Открито автобиография
Изтегляне 7.18 Mb.
|
Глава 21ПРОМЯНА. Време е за промяна, Андре. Не можеш да продължаваш повече така. Промяна, промяна, промяна - по няколко пъти на ден си повтарям думата. Всеки ден. Повтарям я, докато мажа препечената си филийка с масло, докато си мия зъбите. Повтарям я не толкова като предупреждение, колкото като утешителен напев. Без ни най-малко да ме потиска, да ме кара да се срамувам, идеята, че трябва напълно да се променя, от горе до долу, ме връща към същината. Изведнъж вече не чувам непрекъснатото съмнение, което съпътства всяко лично решение. Този път няма да се проваля, не мога, защото или ще се променя сега или никога няма да се променя. Мисълта, че положението може да си остане такова, да си остана същия Андре до края на моя живот, е онази мисъл, която намирам за истински потискаща и срамна. И все пак. Най-добрите ни намерения, често са осуетявани от външни сили, сили, които сами сме задвижили преди много време. Решенията, особено лошите, създават свой собствен импулс, а този импулс може да се окаже изключително труден за спиране. Всеки спортист го знае. Дори когато се заричаме да се променим, дори когато съжаляваме или се опитваме да поправим своите грешки, импулсът от миналото може да ни повлече по грешен път. Импулсът управлява света. Импулсът казва: Задръж, какво си се разбързал, все още аз командвам тук. Както един приятел обича да цитира стара гръцка поема: „Намеренията на дарените с вечен живот богове не се променят изведнъж.“ Седмица след Щутгарт, докато пресичам летище „Ла Гуардия“, телефонът ми звъни. Обажда ми се мъж с хриплив глас, глас изпълнен с упрек и обвинения. Гласът на Авторитета. Казва ми, че е лекар и работи за СТО. (Мисля, че тези букви означават: Световна тенис организация.) Гласът му е мрачен, сякаш му предстои да ми съобщи, че умирам. И всъщност тъкмо това ми казва. Негово задължение било да проведе моите тестове на урината за скорошен турнир. Мое задължение е, казва ми той, да ви информирам, че показателите ви не отговарят на стандарта на СТО за забранени лекарствени средства. Във взетата от вас урина са открити следи от кристален метамфетамин. Стоварвам се на един стол в залата за багаж. Нося раница, която смъквам от рамото си и пускам на пода. Господин Агаси? Да. Тук съм. Сега. Какво сега? Ами, ще има разследване. Трябва да напишете писмо до СТО, в което да признаете вината си или да заявите своята невинност. Ъхъ.Ъъ. Дали сте имали подозрения, че това вещество може да попадне в организма ви? Да. Да. Имах. В такъв случай се налага да обясните в писмото си как това вещество е попаднало в организма ви. И после? Писмото ви ще бъде разгледано на заседание на комисията. И после? Ако сте приели веществото съзнателно, ако вие, както и направихте, се признаете за виновен, ще бъдете наказан дисциплинарно, разбира се. Как? Лекарят ми напомня, че в тениса съществуват три типа нарушения със забранени вещества. В клас 1 са веществата, които подобряват представянето на спортистите и който водят до двегодишна забрана за участие в турнири. Само че, добавя той, кристалният метамфетамин категорично спада към клас 2 - вещества, подпомагащи възстановяването. Мисля си: възстановяване. Възстановяване. Казвам: Което ще рече? Тримесечно отстраняване от кортовете. Какво да правя с писмото, щом го напиша? Ще ви дам адрес. Можете ли да го запишете? Ровя в раницата за бележника си. Казва ми улицата, града, пощенския код и аз записвам всичко, без изобщо да имам намерение да пиша писмо. Докторът ми казва още някои неща, които не чувам, после му благодаря и затварям. Излизам със залитане от летището и спирам такси. На път за Манхатън се взирам през зацапания прозорец и казвам