Пьотър Демянович Успенски (1878-1947) е централна фи­гура в духовните търсения на XX в. В неговите трудове окултизмът намира вероятно най-логичното си изложение

Впечатленията (или отпечатъците, регистрирани на нашите плочи), се свързват чрез асоциации. Асоциациите всъщност свързват впечатления, които сме възприели в един и същ мо­мент, или пък по някакъв начин си приличат.

И така, щом паметта зависи от степента на съзнание, а ние можем да възпроизведем само миговете, в които сме има­ли проблясъци на съзнание, то в такъв случай става ясно, че тези едновременни впечатления, които са свързани чрез асо­циации в паметта ни, ще останат в нея много по-дълго, откол­кото впечатленията, които не сме успели да свържем. Само че тези конкретни впечатления се свързват и остават такива в па­метта ни само когато сме имали проблясъци на самосъзнание (или нещо близо до него). Същото важи и за впечатленията, свързани поради сходство. Ако съзнанието ни е по-активно в момента на възприятието, ние ще свържем новото впечатление много по-категорично с подобните му предишни впечат­ления и те ще останат свързани в паметта ни.

Но от друга страна, ние изобщо не забелязваме отпечатъ­ците, които получаваме по време на сън, и техните следи се заличават още преди да са били оценени по достойнство или пък свързани една с друга.

4

За да разберете по-ясно това, за което смятам да говоря, ще трябва отново да си припомните факта, че ние не умеем да контролираме своето съзнание. Когато казах, че човек може да стане по-осъзнат или да се превърне за момент в съзнава­що същество, стига да го попиташ дали има съзнание, аз из­ползвах думите "съзнателен" и "съзнание" в относителен сми­съл. Съзнанието има твърде много степени и всяка следваща предполага по-голяма "осъзнатост" в сравнение с предишна­та. Но дори и да не контролираме съзнанието си, ние упраж­няваме известен контрол върху нашето мислене за съзнанието и можем поне да построим мисълта си така, че да стигнем и до осъзнаването. С други думи, ако придадем на мислите си насоката, която те биха имали в момент на осъзнаване, ние бихме могли да предизвикаме и собственото си самоосъзнаване.

Това е най-важният момент в работата над себе си. Що един човек разбере, че всички трудности, които среща в тази работа, се дължат на това, че не може да помни себе си, той! вече ще знае и какво да прави. Просто трябва да се стараещ да помни себе си.

За да стане това обаче, ще трябва да се пребори и с машиналното мислене, и с въображението. Ако е съвестен и упорит, ще постигне резултати в сравнително кратък срок. Не мисле­те обаче, че е много лесно да се помните или че можете веднага да овладеете тази процедура. Методът на самоприпомнянето, както го наричаме ние, е много труден за усвояване. Практикуването на този метод не бива да се основава на очаква­нията за резултат, иначе човек се залутва в собствените си ми­сли за усилията, които полага. В основата му трябва да стои само едно-единствено нещо: не помниш себе си, но затова пък момееш да го направиш, стига да положиш необходимите уси­лия в правилната насока.

Ние не можем да се осъзнаем още в мига, в който го поже­лаем, защото не можем да командваме степените на съзнани­ето. Затова пък можем да си припомним себе си за относител­но кратък срок, защото можем да упражняваме някакъв конт­рол върху мислите си. И ако пристъпим към самоприпомнянето, като организираме по определен начин мислите си, т.е. като осъзнаем, че не помним себе си и че никой не помни себе си - и като осъзнаем какво означава това, - ще стигнем и до самоосъзнаването.

Едно трябва да се разбере: току що напипахме слабото място в бронята на нашата машиналност и то се крие в същия този факт, че ние не помним себе си. От което следва и съот­ветния извод: можем да опитаме да го направим. Щом веднъж разберем, че наистина е необходимо да се променим, то тога­ва ще се открият и реални възможности за осъществяването на тази промяна.

С течение на времето ще видите, че методът на самоприпомнянето, съчетан със самонаблюдение и борба срещу въоб­ражението, има не само психологически измерения. Той дава своето отражение и в най-фините аспекти от обмяната на ве­ществата във вашия организъм и упражнява съвсем конкретно химически - или по-скоро алхимически - ефект върху вашето тяло. Ето че от психологията преминахме и към алхимията, т.е. към идеята за преобразяването на материята от груба в по-фина.

