Олга харитиди влизане в кръга

• 
  Здравей. Как е тя?
  
• 
  Докторе, тя умира - каза непознат за мене глас.
  Обърнах се и видях приклекнал мъж да се надига от ъгъ-
  ла на стаята. Беше висок и слаб и имаше вид на човек,
  който не е спал от няколко дни. Лицето му беше бледо с
  тъмни кръгове под очите. Беше гладко обръснат, носеше
  добре ушит костюм, но външният вид не можеше да
  скрие страха и страданието му.
  

- Извинете, докторе, че го допуснахме тук. Той ни по­

откажем.

- Бихте ли ме почакали в кабинета, ако обичате? - го

попитах.

Нежеланието да излезе беше ясно изписано на разт­ревоженото" му лице. Страдаше дълбоко и бе на прага да се разплаче.

• 
  Моля ви, докторе. Позволете ми да остана. Тя уми­ра...
  
• 
  Не мисля, че е така, господине. Трябва да я прегле­дам. Тя ваша жена ли е?
  

Олекна ми, като се съгласи без повече настояване, и помолих една от сестрите да го придружи. Сега можех да насоча вниманието си към пациентката. Първото ми впечатление беше тревожно. Тя беше просто един ске­лет, покрит с отпусната жълта кожа. Хлътналите й очи бяха затворени. Дишането й беше повърхностно и уско­рено. Дълга игла беше забодена близо до ключицата й и подхранващият серум падаше на бавни капки от бутилка над ръката и, като се стичаше надолу по прозрачна тръ­ба в тялото й. Това се правеше да се възвърне известна жизненост в тялото й за следващите три или четири дни. Беше неподвижна, но все пак разбирах, че е в съзнание и долавя околната обстановка. Приближих се и взех ръка­та й. Беше гореща и суха. Пулсът й беше малко по-ускорен, но, от друга страна, силен и ритмичен. Изглеждаше,

- Съжалявам много, докторе. Много съжалявам. Не

Иван показваше признаци, че ще се разплаче, докато казваше тези последни думи. Стана ми неудобно, че го накарах да се чувства толкова виновен, защото не смя- тах, че неговото забавяне ще се окаже фатално. Бях си- гурна, че ако не психическото, то поне физическото със- тояние на жена му ще се възстанови скоро.

- Не се тревожете, Иван Сергеевич. Сигурна съм, че
здравето на жена ви ще се възстанови. За щастие имамше
всички необходими медикаменти в отделението.

Той даже не се постара да прикрие факта, че не ми вярва. Стана и побърза да отиде при нея. Записах си не- обходимите данни за болестта и историята на лечението в болничния й картон. Беше дълъг, тежък ден и очаквах с нетърпение да се върна у дома. Когато напуснах отде- лението, видях през вратата на спешното Иван. Беше толкова съсредоточен в жена си, че изобщо не ме забеля- за. Внимателно обръщаше тялото й, за да попие потта от гърба й с тампон памук, натопен в спирт, за да предотв- рати появяването на рани от дълго залежаване. Знаеща как да се грижи за нея, което щеше да бъде от голяма по- мощ за нашите санитарки, докато е в болницата.. Както винаги, завръщането у дома предлагаше приятен конт- раст от сутрешното ми пътуване. Болницата беше почти първата спирка, така че полупразният автобус ми дава- ше възможност да седна. Както често се случваше, cпо- койното пътуване през околността на града в края на дългия работен ден ме приспа скоро. Прибрах се по сут- решните си стъпки в малкия апартамент, сготвих и хап- нах скромна вечеря от пържени картофи с филе от риба от реката Об, която ми беше продадена на открития пая зар вероятно от някой от същите рибари, които ме бяха придружавали сутринта в автобуса. Бих се зарадвала на някакви пресни зеленчуци, но те не се намираха през зи- мата.

След оскъдната вечеря си легнах и веднага заспах.

Внезапно посред нощ се събудих от някакъв кошмар, ролкова ярък, че ми се стори по-действителен, отколко-то в будно състояние. Сънят беше толкова натрапчив, че мe преследваше даже и след като седнах в леглото и за-палих. светлината. Все още чувах студения, далечен глас непознат, приличащ на монголец, мъж, който ми се беше появил.