на тила на таксиджията: Край на промяната. Отивам направо в къщата на Брук. За щастие тя е в Лос Анджелис. Иначе нямаше да мога да скрия обзелите ме емоции пред нея. Щеше да се наложи да ѝ призная всичко, а точно в този миг изобщо нямаше да се справя с тази задача. Хвърлям се на леглото и на мига заспивам като мъртъв. Събуждам се след час и си мисля, че цялата работа е била кошмар. Какво облекчение. Трябват ми няколко минути, за да приема, че, напротив, телефонното позвъняване е било истина. Лекарят беше истински. И метамфетаминът също. Името ми, кариерата ми, всичко е поставено на карта в игра, която не може да бъде спечелена. Каквото и да съм постигнал, какъвто и труд да съм положил, всичко това скоро нямаше да има никаква стойност. Част от проблема ми с тениса винаги е било натрапчивото чувство, че е безсмислен. Сега съм на път да науча истинското значение на понятието „безсмисленост“. Направо ме забива. Не мигвам до сутринта, чудя се какво да правя, на кого да кажа. Опитвам си да си представя публичното унижение, не заради някаква рекламна фраза, която някой ми е лепнал, а заради моята откровена глупост, заради мен самия. Ще ме изритат отвсякъде. Ще използват името ми за предупреждение и назидание. Въпреки че направо умирам от болка в следващите няколко дни, не изпадам в паника. Не му е времето, все още не е. Не мога да си го позволя, заради няколко други проблема, които ми се стоварват от всички страни. Хората около мен, мои близки, които обичам, страдат. Лекарите трябва да оперират за втори път врата на Кейси. Първата операция е направена много зле. Уреждам със самолет да я преместят в Лос Анджелис, където да получи най-добрите грижи, само че в периода след операцията тя отново е обездвижена, лежи по гръб в болничното си легло и страда неописуемо. Не може дори ръката си да помръдне, казва, че скалпът и кожата ѝ горят. Стаята ѝ е непоносимо гореща, а тя прилича на баща си: не понася горещината. Целувам я по бузата и казвам, Не се притеснявай. Ще оправим работата. Поглеждам към Гил. Той се смалява пред погледа ми. Отивам бегом до най-близкия магазин за техника и купувам най-големия, най-мощния климатик, който имат. Двамата с Гил го поставяме под прозореца на Кейси. Когато го включвам на максимална мощност, с Гил удряме ръце и Кейси се усмихва, защото струята хладен въздух облива красивото ѝ кръгло лице. След това тичам до магазина за играчки и купувам от онези малки надуваеми пояси за малки деца. Внимателно приплъзвам пояса под Кейси. Нагласявам го, така че главата ѝ да е в центъра, после започвам да го надувам внимателно и постепенно, докато не започва да повдига главата ѝ, без да променя ъгъла на врата ѝ. Гледа ме с нескрито облекчение, благодарност и радост, които сияят на лицето ѝ и в този поглед, в това малко и смело момиченце намирам онова, което търся, философския камък, който обединява всичко преживяно, доброто и лошото от последните няколко години. Страданието ѝ, живата усмивка на лицето ѝ, по което се чете болка, моят дял в облекчаването на тази болка - това е, това е смисълът на всичко. Колко пъти ще се налага да ми се показва? Затова сме тук. За да се борим с мъката, когато е възможно, да облекчим мъката на останалите. Толкова е просто. Толкова е трудно да се разбере. Обръщам се към Гил и той го вижда сам, по страните му блестят сълзи. После, докато Кейси спи, докато Гил се прави, че не спи в ъгъла, сядам на стол с твърда облегалка до леглото с бележник в скута и пиша писмо до СТО. Писмото е пълно с лъжи, примесени с малко нещо истина. Признавам, че в организма ми е имало забранени вещества, но твърдя, че не съм ги взел умишлено. Казвам, че Слим, когото след този случай съм уволнил, е известен