Открито автобиография
Изтегляне 7.18 Mb.
|
Глава 17ДЪЛГИ ЧАСОВЕ КРЪСТОСВАМ улиците на Палермо, пия черно кафе и се опитвам да проумея какво е сбъркано при мен, по дяволите. Постигнах го, аз съм тенисист номер едно в света, а въпреки това ми е пусто. Щом в душата ми е празно, след като съм станал номер едно, щом не съм удовлетворен, какъв е тогава смисълът? Защо просто не се оттегля? Представям си как правя изявление, че слагам край на кариерата си. Обмислям думите, с които да го съобщя на пресконференцията. Няколко образа ми минават през ума. Брад, Пери, баща ми, всеки един от тях е разочарован и втрещен. Пък и оттеглянето, казвам си, няма да сложи край на голямата ми драма, няма да ми помогне да реша какво искам да правя с живота си. Ще съм един двайсет и пет годишен пенсионер, което си е почти като отпаднал рано-рано от училище двойкаджия. Не, трябва ми нова цел, това е. Драмата постоянно се самопоражда заради зле подбраните цели. Никога не съм искал истински да съм номер едно, останалите го искаха за мен. Ами ето ме номер едно. Компютърът вече ме обича. И сега какво? Мечтата ми от дете, която и досега храня, е да спечеля Откритото първенство на Франция. Тогава ще имам в списъка си и четирите турнира от Шлема. Пълния набор. Ще бъда петият тенисист в историята постигнал този успех в ерата на откритите турнири и първият американец. Никога не ме е било кой знае колко грижа за компютърното подреждане на световната ранглиста и не съм броял и преброявал непрестанно колко точно турнира от Шлема съм спечелил. Най-много спечелени шлемове има Рой Емерсън, (Австралийски тенисист, роден през 1936 година. Носител на 11 титли от Големия шлем.), а никой не го смята за по-добър тенисист от Род Лейвър. (Австралийски тенисист, роден през 1938 година. Считан е за един от най-великите тенисисти в историята на тениса. Основният корт, на който се провежда Откритото първенство на Австралия, носи неговото име.) Никой. Тенисистите, с които играя, както и всеки уважаван познавач или историк на тениса ще потвърдят, че Лейвър е бил най-добрият, кралят, защото е печелил и четирите турнира. Пък и го е постигнал в една и съща година, два пъти. Разбира се, по онова време е имало само два вида настилка, трева и клей, но въпреки това постижението надхвърля човешките възможности. Не може да бъде повторено в историята. Мисля за великите тенисисти от миналото, за стремежа им да повторят постижението на Лейвър, да спечелят и четирите шлема. Пропускали са определени шлемове, защото изобщо не ги е било грижа за броя на титлите. Стремежът им е бил да имат титли от различните турнири. Страхували са се, че няма да ги считат за наистина велики, ако в биографиите им не са присъствали четирите шлема, ако един или два от четирите трофея им се изплъзне. Колкото повече се замислям над възможността да спечеля и четирите шлема, толкова повече идеята започва да ме завладява. Обзема ме неочаквано и изумително прозрение. Давам си сметка, че от дълго време насам го желая. Просто съм потискал желанието си, защото ми се е струвало невъзможно, особено след като стигнах до финала на Откритото на Франция в две последователни години и ме побеждаваха. Освен това съм се оставил спортните журналисти и феновете да ме отклонят от пътя. Те не разбират, само броят кой колко шлема е спечелил и по това лъжливо число съдят за постиженията. Истинският Свети Граал е в спечелването на четирите турнира от Шлема. И ето, че през 1995 година в Палермо, решавам с всички сили ще се впусна в търсене на Граала. Междувременно Брук изобщо не се колебае да преследва своя личен Граал. Представянето ѝ на Бродуей се счита за огромен успех, а и на нея не ѝ е пусто в душата. Душата ѝ е гладна за успех. Успехът ѝ не ѝ е достатъчен. Устремила се е към следващия връх. Предложенията към нея обаче са оскъдни. Опитвам се да помогна. Казвам ѝ, че хората не я познават. Само си въобразяват, че я познават. Имам известен опит в проблема. Някои си мислят, че Брук е модел, други я считат за актриса. Трябва да направи образа си пред останалите по-познат. Обръщам се към Пери за помощ, за да види как стои въпросът с кариерата на Брук. На Пери не му трябват дълги размишления, преди да си състави мнение и план. Казва, че Брук трябва да участва в телевизионна поредица. Бъдещето ѝ, заявява той, се крие в телевизията. И Брук начаса започва да търси сценарии и пилотни проекти, в които звездата ѝ да заблести. Тъкмо преди началото на Откритото на Франция за 1995 година, двамата с Брук заминаваме за няколко дни на остров Фишър. И двамата се нуждаем от почивка и сън. Само че аз не съм в състояние нито да почивам, нито да спя. Мисълта за турнира