Открито автобиография
Изтегляне 7.18 Mb.
|
Глава 19ПЕРИ ВСЕКИ ДЕН МЕ ТОРМОЗИ с въпроси какво не е наред, какво става. Не мога да му кажа. И сам не знам. По-точно, не искам да знам. Не искам да призная пред Пери или пред себе си, че загубата ми от Пийт може толкова дълго да ме тормози. Изведнъж вече не искам да седя с Пери и да се мъча да разнищвам валмата на подсъзнанието си. Предал съм се и вече не се опитвам да разбера себе си. Самоанализът изобщо не ме интересува. В дългата, обречена битка със самия себе си аз потъвам. Заминавам за Сан Хосе и Пийт минава през мен. А докторът ми е казал такива събития да избягвам. На няколко пъти по време на мача избухвам, ругая ракета си, крещя на себе си. Пийт изглежда смаян. Съдията на стола ме наказва за ругатните. Така ли? Ами на ти. Бия сервис и запращам топката в гърба на съдията. Заминавам за Индиън Уелс, губя от Ченг на четвъртфинал. Не мога да изляза на конференцията след мача. Плащам тлъста глоба. Заминавам за Монте Карло. Губя от Алберто Коста от Испания за петдесет и четири минути. На излизане от корта ме освиркват. А може би освиркването идва от сърцето ми. Искам да се провикна към публиката: прави сте! Гил ме пита, Какво има? Казвам му. Ясно и открито. След като изгубих от Пийт на Откритото на САЩ, загубих и воля да побеждавам. Тогава нека спрем, казва Гил. Трябва да сме наясно какво правим. Искам да се откажа, казвам, но не знам как и кога. На Откритото първенство на Франция пристигам съсипан психически. Крещя на себе си през целия мач от първия кръг. Предупреждават ме официално. Крещя още по-високо. Отнемат ми точка. Аз съм единственият шибан свиркаджия, заплашен от дисквалифициране на турнира. Започва да вали, по време на прекъсването седя в съблекалнята и се взирам право пред себе си като хипнотизиран. Когато играта се възобновява, надживявам съперника си, Джакобо Диаз, когото не виждам. Изглежда ми размазан и неясен, като отраженията в дъждовните локви по пътеките на корта. Победата над Диаз чисто и просто отлага неизбежното. В следващия рунд губя от Крие Удръф от Тенеси. Той винаги ми е приличал на кънтри певец и от играта му май личи, че по му е на сърце да участва в родео. Когато играе на клей е дори още по-странен, за да го компенсира, става агресивен, най-вече в бекхенда си. Не мога да удържа на агресията му. Допускам шейсет и три непредизвикани грешки. Той ги посреща с невъздържана радост, гледам го и му завиждам не за победата, а за въодушевлението. Спортните журналисти се нахвърлят отгоре ми за провала, защо не съм се бил борил за всяка топка. Никога не схващат какво става. Когато умишлено потъвам, казват, че не ме бива достатъчно, когато не ме бива достатъчно, те казват, че умишлено потъвам. Почти им казвам, че не съм загубил умишлено, че се самоизтезавам, защото не съм достатъчно добър. Винаги, когато чувствам, че не заслужавам да победя, че не съм достатъчно добър, за да победя, измъчвам себе си. Можете да проверите. Само че нищо не казвам. Отново напускам стадиона, без да седна на задължителната пресконференция след мача. Отново плащам солена глоба. Парите са добре похарчени. БРУК МЕ ЗАВЕЖДА В ЕДНА КРЪЧМА в Манхатън, където първото помещение е по-малко от телефонна кабина, но основната трапезария е огромна, топла и декорирана в жълто. Кампаньола, харесвам начина по който Брук го казва, харесва ми как ухае, харесва ми чувството, което ме обзема на влизане от улицата. Харесва ми подписаната снимка на Синатра, близо до гардеробната. Това е любимото ми място в Ню Йорк, казва Брук, затова веднага го приемам и за мое любимо място. Сядаме в ъгъла, ядем лека храна в онзи неясен просвет във времето между тълпата за обяд и наплива за вечеря. По правило не поднасят храна в този час, но управителят казва, че ще направят изключение за нас. Кампаньола скоро става като продължение на нашата кухня, а скоро и на цялата ни връзка. С Брук ходим там, за да си припомним причините, заради които сме заедно. Ходим там за специалните случаи, ходим и за да превърнем досадните работни дни в специални случаи. Толкова често ходим там и с такава закономерност след мачовете на Откритото на САЩ, че майстори готвачи и сервитьорите започват да си сверяват часовниците с нас. В петия сет често се улавям да мисля за тайфата в Кампаньола