Олга харитиди влизане в кръга

Живееше в Курск, малък град в Централна Русия. Всяка година прекарвах трите летни месеци при нея. За мен нейната малка къща беше място, пълно с очарова- ние и чудеса, където думата лечител ми стана близка. Почти всяка жена, която живееше в съседство с баба ми, се смяташе, че притежава някаква магическа сила. За ня-кои от тези сили се говореше като за доброжелателни и лечителни, докато други бяха тайнствени и страшни.

Един от най-ярките спомени от детството ми беше, когато станах свидетел на ритуал, наречен „Извикване - яве на вещица". Няколко жени от нашата улица, кои-то подозираха друга жена, че прави черна магия, прове­доха церемония, за да установят дали е вярно. Аз бях още малко момиченце, изгарящо от любопитство. Наблюда-вах от скришно място зад дървената ограда, покрита с лози.

Почакаха малко, после решиха, че предполагаемата е заета и няма да ги види, преминаха по пътека­та, която водеше от нейната врата до улицата, и бързешком я наръсиха със сол по цялото й протежение. Въпреки че солта беше напълно незабележима на пътеката, убеждението на съседките беше, че предполагаем извър­шител на черна магия ще предпочете да мине през всяко друго място, за да не стъпи върху солта, ако тя или той беше виновен.

Това, което видях по-късно, беше поразително. Не след дълго подозираната вещица напусна къщата си, но вместо да върви към улицата по нейната обичайна пъте­ка, тя следваше един странен, направо налудничав път. Направи полукръг от вратата и след това продължи пъ-тя си към улицата, като преминаваше през високите бу­рени с хиляди остри бодли, които растяха по целия път.

Съседките наблюдаваха скришом от другата страна на улицата.

- Аха - казаха те и с израз на задоволство, изписано на лицата им, се разотидоха по домовете да приготвят собствените си магии и заклинания, за да се справят с Черната магьосница.

Аз бях живяла между тези жени, бях ги слушала и наблюдавала как извършват добрите си магии и това бя-ха най-ранните ми спомени. Една част от мен беше оча­рована и запленена от този сенчест свят, в който живее­ха и практикуваха своето тайнствено умение.

И така моят ранен живот беше фактически определен от два твърде различни, почти напълно противоположни начина да се интерпретират и обяснят събитията в човеш-кия живот. Винаги бях мислила за тези два различни ас­пекта у мен, така диаметрално противоположни - като

Сибир и Русия, зима и лято, наука и магия; сега обаждане- то на приятелката ми ги противопостави отново.

Моят вътрешен диалог за и против - дали да или отхвърля приятелската препоръка да се видя с леля й ме вбеси. Неортодоксалното лечение беше в абсолютно несъгласие с атеистичния модел, който бе един от крайъгълните камъни на официалната съветска култура_. Спомних си скучния, монотонен глас на мой професор -„Новото социалистическо съзнание ни позволява да ви­дим ясно, че старите вярвания за лечебни ритуали са всъщност стари религиозни глупости."

Чувайки отново този скучен глас на социалистическо­то съзнание в ума си, реших да видя лечителя. Ако не дру- го, това щеше да бъде моето отмъщение за раздразнени­ето, което изпитвах към лекциите на стария професор.

Навън, в студения въздух, се отправих към спирката на автобуса и се озовах на края на отчайващо дълга опашка. Беше 5 следобед, най-оживеното време на деня. Едва ли всеки в Русия би могъл да си позволи кола, така че повечето хора ползват автобуси за работа. По дължи­ната на опашката можех да се надявам в най-добрия слу­чай, че след продължително чакане ще бъда изтласкана като правостояща в студения люшкащ се автобус. Дока­то стоях и разсъждавах за моите възможности, пре­тъпканият автобус пристигна и мина покрай спирката, без да спре. Осъзнах, че трябва да вървя пеш, отгоре на всичко с температура, ако искам да стигна до лечителя навреме. Тръгнах бавно и след около петнадесет минути стигнах до съответния район с жилищни блокове.

Неговият апартамент в типичен пететажен блок в нов район беше лесно да се намери. Гледайки го, си спомних, че когато бях по-млада, се питах дали цветът на къщите би могъл да се отрази на емоциите, разума и да­же на здравето на наемателите. Почти всяка сграда в Но-восибирск беше грозна структура във форма на кутия. Докато вървях покрай блоковете, си мислех колко е трудно наистина да се достигне от другата страна на един сив живот.

