Отношения

298 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

национални интереси е, че те не засягат пряко интересите на други нации. Те не се реализират или защитават върху международната сцена. Тяхната защита е в сферата на вътрешната политика. Защитата на суверенитета и независимостта на страната или на териториалната й не­прикосновеност са външнополитически национални интереси. Външна­та политика защитава именно такива международни интереси и те се отстояват в сферата на международните отношения. Субекти на между­народните национални интереси са нациите и те предимно чрез външна­та политика на държавите ги отстояват върху световната сцена. Смесва­нето на тези толкова различни национални интереси крие неблагоприят­ни последици както за вътрешната, така и за външната политика

Между вътрешните и външните национални интереси има връзка и съответствия. Те представляват единен комплекс и поради това нарушаването на едните обикновено вреди на другите. Но в също­то време разграничението остава, защото реализацията и защитата се осъществяват със специфични за всяка от двете разновидности сред­ства. А и по същество се различават. Реализацията и защитата на вътреш­ните национални интереси се постига от вътрешния треа.Международ­ната практика многократно е показвала, че опитите да се уреж­дат въпроси, свързани с вътрешни национални интереси със сред­ствата на външен натиск или външна намеса, например с нейна помощ да се осигури граждански мир или да се прекратят вътреш­ни етнически или религиозни конфликти е непродуктивен, дори и тогава, когато се прави от най-благородни намерения. В повечето случаи вместо да се решат проблемите, те се задълбочават, а се пораж­дат и нови, още по-сложни.

От друга страна, извънредно неблагоприятно е. когато външната политика започне да изхожда не от същинските международни нацио­нални интереси, а от вътрешнополитически съображения и интереси. Употребата на външната политика за вътрешни цели е практика много зловредна за страната, в която това става. Такава практика е съблазнителна за борещите се вътрешни политически сили, но за нацио­налните интереси тя е опасна, понякога е и пагубна. Прибягването към нея показва, че съответната сила поставя собствените интереси по-ви­соко от националните и поради това е готова да ги жертва, само за да получи егоистична изгода. Изменяйки на национални интереси, такава сила става опасна и за нацията.

!.2 Политика и политически отношения 299

Националните интереси имат само една обективна основа - жизне­ните потребности на нацията. Всяко извеждане като национални на по­требности и интереси, които всъщност са партикуларни, уврежда същин­ските национални интереси. Интересите на части от нацията могат да съвпадат с националните, но могат и да не съвпадат. Когато не съвпа­дат, за да бъдат надеждно защитени, националните интереси трябва да имат абсолютен приоритет.

Защитаваните в международни отношения национални интереси са трайни, но не са неизменни. Трудно могат да се изразят изчерпателно и категорично веднъж завинаги, тъй като са свързани с променящата се международна среда. Но те не се променят всеки ден. Много от тях са свързани с непреходни или много трайни елементи в средата, каквито са географското разположение или исторически възникнали дадености. А и в кръга на тези интереси остава защитата на непреходни ценности, като национална независимост, външна сигурност, суверенитет, равенство или възможността за свободното развитие и благоденствие на нацията.

Следването и защитата в международните отношения на национал­ните интереси не означава да се върви по линията на противопоставяне на справедливи и правосъобразни интереси на други нации. В огромния брой случаи реализирането на националните интереси не засяга небла­гоприятно интересите на другите нации. А тогава, когато наистина има противоречия, пътят на разумния компромис е най-вярната линия за външнополитическо поведение.

Обективната основа на националните интереси сама по себе си да­лече не е достатъчна, за да обезпечи подчиняването на външната поли­тика на тях. Нужно е потребностите да се осъзнаят и трябва национал­ните интереси да бъдат достатъчно ясно и точно изведени от тях.

Обективният научен анализ може много да допринесе за осъзнаване­то и за правилното разбиране на националните интереси. Но истинската гаранция за надеждно свързване на външната политика с тях винаги оста­ва О-бщественият контрол над външнополитическите решения, над външнополитическия курс на страната и над сключваните от нея полити­чески, икономически и други съглашения и договори. Предпоставката е Демократичността на вътрешния политически живот на нацията и откри-тостта и гласността на следваната от правителството външна политика.

