Отношения

Въпреки старателното пазене на ядрените секрети, през следващите години с ядрени оръжия се сдобиха въоръжените сили на Англия, Фран­ция, след това и на Китай. Така във военностратегическата сфера на-стъпи ново, този път тристепенно разположение на силите - две ядрени суперсили (САЩ и СССР), три ядрени сили (Англия. Франция и Китай) и след тях останалите неядрени държави. Между неядрените също се разви диференциация, поради различните им възможности да създадат ядрено оръжие. Очерта се бързо увеличаваща се група на т.нар. „праго­ви" или „околоядрени държави", броят на които достигна повече от четиридесет. За някои от тях се появиха сериозни съмнения, че тайно са създали ядрено оръжие (Израел, ЮАР, Индия, Пакистан и др.). По-късно

340 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

за някои, например за Индия и Пакистан, съмненията се потвърдиха. „Клубът" на ядрените държави продължи да се разширява.

Все пак, биполярната глобална конфронтация в тази сфера не се про­мени съществено, тъй като с близо 90 % от съществуващия в света ядрен потенциал продължиха да разполагат двете ядрени суперсили САЩ и СССР. Освен това, дълго време само тези две държави разполагаха с интерконтинентални балистични ракети, способни да доставят ядрено­то оръжие във всяка точка на земното кълбо. Срещу стратегическите ракетноядрени средства никоя държава, включително и двете суперси­ли, не разполагаха с възможности да се защитят.

Доктрината за масирано възмездие бе посрещната с одобрение от съюзниците на САЩ, в това число и от онези от тях, които вече разпола­гаха с такова оръжие, защото доктрината им даваше основание да се считат защитени от американски „ракетноядрен чадър" против евенту­ална съветска ядрена заплаха. Макар и косвено, доктрината спомогна да се засилят центростремителните тенденции в основните световни бло­кове и коалиции. Няколко години преди нейното обявяване, на 4 април 1949 г. бе подписан съюзен договор между САЩ , Канада и основните западноевропейски държави, а след това в съответствие с договора бе изградена и неговата военнополитическа организация - НАТО. Амери­кански въоръжени сили се разположиха в Западна Европа като гаранция за нейната сигурност. Считаше се, че така се изключва възможността СССР да заплашва с ядрената си мощ западноевропейските съюзници на САЩ.

Влизането в сила на Парижките споразумения (1955J. включването на Федеративна република Германия в НАТО, от една страна, подписва­нето между Съветския съюз и влизащите в неговата орбита европейски държави Варшавски договор (1955 ) и създаването на неговата военно­политическа организация - Организация на Варшавския договор, от друга страна, още повече задълбочиха и изостриха двуполюсната глобална кон­фронтация.

Скоро след овладяването на тайната на ядреното оръжие Съветски­ят съюз направи успешни опити с водородна бомба. Няколко месеца по-късно това бе сторено и от САЩ. Възникна ядрено оръжие от второ поколение, десетки и стотици пъти по-мощно и разрушително. Успешни опити с балистични ракети и особено извеждането с тяхна помощ в ор­бита около земята на първия съветски спътник събуди на Запад тревога

1.4 Подсистема ни восиностратегически отношения 341

от очертаващо се съветско превъзходство по отношение на интерконта-ненталните балистични ракети. Съчетани с термоядрения си заряд, тези ракети практически представляваха неотразимо стратегическо въоръ­жение. Преимуществото на Съветския съюз не продължи дълго, тъй като в Съединените щати също бяха приети на въоръжение подобни ракети.

Съветското правителство се обяви за пълна забрана и унищожаване на ядрените оръжия. Заедно с това обаче то обяви, че в случай на война със САЩ и НАТО ще употреби цялата ракетно-ядрена мощ, с която раз­полага съветската армия. По същество това означаваше, че съветската военностратегическа доктрина също е възприела Доктрината за маси­раното възмездие.

