Открито автобиография
Изтегляне 7.18 Mb.
|
Глава 20С БРУК КУПУВАМЕ КЪЩА в Пасифик Палесейдс. Къщата не е каквато съм искал. Теглеше ме към непретенциозна селска къща с дневна точно до кухнята. Тя обаче е харесала тази къща и ето ни как живеем в евтина имитация на френска провинциална къща, издигната до скала. В къщата няма живот и изглежда стерилна. Идеална е за двойка, която няма деца, а двамата новобрачни възнамеряват да прекарват много време в различни стаи. Агентът по недвижимите имоти се е превъзнасял неистово по изумителната гледка към хоризонта. На преден план се вижда Булевардът на залеза. Нощем различавам Холидей Ин, където прекарах нощта след първата ни среща. Нощ след нощ не откъсвам поглед от хотела и се чудя какво ли би станало, ако просто бях продължил да карам и никога не бях позвънил на Брук отново. Реших, че гледката от новата ни къща е по-хубава, когато мъглата или смогът ми пречат да виждам Холидей Ин. В края на 1996 година каним гости по двоен повод: Нова година и настаняването ни в новата къща. Каним моите приятели от Вегас и тези на Брук от Холивуд. На Гил поверяваме сигурността. Получили сме нов куп заплашителни писма, трябва да внимаваме за натрапници, затова Гил прекарва по-голямата част от нощта на пост на прага, като внимателно проверява пристигащите. Идват семейство Макенроу и аз се шегувам как така е успял да се промъкне покрай Гил. Макенроу сяда на откритата тераса и се впуска в обсъждане на тениса, а темата ми е от най-неприятните напоследък, затова влизам и излизам. По-голямата част от нощта прекарвам в приготвяне на маргарити, гледам как Джей Пи бие барабаните си и седя пред огнището. Подклаждам го, давам му храна, и гледам като обсебен пламъците му. Обещавам си 1997 да е по-добра от 1996 година. Заричам се, че 1997 ще е моята година. ДОКАТО С БРУК СМЕ НА ВРЪЧВАНЕТО НА ЗЛАТЕН ГЛОБУС ми звъни Гил. Дванайсетгодишната му дъщеря Кейси е пострадала. Пързаляла се с шейна, докато била на екскурзия на връх Чарлстън, на около час път от Вегас. Блъснала се в замръзнала снежна преспа. Вратът ѝ е счупен. Оставям Брук и взимам самолета за Вегас. Пристигам в болницата както съм със смокинга. Заварвам Гил и Гайе в коридора, изглеждат така сякаш едва се държат на краката си. Прегръщаме се и те ми казват, че положението е много лошо, трагично. Трябва да оперират Кейси. Според докторите може да остане парализирана. Цели дни оставаме в болницата, говорим с докторите, полагаме усилия Кейси да се чувства добре. Гил трябва да се прибере у дома, да поспи. Едва стои прав, но не иска да се прибере, ще бъде в болницата и ще бди над дъщеря си. Хрумва ми идея. Имам миниван, който разполага с всевъзможни удобства, купил съм го от бащата на Пери. Миниванът има сателит и сгъваемо легло. Паркирам го пред болницата, пред главния вход и казвам на Гил: Когато изтече времето за посещения, не трябва да се прибираш вкъщи, трябва само да слезеш и да дремнеш няколко часа в новия си ван. И понеже е на няколко метра от входа на болницата, аз съм напълнил минивана с всичко необходимо. Гил ме гледа странно и разбирам, че за пръв път сме си разменили местата. За няколко дни аз съм този, който му дава сила. КЕЙСИ ИЗЛИЗА ОТ БОЛНИЦАТА след седмица и лекарите казват, че най-страшното е минало. Операцията е била успешна и ще се оправи за нула време. Искам да я придружа до дома ѝ, да си остана във Вегас, да видя как ще се възстанови. Гил не дава и дума да се каже по въпроса. Знае, че трябва да участвам на турнира в Сан Хосе. Казвам му, че ще се откажа от участие в турнира. Невъзможно, казва той. Друго освен да чакаме и да се молим не можем да направим. Ще ти се обаждам, за да те държа в течение. Заминавай. Играй на турнира. Никога не съм спорил с Гил и не искам да започваме сега. Заминавам без желание за Сан Хосе и за пръв път от три месеца играя тенис. Играя срещу Марк Ноулс, един от съквартирантите ми в