в Париж направо ме е обсебила. Нощем лежа в леглото, напрегнат до краен предел, във въображението си разигравам мачове и ги виждам на тавана. В такова състояние съм и по време на полета до Париж, въпреки че Брук идва с мен. В момента няма ангажименти, затова може да ме придружи. За първи път ще сме заедно в Париж, казва тя и ме целува. Да, казвам и галя ръката ѝ. Как да ѝ обясня, че това пътуване няма нищо общо с ваканция? Че това пътуване не е за нас двамата? Отсядаме в хотел Рафаел, точно на ъгъла след Триумфалната арка. Старият и скърцащ асансьор с метална решетка и врати, които сам отваряш и затваряш допада на Брук. Аз харесвам малкия, осветен от свещи, бар в лобито. И стаите са малки, а нямат и телевизори, което направо довежда Брад до потрес. Не може да приеме тази липса. Маха се от хотела минути след като се е регистрирал и отива в по-модерен хотел. Брук говори френски, затова с нейна помощ виждам Париж по нов, по-задълбочен начин. Разглеждам града и се чувствам добре, защото го няма страхът, че мога да се загубя, а тя може и да превежда. Разказвам ѝ за първото си идване тук с Фили. Разказвам ѝ за Лувъра, за картината, която и двама ни е поразила. Впечатлена е и иска да ѝ я покажа, за да я види сама. Друг път, отвръщам. Храним се в красиви ресторанти, разхождаме се в закътани квартали, които сам никога не бих се осмелил да разгледам. Някои от тях ме очароват, но към по-голямата част от посетените места оставам безразличен, защото не искам да губя концентрацията си. Собственикът на едно кафе ни кани да разгледаме избата му - плесенясало, средновековно подземие, пълно с потънали в прах бутилки. Подава една от бутилките на Брук. Тя се вглежда в датата на етикета: 1787 година. Залюлява бутилката като малко дете, после ми я подава, недоверчива. Не схващам нещо, прошепвам. Че това е само шише. Цялото в прах. Брук ме гледа и май и се иска да стовари бутилката на главата ми. Късно една вечер излизаме на дълга разходка по Сена. Вечерта в деня на трийсетия ѝ рожден ден. Спираме близо до каменни стъпала, които се спускат към реката и аз ѝ подарявам диамантена тенис гривна. Брук се разсмива, докато я закачам на китката ѝ и се занимавам със закопчалката. Двамата се възхищаваме как гривната проблясва на лунната светлина. Миг след това точно зад гърба на Брук пиян французин се изправя на каменните стъпала и изпикава една висока и сводеста дъга в Сена. Не вярвам в поличбите по принцип, но това ми се струва зловещ знак. Не съм убеден обаче дали се отнася за Откритото на Франция или за връзката ми с Брук. Най-после турнирът започва. Печеля първите си четири мача без да изпусна и един сет. И за спортните репортери и за коментаторите е очиведно, че съм различен играч. По-силен и по-целенасочен. Имам мисия. Никой не го разбира по-ясно от другите тенисисти. Винаги ми е правел впечатление начинът, по който тенисистите потайно набелязват водача сред глутницата си, онзи тенисист, който си личи, че може да излезе начело, който е най-вероятният победител. На този турнир за пръв път, тенисистът-водач съм аз. Чувствам погледите им в съблекалнята. Усещам как дебнат всяко мое движение, дребните неща, които правя, дори наблюдават как си подреждам чантата. Бързо се дръпват встрани, когато минавам и бързат да освободят расата. Показват ми много повече уважение и макар че гледам да не го приемам твърде сериозно, не мога да скрия, че ми харесва. По-добре да се отнасят към мен така, отколкото по друг начин. Брук обаче не забелязва промяната у мен, не се отнася към мен по-различно. Вечер сядам в хотелската ни стая, разглеждам Париж през прозореца, а тя ми говори за едно или друго, Брилянтин и Париж и как било и защо било, кое и колко. Не разбира какъв труд сме хвърлили с Гил в спортната зала, изпитанията, жертвите и концентрацията, която е довела до моето ново самочувствие, не разбира и огромната задача, пред която съм изправен: Не се и опитва да ме разбере. Повече я интересува в кой ресторант ще идем, коя винена изба ще разгледаме. За нея се подразбира, че ще победя. Иска ѝ се да се поразбързам и да приключа с побеждаването, за да можем да се позабавляваме. Брук не проявява егоизъм, просто погрешно е схванала, че за мен е нормално да побеждавам и загубите са по изключение. На четвъртфинал се изправям пред Кафелников, руснакът, който ме оприличи на Христос. Подсмихвам му се ехидно над мрежата в началото на мача: ей-сега Христос направо ще те напляска с автомобилната антенка. Знам, че мога да победя Кафелников. И той го знае. Пише го на лицето му. Но в началото на първия сет подхвърлям топката и усещам прищракване. Бедреният ми флексор. Не му обръщам внимание, продължавам