Стремително променящата се и много тревожна обстановка през тези години изведе на преден план в анализите на изследователите на ядрената военнополитическа стратегия въпросите за т.нар. „втори удар". Предполагаше се, че в случай на война, страната, която първа би се решила да употреби ядреното си оръжие, ще насочи цялата мощ на ракетно-ядрената си атака така,че максимално да отслаби възможност­та на противника да й отговори с масиран и ефикасен ответен удар. По­ради това атаката ше трябва да бъде „атака контрафорс", т.е. ядреният удар да бъде насочен преди всичко против военносиловите центрове на противника : пусковите ракетни инсталации, центровете за наблюдение и управление, радарните съоръжения, комуникационните средства и т.н. Заедно с това се утвърди убеждението, че ако противникът е успял на­време да забележи изстреляния против него контрасилов ракетен залп, той незабавно в рамките на броени минути ще изстреля своите ракети, преди те да бъдат унищожени или парализирани на мястото, където са разположени. В тези условия ще бъде безсмислено ударът да бъде кон­трафорс, тъй като ракетите на нападащата страна ше са вече във възду­ха. Ударът, който ще следва да се нанесе, ще трябва да бъде „контрацен-ностен ядрен удар", т.е. ракетно-ядрен удар, насочен против градовете, индустриалните центрове и жизнените средища на противната страна. Контраценностният удар ше трябва да постигне масово унищожение. След размяната на тези удари, начален и след това ответен, би победила онази страна, разсъждаваха специалистите, която се окаже най-жизне­способна и която ше може да нанесе на противника втори удар. Страна­та, която вече не ще бъде в състояние да направи това, ше трябва да признае поражението си и да понесе неговите последици. Изказваха се

342 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

предположения, че катастрофалният термоядрен военен конфликт по нищо не ще прилича на предишните представи за позиционна или ма­неврена война. Ще протече стремително в рамките на дни и часове.

Тези разсъждения и прогнози за термоядрения апокалипсис показ­ваха обаче още нещо, показваха че употребата на ядрено оръжие ще предизвика ужасни жертви и разрушения, масово унищожаване на хора и материални ценности, от което не ще могат да се защитят не само воюващите, но и неучастващите в конфликта страни. Създаваше се си­туация, при която неутралитетът губеше своето значение. Той престава­ше да означава начин за страните, които нямаха нищо общо с конфлик­та, да се запазят от разрушенията от войната. Съществуването на живо­та върху планетата започна да зависи само от състоянието на отношени­ята между правителствата на две големи, мощни и въоръжени до зъби държави и от способността им да проявят разумно въздържане.

Още през втората половина на 50-те години на Запад започнаха да се множат критиките към Доктрината за масирано възмездие. Сред кри­тиците се оказаха не само изтъкнати учени, работещи в областта на тео­рията на международните отношения като проф. Х. Кисинджър, но и политици от ранга на Уинстън Чърчил, който не без основание бе счи­тан за един от предтечите на идеите за атомната дипломация и масира­ното възмездие. Основният аргумент беше, че бързо увеличаващата се сила на термоядреното оръжие е започнала твърде много да превишава всяка полза от неговата употреба. Всяка постигната с него победа е загу­била смисъла си. Ядрената сила е станала неприложима за постигане на политически цели, тъй като след размяната на първия и ответния ядрен удар и двата противника биха се унищожили взаимно. Никой не би спе­челил конфликта, тъй като няма да има победител, а само руини.Това означаваше, че на глобално равнище основна линия па връзка между външнополитическата подсистема и военностратегическата подсистема се е прекъснала или най-малко - радикално се е променила. Възникнала е безизходица, установил се е „ядрен пат" в глобалните воен-ностратегически отношения. Създало се е своеобразно, по думите на У. Чърчил, „равновесие на ужаса", сковаващо на глобално равнище про­тивостоящите ядрени държави. Изразени бяха опасения, че това ще оз­начава „генерална дипломатическа стагнация", тъй като взаимното сдържане ще изключи действието на силата на междублоковото равни­ще и така ще увековечи възникналото статукво. Изходът трябваше да се

1.4 Подсистема на воснностратегически отношения 343

търси или в ядрено разоръжаване, или в намиране на формула за нова военностратегическа доктрина.