и знам, че с едно око следят мача по телевизията, приготвят моцарела, домати и прошуто. Тупкам с топката за сервис и знам, че скоро ще седя на масата в ъгъла, ще ям пържени в масло скариди със сос от бяло вино и лимон, плюс порция равиоли, които са толкова нежни и сладки, че трябва да ги впишат при десертите. Знам, че влезем ли през вратата с Брук, независимо дали съм победил или загубил, мястото ще се взриви от аплодисменти. Управителят на Кампаньола, Франки, винаги е безукорно облечен, безукорно по скалата на Гил. Италиански костюм, цветна вратовръзка, копринена кърпичка. Поздравява ни неизменно с усмивка, която разкрива пролуката между зъбите му, и ни посреща с куп забавни истории. За мен той е като втори баща, казва ми Брук при запознанството ни и думите ѝ са магически. Вторият баща е роля, към която храня най-дълбоко уважение, затова Франки на мига ми харесва. После той ни купува червено вино, разказва ни за звездите, за мошениците и банкерите, за гангстерите, които посещават заведението му, разсмива Брук, докато страните ѝ не порозовеят, а сега вече го харесвам и по свои собствени причини. Франки пита, Джон Готи ли? (Джон Джоузеф Готи-младши (1940-2002) е американски престъпник, глава на клана Гамбино. Получава доживотна присъда и умира в затвора.) За Готи ли искаш да ти разкажа? Винаги сяда ей там, на масата в ъгъла, с гръб към стената. Иска да види, ако някой поиска да го издебне. И аз се чувствам така, казвам. Франки мрачно се засмива и кимва. Разбирам, знаеш, нали? Франки е почтен, работлив, с отворено сърце, мой тип човек. Хващам се, че търся да зърна лицето му още докато влизаме през вратата. Става ми по-добре, болките и тревогите ми стихват, щом Франки протегне към нас ръце, усмихва ни се и ни съпровождало мястото ни. Понякога разгонва други клиенти, а двамата с Брук се правим, че не забелязваме намръщените им лица и протестите им. Главното достойнство на Франки, според моето виждане, е начинът, по който говори за децата си. Обича ги, хвали се с тях, веднага започва да вади техни снимки. Най-много се притеснява за бъдещето им. Една вечер прокарва ръка през лицето си и ми признава, че децата му са още в основното училище, но той вече се притеснява за колежа. Простенва при мисълта за цените на висшето образование. Не знае как ще се справи. Няколко дни по-късно говоря с Пери и го моля да отдели известен брой акции на Найк на името на Франки. Следващия път, когато двамата с Брук влизаме в Кампаньола, казвам на Франки какво съм направил. Акциите не могат да се пипат в продължение на десет години, казвам аз, но дотогава стойността ми ще е такава, че значително ще намали тежестта на цената на висшето образование. Устната на Франки трепери. Андре, казва ми той, не мога да повярвам, че си направил такова нещо за мен. Лицето му издава пълен шок. Не разбирах значението и тежестта на образованието, трудностите и напрежението, което струват на повечето родители и на децата им. Не възприемах образованието по този начин. Училището беше място, от което гледах да се измъкна при всеки удобен случай. Не беше нещо, което трябваше да се цени. Отделих акции за Франки, просто защото той спомена колеж и исках да му помогна. Когато видях какво значение има за него образованието, само аз го проумях. Помогнах на Франки и това ми донесе много по-голямо удовлетворение и се почувствах по на място, жив и себе си, отколкото всяко друго нещо, което ми се е случило през 1996 година. Казвам си: Не го забравяй. Припомняй си го. Това е единственото съвършенство, което съществува, съвършенството да помагаш на другите. Това е единственото, което можем да направим и да си остане стойностно или със значение. Затова сме тук. За да даряваме един на друг сигурност. 