все едно нищо не се е случило, правя се, че нямам бедро, само че болката запълзява от бедрото ми нагоре и надолу по тялото ми. Не мога да се навеждам. Не мога да се движа. Моля за физиотерапевт, който ми дава два аспирина и ми казва, че няма как да ми помогне. Ококорил е очи като покер чипове, докато ми го съобщава. Губя първия сет. Губя и втория. В третия сет се съвземам. Водя с 4-1, публиката ме насърчава. Allez, Agassi! Но губя подвижността си с всяка изминала минута. Кафелников се движи добре, изравнява сета, краката ми отмаляват. За втори път ще ме разпъне руснак. Аи revoir, Граал. Напускам корта без да прибера ракетите си. Не Кафелников трябваше да е истинското изпитание. Трябваше да е Мустер, който ми разрошваше косата, най-добрият на клей. Затова ако Кафелников не беше ме победил, не знам как щях да изкуцукам мача срещу Мустер. Само че съм обещал на Мустер повече да не допускам поражение от него, не мислех да променям нищо в обещанието си и си мислех, че имам добри шансове да не го наруша. Мисля, че независимо от противника си можех да направя нещо велико. На тръгване от Париж не се чувствам победен, ами измамен. Сбогувах се, знам си. С последната възможност. Никога повече няма да се чувствам толкова силен в Париж, толкова млад. Никога повече няма да вдъхвам такова страхопочитание в съблекалнята. Златната ми възможност да спечеля и четирите турнира на Големия шлем се е стопила. Брук се е прибрала с по-ранен полет, затова летим само двамата с Гил. Гил кротко ми обяснява как ще лекуваме флексора, как ще се възстановим от преживяното и ще се подготвим за следващото изпитание - тревата. Изкарваме седмица във Вегас, гледаме филми и чакаме бедрото ми да оздравее. Магнитният резонанс е показал, че травмата е временна. Утехата е никаква. Летим за Англия. Поставен съм под номер едно в основната схема на Уимбълдън, защото все още съм номер едно в световната ранглиста. Феновете ме посрещат с въодушевление и радост, които са в пълно противоречие с моето настроение. Найк вече са тук и са нажежили обстановката с образа на новия стил на Агаси - подчертани бакенбарди, мустаци като на Фу Манчу (Популярен герой от комикси, радиопиеси и телевизионни сериали, чиято известност започва през 20-те години на XX век и постепенно набира скорост. Фу Манчу е гений на злото и носи дълги тънки мустаци.) и цветни кърпи. Това е новият ми вид. Преобразил съм се от пират в бандит. И както винаги съм изумен, когато виждам как мъжете подражават на външния ми вид, а още no-изумен съм, когато за пореден път се сблъсквам и с момичета, които се опитват да го постигнат. Момичета с мустаци в стил Фу Манчу и бакенбарди, при тази мисъл съм на косъм да изкривя една усмивка. На косъм съм. Всеки ден вали, което не спира феновете да се тълпят на Уимбълдън. Изобщо не им се плашат нито на дъжда, нито на студа, редят се на опашка надолу по Чърч роуд от любов към тениса. Иска ми се да отида при тях, да постоя с тях, да ги поразпитам, да проумея какво поражда у тях тая страст към тениса. Мисля и премислям какво ли е да обичаш играта с такава страст. Чудя се и дали фалшивите мустаци Фу Манчу ще издържат на дъжда или ще се разпаднат като старите ми перуки. Побеждавам лесно в първите два мача, а после бия Уитън в четири сета. Голямата новина на деня обаче е, че изгубилият мача си Таранго се е сбил със съдията на стола преди да напусне корта. После пък жената на Таранго забила един шамар на съдията. Развихрил се един от най-големите скандали в историята на Уимбълдън. Заради събитията вместо да се изправя пред Таранго, ще играя с Александер Мронз от Германия. Репортерите ме питат с кой от двата опонента съм предпочитал да играя и аз едва устоявам на изкушението да им разкажа историята как Таранго излъга, когато бяхме осемгодишни. Не искам обаче да влизам в публичен конфликт с Таранго, а и се пазя да не стана враг на жена му. Излизам дипломатично от въпроса с думите, че няма значение срещу кого ще играя, макар че Таранго е бил по-голямата заплаха. Побеждавам Мронз в три лесни сета. На полуфинала излизам срещу Бекер. Победил съм го в последните осем мача, които сме играли един срещу друг. Пийт вече е на финал и чака да разбере кой ще е победителят от мача Агаси - Бекер, а се подразбира, че ще съм аз, защото май всеки финал на турнир от Шлема започва да прилича на предварително, уговорена сгледа между двама ни. Взимам първия сет на Бекер без никакъв проблем. Във втория сет повеждам бързо с 4-1. Ето ме, Пийт. Стягай се, Пийт. Изведнъж Бекер започва да играе по-груб, по-мощен тенис. Печели няколко непоследователни точки. След като е позачоплил с пръстче самоувереността ми, Бекер