Открито автобиография
Изтегляне 7.18 Mb.
|
Глава 18НА КУПА ДЕЙВИС играя срещу Виландер. Движа се по различен начин, за да предпазя разкъсания хрущял на реброто. Предпазва ли едно, човек често уврежда друго. Отигравам странен форхенд и усещам как гръдният ми мускул се опъва. Усещам го топъл по време на мача, а на следващата сутрин не мога да помръдна. Лекарите ми забраняват да играя в продължение на цели седмици. Брад е на ръба на самоубийството. Отсъствието ще ти струва позицията в ранглистата, казва ми той. Изобщо пет пари не давам. Пийт е номер едно, няма значение какви ги говори някакъв си компютър. Тази година Пийт е спечелил два турнира от Шлема и ме победи в сблъсъка ни в Ню Йорк. Освен това аз съм все така равнодушен към номер едно позицията в ранглистата. Хубаво беше, но не беше това целта ми. Също както не бях си поставял за цел да победя Пийт, само дето загубата от него ме потопи в бездънен мрак. Открай време трудно се отърсвам от тежките загуби, а загубата от Пийт не беше и като останалите. Това беше загубата на загубите, свръхзагубата, алфата и омегата на загубите, която засенчва всички останали. Предишните загуби от Пийт, загубата от Къриър, от Гомез бяха като драскотини в сравнение с тази, която усещам като копие, което пронизва сърцето ми. Сякаш всеки ден преживявам отново и отново тази загуба. Ден след ден си повтарям да спра да мисля за нея и ден след ден не успявам да се справя. Намирам покой единствено, когато обмислям оттеглянето си. Същевременно Брук е затрупана с ангажименти. Кариерата ѝ на актриса се развива стремително. Брук е послушала Пери, купила е къща в Лос Анджелис и търси роли в телевизията. Щастието ѝ се е усмихнало, получила е малка роля на гостуваща звезда в епизод от „Приятели“. Сериалът е номер едно в света, казва тя. Номер едно! Трепвам от думите ѝ. Тя дори не забелязва. Продуцентите на „Приятели“ искат Брук да изиграе ролята на вманиачен фен. Направо изстивам при мисълта за кошмара, който е преживяла с разни маниаци и прекалено въодушевени почитатели. Брук обаче счита, че натрупаният опит с толкова много вманиачени фенове е добра подготовка за ролята ѝ. Твърди, че разбира мисленето на маниаците. Пък и, Андре, говорим за „Приятели“. Телевизионният сериал, който е номер едно. Може да ми донесе роля в някои от епизодите му. А освен че „Приятели“ е номер едно, епизодът с моето участие ще се излъчи веднага след Суперкупата, (Финалът на първенството по американски футбол, който се излъчва по телевизията и по традиция е с най-висок зрителски интерес.) петдесет милиона ще го гледат. Това е като мое Открито първенство на САЩ. Аналогия с тениса. Няма по-сигурен начин да отреже пътя ми към споделянето на нейното въодушевление от моя страна. Но се преструвам и казвам каквото трябва. Щом ти си щастлива и аз съм щастлив. Брук изобщо не се усъмнява. Или пък се държи така, сякаш не се е усъмнила. Често да играе и да е искрена е едно ѝ също. Решаваме двамата с Пери да я придружим до Холивуд и да гледаме как снима епизода. Ние ще сме на нейните места за зрители, както тя винаги е била в моите места на трибуните. Ще е забавно, нали? пита тя. Няма да е, мисля си аз. Да, отговарям. Забавно ще е. Нямам желание да ходя. Но нямам желание и да се излежавам повече у дома и да си говоря сам. Травма в гърдите, ранено его, дори сам себе си не считам за добра компания. В дните преди снимките на епизода от „Приятели“, ние се затваряме в къщата ѝ в Лос Анджелис. Неин приятел актьор идва да ѝ помага да си научи репликите. Наблюдавам ги. Брук е под пара, под напрежение, работи здраво, което ми е добре познато. Гордея се с нея. Казвам ѝ, че ще се превърне в звезда. Хубавото предстои. ПРИСТИГАМЕ В СТУДИОТО късно следобеда. Половин дузина актьори сърдечно ни посрещат. Участниците в сериала, предполагам аз, и се запознавам с Приятелите - вече въплъщение на идеята за приятелството, но може и да са шестима безработни актьори от Уест Ковина. Не съм виждал и един кадър от сериала. Брук