като зависим от подобни вещества, и че често е смесвал сода с метамфетамин, което си е самата истина. И тогава стигам до истинската лъжа в писмото. Пиша, че наскоро по случайност съм пил от една от содите с метамфетамин на Слим и така неволно съм погълнал неговия наркотик. Казвам, че съм се почувствал натровен, но съм си мислел, че организмът ми ще се очисти бързо. Очевидно не се е случило така. Моля за разбиране и снизхождение, припряно се подписвам: Искрено ваш. Седя с писмото в скута си и наблюдавам лицето на Кейси. Залива ме срам, разбира се. По природа съм искрен човек. Когато лъжа, почти винаги не е умишлено или поне не е умишлено от моя страна. Но само като си представех лицето на Кейси, когато научи, че чичо Андре взима дрога и е отстранен за три месеца от тениса, и когато умножих това лице по няколко милиона, друго, освен да излъжа, не ми хрумна. Обещавам си, че поне тази лъжа слага край на цялата работа. Ще изпратя писмото, но повече нищо друго не искам да правя. Ще оставя адвокатите си да се оправят по-нататък. Няма да се явявам пред никаква лекарска комисия и няма да лъжа повече никого в очите. Няма да лъжа повече пред останалите. От този момент нататък ще разчитам на вярата на хората и на онези с костюмите. Ако могат да уредят проблема без много шум, без да се разчува, хубаво. Ако ли не, ще се справям с последствията. Гил се събужда. Сгъвам писмото и излизам с него в коридора. Под светлината на флуоресцентните лампи той изглежда изпит, блед. Изглежда - направо не вярвам - слаб. Забравил съм: в коридорите на болниците научаваме какво означава животът. Прегръщам го и му казвам, че го обичам и че заедно ще се справим. Той кима, благодари ми, казва някакви неразбрани думи. Дълго време стоим в мълчание. В погледа му виждам как мислите му кръжат над бездната. После той се насилва да се поразсее. Иска да поговори за нещо, каквото и да е, което да не е свързано със страх и тревоги. Пита ме как вървят нещата при мен. Казвам му, че съм решил да започна отново сериозно да се занимавам с тенис, да започна от дъното, от малките турнири и отново да си проправя пътя нагоре. Казвам му, че Кейси ми е показала пътя, изпълнила ме е с желание да го извървя. Гил отвръща, че иска да ми помогне. Не, ти си имаш други грижи. Ей. Покачи се на раменете ми, забрави ли го? Извиси се? Направо не вярвам, че у него е останало и зрънце вяра. Дал съм му толкова много поводи да се съмнява в мен. Аз съм на двайсет и седем, възраст на която тенисистите започват да губят формата си, аз говоря за втори шанс, а Гил не се намръщва, не повдига вежди. Да се хвърляме, казва той. Време е за битка. ЗАПОЧВАМЕ ОТ САМОТО НАЧАЛО, сякаш съм тийнейджър, сякаш никога преди не съм тренирал, защото аз така и изглеждам. Аз съм тромав, дебел и крехък като котенце. Цяла година не съм пипвал гирички. Най-тежкото нещо, което съм вдигал, е климатикът на Кейси. Трябва отново да преоткрия тялото си, внимателно и постепенно да му придам сила. Най-напред: с Гил сме в спортната зала. Седя на свободна пейка, той се е надвесил над уреда за упражнения с крака. Разказвам му какво съм сторил на тялото си. За метамфетамините. Разказвам му за предстоящото отстраняване. Не мога да поискам от него да ме извади от пропастта, ако не знае колко надълбоко съм пропаднал в нея. След разказа ми изглежда толкова съсипан, колкото и в болничната стая на дъщеря си. За мен Гил винаги е бил въплъщение на статуя на Атлас, сега обаче ми изглежда така, сякаш на раменете му буквално се е стоварил светът, сякаш се опитва да повдигне проблемите на шест милиарда души. Гласът му е сподавен. По-отвратен от себе си не съм се чувствал никога. Разказвам му, че с метамфетамините е свършено. Повече