се обръща към тежката артилерия. Играе от основната линия, което е необичайна тактика за него и очевидно ме надиграва. Постига пробив и макар че все още водя с 4-2, усещам как нещо е прищракало. Не в бедрото ми, а в ума ми. Изведнъж вече не мога да овладея мислите си. Мисля си за Пийт, който чака да научи изхода от мача. Мисля си за сестра си Рита, чийто съпруг Панчо току-що е загубил дълга битка с рака на стомаха. Мисля и за Бекер, който все още работи с Ник В натрупал толкова тен, че има вид ма препечено ребърце и седи над нас в бокса на Бекер. Чудно ми дачи Ник не е издал на Бекер тайните ми, например начина, по който предвиждах сервиса на Бекер. (Точно преди да хвърли топката, Бекер изплезва като малка червена стрелка връхчето на езика си в посоката, към която ще бие сервиса.) Мисля си за Брук, която пазарува в Хародс тази седмица с приятелката на Пийт, студентка по право на име Дилейна Мълкохи. Всички тези мисли ме връхлитат и съм разсеян, разбит на късчета, а това позволява на Бекер да се възползва от момента. И не го пуска повече. Печели в четири сета. Една от най-опустошителните загуби в живота ми. След мача не проговарям на никого. На Гил, на Брад, на Брук. Не им говоря, защото не съм в състояние и една дума да произнеса. Сломен съм и съм смъртно ранен. С БРУК ТРЯБВАШЕ ДА ОТИДЕМ на ваканция. Седмици сме я планирали. Искали сме мястото да е отдалечено, без телефони, без други хора, затова сме избрали остров Индиго, на 240 километра от Насау. След разгрома в Уимбълдън, искам да се откажа, но Брук ми напомня, че сме запазили целия остров и няма да ни възстановят депозита. Пък и нали уж е истински рай, казва тя. Ще се отрази добре и на двама ни. Навъсвам се. Пристигаме и страховете ми се оправдават, защото раят прилича на Супермакс. Има една единствена къща на целия остров, която не е достатъчна за трима ни - Брук, мен и черното ми настроение. Брук се пече на слънце и ме чака да проговоря. Не се плаши от мълчанието ми, но и не го разбира. В нейния свят всички се преструват, докато в моя някои неща не могат да се изиграят на ужким. След два дни мълчание ѝ благодаря за търпението, уверявам я, че съм дошъл на себе си. Ще ида да потичам по плажа. Започвам с леко темпо и изведнъж се втурвам в стометров спринт. Вече си мисля как отново да вляза във форма, как да се подготвя за твърдите кортове през лятото. ЗАМИНАВАМ ЗА ВАШИНГТОН, Турнирът Лег Мейсън Класик. Жегата е кошмарна. С Брад правим опити да се приспособим към нея, като тренираме в средата на следобеда. След края на тренировката ни наобикалят фенове и започват виком да задават въпроси. Много са малко тенисистите, които отделят време да си поговорят с феновете, но аз го правя. Мен ако питат, предпочитам да отговарям на феновете, отколкото на репортерите. След като съм дал и последния автограф и съм отговорил и на последния въпрос, Брад казва, че има нужда от една бира. Брад ми се струва потаен. Отвеждам го в „Надгробните камъни“, където ходехме с Пери, когато му гостувах, докато живееше в Джорджтаун. Барът има миниатюрна врата откъм улицата, после се слиза по стълбище, което води към влага, мрак и мирис на тоалетни. Барът има и от онези отворените кухни, затова клиентите могат да наблюдават готвачите. Ако обаче на някои места тази възможност е приятна за окото, в „Надгробните камъни“ не е така. Намираме сепаре и си поръчваме пиене. Брад се ядосва, защото нямат Бъд Айс. Изпраща да му донесат Бъд. Чувствам се страхотно след тренировката, спокоен, във форма. Минали са двайсет минути без да се сетя за Бекер. Брад слага край на това положение. Вади от вътрешния джоб на черния си кашмирен пуловер куп вестници и притеснен ги пуска на масата. Бекер, казва той. Какво? Такива ги е говорил, след като те победи на Уимбълдън. И какво ми пука? Долно се е изказал. Точно как долно? Брад чете. Бекер се е възползвал от конференцията след мача, за да се вайка как Уимбълдън ме лансирал пред останалите тенисисти. Оплакал се е, че служителите на Уимбълдън непочтено са правили всичко възможно мачовете ми да са на Централния корт. Оплакал се е, че на всички главни турнири организаторите ми целували задника. А после е минал на личните нападки. Нарекъл ме е сноб. Разправял как страня от останалите тенисисти. Как не ме харесвали на турнира. Че съм бил притворен и че ако съм бил по- приветлив, останалите тенисисти нямало да ми имат такъв страх. С две думи, обявил ми е война. На Брад никога не му е пукало за Бекер. Винаги го е наричал Би Би Сократ, защото според него Бекер постоянно се опитва да мине за интелектуалец, а е само едно върлинесто провинциалистче. Сега обаче Брад е полудял от бяс и не го свърта на