ги прегръща, пърха, обърква думите, въпреки че от дни ги репетира. Досега не съм я виждал така да се захласва. И когато я запознах с Барбара Стрейзънд, не беше така впечатлена. Стоя в сянка на няколко стъпки от Брук. Не искам да ѝ отнемам от блясъка на известността, а и не ми е до завързване на запознанства. Актьорите обаче си падат по тениса и все гледат да ме заговорят. Разпитват ме за травмата, поздравяват ме за успешната година. Годината ми се струва всичко друго, само не и успешна, но им благодаря колкото мога по-учтиво и отново се дръпвам встрани. Настоятелни са. Искат да им разкажа за Откритото първенство на САЩ. Съперничеството с Пийт. Какво е, защо е? Момчета, жестоки тенисисти сте. Ами, благодаря. Приятели ли сте? Приятели ли? Наистина ли ме питат дали сме приятели? Или питат защото те са Приятели? За пръв път се замислям по въпроса. Ами да, май излиза, че с Пийт сме приятели. Търся подкрепа у Пери. Само че и той като Брук е втрещяващо омагьосан от актьорите. Същевременно е и като риба във вода. Обсъжда шоубизнеса с актьорите, подхвърля разни имена, играе на вътрешен човек. Слава богу, викат Брук към нейната гримьорна. С Пери вървим по нея и сядаме. Куп хора се суетят едни около косата ѝ, други около грима и облеклото ѝ. Наблюдавам как Брук се взира в отражението си в огледалото. Толкова е щастлива, по земята не стъпва, като девойче, което направо лети преди тържеството за шестнайсетия си рожден ден, докато аз съм на съвсем погрешното място. Затворил съм се в себе си. Казвам подходящите думи, усмихвам се и я окуражавам, а в себе си съм като затворена клапа. Чудя се дали се чувствам така, както Брук се чувства, когато съм напрегнат преди турнир или боледувам след загуба. Вял интерес, отнесени отговори, по начало пълна липса на интерес, на това ли осъждам Брук през половината време? Отиваме до снимачната площадка, която представлява апартамент в пурпурно, обзаведен с мебели втора ръка. Мотаем се наоколо, убиваме времето, докато някакви мъжаги нагласяват осветлението, а режисьорът разговаря със сценаристите. Някой пуска шеги, за настроение на публиката. Намирам си място на първия ред, близо до вратата от сцената, през която трябва да влезе Брук. Зрителите шумят, екипът се суети. Усеща се очакване. Не мога да спра да се прозявам. Чувствам се като Пийт, когато насила го замъкнах на Брилянтин. Чудно ми е как може толкова да уважавим Бродуей и да се отнасям с такова презрение към разиграващото се пред очите ми. Някой се провиква: Тишина! Друг вика: Камера! Брук пристъпва и чука на вратата. Вратата се отваря и тя си казва първата реплика. Публиката се разсмива и я аплодира. Режисьорът се провиква: Стоп! Жена от по-задните редове зад мен надава глас: Страхотно се справяш, Брук! Режисьорът хвали Брук. Тя го слуша, кима. Благодаря, отвръща, но мога и по-добре. Иска да повторят сцената, иска отново да я изиграе. Добре, съгласява се режисьорът. Докато се готвят за следващите снимки, Пери дава наставления на Брук. Той далеч не е експерт по изкуството на актьорската игра, но в момента Брук е толкова неуверена, че би приела съветите на всеки. Слуша и кима. Стои точно под мен и я наставлява с авторитета на човек, който ръководи актьорска школа. Заемете местата си, моля! Брук благодари на Пери и тича към вратата. Тишина! Брук затваря очи. Камера! Брук чука на вратата от декора и прави сцената по абсолютно същия начин. Стоп! Фантастична беше, казва режисьорът на Брук. Тя се втурва към мен и ме пита какво ми е мнението. Страшна си, казвам, и не лъжа. Такава е. Телевизията може и да ме отегчава, атмосферата и превземките може и да са ми досадни, но храня уважение към тежката работа. Възхищавам се на отдадеността ѝ. Брук дава всичко от себе си. Целувам я и ѝ казвам, че се гордея с нея. Приключихте ли? Не, остава ми една сцена. Аха. Отиваме до друга снимачна площадка - ресторант. Вманиачената по своята любима звезда героиня на Брук има среща с обекта на своето възхищение, Джоуи. Брук седи на маса