Олга харитиди влизане в кръга

ребат, затова болницата изпрати тялото му в медицинс­ко учебно заведение да се използва за изучаване на ана­томията. Спомних си, че когато започнах да следвам ме­дицина, едно от емоционално най-трудните за мен неща беше дисекцията на стари, слаби, често грохнали трупо­ве. Накрая нямах друг избор, освен да се отнасям към тях като инструменти на науката, опитвайки се да забравя, че някога са били хора, завършили живота си самотни, без да има някой да се грижи за тях и да ги успокоява в момента на смъртта. Даже в Медицинската академия, когато стават предмет в името на науката, на тяхното тя­ло се отказваше всякакво уважение.

Смразяващ студен вятър нахлу през малкия отвор на прозореца и се завъртя в кабинета ми. Николай премес­ти стола си по-далеч от мен и запуши, като вдишваше дълбоко. „Какво правя с този човек?", се питах. Знаех, че имам всички необходими данни, за да започна ефектив­на психиатрична стратегия - да поставя диагноза и да за­почна лечението му. Ако Николай беше официално, ле­гално приет пациент, бих могла да изискам серия от ла­бораторни изследвания, които щяха да покажат дали страда от последиците на някаква непозната треска, про­явяваща се с остатъчна органична психоза, с възможни периоди на припадъчни пристъпи. Но в случая имах по-голяма свобода и затова реших да опитам първо нещо съвсем различно. Можех да постъпя така, както мисля, че е правилно за Николай. В зависимост от резултата ви­наги можех по-късно да използвам традиционната пси­хиатрична терапия.

Попитах го дали иска да направи един експеримент. Той поклати глава в съгласие.

- Мислиш ли, че можеш да чуеш гласа на вуйчо си от­

Отново пое дълбоко въздух и беше ясно, че цигарата му помогна да се чувства по-спокойно,

• 
  Мисля, че мога, но не зная какво да направя, за да
  го чуя. То идва от само себе си, без да го желая.
  
• 
  Може да го направим заедно.
  
• 
  Съгласен съм да опитаме.
  

Когато сестрата пристигна, й наредих да заведе Ни­колай в помещението за хипноза и да ме почака там. Toй остави цигарата си, стана и взе от сестрата късия си ко­жух от овча кожа.

Наблюдавах ги през прозореца, докато вървяха пре: снега към кабинета за хипноза. Те си говореха нещо и аз се почудих за какво. Сестрата беше професионалистка. Беше се пенсионирала преди няколко месеца, но след то­ва реши да се върне на работа, за да помага на трите cи дъщери. Беше нещо обикновено родителите да подпома­гат децата си даже след като те вече са започнали да ра­ботят. Тази сестра, която беше добросъвестна и пестели­ва, успяваше да купува нови дрехи на дъщерите си всеки втори месец. Това понякога струваше повече от полови­ната й заплата, но го правеше с готовност. Бях доволна, че се върна отново на работа.

Тъкмо бях свършила да попълвам и подписвам кни­жата за отделението и смятах да тръгна към кабинета за хипноза, когато дежурният лекар ме повика от рецепци-ята.

• 
  Олга, приех една много сериозно болна пациентка
  за твоето женско отделение. Тя идва тук периодично в
  продължение на двадесет години. Диагнозата й е шизоф-­
  рения. За последен път беше приета в нашата болница
  преди две години. Сега е в последна степен на физическо
  изтощение. Изглежда не се е хранила повече от месец -
  поради гласовете, които изпълват главата й. Дадох необ-­
  ходимите предписания на нощната сестра, но бих искал
  да я видиш, преди да си тръгнеш.
  
• 
  Кога ще бъде в отделението? - попитах.
  
• 
  След час и половина - отговори той.
  

Нашите лекари бяха вложили много лични усилия, за да създадат кабинета за хипноза. Вече беше построен, когато започнах да работя в болницата, и беше истинско

чудо, че изобщо съществуваше. Отново и отново слушах истории от посветените лекари, които бяха направили невероятни неща, за да снабдят кабинета с апаратура, средства, мебелировка, настилки. Това никога не би мог­ло да стане по официалните канали. Кабинетът беше ре­шаващ за работата ми и винаги се чувствах там много

удобно.

