Олга харитиди влизане в кръга
Изтегляне 3.53 Mb.
|
|
Облепихи растяха на храсти само в Сибир и бяха източник на много легенди, които бях слушала многократно като дете. Плодът на облепихата се използвал за всичко - от лекуване на малки порязвания по ръцете до вълшебно изцеление от рак. Този плод съдържа неизброимо много витамини. Аз го обичах специално за неговия необикновен светлооранжев цвят. Всяка есен нашето семейство отиваше в селската ни къща, за да берем тези плодове. Трябваше да бъдем много внимателни при брането, за да не повредим тяхната деликатна кожица, която толкова лесно можеше да се разкъса, позволявайки на сладкия, гъст, оранжев сок да проникне във всяка пукнатина на пръстите ни. Не беше лесно да се откъснат, защото листата им бяха доста бодливи. Пръстите ми накрая винаги бяха разкрасени с капчици кръв и малки счупени трънчета, забити в месото. Опитите при брането пръстите ми да останат без тръни и без лепнещия оранжев сок беше упражнение, което никога не забравих. Осъзнах, че новите ми познати са си говорили и шегували, докато аз се бях унесла - и побързах да се върна към настоящето. Те изглежда не бяха забелязали моето кратко разсейване и продължаваха да разказват историите си за катерене по планините. Докато ги слушах, ми стана ясно, че толкова се бяха посветили на своето увлечение, че едва ли можеха да проведат някакъв разговор. без да се върнат към преживяванията си в планините. За кратко време ми разказаха всяка подробност за големите и малките различия между планините в Кавказ и Цен-
- Никой външен човек не знае много за това - отново заразказва Игоp. - Местните жители знаят древни исто- рии за срещи с духове и тайнствени жреци от тази скрита страна. Ние самите никога не сме ги срещали, но вярваме, че е възможно. - Хората в Алтай шамани ли ги наричат? - попитах,
него.
- Хората в Алтай никога не са ни казвали такива не- ща. Можеш сама да ги попиташ. Не вярвам още да съ- ществуват шамани. Но кой знае? - Очевидно темата за шамани не интересуваше Виктор и той бързо я изостави. - Ако все пак се интересуваш и искаш да узнаеш повече по този загадъчен въпрос, тука има нещо, което можеш да прочетеш. Собственицата на дома ми го даде - каза Виктор, като ми подаде книжка с около петнайсетина страници. „Беловодия" - напечатано с големи букви на корицата. Докато продължаваха да си говорят, отворих книжката и започнах да чета.
Все пак, даже в това удобно убежище, с двама забав- ни разказвачи все още се чувствах емоционално дистан- цирана. В друго време може би щях да съм очарована oт техните разкази, но сега откривах, че умът ми постоянно блуждае обратно към преживяванията от предния ден. Единствен момент от тяхното описание за скитанията из планините привлече вниманието ми - когато споменаха за Беловодия. Бях чувала много легенди за това място. За Беловодия, чието име означава земята на бялата вода, се разказваше, че е някаква тайнствена, скрита страна, която била открита и посетена единствено от неколцина избраници. Вярвало се, че е някъде в Алтайските планини. Някои смятат, че Беловодия е другото име на Шамбала, свещена страна, споменавана в много индуски и тибетски митове, откъдето свети хора ръководели света.