Слънцето залязва рано през зимата и въпреки че не беше толкова късно, когато пристигнах, вече беше

тъмно. Знаех, че съм в сградата, но много от лампите по стълбището бяха счупени, което ме затрудняваше да видя номерата на апартаментите. В моето състояние на голяма слабост се надявах, че номерът, на който хвърлих поглед, беше неговият, формата на цифрите беше неяс­на и трудно четима. Позвъних и млада жена към двай­сетте ми отвори вратата. Когато видя колко съм изтоще-на, ме покани бързо да вляза. Имаше дребна, добре сло­жена фигура и носеше светла домашна дреха на малки цветчета. Дългата й черна коса беше добре сресана и вързана на гърба и откриваше привлекателно лице.

- Ти трябва да си Олга - каза тя. - Той те очаква.

Закачих палтото си в антрето и влязох в малката стая на едностайния апартамент. Мебелировката беше типич­на за хора с интелектуална професия - рафтове, препъл­нени с дебели, стари книги, стара масичка с телевизор, старо пиано близо до стената и голямо неоправено легло в средата на-стаята. Младата жена ме въведе вътре и отиде в кухнята, като ме остави сама с мъжа, който седе­ше на края на леглото. Той се изправи. Когато видях ли­цето му на светлината, забелязах, че има къса черна ко­са, черни очи, съсредоточен поглед и дълбоки бръчки край устата. Това, което най-много ми направи впечат­ление у него, когато ме поздрави, беше гласът му - дъл­бок, монотонен, често с прекъсвания.

Въпреки че беше без риза, само по бели шорти, той явно се чувстваше удобно. Покани ме да седна на единс­твения стол в стаята и започна да ми говори за музика­та. Обясни ми как нейните звуци влияят на нашата пси­хика и как музиката може да прави чудеса, когато е съз­дадена с правилни намерения.

Не разбрах даже половината от думите му и се чувст­вах все по-неудобно. Комбинацията от неговата странна маниерност и това, че е полуоблечен, ме караше да се съмнявам, че съм постъпила правилно, като съм дошла тук. Почувствах се облекчена, когато младата жена се върна от кухнята, поднесе чаша силен черен чай и седна срещу мен на леглото.

- Искам да обясня симптомите на моята болест - ка­зах, като се опитвах да създам по-естествен диалог меж-


ду доктор и пациент.

- Болестта е само един начин да се въздейства на ед-­

Загледах я с отворена уста, чувствах се зашеметена. Тя не изглеждаше на повече от 19 години и беше просто невъзможно да е на 43.

• 
  Сигурно се шегувате! - казах, като се опитвах да се
  съсредоточа в усилията си да забравя нарастващото чув-­
  ство на прилошаване в стомаха. Спомних си, че видях
  снимката на един юноша на библиотеката и забелязах
  колко много приличаше на нея. Не можех още да възп-
  риема това и се чувствах все по-объркана и нервна.
  
• 
  Едно от нещата, които правя да забавя моето лично
  изтичане на времето, е да си правя снимки - каза тя.
  

Смееше се и плачеше. Разпознах я на най-различни места. Някои от които аз самата съм посещавала, но об­разът на жената, поставен на този фон, беше някак си сюрреалистичен и тайнствен.

Тя ставаше все по-млада и по-млада на снимките, до­като страниците се отгръщаха, и осъзнах, че ми показва-

ше живота си вобратен ред, от настоящето към миналото. Сега тя напуска родилния дом с бебе и много цветя, изглеждаше щастлива и малко смутена, че току-що е за-почнала да гледа на себе си като на майка. След това стана младо момиче в училище, застанало пред черната дъска в задължителната черна ученическа униформа с бяла якичка; със събрани вежди гледа старата учителка, седна­ла уверено на бюрото си. Последната снимка в албума бе­ше първата, която са й правили - голичко детенце с беззъ­ба усмивка, което лежи на една маса.

_ Аз се занимавам с тях всяка нощ, преди да заспя. За­почвам със снимка от настоящето и се връщам назад -от една към друга, чувствайки състоянието на всяка, до­като дойда до тази първа моя бебешка снимка. Тогава заспивам като бебе.