Сестрата вече беше приготвила Николай. Той се бе­ше облегнал в меко, дълбоко кресло в средата на стаята, само по бялата си риза и панталони. Сакото, връзката и ботушите му бяха занесени от сестрата в друга стая, от­където щеше да си ги вземе след сеанса. Изглеждаше от­пуснат и даже не забеляза присъствието ми. Отидох тихо до него и бавно свалих облегалката на креслото.

- Сега можем да започнем, Николай. Необходимо е да отговаряш на въпросите ми честно и колкото може по-точно. Ако нямаш отговор, не се опитвай да измис­ляш. Успехът ни не зависи от броя на въпросите, на кои­то отговаряш. Зависи от съвсем друго нещо. И няма да обсъждаме сега какво е то, само е необходимо да му се довериш, като съзнаваме, че вече присъства и е досто­верно за нас и че можем да се оставим да ни води.

Думите ми бяха съзнателно неясни, защото ми беше необходимо да объркам съзнанието му, за да открия дос­тъп с думите си до неговото подсъзнание.

Николай затвори очи, мускулите на лицето му се от­пуснаха още повече, докато започнах съзнателно да му. говоря с все по-дълбок глас, все по-бавно и все по-тихо - Сега ще задам на тялото ти един въпрос, който не изисква твоя отговор, Николай. Даже не е необходимо да слушаш. Искам да получа съгласието на тялото ти, че то Ще те пази от стрес по време на нашата работа. Сега го­воря директно на тялото ти, като искам от него да се съг­ласи да те пази. И сега чакам отговора му. - Лявата му

• 
  Благодаря ти - отвърнах с признателност и продължих:
  
• 
  Николай, в миналото се е случвало многократно да се
  опитвам да възстановя някой важен спомен, но откри-­
  вах, че е невъзможно. Колкото повече се съсредоточавах,
  толкова повече паметта ми не можеше да го възстанови.
  Опитвах отново и отново, докато достигах до абсолютно
  изтощение. Тогава се отказвах и се отпусках. Скоро след
  това образът, който се мъчех да открия, достигна до мен
  от подсъзнанието ми. Този феномен беше първото нещо,
  което ме накара да разбера силата на подсъзнанието и да
  осъзная, че това може да помогне неимоверно много,
  ако се научим да се свързваме с него. Може би сега няма
  да можеш да разбереш някои неща, които казвам. Не се
  безпокой. Не е необходимо съзнателният ти разум да
  разбере значението на думите ми, затова не нарушавай
  спокойното и отпуснато състояние, което се разпростира
  в съзнанието и по тялото ти, като се опитваш да ги про-­
  умееш. Твоето подсъзнание ще разбере. Искам да открия
  източника на тази сила, която ти говори с желание да те
  научи на нещо важно. Това може още да не ти изглежда
  смислено, но моето намерение е да ти помогна да го раз-­
  береш. Помниш ли кога за последен път чу гласа на вуй-­
  чо си? Моля те да отговориш с „да", като раздвижиш ля-­
  вата си ръка, или с „не", като раздвижиш дясната. В по­
  неделник ли беше?
  

- Постави се на мястото, където се случи това. Там,

-Не.

са на вуйчо си. Никой от колегите ти не забелязва нищо. Казваш им да си вървят и те постепенно изчезват. Вни­манието ти се премества от тях към гласа на вуйчо ти.

Лицето на Николай стана напрегнато. Дишането му -дълбоко и учестено. Приближих до него и сложих ръка на гърдите му, като казах: - Сега ръката ми диша еднов­ременно с дробовете ти и можем да успокоим ритъма за­едно - бавно и спокойно.

Той се успокои и каза тихо, почти шепнешком:

• 
  Чувам го...
  
• 
  Чувам всичко, което неговият глас ти казва. Бъди
  спокоен и сигурен. Ръката ми е тук с твоето дишане и
  можеш да получиш помощта ми и да спреш, ако пожела­
  еш. Но не е необходимо да спираш, защото си защитен и
  си в безопасност.
  

• 
  Той не ме плаши сега. Той е различен от по-рано.
  
