Олга харитиди влизане в кръга

Знаех, че говори за думите, които беше казала в яда

си. Той кимна и се освободи бързо от ръката й. Селото риличаше на това на Николай, само че къщите бяха по-малки и хората изглеждаха по-бедни. Доближихме до стара къща, от чийто древен комин излизаше пушек. Ня-маше хора по улицата, нито лай на кучета, които да съобщят за нашето пристигане.

- Вярвам, че тя е тук - каза Николай, когато спряхме
близо до вратата. - По-добре ме почакайте - добави той,
бутна незаключената врата и изчезна в къщата.

Краката ми започнаха да замръзват. Ана извади ци­гара от джоба си и я запали. Чакахме неспокойно и, как­то ни се стори, твърде дълго. Най-сетне Николай излезе от къщата и отиде направо при Ана.

- Умай ще те излекува тази нощ. - Думите му сякаш
за миг увиснаха във въздуха, докато стигнат до учудените
ни уши. - Тя ми каза да те заведа в друга къща, където ще
я чакаш. Каза, че е почувствала твоето желание да изле-­
кува тялото ти и да те възвърне към нормален живот.

Той хвана Ана за ръката и я поведе към къща на дру­гия край на улицата.

• 
  Чакай, Николай - извиках. - А какво да правя аз?
  
• 
  Умай каза да те попитам защо си дошла. Почакай
  ме тук. Връщам се веднага.
  

Когато Николай се върна и докосна ръката ми, се стреснах. Казах първото нещо, което ми дойде наум:

- Дойдох да се уча от нея.

Той отново влезе в къщата и почти веднага се появи, Като направи знак да вляза. Идвайки от такъв светъл ден

навън, в първия момент си помислих, че къщата е абсо- лютно тъмна. Когато очите ми се приспособиха, открих, че през две прозорчета влиза малко светлина. Видях, че къщата има една стая и изглеждаше абсолютно празна само с двете жени. „Здравейте" вече беше излязло от yс- тата ми, преди Николай да ми направи знак да пазя ти- шина и да седна в един ъгъл на пода.

Едната жена лежеше с лице надолу върху пода в сре- дата на стаята. Гърбът й беше гол със следи от кал и би,л- ки. Другата изглеждаше по-стара. Беше ниска със силно, здраво тяло. Дрехите й ми се сториха странни - дълга по- ла от груб плат в различни цветове и с няколко малки парцалени кукли, зашити на гърба й. Имаше черна коса почти закрита със син шал, и монголско лице, състарено от многото бръчки. Изглеждаше на около седемдесет го- дини. Не личеше да ме е видяла. Беше много заета, съсредоточена, поставяше внимателно странен предмет да лежащата жена. Това беше триъгълник, грубо направеш от три парчета дърво, всяко с около 90 см дължина. Прясно издяланото дърво беше запазило свежия си цвят и даже миризмата на бор, от който беше направено. Върху плоската повърхност на страните бяха издялани изображенията на риби.

Разбрах, че това трябва да е Умай, която се беше над- весила над жената и извършваше някакво лечение. Умай постави триъгълника с рибите от дясната страна на жената, а помежду лежеше голяма еленска кожа. Николай седеше в далечния ъгъл на стаята, така че цялото прост- ранство около двете жени в средата беше открито. Умай взе малък тъпан от пода и започна да го бие леко. В на- чалото ритъмът беше начупен и слаб, звучеше някак не- сигурно. Тогава тя започна да пее на своя език. Думите на песента имаха някаква умоляваща интонация, доката тя започна да се движи грациозно около неподвижната фигура на земята.

Жената на пода не издаваше никакъв звук, изглежда- ше заспала. Гърбът й беше гол, освен местата, покрити с кал и билки. Въпреки че температурата вътре в стаята беше само няколко градуса по-висока от външната, тяло- то й изглеждаше отпуснато и топло. Умай се движеше

около нея, от време на време се навеждаше и биеше тъ­пана точно над гърба на жената. Ритъмът на песента й стана по-ясен, думите - по-силни. Тя започна да се дви-жи все по-бързо и по-бързо.