Началните контури на такава нова доктрина започнаха да се очер­тават в края на десетилетието. Изследователите и теоретиците я свързаха с името на началника на Обединения генерален щаб на американската армия по онова време ген. Гевин, но цялостната й теоретична разработ­ка най-често се свързва с името на проф. Хенри Кисинджър. Новата военностратегическа доктрина получи названиеДоктринй за гъвкаво реагиране. Нейна изходна точка стана разбирането, че в случай на све­товен ядрен конфликт, употребата на целия термоядрен потенциал на въвлечените в него сили е станала практически неприемлива, тъй като ще предизвика всеобща гибел. Който стреля първи, неизбежно умира втори. Поради това, въпреки антагонизма в техните отношения, стра­ните от двата военнополитически блока и техните лидери се оказват обек­тивно принудени от новата ситуация съзнателно и разумно да поставят възможната употреба на ядрените си оръжия в определени граници, из­ключващи взаимното им унищожение. Ограничаването трябва да се из­върши непременно и едновременно в три области:

• По отношение ^^.пространството

• По отношение на максимално допустимата мощност на оръжието

• По отношение на целите, които се преследват в конфликта

Във връзка с пространственото ограничаване се предполагаше, че от кръга на обектите на ядрената атака биха могли да се изключат някои голе­ми градове и гъсто населени райони. Привърженици на крайни мнения из­разиха дори идеята, че за да станело възможно ограничаването на полето на разменяните ядрени удари между СССР и САЩ, то трябвало да бъде извън тяхната територия. Ограничаването на допустимата мощност, спо­ред новите схващания, трябвало да бъде в рамките на взривните устрой­ства, които в края на втората световна война са били употребени в Хироши­ма и Нагазаки (т.е., с мощност около 20 килотона или 20 000 тона тринитроту-лоолов еквивалент ). Особено се наблягаше на обстоятелството, че нито едно от първите две ограничения не би било възможно, ако не се извърши самоограничаване в третата област - преследваните от страните цели. Поставянето на абсолютно неприемливи за противната страна искания не биха й оставили друга възможност, освен да прибегне към неограничена употреба на цялата си ядрена мощ. т.е. да приложи масирано възмездие.

344 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

С други думи, в новите условия страните трябваше да признаят, че външнополитическите им искания към противника вече не биха могли да бъдат максимални и че от него е невъзможно да се изисква безусловна капитулация. Целите на конфронтационната външна политика трябва да бъдат оптимални, т.е. да бъдат приемливи. Трябва да позволяват на дру­гата воюваща ядрена сила да ги приеме. За да се постигне това обаче би се наложило някакво формално или поне мълчаливо съгласие на против­ниците в името на взаимното им оцеляване. Това означава, че за случаите на световен термоядрен конфликт те трябва да въведат „правила на игра­та". Възприемането на Доктрината за гъвкаво реагиране бе официално обявено от правителството на Съединените щати през 1962 г.

Този път още в началото мненията за новата военностратегическа доктрина се разделиха. Наред с одобрението, в политическата и науч­ноизследователската литература бяха изразени множество критични бе­лежки и съмнения. Изтъкваше се гвърде ниската вероятност да се по­стигне надеждно споразумение за взаимно и доброволно ограничаване на военните действия, още повече, че съветското ръководство недвус­мислено отхвърляше идеята за гъвкаво реагиране и показваше, че ще продължи да се придържа към Доктрината за масирано възмездие. В условията, когато и двете страни не са изчерпили военните си възмож­ности, посочваха критиците, всеки сериозен въоръжен конфликт съдържа силна тенденция към ескалация, т.с. към стъпаловидно и неудържимо въвеждане на нови и нови сили и средства. В последна сметка това отно­во води страните към взаимното им унищожаване. Никой не можеше да обясни, как би могъл да се осъществява взаимният контрол относно мощ­ността на употребяваните ядрени оръжия. Много силно безпокойство бе изразено от съюзени със САЩ страни. Свързано бе с подозрение, че като си запазят възможността сами да определят пределите и начините за гъвкавото си реагиране, Съединените щати практически ше се осво­бождават от задължението безусловно да защитават с всички средства, включително и с ядрени оръжия, своите съюзници, ако бъде извършена съветска агресия против някой от тях.Това би означавало, че по отноше­ние на съюзниците т. нар. американски „ядрен чадър" става ненадеж­ден. Проява на такова безпокойство беше обстоятелството, че в НАТО тази нова военностратегическа доктрина бе възприета със закъснение и не без съпротива - едва през 1967 г., а Англия и Франция ускориха създа­ването и развитието на собствени ядрени сили.