академия Болетиери. След успешна кариера в тениса по двойки, той се опитва да пробие в сингъл турнирите. Страхотен спортист, но не би трябвало да имам каквито и да било проблеми с него. Познавам играта му по-добре, отколкото той познава моята. И въпреки това стигаме до трети сет. Печеля, но далеч не лесно и победата ми засяда на гърлото. Продължавам с мъка нагоре в турнира, движа се право към сблъсък с Пийт, но се препъвам на полуфинала срещу Грег Руседски, от Канада. Умът ми лети към Вегас и живее цели часове преди тялото ми. У ДОМА В ЛАС ВЕГАС СЪМ, гледаме телевизия със Слим, асистента ми. Никакъв ме няма. Състоянието на Кейси не се подобрява и докторите не знаят защо. Гил е на ръба на силите си. В същото време сватбата ми наближава. През цялото време обмислям да я отложа или изобщо да се откажа от нея, но не знам как. Слим също е напрегнат. Преди известно време спал с гаджето си, разказва ми, и презервативът се скъсал. Закъснявал ѝ. На рекламите, Слим се изправя и казва, че само една работа може да ни оправи. Магистралка. Пита, Искаш ли да се надрусаме? Да се надрусаме ли? Аха. И с какво? Гек. И какъв е тоя шибан гек? Кристален метамфетамин. И защо му викат гек? Заради звука, който човек издава, когато се нашмърка с него. Психиката му се завихря на такива високи обороти, че може да повтаря само гек, гек, гек, гек. Че моята все си е завихрена. Има ли смисъл? Пич, ставаш Супермен и това: си е. Казвам ти. И думите ми излизат от нечия чужда уста, от някой, който седи точно зад мен, чувам се да казвам: Знаеш ли, майната му на всичко! Да се надрусаме. Слим изсипва малка купчинка на масичката за кафе. Прави една магистралка и я смръква. Прави втора. Аз я смърквам. Отпускам се на дивана с пълното съзнание кой точно Рубикон съм пресякъл. За миг у мен трепва съжаление, после ме помита тъга, последвана от мощната приливна вълна на еуфорията, която помита всяка тъжна мисъл от главата ми, всяка тъжна мисъл, която някога ме е спохождала. Това е кортизонова инжекция за съзнанието. Сетивата ми се оголват, изпълнен съм с надежда и най-важното е, че съм изпълнен с енергия. Обхваща ме непреодолимо и отчаяно желание да чистя. Политам из къщата и я светвам от мазето до тавана. Изчиствам мебелите. Излъсквам ваната. Оправям леглата. Минавам с прахосмукачка пода. Когато вече нищо не е останало за чистене, се залавям с прането. Справям се с цялото пране. Сгъвам всичките си пуловери и тениски и все още пращя от енергия. Не ме свърта на едно място. Ако имах сребърна масичка, щях да я полирам. Ако имах кожени обувки, щях да ги лъсна до блясък. Ако имах гърне с пари, щях една по една да ги увия с хартия. Оглеждам се за Слим, той е в гаража, разглобява и сглобява отново двигателя на колата си. Казвам му: Мога да направя каквото ти дойде на ум, човече, каквото и да е, каквото и да е, всяко шибано нещо. Мога да се метна в колата, да ида до Палм Спрингс и да играя голф, да се прибера, да обядвам и да ида да плувам. Цели два дни не съм спал. Когато най-накрая заспивам, сънят ми е дълбок като на новородено. НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО се боря срещу Скот Дрейпър. Левичар и с талант. Добър тенисист, когото преди направо съм разбивал на пух и прах. Би трябвало да го бия с лекота, само че той просто ме побърква. Толкова съм далече от победата над него, че наистина започвам да се чудя аз ли съм бил този, който го е победил предишния път. Как така съм бил толкова добър до скоро? Сега той ме надиграва на всеки етап от играта. След мача репортерите ме питат дали при мен всичко е наред. Не ми звучат обвинително или злонамерено. Звучат ми като Пери и Брад. Всъщност репортерите са загрижени, опитват се да разберат какво не е наред. Брук е изумително несъпричастна. Друго, освен да губя, напоследък не правя. Не губя само когато отказвам участие в турнир и единствените ѝ думи са, че е щастлива да съм до