Открито автобиография



страница15/33
Дата23.07.2016
Размер7.18 Mb.
#2546
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   33

Глава 14


Предполага се, че ще съм съвсем различен човек след като съм спечелил турнир от Големия шлем. Всички в един глас го твърдят. Край на Образът е всичко. Спортните журналисти вече разправят, че за Андре Агаси победата е всичко. След като две години са ме наричали мошеник, скапан артист, бунтовник без кауза, сега ме величаят. Твърдят, че съм роден победител, изключителен играч, голяма работа. Казват, че победа­та ми на Уимбълдън ги е принудила да преосмислят отношението си към мен, да погледнат под нов ъгъл личността ми.

Но нямам чувството, че победата на Уимбълдън ме е променила. Всъщност имам чувството, че съм част от малка мръсна тайна: победата нищо не променя. Сега, когато съм спечелил турнир от Шлема, знам нещо, което само на шепа хора в света им е позволено да осъзнаят. Щастието от победата не е така силно както покрусата от загубата. А и трае много по- кратко. Дори сравнение не може да има.

Наистина съм щастлив през лятото на 1992 година и много истински, но не заради Уимбълдън. А заради Уенди. Все повече се сближаваме. Спо­деляме си обещания. Приел съм, че не ми е писано да съм с Щефи. Докато я имаше, мечтата беше хубава, но съм се посветил на Уенди и тя на мен. Уенди не работи, нито учи. Била е в няколко колежа, но никой не се е оказал подходящ за нея. Затова прекарва цялото си време с мен.

През 1992 година обаче изведнъж вече не е толкова лесно да прекар­ваме времето си заедно. Простили сме се с уединението и спокойствието, когато ходим на кино или на ресторант. Изневиделица изникват хора, ко­ито искат да се снимат с мен, молят ме за автограф, търсят моето внимание или мнение. Победата на Уимбълдън ме е превърнала в знаменитост. Въобразявах си, че съм известен от дълго време, но открих че съм си живял в пълна анонимност. Уимбълдън прави известно лицето и името ми. Образът ми е много по-привлекателен или поне така твърдят мениджъ­рите и рекламните експерти, с които вече най-редовно се срещам. Хората искат да се доближат до мен, мислят си, че имат такова право. Наясно съм, че в Америка всичко е обложено с данък. Сега обаче разбирам, че данъкът за спортен успех е петнайсет секунди от времето ми за всеки фен. Разумът ми го приема. Само ми се иска този данък да не отнема от право­то ми на уединение с моето момиче.

Уенди свива рамене. Приема всяко натрапване с разбиране. Внимава да гледам по-леко на събитията и да не се взимам прекалено сериозно. С нейна помощ стигам до заключението, че най-добрият начин човек да по­нася известността е, като забрави, че е известен. Полагам всички усилия умът ми да загърби мисълта за известността ми.

Славата обаче е невероятна сила. Непреодолима. Хлопваш прозореца си пред носа на славата, а тя се промъква под вратата. Един ден се оглеж­дам и откривам, че имам дузина известни приятели, а за половината от тях и представа си нямам как съм ги срещнал. Канят ме на ВИП-партита, събирания и галавечери, на които се събират известните. Голяма част от тях ме питат за телефонния ми номер или ми дават своя. Така както побе­дата ми на Уимбълдън автоматично ме е превърнала в пожизнен член на Ол Ингланд Клъб, така ме е причислила и към този неофициален Клуб на звездите. Сред моите познати вече са Кени Джи, Кевин Костнър и Барба­ра Стрейзънд. Канят ме в Белия дом, да вечерям с президента Джордж Буш преди срещата на върха с Михаил Горбачов. Спя в спалнята на Линкълн.

Струва ми се нереално, а после изведнъж всичко изглежда в реда на нещата. Изумен съм колко бързо невероятните събития стават част от обичайните. Чудя се и се мая колко различна от представите е известност­та, колко земни хора са звездите. Те са объркани, несигурни, колебливи и често мразят онова, което правят. Непрекъснато чуваме това твърдение - като старата поговорка, че парите не могат да купят щастие, но не ѝ вяр­ваме чистосърдечно, докато не се случи и на нас. През 1992 година сам го преживявам и от преживяването придобивам нова самоувереност.

ПЛАВАМ ОКОЛО ОСТРОВ ВАНКУВЪР. На ваканция съм с новия ми приятел Дейвид Фостър, музикалния продуцент. Скоро след като двамата с Уенди сме се качили на яхтата на Фостър, пристига Костнър и ни кани да неговата яхта, която е на котва на половин километър по-нататък. На мига се съгласяваме. Независимо, че има своя яхта, Костнър е въплъще­ние на едновремешния мъж. Открит, забавен, страхотен. Обича спорта, запален спортист е и мисли, че и с мен е така. С известна нерешителност признавам, че всъщност не се интересувам много от спорт. Че не харес­вам спортовете.

Какво искаш да кажеш?

Ами, че не харесвам спорта.

Костнър се разсмива, Имаш предвид другите спортове, освен тени­са ли?

Най-много мразя тениса.

Добре, добре. Предполагам, че е голямо блъскане. Но всъщност не мразиш тениса.

Напротив.