1.4Подсистема на военностращегически отношения 345

Пацифистично настроените политически среди видяха в доктрина­та опит да се запази ядрената конфронтация в условия, когато все по-явни стават гибелните й последици. Те настояваха, че при невъзможност да се приложи основната идея за самоограничаването при гъвкавото реагиране, логичният, единствен и безусловно необходим изход остава унищожаването на ядреното оръжие. Още повече, че то е оръжие за ма­сово унищожение, каквато употреба международното право отдавна е забранило. Те настояваха производството и притежаването на ядрено оръжие да се обяви за международно престъпление. И без това в между­народната система бе възникнало парадоксално положение, което ся­каш всички се правеха, че не забелязват. От една страна, международно­то право категорично забраняваше притежаването и употребата на оръ­жия за масово унищожение, на оръжия неправеши разлика между вою­ващи и невоюващи, на оръжия, причиняващи излишни страдания на во­юващите и още повече на мирното население и т.н., а в същото време се използваха (и то, за съжаление, с твърде малък ефект) тъкмо инстру­ментите на същото това право, за да се регулира производството и при­тежаването на такива оръжия.

В края на 60-те и през 70-те години на XX век започна да се утвър­ждава убеждението, че при ракетно ядрената конфронтация, в сферата на глобалните военностратегически отношения е възникнало восннос-тратегическо равновесие. За разлика от миналото, то се изразяваше на глобално равнище не в традиционното и останало в сила за регио­налното и неядрено равнище приблизително равенство между военни­те потенциали на враждебно противопоставени държави, а се състое­ше в еднаква и неотразима възможност в случай на въоръжен конф­ликт всяка от враждуващите сили да унищожи своя противник. Равен­ството на възможността за „гарантирано взаимно унищожение" обезс­мисляше всички други силови неравенства. Констатации в този смисъл на най-високо равнище бяха направени както в Съединените щати и съюзените с тях страни, така и в Съветския съюз и неговите съюзници. Заедно с това бе изразено убеждението, че предвид на опасността от агресивни действия от страна на НАТО или от страна на Съветския съюз и Организацията на Варшавския договор, е нужно ядреният по­тенциал да бъде неизменно поддържан на съответното високо равни­ще. От съветското военнополитическо ръководство и Политическия консултативен комитет на Организацията на Варшавския договор по-

346 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

стигането на военностратегическотото равновесие бе преценено като „историческо постижение на социализма, създаващо ново съотноше­ние на силите върху световната арена".

Някои изследователи и политици видяха в това положение нов и траен елемент в световната обстановка. Сметнаха, че се е появил нов фактор, стабилизиращ световния мир и сигурност. Но други изказаха основателни съмнения в такива преценки. Посочваха, че военно-стратегическото равновесие е възникнало на толкова високо равнище, че самото му поддържане изисква огромни разходи. То крие непредви­дими опасности от неконтролируеми военни и политически процеси. Ос­вен това, в условията на конфронтация равнището на всяко военностра-тегическо равновесие може да се поддържа само чрез постоянно ком­пенсиране на нарушаващите го промени към все по-високо равнище. Това не само не означава спиране на надпреварата във въоръжаването, но предизвиква допълнителни импулси за нейното ускоряване. И най-пос-ле, равновесието не може да играе ролята на стабилизиращ мира фак­тор и поради простото обстоятелство, че то самото не е стабилно, тъй като с нищо не може да се гарантира запазването му.