1996 година изтича и сигурността се превръща в огромен лукс. Брук редовно получава писма от вманиачени почитатели, които я заплашват - понякога заплашват и мен, със смърт и неописуеми страхотии. Писмата са подробни, отвратителни, налудничави. Препращаме ги към ФБР. Обръщаме се с молба към Гил да си сътрудничи с агентите им, да наблюдава работата им. На няколко пъти, когато писмото може да се проследи, Гил се превръща в звяр. Хваща самолета и прави визита на маниака. Обикновено се появява на разсъмване, точно по изгрев в дома на маниака или в работата му. Показва писмото и много кротко казва, Знам кой си и къде живееш. Сега ме огледай добре, защото случи ли се да притесниш Брук или Андре отново, пак ще се видим с теб, а ти не искаш това, защото тогава ще сме във война. Писмата, които внушават най-много страх, не могат да бъдат проследени. Когато идват на определен смразяващ период, когато заплашват, че нещо ще се случи на точно определена дата, Гил стои на пост пред къщата на Брук, докато ние спим. И като казвам стои имам предвид стои. На площадката пред вратата. Скръстил ръце. Изправил се е и оглежда вляво, оглежда вдясно и така прекарва цялата нощ. Нощ след нощ. Напрежението, низостта, оказват невероятно напрежение върху Гил. Той непрестанно се тревожи, че не прави достатъчно за безопасността ни, че нещо пропуска, че може да примигне или да погледне в друга страна само веднъж и някое нищожество да се промъкне покрай него. Мисълта го обсебва. Изпада в почти безсилна депресия и аз изпадам заедно с него, защото аз съм причината за страданието му. Аз докарах това на главата на Гил. Чувствам огромна вина и съм обзет от съдбовни предчувствия. Опитвам се да се измъкна сам от историята. Казвам си, че човек не може да е нещастен, когато има пари в банката и притежава собствен самолет. Само че съм безсилен, опустошен съм, отчаян, хванат в капана на живот, който не съм си избрал, преследван от хора, които не виждам. И не мога да споделя нищо с Брук, защото не мога да си призная подобна слабост. Чувството на потиснатост след загуба е едно нещо, но да се чувства човек потиснат от нищо, от живота като цяло е съвсем друго нещо. Не мога да се чувствам така. Отказвам да призная, че се чувствам така. Дори и да искам да споделя какво ми е с Брук, в последно време общуването помежду ни нещо не върви. Не сме на една честота. Нямаме един и същи обхват. Когато се опитам да поговоря с нея за Франки, за удовлетворението, което ми е донесъл фактът, че съм му помогнал, тя сякаш оглушава. След първоначалния изблик на привързаност към него, когато ни запозна, тя е доста сдържана с него, безразлична сякаш той си е изиграл ролята и вече е време да слезе от сцената. Имало е вече такъв случай, поведението ѝ започва да се повтаря с много хора и места, които Брук прави част от моя живот. Музеи, галерии, известни личности, писатели, спектакли, приятели, често отношенията ми с тях стават много по-близки, отколкото са нейните. Точно когато нещо започва да ми носи удоволствие, да го опознавам и тя вече го е сменила. Поведението ѝ ме кара да се замисля дали си подхождаме. Не мисля, че е така. И въпреки това не мога да се отдръпна, не мога да ѝ предложа да се разделим, защото аз вече се държа на разстояние от тениса. Без Брук и без тениса, нищо не ми остава. Страх ме е от пустотата, от тъмнината. Затова се вкопчвам в Брук, тя се вкопчва на свой ред и макар вкопчването да прилича на любов, нашето прилича повече на вкопчването на онази картина в Лувъра. Да се държиш заради живота, който ти е скъп. Връзката ни c Брук скоро ще навърши втората си година и аз решавам, че трябва да придадем на вкопчването ни официалност. Две години е сериозна отправна точка в любовния ми живот. В предишните ми връзки изтичането на втората година се е оказвал повратният момент за тях и аз винаги съм избирал връзките ми да приключат. На всеки две години съм се изморявал от момичето, с което съм излизал или пък тя се е изморявала, сякаш в сърцето ми тиктака таймер. С Уенди бяхме заедно от две години, когато тя обяви, че връзката ни е отворена, което предопредели края ѝ. Преди Уенди в Мемфис имах връзка с момиче, която продължи също две години и после сложих край. Защо любовният ми живот протича на цикли от по две години не знам. Дори не си давах сметка за повторението на събитията, докато Пери не ми обърна внимание върху тях. Каквато и да е причината, аз съм решен да променя положението. На двайсет и шест години съм и вярвам, че моделът трябва да се промени, сега, иначе ще се окажа на трийсет и шест години с цял куп двугодишни връзки зад гърба си, които доникъде не са довели. Ако ще създавам семейство, ако ще градя щастието си, трябва да изляза от този цикъл, което означава да положа усилия да прескоча тази повратна точка в края на втората година и да се