Като наблюдавах неочакваната енергичност на танца й си помислих, че е по-млада, отколкото ми се стори в на­чалото. Силата на тъпана нарасна толкова много, че изг­леждаше невероятно този малък инструмент да звучи така силно. Гласът на Умай премина в невероятно дълбок, мо­щен тон. Едва познах в нея същата жена, която започна -танца. Изглеждаше по-висока, по-силна, по-агресивна и мъжествена, почти като воин в смъртен двубой със силен противник. Тя подскачаше и въртеше тялото си с неверо­ятна бързина и сила. Песента й се превърна в боен вик. Ди­шаше дълбоко и учестено, очите й светеха с победоносен блясък. След това грабна рязко жената за раменете и й из­крещя нещо на алтайски език.

Жената се повдигна на колене. Косата й висеше раз­бъркана надолу. Очите й бяха все още затворени, изглеж­даше като в дълбок транс. Тя се повлече на колене към дървения триъгълник. Отворът му беше толкова голям, колкото да се провре човек - и тя влезе в него. Умай й из­крещя по-силно. Хвърли тъпана и избута жената по-на-вътре в триъгълника с голите си ръце. Крясъците й пре­минаха в жаловито пеене. Беше й трудно да премине през триъгълника. Голото й тяло се гърчеше и въртеше нап-ред-назад, като се ожулваше в грубите краища на прясно издяланото дърво. Умай се стараеше да направи това още по-болезнено, като движеше напред-назад триъгълника и Дращеше тялото на жената непрекъснато, докато бавно я избутваше през него.

Бях напълно погълната от това, което ставаше. Вне­запно издяланата върху дървото риба оживя, плувайки отляво надясно по страните на триъгълника. Умай про­дължаваше да пее, докато жената все още се мъчеше да премине през него. Когато беше почти преминала на дру­гата страна, Умай скочи над нея и издигна еленовата ко-Жа. Жената пропълзя под нея, докато се покри напълно.

Тогава Умай стана още по-яростно агресивна. Като крещеше и заплашваше с жестовете си, грабна дървения

Умай се обърна към Николай и произнесе някаква кратка фраза на техния език. Някак си разбрах, че той трябва да помогне на жената под кожата. Умай отном изглеждаше просто една дребна, възрастна местна жена, но сега вече знаех, че притежава невероятна сила. Тя ceдна на пода, извади лула от някакъв скрит джоб в дрехата си и започна да пуши.

Наблюдаваше спокойно как Николай помага на же- ната да се изправи и да облече останалите дрехи. Жената изглеждаше изморена и сънлива. Тя сякаш изобщо не забелязваше Умай, отправи се бавно към вратата с тежки стъпки, отвори я и излезе без нито една дума или жест. Това ме изненада и впечатли. Очаквах да благодари, да каже на Умай как се чувства - всичко друго, но не и да покаже такова пълно безразличие към своя лечител.

Обърнах се и погледнах Умай, опитвайки се да про- чета по лицето й някаква реакция за начина, по който жената излезе. Неочаквано открих, че се взира в мен с напрегнат и лукав поглед. Каза нещо на Николай и про- дължи да се взира в мен, като пушеше лулата си. Не мо- жех да откъсна поглед от нея и открих, че се смея глу- вато в лицето й.

Николай ми преведе думите й: „Тя каза, че си се справила добре, като си й помогнала да накара рибата да вземе духа на болестта на жената и да я отнесе в по-долния свят."

Умай стана и заподрежда останките от изцерителния сеанс на пода. Тогава отиде до мястото, където седеше Николай и проведе с него кратък разговор на техния език. Знаех, че дори да говори на руски, не бих могла чуя думите й.

Николай се обърна към мен и каза:

_ Тя иска да я последвам в селото, където е отседнала сега. Не живее в това село, както знаеш. Всъщност никой не знае къде точно живее. Къщата, в която е сега, е изос­тавена от времето, когато семейството, живяло тук, се е преместило в града преди няколко години. Това е мястото, кьдето отсяда само когато идва да лекува.

Попитах го дали отиваме там, където Ана ни очаква, като се надявах, че ще ми бъде позволено да наблюдавам и може би да помогна при лечението на приятелката ми. Николай отговори, че няма представа къде ще ме отведе Умай.

Докато говорехме, тя приближи до вратата и я отво­ри. Открих, че не съм усетила как е минало времето, за­щото навън дневната светлина беше си отишла и улица­та беше притъмняла. Умай ми посочи вратата и аз изля­зох в здрача след нея. Тя носеше само дрехите, с които беше вътре, без дебело горно палто, което да я пази от ужасния студ. Вървеше бързо по заледената улица и зави в обратна посока на къщата, където чакаше Ана.

