Олга харитиди влизане в кръга

Влакът вече навлизаше в покрайнините на града, ко-гато най-сетне успях да седна и да погледна през прозо-

реца местността. Тъй като знаех, че Бийск е доста висо-

ко над морското равнище, очаквах да видя някакви пла­нини. Вместо това видях само скучни сиви жилищни бло­кове, които изглеждаха абсолютно еднакви, заобиколени с малки хилави дървета. Картината отвън приличаше толкова много на Новосибирск, че въобще не ме въоду­шеви.

Влакът направи последен рязък тласък и спря на гара­та. Пътниците гледаха през прозорците, проточваха врато­ве - търсеха посрещачите си. Аз направих същото. За мое разочарование никой на перона не ми изглеждаше познат.

Смъкнах куфара от мрежата за багаж и се сбогувах със спътниците си. Когато слязох, острият планински въздух бързо потвърди опасенията ми, че пролетта още не е прис­тигнала в Бийск. Някои по-ниски дървета все още бяха покрити със сняг, а въздухът на ранното утро беше абсо­лютно мразовит. Преди още да завърша тази си мисъл, ко­жата ми беше вече настръхнала неприятно от силния студ.

Сънлив носач се появи зад огромна ръчна количка, която трополеше силно, докато я буташе. Носеше прес­тилка, която вероятно някога е била бяла, но е станала толкова мръсна, че не се поддаваше на описание и не мо­жеше повече да се открие точният й цвят. Попита ме да­ли искам да занесе куфарчето ми до мястото на таксита­та. Едва имах време да откажа и чух, че Ана вика името ми. Тя се смееше развълнувано, докато тичаше към мен от срещуположната страна на перона.

- Ти си ни дала погрешен номер на вагона и ние те очаквахме на другия край на влака. Толкова се радвам, че се съгласи да дойдеш - каза тя, докато ме притискаше в прегръдките си.

Когато се обърнахме към изхода, видях, че Николай стои там. Поздрави ме този път без официалности, пове­че като приятел, отколкото като лекар, и изглеждаше различен - по-весел, по-спокоен и по-самоуверен. Даже по-възрастен. Черната му коса беше пораснала, откакто го видях за последен път. Беше я опънал назад в конска опашка и носеше топли работни дрехи.

Николай го представи като своя съсед Сергей, който явно побърза да покаже, че е тук само от чувството за дълг. Нетърпението му да се завърне пo-скоро на село стана явно от неговите резки, ръмжащи нареждания да се качваме по-бързо в джипа.

Послушно седнахме на посочените от него места от- зад. Ана ми прошепна, че авторитарният маниер на Сери гей показва, че вероятно скоро е напуснал армията.

- Той е твърде стар за армията - отговорих и двете се разсмяхме. Моторът на джипа издаваше ужасни звуци но се движеше добре и започнахме последния етап на на- шето пътуване до Шуранак. В този ранен час още няма ше пешеходци, но много коли се движеха по улиците на града. Повечето бяха стари, очукани автомобили, чиито мотори вдигаха много по-голям шум от нашия джип. От време на време някой голям камион минаваше опасно близо до нас, оставяйки след себе си мръсен кафяв облак дим, който висеше неразпръснат дълго време в мразови- тия утринен въздух.

Най-сетне напуснахме града, без да видя нещо раз- лично от това, което зърнах бегло от влака. Ако е имал нещо специфично за Бийск, аз поне не можах да го забе- лежа. Скоро стигнахме до главното шосе, придружаван от рядко преминаващи товарни камиони. Колкото сградите ставаха по-редки, толкова повене дървета виждах ме. Скоро те започнаха да се притискат към шосето, то ставаха все по-високи, по-разклонени и като че ли щяха да преградят шосето, по което пътувахме.

Сергей беше много ловък при избягването на ужас ните дупки по пътя, та бързо му простих резките военни маниери. Той и Николай споделяха местни селски нови ни. Ана и аз запълвахме времето, като говорехме за об- щи приятели. Постепенно хипнотичният ритъм на път ни успокои и се умълчахме.

След повече от три часа стигнахме до Шуранак. Не ми се стори толкова дълго, защото вниманието ми беше погълнато от това, което виждах навън. Почувствах се в някакъв транс. Разтопеният сняг покрай пътя ставаше все по-бял, докато пътувахме, и от прозореца на джипа огромните вечнозелени дървета сякаш се сливаха.