насиля да се обвържа. Разбира се, технически с Брук не сме били заедно две години. С нашите натоварени графици, с моите участия по турнири и нейните снимки, всъщност сме били заедно едва няколко месеца. Все още се опознаваме, все още се изучаваме. Част от мен знае, че не трябва да прибързвам с решението. Част от мен просто не иска да се жени точно в този момент. Но пука ли му изобщо на някого какво искам аз? Че откога желанията ми са някакъв показател за онова, което трябва да направя? На колко турнира съм излизал да играя с желание и съм губил още в първия кръг? Колко пъти съм участвал против волята си, преживявал съм истински ад, а се е оказвало, че печеля? Може пък в брака, последният изигран мач, последната елиминация в турнира на сингъл, да действа на същия принцип. Освен това всички около мен се женят. Пери, Фили, Джей Пи. Всъщност Фили и Джей Пи едновременно в една и съща вечер се запознаха със съпругите си. След Лятото на отмъщението дойде Зимата на сватбите. Обръщам се за съвет към Пери. Часове говорим във Вегас и по телефона. Той е за брака. Брук е жената, казва ми той. Можеш ли да се надяваш на по-добър вариант от завършил Принстън супермодел? В края на краищата, не мечтаехме ли за нея преди години? Не предрече ли той появата ѝ в живота ми? Ето я сега - съдба. Къде е проблемът? Припомня ми за Земята на сенките. Луис не живееше пълноценно, не израстваше, докато не отвори сърцето си за любовта. Любовта е пътят към израстването ни като личности, казва филмът. И както Луис казва на студентите си: „Бог иска да израснем.“ Пери казва, че познава невероятен бижутер в Лос Анджелис. При същия бижутер е ходил, когато се е сгодил той самият. Остави настрана въпроса дали да ѝ предложиш или не и се съсредоточи върху момента с пръстена. Знам какъв пръстен иска Брук - кръгъл, с шлифовка от Тифани - тя сама ми го е казала. Без усуквания. Брук споделя отношението си към бижутата, дрехите, колите и обувките без никакви опасения. Всъщност най-оживените разговори, които сме водили, са за предмети. Преди си говорехме за мечтите си, за детството си, за чувствата си. Сега оживено обсъждаме най-добрите дивани, най-добрите стереоуредби, най-добрите сандвичи със сирене и докато подобни разговори за мен са интересни, гледам на тях като на важна част от изкуството на живота, всъщност аз изпитвам страх, че двамата с Брук им придаваме прекалено голямо значение. Стягам се, обаждам се на дамата в бижутерския магазин и ѝ казвам, че искам да купя годежен пръстен. Думите ми прозвучават дрезгаво. Сърцето ми ще изхвръкне. Чудя се защо. Не трябва ли моментът да е изпълнен с радост, един от най-невероятните моменти в живота на човек? Преди да мога да си отговоря, дамата от бижутерския магазин ме засипва със свои въпроси. Размер? Карати? Цвят? Прозрачност? Мисля си: Госпожо, отправяте въпроса си към погрешния човек. Казвам: Знам само, че искам да е кръгъл и с шлифовка на Тифани. За кога ви трябва? Скоро ще стане ли? Възможно е. Мисля си, осигурих пръстена. Няколко дни по-късно пръстенът пристига по куриер. Поставен е в голяма кутия. Разкарвам се насам-натам цели две седмици с пръстена в джоба. Кутията тежи като олово, излъчва опасност, както и аз. Брук не е у дома, снима филм. Всяка вечер се чуваме по телефона и понякога в едната ръка държа слушалката на телефона и галя пръстена с другата. Тя е в някои от щатите Каролина. Където е кучешки студ, само че сценарият изисква времето да е меко, затова режисьорът кара актьорите да смучат кубчета с лед. Така от устата им не се носи пара, докато говорят. По-добре е, отколкото лизането на ръце. Казва ми някои от репликите си и се разсмиваме, защото звучат пресилено. Звучат като реплики от сценарий. Затваряме и излизам да направя една обиколка с колата, парното е включено на максимум, светлините по Стрип примигват като диаманти. Припомним си разговора ни и не мога да открия разликите между репликите от сценария и репликите, които току-що сме си разменили. Вадя кутийката с пръстена от джоба на сакото си и я отварям. Пръстенът проблясва на светлината. Поставям го в жабката на колата. Прозрачност. СНИМКИТЕ НА БРУК приключват, аз приключвам поредица от тенис мачове, които са толкова жалки, че стават повод за спортните журналисти открито и понякога злорадо