сепарето ни в „Надгробните камъни“. Андре, казва той, войната вилнее. Помни ми думата. Ще налетим отново на тоя кучи син. Ще му налетим на Откритото на първенство на САЩ. А дотогава ще се подготвяме, ще тренираме и ще замисляме отмъщението си. Отново препрочитам думите на Бекер. Умът ми не го побира. Знаех си, че не съм му на сърце на приятелчето, но чак пък дотам. Свеждам поглед и осъзнавам, че свивам и отпускам юмруци. Брад казва, Чуваш ли ме? Искам да попилееш тоя кучи син. Считай го за станало. Чукваме бутилките си бира и полагаме клетва. Не само това, казвам си, след Бекер ще продължа да побеждавам. Чисто и просто повече няма да губя. Поне чак докато сланата не попари тиквите. Дотегнало ми е до смърт да губя, дотегнало ми е от разочарования, дотегнало ми е и съм уморен разни там да се отнасят със същото пренебрежение към моята игра, с което сам се отнасям към нея. И ТАКА, ЛЯТОТО НА 1995 ГОДИНА се превръща в Лятото на отмъщението. Воден от чиста ненавист газя всичко напред на турнира във Вашингтон. На финала играя срещу Едберг. Аз съм по-добрият играч, само че навън е четирийсет градуса и пек като този съвършено изравнява възможностите. В подобна жега всички хора са с еднакви възможности. В началото на мача не мога да мисля, не мога да намеря вярната нишка. За мой късмет и Едберг не може. Печеля първия сет, той печели втория, в третия повеждам с 5-2. Феновете ликуват, поне онези от тях, които още не са получили слънчев удар. Мачът на няколко пъти спира, за да може някой от зрителите на трибуните да получи медицинска помощ. Бия сервис за мача. Или поне така са ми казали. Халюцинирам. Не знам коя точно игра играя? Не играехме ли пинг-понг? Аз ли трябва да удрям и посрещам тази жълта топка? А към кого да я подавам? Зъбите ми тракат. Виждам как над мрежата минава не една, ами три топки и аз удрям тази, която е в средата. Единствената ми надежда е, че и Едберг халюцинира. Може пък той да припадне по-рано от мен и аз да спечеля служебно. Чакам, наблюдавам го изкъсо, само че при мен нещата съвсем се влошават. Стомахът ми се присвива. Едберг прави пробив. Сега сервисът е негов. Искам почивка, махам се от корта и връщам закуската си саксията на декоративно растение отзад на корта. Когато се връщам, Едберг с лекота удържа сервиса. Отново сервирам за мача. Вяло играем с топката и бием хрисими удари към центъра на корта, като десетгодишни девойчета, които играят на бадминтон. Той отново постига пробив. Пет нула. Изпускам ракетата и със залитане излизам от корта. По неписано правило, или може би все пак е писано, напусне ли тенисистът корта с ракета си, тогава губи служебно. Затова оставям ракетата си, за да се знае, че ще се върна. Аз съм в делириум, а продължавам да мисля за правилата на тениса, мисля и за правилата на физиката. Онова, което е излязло, трябва да се навакса и то скоро. На няколко пъти повръщам, докато стигна до съблекалнята. Тичам до тоалетната и изкарвам цялата храна за дни назад. Може и за години. Имам чувството, че ще изпадна в шок. Най-накрая заради климатика в съблекалнята и пълното очистване на стомаха ми започвам да живвам. Съдията чука на вратата. Андре! Ще изгубите точки, ако веднага не се върнете на корта. С празен стомах и със световъртеж се връщам на корта. Постигам пробив срещу Едберг. И представа си нямам как. До края не изпускам мача. Залитам към мрежата, където се е привел Едберг - още малко и ще изгуби свяст. И на двама ни е изключително трудно да останем на корта за церемонията. Когато ми подават купата се опасявам, че като нищо и в нея мога да повърна. Подават ми и микрофон, за няколко думи и се опасявам, че и над него ще повърна. Извинявам се за поведението си, особено на хората, които седят до саксията, която съм използвал по този нелицеприятен начин. Искам да предложа публично организаторите да обмислят преместването на турнира в Исландия, но отново ми се повдига неудържимо. Хвърлям микрофона и хуквам. Брук ме пита защо просто не съм си тръгнал. Защото това е Лятото на отмъщението. След мача Таранго публично възразява срещу поведението ми. Иска обяснение защо съм бил напускал корта. Твърди, че е чакал да започне неговият мач по двойки и аз съм го забавил. Поразядосал съм го. Колко хубаво. Иска ми се да се върна на корта, да открия онази саксия, да накарам да му я увият като подарък и да я изпратят на Таранго с бележка: Ето това е в аут, мошенико. Не забравям. И Бекер ще го научи по-трудния начин. От Вашингтон заминавам за Монреал, където е благословен хлад. На финала побеждавам Пийт. Победата над Пийт неизбежно ме окрилява. Този път обаче победата остава почти незабележима. Трябва ми Бекер. Побеждавам