- Знаеш ли, че огромни пукнатини са се отворила земята там, откривайки стари наслоения от милиони години? - добави Виктор. - Някои казват, че на повърхността са излезли излъчвания и са покрили Алтай като чадър. Вероятно това е причината Алтай да е така разлечен от всяко друго място. Даже стари материалисти ленинисти като нас вярват, че тук съществуват някакви чудеса. ния манастир, който посетил в Гърция, се явил в съня му. Той напомнил на светия странник за древната история на Беловодия, една забележителна страна на вечната красота и мъдрост на Изтока. Само на тези, които били призвани - съвсем малко на брой подбрани личнот ти - бивало позволено да я намерят и посетят. Странникът разказал тази история на Великия княз, който се въодушевил много. Решил да прати експедиция на Изток, водена от странника Сергей, която да намери тази тайнствена страна. Шестима мъже от благородни семейства, както и голям брой слуги и носачи, били предадени на Сергей като помощници. Броят на хората, които тръгнали на това дълго пътешествие, бил триста тридесет и трима. Наредено им било да се върнат със своите новини след три години. Първата година многобройни известия достигали до двореца на Великия княз, все одобрителни и надеждни. През втората година нищо не се чуло. След третата -също. Седем, десет, дванадесет години изминали без известие от експедицията. В началото хората се взирали в хоризонта за тях, горейки от нетърпение за добрите новини, които биха донесли. След това започнали да се страхуват, че се е случило най-лошото и престанали да ги очакват. Мнозина се молили за тях и съжалявали, че ги изпратили да търсят Беловодия. След като минали двадесет и осем години, хората започнали да забравят, че изобщо била изпратена такава експедиция. И времето заличило всичко. Четиридесет и девет години излшнали и най-сет- един стар монах пристигнал в Киев от Константино- пол. Когато почувствал, че животът му наближава cвоя край, старият човек решил да разкаже своята тайна, трябвало да премине само устно от мона х- на монах, тъй като това било свято познание. Той казал, че е въз- можно тази тайна да стане достояние на всички хора на земята, но само когато настъпи подходящото време. И тогава ще започне нова ера. Той казал следното: „Аз съм същият този монах Сергей, който преди петдесет и шест години беше изпратен от Великия княз Владимир Червеното слънце да тьрси Беловодия. Първата година беше спокойна и безопасна. Минахме през много страни и през две морета. Втората година ни заведе през пустиня и стана no-трудно да се продължи. Много хора и животни измряха. Пътищата стаака непроходими. Не можехме да намерим отговори на нашите въпроси и хората ни ставаха все по-недоволни, по-далеч отивахме, толкова повече намирахме кости на хора и животни. Най-сетне достигнахме до място, изцяло покрито с кости, и хората отказаха да подължат. Взехме общо решение - само двама да продължат с мен. Останалите да се завърнат у долиг. В края на третата година двамата ми другари се разболяха и трябваше да бъдат оставени в едно село край пътя. Цокато пътувах сам, намерих водачи в няколко други села, които ми казаха, че от време на време странници преминавали през техните земи, търсейки тази тайнс-твена страна. Някои я наричали Затворената страна. Цруги - Страната на бялата вода и високите планини, или Страната на светлите духове, или Страната на живите богове. Легендите за Беловодия се разпространявали надлъж и шир. Най-сетне един от моите водачи каза, че от място-то, където стоим, тайнствената страна би могла да се достигне за три дни. Водачът можел да ни заведе само до границата. След това трябвало да продължа сам, за-щото той щял да умре, ако премине в тайнствената страна. И така ние продължихме. Пътят, който се изкачваше в планината, беше толко-ва тесен, че трябваше да вървим един зад друг. Високите плаанини със снежни върхове бяха навсякъде около нас. След mpemama нощ водачът каза, че трябва да продължа сам. До три или седем дни път към най-високото място в планината, ако аз съм един от малкото избрани, би трябвало да се появи село. Ако не, по-добре да не знам за съдбата си. Водачът ме напусна. Наблюдавах как стъпките му по об-ратния път постепенно изчезват в нищото. Изгряващото слънце освети белите върхове на планините и те започнаха да изглеждат като избухнали от огън пламъци. Аз бях единственото живо същество наоколо. Бях сам със своя бог, който ме доведе тук след такова дъл- го пътуване. Чувство на неописуемо, неземно ликуване изпълни съществото ми. Знаех, че съм обгърнат от някакъв дух. Легнах на пътеката и целунах планинската земя, сърцето и душата ми тихо поблагодариха на Бог за неговт милост. И след това продължих пътя си напред. Скоро достигнах до кръстопът. Двете пътеки из- леждаха, че водят към най-високата част на планината. Избрах, дясната, която водеше към светещото слънце. С молитва и песен продължих да вървя. Имаше още два кръстопътя през този първи ден. На първия от тях едната пътека беше блокирана от движеща се змия, която сякаш затваряше пътя за мен, и така поех по другата. На втория кръстопът три камъка