Следвах фигурата на Умай надолу по тясната пътека с отъпкан сняг, между високите преспи от двете страни. Светлина от лампа светеше през прозорците на някои от къщите, покрай които минавахме, и те ми изглеждаха примамливо уютни и топли, за разлика от студения но­щен въздух около нас.

Всичко, което преживях през деня, ме беше смутило до такава степен, че чувствах разума си напълно обър­кан. Вече не бях нито много уморена, нито уплашена. Въпреки че нямах идея какво ме очаква по-нататък или какво може да поиска от мен Умай, реших да не мисля за това. За втори път през тези два дни смътно разпознах изживяванията си като ехо от някакво друго време, но все още не можех да си спомня къде и кога е било това.

7

Най-сетне стигнахме до дълга къща с две входни врати - по една от всяка страна. В лявата страна на къщата светеше и можах да видя, че вътре се движат хора. Умай се приближи до другата врата отдясно и с лекота я бутна.

Стаята беше почти съвършено кръгла, без мебелировка, освен една постилка, покрита със стари завивки. Беше тъмно и нещо в атмосферата ме разтревожи и събуди остро предчувствие за опасност. Може би щях да се почувствам много по-разтревожена, ако не беше спокойното лице на Умай. Без да разбера защо, вече имах чувството, я познавам добре. Може би защото лицето й ми напомняше малко това на моята баба, в което, както у много руснаци, се забелязваха монголски наследствени белези. Следях непрекъснато лицето й, като се опитвах очите ми да бъдат всеки момент в контакт с нея. Ако не правех това имах усещането, че страхът ми ще нарасне и ще се почувствам загубена.

Запали светлината и ми посочи да легна на постилката. Повдигнах старата завивка, съшита от разноцветни парчета плат, и започнах да събличам палтото. Тя направи знак да спра и аз се пъхнах под завивката с всичкия си зимни дрехи. Подът беше мръсен и не по-топъл, отколкото навън, студът проникваше отдолу. Чудех се кол- ко дълго ще трябва да лежа тук.

От мястото, където лежах, наблюдавах как Умай за- палва огън в средата на стаята и загася светлината. Ня- маше нито огнище, нито пещ, само огън, запален на мръсния под в средата на празната стая. Издигащите се

пламъци изглеждаха много тайнствени. Въпреки че ни­кога не бях виждала по-рано подобно нещо, стори ми се, че има нещо странно познато в него, което ме пренасяше към някакво древно, непознато, забравено време. Умай пееше тихо с думи, които не можех да разбера, но изглеж­да бяха отправени към огъня с обич и преданост.

Въпреки че бях отскоро сред жителите на Алтай, ин­туитивно усещах, че живееха главно с настоящето. Те не живееха с миналото и не мечтаеха за бъдещето. Умай се беше съсредоточила напълно в „сега" и в този момент “сега" означаваше запалване на огъня.

Когато пламъците осветиха стаята, крехкото ми спо­койствие изчезна и опасността сякаш отново се разпрост­ря около мен. Не можех повече да виждам очите на Умай, защото тя престана да ме поглежда. Взе нещо от джоба си и го хвърли в огъня. Пламъците погълнаха новата храна като изгладнели животни, извисиха се за няколко секунди и се върнаха към предишното си състояние.

8
Утринната светлина беше следващото нещо, което докосна съзнанието ми. Когато се събудих, открих, че бях още на пода, покрита със зимното си палто и същата завивка, сама в непознатата стая. Събрах цялата си сила и се опитах да си спомня какво се беше случило пра дишния ден. Всичко изглеждаше като насън и знаех, че вися несигурно между два свята. Нуждаех се да видя друго човешко същество, което да ми помогне да си докажа, че все още съм жива и нормална. Чух два мъжки гласа зад тънката стена, която отделяше моята стая от друга та страна на къщата. Гласовете бяха прекалено приглушени, за да разбера какво говорят. Беше ми трудно да стана и се олюлявах няколко секунди, докато краката ми свикнат с идеята да поддържат отново тялото ми. Нямаше вода, за да измия лицето си, нито огледало, нито грим.

Помислих си как ли изглеждам и колко наистина луди сме били с Ана, за да предприемем това пътешествие. Спомних си за сиренето и хляба, които Мария благора- зумно ни беше дала предишния ден, и веднага огладнях. Реших да намеря Ана и да закуся с нея и Николай, кол-кото е възможно по-скоро.