срещу актьора, който играе Джоуи. Отново следва безкрайно очакване. Още наставления от Пери. Най-после режисьорът извиква: Камера! Актьорът, който играе Джоуи, ми се вижда симпатяга. Сцената започва и аз разбирам, че ще ми се наложи да го сритам по задника. Явно сцената изисква Брук да хване ръката на Джоуи и да я оближе. Само че тя отива по-далеч и започва да ближе ръката му като сладолед на фунийка. Стоп! Страхотна сцена. казва режисьорът. Нека да я повторим обаче. Брук се залива от смях. Джоуи се залива в смях и бърше ръката си със салфетка. Очите ми са зинали като езера. Брук изобщо за никакво лизане не ми е споменавала. Знаела си е как ще реагирам. Това не е моят живот. Не може да е моят живот. Не може да съм на това място, не може да седя заедно с двеста души около мен и да гледам как любимата ми жена лиже ръката на друг мъж. Поглеждам към тавана, направо в прожекторите. Канят се да заснемат отново сцената. Тишина, моля! Камера! Брук взима ръката на Джоуи и я навира в устата си, чак до кокалчетата. А вече извива и очи, докато прокарва езика си по нея... Скачам от мястото си, тичешком се спускам по стъпалата, профучавам през страничната врата. Навън е тъмно. Кога се е смрачило толкова бързо? Точно зад вратата е колата, която съм взел под наем. Зад мен идват Пери и Брук. Пери е объркан. Брук не е на себе си. Улавя ръката ми и ме пита, Къде отиваш? Не можеш да си отидеш! Пери пита, Какво става? Какво не е наред? Знаеш. И двамата знаете. Брук ме умолява да остана. Пери също. Казвам им хич да не се надяват, няма да стоя и да я гледам как лиже ръката на някакъв мъж. Не прави така, казва Брук. Аз ли да не правя? Аз ли? Аз нищо не правя. Ти се върни там и се забавлявай. Строши крак. Хапни си още ръка. Аз се махам. КАРАМ С БЯСНА СКОРОСТ ПО МАГИСТРАЛАТА, влизам и излизам от колоната коли. Не знам къде отивам. Знам само, че няма да се върна в къщата на Брук. Майната му! Изведнъж осъзнавам, че съм на път за Вегас и че няма да спра, чак докато не се прибера. Радвам се, че съм взел точното решение. Пришпорвам двигателя и профучавам през границите на града, навлизам в пустинята. Между мен и леглото ми у дома се простира единствено пустошта, над която сияят безброй звезди. Когато радиото започва да губи честотата на радиовълните, аз се мъча да уловя честота на своите чувства. Ревнувах, така е, но се чувствах не на място и не ми беше добре дори в собствената ми кожа. И аз като Брук играех роля, ролята на Глупавото гадже и се справях блестящо с нея. Когато обаче се стигна до лизането на ръката вече ми беше невъзможно да остана в образа. Естествено и преди бях виждал как Брук целува мъже на сцената. Преживял бях и да налетя на някакъв перверзник, който душа даваше да ми опише как е чукал гаджето ми на снимачната площадка, когато била на петнайсет. Различно е. Минава всякакви граници. Не твърдя, че знам къде е границата, но лизането на ръце несъмнено е отвъд нея. Спирам пред дома си в два сутринта. Шофирането ме е изморило, стигнал съм до края на яростта си. Все още изпитвам гняв, но и разкаяние. Обаждам се на Брук. Съжалявам. Аз само исках да се махна от там. Тя казва, че всички са питали къде съм. Казва, че съм я унижил, поставил съм на карта големия ѝ пробив. Разправя как всички я уверявали колко добра е била, но самата тя не могла изобщо да се зарадва на успеха си, защото единствения човек, с когото искала да сподели радостта си, си бил отишъл. Разсейваш ме страшно, казва тя и повишава глас. Трябваше да изолирам мислите си за теб в ума си, за да се съсредоточа върху репликите си и заради всичко това стана по-трудно за мен. Ако се държа така с теб по време на мач, ти ще побеснееш. Не издържах да те гледам как лижеш ръката на онзи. Играех роля, Андре. Играех. Забрави ли, че съм актриса, че си печеля хляба, като играя роли, че цялата работа не ,е истинска? Че е на ужким? Да можех само да го забравя. Започвам да се оправдавам, но Брук ми казва, че не иска да ме слуша. Затваря телефона. Стоя насред