Чувството, създадено от повторното преживяване на това видение, беше толкова силно, че започна да разру­шава влиянието на съня върху мен. Колкото може по-

бързо се опитах да се откъсна напълно от него. За да се събудя съвсем и да възстановя самоувереността си, се смъмрих, като си казах, че това е само сън и че жената която видях в него, всъщност спи дълбоко в леглото си в болницата, там, където я бях оставила. Казах си, че прос- то бях твърде преуморена тези дни и че трябва да напра- вя нещо за това си състояние. Тези изкуствени опити да си вдъхна увереност не успяха напълно да заличат страха ми. Не можех да отхвърля смесените чувства на прив- личане и страх, които ме обзеха при вида на силно Bпе- чатляващия образ на тази огромна, плавно носеща се бя- ла фигура, която покри и погълна моята пациентка.

Беше безнадеждно да се опитам отново да заспя след такъв сън. Едва дочаках да се зазори и хванах първия ав- тобус за работа. Бях нетърпелива да бъда отново заета, като се надявах да отпусна здравата примка на съня, заг- нездил се в съзнанието ми. Опитвах се да не мисля за то- ва по пътя за болницата, като си представях отново и отново стъпките си в отделението. То щеше да бъде си- гурно пристанище, където кошмарът най-сетне ще се за- личи и ще мога да се завърна пак към нормалното си състояние, освободена от страха.

Най-сетне стъпките ми ме отведоха до вратата на от- делението. Стигнах до края на стълбите, отворих вратата и влязох. Първите няколко вдъхвания на познатата миризма на урина, смесена с пот и лекарства, бяха добра дошли за мен днес - напомняха за моята нормална дейс- твителност. Сега щях да срещна други хора. Щеше да бъ- де необходимо да използвам разума си. Ще бъда лекарят психиатърът, този, който се владее и е недостижим за странните гласове и видения през нощта.

Беше толкова рано, като пристигнах, че пациентите още спяха в стаите си и синята нощна светлина в коридо- ра все още беше запалена. Всичко изглеждаше спокойно и тихо, почти свръхреално след моето възбудено състоя- ние. Видях, че вратата към спешното отделение беше затворена. Може би бедният Иван е дремнал през нощта

Като вървях между заспалите пациенти, с лица, разк­ривени от болестта даже и в съня, почувствах голямо об- лекчение. Бях се завърнала отново в моето познато отде-

ление. Всичко беше нормално и под контрол.

Дежурната сестра седеше в офиса си, като записваше нещо в дневника. Чудех се как да й обясня ранното си пристигане. Тогава тя вдигна поглед и веднага забелязах, че е уплашена и неспокойна.

- О, докторе! Защо са ви обезпокоили. Тя си отиде та-­

Затичах се към спешното отделение и се втурнах през вратата. Посрещна ме празно легло с измачкани чарша­фи. Стаята все още не беше оправена след усилените опити на нощната смяна да задържи един живот, чието единствено желание е било да се оттегли. Апаратите за съживяване, използваните спринцовки, празните капко-мери бяха разпръснати из стаята. Апаратите и съвремен­ните лекарства се бяха оказали неадекватни спрямо мис­терията на смъртта и бяха загубили състезанието.

Стиснах рамката на желязното легло с голяма болка, докато сестрата влезе след мен.

- Беше абсолютно неочаквано. Първо аритмия и мно­

Почувствах тялото си изцедено и само поклатих гла­ва, за да дам на сестрата да разбере, че съм чула думите й. Единственото, което желаех, беше да ме остави сама за малко, за да подредя мислите си. Напуснах спешното отделение и бавно се отправих към кабинета си, като виждах и чувах много малко от това, което ме заобика­ляше. Стъпките ми бяха автоматични, като на човек, който е минавал по същия път хиляди пъти.

Когато влязох в кабинета, една от сестрите ме попи­та приятелски:

• 
  Докторе, искате ли кафе?
  
• 
  Да, ако обичаш.
  