Вълненият ми шал беше измачкан ужасно, защото бях прекарала нощта върху него, но бях доволна, че той беше доставил допълнителна топлина. Ботушите ми стоя -яха близко до постелята и някой благоразумно ми беше обул вълнени чорапи на краката.

След като оправих импровизираното си легло и си обух ботушите, излязох навън в светлия ден. Въздухът беше така невероятно свеж, че първото вдишване ме на­кара да се почувствам отново спокойна и щастлива.

Синьото небе беше покрито с пухкави облаци, птички пе-

ехa във високите борове около къщата, и далечните пла­нини приличаха на красива пощенска картичка. Всичко изглеждаше така, сякаш искаше да докаже, че животът на някои места все още може да бъде пълна хармония.

Почувствах се щастлива, че съдбата ми беше дала въз-

можност да посетя едно от тях.

• 
  Здравей - извика мъжки глас от прага на другата
  врата на къщата.
  
• 
  Здравей - отговорих, като се вслушах да чуя дали
  гласът ми се е променил след всичките преживявания от
  вчера и последната нощ.
  
• 
  Казвам се Виктор - говореше руски без акцент, ко­-
  ето показваше, че и той като мен е само посетител в се-
  лото. - Собственичката на къщата ни каза, че една стара
  жена вероятно ще бъде тук през нощта и да не се изне-
  надваме от нищо, което може да се случи. Но ти ли си та-
  

- Горе-долу - отговорих. - Казвам се Олга.

Нещо в думите му, видът и гласът му ме накараха да бъ-да нащрек. При цялата си красота Сибир все още беше едно много изолирано място. Чужденците бяха ряд-

кост, а самотни непознати жени - още повече. Сама же на без съпруг или семейство, на което да разчита, беше много уязвима и се налагаше да бъде предпазлива, за да избегне създаване на неудобна и даже опасна ситуация. За щастие опитът на психиатър винаги ми е бил много полезен. Бях млада, работех в мъжко отделение и по необходимост се бях научила как да пренасоча мъжкия интерес в приятелство без всякакъв романтичен или сексуален оттенък. Инстинктивно почувствах, че този нахакан здравеняк със своето мускулесто тяло и дълбок жествен смях би намерил тема за разговор, свързан с неудобни и интимни неща, които доминират над ки други негови мисли.

- Страхувам се, че ми е необходимо веднага да наме-
ря баня - казах. - Има ли тук някъде тоалетна, която бих могла да използвам?

Той посочи към малка, тясна кабинка зад къщата аз побързах да се отправя натам. Виктор ме очакваше да се върна с приятелски, покровителствен израз на лицето. Представи ме на приятеля си Игор, който беше застанал до него. Игор беше абсолютна противоположност на Виктор - нисък, слаб, с остри черти на лицето. Поканиха ме вътре на закуска и чаша утринен чай. Мисълта за храна беше прекалено привлекателна, за да откажа.

Когато влязох, не можах да скрия изненадата си абсолютно различната обстановка, която ме посрещна. Тази част на къщата изглеждаше напълно нормален дом. Беше топла и уютна с много домашно приготвени неща. Масата беше покрита с бяла, ръчно избродирана покривка на цветя. Голям меден самовар беше поставе отгоре й. Прозрачните памучни пердета позволяваха светлината да проникне през малките прозорци, имаше чаши за чай от истински порцелан със стар руски дизайн. Всичко тук ме караше да се чувствам у дома и открих малко се бях поуспокоила.

- Вие ли сте създателите на тази красота? Трудно

- Ти ли си магьосницата, за която ни беше казано вчера? - отвърнаха със смях двамата. - Всъщност само

тези неща са наши - добави Игор, като посочи към ъгъ­ла, където вече бях забелязала голям куп планински екип. - Току-що наехме това място като база за нашето изкачване в планините.

Чаят беше горещ и силен - точно както трябва да се приготвя. Имаше и моето любимо сладко от облепиха, което сервираха върху крехки малки бисквити. След по­разителните преживявания от предишния ден беше доб­ре просто да се отпусна и да разменя с някого леки безо­бидни шеги. Съзнавах, че бях преживяла твърде много в кратко време, което трябваше да преосмисля, но точно сега да мисля за това - не беше подходящият момент.