да заявят, че с мен е свършено. Три турнира от Шлема, казват. Това е много повече, отколкото предвиждахме, че може да спечели. Брук казва, че трябва да се махнем. Да отидем далеч. Този път избираме Хавай. Взимам пръстена в багажа. Самолетът се спуска над вулканите и стомахът ми се присвива. Гледам палмовите дървета, покритата с морска пяна брегова линия, обгърнатите от мъгла дъждовни гори и си мисля: още един рай върху остров. Защо непрекъснато се мъчим да избягаме на райски островчета? Сякаш всички страдаме от синдрома на Синята лагуна. Във фантазията ми минават образи как двигателят на самолета започва да хъхри и се спуска спираловидно към кратера на някой вулкан. За мое съжаление кацаме без проблеми. Наел съм бунгало в курортния комплекс Мауна Лани. Две спални, кухня, трапезария, басейн, готвач на пълен работен ден. Плюс дълга ивица от покрит с бял пясък плаж за нас двамата. Първите няколко дни прекарваме около бунгалото, почиваме си при басейна. Брук се е задълбочила в книга, в която се обяснява как жената да е сама и да е щастлива над трийсетте. Държи книгата така, че скрива лицето ѝ, при прелистването плюнчи пръст и шумно прелиства. Не ми минава през ума, че може пък това да е важният знак. Нищо не ми минава през ума и мисля само за предложението, което ми предстои да направя. Андре, сякаш не си тук. Не. Тук съм. Всичко наред ли е? Моля те, остави ме на мира, мисля си, опитвам се да измисля кога и къде да ти предложа брак. Приличам на убиец, който замисля деянието си, избира и преценява мястото и времето. С тази разлика, че убиецът има мотив. На третата вечер, въпреки че мислим да вечеряме в бунгалото, аз ѝ предлагам да се облечем официално като за специален случай. Страхотна идея, казва Брук. След един час се появява от стаята си в ефирна бяла рокля, която стига чак до глезените ѝ. Аз нося бяла риза и бежови панталони, които са съвършено неподходящи, защото кутийката с пръстена не се побира в джоба. Прикривам с ръка издутината от кутийката. Протягам се, сякаш ми предстои мач. Разтърсвам крака и после предлагам да се поразходим. Добре, казва Брук, струва ми се хубава идея. Отпива от виното, усмихва се както винаги, никакво предчувствие за предстоящите събития няма. Разхождаме се в продължение на десет минути и стигаме до част от острова, където няма и следа от цивилизацията. Обръщам се, за да съм сигурен, че никой не идва. Няма туристи. Няма папараци. Брегът е чист. Сещам се за една реплика от Топ Гън. (Един от големите филмови хитове на 80-те години на миналия век. Филм на Тони Скот е участието на Том Круз, Мег Райън и Вал Килмър.) Отвори ми се възможност, нямаше страшно, затова я сграбчих. Изоставам на няколко крачки от Брук и падам на едно коляно върху пясъка. Тя се обръща, поглежда към мен и по лицето ѝ не остава и капка кръв, цветовете на залеза стават все по-живи. Брук Криста Шийлдс? Много пъти ми е казвала, че мъжът, който ѝ предложи брак, трябва да го направи с пълното ѝ име, Брук Криста Шийлдс. Така и не разбрах защо, пък и не ми е минавало през ума да питам, сега обаче се сещам да го направя. Повтарям, Брук Криста Шийлдс? Поставя ръка на челото си. Чакай, казва ми тя. Ти какво? Да не би..? Чакай. Не съм готова. Ставаме двама тогава. Изтрива сълзите си, докато вадя кутийката от джоба си, отварям я с пукване, вадя пръстена и го поставям на пръста ѝ. Брук Криста Шийлдс? Ще се... Тя ми помага да се изправя. Целувам я и си мисля, че ми се щеше да го бях обмислил. Това ли е жената, с която Андре Кърк Агаси трябва да сподели следващите деветдесет години от живота си? Да, казва тя. Да, да, да. Чакай, мисля си. Чакай, чакай, чакай. БРУК ИСКА ДА ПОВТОРЯ предложението си. Един ден по-късно, тя ми обяснява, че на плажа изпитала такъв шок и затова не могла да ме чуе. Иска да повторя предложението си, дума по дума. Имам нужда да го чуя отново, настоява тя. Не вярвам, че се е случило наистина. И аз не вярвам. Още не сме си тръгнали от острова, а тя вече планира сватбата. Когато се прибираме в Лос Анджелис, аз обмислям непредвиден, без никакви церемонии завършек на кариерата си. Минавам като сомнамбул от един турнир в друг. Губя още в първите кръгове, затова прекарвам много време вкъщи, което радва Брук. Аз съм спокоен, вцепенен и разполагам със страшно много