Голяма част от пътуването с яхтата двамата с Уенди прекарваме, като наблюдаваме трите деца на Костнър. Децата му са много възпитани, завършени личности и невероятно красиви. Изглеждат като извадени от някой от наредените от майка ми пъзели на Норман Рокуел. Няколко мига след като сме се запознали, четиригодишният Джо Костнър вече ме дърпа за крачола на панталона и ме гледа с огромните си сини очи. Хайде, надава вик, да се борим! Грабвам го и го премятам нагоре-надолу. Малкият започва да се кикоти и смехът му е най-красивата музика, която съм чувал през живота си. С Уенди си признаваме, че и двамата сме напълно очаровани от малките Костнър, всъщност дори нарочно си играем на техни родители. От време на време забелязвам, че Уенди се измъква от компанията на възрастните, за да види как са децата. Знам, че ще бъде страхотна майка. Виждам се до нея, мога да си представя как заедно споделяме това щастие, как ѝ помагам да отгледа три светлокоси главици със зелени очи. Мисълта ме разтърсва, разтърсва и нея. Повди­гам въпроса за семейство, за споделено бъдеще. Тя дори не премигва. Споделяме обща мечта.

Няколко седмици по-късно Костнър ни кани в къщата си в Лос Анджелис на предварителна прожекция на последния си филм Бодигард. Двама­та с Уенди не се задълбочаваме кой знае колко във филма, но и лудваме по песента на Уитни Хюстън "Винаги ще те обичам “.

Това ще е нашата песен, казва Уенди.

Винаги.

Пеем си един на друг песента, повтаряме си отделни нейни строфи, а когато я пуснат по радиото, спираме независимо от мястото и започваме да си гукаме, от което на всички около нас им призлява. Изобщо не ни е грижа за околните.

На Фили и Пери споделям, че мога да си представя общия ни живот с Уенди, че вероятно скоро ще ѝ предложа да се омъжи за мен. Фили ме окуражава с пълно кимване. Пери ми дава зелена светлина да действам.

Уенди е жената, казвам на Джей Пи.

Ами Щефи Граф?

Ами тя ме отряза. Забрави за нея. Уенди е жената.

ПОКАЗВАМ НОВАТА си играчка на Джей Пи и Уенди.

Джей Пи пита, И как ѝ викат на тая машина?

Хамър. Ползвали са ги в Пустинна буря.

Моят хамър е една от първите продадени бройки в Съединените щати. Караме из пустинята около Вегас, когато закъсваме в пясъка. Джей Пи се шегува, че хамърите май не са участвали във всички пясъци на Пустинна буря. Изскачаме и тръгваме през пустинята. Следобед летя за мача си утре. Не намеря ли начин как да се измъкнем от пустинята, ще си навлека яда на най-различни хора. Само че колкото повече вървим и колкото по­вече път изминаваме, мачът започва да ми се струва съвсем незначителен проблем. Истинският проблем е оцеляването. Накъдето и да се огледаме е само пустиня, а вече започва да се смрачава.

Май ще се окажем в повратна точка от живота си, казва Джей Пи. И посоката, в която животът ни ще поеме, няма да е благоприятна.

Благодаря за положителното мислене.

Най-накрая стигаме до барака. Възрастен отшелник ни заема лопата. Хукваме към хамъра. Бързо копая около задното колело. Изведнъж лопа­тата ми удря на твърдо. Каличи, твърд като цимент слой от глина и пясък под пустинята на Невада. Усещам как дълбоко в китката ми нещо остро прищраква. Извиквам от болка.

Какво стана? пита Уенди.

Не знам.

Оглеждам китката си.

Поразтрий я с малко пясък, казва Джей Пи.

Откопавам хамъра, хващам самолета, дори спечелвам мача си на след­ващия ден. Няколко дни след това обаче се събуждам от непоносима бол­ка. Китката ми е като счупена. Едва я движа. И сякаш в нея са забити остри игли, а в ставата са имплантирани ръждясали бръснарски ножчета. Проблемът е голям. Кошмарен.

После изведнъж болката отминава. Чувствам се облекчен. Болката обаче се завръща. Връхлита ме страх. Скоро идващата и отиваща си бол­ка става постоянна. Сутрин е поносима, но вечер усещането за забити игли и бръснарски ножчета е непоносимо.

Някакъв доктор казва, че имам тендинит. По-точно дорсално възпале­ние на капсулата. Мънички разкъсвания в китката, които отказват да за­здравеят. Следствие от свръхнатоварването, казва ми той. Единственото лечение е почивка или операция.

Избирам почивката. Мирясвам и започвам да щадя китката си. След седмици грижи като за ранено птиче, все още не мога да тренирам, да я натоварвам и дори вратата не мога да отворя без да се намръщя.

Когато не се занимавам с китката си, посвещавам повечето от времето си на Уенди. 1993 година не започва със сезона на твърдите кортове, а със Сезона на Уенди и аз давам всичко от себе си. Тя е доволна от внимание­то, но се тревожи и че занемарява образованието си. Записала се е в по­редния колеж. Петия. Или шестия. Загубил съм им броя.

Карам по булевард Рейнбоу и въртя волана с лявата си ръка, за да щадя дясната. Свалям прозореца и включвам радиото. Пролетният бриз разрошва косата на Уенди. Тя гаси радиото и казва, че вече от много вре­ме знае какво иска.