[Като приложение към предходния параграф, ще приве­дем едно по-лично описание на самоприпомнянето и негови­ят ефект върху паметта. То е включено във "Фрагменти от ед­но неизвестно учение", откъдето предлагаме следните откъ­си.]

Забелязах, че проблемът се състои най-вече в това: да за­държиш вниманието си към самия себе си, без да отслабва или изчезва вниманието ти, насочено към нещо друго. На вси­чкото отгоре, "другото" можеше да бъде както в мен самия, така и извън мен.

Още първите опити ми показаха, че това е възможно. Ус­танових обаче и още две неща.

Първо, самоприпомнянето като резултат от определена методика няма нищо общо с онова, което наричат "себеусещане" или "самоанализ". Беше едно съвсем ново и твърде ин­тересно състояние със странно познат привкус.

Второ, в живота на всеки човек има, макар и рядко, миго­ве на самоприпомняне. Само съзнателното им предизвикване създава усещането за новост. В същина, тези моменти ми бяха познати от най-ранно детство. Бяха ме спохождали, когато по­падах в непривична обстановка - на ново място и сред нови хора, примерно по време на пътуване, когато човек изведнъж се оглежда и възкликва в себе си "Колко странно! Аз - и то тук!", или пък в някои особено емоционални моменти, като например мигове на опасност, когато трябва да запазиш са­мообладание и те спохожда чувството, че чуваш собствения си глас и сякаш се виждаш и наблюдаваш отстрани.

Виждах съвсем ясно, че още първите ми житейски споме­ни (в моя случай доста ранни) са били моменти на самопри­помняне. Това последното ми разкри много други неща... Мо­жех да си припомня само онези мигове от миналото, в които съм си спомнял за себе си. За останалите знаех само, че са се случили. Просто не бях в състояние да ги възкреся, да ги из­живея повторно. Затова пък миговете, в които съм си спомнял за себе си, бяха съвсем живи в паметта ми и почти с нищо не се различаваха от настоящето. Все още се боях да правя изво­ди, но вече виждах, че стоя пред прага на велико откритие. Винаги съм се удивлявал от факта, че човешката памет е тол­кова слаба и разпиляна. Колко много неща й се губеха!... По една или друга причина в този факт аз съзирах и най-големият абсурд на живота. Че защо изживяваме толкова много неща, щом после ги забравяме? Покрай всичко друго в забравата има и нещо упадъчно. Човек изживява нещо, което му се стру­ва значително, мисли си, че никога няма да го забрави, а ето че е достатъчно да минат една-две години и изживяното вече се е изпарило. Сега ми стана ясно защо става така... Фактът, че нашата памет може да съхранява наистина живи само ми­говете на самоприпомняне, обясняваше и защо е толкова бед­на...

Понякога самоприпомнянето нямаше успех, понякога пък се съпровождаше от любопитни наблюдения.

Веднъж си вървях по Литейни към Невски проспект и все не успявах да се съсредоточа върху самоприпомнянето, въп­реки че се стараех доста усърдно. Шумът, движението, всичко ме разсейваше. Всяка минута губех нишката на вниманието, после тя пак се появяваше и пак изчезваше. В един момент се изпълних с някакво комично раздразнение от себе си и свър­нах в първата пряка вляво, твърдо решен да задържа най-накрая вниманието си върху едно-единствено нещо - да си спом­ня за себе си, ако ще и само до следващата пряка. Ето че стигнах до Надеждинска без да изгубя нишката, освен може би за някой и друг миг, след което отново свърнах към Невски. Така разбрах, че по тихите улички ми е по-лесно да не се раз­сейвам, затова реших да се пробвам и на някоя по-шумна. Сти­гнах до Невски, все тъй удържайки спомена за себе си и вече започвах да изпитвам онова странно емоционално състояние на вътрешен покой и упование, което настъпва след занима­ния от подобен характер. Точно зад ъгъла на Невски беше тютюнопродавницата, откъдето си купувах цигари. Както бях по­гълнат от спомена за себе си, изведнъж ми хрумна, че мога да се отбия и да си поръчам цигари.