• 
  Николай, престани да говориш. Не си дошъл тук да
  говориш. Ти си дошъл да слушаш. Така че сега направи
  това. Оценявам, че споделяш с мен, но не го прави точ­
  но сега. Това ще направим по-късно. Засега само се опи­-
  тай да си спомниш всичко, което казва вуйчо ти, и се от­
  пусни.
  

- Завърших пътуването си. Готов съм да се върна.

Гласът му звучеше по-силно и по-уверено. Заговорих му отново:

Забелязах, че лявата му ръка беше стиснала здраво облегалката на креслото и аз я докоснах леко, за да му помогна да се успокои. Отидох до стената и запалих гор­ната лампа, натиснах звънеца, за да извикам сестрата. Червените лампи угаснаха автоматически. Сега можех да видя картините, които ни бяха подарени от Сибирска­та галерия на изкуствата. Беше наистина цяло чудо таки­ва редки картини да се намират на това необичайно мяс­то. Бяха няколко красиви пейзажа, но най-интересната според мен беше маслен портрет на млада жена с коса, разделена на път по средата, облечена в богата, поръбе­на с дантели, дреха от миналия век. Имаше миловидно, вдъхващо доверие, лице и когато работех тук, имах чувс­твото, че тя ме подкрепя. Сестрата помогна на Николай да стане и му облече отново сакото. Наметнах на раме­нете коженото си палто и се завърнах в кабинета. Бях до­волна от сеанса. Протече много добре и беше правилно, че се опитах без лекарства да разкрия вътрешния конф­ликт на Николай. Надявах се, че преживяното ще дока­же, че е точно това, от което се нуждаеше, за да уреди се­мейните си взаимоотношения, които му се бяха предста­вяли в такава митологично-религиозна форма. Николай -влезе в кабинета със сериозен вид и някак съвсем разли­чен - напълно самоуверен, без да обръща внимание на това как изглежда. Държеше връзката си в ръка и седна спокойно на същия стол, който заемаше така нервно преди.

- Искам да ви благодаря за помощта. Беше ми преда-­
дено много важно послание. Това промени много моите
вътрешни чувства.

Слушах внимателно, като в същото време забелязах как самочувствието ми расте. Започнах да мисля, че съм наистина много щастлив терапевт, който чува тези думи толкова често от своите пациенти.

• 
  Радвам се, че ти помогнах. Надявам се това да ти
  позволи да преживееш по-лесно живота си и да имаш ус­
  пех.
  

• 
  Но всичко се промени, докторе. Мисля, че трябва да
  

Бях смаяна. Стоях неподвижно на стола си, като се опитвах да запазя безучастен израз на лицето си. Но са­мочувствието ми спадаше все по-ниско и по-ниско, прев­ръщайки се в срам. Как можах да допусна да се случи то­ва? Този човек дойде при мен да му помогна, а в замяна аз бях действала непрофесионално и само засилих него­вата заблуда. Бях го предала. Не оправдах надеждите му и внезапно почувствах съжаление за двама ни. Николай продължи да обяснява.

- Аз наистина се свързах с вуйчо си. Всъщност той не
е умрял. Изглеждаше абсолютно жив и ми говореше ка-­
то жив човек. Спореше с мен и открих, че не мога да не
се съглася с всичко, което ми каза. Накрая той ме убеди.
Показа ми цялостната история на нашия народ по начин,
който никога преди не бях виждал. Стана ми ясно колко
е трудно за народа ни, който живее в Сибир. Видях как
загубват своята религия и сила поради огромния натиск
на външни хора и злите духове сред нас. Видях някои от
приятелите си, приели служби, за които се изискваше да
станат комунисти. Видях как душите им ги напуснаха и
те се превърнаха в оръдия на злото. Пътувах отново и от­
ново с моите хора от зима до зима, без надежда, без ра­
дост и през цялото време уплашен. Те се страхуваха даже
да се помолят тихо на своите праотци и покровители, за­
щото можеше да бъдат изпратени в затвора само ако се
предположи, че вършат това. Това откровение, докторе,
което ми дадохте възможност да видя, разтвори нещо
вътре в мен, което винаги е било потиснато. Вуйчо не ми
остави друг избор. Каза ми, че аз наистина трябва да ста-­
на шаман. Ако не направя това, болестта ми ще се раз-­
вие ужасно. Каза, че аз съм единственият, който може да