нея. А и понеже вече не играя постоянно, тя твърди, че не съм бил толкова навъсен. Пълната липса на разбиране от нейна страна отчасти се дължи на жестокия тренировъчен и предсватбен режим. Тренира с Гил, за да може да се втъкне в онази бяла рокля. Тича, вдига гири, прави упражнения за разтягане, брои всяка калория. Като допълнителна мотивация е залепила снимка на вратата на хладилника и на снимката е поставила магнит с формата на сърце. На снимката е съвършената жена, казва тя. Съвършената жена със съвършените крака, краката, за които Брук мечтае. Гледам в снимката втрещен, протягам ръка и докосвам магнитното сърце. Това не е ли...? Да, казва Брук. Щефи Граф. ИГРАЯ НА КУПА ДЕЙВИС, търся искра. Упражнявал съм се упорито, скъсал съм се от тренировки. Играем срещу Холандия. Първият ми мач в Ню Порт Бийч е срещу Шенг Шалкен. Висок е над метър и осемдесет, но бие сервисите сякаш е истинско буре. Въпреки това ударите му са чисти и като мен е отмъстител, играч от основната линия, който се отдръпва назад и се опитва да разхожда противника си из игрището. Знам за какво играя. Денят е слънчев, ветровит и странен, феновете от Холандия са обути в сабо и размахват лалета. Побеждавам Шалкен в три изтерзани сета. Два дни по-късно играя срещу Ян Симеринк, известен и като Боклукчията. Играе с лявата ръка и има невероятно воле, при което топката стига мрежата за нула време, а и покрива добре същата мрежа. Само че това е единствената част от играта му, която не е смехотворна и не е сбъркана по начало. Всеки форхенд на Симеринк изглежда пропуснат удар, всеки бекхенд е скапан. Дори при сервис топката излита странно като от прашка. Боклук. Започвам мача изпълнен с увереност, после осъзнавам, че безформената му игра е мощно оръжие. Бездънните му изстрели непрекъснато вадят от равновесие съперника. Човек не може да прецени ситуацията. Два часа по-късно играта ми не върви, едва си поемам дъх и главата ме боли неистово. На всичко отгоре изоставам с два сета в резултата. Незнайно как успявам да победя, постигам резултат 24-4 в купа Дейвис, един от най-добрите резултати, постигнати от американец. Спортните журналисти отдават дължимото на тази малка част от играта ми и ме Питат защо не постигам такива резултати и в другите мачове. Макар да оценяват играта ми с умерен възторг, душата ми се постопля. Оценката им ме кара да се чувствам добре. В известен смисъл съм благодарен на Купа Дейвис. От друга страна, заради Купа Дейвис се проваля уговорения ми час за маникюр. Брук ме е молила за какво ли не във връзка със сватбата ни и единствената молба, която ми е поставила като задължително условие е пръстите ми да са в изряден вид. Гриза си кожичките, правя го открай време, когато съм изнервен. Когато поставя брачната халка на пръста ми, казва тя, иска ръцете ми да изглеждат идеално. Точно преди мача ми с Боклукчията и после пак след мача, отстъпвам. Настанявам се на стола пред маникюристката и наблюдавам как жената привежда в добър вид кожичките ми. В ума ми витае мисълта, че това е също толкова изваждащо от равновесие и дори сбъркано, колкото и мачът срещу Боклукчията. Мисля си: Ето на това вече наистина му викам боклук. С ЧЕТИРИ ХЕЛИКОПТЕРА, пълни с кръжащи над главите ни папараци, на 19 април 1997 година двамата с Брук сключваме брак. Церемонията е в Монтерей, в малка църква, в която е убийствена, направо престъпна жега. Готов съм на всичко за полъх свеж въздух, но прозорците трябва да останат затворени, за да не се чува шумът от хеликоптерите. Жегата е една от причините, поради която съм плувнал в пот по време на церемонията. Главната причина обаче е, че нервите и тялото ми са на ръба на колапса. Докато свещеникът монотонно нарежда по лицето ми, по брадичката, по ушите ми сълзят капки пот. Всички ме гледат. И те се потят, но не като мен. Сакото на новия ми смокинг Дънхил е прогизнало. Дори обувките ми жвакат, докато