Дипломатическите отношения заемат особено място в общия комп­лекс на междудържавните отношения. Те са един от начините за тяхното

300 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

осъществяване. Поддържат се между държавите от специализирана си­стема от органи, използващи мирни начини и способи за постигане на външнополитическите цели на държавите. Към дипломатическата дей­ност се отнася и официалната дейност на ръководителите на държавата, на министерствата на външните работи, на съответните служби в тези министерства, както и дейността на техни служители, дейността на офи­циалните делегации в международните организации, конференции и сре­щи. Тъй като тези отношения се осъществяват винаги чрез държавни органи и от името на държавата и тъй като чрез тях се поддържа не­прекъснато взаимно представителство на държавите, те винаги са поли­тически отношения, независимо от това какви въпроси уреждат - иконо­мически, юридически, културни, военни или други отношения. Това е едно от проявленията на универсалната международна субектност на държавите. Дипломацията е най-главното и ефективно средство на външната политика.

Дипломатическите отношения са форма на непрекъснато във вре­мето представителство на държавите една пред друга. Те са основният инструмент за уреждане на възникващи проблеми, за съгласуване на ин­тересите и за подготвяне на споразуменията за тяхното задоволяване. Заедно с това, поддържането на дипломатически отношения чрез по­стоянни представителства е един от най-важните източници и канали за взаимно информиране на правителствата, за предприемане на свое­временните им реакции в променящата се обстановка, за избягване на недоразуменията и грешките, които иначе биха могли да имат много неблагоприятни последици.

Заедно с поддържането на дипломатически отношения, външнопо­литическите цели на държавите се постигат и чрез дейността на други органи, осъществяващи отношения, пресичащи държавни граници, но непредставляващи дипломатическа дейност. Така например, един под­държан в странство културен център би развивал специфичната си дей­ност в областта на културата. Неговата дейност не ще се отнася към сферата на дипломацията, макар винаги да остава свързана с целите на външната политика.

За разлика от другите международни отношения (включително и останалите форми на външнополитически отношения ), дипломатичес­ките отношения не възникват автоматично. За да възникнат е потребен специален акт, изразяващ съгласието на двете страни. Дипломатически-

те отношения винаги имат договорна основа, която се отнася за размяна на постоянни дипломатически представителства, за тяхното седалище и за техния клас. Но макар за установяването им да е нужно взаимно съгла­сие, прекратяването им поначало е едностранен акт. Поддържането на дипломатически отношения улеснява сътрудничеството между страни­те, но не е условие, без което да е невъзможно съществуването и на други форми и начини за отношения и връзки (например икономически или културни отношения, спорадични политически връзки и др.), без да бъдат установени дипломатически отношения.

Установяването на дипломатически отношения изразява заинтересованост и желание у страните да развиват етношенията си. Едностранното им прекъсване представлява крайно недружелюбен акт, показващ, че извършващата го страна вече не намира за възможно уреж­дането на отношения по пътя на контакти и преговори. Много често този акт предхожда въоръжен конфликт. Състоянието на война автоматично прекратява дипломатическите отношения, но краят на войната не води към автоматичното им възстановяване.

Възникващи проблеми в отношения на държави, които не са устано­вили дипломатически отношения и не поддържат поради това постоян­ни дипломатически представителства, могат да се уреждат и чрез външнополитически представителства ad hoc, т.е. чрез изпращане на временни мисии. Обикновено така се постъпва след края на война, коя­то е прекъснала нормалните дипломатически отношения през периода до тяхното възстановяване. Например отношенията между България и САЩ, СССР и Великобритания след края на втората световна война, от сключването на примирието през 1944 г. до влизането в сила на мирния договор от 1947 г., бяха поддържани чрез Съюзническа контролна коми­сия. Но в огромния брой случаи, когато възникнат проблеми в двустран­ните отношения или в отношенията между повече страни се изпращат делегации, упълномощени да преговарят и да сключат споразумение за тяхното решаване. По същия начин се постъпва при сесиите на между­народните правителствени организации, освен в случаите, когато към тях има учредено постоянно представителство.

Термините „дипломатически" и „дипломация" идват от гръцката дума „диплома", която е означавала прегънат на две лист или две плос­кости, прилепени така, че помежду им да се запази написан върху тях текст. При формирането на термина се е имало предвид, че се касаело

302 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

за документ, удостоверяващ положението и правомощията на отиващо да преговаря лице, т.е. дипломатът е лице, притежаващо „диплома". В наши дни този документ се нарича „акредитивно писмо", но такова пис­мо се дава не на всички дипломати, а само на ръководителите на посто­янните дипломатически мисии. Останалите дипломати не се акредити­рат по този начин, а се изпращат и се отзовават в постоянните предста­вителства от ръководството на външнополитическото ведомство на всяка държава. Принадлежността на лицето към дипломацията се определя със съответно решение на управомощения държавен орган и с даването на това лице на дипломатически ранг. Терминът „дипломация"не е връстник на самата дипломация. Тя е съществувала и в древността, а терминът се е появил през XVII век, когато дипломацията се е професионализирала.