Беше странно, че думите му не ме уплашиха, макар че наистина бяха опасни. Само до неотдавна биха ни пра­тили в затвора за това. Даже сега с декларациите за пе­рестройка и ново мислене, ако злонамерен човек чуеше тези думи, все още имаше опасност да ни причини голе- ми неприятности. Но аз не се уплаших. Открих, че мно­го от нещата, за които говореше, ми бяха близки. Не зна­ех много за потискането на местните жители, но знаех какво означава да скриваш религиозната си вяра. Бях тайно кръстена в една малка руска православна черква от баба ми в Курск и често се бях сблъсквала с невъз­можността да науча повече за Исус Христос. Ежедневи- ето не ми предлагаше възможността да отида на черква или да се свържа със свети хора. Притежаването на ре­лигиозна или езотерична литература от всякакъв вид, в това число и Библията, беше забранено. Ако намереха подобни книги, това заплашваше сигурността на този дом. Силните чувства на Николай повлияха и на моите собствени. Не се вълнувах вече да оценявам терапевтич­ните си способности във връзка с лечението на Николай. Чувствах, че нещо важно се беше случило и имах силно­то желание да го проумея. Николай прекъсна мислите ми, като каза:

- Вуйчо поиска да ви предам едно послание.
Идеята му изглеждаше толкова налудничава, че не

му отговорих.

- Мамуш ми каза: „Кажи на тази жена, че много ско-­
ро ще се срещне с Духа на Смъртта. Кажи й да не се стра­-
хува."

Тези думи никак не ми харесаха. Никога не бях ценя­ла високо предсказанията за бъдещето, особено злокоб-ни като тези. Загледах се в дрехите на Николай. Ризата му не беше закопчана горе. липсваше и връзката му. То­ва ми припомни, че той не е никакъв оракул, а просто

един фабричен работник, който беше приятел на моя приятелка. Опитът ми казваше, че нашата среща по съ­щество беше завършила, а си и спомних, че новата пациентка очакваше моето внимание. Реших да приклю­ча бързо срещата с Николай.

• 
  Не знам нищо за посланието на вуйчо ти, Николай,
  _Но искам да ти пожелая успех, каквото и да решиш да
  правиш. Смятам, че си способен да направиш правилния
  избор, но ако желаеш допълнителна помощ, моля те,
  чувствай се свободен да ми позвъниш. Сега обаче трябва
  да видя новоприета пациентка, която се нуждае от спеш­-
  на помощ.
  
• 
  Чудесно, докторе - отговори той. - Оценявам вре­
  мето, което ми отделихте, а също и помощта ви. Може
  би ще се срещнем отново. Засега довиждане.
  

Отговарях за десет пациентки от женското отделение и задълженията ми включваха срещи с всяка от тях през ден. Никога не можех да разбера дали предпочитам да работя с жени или с мъже. Разликата беше огромна.

Докато пациентите мъже често биваха интересни, и с неколцина бяхме станали приятели в рамките на доктор - пациент, имаше много криминални, чието психическо състояние трябваше да бъде правилно преценено и изложено в дълги доклади за съда. Никога не съм изпитвала удоволствие от тази прекомерна бюрократична бумащина, която трябваше да изписвам. Въпреки че съзнавах-нейната необходимост, негодувах от факта, че отнема от времето, което предпочитах да прекарам с пациентите си.

Процедурно жените бяха по-лесни, но естествената ми склонност да установявам връзки с тях и да съм съп- ричастна със съдбата им на съпруги и майки често ме затрудняваше да се дистанцирам достатъчно, за да бъда професионално безпристрастна. Бях открила, че да рабо- тя с жени, беше далеч по-опасно за моята вътрешна хар- мония и изискваше много повече емоционално равнове-сие.

Когато влязох в женското отделение, една от пациен-тките ме извика да се приближа. Току-що беше получи- ла снимката на дъщеря си от сиропиталището, където живееше, и искаше да видя колко красиво беше нейното момиченце. Самата тя вероятно също е била красива, преди болестта й да започне своята разрушителна рабо- та. Благодарих й и й казах, че ще разгледам внимателно снимката по-късно, защото днес съм много заета.