вървя. Подметките на обувките ми са повдигнати. Още една молба на Брук, на която ми е забранено да откажа. Тя е почти метър и осемдесет висока и не иска да стърчи над мен на снимките, затова носи старомодни ниски половинки, а аз съм обут в нещо като кокили. Преди да излезем от църквата, първа пред нас излиза фалшива булка, дубльорка на Брук. За да отвлече вниманието на папараците. Когато за пръв път чух за този план, изобщо не му обърнах внимание. Стори ми се незначителен. Сега, докато гледам как двойничката на Брук си тръгва, мен ме спохожда мисълта, че никой мъж не бива да присъства на сватбения си ден: и аз искам да си тръгна. Искам и аз да имам един двойник, който да заеме мястото ми. Теглената от коне карета ни чака, за да ни откара с Брук до сватбеното тържество, което ще се състои в ранчо, наречено Пиния. Първо обаче ще се повозим на кола, за да стигнем до каретата. Сядам в колата до Брук, взирам се в скута си. Съсипан съм от истеричната пот, в която съм плувнал. Брук ме успокоява, всичко е наред, казва. И тя е в същото положение, само че всичко не е в ред. Нищо не е в ред. Появяваме се на приема, вклиняваме се в зона на оглушителен шум. Около мен минава въртележка от познати лица: Фили, Гил, Джей Пи, Брад, Слим, родителите ми. Присъстват известни хора, които не познавам, никога не съм ги срещал, но смътно ги разпознавам. Приятели на Брук ли са? Приятели на приятели? Някои от приятелите от Приятели, така ли? Мярва ми се Пери, мой кум и самообявил се сватбен продуцент. Носи слушалки и микрофон като Мадона, за да е в постоянна връзка с фотографите, декораторите на цветя и обслужващия персонал. Толкова е увлечен в заниманията си, толкова е погълнат от тях, че ме кара да се чувствам още по-изнервен, което просто не ми се вярва, че е възможно. Към края на вечерта двамата с Брук криво-ляво се добираме до сватбения си апартамент, за който съм уредил да напълнят със стотици свещи. Прекалено много свещи, стаята е като пещ. Жегата е по-свирепа и от тази в църквата. Отново започвам да се потя. Залавяме се да гасим свещите и се включват противопожарните датчици. Изключваме противопожарната система и отваряме прозорците. Докато се проветри стаята, ние се връщаме на приема, за да прекараме сватбената си нощ в ядене на шоколадов мус заедно с празнуващите. Следобеда на следващия ден, на барбекю, предназначено за приятелите и семейството, двамата с Брук се появяваме ефектно. Според замисъла на Брук двамата сме облечени с каубойски шапки и ризи от деним и пристигаме на коне. Моят се казва Шугър. Тъжните му очи ми напомнят за Пийчис. Хората ме наобикалят, говорят ми, поздравяват ме, потупват ме по гърба и ме обхваща желание да избягам. Прекарвам голяма част от времето за барбекюто с племеника си, Скайлър, сина на Рита и Панчо. Взимаме си по един лък и стрели и стреляме по един отдалечен дъб. Докато опъвам лъка, изведнъж усещам внезапно прещракване в китката. ОТКАЗВАМ СЕ ОТ УЧАСТИЕ в Откритото първенство на Франция за 1997. От всички настилки, клеят е най-враждебен към уязвимата китка. Няма как да издържа пет сета срещу калните плъхове, които са се упражнявали и са тренирали върху клей, докато аз съм бил на маникюр и съм яздил Шугър. Но на Уимбълдън отивам. Искам да отида. Брук е получила роля в Англия, което означава, че може да дойде с мен. Добре ще е, мисля си, да сменим мястото. Пътуване, до място което не е остров и което да ни е първото като съпрузи. Замисли ли се обаче човек, Англия е и си остава остров. Прекарваме в Лондон няколко щастливи нощи. Вечеря с приятели. Експериментална пиеса. Разходка покрай Темза. Звездите предричат успешен Уимбълдън. А после изведнъж решавам, че по-скоро ще скоча в Темза. Изведнъж нищо не е в сила да ме накара да тренирам. Казвам на Брад и на Гил, че се отказвам от участие в турнира. Казвам им, че съм в мъгла. Брад пита, Какво, по дяволите, ще рече, че си в мъгла? Играл