- Добавих малко захар във водата, за да запазя цветя- та свежи по-дълго време - каза сестрата, като ми донеса кафето. - Те са от Иван Сергеевич. Отиде до някакво погребално бюро и се върна с тези цветя. Настоятелна помоли да ви ги дам. Представяте ли си как ги е намерил посред зима?

Разбрах, че това беше Мвановият начин да ми каже, че не ме упреква за смъртта на жена си. Аз все още бях дълбоко поразена от това, което се беше случило - сама ден след странната ми среща с Николай. Сега се оказая изправена лице в лице не само с напълно неочакваната смърт на жената на Иван Сергеевич, но и с измеренията на моя мистериозен и страшен сън. Докладът за аутоп- сията на жената пристигна няколко дни по-късно, но на обясни нищо. Не показваше някаква причина за нейната смърт, което ме успокои, но и смути.

Минаха няколко седмици, преди тези събития да за почнат да избледняват в съзнанието ми. Междувременна запълвах живота си с обикновената рутина, която така удобно ни помага да забравим съмнения и травми. Чувс- твах, че миналите преживявания в реалния живот - мое- то обучение, рационалният ми ум - не са може би всич- ко в живота. Нещо ново се беше появило, но все още не можех да го определя. То ме интригуваше и ми харесва- ше. Не можех да го приема рационално, затова просто му позволявах да съществува, като се опитвах да продължа- вам да живея колкото е възможно нормално.

Един ден, няколко седмици по-късно, ми позвъни Ана и ме покани да я посетя същата вечер. Въпреки че се срещах с нея поне два пъти седмично, не бях повдига­ла въпроса за Николай. Веднъж само тя спомена, че из­глеждал добре и че ми е много благодарна за помощта.

Срещнахме се веднага след работа и седнахме - както обикновено - на старото тясно канапе в нейния едностаен апартамент. Бях прелистила последния брой на филмово списание, четейки за новите филми, и се чудех дали да оти­дем тази вечер на кино или да останем и да си поговорим. Ана пушеше прекалено много и изглеждаше нервна. По­чувствах, че нещо я тревожи. Знаех, че през последните ня­колко месеца имаше проблеми със здравето. Нейният мен-струален цикъл беше болезнен и нередовен, идваше й ня колко пъти в месеца и това я изтощаваше много. В нача лото не изглеждаше да е нещо сериозно и бях сигурна, че ще бъде излекувана бързо. И двете бяхме от семейства на лекари и знаех, че родителите й бяха уредили консултации с най-добрите специалисти в града. Но лекарите, ми казг тя, все още не били в състояние да поставят диагноза за за боляването й. Трябвало да бъдат направени още тестове и докато не разберат какъв е нейният проблем, не могат да предприемат каквото и да е лечение.

Междувременно физическото й състояние видимо а влошаваше. Изглеждаше бледа и понякога доста измъчена защото не обръщаше вече внимание на външния си вид. Късата й коса беше несресана, светлосините й очи не бях; подчертани с внимателно положения грим и кожата на лицето й изглеждаше нездрава и непочистена. Даже след

няколкото дни, през които не я бях виждала, изглеждаше още по-зле. Разказа ми колко уморена се чувства и колко й трудно да стане сутрин, за да отиде на работа.

Не можех да си представя Ана да чака по-дълго за окончателното си излекуване, така че й предложих дг направи нещо, и то бързо. Посъветвах я да отиде в бол- ница, където заедно с професионалните наблюдения би могла и да си почине.

Ана се съгласи, че трябва да направи нещо незабавно, но не желаеше да отиде в болница. Вместо това ме попита

- Помниш ли Николай, когото видя по мое настояване?