Тъй като съм живяла много дълго в един забързан ин­дустриален град, бях забравила какво е да си сред приро­дата. Даже и при редките посещения от време на време в провинцията при приятели дните ми бяха запълнени с други неща и нямаше време при тези кратки визити да почувствам красотата на природата. Сега гората, през ко­ято минавахме, беше погълнала цялото ми внимание. Чувствах огромната сила на величествените дървета със старите чепати стволове, тъмното, почти черно, зелено на боровете и ритмичното им движение, което показваше тяхното единство с вятъра.

След един завой по пътя внезапно първият панора­мен изглед на планината Алтай се изправи пред нас. Ме­ките хребети на тази древна планина, лъчите на слънце­то, които ограждаха горе техните заоблени върхове, съз­даваха изящна картина от светлини и сенки. Тази мека красота, която се съдържаше така спокойно вътре в су­ровата планина, беше нещо, което никога по-рано не бях виждала, и това буквално ми взе дъха.

Пътят ставаше все по-тесен и по-криволичещ. Окол­ността изглеждаше толкова девствена, че беше трудно да си представя, че тук може да съществува човешки живот. Но когато първите малки къщи на селото най-сетне се появиха, изглеждаха съвсем на мястото си. Отминахме няколко стари дървени къщи, построени на такова разс­тояние една от друга, че изглеждаха някак си усамотени и изолирани, но достатъчно близо, за да бъдат свързани с живота на селото. Стара жена - близо до една от тези къщи - беше излязла навън, за да върши нещо в своята покрита със сняг градина. Тя се изправи, докато я отми­навахме, и погледна намръщено джипа. Накрая спряхме до малка зелена къща, скрита зад дървена ограда.

5

- Пристигнахме - каза Николай и отвори вратата на

Докато слизахме от джипа, чувахме, че вика на кучето да стои мирно и да се махне от пътя й.

Взехме багажа си и застанахме търпеливо до оградата

- Колко е хубаво тук - каза Ана, като пое дълбоко

Поклатих мълчаливо глава, докато всичките ми сети­ва ми напомняха, че някъде в миналото съм видяла дру­го странно, диво място като това тук, но не можех да си спомня къде и кога.

Най-сетне вратата на оградата се отвори рязко и cе показа дребна жена на средна възраст с наметнат на ра- менете кожух. Нейното красиво, подобно на луна, алтайс-ко лице грееше от топлина и добрина. Беше майката на Николай - Мария, която бързо ни съпроводи до дома си.

Пихме чай около стара, потъмняла от времето дървена маса. След няколко часа се почувствахме съвсем удобно обкръжаващата ни обстановка. Ана и аз бяхме едновре­менно уморени и развълнувани. Мислите ни, естествено, блуждаеха около това, което ни очаква през следващите дни. Николай явно се чувстваше добре в къщата на майка си. Беше премислил важното, променящо живота му, pe- шение да се върне на село и беше доволен от него.

Мракът беше започнал да се спуска над селото. Мария почака да се здрачи и запали осветлението. По-късно

разбрахме, че беше започнала да се тревожи, но се опитваше да не го показва. Съобщението, което Николай й из­пратил по един съсед, било, че си пристига у дома с двама приятели лекари. Мария очаквала двама души, които от говарят на нейния опит с лекари - мъже на средна възраст, облечени в костюми и с очила. Тревожила се през целия ден как да посрещне тези сериозни интелигентни приятели на сина й и даже подготвила няколко въпроса. А сега вместо тях две млади жени седяха на масата й и това изискваше съвсем друго решение. Ако останем в дома й с нея и Николай - това щеше да създаде клюки в селото за месеци наред. Вече беше чула да си шушукат защо Нико­лай не е довел само едно, а две момичета в селото, и как Мария, неговата майка, е позволила това.

Даже и да не съществуваше опасност от съседски клюки, двете стаи на дома бяха толкова малки, че наста­няването на четирима души в тях беше само по себе си проблем. Тя пиеше бавно чая си, като се опитваше да из­глежда спокойна, но умът й работеше. Как да се справи с тази изненада, която й поднесе синът й? „О, Велика дъ­ще на Улген! Ти, която си мъдра и милостива, помогни ми. Дай ми знак как да постъпя", се молеше горещо на­ум, но не получи отговор.

Тъй като не знаехме за проблема на Мария, Ана и аз ставахме все по-изнервени от желанието най-сетне да си легнем и да си починем. Мария беше както загрижена, така и ядосана на Николай, който изглеждаше напълно спокоен и не съзнаваше неудобството, което беше създал.