затваряха една от пътеките. Поех по тази пътека, която беше открита. През втория ден стигнах до още един кръстопът. Тук моята пътека се разделяше на три посоки. Над едната летеше пеперуда и аз избрах нея. След пладне пътеката ме заведе до планинско езеро. През третия ден лъчите на изгряващото слънце осветиха бял, покрит със сняг връх на най-високата планина и гo обградиха с пламъци. Душата ми се напълни с благоговение пред гледката. Гледах и гледах към нея и тя стана част от мен. Душата ми се сля с пламъците около върха и огънят оживя. Появиха се бели фигури, които се въртяха и летяха към върха в кръг в красив танц. Тогава слънцето се издигна над планината и това хипнотично видение изчезна. Илшше три кръстопътя през третия ден. Едната пътека минаваше покрай красив, пенещ се, смарагдовозем поток, с бяла пяна, която танцуваше над безброй малки камъчета и мъх. Незабавно избрах пътеката край потока. Около пладне стигнах до следващия кръстопът. Трите пътеки се отклоняваха от него. Едната вървеше близо до скала с формата на огромен идол, който сякаш пазеше пътя. Без да се замисля, поех по тази пътека. На следващия кръстопът, от който също водеха три пътеки към три различни посоки, избрах добре осветената от слънчевите лъчи. Когато мракът се спусна над този трети ден, чух странни звуци. Скоро откъм една височина видях, къща осветена от последните лъчи на слънцето. Достигнах до малката къща преди мръкване, влязох в това скромно убежище и благодарен заспах. На сутринта бях събуден от някакви гласове. Двама мъже бяха застанали пред мен и говореха на непознатезик. Странно, но нещо вътре в самия мен ги разбра и те също ме разбраха. Попитаха дали се нуждая от храна. Отговорих - „Да, искам, но само за моята душа." Последвах ги до село, където останах известно време. Там ми бяха казани много неща и ми дадоха да върша някаква работа. Чувствах се невероятно доволен. Тогава един ден ми беше казано, че е време да продължа своя път. Към мен се отнесоха като обичан роднина, когато стигнах до следващото ново място, и отново, когато настъпи уреченото време, поех пак своя път. Забравих да отмервам времето, защото нямаше начин да мисля за това. Всеки ден ми носеше нещо ново, нецо изненадващо мъдро и чудесно. Времето минаваше, сясаш бях в някакъв чуден сън, изпълнен с добри неща. Накрая ми беше казано, че е време да се завърна у дома, което и направих. Сега, когато скоро ще напусна този свят, ще ви кажа пова, което ми е разрешено да разкрия. Премълчах много неща, защото вашият човешки разум не би могъл да възприеме всичко, което съм видял и което ми беше казано. Страната Беловодия не е плод на въображението. Тя реалност. Хората са я наричали с различни имена в своите легенди. Всичките Свети същества, които ръководят Висшия свят, живеят там. Те работят непрестанно заедно с всички Божествени светли сили, за да подпомогнат и ръководят всички народи на света. Тяхно е цapcmвomo на Чистия дух, с чудни пламъци, пълни с чаровни тайни, радост, светлина, любов, вдъхновение, спокойствие и неизразимо величие. На всеки сто години само на седем души от целия свят се позволява да проникнат в тази страна. Шестима от тях се завръщат със свещеното познание, както аз, само един остава там. В Беловодия хората живеят толкова дълго, колкото желаят. Времето спира за всеки, който влезе в това 9 царство. Те виждат и чуват всичко във външния а Нищо не остава скрито за тези, които са в Беловодия Когато духът ми стана no-силен, даде ми се възможност да виждам отвъд моето тяло, да посетя градове, да науча и чуя всичко, което бих пожелал. Беше ми казано за съдбата на нашия народ и нашата страна. Очаква ни велико бъдеще." Бавно обръщах страниците на книжката, удивлявайки се на тази странна и все пак чудата, вероятна история. В края на книжката имаше забележка, че текстът бил записан през 1893 г. с точните думи, изречени от устата на умиращ монах в манастир. Бях смаяна, като разбрах, тази история е преминала устно от 987 г., когато първ Великият княз изпратил своя посланик навън по света до 1893 г., когато най-сетне било записано. Чувствах странна възбуда, осъзнавайки, че държа тази малка книжка в ръцете си почти сто години след като е била записана. Не можах да намеря някакъв знак за автора или издателя. Попитах моите познати за това, можаха да ми кажат нищо повече. - Единственото, което мога да добавя - каза Виктор - е за един от приятелите ми, професионален фотограф свикнал да идва тук понякога да прави снимки. Той беше толкова поразен от Алтай, че реши да живее тук, има с своя обширна теория за това. Видял някакви дълбок скалисти процепи в планините, изпълнени с лед. Той ми каза, че когато слънцето освети тези места, се вижда огън. Това било толкова необичайно явление, неприличащо на нищо виждано преди, и е сигурен, че това е местонахождението на Беловодия. Виктор погледна часовника си и разбрах, че наближа- ва обед. Бях изненадана колко много време беше минало и започнах да се тревожа за Ана и Николай. Набързо им благодарих, сбогувах се и се отправих в ярката светлина на деня към къщата, в която изчезна Ана предния ден.