дневната си и усещам, че вратата се люлее. През ума ми минава мисълта, че във Вегас има земетресение. Не знам какво да правя, къде да застана. Отивам до полицата, където стоят купите ми и взимам една. Запращам я през цялата дневна, чак към кухнята. Разбива се на парчета. Грабвам друга купа и я разбивам в стената. Една по една разбивам всичките си купи: това купа Дейвис ли е? Разбивам я. От Откритото на САЩ ли е? Разбивам я. Уимбълдън? Разбивам, разбивам. Измъквам ракетите си от сака и се нахвърлям с тях върху стъклената маса. Разбива се ракетата. Взимам потрошените купи и ги запращам по стените, където ми падне из къщата. Когато вече купите са на хиляди парчета, аз се просвам на дивана, който е покрит с мазилката от нащърбените стени. След часове отварям очи. Оглеждам поразиите, сякаш за тях е отговорен друг човек. Друг човек беше, това е истината. Някой, чиито дивотии са едва наполовина от дивотиите, които аз сътворявам. Телефонът ми звъни. Брук. Отново ѝ се извинявам, разказвам ѝ как съм потрошил купите си. Тонът ѝ омеква. Разтревожена е. Неприятно ѝ е, че съм бил толкова разстроен, че съм ревнувал така, че се измъчвам. Казвам ѝ, че я обичам. СЛЕД МЕСЕЦ съм в Щутгарт за началото на сезона на закритите кортове. Ако трябва да направя списък на местата, в света, където не искам да съм, от всички страни, всички континенти, градове и мегаполиси, села и махали, градчета, Щутгарт ще се мъдри най-отгоре. И на хиляда години да стана, няма да дочакам да ми се случи нещо хубаво в Щутгарт. Нищо против Щутгарт нямам. Просто не искам да го посещавам, за да играя тенис. Няма значение, аз съм в Щутгарт и мачът е много важен. Спечеля ли, ще запазя позицията си на номер едно в ранглистата, което е най-горещото желание на Брад. Играя срещу Маливай Уошингтън, когото познавам като петте си пръста. Съперници сме на корта от деца. Добър атлет, покрива корта идеално, като брезент, винаги ме кара да го победя. Краката му са изляти от бронз, затова не мога да го атакувам там. Не мога да му изпия силите, както постъпвам обикновено с опонентите си. Трябва да го надиграя стратегически. Така и правя. Водя със сет, придвижвам се и изведнъж сякаш съм стъпил в миши капан. Поглеждам надолу. Подметката на обувката ми е изпаднала. Разлепила се е. Не съм си взел резервен чифт обувки. Спирам мача, казвам на служителите, че ми трябват обувки. По високоговорителя в припряно стакато съобщават на немски, че ми трябват обувки. Може ли някой да заеме обувка на господин Агаси? Четирийсети номер? Трябва да са Найк, добавям, заради договора ми. От горните открити места на трибуните става мъж и размахва обувката си. Щял да е щастлив, казва ми, да ми заеме своя Schuh. Брад се качва и взима обувката. Макар мъжът да носи моя номер обувки, едва я обувам като някаква безмозъчна Пепеляшка и подновявам играта. Това моят живот ли е? Това не може да е моят живот. Играя мач за номер едно в света, обут с взета назаем обувка от някакъв непознат в Щутгарт. Сещам се за баща си, който поправяше обувките ни с парчета от тенис топки в детството ни. Чувствам се много странно и нелепо. На ръба на силите си съм в емоционално отношение и се чудя защо просто не спра. Да си изляза. Да си тръгна. Защо продължавам? Как ще успея да избера правилните удари, да бия сервис, да постигам пробив? Умът ми напуска корта. Зарейва се из планините, наема ски кабинка, прави си омлет, вдига крака, вдишва уханието на потъналата в сняг гора. Казвам си: Ако спечеля този мач, ще се оттегля. Изгубя ли този мач, ще се оттегля. Губя. Не се оттеглям. И правя точно обратното на оттеглянето: качвам се на самолета за Австралия, за да играя на турнир от Шлема. След няколко дни започва Откритото първенство на Австралия и аз съм шампионът, който ще защитава титлата си от миналата година. Нямам никаква психическа нагласа. Изглеждам напълно откачил. Очите ми са кръвясали, лицето ми е измършавяло. Стюардесата трябваше да ме изрита. Аз почти се изритах. Минути след като с Брад сме