След два часа се пробудих на Таврическа, т.е. бях изми­нал доста голямо разстояние. Пътувах с файтон към печатни­цата. Усещането за пробуждане бе необичайно силно. Можех почти да се закълна, че бях дошъл на себе си! Моментално си спомних всичко: как бях вървял по Надеждинска, как си бях спомнил за себе си, как ми беше хрумнало да си купя цигари, след което като че ли се бях строполил и потънал в дълбок сън.

Само че докато бе траял този мой сън, аз бях.продължил да изпълнявам редица привични и преднамерени действия. Бях излязъл от тютюневата лавка и се бях прибрал в квартирата си на Литейни, откъдето бях звъннал по телефона в печатни­цата. Бях написал две писма. После отново бях излязъл от къ­щи. Бях стигнал до Гостинной двор, от лявата страна на Невски, с намерението да продължа по Офицерская, но после се бях отказал под предлог, че е станало късно. Бях наел файтон и се бях отправил към Кавалергардская, към печатницата. По пътя, докато минавахме по Таврическая, бях започнал да из­питвам някакво необяснимо притеснение, сякаш нещо бях за­бравил...

[По време на лекциите му в Лондон (1935-1941 г.) и Ню Йорк (1944-1945) Успенски непрестанно получава въпроси за паметта и преизживяването. Този раздел представлява възстановка на въпросите и отговорите след една от лондонските му лекции. Раздел 7 е опит за възстановка на подобна ситуа­ция в Ню Йорк. С оглед целостта на текста и за да избегнем повторенията, някои от въпросите само се подразбират или са вмъкнати в отговорите на Успенски. В всички останали слу­чаи те са изведени в курсив като цитати, за да се отделят от думите на Успенски, съставящи основното съдържание на те­кста. Последователността на въпросите е променена, а освен това са включени само онези, които имат отношение към па­метта и преизживяването.]

Странно нещо е паметта. Всеки си има различен капаци­тет за памет. Един помни по-добре някои неща, друг пък дру­ги. В случая не може да се каже кой е по-добрият. Паметта може и да се изгуби, но трябва да знаем, че има много и най-различни нива на памет. Някои неща се забравят и после се възстановяват с помощта на специални методи, но могат и да изчезнат безвъзвратно.

Защо на някои им се удава повече даден спорт, откол­кото на други хора?

Двигателният център се среща в най-различни разновид­ности, също както и паметта. Няма да намерите двама еднак­ви души на земята. Един човек умее да прави нещо по-добре _От останалите, друг пък се справя по-добре с нещо друго. Впе­чатленията са хиляди на брой, тъй че комбинациите им винаги са различни. Казвал съм, че има различни категории хора - № 1, № 2, № 3 и т. н. Една категория хора си спомнят по-добре някои впечатления, друга - други.

Е, нещата не са чак толкова комплицирани. Казахме, че има различни видове памет. Паметта по начало си е пасивна, а и вие не я използвате както трябва. За живота пък може да се каже, че е процес.

Ами ако започнете да си спомняте по-често за себе си, паметта ви ще се оправи.

Проблемът ви по-скоро е свързан с прекомерно силната идентификация. Но ако изобщо не се идентифицирате с даден ваш спомен, той избледнява и може напълно да изчезне.

Идентификация и самосъзнание са две различни страни на едно и също явление.

Никаква полза няма от това. Първо, човек трябва да е си­гурен, че ще има преизживяване. Второ, че си е спомнил за себе си. Разчита ли само на себе си, самоприпомнянето може да се обърне на фантазиране - игра на въображението и нищо повече. Но ако се опита най-напред да си припомни себе си без нищо друго и чак след това - по възможност - се опита и да си спомни миналото си и да открие свързващите ги "кръс­товища", тогава тази комбинация би могла да му бъде от пол­за. Но не си мислете, че можете да направите това. Поне засе­га не можете.

Кръстовища са моментите, в които човек има възможно­стта да "прави". Настъпва момент, когато или можеш, или не можеш да се заемеш с тази работа. Ако се открие възможност, а ти я пропуснеш, следващата може да се яви чак след година, че и повече. Има периоди, в които се мъчиш, но нищо не изли­за и ето че изведнъж се озоваваш на кръстовище. Животът се състои от улички и кръстовища.