Единствената улица на селото наглеждаше по-действителна и нормална сутринта, отколкото предишната вечер. Докато вървях по нея, си припомних нощните преживявания и усещането за присъствието на Умай. Сега ми беше по-лесно да мисля за всичко това като за сън. Нямах обяснение за Умай в утринното си душевно състояние. Не можех даже да си представя, че тя е била в селото. Едно нещо от вчерашните ми преживявания ме безпокоеше най-много. Това, че имах такова видение, можеше да се обясни с различни средства на психиатрията, но нямах никаква идея как да дам рационално обяснение на факта, че бях видяла риба да изплува от парче дърво и по-късно Умай да ми благодари за това, че съм й помогнала рибата да оживее и отнесе болестта. Как би могла тя да узнае, че съм видяла рибата да се движи? Не беше ли просто едно съвпадение? Нямах отговор на това, за което нямаше рационално обяснение, както имаше за всичко друго, което се беше случило. Въпросът беше прекалено тревожен и не ми позволяваше да мисля за нищо друго. За да успокоя разума си, просто се концентрирах в стъпките си, вървейки към къ-щата, където бях оставила Ана. Надявах се, че като съм с нея и Николай, това ще ми помогне да внеса ред в мислите и чувствата си и ще ми позволи да подредя неуловимите парченца на този странен пъзел. Предпазливо се приближих до вратата и почуках няколко пъти, всяко по-чукване - по-силно и по-смело от предишното. Никакъв глас не ми отговори, нито се чуваше някакъв шум от стъпки. Накрая бутнах вратата и тя се отвори. Капаците на прозорците бяха плътно затворени и къщата тънеше в тъмнина. В първия момент не можах да различа нищо и си помислих, че е празна. Когато очите ми свикнаха с тъмнината, можах да различа неясните очертания на някакви мебели в стаята. Влязох. Търсейки Ана, бавно се придвижих от едната стая в другата. Все още не виждах никого. Помислих си, че може би Ана и Николай са излезли да ме търсят и сме се разминали. Мислите ми бяха толкова объркани, че забравих, че това е невъзможно, защото в това планинска селце имаше само една улица. Слаб шум отдясно ме накара да се обърна към стената. Затърсих като обезумяла електрическия ключ и когато най-накрая го намерих и запалих светлината, видян Ана в такъв вид, който никога няма да забравя. Тялото й се беше свлякло до стената. Беше неподвижна и не даваше никакви признаци, че усеща моето присъствие. Ръцете й бяха вързани с дебела тъмна връв, промушена през две големи метални халки, закрепени за стената. Тя бе- ше полуседнала, по бельо, главата й беше сведена към гърдите. Дланите й бяха разтворени и видях, че са покрити с малки рани със засъхнала кръв. Помислих си, че приятелката ми е мъртва. - Ана! - изкрещях ужасена. Тя направи леко движение и от устните й се изтръгна тихо стенание. Седнах на земята до нея, стиснах раменете й и се опитвах да не давам израз на чувствата си. Тя бавно отвори очи и ме погледна. Грозните, тъмни кръгове под очите правеха лицето й старо и измъчено. -Помогни ми, Олга - каза тя с уморен и слаб глас.
Като чу сподавения ми плач, Ана проговори: _ Моля те, спри да плачеш. Нищо опасно не се е слу-чило с мен, Олга. Аз просто не съм спала достатъчно. Тя посочи дрехите си, метнати на стола. Помогнах й да се облече. Умът й все още не присъстваше, но тялото й се съвземаше. _ Добре, Ана - отговорих. - И защото не си могла да спиш, си завързала ръцете си на металните халки на стената. И след като пак не си могла да заспиш, си ги наря-зала с нож. Погледни се! Избухването ми ме накара да се почувствам по-добре. Изглежда Ана набираше сили, тялото й сега започна да се движи по-леко, заприлича на себе си. Наблюдавах я внимателно и се почувствах облекчена, като разбрах, че нищо сериозно не й се беше случило.
третиране. Накрая с дълбока въздишка започна да описва събитията от предишната нощ. Вчера, след като сме се разделили, Николай я завел в тази къща и я оставил да чака Умай. Чакала много дълго, но за щастие намерила някакъв интересен роман и прекарала времето в четене. Нак-рая Умай пристигнала и без да губи време, започнала лечебния процес.
заради малки неудобства. Явно не беше разбрала въпроса ми. - Не това имам предвид, Ана. Как разбра нейния език?
- Какво искаш да кажеш, Олга? - Тя се смръщи поклати глава, сякаш моят въпрос е безсмислен. - Умай може би говори с акцент, но говори свободно руски. Замислих се дали Ана беше все още объркана ил Умай всъщност говори руски език. Ако е така, защо ми беше говорила на него, се чудех аз.
|