се качили в самолета, на мен малко ми остава да скоча от мястото си и бегом да сляза от самолета. Брад, който е видял изражението ми, ме хваща за ръката. Хайде, казва. Отпусни се. Човек никога не знае. Може пък да се случи нещо хубаво. Взимам едно приспивателно с водка и когато отварям очи, самолетът вече е на летището в Мелбърн. Брад закарва двама ни до хотела, Комо. В главата ми е пълна мъгла, гъста като картофено пюре. Пиколото ми показва стаята, в която има пиано и вито стълбище с блестящи дървени стъпала по средата. Натискам няколко клавиша по пианото и залитайки се отправям към леглото. Падам по очи. Коляното ми нацелва острия метален ръб на преградата и се разсича. Тътря се надолу по стъпалата. Навсякъде се лее кръв. Обаждам се на Гил. Стига при мен за две минути. Казва, че е пателата — капачката на коляното. На сутринта ме спира. Не ми позволява да тренирам. Трябва да внимаваме с пателата, казва ми. Ще си е цяло чудо, ако капачката ти издържи цели седем мача. Куцам видимо; докато играя в първия кръг с превръзка на коляното и с премрежен поглед. За феновете, за спортните журналисти, за коментаторите,, за всички е ясно, че изобщо не съм тенисистът от миналата година. Изпускам първия сет и бързо изоставам с два пробива във втория. На път съм да се превърна в първия защитаващ титлата си от предишната година шампион, който е загубил мача си от първия кръг в турнир от Шлема от времето на Роско Танър насам. Играя срещу аржентинеца Гастон Етлис, който и да е той. Даже не прилича на тенисист. Изглежда като учител по заместване. Има влажни къдрици и зловеща сянка, която пада на пет часа. Участва в турнирите по двойки, сега е в сингъл, понеже по силата на някакво чудо е минал квалификациите. Изумен е от присъствието си на корта в сингъл турнира. При обичайните обстоятелства такива ги съсипвам още в съблекалнята с един тежък поглед само, а ето че е напред с един сет и води във втория. Исусе. А на всичко отгоре той е страдащият. Вижда се, че мен ме боли, той обаче е скован от страх. Сякаш в гърлото му се е задръстила гигантска жаба. Надеждата ми е да той да се опита да ме притисне, да ме довърши, защото за мен е по-добре да си тръгна веднага, рано-рано от турнира. Само че Етлис е объркан, вцепенен е, взима потресаващо лоши решения. Прималява ми. Избръснал съм се сутринта, напълно, до скалпа, защото исках да се самонакажа. Защо ли? Защото все още ме тормози, че съсипах участието на Брук като звезда в Приятели, защото потроших купите си, защото съм се появил на турнир от Шлема без да съм тренирал и защото загубих от Пийт в Ню Йорк. Шибаното Открито първенство на САЩ. Не можеш да измамиш човека в огледалото, повтаря непрекъснато Гил, затова аз ще го накарам да си плати. Кодовото ми име на турнира е „Мъчителя“, заради начина, по който разхождам противниците си напред и назад и им изпичам мозъка. Мисията е изпълнена. Австралийското слънце изпича кожата ми. Нахоквам се здраво, после си прощавам, после се стягам и намирам начин да изравня втория сет. А после печеля тайбрека. Умът ми гъмжи. Какво друго мога да правя с живота си? Дали да скъсам с Брук? Или да се оженя за нея? Губя третия сет. Етлис отново не може да понесе щастието. Печеля четвъртия сет в друг тайбрек. В петия сет Етлис остава без сили, предава се. Нито се гордея, нито живвам. Объркан съм. Главата ми прилича на напоена с кръв лепенка. Залепи му мозъка с лепенка. После репортерите ме питат дали ме е притеснявало слънчевото изгаряне. Разсмивам се. Честно ли, казвам им, слънчевото изгаряне ми е било последната грижа. Иска ми се да добавя: Умът ми вече е изпечен. Но не го правя. На четвъртфинала играя срещу Къриър. Побеждавал ме е в шест последователни победи. Имали сме страховити битки, на корта и на страниците във вестниците. След като ме е победил на Откритото на Франция през 1989 година, той се оплаквал от вниманието, което съм получавал. Казал, че се чувства така, сякаш винаги ще играе втора цигулка стигне ли се до мен. Така, както