Преизживяването може да ви бъде от полза, ако сте запо­чнали вече не само да си спомняте, но и да се променяте, престанали сте да се въртите в стария порочен кръг, а правите онова, което искате и което смятате, че е по-добро. Но ако не сте си изяснили в какво се състои "преизживяването" - или още по-лошо, ако знаете, но нищо не правите, - от такова пре­изживяване полза няма. То е като да предъвкваш все едни и същи неща...

Мисля си, че когато преизживяваме повторно дадена случка, ние възпроизвеждаме собствената си същина. Как­во ще кажете - прав ли съм?

Напълно. Само че на този етап знаем твърде малко за пре­изживяването. Някой ден може да отсеем надеждното от при­казките за преизживяването и тогава вече ще видим как да ми­слим по въпроса. Засега обаче оставаме само на теории.

Преизживяването се осъществява във вечността - то не е същият живот. Изтече ли животът, изтича и времето. Според една теория (която се допуска в нашата система), времето мо­же да бъде удължено. Само че нямаме доказателства. Помис­лете си само колко опити са правени в тази област от спиритистите, а и от много други. Но доказателства няма и няма.

Най-лесният начин за изследване на преизживяването е да наблюдаваш децата. Ако бяхме събрали достатъчно мате­риал, щяхме да имаме и много отговори. Защо например при децата се наблюдават някои необичайни наклонности, влизащи в пълно противоречие със средата им и са напълно необя­сними за техните близки? Стават такива неща понякога, и то в най-различни варианти. И тези наклонности могат да се ока­жат толкова силни, че да променят цял един живот и да про­дължат в най-неочаквани направления, където нищо не може да се обясни с наследствеността.

Много пъти съм казвал, че идеята за наследствеността не важи за човека. Това си е една измислена идея. Важи за куче­тата и конете, но не и за хората.

Дали тук отново не става въпрос за различни типове?

Да, но ние не знаем нищо и за тези типове. Или поне не достатъчно, за да говорим за типове. В повечето случаи роди­телите не разбират децата си и децата не разбират своите ро­дители. Те никога няма да се разберат както трябва или поне задоволително, защото са съвсем различни хора. Чужди са си един на друг - просто се срещат случайно на някаква гара, а после всеки поема отново по пътя си.

Изучаването на преизживяването трябва да започне с изс­ледване на детската психика и по-точно на състоянието й пре­ди момента на преговарянето. Ако можеха, децата щяха да си спомнят много интересни неща за този етап. За съжаление оба­че, щом проговорят, те се превръщат в истински деца и до шест месеца или година забравят всичко. Хората много рядко си спомнят как са мислили преди да проговорят, т.е. в най-ранната си възраст. Ако можеха, щяха да помнят не себе си като малки, а себе си като зрели хора. Там е работата, че тога­ва не са били никакви деца - деца са станали по-късно. Ако можеха да си спомнят психиката си от най-ранна възраст, щя­ха сами да видят, че тя е съвсем същата като на възрастните. Ето това е интересното.

А защо детето трябва да помни не по-ранния си детс­ки ум, а зрелия си ум?

Вижте, разполагаме с много малко материал, за да даваме оценки. Аз говоря само за начините, по които може да се изс­ледва това явление. Представете си, че се опитвате да си при­помните какво сте мислили в най-ранна възраст, като при то­ва се стараете да контролирате въображението си. Представе­те си, че откриете какво сте мислили - то е еди-какво си и еди какво си. Хубаво. Каквото и да е то, все е материал. В литера­турата ще намерите съвсем малко по въпроса, защото хората обикновено не знаят как да подходят към преизживяването, но мога да ви уверя от личен опит, че съм попадал на доста инте­ресни неща. Познавам хора, които имат спомени от първите години на своя живот - всички те са с впечатлението, че тога­вашният им ум съвсем не е бил "детски". Например, спомнят си как са възприемали хората, как са ги опознавали - разбира­те ли, все неща, които нямат нищо общо с т.нар. детска психи­ка. Имали са съвсем оформен разсъдък и доста зрели реакции - най-малкото не такива, каквито бихте могли да очаквате от дете с шест месеца несъзнателен живот зад гърба си. Ето как­ви са били, стига, разбира се, да не ги лъжат спомените. Пов­тарям: много е трудно да се открие надежден материал [в па­метта ни], а повечето хора изобщо не помнят.