Докато седеше замислена, вниманието й внезапно бе­ше привлечено от тамбурата, която висеше отдясно на входа. Беше направила тази малка тамбура след смъртта на брат си Мамуш по съвета на някои от по-старите хо­ра в селото. Бяха й казали, че трябва да направи това, за-Щото брат й бил кам-шаман и тамбурата ще му помогне Да остане тук на земята. Беше добре направена и тя се гордееше с това, въпреки че не разбираше напълно ней­ното предназначение. Сега тя й напомни за брат й и това й даде разрешението, от което толкова много се нуждае­ше. „Момичетата могат да се настанят в дома на Мамуш, Разбира се - си каза тя. - Как не бях се сетила по-рано?"

- Добре - казах аз, разбирайки, че е взето някакво ре-

- Само да не е навън - се пошегува изморената Ана.

говори. След това се съгласи и поиска от майка си някак- ви завивки. Благодарихме й и се впуснахме в нощта към къщата на мъртвия шаман.

Небето беше светло, с хиляди звезди и една половина луна над главите ни. Крясъците на нощните птици, кои- то идваха от гората, биха били плашещи, ако се чуят някъде другаде, но тук изглеждаха нещо естествено. Страховете се раждат през нощта и могат да живеят само до своите източници. Огромните градове с цялото напрежение и агресивност от толкова много хора, поставени до друг, бяха много по-ужасяващи от нощните звуци на гората около това малко селце.

Един мъж и две уморени жени вървяха бавно по обградената със сняг пътека, говореха на пресекулки и cе смееха, като си проправяха път към една от най-отдае чените къщи на селото, на върха на едно хълмче.

Когато влязохме в къщата, Николай запали свещ, за- щото нямаше електричество. Всичко вътре беше покри- то с дебел слой прах, но въздухът беше свеж. Къщата представляваше просто дълга стая с прозорец в левия край, близо до тясно легло от тъмно дърво. На другия край на стаята имаше малка кухня с огнище. Огромна меча кожа покриваше средата на пода. Чифт стари мъжки ботуши от еленова кожа стояха до главата на мечат! кожа. В първия момент се изненадахме от странността на малката къща, после се развеселихме.

• 
  Погледни ме, Олга - възкликна Ана. Беше открил
  нещо странно, направено от пера и приличащо на нещо
  като шапка и я беше сложила на главата си в момент на
  безразсъдство, породено от чувството на умора и нерв-
  ност. Изглеждаше много смешна с нея.
  
• 
  Аз ли съм? Прилича ли ми? - попита тя.
  

_ Това изобщо не си ти - каза Николай. Свали шап­ката от главата й и я постави на срещуположната страна на стаята.

Ана, която се беше ориентирала бързо в стаята, по­жела да спи в тясното легло, като остави за мен мечата кожа на пода, като единственото възможно друго място за спане. Николай приготви както леглото, така и меча­та кожа с чаршафи и одеяла и изчезна по самотната пъ­тека към къщата на майка си. Ана и аз побързахме да духнем свещта и се строполихме в леглата. Денят беше толкова дълъг и интересен.

Просто рухнах на мечата кожа, особено доволна, че се намери все пак някакво място да легна. Само след ня­колко минути открих, че одеялото не беше достатъчно да ме стопли, затова сложих отгоре коженото си палто и се сгуших в необичайното легло.

По дълбокото дишане на Ана разбрах, че вече е заспа­ла, но аз все още не можех да се отпусна. Преходът от моя обичаен, удобен свят до тази меча кожа и дома на един мъртъв шаман беше толкова бърз, че не бях разбрала кол­ко съм изтощена, докато не легнах. Сега лекият мирис на мечата кожа, който не се усещаше толкова в началото, ми се струваше все по-смущаващ, създавайки чувство на тре­вога в съзнанието ми. Липсваха познатите звуци на дома ми, за да ме успокоят. Нямаше го лекото тиктакане на ча­совника до леглото ми, нито гласовете на съседите, долита­щи през тънките стени на апартамента ми; нито шума на движението вън. Не бях осъзнала досега, че някои от неща­та, които ме безпокояха в моя малък градски апартамент, са ме успокоявали и са били част от условията да заспя.

Ярката светлина на луната, която идваше от единст­вения прозорец, осветяваше малкото предмети наоколо в тази стая.