Ченг на финала в Синсинати, благословен да бъде Бог и заминавам за Ню Хевън, обратно в нажежената пещ на североизточното лято. Стигам финала и се изправям срещу Крайчек. Който е грамаден, към метър и деветдесет, плещест и въпреки това изумително пъргав в краката. С два разкрача и е на мрежата, смее се подигравателно и е готов да ми изръфа сърцето. Сервисът му е чудовищен. Не искам три часа да си имам работа с този сервис. След като съм победил в три турнира, които са се състояли много набързо един след друг, силите ми са съвсем накрая. Брад обаче подобни приказки изобщо не ги понася. Ти тренираш, забрави ли? Мачът на яростта, който ще сложи край на всички мачове на яростта? Връхлитай, казва ми той. И аз връхлитам. Проблемът е, че и Крайчек ме връхлита. Побеждава ме в първия сет, 6-3. Във втория мач два пъти печели мачпойнт. Само че аз не се давам. Изравнявам сета, печеля тайбрека и печеля третия сет в движение. Това е двайсетата ми поредна победа, четвъртатата ми поредна победа на турнир. Спечелил съм шейсет и три от седемдесет мача през годината, четирийсет и четири от четирийсет и шест на твърда настилка. Репортерите ме питат дали се чувствам непобедим. Не се чувствам, отговарям. Решават, че съм проявил скромност, само че им казвам истината. Не се чувствам непобедим. Не мога да се чувствам по-друг начин в Лятото на отмъщението. Гордостта е лош, а напрежението добър съюзник. Не искам да се чувствам уверен. Искам да усещам яростта в себе си. Безкрайна, всеразяждаща ярост. НА ТУРНИРА НЕПРЕКЪСНАТО ОБСЪЖДАТ съперничеството ми с Пийт, най-вече заради новата рекламна кампания на Найк с телевизионна реклама, в която изскачаме от такси насред Сан Франциско, опваме мрежа и започваме да играем тенис. Ню Йорк Таймс Мегъзин публикува обширна статия за съперничеството и пропастта между двама ни. Статията описва посветеността и любовта на Пийт към играта. Чудно ми е в какво ли би превърнал пропастта писателят, ако знаеше истинското ми отношение към тениса. Да можех да му поразкажа само. Оставям историята. После отново я подхващам. Не искам да я чета. Трябва да я прочета. Странно ми, изнервящо, защото в момента не Пийт ми е най-важният съперник в мислите. Ден и нощ мисля за Бекер, само за Бекер. И въпреки това, докато хвърлям един поглед на статията, трепвам когато стигам до въпроса какво най-много харесва Пийт у мен. Нищо не му идва наум. Най-накрая казва: Харесва ми как пътува. НАЙ-ПОСЛЕ Е АВГУСТ. С Гил и Брад отиваме в Ню Йорк за Откритото първенство на САЩ за 1995 година. В първата сутрин на стадиона Луис Армстронг виждам Брад в съблекалнята да държи схемата в ръка. Много добре, усмихва се. Даже страхотно. Върхът. В схемата аз съм от страната на Бекер. Ако всичко протече по плана на Брад, ще играя срещу Бекер на финала. После е Пийт. Мисля си, де да можехме при раждането си да хвърлим един поглед върху схемата на живота си, да планираме пътя си чак до финала. В първите мачове съм на автопилот. Наясно съм каква е целта ми, виждам я, точно пред очите си, а съперниците ми са просто крайпътни знаци. Едберг. Алекс Кореча. Петер Корда. Трябва да мина през тях, за да стигна до целта си, така и правя. След всяка победа Брад не ликува, както му е в стила. Не се усмихва. Не празнува. Притеснен е за Бекер. Наблюдава прогреса на Бекер, следи под лупа мачовете му. Иска Бекер да печели всеки мач, всяка точка. Когато напускам корта след поредната победа, Брад сухо казва, поредния хубав ден. Благодаря. Да, чувствам се добре. Не за теб. Говоря за Би Би Сократ. Спечели. Пийт си урежда работата. Стига финала в неговата част от схемата и сега чака победителя от мача Агаси - Бекер. Отново е Уимбълдън, част втора. Само че сега не мисля за Пийт. Не гледам към следващия мач. Прицелил съм се в Бекер и моментът е дошъл, а целеустремеността ми е толкова неудържима, че се плаша. Един приятел пита, дали не чувствам у себе си недоловим импулс, когато битката е лична, да хвърля ракетата и да посегна към гърлото му. Когато става дума за мач, изпълнен с ярост, когато кръвта е наситена с бяс, не ми ли се искало да уредя въпроса с няколко рунда старомоден бокс? На приятеля си отговарям, че тенисът е бокс. Всеки тенисист рано или късно се сравнява с боксьор, защото тенисът е боксов мач без телесен контакт между съперниците. Схватката е свирепа, тапо а тапо, и изборът е брутално прост, както и на ринга. Убиваш или те убиват. Биеш или те пребиват. Двубоите в тениса просто се случват скрити под кожата. Напомнят ми за едновремешните побоища във Вегас, в които пребивали нелоялните длъжници с торба портокали, за да не остават следи. И макар че тези думи са мои, в жилите ми тече кръв. Затова