Всъщност думата „дипломация" не се употребява еднозначно. Из­ползва се в три различни значения :

• Схваната като название па дейност, тя означава съвокупността от качества, умения и способности за постигане на благоприятни споразумения. В зависимост от равнището на дейността, за която се отнасят, може да се касае за качества, умения и способности на националната дипломация въобще или за качества, умения и спо­собности на индивиди, занимаващи се с дипломация.

• Схваната като функции па специализирана система от органи, тя означава активност, целяща поддържане на постоянни връзки и представяне на държавата в отношенията й с другите субекти на международни отношения (държави, съюзи, международни организации и други); водене на преговори за разрешаване на съще­ствуващи проблеми; подготовка и сключване на договори и спо­разумения, уреждащи междудържавните отношения; участие в международни организации, конференции и срещи и др.

• Схващана в третото си значение, като система от органи, тя се употребява като синоним на самата специализирана система от държавни органи, предназначени да осъществяват дипломатичес­ката дейност.

Често се поставя въпросът дали схващана като вид дейност дипло­мацията е наука или е изкуство. Съображенията, че дипломацията е на-

ука се основават на обстоятелството, че за да се осъществява успешно тази дейност, е потребна специална подготовка, нужни са знания : ези­ци, международно право, история, икономика, география, сведения за страната, където ще се осъществява дипломатическата дейност и още много друго. В развитите страни съществуват специални институти, школи и висши училища, където се обучават дипломатически кадри.

Съображенията в подкрепа на втората теза се основават на обстоя­телството, че макар да е нужно дипломатът да бъде културен, образован и подготвен човек, това съвсем не е достатъчно. Дори и да се завършат няколко художествени академии и висши училища, велик художник не се става, ако липсва талант. С дипломацията е също така. Дипломатът трябва да има талант, природни дарби, голям опит и качества, които не всеки човек притежава ( наблюдателност, тактичност в поведението, личен чар, бързи реакции, търпение и здрави нерви, широка култура, способност да общува и да установява контакти, красноречие, въобра­жение и разкованост на съжденията, умение да се държи в обществото и още много друго), които не могат да се научат по учебник.

Верният отговор съчетава едното и другото - дипломацията е и наука, и изкуство, които се постигат нелесно в продължение на годините и не от всеки човек. Противно на някои убеждения, диплома­тическата работа е много отговорна и трудна. Дори такива, изглеждащи на лаика дейности от сферата на „сладък живот" като посещаване на приеми, коктейли, обеди и вечери, поддържането на връзки, пътувания и живот в чужбина, занимания със спорт, посещения на концерти и теат­рални представления и много други активности често са неразделна част от трудовото ежедневие на дипломата. И при тях той винаги е нащрек, отговорно трябва да преценява всичките си жестове и постъпки, да пре­дава и да събира информация, да установява полезни връзки. Впрочем, тези дейности съставляват малка и съвсем не най-важната част от него­вата заетост. Основната част е свързана с извършването на пряка слу­жебна дейност, подготвяне и четене на официална и неофициална доку­ментация, поддържане на официални и неофициални контакти, участие в преговори, уреждане на административни въпроси и много друго.

Дипломатическият труд е творчески труд, изискващ трезво мислене и способност да се вземат нестандартни решения. Заедно с това от дип­ломата се изисква способност да се поемат големи отговорности и же­лязна дисциплина. Както чиновниците, дипломатите са държавни слу-

304 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

жители. Но с това приликата почти се изчерпва. Разликата е, че всички други служители представляват службата си в рамките на работното си време, докато дипломатите представляват нацията и държавата си през всеки час от денонощието. Другите държавни служители осъществяват професионалната си дейност в отношения със своите съграждани, дока­то дипломатите правят това в отношения с чужди граждани, с други пра­вителства и в други държави. Дипломатът не е просто висш и висококва­лифициран чиновник, а е лиие, което представлява своята страна в дру­га държава. Предприеманите от него действия ангажират не отделната служба, а държавата, която той представлява.