няма дори да ги пипна, но то се подразбира от само себе си. Той го знае, така както и аз го знам. Прокашля се, благодари ми, че съм бил честен, после загърбва въпроса. Къде си бил, казва той, няма значение. От сега нататък, ще се съсредоточим към целта, която си си поставил. Която сме си поставили, казвам аз. Точно така. Съставя план. Определя подходяща диета. И на ролята на Веселяка слагаш кръст, казва той. Край с изкушенията, край с хамбургерите, край на лесните избори. И никакво пиене повече, казва ми той. Най-вече той ще ми състави и ще ме подложи на строг график. Храна, упражнения, тренировки, тенис, в точните часове всеки ден. Като част от новия ми аскетичен живот, жена ми ще ме вижда по-рядко. Чудно ми е, дали изобщо ще ѝ направи впечатление отсъствието ми. ПРЕЖИВЯВАМ КОШМАРНО ТРУДЕН месец с Гил. Всеки миг от него е толкова труден, колкото и миговете от някогашния ни минивоенен лагер в началото на 1995 година. След това отивам на малък турнир, в дъното на стълбицата на професионалния тенис. Чекът за победителя е 3500 долара. Публиката е по-малко и от тази на футболна среща на гимназиални отбори. Мястото е Университетът на Невада. Позната територия за непривично събитие. Докато с Гил влизаме в паркинга, си мисля колко далече съм стигнал и колко всъщност не съм. Това са същите кортове, на които играех като седемгодишно хлапе. На това място дойдох, когато Гил напусна работата си и започнахме да работим заедно. Точно на това място стоях, пред неговия кабинет, подскачах на един крак, защото горях от нетърпение да извървя пътя, който ни предстоеше. Сега, няколко метра по-нататък, играех с любители и стари величия. С други думи, точно хора като мен. Малкият турнир е пример за незначително занимание и това най-много личи в разтакаването на играчите. Храната преди мача е като храната в самолетите: гумено пилешко, повехнали зеленчуци, блудкава сода. Имало е времена, в които на турнири от Шлема аз съм се разхождал покрай безкрайния бюфет, бъбрел съм си с главни готвачи с бели шапки, които са ми правели пухкави омлети и домашни приготвена паста. Всичко е вече прах и пепел. Униженията не спират до тук. На малкия турнир момчетата за топките не достигат. И има защо, защото просто няма топки. На мач се падат по три. От двете страни на твоя корт се редят кортове, на които също се играят мачове и то по същото време. Когато човек подхвърля топката, за да бие сервис, вижда какво правят играчите от лявата и от дясната му страна. Чува ги да спорят. Не ги е грижа дали съсипват концентрацията му или не. Майната ти на теб и на концентрацията ти. От време на време някоя топка идва на подскоци до краката ти от друг корт и чуваш, Малко помощ! Спираш да правиш каквото и да е и хвърляш обратно топката. Сега ти си момчето за топките. Отново. Сам си пишеш и резултатите на дъската. На ръка. По време на смяната на игрищата прехвърлям малки пластмасови цифри, чувствам се сякаш си играя на детска игра. Феновете се смеят и крещят разни работи. Как всемогъщият бил паднал ниско! Образът е всичко, нали, приятел? Високопоставен служител заявил, че да играе Андре Агаси в малки турнири било като Брус Спрингстийн да свири в кръчмата на ъгъла. И какво му е лошото, Спрингстийн да свири в кръчмата на ъгъла? Мисля, че ще е много готино понякога Спрингстийн да свири в кръчма. Аз съм номер 141 в световната ранглиста, най-ниската ми позиция в живота ми на възрастен, най-ниската позиция, за която някога ми е минавало през ума, че ще заемам. Спортните журналисти твърдят, че съм унижен. Страшно им харесва да го повтарят. Дори не си представят колко са погрешни преценките им. Унижен бях в онази хотелска стая с Брад. Унижен бях, докато смърках