Последното съображение скоро намери потвърждение в развитието на събитията. През 1982 г. американският президент Р. Рейгън оповести програма за широка гама от разположени в космоса оръжия, позволява­щи да се постави под стратегически контрол практически цялата повърхност на планетата и в много висока степен да се парират страте­гическите ракетноядрени средства на евентуалния противник. Това би обезпечило на Съединените щати абсолютно стратегическо превъзход­ство, тъй като защитени от отбранителния си космически щит, те биха могли да станат неуязвими за съветските интерконтинентални балистични ракети. „Гарантираното взаимно унищожение" отпадаше, а с него и вза­имното сдържане. Сдържането ставаше едностранно. В същото време американските въоръжени биха си запазили възможността да нанасят стратегически ракетноядрени удари във всяка точка на планетата. Конг­ресът гласува нужните милиардни кредити, а острословните журналис­ти, под влияние на нашумял по онова време научно-фантастичен филм кръстиха инициативата на Рейгън „Проект за звездни войни".

В новото начинание на американското правителство във военност-ратегическата област имаше много неизвестни, тъй като за изграждане­то на достатъчно надежден космически щит трябваше да бъдат намере-

1.4Подсистема на восипостратс^ччески отношения 347

ни решения за научни и технологични проблеми, които оше нямаха ясен отговор. Освен това, неопределена оставаше практическата надеждност на замисления космически щит, защото за да се постигне желаната не­уязвимост би било нужно той да има ефикасност, равна на 100 % . Дори ако ефикасността достигнеше 90-95 %, проникването през космическата защита само на 5-10 % от противниковия ракетно-ядрен залп би напра­вило безсмислен „щита", тъй като ще причини катастрофално масово унищожение. Съветското правителство характеризира инициативата на президента Р. Рейгън като много опасен опит да се дестабилизират от­ношенията във военностратегическата област и заяви, че ще предприе­ме ответни мерки. Върху територията на някои източноевропейски стра-ни-членки на Организацията на Варшавския договор бяха разположени съветски ракети със среден обсег, съоръжени с ядрени бойни глави.

Реакциите на съветското ръководство обаче повече показваха безпо­койството, че в условията на задълбочаващата се криза на съветската ико­номическа система то не ще бъде в състояние да намери съответен отго­вор, способен да възстанови равновесието. Очерта се тенденция към пред­стоящо разрушаване на военностратегическото равновесие и установя­ването на абсолютно американско военно превъзходство. Ответните мер­ки на Източния блок изостриха още повече конфронтацията и напрежени­ето. В началото на 80-те години опасностите за мира се увеличиха.

Военностратегическото равновесие и взаимното сдържане се про­явяваха на глобално равнище, влияеха върху цялата подсистема на воен-ностратегическите отношения, включително и върху явленията и про­цесите на по-ниските равнища. Тук развитието показа едновременната проява на две противоположни тенденции, за които по друг повод вече стана дума:

• От една страна, лидерите на двата противопоставящи се един на друг военнополитически блока в някои случаи сдт^ржаха съюзниците си от употреба на въоръжено пасианс в регионални въоръжени конф­ликти, които задвижвайки системата на военнополитическите съю­зи можеха да предизвикат глобален военен конфликт. Най-силно това се прояви в Европа, където дори ограничен военен конфликт би задействал механизмите на задълженията за оказване на военна помощ и би предизвикал развитие, което лесно би могло да излезе от политически контрол. Такова развитие в Европа почти сигурно би предизвикало трета световна война, с всички катастрофални

348 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

последици от нея. Употребата на военна сила от Съветския съюз в Унгария и Чехословакия, както и въоръженият пограничен конф­ликт между СССР и Китай нямаха този ефект, тъй като се развиха настрана от основното военностратегическо противопоставяне, в рамките на един и същ военнополитически блок.