преди да излезем на корта, докато с Бекер стоим в тунела, казвам на човека от охраната, Джеймс: Гледай да сме далеч един от друг. Не искам проклетата шваба да ми се мярка пред очите. Слушай какво ти казвам, Джеймс, хич не ти и трябва да го съглеждам. Бекер се чувства по същия начин. Осъзнава какво е казал и знае, че съм го прочел петдесет пъти, че съм го научил наизуст. Знае, че цяло лято съм се пекъл на бавен огън заради думите му и че съм жаден за кръв. Жаден за кръв е и той. Никога не ме е харесвал, за него това също е било Лятото на отмъщението. Излизаме на корта и избягваме да се гледаме в очите, отказваме да обърнем внимание на публиката, съсредоточени сме върху екипите си, тенис саковете и мръсната работа, която ни предстои. Още от първата топка разбирам, че съм познал какво предстои. Подсмихваме се един на друг, сумтим, проклинаме на два езика. Печеля първия сет, 7-6. Бекер остава вбесяващо невъзмутим. И защо да не е? Така започна и мачът ни в Уимбълдън. Не се страхува от поражение, доказал е, че може да устои на най-силния ми удар и да му отвърне. Печеля втория сет, 7-6. Започва да се гърчи, да търси дразнител. Опитва се да си играе с ума ми. И преди ме е виждал да губя равновесие, затова започва да ме дразни по начин, по който знае че мога отново да загубя хладнокръвието си, най-женското поведение, което един тенисист може да предприеме към друг: изпраща целувки към моя бокс. Към Брук. И номерът му минава. Така полудявам от бяс, че за миг губя концентрация. В третия сет водя с 4-2, Бекер се хвърля към неспасяема топка. Стига я, печели точка, прави пробив и печели сета. Публиката подивява. Изглежда са разбрали, че това е лична битка, че онези двамата на корта никак не се харесват, че уреждат стари сметки. Оценяват драмата и искат да се проточи. Сега вече започва наистина повторение на мача от Уимбълдън. Бекер черпи от тяхната енергия. Продължава да изпраща целувки към Брук с хищнически усмивки. Веднъж е свършило работа, защо пак да не свърши? Поглеждам към Брад, който е до Брук, а неговият поглед е железен, това е първокласният поглед на Брад: Хайде! Давай! Четвъртият сет е кръцни-срежи. И двамата сервираме, търсим пролука, за да направим пробив. Поглеждам към часовника. Девет и половина. Никой тук няма да се прибира. Затворете вратите, изпратете за сандвичи, никой няма да си тръгва преди да уредим шибания въпрос. Напрежението пулсира. Никога не съм искал победата толкова силно, както в този мач. Никога нищо не съм искал толкова силно. Печеля сервис, за да стигна до 6-5 и сега Бекер сервира, за да остане в мача. Езикът му се стрелва в мое дясно, бие сервиса в дясно. Отгатвам действията му и парирам. Печеля. Спирам и другите му два сервиса. Сега бие сервис при 0-40, троен мачпойнт. Пери крещи към него. Брук надава смразяващи кръвта викове към него. Бекер се усмихва, маха и на двама им, сякаш е Мис Америка. Изпуска първия си сервис. Знам, че при втория ще е агресивен. Той е шампион, ще го изиграе като шампион. Върхът на езика му се стрелва в средата на устните. Естествено той подава бърз втори сервис право в средата. При обикновени обстоятелства тенисистът трябва да внимава за височината на отскока и оттласкването, затова се насочвам към топката, мъча се да я уловя преди да е отскочила над раменете ми, но този път играя рисково, оставам на място и рискът се отплаща. Ето я топката, идва в моята каюта. Издърпвам се странично и се нагласявам да ударя най-важната топка в живота си. Сервисът е с идея по-бърз, отколкото съм предвиждал, но го овладявам. На пръсти съм, чувствам се като Уайът Ърп, Човекът-Паяк и Спартак едновременно. Замахвам. Всеки косъм по тялото ми е настръхнал. Когато топката се отлепя от ракетата ми от устата ми излиза чисто животински рев. Знам, че никога повече в живота ми такъв рев няма да излезе от тялото ми и никога повече няма да ударя по-силно и по-съвършено топката от този път. Да ударя топката с безупречно съвършенство е единственият извор на покой. Когато топката се приземява от страната на Бекер, ревът все още не е спрял да звучи от мен. ААААГХХХХХХХХХХ. Топката приблясва покрай Бекер. Мач, Агаси. Бекер се приближава до мрежата. Нека да стои там. Феновете са скочили на крака, люлеят се, изпаднали са еуфория. Поглеждам към Брук, Гил, Пери и Брад, най-вече Брад. Хайде! Продължавам да го гледам. Бекер чака на мрежата. Не ми пука. Оставям го да си виси там като представител на Свидетелите на Йехова на прага ми. Най-накрая, най-накрая, свалям лентата си за ръка, отивам до мрежата и протягам ръка някъде близо до него и не го поглеждам. Той ми стиска ръката, а после я изтръгвам. На корта се втурва