Вертикална купчина дърва за огнището стоеше като страж до вратата. Отдясно имаше стар бял стол, на който Николай беше захвърлил шапката от орел. Тя сякаш ожи-

Отляво стар овален тъпан, направен от животинска кожа, беше опрян до бялата стена. Едната му страна бе- ше обърната към стената, аз виждах само тази, която бе- ше отворена. Палките му бяха направени от две издялани парчета дърво, кръстосани в прав ъгъл едно към дрд го. Бяха издялани в символичната фигура на човек. Пя дългата част оформяше тялото, главата подпираше гои ната част на тъпана, а краката притискаха основата. Другото парче дърво беше оформено като ръка на човя с метални пръстени на всеки пръст. Тъпанът беше голям, почти три стъпки по диагонал. По средата на неговата кожена повърхност имаше умишлено разрязан отвор. Помислих си колко силно трябва да е звучал този инструмент, преди да бъде скъсан. Докато си представях неговия ритъм, тъпанът сякаш се приближи до мен, ва по-близо и по-близо, докато неговата тъмна форма ся каш запълни цялото ми зрително поле и вече не бях сигурна дали съм будна или сънувам.

Трябва да съм заспала веднага, много дълбоко. По-къс­но си спомних един странен сън. В него аз стоях пред тея ка дървена врата, която блестеше със своята политура Вратата беше затворена. Посегнах да я докосна и почувс- вах, че ръката ми започна да ми се струва все по-реално. Колкото повече я движех, толкова повече съзнавах, че чуя ствам себе си с всичките си сетива.

Съзнавах, че все още спя и сънувам вътре в съня, и същевременно все пак бях в пълно съзнание и с абсолют- на свобода на волята. Знаех, че имам силата да накарам ръката си да отвори вратата и да влезе в пространството зад нея. В сърцето си изпитвах някаква радост и исках сънят да продължи. И тогава осъзнах, че има още някой в съня ми, който чака в пространството зад затворената врата и че тази личност може да ме вижда със същото ниво на съзнание като моето. Това ме уплаши. Преста- нах да движа ръката си и всичко се стопи.

Събудихме се призори в абсолютната тишина на се- лото. Утринното слънце светеше през нашия малък

единствен прозорец. Даже в светлината странният дом

мъртвия шаман не беше загубил страховитата си ат­мосфера. Това ме накара да си спомня историята на Ни­колай, която той ми разказа в болницата - как е умрял вуйчо му, тук, в тази къща. Очевидно подобно място мо­же Да предизвика дълбоко страдание у хора, предразпо­ложени към това. Николай принадлежеше към тях. До­като стояхме в дома на шамана и чакахме да дойде Ни­колай, за да ни изведе колкото може по-далеч от това място, разбрах разказа му много по-ясно.

За щастие Николай пристигна скоро и ни покани да закусим в къщата на майка му. Преди да тръгнем, го по­питах за тъпана, който ме впечатляваше даже повече в ранната утринна светлина, отколкото в тъмнината. Дори скъсан, изглеждаше здрав, силен и жив.

- Това е тъпанът на вуйчо ми. Виждал съм да го из­ползва само веднъж. След смъртта му дойдоха няколко от нашите стари хора. Те казаха на майка ми нещата, ко­ито трябва да бъдат направени след смърт на шаман. Ед­но от тези неща беше да се скъса тъпанът. Това е непи­сан закон. Духът на тъпана трябва да се освободи след смъртта на шамана, през отвора, направен от роднина. Така и направи майка ми. Днес отиваме да се видим с Умай, шаманката от Кубия, едно съседно село. Тя ще знае много повече за този обред на преминаване в ново състояние, ако искаш, може да я попиташ.

Бяхме доволни, че напуснахме къщата на Мамуш, коя­то продължаваше да изглежда заплашителна даже на днев­на светлина. Приятното малко жилище на Мария, пригот­вянето на закуската беше вдъхващ увереност контраст. Ма­рия беше сварила яйца, притоплила черния хляб и наляла истинско мляко с дебел каймак - искаше с тази обилна за­куска да ни подготви за днешното пътуване.

Нямахме идея какво беше запланувано за деня. Кога­то попитахме Николай как може да отидем до Кубай и колко е далеч, той мълчаливо игнорира въпросите ни. Каза само да облечем най-топлите дрехи, които сме до­несли, и да го последваме. Мария даде пакет с хляб и си­рене, който взехме със себе си.

Ако знаех колко смразяващо и трудно ще бъде пъту- ването до селото на Умай, никога не бих тръгнала. Вър- вяхме безкрайно през дебелия сняг по тесен планински път, no-скоро тясна пътечка, която понякога изчезваща в снега. Моите италиански кожени ботуши не бяха при- годени за това и не след дълго краката ми се бяха измокрили.