съм тенис по много причини, отговарям му, и ми се струва, че нито една от тях не е моя. Думите излизат без да искам, не съм ги мислил предварително, също както в нощта със Слим. Само че звучат страшно истински. Толкова са истински всъщност, че си ги записвам. Повтарям ги пред репортерите. И пред огледалата. След като напускам турнира, оставам в Лондон, чакам Брук да приключи със снимките на филма. Една вечер излизаме с група актьори и отиваме в световноизвестен ресторант, който Брук примира да посети. Бръшляна. Брук и актьорите си говорят, аз си кротувам в единия край на масата и ям. Всъщност опустошавам храната. Поръчал съм си пет ястия, а за десерт изгребвам три лепкави карамелени сладкиша. По някое време на една от актрисите ѝ прави впечатление какво огромно количество храна изчезва в единия край на масата. Поглежда към мен уплашена. Винаги ли ядете толкова, пита ме тя. ИГРАЯ ВЪВ ВАШИНГТОН срещу Флаш. Брад ми казва да изляза и да си го върна за миналогодишната загуба на Уимбълдън, само че на мен нищо не ми звучи по-безсмислено от цел като тази. Да си отмъстя? Пак ли да си отмъщавам? Вече не сме ли минавали по тоя път? Изпълва ме тъга и умора от факта, че Брад може да е толкова заслепен от своя Брадизъм, че чувствата ми до такава степен не значат нищо за него. Кой си мисли, че е, Брук ли? Губя от Флаш, естествено, после казвам на Брад, че ме няма за никакви турнири през лятото. Брад пита, Цялото лято ли? Ще се видим през есента. Брук е в Лос Анджелис, а аз прекарвам повечето си време в Лас Вегас. Слим е там и често омитаме магистрални. Благодатен начин, по който човек може да се изпълни с енергия, да се почувства щастлив, да се прочисти от мъглата. Харесва ми да се чувствам изпълнен с вдъхновение, въпреки че вдъхновението е сътворено от химията. По цели нощи будувам, по няколко нощи една след друга и се наслаждавам на тишината. Никой не телефонира, никой не ми праща факсове, никой не ме притеснява. Друго освен да танцувам из къщата, да сгъвам прането и да мисля, нямам да правя. Искам да се отърва от пустотата, казвам на Слим. Хубаво, отвръща ми той. Да. Пустотата. Освен от реенето от магистралките, изпитвам безспорно удовлетворение от факта, че се наранявам и стремително се нося към края на кариерата си. След десетилетия, в които съм се заигравал с мазохизма, вече наистина се устремявам към него. Само че физическите последствия са неумолими. След два дни реене и безсъния аз съм като извънземно. Дори имам наглостта да се чудя, защо ли съм като парцал. Аз съм спортист, тялото ми би трябвало да се справи. Слим непрекъснато е на макс с магистралките и май нищо му няма. После изведнъж Слим рязко се влошава. Изглежда неузнаваем и не само наркотиците са виновни за състоянието му. Бил е в почти трескаво очакване ла стане баща, а изведнъж една нощ ми звъни от болницата и ми каиш: Случи се. Какво? Тя роди бебето. Месеци преди термина. Момченце. И тежи малко над половин килограм. Лекарите не са сигурни, че ще оцелее. Втурвам се към Сънрайз Хоспитъл, болницата, където и аз и Слим сме се родили с разлика от двайсет и четири часа. Гледам през стъклото, към онова, което ми посочват като бебе и което може да се побере в отворената ми длан. Лекарите казват на двама ни със Слим, че бебето е в много лошо състояние. Трябва да му вливат венозно антибиотици. На следващата сутрин лекарите ни съобщават, че венозното лечение е дало проблем. Системата е била включена към крачето на бебето и сега крачето на бебето е увредено. А освен това бебето не диша самостоятелно. Трябва да го включат към апарат. Рисковано е. Лекарите се опасяват, че дробчетата на бебето не са достатъчно развити, за да се справят с дихателния апарат, а без него то със сигурност ще умре. Слим остава безмълвен. Направете всичко, което смятате за необходимо, казвам на докторите. Страховете се оправдават, след няколко часа единият бял дроб