време, в което да обсъждам сватбени торти и покани. Летим за Уимбълдън за 1996 година. Точно преди началото на турнира Брук настоява да отидем на следобеден чай в хотел Дорчестър. Умолявам я да се откаже, но тя настоява. Заобиколени сме от възрастни двойки, всички са облечени в туид, с папийонки и панделки. Половината от тях ми се виждат заспали. Хапваме сандвичи с отделена коричка, накамарени с яйчена салата и фунийки с мармалад и масло. Всичко е нарочно премислено така, че да задръсти човешката артерия, без да носи удоволствието на вкусната храна. Храната ме прави раздразнителен, а обстановката ми се струва нелепа. Прилича ми на детско събиране на чай в яслата. Тъкмо обаче се каня да предложа да поискаме сметката и забелязвам, че Брук е в екстаз. Тя се забавлява страхотно. Иска още мармалад. В първия кръг се изправям срещу Дъг Флаш, номер 281 в ранглистата. Прескочил квалификациите тенисист, който е пълна скръб. Само че като го гледате срещу мен, изобщо няма да разберете колко много не го бива. Той играе, сякаш в него се е вселил Род Лейвър, а аз играя като виден общественик и културовед. Мачът е на Корта на скръбта. Човек ще си рече, че досега вече трябва да са ми сложили възпоминателна плочка. Губя колкото се може по-бързо и двамата с Брук се втурваме обратно към Лос Анджелис, за да водим още по-задълбочени разговори за батенбергска дантела и шифон. Идва лятото, в което предстои единственото истински съществено и грандиозно събитие, което ме интересува и изпълва с желание за живот. Не е сватбата ми. Олимпийските игри в Атланта са събитието. Не знам защо. Може би защото ми звучи ново. Може би звучи като нещо, което няма нищо общо с мен. Ще се състезавам за страната си, ще играя за отбор от 300 милиона души. Ще затворя цикъла. Баща ми е участвал в Олимпийските игри, сега аз ще участвам. С Гил уговаряме тренировъчен режим, олимпийски режим и давам всичко от себе си по време на тренировките. Всяка сутрин по два часа прекарвам с Гил, после тренирам с Брад в продължение на два часа, после тичам до върха и обратно по Хълма на Гил в най-горещата част от деня. Искам да е пек. Искам да ме боли. Когато започват игрите, спортните журналисти ме сриват със земята, защото съм пропуснал церемонията по откриването. Пери също ме срива със земята по тачи причина. Само че моята причина да съм в Атланта не е церемонията по откриването, а златният медал и трябва да се пазя зорко от тези дребни моменти, които разрушават концентрацията и разпиляват нас събраната тези дни енергия. Тенисът се играе на Стоун Маунтин, на час път от церемонията по откриването, която е в центъра на града. Да стоя във влажната пещ на Джорджия, стегнат в костюм и вратовръзка, да чакам с часове, да обикалям трасето, после да шофирам обратно до Стоун Маунтин и да покажа най-доброто на което съм способен? Не. Няма как да стане. Бих искал и аз да споделя изживяването от церемонията, да се насладя на спектакъла на Олимпийските игри, но преди първият ми мач е изключено. Това, казвам си, е концентрация. Това означава да поставиш същината над образа. След хубав сън през нощта, печеля първия си мач срещу Йонас Бьоркман от Швеция. Във втория кръг прегазвам Карол Кучера от Словакия. В третия кръг се изправям пред италианеца Андреа Гауденци, който е истинско изпитание. Играе много силово. При ударите използва силата на цялото си тяло и стресне ли му се човек, мачизмът му става още по-голям. Хич не му се стряскам. Само че и топката не се стряска от мен. Правя каквито си искам непредизвикани грешки. Преди да осъзная какво се случва, противникът ми води в резултата със сет и с пробив. Поглеждам към Брад. Какво да правя? Брад крещи: Стига с тия грешки! Аха. Жестоко. Какъв мъдър съвет. Спирам с грешките, спирам да се опитвам да изпращам победни удари, прехвърлям напрежението върху Гауденци. Страшно просто е, затова измъквам грозна и удовлетворителна победа. На четвъртфиналите съм на косъм от елиминирането срещу Ферейра. Той води с 5-4 в третия сет, сервира за мача. Само че дотогава не ме е побеждавал и знам точно какво се случва в тялото му. Спомням си думи, които баща ми обичаше да повтаря: Ако вкараш въглен в задника си, ще извадиш диамант. (Кръгъл, с Тифани шлифовка.) Знам, че сфинктерът на Ферейра се е сгърчил конвулсивно и