телевизионен репортер и ми задава няколко въпроса. Отговарям му без да се замисля. После се обръщам към камерата и с усмивка казвам: Пийт! Идвам! Изтичвам по тунела към залата за тренировки. Гил е там и е разтревожен. Знае какво ми е струвала тази победа във физически план. В лоша форма съм, Гил. Лягай, човече. Главата ми звъни. Вир-вода съм целият. Десет вечерта е, а трябва да играя на финал след по-малко от осемнайсет часа. В отрязъка от този момент до утре трябва да изляза от това почти невротизирано състояние, да се прибера, да похапна топла храна, да изпия един галон от коктейла на Гил, после да си изпикая бъбреците и накрая да поспя. Гил ме закарва до къщата на Брук. Вечеряме и после прекарвам цял час под душа. Взимам си от ония душове, след които за да успокои гузната си съвест човек трябва да напише чекове на няколко екологични движения и вероятно да засади дърво. В два през нощта си лягам до Брук и умирам. СЛЕД ПЕТ ЧАСА ОТВАРЯМ ОЧИ, нямам никаква представа къде съм. Ставам и надавам крясък, синтезиран вариант на финалния ми рев на мача срещу Бекер. Не мога да се движа. Отначало си мисля, че е стомашен спазъм. После си давам сметка, че е много по-сериозно. Обръщам се на леглото, на ръце и на колене. Знам какво ми е. И преди ми се е случвало. Разкъсан хрущял между ребрата. Изобщо не се питам при кой точно удар съм го получил. Това разкъсване обаче е доста по-сериозно, защото не мога да движа гръдния си кош. Едва успявам да дишам. Смътно се сещам, че подобна травма се оправя за три седмици. А аз имам девет часа преди да изляза срещу Пийт. Седем сутринта е, мачът е в четири. Викам Брук. Сигурно е излязла. Лежа на една страна и високо си повтарям, Не може да е истина. Боже, не може да се случва. Затварям очи и се моля да успея да изляза на корта. Дори и тази молба ми изглежда смешна, защото не мога да стана. Колкото и да се мъча, не мога да се изправя на крака. Моля те, Боже. Не мога да не изляза на финала на Откритото първенство на САЩ. Припълзявам до телефона и се обаждам на Гил. Гили, не мога да се привдигна. В най-истинския смисъл на думата. Веднага идвам. Докато той дойде, аз съм се попривдигнал, но все още не мога да дишам. Описвам му какво чувствам и какво предполагам, че се е случило и той се съгласява с предположенията ми. Гледа ме, докато пия кафе и после казва: Време е. Трябва да тръгваме. Поглеждаме към часовника и двамата правим единственото, което можем да сторим в такъв момент: избухваме в смях. Гил ме откарва до стадиона. На корта за тренировки удрям една топка и реброто ме захапва. Удрям втора. Извиквам от болка. Удрям трета. Продължава да боли, но мога да го поналожа със синап. Мога да дишам. Как си? По-добре. Около трийсет и осем процента. Гледаме се очи в очи. Може пък и да са достатъчни. Само че Пийт влага сто процента. Появява се подготвен, надъхан от играта ми срещу Бекер. Губя първия сет, 6-4. Губя втория сет, 6-3. Печеля третия сет обаче. Научавам с какво мога да мина. Търся къси топки, компромиси, задни вратички. Съзирам няколко шанса, в които да превърна този мач в чудо. Само че не мога да се възползвам от тях. Губя четвъртия сет, 7-5. Репортерите ме питат какво е да спечелиш двайсет и шест мача поред, да печелиш цяло лято и накрая устремът ти да спре в тази гигантска мрежа, каквато е Пийт. Мисля си: А според вас какво е? Отговарям: Следващото лято ще губя повече. Балансът е 26-1 и бих сменил всички победи срещу тази. На връщане към къщата на Брук държа реброто си, зареял поглед през прозореца и си припомням всеки удар през Лятото на отмъщението. Целият труд, яростта, победите, тренировките, надеждите, потта и всичко опира в това чувство на разочарование. Няма значение колко са победите, след като не си последният спечелил, тогава си скапаняк. А на края губя винаги аз, защото в края винаги е Пийт. Както винаги, Пийт. Брук шофира умело. Поглежда ме нежно и се мръщи със съчувствие, само че не изглежда искрено, защото тя не разбира. Чака моментът, в който ще се почувствам по-добре, когато ще ми премине и нещата ще се върнат към нормалния си ритъм. Загубата е изключение. Брук ми е разказвала, че си има ритуал за моментите, когато губя. Начин да убива времето, докато нещата станат отново нормални. Докато страдам безмълвно, тя отивала в дрешника си и изваждала всичко, което не е носила от месеци. Сгъвала пуловери и тениски, подреждала дълги и къси чорапи и обувки по чекмеджета и кутии. В нощта, когато загубих от Пийт, надзъртам в дрешника на Брук. Цари безукорен ред. За краткото време на връзката ни тя е имала много време за убиване. Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 7.18 Mb. Сподели с приятели:
|