на бебето отказва. След него отказва и вторият. Докторите вече казват, че дробовете наистина не могат да се справят с апарата, само че без него бебето умира. Просто не знаят какво да правят. Остава една последна надежда. Има някаква машина, която върши същата работа, като вентилатора, но не уврежда дробовете. Машина, която приема кръвта от бебето, насища я с кислород и после отново я влива в бебето. Само че най-близкият такъв апарат се намира във Финикс. Уреждам медицински самолет. Екип от доктори и сестри освобождават бебето от дихателния апарат и го занасят като яйце до площадката за излитане. Слим, приятелката му и аз се качваме в друг самолет. Една сестра ни дава телефонен номер, на който да позвъним, щом кацнем, за да им кажем, дали бебето е понесло полета. Когато самолетът каца във Финикс, поемам дъх и набирам номера. То...? Справи се. Сега обаче трябва да го вкараме в апарата. Цяла вечност седим в болницата. Стрелките на часовника не помръдват. Слим пуши непрекъснато. Приятелката му безмълвно плаче над едно списание. Отдръпвам се за миг, за да се обадя на Гил. Кейси не се възстановява, казва той. Непрекъснато изпитва болки. Направо не звучи като Гил. Звучи като Слим. Връщам се в чакалнята. Появява се лекар и сваля маската си. Не знам дали ще издържа па още лоши новини. Успяхме да го включим към машината, казва лекарят. Дотук добре. Положението ще се изясни в следващите шест месеца. Наемам къща близо до болницата за Слим и приятелката му. После взимам самолета за Лос Анджелис. По време на самолета трябва да спя, но вместо това съм вперил поглед в седалката пред мен и си мисля на какъв косъм виси всичко. Следващите шест месеца положението ще се изясни. Има ли някой, към когото тия страшни думи да не се отнасят? Вкъщи, седя в кухнята и разказвам на Брук цялата покъртителна, страшна, почти нереална история. Тя е развълнувана, но и озадачена. Пита ме, Как така допусна да се увлечеш толкова? А мога ли да не се увлека? СЛЕД СЕДМИЦИ Брад ме уговаря да се върна на корта, да играя в шампионата от Световната тенис асоциация в Синсинати. Изправям се пред Густаво Куертен от Бразилия. Само някакви си четирийсет и шест минути му трябват, за да ме бие. Това е третата ми поредна загуба в мач от първи кръг. Галиксън заявява, че ме изхвърля от отбора за Купа Дейвис. Постигнал съм един от най-добрите за американец резултати като член на отбора, но не го виня. Може ли някой да го вини? На Откритото първенство на САЩ през 1997 година не съм поставен в основната схема за пръв път от три години. Нося риза с цвят на праскова и се оказва, че ризите като моите буквално се изпаряват от щандовете. Да не повярва човек. Хората все още искат да се обличат като мен. Хората искат да изглеждат като мен. Виждали ли са ме на какво приличам напоследък? Стигам до осминафинал и играя срещу Рафтър, за когото годината е много добра. На Откритото на Франция е стигнал до полуфинал и е личният ми фаворит за победител на този турнир. Рафтър има невероятен сервис и воле, които напомнят тези на Пийт. Винаги съм считал, че съперничеството ни с Рафтър е по-добро, отколкото това с Пийт. От естетическа гледна точка, защото Рафтър е по-последователен. Пийт може да играе някакви въшливи трийсет и осем минути, последвани от една блестяща минута, в която да спечели сета, докато Рафтър играе добре през цялото време. Висок е почти метър и деветдесет, с нисък център на тежестта, повратлив е като спортна кола. Патрик е един от най-трудните за преодоляване тенисисти на турнира, а още по-трудно е човек да не го харесва. Остава си висока класа, независимо дали печели или губи, а днес печели. Стиска ми ръката джентълменски, усмихва ми се и в усмивката му безпогрешно се чете нотка на съжаление. ИГРАЯ В ЩУТГАРТ СЛЕД ДЕСЕТ ДНИ. Трябва да се спра да си почивам - да тренирам, но вместо това се налага да замина за Северна Каролина, за някакво