• 
  Защо ми казвате всичко това? - чувствах се слаба от
  температурата и беше трудно да разбера какво става
  около мен и непознатите усещания, които изпитвах.
  
• 
  Защото не можеш да го осъзнаеш и да го приемеш
  - отговори мъжът.
  

- Това е, което ти вярваш сега. Разбира се, отчасти е

Предишното виене на свят се беше върнало и топли­ната на тялото ми показваше, че треската се влошава. Щеше да ми бъде трудно да стана. Но мисълта за трес­ката ме поуспокои малко, защото си помислих, че моите странни възприятия и чувства се дължат отчасти на нея. Може би бях много по-болна, отколкото си мислех. На­дявах се, че може би е възможно просто да се събудя в леглото. си и да разбера, че всичко е било трескав сън. Това бе почти приятна мисъл. В момента ваканцията не ми изглеждаше важна. Бях готова да прекарам дълго време на легло, ако това би означавало измъкване от по­ложението, в което бях.

- Седни тук - каза мъжът, като ми показа неоправе-
ното легло.

Седнах неспокойна на края на леглото и затворих очи. В ушите си чувах силно свирене и чувствах тялото си ту топло, ту студено.

Тогава чух силни акорди на пианото. Отворих очи и видях, че той беше преместил стола до пианото и свире- ше. Музиката ми беше непозната, но съдържаше такава мощна енергия, че умът ми беше запленен и понесен от нея. Сякаш плувах в някакъв бурен океан, издигана и подмятана от мощната му сила. Наблюдавах го как сви­ри. Той влагаше такава физическа мощ в музиката, че цялото му тяло подскачаше на стола. Целият негов свят беше съсредоточен в музиката.

Тогава тя достигна едно кресчендо от енергия, над която той не можа да издържи. Тялото му беше изхвър­лено със сила от пианото и той падна на пода. Бях убеде-на, че е напълно ненормален. Тогава осъзнах, че финал­ният акорд още продължаваше, сякаш пианото свиреше само. Помислих си, че може би аз съм лудата. Почувст­вах се смазана.

Накрая той стана, взе ръката ми и ме заведе до един ъгъл на стаята. За мое учудване сякаш се бях отказала от всякаква съпротива и се чувствах по-спокойна. Там има­ше малка масичка със свещ и един много остър нож, на чиято дръжка бяха резбовани някакви символи, които приличаха на китайски. Той сложи ръка на веждата ми й; каза нещо на непознат език. Гласът му ставаше все пек силен, изкрещя още няколко думи, които също не разб­рах. Тогава внезапно грабна ножа и отряза малко от дъл­гата ми коса.

- Погледни това - заповяда той. - Твоята болест е тук

Исках да му благодаря, но чувствайки се все още пре­калено объркана да мисля ясно, успях само да кажа:

- Благодаря ви много. Сега се чувствам много добре.

Колко ви дължа? - погледнах към безстрастното му ли-

це, като чаках отговора. Той се усмихна и се вгледа отблизо в мен..

_ Ще ми заплатиш с това да запомниш едно много

важно нещо, което ще ти кажа, - Той взе ръката ми и се

вгеда внимателно в нея. Тогава каза просто: - Виждам,

че един ден ще се научиш как да контролираш колко

дълго да живееш.

Напуснах дома смутена и напълно оздравяла. Темпе­ратурата ми беше изчезнала. Върнах се бързо в апарта-дента, където щастлива опаковах багажа си за пътуване­то на следния ден до студентския лагер.

Животът ми след това се върна към нормалното, но този ден беше трайна победа на тази част от мен, която се очароваше от тайнственото. Здравият ми разум беше способен да приеме преживяването и така то стана със­тавна част от моята цялостна същност.

Дълго време мислих за последните думи на мъжа и се чудех какво означават. Сега тук, в това алтайско селце, за пръв път се почувствах почти готова да ги разбера. Съзнавах, че нещо неуловимо и важно ми се беше случи­ло току-що, което не бих могла разумно да обясня.

Все още бях омагьосана от съня си с Умай. Чувство­то за реално съществуване, което достигна до мен в съня ми, действителността вече не беше съвсем непозната за мен. Не можах да си спомня кога изпаднах в това състо­яние в съня си по-рано - това сладко-болезнено усещане в сърцето ми не беше ново. То беше свързано с чувство­то, че владея собствената си воля, като знаех, че даже на­сън бих могла да контролирам своята реалност чрез аб­солютно упражняване на волята.