магистралки със Слим. Сега съм само щастлив да съм на корта. И Брад се чувства по същия начин. Нищо унизително не вижда в малките турнири. Отново е изпълнен с енергия, отново е впрегнал всички сили и аз го обичам заради това. Развълнуван е от малкия турнир, тренира ме така, сякаш ни чака Уимбълдън. Той не се и съмнява, че това е първата стъпка по обратния път до номер едно. Неизбежно, аз веднага подлагам вярата му на проверка. Аз съм сянка на предишното си аз. Ръцете и краката ми може и да се оправят, но умът ми е далеч от добрата форма. Стигам до финала и умът ми ме предава. Срива се под напрежението, под непознатото, присмеха на публиката и губя. Брад не се обезкуражава. Някои техники ще трябва да усвояваме отново, казва той. Подбора на ударите, например. Трябва да вкараш във форма мускула, с който в разгара на битката тенисистът решава кой удар е подходящ и кой не е такъв. Трябва да си припомниш, че не е важно дали си направил най-добрия удар в света, нали? Не е ли подходящ моментът и ударът не е подходящ. Всеки удар е добре обмислено предположение, а аз съм загубил навика да обмислям. Неопитен съм както в началото. Трябвали са ми двайсет и две години, за да открия таланта си, да спечеля първия си турнир от Шлема и само две години, за да го загубя. СЕДМИЦА СЛЕД ТУРНИРА ВЪВ ВЕГАС, играя на малък турнир в Бърбанк. Турнирът се провежда в обществен парк. До централния корт от едната страна има огромно дърво, което хвърля повече от шест метра сянка. Играл съм на хиляди кортове в кариерата си, а този е най-лошият от всички. До мен достигат шумовете от деца, които играят на топка, клаксоните на колите и свирят касетофони. Турнирът се провежда в почивните дни около Деня на благодарността. Вместо да ям у дома пуйка, аз се тътря из градския парк на Бърбанк, а позицията ми в световната ранглиста е със 120 места по-надолу, отколкото съм бил две години преди този Ден на благодарността. Междувременно в Гьотеборг се провежда Купа Дейвис. Ченг и Сампрас срещу шведите. Тъжно е, но и справедливо, че не съм с тях. Не ми е там мястото. Мястото ми е тук, под нелепото дърво до корта. Не приема ли, че се намирам там, където заслужавам, никога няма да се върна отново на старите позиции. Загрявам преди мача и си давам сметка, че съм на четири минути от студиото, където Брук снима Палавата Сюзън. Пери вече е продуцент на сериала. Сериалът е станал невероятен хит и Брук е заета, работи по дванайсет часа на ден. Въпреки това е странно, че не наминава, не отделя пет минути да погледа малко. Дори когато се прибирам у дома, тя не ме пита за мача. Затова и аз не питам нищо за Палавата Сюзън. Говорим си за разни работи. Нищо съществено не си казваме. НАРУШАВАМ ТРЕНИРОВЪЧНИЯ СИ РЕЖИМ само за да се видя с Пери и да основа благотворителна организация. Говорили сме за такова нещо преди петнайсет години, като двама изпълнени с идеали тийнейджъри с пълни усти с шоколадови курабийки с пълнеж от сладолед. Мечтали сме да стигнем до ниво, от което ще можем да дадем на свой ред и най- накрая сме стигнали до такава точка. Осигурил съм дългосрочен договор с Найк, които ще ми платят десетки милиони през следващите десет години. Купил съм къща на родителите си. Погрижил съм се за всеки един член на моя екип. Сега вече имам финансовата свобода да мисля по-широко, да си поставя по-мащабни цели и през 1997 година, въпреки че съм стигнал самото дъно или пък понеже съм стигнал дъното, аз съм готов. Най-важната ми грижа са децата в риск. Възрастните винаги могат да потърсят помощ, но децата не могат да надигнат глас, те се беззащитни. Затова първият проект на моята фондация е да създаде център за подслон за малтретирани и изоставени деца, които са били поставени под защитата на съда. Центърът има жилище за деца със здравословни проблеми и са осигурени условия да учат. След това започваме програма за осигуряване на дрехи за три хиляди деца от града всяка година. После осигуряваме училищни стипендии за Университета на Невада. После Клуб за момчета и момичета. Фондацията ми взима една рушаща се сграда с площ 670 кв.