градче, наречено Маунт Плезънт - Красивата планина заради Брук. Станала е много близка с Дейвид Стрикланд, един от актьорите в новия телевизионен сериал Палавата Сюзън, а Дейвид заминава за Северна Каролина, за да отпразнува рождения си ден със семейството. Брук иска да се присъединим. Според нея ще ни се отрази добре, ще поостанем в провинцията, ще дишаме чист въздух, а на мен не ми хрумва достатъчно добра причина да откажа. Маунт Плезънт е старомодно южняшко градче, само че не виждам никаква планина и изобщо не е толкова красиво. Къщата на Стрикланд е удобна, със стари дървени подове, меки легла и топъл, завладяващ аромат на канела и хляб с препечена кора. Съвсем в противоречие с идилията, къщата е разположена до голф игрище, задната ѝ врата е само на няколко метра от него, затова непрекъснато с периферното си зрение виждам как някой замахва и се приготвя за удар. Стопанката на къщата, баба Стрикланд, е пълничка в тялото и лицето жена, извадена от идилична пасторална картина, която непрекъснато се върти около печката си, пече или бърка поредното огромно количество паеля. Паелята не се вписва точно в принципите за правилно хранене на спортистите, но от учтивост омитам чинията си и искам допълнително. Брук е като в рая и част от мен я разбира. Къщата е заобиколена от редуващи се хълмове и стари дървета. Листата на дърветата са се обагрили в девет различни нюанса на оранжевото, а и тя обича Дейвид. Имат специална връзка, таен език от свои шеги и смешни закачки. От време на време влизат в ролите си от сериала, изиграват по някоя сцена, после се кикотят здраво. После набързо обясняват какво точно са изиграли и се опитват да ме вкарат в час, за да не се чувствам изолиран. Само че обясненията им винаги малко недостигат, винаги малко закъсняват. Аз съм петото колело и си го знам. Нощем застудява. Хладният въздух ухае на бор и на земя и този мирис ме натъжава. Стоя на задната врата, гледам звездите, чудя се какво ми има, защото заобикалящата ме обстановка не ме очарова. Спомням си за онзи момент, преди много години, когато с Фили решихме, че аз ще се отказвам от тениса. Когато ми се обадиха тъкмо от тук, Северна Каролина, за участие в турнир. Останалото е история. Непрестанно се питам, ами ако? Решавам, че трябва да поработя. Работата както винаги е отговорът на всички проблеми. Все пак Щутгарт е само след няколко дни. Няма да е никак зле да спечеля. Обаждам се на Брад и той ми намира игрище на горе-долу около час от къщата. Успява да изпроси и спаринг партньор, млад аматьор, който ще се разтопи от удоволствие да тренира с мен тенис пейка сутрин. Шофирам през утринната мъгла към Блу Ридж Маунтинс и се срещам с аматьора. Благодаря му за отделеното време, а той ми отговаря, че удоволствието е изцяло негово. За мен ще е чест, господин Агаси. Чувствам се добродетелен - започвам да си върша работата, дори тук на това отдалечено място и после започваме да тренираме. На по-високата височина, топката лети накъдето си иска, прави каквото си иска с гравитацията. Сякаш играем в космическото пространство. Усилието почти не си заслужава. После младият професионален тенисист получава травма на рамото. Следващите два дни от нашия южняшки излет прекарвам в наслагване и редуване на паеля и размисъл. Когато се отегчавам до такава степен, че ми се дощява да си ударя главата в някой бор, отивам до голф игрището и правя опити да нацеля вратата. Най-накрая идва време да си тръгвам. Целувам Брук за довиждане, целувам баба Стрикланд за довиждане и ми прави впечатление, че и двете целувки са изпълнени с еднакво количество страст. Летя до Маями, откъдето ще взема директен полет до Щутгарт. Минавам през изхода и кого друг да видя, ако не Пийт. Както винаги Пийт. Има вид на човек, който е прекарал последните месеци в тренировки, а когато не е тренирал, е лежал на койката в голата килия и замислял стратегии как да ме победи. Отпочинал