Кимвам и включвам радиото.

Тя изключва радиото и продължава да говори как се е записвала в раз­ни колежи, живяла е в разни щатове и цял живот е търсила смисъл, цел, а никой избор не ѝ се е струвал правилен. Май никога нямало да разбере коя е.

Пак кимвам. Съгласявам се. Чувството ми е познато. Победата на Уим­бълдън изобщо не ми помогна, за да го усмиря. Поглеждам Уенди и си давам сметка, че тя не си бърбори безцелно, думите ѝ бият нанякъде. Тя има предвид нас. Обръща се на седалката и ме поглежда в очите. Андре, много мислих и просто не съм сигурна, че мога да съм щастлива, истин­ски щастлива, докато не разбера коя съм и какво трябва да правя с живота си. А не виждам как ще успея да намеря отговора на тези въпроси, ако останем заедно.

Уенди плаче.

Не мога повече да съм ти другар в пътуванията, казва тя, твое приятелче и фен. Фен ще съм ти винаги, но ти знаеш за какво говоря.

Трябвало да намери себе си, а за да го направи, трябвало да е свободна.

И ти също, казва тя. Не можем да постигнем своите мечти, останем ли заедно.

Дори и отворената връзка ограничавала прекалено.

Не мога да споря с нея. Щом така се чувства, аз нямам какво да кажа. Искам тя да е щастлива. Разбира се, точно тогава по радиото тръгва на­шата песен. Винаги ще те обичам. Не откъсвам очи от Уенди, опитвам се да уловя погледа ѝ, само че тя упорито е извърнала лице. Правя пълен обратен завой и я прибирам у дома ѝ, придружавам я до вратата. Прегръща ме дълго и за последен път.

Потеглям обратно и едва успявам да изляза от квартала преди да от­бия и да позвъня на Пери. Той вдига телефона, но аз не мога да говоря. Плача с цялата си душа. Пери решава, че при обаждането са сгрешили номера.

Моля, казва ядосан. Мо-ля?

Затваря.

Отново набирам номера му, но пак не съм в състояние да проговоря. Пери отново затваря.

ПОКРИВАМ СЕ. Окопавам се в къщата си, пия, спя и се храня с боклуци. Усещам раздираща болка в гърдите си. Казвам на Гил. Той ми отвръща, че му прилича на типични симптоми при разбито сърце. Мънички раздира­ния, които отказват да заздравеят. Следствие от свръхнатоварване.

После казва, Какво ще правим с Уимбълдън? Време е да се замислим как да изплуваме. Време е да се отърсим от миналото, Андре. Време е за битка.

Едва мога да държа телефона, какво ли остава за тенис ракета. И въпре­ки това искам да отида. Разсейването може да ми е от полза. Пътуването заедно с Гил, може да ми е от полза за общата ни цел. Пък и аз съм мина­логодишният шампион. Нямам избор. Точно преди полета ни Гил уговаря среща с един лекар в Сиатъл, който уж бил най-добрият и който ми поста­вя инжекция кортизон. Инжекцията върши работа. Когато пристигам в Европа, вече мога да движа ръката си и не чувствам болка.

Първо отиваме в Хале, Германия за един малък турнир за влизане във форма. Ник ни посреща и веднага подхваща разговор за пари. Продал е академия Болетиери, защото е изпаднал в дългове и това е най-голямата му грешка в живота. Продал я е за нищожни пари. Има нужда от пари в брой. Не прилича на себе си. Или напротив, това вече е истинското му лице. Заявява, че струва много повече от парите, които му плащам. Спо­ред него съм бил лоша инвестиция. Бил вложил в мен стотици хиляди долари и имал право на стотици хиляди долари над стотиците хиляди до­лари, които вече съм му платил. Моля го да е така добър да изчака и да обсъдим въпроса у дома. Точно в този момент в ума си имам няколко важни проблема.

Разбира се, казва ми той. Когато се приберем.

Толкова съм потресен от сблъсъка, че на турнира в Хале рухвам още пред първия си противник в първия кръг, Щеб. Щеб ме побеждава в три сета. И край на турнира за влизане във форма.

През изминалата година съм играл рядко, а когато се е случвало, съм играл слабо, затова съм миналогодишния шампион с най-ниска позиция в основната схема в историята на Уимбълдън. Първият ми мач на цент­ралния корт е срещу Бернд Карбахер, чиято гъста коса запазва фасона си от началото на мача до края, а това по очевидни причини ме дразни. Ся­каш всичко у Карбахер има за цел да ме разсейва. Като изключим завид­ните му къдрици, той е кривокрак. Ходи, сякаш току-що слиза от коня след цял ден дълга езда, от която му е натъртен задникът. В хармония с външния му вид и играта му е много странна. Има мощен сервис, един от най-добрите сред тенисистите, но гледа да си спестява тичането. Мрази да тича. Мрази да се движи. Понякога и в сервиса не влага кой знае колко старание. Първият му сервис е агресивен, вторият обаче е друга история.

С вдървената си китка и аз си имам главоболия със сервиса. Трябва да променя движението, едва-едва да замахна назад, да избягвам внезапните движения. Естествено, промените ми докарват проблеми. Бързо губя първия сет, 2-5. На път съм да стана първият защитаващ титлата си шам­пион, нокаутиран в първия сет в последните десетилетия. Само че аз се съвземам, полагам невероятни усилия да свикна с новия си сервис и така измъквам победата. Карбахер си яхва коня и го пришпорва към вкъщи.