Жените стояха на опашка в коридора на отделението, за да получат своята доза лекарства, облечени в безцвет­ни, раздърпани памучни дрехи, които преминаваха от па­циент на пациент, година след година. Сестрата даваше на всяка предписаните хапчета, като следеше дали ги поглъщат. Много пациенти отказваха да повярват, че са болни и се опитваха да скрият лекарствата, вместо да ги вземат. Сестрата не отклоняваше погледа си нито за ми­нута. Обикновено подвикваше на жените да побързат, отваряше устата им по-широко, за да провери дали са ги взели и чак след това се обръщаше към следващата.

Някои пациенти с хронично заболяване лежаха в лег­лата си в коридора. Беше нещо обикновено за болница да бъде препълнена, както беше и нашата. Докато пре­косявах коридора, почти всяка пациентка искаше да ми каже нещо. Обръщах се с разбиране към тях, но не спи­рах да говоря, защото нямах време. Работният ден беше почти приключил и още не знаех колко време ще е необ­ходимо за новата пациентка.

Докато се приближавах до спешното, чух някакъв пи­сък от отделението, където държаха буйстващите паци­енти. „Зная коя си ти! Никой освен мен не знае! Но аз зная кой се крие вътре в лекаря!"

Пищящото момиче беше още много младо, но беше от нашите дълго пребиваващи пациентки. Боледуваше от ранно детство и оттогава я приемаха в болницата по­не два пъти в годината. Беше се върнала отново само преди няколко дни. Не бях я виждала още, защото за нея се грижеше друг лекар. Беше ми казано, че пак е бремен­на, вероятно поради нещастния й навик да скита по гари­те. Лекарят, който отговаряше за нея, бе решил да пре­късне бременността й без нейно съгласие. Това се случ­ваше за пръв път в разстроения живот на младата жена. Нямаше никаква надежда да бъде в състояние да отгле­да детето си.

В подобни случаи на психически болни майки грижа­та за децата обикновено се прехвърляше на една органи­зация. Опитвах се да свикна да потискам чувствата си, когато се налагаше, но невинаги успявах. Често си спом­нях за моя пациентка, която също се казваше Олга и ко-

ято в нормално психическо състояние беше любяща и грижовна майка. Имаше хубаво, мило лице и винаги бе-ше трудно да си я представя като някакво ужасно, разру- шително същество, в което можеше да се превърне по време на поредна психоматична криза. В такова състоя- яние можеше да изглади децата си или да ги пребие до смърт, когато се вслушваше в гласовете, развихрящи се в нейния дементен ум.

Двете деца, четиригодишно момче и деветгодишно, момиче, й бяха отнети с решение на съда, основаващо се на заключението на психиатричната комисия. След това Олга стоеше в някой ъгъл на коридора и плачеше тихо. Аз бях член на тази комисия и въпреки че бях убедена напълно в необходимостта на нашето решение, не можех да преодолея чувството на вина, което изпитвах винаги, виждайки Олга да плаче отчаяно в своя ъгъл.

Наближих отделението на буйстващите пациентки и погледнах към пищящото момиче през горния отвор на вратата. Тя стоеше от другата й страна, сграбчила горния край с двете си ръце. Късата черна коса беше разчорле-на. Големите й черни очи светеха с болезнен блясък. Бе­ше изрисувала устните и страните си с ярко червило, из­глеждаше възбудена и извън контрол. В миналото за кратко време й бях лекуващ лекар и знаех, че не е опас­на.

- Катя, искам да се успокоиш! Не е необходимо да

Тя веднага се успокои и като ми отправи една крива усмивка, се обърна и отиде в ъгъла на стаята, където бе­ше леглото й. Когато стигна до него, се обърна и подх­върли:

- Добре, докторе. Нека да си играем на криеница. Но
аз зная коя си.

Новоприетата пациентка беше в спешното отделе­ние. Три от сестрите обграждаха леглото и беше невъз­можно да я видя, когато влязох. Интравенозните подх­ранващи системи вече бяха свързани с тялото й.

- Здравейте, докторе. Как сте? - ме попита една от
сестрите, като се отдръпна, за да ми даде възможност да
се приближа до пациентката.