м. и я превръща в забележителна сграда с площ 7 600 кв.м., с компютърна лаборатория, стол, библиотека и тенис кортове. На откриването ѝ реч произнася Колин Пауъл. Прекарвам много безгрижни часове в Клуба за момчета и момичета, срещам се с деца, изслушвам историите им. Водя ги на тенис корта, уча ги как правилно да хващат ракетата, виждам как очите им заискряват, защото никога дотогава не са хващали ракета. Седя с тях в компютърната зала, желаещите за която са толкова много, че се редят на предълги опашки и търпеливо чакат реда си. Изумен съм, наранен съм, като осъзнавам, колко решени са да учат. Друг път просто си седя в залата за тренировки в Клуба и играя пинг-понг с децата. Винаги, когато влизам в тази зала се сещам за залата за тренировки в академия Болетиери, където толкова ме беше страх първата вечер, че вървях с гръб към стената. Споменът поражда у мен желание да осиновя всяко дете, което виждам. Една вечер седя в залата със Стан, мъжът, който ръководи Клуба за момчета и момичета. Питам го, Какво още можем да направим? Как можем да променим драстично живота им към добро? Стан ми отговаря, Трябва да измислите начин как да изпълните със занимания по-голямата част от деня им. Иначе ще се движите с една стъпка напред и две назад. Наистина ли искате да промените живота им към добро? Искате ли да имате дълготрайно влияние върху живота им? Трябва да оказвате влияние върху по-голямата част от деня им. Всъщност трябва да заемате целия им ден. Затова през 1997 с Пери отново сядаме заедно и стигаме до идеята да включим и образование към нашата работа. След това решаваме да превърнем образованието в наша работа. Само че как? Бързо стигаме до решението да отворим частно училище, но бюрократичните и финансовите пречки са прекалено много. Случайно по 60 минути чувам за училище по благотворителен проект и това е моментът, в който решението се явява само. Тези училища са отчасти финансирани от щата, отчасти от частни фондове. Изпитанието е в събирането на пари, но добрата част е в пълния контрол. С училище по благотворителен проект сме в състояние да направим нещата така, както ние искаме. Ще имаме свободата да изградим нещо уникално. Специално. И ако проработи, идеята може да се разпространи като огън. Може да се превърне в модел за създаването на подобни училища из цялата страна. Може да промени вида на образователната система, която познаваме. Направо не мога да повярвам на тази ирония на съдбата. С едно предаване 60 минути баща ми реши да ме изпрати да уча при Болетиери, а сега с предаване 60 минути ми показва пътя, по който да се завърна у дома, дава ми карта, по която да открия смисъла на своя живот, своята мисия. С Пери решаваме да изградим най-доброто училище от този род в Америка. Решаваме да наемем най-добрите учители, да им плащаме добре и да поставим така ситуацията, че те да са отговорни за резултатите и постиженията на учениците. Решаваме да покажем на света, какво може да се постигне, когато човек поставя стандарти, които са невъобразимо по-високи и развърже кесията. Стискаме си ръце при постигнатото съгласие. Ще отделя милиони от своите пари за изграждането на училището, но ще трябва да наберем още милиони. Залагаме сума от 40 милиона, което ще изплащаме, като се възползваме от моя талант и известността на моето име. Най-накрая и от известността ми