И след един час път Николай все още не ни беше обяснил нищо и започнахме да се чудим дали изобщо ще бъдем в състояние да завършим пътешествието. В нача- лото се опитвахме да погледнем весело на това, но скоро студът и височината ни подействаха и се почувствахме напълно изтощени. Красотата, която ни обграждаше, вече не ободряваше духа ни. Започнахме полу на шега да си представяме, че ще умрем тук на тази неравна планинска пътека и се питахме дали изобщо телата ни ще бъдат открити. Мисълта, че нашата смърт може изобщо да не бъде забелязана сред спокойствието на тази покрита със сняг планинска пътека, оградена с огромни борове, беше една отрезвяваща мисъл, която ни помагаше да продъл- жаваме да вървим мъчително - стъпка след стъпка.

Ана първа забеляза дима, който се издигаше над ед- на малка къща. Тя подскочи високо, след това ме пре- гърна и разцелува от вълнение.

Николай ни увери, че това е Кубай и бяхме доволни, че неговото дразнещо мълчание най-сетне завърши. Koгато наближихме селото, се почувствахме щастливи, че отново ще бъдем в някаква къща пред горящ огън и че

вече няма да вървим през безкраен студен сняг. Но забе-лязах, че Николай изглежда нервен.

- Трябва да ви кажа нещо - каза накрая той. - Тряб­-
ва да ви предупредя, че не зная как точно ще ви приемат

хората тук.

Ние се втренчихме в Николай, загубили ума и дума.

- Тук сме да се срещнем с Умай, която е кам. Ние не

Това звучеше глупаво и абсурдно след всичките уси­лия да достигнем до това внушаващо страх село и че мо­же би на Ана няма да бъде позволено да бъде лекувана, за което всъщност бе дошла. Започнах да се смея нервно,

но Ана се разяри.

- Това не е смешно! Това е лудост - каза тя. - Аз съм

• 
  Защо направи това? - го запитах невярваща. - Всич-­
  ки твои хора ли са така безотговорни като тебе?
  
• 
  Моят вуйчо Мамуш ми каза да ви доведа тук - без
  да се колебае, каза Николай и след тези думи нервност-
  та му отмина и той изглеждаше по-спокоен и самоуве­-
  рен.
  
• 
  Чудесно - присмя се Ана. - Аз съм тук в средата на
  едно мразовито никъде с един душевно болен пациент и
  една приятелка, която, предполага се, е психиатър. Олга,
  ти не изследва ли Николай в болницата? - Тя ме поглед-
  

Почувствах се неудобно от думите на Ана, даже по лошо - почти си помислих, че в тях има някаква истина, Николай стоеше мълчаливо до нас и го съжалих за явно- то му смущение.

• 
  Ана, ние вече сме тук - заговорих накрая. - Изло-
  жихме се на риск. Да се върнем обратно, сега е невъз-
  можно, първо се нуждаем от почивка. Нямаме друг из­-
  бор, освен да влезем в селото. - Почувствах се по-спокой-
  на и се надявах, че думите ми ще помогнат и на Ана да
  се отпусне.
  
• 
  Нека да ви кажа нещо - каза Николай. - Нещата, ко-
  ито са се случили тук почти преди сто години, са главна-
  та причина за това поведение на нашите хора към непоз-
  нати. Хора, които са били чужди за нас и за нашата земя
  решили да донесат тук своята религия. Един ден те при-
  зовали камите от близо и далеч за някакъв ритуал. Каза-
  ли, че искат мир между религиите. Около 30 ками дошли
  като носели само тъпаните си. Чужденците прибрали
  всичките ками в една малка дървена къщичка. След това
  я полели с керосин и я запалили с клечка кибрит. Къщич-
  ката с камите вътре горяла с часове. Никой от селото не
  бил в състояние да направи нещо. Когато изгоряла до ос­-
  нови, трима от камите излезли от пепелта. Чужденците
  били ужасени и не се опитали да спрат тримата ками. Из-
  бягали настрана и наблюдавали в шок как камите се от-
  далечили. Тримата ками тръгнали в различни посоки и
  продължили да лекуват. Но оттогава практикуват тайно.
  Умай е потомка на един от тримата ками, които излезли
  от огъня.
  
• 
  Чужденците християни ли са били? - попита Ана.
  
• 
  Не - отговори Николай. - По-късно дойдоха христи-
  яни и след тях - комунистите.
  

- Ще ми простиш ли?