Британските фенове са любезни. Посрещат радушно, скандират, вди­гат врява, оценяват мъките, които имам с китката си. Британските таблоиди обаче са съвсем друга работа. Бълват отрова. Скалъпват измишльотини за какво ли не и най-вече за гръдния ми кош, който наскоро съм обръснал. Аз само малко съм подобрил гледката, а човек ще си рече, че съм си отрязал я ръка, я крак. Китката ми е счупена, а те дърдорят само за гърдите ми. Конференциите ми се превръщат в скечове от Монти Пайтън, всеки вто­ри въпрос е за гладко обръснатия ми гръден кош. Британските репортери са направо обсебени от косата. Ако само знаеха каква е истината за коса­та ми. Няколко таблоида пишат, че съм дебел, а спортните журналисти злобно започват да ме наричат Кралят на бургерите. Гил се опитва да оправдае външния ми вид с кортизоновата инжекция, която причинява подпухване, но никой не се хваща.

Никой обаче не предизвиква такъв възторг у британците като Барба­ра Стрейзънд. Тя пристига на Централния корт, за да гледа играта ми и се разнася звън на фанфари. На Уимбълдън непрекъснато има звезди, но за пръв път виждам някой да предизвиква такова вълнение, както при появата на Барбара. Репортерите я връхлитат, после направо ме разпъ­ват на кръст заради нея. Таблоидите се скъсват да дисектират и омало­важават отношенията ни, които всъщност са едно искрено и дълбоко приятелство.

Искат да знаят как сме се запознали. Отказвам да им разкажа, защото Барбара е най-стеснителната и затворена личност, която познавам.

Запозна ни Стив Уин, импресарио, който работи с казина и когото по­знавам от дете. Един ден двамата играехме голф и му споменах, че обожа­вам музиката на Барбара Стрейзънд. Той ми каза, че му е добра приятел­ка. Започнахме да си говорим по телефона и с тези телефонни разговори започна приятелството ми с Барбара Стрейзънд. Когато спечелих Уимбълдън, тя изпрати много приятна телеграма, с която ме поздравява­ше и с хапливо чувство за хумор ми пишеше, че била доволна, защото гласът вече си имал лице.

След няколко седмици ме покани на събиране в ранчото си в Малибу. Там ще е Дейвид Фостър, каза ми тя, както и неколцина други приятели. Най-накрая се срещнахме.

Из ранчото ѝ са разпръснати къщички, едната от които е киносалон. След официален обяд, слизаме до киносалона за предпремиерна прожек­ция на типично женски филм, на който се отегчавам до смърт. После оти­ваме в друга къщичка, която е музикална зала, с огромно пиано до прозо­реца. Наобикаляме пианото, хапваме и разговаряме, а Дейвид сяда на пиа­ното и свири най-различни сантиментални песни за разбити сърца. На няколко пъти се опитва да принуди Барбара да пее. Барбара обаче няма желание. Дейвид настоява. Барбара се дърпа. Той обаче не спира и из­веднъж става много неловко. Иска ми се Дейвид да престане да настоява. Барбара е опряла лакти на пианото и е с гръб към мен. Виждам как тялото ѝ се напряга. Очевидно е, че изпитва огромно притеснение да пее пред публика.

Пет минути по-късно обаче тя изпява няколко строфи. Гласът ѝ изпълва пространството от пода до тавана. Всички замлъкват. Чашите прозвънват. Приборите зазвъняват. Чак костите в гръдния ми кош и китката ми започ­ват да вибрират. За миг през ума ми минава, че някой е сложил албум на Барбара в уредбата и е увеличил звука до максимум. Не мога да повяр­вам, че човешко същество е в състояние да произведе толкова мощен звук, че човешкият глас може да изпълни всеки сантиметър от помещението.

От този миг нататък Барбара все повече ме интересува. Мисълта, че тя притежава толкова всесилен инструмент, толкова могъщ талант и не може да го използва свободно и за удоволствие, е смайваща. И позната. И потискаща. Скоро след това имаме среща. Поканила ме е в ранчото. Хапваме пица и си говорим с часове, откриваме много общи неща. Бар­бара също е вманиачен перфекционист, която ненавижда да прави нещо, за което ѝ е даден огромен талант. И все пак въпреки годините на песте­ливи изяви, въпреки съмненията и постоянните страхове, тя признава, че обмисля завръщане на сцената. Окуражих я да го направи. Казах ѝ, че не с правилно да лишава света от гласа си, от този изумителен глас. И най-вече и казах, че е опасно човек да се предаде на страховете си. Стра­ховете са като леките наркотици, казах. Започваш с леките и съвсем скоро вече си на тежката дрога. Ами ако тя не иска да пее на сцена? Трябва да пее.

Естествено, че всеки път, когато ѝ давам подобни насърчения, се чув­ствам лицемер. От моите собствени битки със страха и перфекционизма, аз съм загубил много повече, отколкото съм спечелил. Говорех с нея, така както с репортерите: казвах ѝ неща, които знаех, че трябва да са истина, и неща, за които се надявах да са истина, в повечето исках и аз да се вслу­шам и да превърна в действителност.