е, целеустремен, напълно невъзмутим. Мислех си, че голямата разлика, която откриват спортните журналисти между мен и Пийт, е прехвалена. Твърде удобно, твърде важно за феновете, за Найк, за играта ми се струваше това наше съперничество с Пийт, бяхме като Янките и Ред Сокс на тениса. Човекът-сервис срещу човека-ретур в тениса. Стеснителният от Калифорния срещу Безочливия от Лас Вегас. Голяма простотия ми се е струвало. Или пък, ако трябва да използвам любимия израз на Пийт, безсмислица. Само че в този момент, докато си разменяхме по някоя дума на изхода, пропастта между нас зейна откровено, с плашещи размери, като пропастта между доброто и злото. Брад ми беше казвал, че тенисът играе твърде голяма роля в живота на Пийт, и не играе достатъчна в моя и изглежда Пийт беше избрал верните пропорции на съотношението. Тенисът е неговият живот и той му се е посветил с упоение и отдаденост, докато всичките мои приказки за живота ми извън тениса са си тъкмо това - приказки. Просто красив начин да осмисля начините, по които се пилея. За пръв път откакто го познавах - включително случаите, в които ме е размазвал на терена, изпитвам завист към Пийт заради неговата ограниченост. От сърце и душа ме обзема желание да притежавам неговата зрелищна липса на вдъхновение и невижданата му липса на необходимост от вдъхновение. ГУБЯ ОТ МАРТИН в първия кръг ма Щутгарт. Докато се прибираме с колата от стадиона, Брад е в настроение, в каквото за пръв път го виждам. Наблюдава ме изумен и скръбен с нещо като съжалението, което видях у Рафтър. Когато стигаме до хотела, той ме моли да се кача в стаята му. Брад тършува из минибара и измъква две бири. Не поглежда към етикетите им. Изобщо не му пука, че бирата е немска. Пие ли Брад немска бира без да обръща внимание и без да се оплаква, стават лоши неща. Носи джинси и черен пуловер. Мрачен е, ожесточен и остарял. Аз съм го състарил. Андре, трябва да вземем важно решение и няма да излезем от тая стая, докато не го вземем тази вечер. Какво има, Брад? Така повече не можем да продължаваме. Ти си по-добър от това, в което си се превърнал. Или поне беше по-добър. Или трябва да се откажеш, или да започнеш отначало. Но повече не може да продължаваш с това изтезание. Какво..,? Нека да довърша. Изоставил си играта. Или поне аз мисля така. Все още можеш да печелиш. Все още могат да се случват хубави неща. Но ти трябва пълно преобразяване. Трябва да започнеш от самото начало. Трябва да се откажеш от участие в турнири и да преподредиш нещата. Говоря ти най-откровено. Когато Брад дава съвет да се откаже участие в турнири, знам, че в думите му шега няма. Ето какво трябва да направиш, казва той. Трябва да тренираш, както от години не си тренирал. До краен предел. Трябва тялото ти да влезе във форма, умът ти трябва да влезе във форма и да тръгнеш от самото дъно. Имам предвид малки турнири, мачове, срещу тенисисти, които и да те срещнат не са се осмелявали да мечтаят, камо ли да играят срещу теб. Спира. Отпива голяма глътка бира. Мълча. Стигнали сме до кръстопът, това е, и имам чувството, че от месеци вървим стремглаво към него. От години. Зарейвам поглед през прозореца към трафика на Щутгарт. Никога не съм изпитвал по-голяма ненавист към тениса. Питам се, И какво като ненавиждаш тениса? Пука ли му на някого? Всички ония хора отвън, всички ония милиони хора, които ненавиждат работата, с която си изкарват хляба, не спират да си я вършат. Може пък да правиш онова, което мразиш, да го правиш добре и да го правиш с настроение, може пък това да е смисълът на цялата работа. Мразил си тениса. Ами мрази си го, колкото ти душа иска. Не спирай обаче да го уважаваш, не спирай да уважаваш и себе си. Казвам, Добре, Брад, все още не съм готов за края. Все още искам да играя. Кажи ми какво да направя и ще го направя. Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 7.18 Mb. Сподели с приятели:
|