- Ти вероятно си спомняш, че ми е съсед. Вчера го

Гледах я с изненада, а учудването ми растеше с всяка нейна дума. Отиването в Алтай ми се струваше лудост. Между другото бях запланувала да прекарам отпуската си през лятото под топлото слънце на Черно море, а не през април в едно усамотено далечно сибирско село, което сигурно все още ще бъде погребано под сняг и лед. Казах на Ана, че вероятно няма да мога да отида с нея, но че тя би могла да замине. В най-добрия случай жената може да й помогне, в най-лошия - едно такова пътуване с приятел би я откъснало за известно време от града. Дори и след ка­то нашият разговор се насочи към други неща, открих, че тази идея не ме напуска. Чувствах дълбоко в себе си няка-

къв неуловим копнеж да се срещна с жената, която лекува хора. Колкото повече се опитвах да не мисля за това. тол­кова по-силно тази идея ме държеше в своята власт. Един тих глас дълбоко в мен казваше, че тази покана за Алтай може да бъде входа към разбиране на странните и необяс­ними събития, които бях преживяла наскоро. Нещо непоз­нато изглежда се беше появило на повърхността на живо­та ми и чувствах все повече и повече, че трябва да приема това да се случи.

Изглеждаше повече като съвпадение, когато след ня­колко седмици, по време на традиционния утринен чай на болничния персонал, няколко от колегите коментира­ха, че работя прекалено много, че съм много бледа и че може би ще е по-добре да си взема сега кратка почивка, като използвам част от отпуската си. С облекчение и вълнение открих, че решението да посетя Алтай беше взето. Обадих се веднага на Ана, за да й съобщя, че ще я придружа. Тя се зарадва много и обясни набързо подроб­ностите за пътуването.

- Но ти знаеш, че заминаваме утре. Не съм сигурна, че ще успееш да купиш билет за същия влак. Може да вземеш който и да е влак до Бийск и само да ми съобщиш номера му. Ще те открием на гарата и ще продължим по-нататък заедно. Толкова се радвам, че реши да дойдеш, Олга - продължи тя. - Днес бях започнала да си мисля, че може би е погрешно да предприема такова пътуване, но сега чувствам, че това е единственото решение. Нямам никаква идея през какво лечение трябва да премина и за­това бих се чувствала много по-спокойна, ако си с мен. Благодаря ти. Ще се видим в Бийск.

Взех билет за влак № 9, телефонирах на Ана, за да й го кажа. Моят влак щеше да пристигне два часа по-къс­но от техния, но те казаха, че ще бъдат щастливи да ме Дочакат. Николай беше уредил негов съсед от селото да ни вземе с кола от гарата. Тъй като нямаше никакъв транспорт до Шуранак - селото на Николай, единствени­ят начин да се стигне там беше с частна кола.

Приготвих малък куфар с минимално количество Дрехи и отидох на гарата с такси. Влак № 9 тръгваше от Новосибирск в 10 ч вечерта и пристигаше в Бийск на

Както обикновено, гарата беше претъпкана. Нямаше достатъчно място за сядане даже за една трета от пътни­ците и посрещачите. Родители и деца спяха на вестници върху пода и по широките вътрешни первази на прозор- ците. Дечицата, водени от майките си, плачеха не така отчаяно, сякаш знаеха, че сезоните са се сменили и че топлината на лятото ще се завърне скоро. Даже и вътре в претъпканата чакалня на гарата имаше някаква прият­на атмосфера на очакване.

Влакът тръгна по разписание, което беше голямо об- лекчение за мен. Както и очаквах, беше мръсен и наблъс­кан с хора и се почувствах щастлива, че ще трябва да пре­карам в него само една нощ. От разговора между спътни­ците в малкото купе разбрах, че са миньорско семейство. Съпругът беше мълчалив, жена му - уморена, но любезна. Предложи ми парче печено пиле, което едва ли беше дос­татъчно и за тях самите. Двегодишното им момченце вече спеше, когато се качих във влака, и за щастие не се събуди даже и от суматохата на пътниците.

Любезно отказах пилето и им предложих долното легло. Покачих се на горното, доволна, че няма да е не­обходимо да отговарям на въпросите им къде отивам, с кого ще се видя и колко време ще бъда там. Жената яв­но беше склонна да разговаря, за разлика от мен. С пър­вите ритмични звуци от движението на влака заспах. Знаех, че на другия ден ще се озова в един нов свят.

На следната сутрин ме събуди звукът на метални лъ- жички върху стъкло. Членовете на семейството пиеха чай, след като бяха привършили вчерашното пиле. Вла­кът приближаваше Бийск, което ме зарадва. Имах време само да се измия набързо в малката тоалетна, за която чакаше дълга опашка.