Силно почукване на прозореца ме стресна и ме върна от странстванията на разума в настоящето. Скочих от леглото с разтуптяно сърце. Навън все още беше нощ и не можех да видя никой на тъмната улица или на прозо-реца. Попитах кой е и открих, че гласът ми е толкова тих, че и аз самата едва го чувах. Чукането се повтори.

• 
  Кой е там? - извиках този път доста силно.
  
• 
  Аз съм, Олга, Николай.
  Изтичах до вратата и я отворих.
  

В коридора Ана се препъваше зад мен полузаспала, като гледаше часовника си. Спря, като видя Николай.

• 
  Здравей, Николай. Как си? - извика тя.
  
• 
  По-добре, отколкото бях, Ана. Моля, може ли ня-
  кой да ми направи чай?
  
• 
  Разбира се - отговорих и тримата отидохме в кухня­-
  та.
  

• 
  Николай, как се чувстваш? - го попитах, повтаряй­-
  ки въпроса на Ана.
  
• 
  Не се безпокой, Олга. Не съм луд. Това е просто за-­
  щото станах кам. - Той се поотпусна малко и започна да
  разказва своята история, докато пиеше чая си. - Олга,
  може би си спомняш, че след като се разделихме по-пре-­
  дишния ден - започна той, - се запътих за тук, след като
  ти отиде с Умай в другата къща. Тя ми беше обяснила
  какво трябва да правя. Каза само, че ще се видим по-къс-­
  но, но не определи кога и къде. Започнах да се разхож-­
  дам, чувствайки се напрегнат и ядосан. В началото бях
  сърдит на Умай, че не ми беше казала нищо, откакто бях
  пристигнал. Мислех, че тя незабавно ще ме научи как да
  стана кам. Не знам защо, Олга, тя пожела да я послед­-
  ваш, вместо да ме учи. Но когато тръгна с нея, тя ме пог-
  ледна така, сякаш аз нямах никакво значение. Всъщност
  се страхувах, че може би е забравила, че ме остави да
  стоя вън на улицата. Вбесих се. Тялото ми започна да из­-
  питва странно чувство, сякаш целият съм пребит. Глава­-
  та ми пламна и не можех да мисля за нищо. Тогава от
  гняв преминах в странно емоционално състояние, което
  не мога да опиша, но го разпознах като състоянието, ко­
  гато чувах гласа на Мамуш в Новосибирск и се опитвах
  да се отърва от него. Но сега беше много по-настоятел-
  но. Разхождах се по улицата, без да зная какво да правя,
  когато чух отново гласа му: „Бягай в планината!" Звуче-
  

Все още чувствах някакво недоверие към нея, но раз­брах, че беше дошла да ми помогне и затова започнах да слушам внимателно.

„Твоят вуйчо ме посети преди смъртта си. Каза, че ти ще дойдеш един ден при мен да търсиш помощ. Той по­иска от мен да те науча на някои неща. Беше сигурен, че ще дойдеш, аз тогава помислих, че греши. Толкова е ряд­ко за човек, преместил се в града и намерил там работа, да се върне след това в селото си. Е, вуйчо ти беше прав. Но аз все още не съм сигурна в твоите намерения. Ясно ли ти е това, което трябва да направиш?"

„Да. Аз съм взел решение. Искам да стана кам." -Помислих, че тези думи са достатъчни, но тя продължи да ми задава въпроси.

„Разбираш ли, че трябва да се откажеш от всичко, ко- ето притежаваш в града? Работата си, приятелката си?" - попита тя с явно съмнение.

„Както виждаш, аз дойдох тук."

„Да, но трябва да водиш съвсем различен живот от този, който си водил в града. Разбираш ли напълно това? Приемаш ли го?"
_“Да! Защо ме питаш за всичките тези неща? Дори и ти кажа, че съжалявам за живота си в града и желая се върна, знаеш, че това вече е невъзможно. Никога няма да се върна в града. Ти си права да се съмняваш, защото по много причини бих желал да запазя мечтата си за града. Би било хубаво да живея там, да имам семейство и някакво образование. Но сега зная, че единственото нещо, което ме очаква там, е лудницата. Всъщност нямам избор, нали? Аз просто избирам между две злини. Коя е по-малката? Но има и нещо друго. Наистина ис­кам да стана кам за хората, които живеят тук."