Един дълъг пролетен следобед играхме тенис и ѝ разказах за една нова певица, която съм гледал във Вегас, чийто мощен глас е подобен на този на Барбара. Попитах я, Искаш ли да я чуеш?

Разбира се.

Отвеждам я до колата си и поставям компактдиск на новата сензация в музиката, канадка на име Селин Дион. Барбара слуша внимателно и гризе нокътя на палеца си. Предполагах какво си мисли: Мога да пея така. Виж­даше се отново в играта. Отново ме е обзело чувството, че съм помогнал, но и че съм постъпил като лицемер.

Усещането ми, че съм лицемер се извисява до кресчендо, когато Бар­бара най-накрая надмогва себе си и се връща на сцената. Ето ме и мен, на първи ред, с черна баскетболна шапка. Перуката ми отново нещо не е в ред и съм изпълнен с опасения какво ли ще си помислят хората и какво ли ще кажат. Онази нощ освен, че се чувствах лицемер, се усещах и роб на страха.

Двамата с Барбара често се смеем какъв потрес и скандал предизвик­ват срещите ни. Съгласни сме, че двамата си пасваме идеално, какво като е по-възрастна с двайсет и осем години от мен? Между нас има симпатия, а общественото възмущение само прави отношенията ни по-истински на вкус. Нашето приятелство е забранено, то е табу, още едно парченце, ко­ето се добавя към бунта ми. Да се срещам с Барбара е като да съм облечен в цвят гореща лава.

Само че сега съм уморен, не съм в настроение, както се случва на Уимбълдън, неодобрението на обществото може да наранява. А Барба­ра разбунва неодобрителните гласове, като казва на някакъв репортер, че съм дзен учител. В този ден вестниците отбелязват впечатляващ урожай с този неин коментар. Навсякъде започват да ми повтарят думите за дзен учителя, които направо заличават Образът е всичко. Не проумя­вам отгласа, който получават думите ѝ, може би защото не знам какво е дзен учител. Приемам само, че означава нещо хубаво, понеже Барбара е приятел.

ОСТАВЯМ НАСТРАНА ТЕМАТА ЗА БАРБАРА, избягвам да чета вест­ници и да гледам телевизия и се съсредоточавам върху Уимбълдън за 1993. След като съм преживял Карбахер, побеждавам португалеца Жоао Куна-Силва, австралиеца Патрик Рафтър и холандеца Рихард Крайчек. На четвъртфинала съм и се изправям срещу Пийт. Не знам как китката ми ще удържи на силата на сервиса му, който се е превърнал в изстрел. Само че Пийт си има свои болки и теглилки. Боли го рамото, играта му е далеч от истината. Или поне така твърдят. Трудно е да се предположи как ще иг­рае, докато, не застана срещу него на корта. Пийт печели първия сет за по-малко време, отколкото, ми трябва да се облека за мач. И втория сет пече­ли по същия светкавичен начин.

Кратичък ден ме чака, мисля си. Поглеждам към моите места в публи­ката, където седи Барбара, а около нея проблясват светкавици. Мисля: Случва ли ми се това наистина?

В началото на третия сет Пийт губи устрема си. Получавам втори шанс. Печеля третия и четвъртия сет. Колелото се обръща в моята посока. Виж­дам как по лицето на Пийт плъзва страхът. Резултатът е равен, имаме по два сета и съмнението, очевидното съмнение започва да се примъква към него и да го покрива като дългата следобедна сянка върху тревата на Уимбълдън. Изведнъж не аз, ами Пийт вече крещи на себе си и се ругае.

В петия сет Пийт трепва от болка и разтрива рамото си. Моли за физи­отерапевт. По време на почивката, докато му оказват медицинска помощ, си казвам, че този мач е мой. Две поредни победи на Уимбълдън, какво говори това? Ще видим какво ще кажат таблоидите тогава. Или какво аз ще им кажа, Как ви се струва сега Кралят на бургерите?

След подновяването на играта обаче Пийт се оказва съвсем нов човек. Не само е живнал, ами се е съвзел и е съвсем различен човек. Съблякъл е кожата на раздирания от неувереност Пийт, както змията си сменя кожа­та. И преди го е правил. Вече жив ме дере. Води с 5-4 и започва десетия гейм от сета с три топовни последователни аса. И то какви аса. Чак звукът, с който фучат, е напълно нов и непознат. Като оръдейни залпове от Граж­данската война. Три пъти мачпойнт.

Изведнъж той приближава мрежата и протяга ръка за пореден път като победител. Ръкостискането ми причинява болка, която няма нищо общо с наранената ми китка.

ОТНОВО СЪМ СЕ ПОКРИЛ У ДОМА СИ, няколко дни след загубата от Пийт и имам една единствена цел. Искам седем дни да изкарам без да мисля за тенис. Имам нужда от почивка. Боли ме сърцето, боли ме кит­ката, уморен съм до смърт. Имам нужда една седмица да не правя нищо, само да седя и да кротувам. Без болка, без драми, без сервиси, без таб­лоиди, певици и мачпойнти. Пия първата си чаша кафе и преглеждам Ю Ес Тъдуей, когато погледът ми е привлечен от едно заглавие. В заглави­ето се мъдри моето име. Болетиери и Агаси поемат в различни посоки. Ник заявява пред вестника, че е приключил с мен. Искал да посвещава повече време на семейството си. И ми го казва по този начин след десет години заедно. И една навирила задник панда в стола ми ли няма да има за мен!