Ами детето започва да подражава на другите деца и да върши онова, което възрастните очакват от него. Те пък очак­ват от него да бъде просто едно малко глупаче и то става точ­но това - едно малко глупаче.

Точно това е странното. Нали ви казах - тези хора, които едва ли се различават с нещо по-особено от останалите, са успели да си спомнят съвсем ясно даже първите месеци от живота си и са убедени, че тогава изобщо не са гледали "по детски" на околния свят, а съвсем като възрастни. Те не се опитват да сглобят някакви сложни и претенциозни образи от разни несвързани фрагменти, а говорят за съвсем конкретни спомени - спомени за къщи, хора и т.н. Излиза, че са имали психика на възрастни.

А вие откъде сте толкова сигурни, че не са се случвали? Може да е било насън. На мен поне ми се е случвало и това. Помня, че бях съвсем малък, когато попаднах на някакво мяс­то край Москва и гледката се запечата в паметта ми. В дейст­вителност аз отидох там за първи път чак след четири години. И когато стигнах на това място, забелязах, че то не беше съв­сем същото както го помнех, и по това разбрах, че споменът ми всъщност е бил сън.

Колкото до предишните съществувания, мисля, че има хора, които си спомнят някои неща, но то става много рядко, тъй като подобни спомени предполагат определен стадий на развитие. Нормалните хора -N1, N2 и NЗ - не разполагат с необходимите механизми, с които да ги извикат. Същината е нещо механично. Сама по себе си тя не е жива и няма свой мисловен апарат, затова й се налага да мисли чрез своята ли­чност, която пък няма опит.

Какво точно имате предвид, когато казвате да наблю­даваме децата?

Тук е трудното. Ако разгледате наклонностите в един по-широк план, ще откриете доста необичайни неща. Няма как да ги обясните с конкретна причина или с околна среда, защото се проявяват ненадейно и също тъй ненадейно изчезват. Това продължава през целия живот. Според теорията за преизживяването в подобни случаи най-вероятно става дума за нак­лонност, придобита в предишния живот, но на по-късен етап, затова се проявява толкова рано в сегашния.

Имате предвид постъпки в предишния живот. Напълно е възможно. Не забравяйте обаче, че нашата "работа" преди не е съществувала. Може да е имало нещо подобно (има много варианти), но не и тази. В това съм абсолютно сигурен.

Разбира се, че във всеки момент можем да развием някак­ва наклонност, от която да не можем да се отървем за още десет живота. Затова и толкова се набляга на този момент в индийската литература. Понякога звучи като вълшебна прика­зка, но принципът е един и същ.

Ако паметта ви е добра и успеете да установите какво у вас се е променило и какво не.

Никой не знае. Аз само знам, че досега не съм бил в този дом.

Не знам. Но ще бъдете по-близо до истината, ако за нача­ло започнете именно с това. Ако нещо сме направили преди, то има значение дотолкова, доколкото позволява това, което правим сега.

Да, наистина, тази идея изглежда доста непонятна на пръв поглед. Тук определено става дума за "вечност на мига", но човешкият ум не може да мисли по такъв начин. Човешкият ум си е една доста ограничена машина. Принудени сме да ми­слим с по-приемливи категории, което си е напълно обясни­мо. По-лесно е да мислиш за преизживяване, отколкото за ве­чно съществуване на мига. Трябва да разберете, че нашият ум не може да дава правилни формулировки. Може само приблизителни, но те все пак са по-близо до истината в сравнение с обичайното ни мислене. С това се изчерпват и всичките ни възможности. Умът и езикът са твърде несъвършени инстру­менти, а ни се налага да боравим с доста фина материя и про­блеми от много деликатно естество.

Зависи какво е направил със системата. Може просто да се е натъкнал на нея и да си е казал: "Що за дивотии говорят тези хора?!" Тъй че зависи от усилията, които е положил. Ако се старае, човек може да постигне нещо, което да му остане -стига да не е в Повърхностната личност, т.е. в областта на началното формиране.