Умай ме слушаше и изглеждаше, че приема думите ми. „Добре, нямаме много време - каза тя. - Ще ти пре­дам някои неща, които е необходимо да знаеш за начало. Другите трябва да откриеш сам. Има някои, които - ка­то жена - аз не трябва да зная. Има и други неща, които може би зная, но не мога да ти кажа. Те ще дойдат до теб по различни пътища, когато е необходимо. Твоят вуйчо Мамуш беше много силен кам. Небесен кам. Не всеки може да пътува до горния небесен свят, но той можеше, даже през зимата, когато небето е смразено. С помощта на палката на тъпана си той беше в състояние да разчу­пи леда на небето и да проникне в страната на Улген. Веднъж го видях как отива там. Ти си мислиш, че кога­то станеш истински кам, ще бъдеш различен от Мамуш, както всички хора се различават един от друг. Това е грешка. Една от най-големите тайни е, че камът е вина­ги един и същ. Мамуш, ти, който и да дойде след теб -всички сте един кам, който живее в различни форми. То­ва е една линия на наследяване и истинският кам е етап от приемственост. Всеки от вас може да е отделна лич­ност, но силата ви е една. Така че сега твоята задача е да бъдеш напълно открит за силата на Мамуш и да си част от нея. Докато това стане, ще чуваш гласа на Мамуш. След това ще придобиеш свой собствен глас и своя собс­твена сила. Но трябва упорито да работиш, за да постиг­неш това. Ти си прав, нямаш избор. Духовете те посочи­ха и не е във възможностите ти да спориш с тях. Ела тук!" - тя отправи тази заповед към своя спътник, алта-ец, около петдесетгодишен. Забелязах, че на лицето му

имаше лека усмивка през цялото време, докато Умай му говореше. Той изглеждаше напълно незаинтересован oт мен, но се подчини веднага. Приближи се до нея и й по- даде голяма торба, от която тя извади голям тъпан. Ма- муш ми остави това да ти го дам" - каза тя, като ми го подаде. Овалният тъпан беше нов и доста тежък и пал­ките му бяха издялани във формата на човек. Дървената част беше направена от върба. Кожата на тъпана беше изработена от кожата на лос и още толкова прясна, че се усещаше непогрешимата миризма на животното. „Този лос ще бъде твоето животно, с което ще пътуваш. Ние сега ще ти помогнем да госъживиш."

Не ми е позволено да ви разкажа много за церемони­ята, която ми помогнаха да извърша. Аз самият даже не разбрах напълно всичко. Първо ме доведоха в състояние на сън. Помощникът на Умай стоеше зад мен, като дър­жеше раменете ми и люлееше тялото ми напред-назад, докато Умай палеше огън пред мене. Пушекът беше плътен, пареше очите ми и ме принуди да ги затворя. Скоро почувствах, че вуйчо ми стои зад мен, като държи тялото ми; тогава ние заедно започнахме да ловуваме. Преследвахме голям женски лос, който беше бременен и скоро щеше да роди. Трябваше да бъдем много тихи, Стъпка по стъпка следвахме бременния лос в тайгата. Скрит в гората, наблюдавах как роди. Точно в момента на раждането почувствах, че раменете ми бяха сграбчени и разтърсени яростно. Разбрах, че трябва да хвана това бебе лос и да го отнеса. Това е била целта на лова. Нап­равих каквото трябваше, колкото може по-бързо. Стра­хувах се от майката, която лесно можеше да ме убие. Бя­гах бързо, без да зная причината на това, което вършех. И отново чух гласа на Умай. „Положи го тук" - каза тя. Държеше тъпана с човешките фигури, които ме гледаха. Пъхнах бебето лос в тъпана и почувствах как влезе вът­ре. „Отвори очите си!", заповяда Умай. Когато й се под­чиних, тя каза с по-спокоен и доволен глас: „Твоята чула е хваната." Подаде ми тъпана и аз можах да видя и по­чувствам живот в него - даже без да го докосна. Попитах я какво означава „чула". Никога по-рано не бях чувал та­зи дума.