Дипломатът не би могъл да изпълнява добре своите отговорни функ­ции, ако не се ползва с доверието на своите партньори в страната, където е акредитиран. Затова преди изпращането на всеки нов ръководител на постоянно дипломатическо представителство е необходимо да се поиска агреман, т.е. изрично изразено съгласие на приемащата страна даденото лице да заеме гози пост. За останалите дипломати това не се прави, но приемащата страна винаги може да ги приеме. По правило искането за агремана се прави в свободна форма и конфиденциално. В съответствие с правилата на международната вежливост, отговорът се дава във възмож­ния най-кратък срок. Когато той е положителен, това означава, че новият ръководител на постоянното дипломатическо представителство е „persona grata" {желана личност). Когато приемащата страна има някакви резерви към лицето, за което се иска агреман, тя най-често не изразява изрично отрицателното си становище, а просто не отговаря на направеното иска­не. След изтичане на разумен срок поискалата агремана страна разбира подадения знак, че трябва да търси друго решение.

За да изпълнява свободно сложните си и отговорни функции в стра­ната, където е акредитиран, намирайки се в чужбина, дипломатът се пол­зва от редица привилегии и имунитети: лична неприкосновеност, не­прикосновеност на жилищните и служебните помещения, освобождава­не от данъци и мита, свобода да поддържа връзка със собственото пра­вителство (включително шифрована) и други. С неговите лични приви­легии и имунитети се ползват и членовете на неговото семейство. С оп­ределени, но с no-ограничен обем привилегии и имунитети се ползват членовете на недипломатическия администативно-технически и обслуж­ващ персонал в представителствата в чужбина (при условие, че не са гражданина приемащата държава).

1.2 Политика и политически отношения 305

Имунитетите и привилегиите не правят дипломата безотговорен. Напротив, те още повече подчертават неговите отговорности и в никой случай той не трябва да злоупотребява с тях. Нишо не може да свали и отговорността пред неговия народ, правителството, законите на неговата държава и съвестта му. Личната неприкосновеност не го освобождава от задължението да спазва и законите на страната, в която се намира. В слу­чай, че ги наруши, той може да бъде обявен за „persona non grata" (неже­лана личност) и трябва да напусне страната, в която е акредитиран.

Изпълнявайки функцията си да следи политиката и политическия жи­вот в страната, в която е акредитиран, дипломатът е „очи и уши" на своето правителство. От качеството на неговата информация в голяма степен за­висят и вземането на правилни външнополитически решения, и състояние­то на отношенията с неговата страна. Ежедневие му е непрестанният стре­меж да събира информация, но за да постига това, той не следва да наруша­ва законите на приелата го държава. Не трябва и да се намесва по никакъв начин във вътрешните й работи. Дипломатите не трябва да са шпиони.

И все пак, колкото и категорично да е последното правило, в прак­тиката то се нарушава от почти всички държави. Дипломатическото прикритие често се използва от агенти, работещи за външнополитиче­ското разузнаване. Независимо от толкова широкото разпространение на тази практика, не може да не се признае, че тя се отразява неблагоп­риятно както на дипломацията, така и на разузнаването.

Служебното положение и старшинството на дипломатите се изра­зяват от утвърдилите се първоначално като обичай, а днес и с юриди­чески правила, дипломатически класове и рангове. Класовете са свързани с равнището на постоянното дипломатическо представителство, опре­делят се по споразумение между поддържащите дипломатическите от­ношения страни и обикновено се дават на неговия ръководител (главата на постоянното представителство). Съгласно Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. теса три:

• Посланик или нунций (последното название се употребява, когато се касае за представител на Ватикана).

• Пълномощен министър или интернунций

• Шарже д"афср (изпълняващ длъжността).

Дипломатите от първите два класа се акредитират към държавните глави, а тези, които са от третия - към министъра на външните работи

306 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

Дипломатическите рангове са служебни звания на дипломатичес­кия персонал в съответното постоянно представителство или министер­ство на външните работи и определят мястото, което дипломатът заема в йерархията на дипломатическата служба. Съществуват различия в от­делните страни, но в основното тези рангове са сходни в дипломатичес­ките служби на почти всички държави;

• Посланик

• Пълномощен министър

• Легационен съветник

• Легационен секретар

• Аташе

Дипломатическите класове и рангове имат значение само за стар­шинството и за дипломатическия протокол. Във всичко останало поло­жението на дипломатите е еднакво - ползват еднакви привилегии и иму­нитети, уважение и защита на личността и достойнството от приелата ги страна.