ще има полза. Всички онези известни хора, които съм срещал по разните събирания и чрез връзките на Брук, ще ги помоля да отделят от времето си и да споделят таланта си за моето училище, да посетят децата и да станат част от ежегодното финансиране на фонда, което ще наречем Голям шлем за децата. ДВАМАТА С ПЕРИ избираме място за нашето училище, когато ми се обажда Гари Мюлер от Южна Африка, който преди време е бил тенисист и треньор по турнирите. Организира тенис проява в Кейптаун, за да събере пари за фондацията на Нелсън Мандела. Пита ме дали искам да участвам. Не знаем дали Мандела ще присъства, казва той. Дори да има минимален шанс, аз ще участвам, казвам. Гари веднага звъни отново. Добри новини, казва ми той. Ще се срещнете с Големия човек. Майтапиш се. Потвърдил е. Ще присъства на събитието. Стискам здраво телефона. От години се възхищавам на Мандела. Следил съм борбата му, престоя му в затвора, чудодейното му освобождение и впечатляващата политическа кариера със страхопочитание. Перспективата да се срещна с него, да говоря с него направо ме зашеметява. Разказвам на Брук. От дълго време не ме е виждала толкова щастлив, затова и тя е щастлива. Иска да дойде с мен. Събитието ще се състои в близост до мястото, където са били снимките на филма ѝ за Африка през 1993 година, когато си пращахме факсове. Веднага отива да си купи подходящо облекло за сафари. Джей Пи споделя възхищението ми към Мандела, затова го каня да се присъедини и той, да вземе и съпругата си, Джони, която и двамата с Брук обичаме. Четиримата летим за Южна Африка, после взимаме друг самолет за Йоханесбург. После скачаме в разнебитено самолетче и се понасяме към сърцето на Африка. Връхлита ни буря и кацаме принудително. Сковаваме колиба и я покриваме със сламен покрив насред пустошта, а сред воя на бурята чуваме гласовете на стотици животни, които бягат наоколо. Поглеждаме вън от колибата към ширналата се савана, наблюдаваме как буреносните облаци се носят над хоризонта и двамата с Джей Пи си казваме, че моментът е изумителен. И двамата сме прочели спомените на Мандела „Дългият път към свободата“, само че се чувстваме като герои от разказ на Хемингуей. Сещам се за едни думи на Мандела, казани в някакво интервю: Няма значение къде си в живота, защото пред теб има още много път, който да извървиш. Сещам се и за един от любимите цитати на Мандела от поемата Invictus (Invictus (от лат. - непобедим) е поема на английския писател Уилям Хенли (1849-1903), водил дълга битка с костната туберкулоза.), вдъхвали му сила в моментите, когато си е мислел, че пътят му наближава края си: Аз съм господар на съдбата си. Аз съм капитан на душата си. Когато бурята отминава, отново се качваме на самолета и стигаме до мястото, определено за тенис събитието. Отиваме на тридневно сафари. Всяка сутрин, преди изгрев, се качваме на джипа. Караме и караме, изведнъж спираме. Двайсет минути прекарваме в чакане в пълна тъмнина, а двигателят работи. Когато зората изгрява бавно, разбираме, че сме на брега на обширно и покрито с мъгла тресавище, заобиколено от десетки различни видове животни. Виждаме стотици африкански антилопи. Най-малко седемдесет и пет зебри. Виждаме жирафи високи, колкото двуетажни сгради, които се носят с плавни танцови стъпки около нас и сред дърветата, щипват листа от най-високите клони и се чува шум като от хрупане на целина. Усещаме, че пейзажът ни казва: Всички тези животни, започват деня си в опасен свят, а излъчват потресаващо спокойствие и съгласие със съдбата си, защо вие не можете така? С Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вратите рай II част от 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 7.18 Mb. Сподели с приятели:
|