Минути по-късно куриер донася писмо от Ник. В писмото не пише нищо повече от историята във вестника. Отивам до огледалото. Не съм кой знае колко зле. Безразлично ми е. Капка живец няма у мене. Сякаш кортизонът се е разтекъл от китката ми и обгърнал цялото ми същество.

Отивам с колата до Гил и двамата сядаме в спортния салон. Гил ме изслушва и му докривява страшно, вбесява се колкото мен.

Ами, казвам, явно съм в сезона на скъсванията. Първо Уенди скъса с мен. Сега Ник.

Хората около мен оредяват по-бързо от косата ми.

НАПЪЛНО БЕЗСМИСЛЕНО Е, но искам да изляза отново на корта. Искам да почувствам онази болка, която само тенисът причинява.

Само че болката става непоносима. Кортизонът вече го няма и иглите и бръснарските ножчета захапват ръката ми. Чувството е непоносимо. Преглежда ме друг лекар, според който изходът е само в операцията. След това ме преглежда друг лекар, според който с малко повече почивка рабо­тите може и да се оправят. Решавам да послушам лекаря с почивката. След четири седмици почивка обаче, излизам на корта и на мига разбирам, че друг избор освен операция нямам.

Нямам доверие на хирурзите. Имам доверие на малцина и идеята да се доверя на някакъв съвсем непознат, да се оставя в ръцете на човек, който едва-що съм срещнал, изобщо не ми харесва. Цял се вцепенявам от пред­ставата как лежа на операционната, докато някой се рови със скалпел в китката, с която си изкарвам хляба. Ами ако този ден е малко разсеян? Ако изобщо не му е ден? На корта непрекъснато виждам някого, на кого­то просто не му е ден, в половината от случаите това съм аз. Аз съм един от десетте най-добри тенисисти в света, но има дни, в които играя като пълен аматьор. Ами ако хирургът се случи да е Андре Агаси в медицината?

Ако това е денят, в който не показва най-добрата си игра? Ако е пиян или дрогиран?

Моля Гид да остане в операционната, докато трае операцията. Моля го да е мой страж, ангел-пазител, опора, свидетел. С други думи, моля го да прави онова, което непрекъснато прави. Да бди над мен, само че този път да го направи облечен с престилка и маска на лицето.

Той се навъсва. Поклаща глава. Колебае се.

Гил има няколко мили, нежни особености в характера си, като нетърпи­мостта си към слънцето, а най-симпатичната му черта е страхът от игли. Не може да ги гледа. Губи ума и дума, когато трябва да се ваксинира.

Заради мен обаче ще се постарае да надмогне страха си. Отвръща ми, че ще си помисли.

Задължен съм ти, казвам му.

Не си, отвръща ми той. Между нас няма такива работи.

На 19 декември 1993 година двамата с Гил летим до Санта Барбара и аз влизам в болницата. Докато около мен се суетят сестри и ме приготвят за операцията, признавам на Гил, че направо умирам от страх.

Тъкмо няма да се наложи да ти слагат упойка.

Гил, това може да сложи край на кариерата ми.

Няма.

Ами ако стане? Какво ще правя?

Слагат маска на лицето ми. Нареждат ми да дишам дълбоко. Клепачи­те ми натежават. Мъча се да ги държа отворени, не искам да губя контрол. Гил, не си тръгвай. Не ме оставяй. Не откъсвам поглед от тъмните очи на Гил, които ме гледат над хирургичната маска, наблюдават всичко, дори не мигват. Гил е тук, казвам си. Гил има грижата. Гил бди. Всичко ще бъде наред. Отпускам се и затварям очи, сякаш ме обгръща мъгла, а само след миг вече се събуждам и Гил се е надвесил над мен, за да ми съобщи, че състоянието на ръката ми е се е оказало далеч по-лошо, отколкото са пред­полагали. Далеч по-зле. Но я оправиха, Андре, и сега ще се надяваме на най-доброто. Повече от това не можем да направим, нали? Ще се надява­ме на най-доброто.

ЗАСЕЛВАМ СЕ на грамадния зелен, мек диван в едната ръка с дистанционното, в другата с телефонната слушалка. Хирургът ми е препоръчал няколко дни да държа ръката си вдигната, затова, докато лежа, под ръката ми има огромна, твърда възглавница. Пия силни болкоуспокояващи, но продължавам да се чувствам наранен, тревожен, уязвим. Поне имам кой да ме разсейва. Жена. Приятелка на Линди, съпругата на Кени Джи.

Майкъл Болтън ме е запознал с Кени Джи, а него пък съм срещнал на Купа Дейвис. Бяхме в един и същи хотел. После най-неочаквано Линди ми позвъни и ми каза, че е срещнала съвършената жена за мен.

Аз обичам съвършенството.

Според мен двамата страшно ще си допаднете.

Така ли?

Красива е, изключителна, изискана, забавна.

Не съм много убеден в целта на начинанието. Все още се опитвам да забравя Уенди. А пък и не участвам в нагласени работи.