това ми дава увереност. Посрещам и връщам топките, постигам пробив, печеля мача. На полуфинала играя срещу Леандър Паеш от Индия. Той е летящо, подскачащо бобено зърно, сноп свръхкинетична енергия, с най-бързите ръце на турнира. Само че все още не се е научил да удря тенис топка. При ударите убива скоростта, пресича, насича, удря високо, той е Брад от Бомбай. После изведнъж след цялата скапана игра, се хвърля към мрежата и така добре я покрива, че всичко изглежда наред. След час човек има чувството, че съперникът му и една топка не е ударил свястно и въпреки това губи от бездарника, та пушек се вдига. Защото съм подготвен, запазвам спокойствие и побеждавам Паеш със 7-6, 6-3. На финала играя срещу Серхи Бругера от Испания. Началото на мача се отлага заради гръмотевични бури и метеоролозите казват, че ще можем да излезем на корта едва след два часа. Затова лакомо поглъщам един пикантен сандвич с пилешко от Уендис. Храна, с която се угажда на стомаха. В деня на мача изобщо не ме е грижа за калориите и правилното хранене. Грижа ме е само за енергията, която трябва да имам, затова винаги когато имам апетит, гледам да си угодя. Давам на стомаха си, каквото му се яде. Едва съм глътнал последната хапка от сандвича обаче, облаците се разнасят и гръмотевиците заглъхват, отново се изсипва жегата. Натъпкал съм се с пикантен сандвич с пилешко, а навън е близо четирийсет градуса. Въздухът е гъст, та чак с нож да го режеш. Не мога да помръдна, а трябва да играя за златния медал и как? Край на угаждането на стомаха ми. Изпитвам кошмарно стомашно неразположение. Пет пари не давам обаче. Гил ме пита как се чувствам и аз му отвръщам, А, върхът съм. Ще се боря за всяка топка, ще го накарам този приятел да се разхожда из целия корт, а ако си мисли, че ще вземе златния медал и ще си отиде с него в Испания, ще му дам нови поводи за размисъл. Гил се усмихва широко. Това е моето момче. Това е един от редките случаи, казва Гил, в които не вижда страх в очите ми, когато излизам на корта. Още от първия сервис налитам на Бругера, разкатавам го от едната до другата страна на корта, карам го да покрива площ с размерите на цяла Барселона. Всяка точка е удар в средата на неговата част от игрището. По средата на втория сет разиграваме страхотен гейм. Той печели точка и отново прави четирийсет равни. Толкова време му трябва да се приготви за следващата точка, че бих могъл да вляза в пререкания със съдията на стола. Според правилата аз би трябвало да възразя, а Бругера да получи предупреждение. Вместо това използвам момента да отида до момчето, което лови топките, да грабна една кърпа и да прошепна на Гил, Как ти се струва нашият приятел на корта? Гил се усмихва. Само дето не се разсмива, обаче по време на битка Гил никога не се смее. Дори когато Бругера успява да спечели точката, Гил разбира, както и аз разбирам, че спечелването на тази точка ще му струва следващите шест гейма. Гил крещи: Това е моето момче! ДОКАТО ИЗКАЧВАМ ПОЧЕТНАТА СТЪЛБИЧКА, се чудя: Какво ли е чувството? Толкова пъти съм го гледал по телевизията, дали ще се окаже каквото очаквам? Или като толкова други неща, ще трае ден до пладне? Поглеждам наляво и надясно. Паеш, бронзовият медалист, е от едната ми страна. Бругера, носителят на сребърния медал, е от другата. Моята платформа е с една стъпка по-висока - един от малкото пъти, в които съм по-висок от останалите. Само че бих се чувствал три метра на височина, на каквато и да било повърхност. Някакъв мъж поставя на врата ми златния медал. Започва националният химн. Сърцето ми се изпълва. Тенисът изобщо няма нищо общо с чувствата ми или с мен, и затова надминава всичките ми очаквания. Оглеждам публиката и погледът ми попада на Гил, Брад и Брук. Оглеждам се за баща си, но той се е скрил. Предишната вечер ми е казал, че съм успял да му върна нещо, което преди години му е било отнето и въпреки това иска да остане невидим, не иска да ме отвлича от този специален за мен момент. Не разбира, че моментът е толкова специален точно защото не е мой. СЛЕД НЯКОЛКО ДНИ, по причини, които не проумявам, радостта от спечелването на олимпийския медал е посърнала. Аз съм на корта в Синсинати и напълно съм си изгубил ума. Отново играя за себе си, разбивам ракетата си в пристъп на бяс. Само че продължавам победно към края на турнира, което е направо смешно и само подсилва усещането ми, че изживявам някакъв невероятен майтап. После през август, на шампионата в Индианаполис, играя мач от първия кръг срещу Даниел Нестор, сърбин от Канада. Водя убедително. Само че се чувствам прекалено уязвен, защото е успял да пробие сервиса ми. Не мога да овладея внезапно връхлетелия ме гняв. Поглеждам към небето и си представям, че отлитам надалече. Аз не мога да отлетя, но топката може. Запращам я високо над трибуните и далеч от стадиона. Автоматично предупреждение. Съдията на стола, Дейн Лаконто, казва на микрофона, нарушение. Предупреждение. Нарушение с топката. Да ти го начукам, Дейн. Той привиква съдията. Казва на съдията, че Агаси е казал, Да ти го начукам, Дейн. Съдията се приближава и пита, Казахте ли тези думи? Да. Край на мача. Супер. Да ти го начукам и на теб. И да му го начукам на съдията на стола при когото изприпка. Публиката направо въстава. Не разбират какво се случва, защото не могат да ме чуят. Знаят само, че са си платили да гледат мач, а мачът е отменен. Освиркват ме, обсипват корта с възглавниците от седалките си и бутилки с вода. Талисманът на шампионата е кученце, което сега припка по корта и избягва възглавничките за седалки и бутилки с вода. Кученцето стига до средата на мрежата, вдига задния си крак и се изпишква. Напълно съм съгласен с мнението му. Кутрето самодоволно се оттегля. Аз вървя след него, присвил глава и повлякъл тенис сака си. Публиката се разбеснява, като тълпа във филм за гладиатори. Засипват корта с боклуци. В съблекалнята Брад ме пита, Какво мам...? Наказаха ме. И защо? Разказвам му. Брад клати глава. Седемгодишният му син, Зак, плаче, защото хората са били лоши с чичо Андре. И защото кутрето се е изпишкало на мрежата. Изпращам и двамата и после цял час седя в съблекалнята с наведена глава. Ново падение. Много добре. Ще се справя. Всъщност вече съм натрупал опит. Ще се оправя. Каменното дъно може да е много уютно, понеже най-накрая човек може да си почине. Знае, че не трябва да иде никъде дълго време. До каменното дъно обаче ми остава още много път. Отивам на Откритото първенство на САЩ и веднага се появява противоречието. Нещо около основната схема. Неколцина от моите събратя тенисисти се оплакват, че към мен са се отнасяли специално, че са надули позицията ми в схемата, заради шефовете на турнира и Си Би Ес, които искали да гледат мен и Пийт на финал. Мустер ме нарича примадона. Залива ме страхотна радост, когато изритвам от турнира този рошещ косата задник на четвъртфинала, като твърдо се придържам към обещанието си да не губя вече мач срещу него. Стигам до полуфинала срещу Ченг. Нямам търпение да му хвърля един бой, след като съм загубил от него преди няколко месеца в Индиън Уелс. Не би трябвало да има какъвто и да било проблем. Кариерата му е към края, твърди Брад. Така казват и за мен хората. Аз обаче имам златен медал. Иска ми се да можех да го нося по време на мача. Ченг обаче за моят златен медал пукнат петак не дава. Изпепелява ме с шестнайсет аса, измъква ми три брейкпойнта, прибутва ме до четирийсет и четири непредизвикани грешки. Седем години, след като е спечелил за последен път турнир от Големия шлем, Ченг с всемогъщ и всесилен. Той се възражда, аз залязвам. На следващата сутрин спортните журналисти ме разкъсват. Аз се измъквам. Потъвам. Не ми пука. Май са ми ядосани или така изглежда. Знам защо са ми бесни. Загубил съм и сега ще им се наложи да се разправят още един ден с Ченг. Не гледам финала по телевизията, когато Пийт бие Ченг в последователни сетове. Но чета за мача. Всяка статия казва ясно, че Пийт е най-добрият тенисист от поколението. В КРАЯ НА ГОДИНАТА заминавам за Мюнхен, където освиркванията са оглушителни. Губя от Марк Удфорд, когато съм побеждавал с 6-0, 6-0 само преди две кратички години. Брад е на ръба на апоплектичния удар. Умолява ме да му кажа какво не е наред. Не знам. Кажи ми, човече. Кажи ми. Щях, ако можех. Съгласяваме се, че ми трябва почивка, да се откажем от участие в Откритото на Австралия. Прибери се у дома, казва ми той. Почини си. Прекарай някое време с годеницата си. Това ще изцели раната ти, каквато и да е тя. Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 7.18 Mb. Сподели с приятели:
|