* От друга страна обаче, на регионално равнище, в други, по-мал­ко чувствителни райони се развиха остри въоръжени конф­ликти, зад всеки от които заставаха силите от двата све­товни блока. Това създаваше удобство за суперсилите. От една страна, те не влизаха в непосредствен сблъсък, криещ непредви­дими за тях и за света последствия. Заедно с това осъществяваха борбата си за надмощие и сфери за влияние по начин, който сто­варваше разрушителните последици върху политическите им кли­енти, а не върху самите тях. Така на глобалното равнище мирът се запазваше, но броят на локалните въоръжени конфликти се уве­личи.

Събарянето на административния социализъм в Съветския съюз, неговото разпадане, аналогичните процеси в страните от Източна Евро­па и краят на студената война промениха ситуацията в подсистемата. Отпадна деленето на „Изток" и „Запад", възникнаха елементите на по-голямо взаимно доверие, напрежението и конфронтацията бяха преодо­лени. Американското правителство замрази работата по изграждането на космическия щит, Русия също намали армията си и военните си раз­ходи. Пряка последица от новото развитие стана намаляването на роля­та и значението на военностратегическата подсистема в международни­те отношения, а с това и тревожното и силно негативно нейно въздей­ствие върху цялата система. На преден план бяха изведени други подси-стемни отношения, преди всичко тези в икономическата подсистема и в подсистемата на науката, образованието и културата.

Терористичното нападение на ислямски терористи през септември 2001 г. в Манхатън показа новите мащаби на превърналия се в нов глоба­лен проблем международен тероризъм. Оказа се, че от него е уязвима дори толкова мощна във военно отношение държава, каквато са САЩ. От терористични атаки пострадаха и други страни. Това създаде пред­поставки да възникне световна коалиция против новата глобална опас­ност. Позовавайки се на нея, американското правителство поднови ра-

ботата по създаването на антиракетен космически щит. Перспективата за „звездни войни" отново се появи на хоризонта. Заедно с това се възро­диха подозренията и критиките, че ще се разруши стратегическото рав­новесие в света и ставайки военностратегически неуязвими, Съединени­те щати си откриват път към установяване на поддържана с военна сила световна хегемония.

Взаимното сдържане и военностратегическото равновесие близо половин век бяха начини да се поддържа световният мир чрез въоръжа­ване. В тях не само нямаше достатъчна степен на сигурност, но сами по себе си те бяха престъпно неморални. Основаваха се на ситуация, при която населението биваше превърнато в заложник на мира. Освен това, сдържането не е единственият начин да се съхранява стабилността на международния мир и сигурността.

С нищо не може да бъде отменена алтернативата пред държавници­те, политиците и дипломатите - „мир и сигурност чрез индивидуално въоръжаване или мир и сигурност чрез колективно разоръжаване". Ра­зоръжаването е другият, при това много по-надежден и по-малко стру­ваш начин за запазването на мира и сигурността в международната сис­тема. Значението му се определя преди всичко от това, че ефективно осъществено, то с единствената материална гаранция за между­народния мир и сигурност: против злоупотребата с военната сила. Не трябва да се подценяват и другите инструменти за подобна защита -политически, икономически и други. Но външнополитическият курс на всяка страна под влияние на вътрешните и политически процеси може да се променя за дни, внезапно и бързо. Такава промяна малко се влияе от международни средства. Международните политически споразумения, ограничаващи въоръженията и тяхната употреба могат да бъдат пренеб­регвани, а международните договори нарушавани. Единствено разоръ­жаването е в състояние да гарантира военностратегическите от­ношения от внезапни поврати, от изненади и трагични грешки. При ефективно намалени въоръжени сили фактически, реално, материално се снижава възможността на страните да прибягват към тях. Разоръже-ните страни практически не могат да воюват, а ремилитаризирането им изисква време и не крие изненади.