В тази нагласена работа ще участваш. Казва се Брук Шийлдс.

Чувал съм я.

Какво има да губиш?

Каквото си искаш.

Андре.

Ще си помисля. Ще ми кажеш ли телефона й?

Не можеш да ѝ се обадиш по телефона. В Южна Африка е, снима филм.

Все трябва да има телефон.

Няма. Насред пущинака е. Живее в палатка или колиба сред храстала­ците. Можеш да ѝ пратиш факс.

Линди ми дава номера на факса на Брук и пита за моя.

А аз нямам факс. У дома само факс си нямам.

Давам номера на факса на Фили.

Тъкмо преди операцията, Фили ми се обажда.

У дома пристигна факс за теб, наистина ли е от Брук Шийлдс.

Ето така започва историята. С факсове до и обратно. Пиша си надълго и нашироко с жена, която изобщо не съм виждал. Историята има странно начало и продължава да се развива още по-чудато. Общуването помежду ни става с влудяващо бавно темпо, но това устройва и двама ни. Никой от нас заникъде не се е разбързал. Само че заради огромното географско разстояние между нас, скоро забравяме предпазливостта. Само с няколко факса минаваме от невинния флирт към споделянето на най-съкровени тайни. След няколко дни текстовете във факсовете преминават от неж­ността към интимност. Май имам връзка с жена, която нито съм виждал, нито съм чувал, така ми изглежда.

Преставам да звъня по телефона на Барбара.

Вързан вкъщи, с бинтована ръка на възглавницата, не мога да правя друго освен постоянно да мисля за следващия факс от Брук. В някои дни наминава Гил и ми помага да начертаем някои планове. Притеснен съм от факта, че Брук е завършила Принстън със степен по френска литература, а пък аз съм престанал да уча на четиринайсет години. Гил не приема подобни опасения, грижи се за самочувствието ми.

Остави, казва той, притесненията дали ще те хареса или не. Притесня­вай се дали ти ще я харесаш.

Да, отвръщам. Да. Точно така.

Затова имам молба към него, да намери филмите на Брук Шийлдс. Двамата си организираме двудневен филмов фестивал. Правим си пукан­ки, гасим лампите и Гил пуска първия филм. Синята лагуна. Брук е невръ­стно девойче, останало сам саминко заедно с някакво момче на остров, който е късче от рая. Преразказ на историята за Адам и Ева. Гледаме повторно някои кадри, превъртаме напред, оставяме на пауза, обсъждаме мой тип ли е или не Брук Шийлдс.

Не е зле, казва Гил. Хич даже. Заслужава си още един факс.

Ухажването с факсове се проточва със седмици, чак докато Брук не изпраща кратък факс, с който съобщава, че снимките на филма са при­ключили и тя се връща в Щатите. Прибира се след две седмици. Пристига на летище „ЛАКС“. По някаква случайност и на мен ми се налага да летя до Лос Анджелис в деня, след като тя се прибира. Имам снимки за интер­вю с Джим Роум.

СРЕЩАМЕ СЕ В НЕЙНИЯ ДОМ. Втурвам се натам направо от студио­то, дори не съм си махнал тежкия грим, който са ми сложили за телевизи­онното интервю с Роум. Брук отваря вратата и изглежда съвсем като фил­мова звезда, която е вързала около врата си ефирно фишу. По лицето ѝ няма никакъв грим. (Или е много по-малко от грима по моето лице.) Само че е с къса коса, което ме изненадва, защото през цялото време съм си я представял с дълги развяващи се коси.

Отрязах я заради ролята, казва тя.

И за кой филм? Лоши вести за мечките?

Майка ѝ изниква от нищото. Ръкуваме се. Държи се приветливо, но и официално. Обзема ме странно чувство. Инстинктивно долавям, че как­вото и да се случи занапред с тази жена никога няма да се разберем.

Каня Брук на вечеря. По пътя я питам, С майка си ли живееш?

Да. Всъщност не. Не съвсем. Сложно е.

Винаги е сложно с родителите.

Отиваме в Паста Мария, малък италиански ресторант на Сан Висенте. По мое желание ни настаняват в ъгъла, за да си осигурим известно уеди­нение. Много скоро забравям майката на Брук, прическата ѝ, забравям всичко. Излъчването на Брук е невероятно. Тя има харизма и се оказва забавна. Двамата се разсмиваме, когато сервитьорът идва на масата ни и ни пита, дами, успяхте ли вече да си изберете вечеря от менюто?

Дали пък не е време да се подстрижа и аз, казвам.

Разпитвам Брук за филма, който е снимала в Африка. Харесва ли ѝ да е актриса? Разказва разпалено за снимането на филми, колко е приятно да работиш с талантливи актьори и режисьори и аз съм изумен до каква сте­пен тя е пълна противоположност на Уенди, която не знаеше каква е и какво иска. Брукс знае много добре какво иска. Пред погледа ѝ са мечтите ѝ и не се колебае да разказва за тях, независимо, че ѝ е трудно да си пред­стави как ще успее да ги осъществи. По-голяма е от мен с пет години, видяла е и знае за света много повече от мен и въпреки това излъчва не­винност и нещастие, които извикват у мен желанието да я закрилям. Брук събужда у мен Гил, особеност на природата ми, за която не съм подози­рал.