го е казал, на мен ми прилича на проблем с несигурността, казвам на репортерите. На което Къриър веднага отвръща с: Аз ли съм несигурен? Всеки път е приемал много навътре моя винаги нов външен вид и постоянно променящата ми се психика. Веднъж го бяха попитали какво ще каже за новия Агаси, а той отвърнал: За новия Агаси ли ме питате, или за новия нов Агаси? Оттогава насам позакърпихме нещата помежду си. Казах на Къриър, че искрено му желая успех и че гледам на него като на свой приятел и той ми каза същото. Но между нас все още има напрежение, вероятно винаги ще има, поне докато един от нас не се оттегли, понеже съперничеството помежду ни е от детство, от времето в училището на Ник. Мачът започва късно, закъснява заради четвъртфинала при жените. Излизам на корта малко преди полунощ, играем девет гейма при сервис. И така изглежда ще е докрай. Тогава започва да вали. Служителите могат да покрият корта, но ще отнеме четирийсет минути. Питат ни ще имаме ли нещо против да доиграем мача на другия ден. И двамата нямаме. Сънят помага. Събуждам се бодър, изпълнен с желание да бия Къриър. Само че отсреща не е Къриър, от другата страна на мрежата е негово бледо копие. Въпреки че води с два сета, изглежда нерешителен, напълно прегорял. Погледът му ми е познат, много пъти съм го виждал в огледалото. Връхлитам го смъртоносно. Печеля мача, побеждавам Къриър за пръв път от години. Когато репортерите ме питат за играта на Къриър, отговарям: Не е там, където иска да бъде. Искам да кажа: Не е рядкост. Победата отново ме прави номер едно в ранглистата. Отново съм детронирал Пийт, но това само още веднъж ми припомня как съм се провалил, как не съм успял да го победя. На полуфинала излизам срещу Ченг. Знам, че мога да го победя, но знам и че ще загубя. Всъщност искам да загубя, трябва да загубя, защото на финала ме чака Бекер. Последното, което ми трябва, е нова свещена война с Бекер. Няма да мога да оцелея от нея. Волята ми ще се прекърши пред нея, което означава, че е по-добре да изгубя. Между Бекер и Ченг, по-поносима е загубата от Ченг. От друга страна психологически загубата на полуфинала се понася по-леко от загубата на финала. Затова днес ще загубя. Ченг, поздравления. Желая ви на теб и твоя Месия да сте щастливи. Само че и да загубиш умишлено не е лесна работа. Дори е по-трудно от победата. Трябва да загубиш така, че публиката да не разбере, а в известен смисъл и сам да не разбереш, защото човек никога не иска да загуби напълно съзнателно. Решението дори наполовина не е съзнателно. Умът се предава, но тялото продължава да се бори. Мускулна памет. Когато загубата е умишлена, дори не е намесен целият разум, само някаква отцепническа част от него, отломка. Умишлено взетото лошо решение се взима на тъмно място, далеч от съзнанието. Не правиш онези малки и необходими действия. Не изтичаш още няколко крачки, не се хвърляш да посрещнеш гонката. Ставаш муден. Двоумиш се да се приведеш леко или ниско. Ръцете стават шавливи, не използваш краката, нито бедрата си. Допускаш безгрижно грешки, компенсираш грешката с впечатляващ удар, после допускаш още две грешки и бавно, но сигурно се спускаш надолу. Всъщност не мислиш съзнателно, ще забия тази топка в мрежата. По-сложно е, по-коварно. На конференцията след мача Брад казва на репортерите: Днес Андре заби в стената. Истина е, мисля си. Само каква истина е. Но не казвам на Брад, че всеки ден забивам в стената. Ще бъде съкрушен да научи, че днес стената беше благословия, че целувах стената, че съм бил щастлив да загубя, че предпочитам да се кача на самолета на път за вкъщи, отколкото да се вържа за нов мач срещу старото приятелче Би Би Сократ. Където ще да съм, само не и тук, ако ще следващата ми спирка да е и в Холивуд. Понеже съм загубил мача, ще се прибера навреме за Суперкупата, след който ще излъчват дългия цял час епизод на Приятели, със специалното участие на Брук Шийлдс. Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 7.18 Mb. Сподели с приятели:
|