Отношението между външната политика и дипломацията е как­то между цел и средство. Дипломацията е средство на мирната външна политика. Политиката определя качествата на дипломацията, основните й задачи, методите и средствата, с които си служи. Но дипло­мацията не е единственото средство на външната политика. Външната политика използва паралелно с дипломацията много и различни средства и не всички от тях се отнасят към политическата сфера - икономически връзки и влияния, културно проникване, идеологически внушения, финан­сов натиск и много друго. Обикновено тези средства се определят като парадипломатичсски средства. Практиката на някои страни не се отказ­ва и от средства, кош о плътно се приближават или напълно съвпадат с диверсията, политическия и икономическия шантаж, психологическата война, дезинформациите, подкупването на политически лидери и много друго от този род. При все че с тези средства също се преследват външно­политически цели. те нямат общо с дипломацията и про гиворечат не само на законността и морала, но рушат нормалните, естествените и взаимно­изгодни външнополитически отношения.

Най-широко практикуваните методи, към които прибягва диплома­цията са:

• двустранни и многостранни преговори

• официални и неофициални срещи и разговори

• конференции и съвещания

• подготвяне и сключване на международни договори и споразу­мения

• предаване и получаване на външнополитическа информация

• огласяване на документи и други материали и др.

Основно значение имат двустранните отношения, които държавите поддържат една с друга. Обаче наред с поддържането на отношения между държавите на двустранна основа, развитието на международните отношения все повече тласка към формите на многостранна диплома­ция, изразяваща се в дипломатическа дейност , в която едновременно участват повече от две страни. Средища на такава дейност са бързо уве­личаващите броя си международни правителствени организации. Зна­чението на многостранната дипломация особено пораства в наши дни не само защото тя е основно средство за решаване на жизнено важни за всички страни глобални проблеми, но и защото се прилага широко в увеличаващите своето значение международни правителствени органи­зации и интеграционни форми и структури.

При дипломатическите контакти и срещите, на конференции, при визити, приеми и други форми на дипломатическата активност общува­нето е устно. Непосредствените контакти, в които устно могат да се дадат или да се получат допълнителни пояснения, търпеливо да се об­съди проблемът и заедно да се потърсят вариантите за неговото решава­не са най-гъвкавата форма на дипломатическата активност. В нея ярко изпъкват личностните качества на дипломата, неговият професиона­лизъм, умението му мигновено и точно да реагира, да убеждава, да аргу­ментира, да маневрира и да търси взаимноприемливи решения.

В тази си дейност дипломатът се води от дадените му инструкции. Той няма право да ги нарушава. Но възможно ли е да се напише инструк­ция как при всеки конкретен случай да се държи със събеседника си, как да го предразположи, как да се аргументира, какъв вариант на лично пове­дение да възприеме и много друго? Дипломатът трябва да знае какво може да каже, как да го каже, а ако е потребно и кога да премълчи. От значение

308 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

са не само неговата образованост, култура, научна подготовка, но тъкмо в тези случаи на преден план излиза дипломацията като изкуство.

Погрешно е мнението, че в този род дейност най-важното е умени­ето да се манипулира с истината по такъв начин, че да се заблуди парт­ньора, макар понякога и това да се прави. Използването на неистини може да създава предимства, но те траят докато стане известна истина­та, а и използването им се заплаща скъпо, тъй като трайно рушат ценно­сти, каквито са достойнството и кредитът на доверие. Добрата диплома­ция не си служи с лъжи.

В дипломацията значително място заема и писмената форма. Дип­ломатическата преписка позволява точно и категорично да се формули­рат становищата на страните. Неспециалистите често се оплакват, че в дипломатическите документи езикът бил сух, често се срещали скучни повторения и еднообразни фрази. По този повод е добре да се напомни, че това не всякога е предизвикано от липса на въображение или на лите­ратурен талант. Породено е от необходимост. Дипломатическата пре­писка не е литературно произведение. Нужна е прецизност и често ед­нообразните фрази не са израз на езикова бедност, а са резултат от из­ползването на политически формули, по съдържанието на които вече има единно разбиране. Всеки дипломатически документ като че ли трябва да се чете по три пъти :