Казваме си повечето от нещата, които сме си споделили във факсове­те, но вече очи в очи, докато хапваме италиански специалитети и споделе­ното звучи различно, по-интимно. Нюансирано е, изпълнено е с подтекст, с излъчването и езика на телата ни, и присъствието на феромоните. Брук ме кара да се смея много и тя самата се смее. Смехът ѝ е прекрасен. Също като при операцията на китката ми три часа минават за миг.

Брук се отнася с внимание и състрадание към китката ми, оглежда няколкосантиметровия розов белег, леко го докосва, разпитва за подроб­ности. Съчувства ми, защото и на нея ѝ предстои операция. Ще оперират и двата ѝ крака. Пръстите ѝ били деформирани от дългите години на тан­цови репетиции, разказва ми тя, налагало се докторите да ги счупят и да наместят отново костите. Разказвам ѝ как Гил е бдял над мен в операцион­ната, тя ме разпитва и на шега ме пита дали ще ѝ го отстъпя.

Откриваме, че зад привидно различните ни житейски истории, споде­ляме еднакви преживявания. И на нея ѝ е известно какво е да израстеш под грижите на неудържим и настървен в целите си, амбициозен родител. Брук била бебе на единайсет месеца, когато собствената ѝ майка започна­ла да управлява живота ѝ като неин мениджър. Разликата е там, че майка ѝ още управлява живота ѝ. И са почти разорени, защото кариерата на Брук стремглаво залязва. Сниманият в Африка филм бил единственият ѝ голям ангажимент от дълго време. Снима реклами за кафе в Европа, за да си плаща ипотеката. Обсъжда тази страна от живота си с впечатляваща искреност, сякаш се познаваме от сто години. И причината за искреността ѝ не се крие в стопилите ледовете факсове. Брук по природа е открит човек. Да можех да съм наполовина толкова искрен, колкото е тя. Не мога да и доверя много за своите вътрешни терзания, само че няма как да не ѝ кажа, че ненавиждам тениса.

Тя се разсмива. Ти всъщност не мразиш тениса.

Ненавиждам го.

Но не мразиш да го мразиш.

Напротив. Ненавиждам го.

Споделяме истории за пътуванията си, кои са любимите ни храни, как­ва музика обичаме, какви филми предпочитаме. Заговаряме за наскоро излезлия "Земята на сенките" (Филм на Ричърд Атънбъроу с участието на Антъни Хопкинс в главната роля.), който разказва историята на Клайв Стейпълз Луис (Клайв Стейпълз Луис (1898-1963) е английски писател, поет, филолог, литературовед и богослов. Професор в Кеймбридж и член на Британската академия на науките. Автор и на „Хрониките на Нарния“.) Признавам пред Брук, че филмът е докоснал струна в душата ми. Трогнала ме връзката между Луис и неговия брат. Историята показва­ше живота на писателя, прекаран в уединение, далече от света. Разказва­ше за страха му от опасностите и мъката, която носи любовта. А после благодарение на една изключително силна жена осъзнава, че страданието е част от цената на това да си човешко същество и си струва да бъде изживяна. Накрая на филма Луис казва на своите студенти:

Страдание­то е мегафонът на бог, с който той пробужда оглушалия свят. Ние сме, казва им той, като каменни късове... Врязванията на Неговото дле­то, които ни причиняват такава болка, всъщност ни правят съвърше­ни.

Разказвам на Брук, че двамата с Пери сме гледали филма два пъти и че знаем наизуст половината реплики. Вълнувам се, че и Брук харесва Земя­та на сенките. Обзема ме нотка страхопочитание, когато научавам, че тя е чела някои от книгите му.

Полунощ отдавна е отминала. Двамата проточваме вечерта над праз­ните си чаши от кафе и вече не можем да се правим, че не забелязваме нетърпеливите погледи на сервитьорите и собственика на ресторанта. Трябва да си тръгваме. Закарвам Брук до дома ѝ и докато вървим по пъте­ката към къщата, имам усещането, че майка ѝ ни дебне иззад завесите на горния етаж. Целувам съвсем благоприлично Брук и я питам дали мога отново да ѝ се обадя.

Ще се радвам много да ми се обадиш.

Обръщам се да си вървя и тя забелязва дупчица на джинсите ми ниско под кръста. Промушва пръст в дупчицата и ме гъделичка с нокът. По ли­цето ѝ пробягва дяволита усмивка, а после бегом се прибира в къщи.

Поемам с взетата под наем кола по булевард Сънсет - Булеварда на залеза. Бях намислил да се прибера бързо във Вегас. Изобщо не съм се надявал срещата ни да протече толкова добре или пък да е толкова дълга, затова е твърде късно да бързам за самолета. Решавам да пренощувам в най-близкия хотел. Случайността определя това да е виделият и по-добри дни Холидей Ин. След десет минути лежа в плесенясала стая на втория етаж, заслушан в движението на колите, които минават по ъгъла на Сънсет и улица 405. Мъча се да сложа в ред мислите си около срещата и най- важното да стигна до някакво заключение от нея, за значението ѝ. Само че клепачите ми натежават. С усилие държа очите си отворени, както ви­наги се боря срещу загубата на контрол, защото загуби ли човек контрол, вече нищо друго не му остава.




Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   33




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница