Пьотър Демянович Успенски (1878-1947) е централна фи­гура в духовните търсения на XX в. В неговите трудове окултизмът намира вероятно най-логичното си изложение

За Закона за октавата може да се говори, ако сте открили два интервала в една октава.

Можете да използвате паметта си. Това не означава да наблюдавате действителни факти. И трябва да забележите два интервала в една октава.

Като разберем, че няма такова нещо като "време". И за­що? Защото има факти, които доказват, че времето не същес­твува. Вечното преизживяване е несъпоставимо с начина, по който чувстваме времето. Цялата работа е в това, да се отър­сим от чувството си за време. Преизживяването има отноше­ние към вечността, а не към времето.

Ако се учи и труди, ще има и какво да схване. Може да ни послужи както разбирането, така и липсата на разбиране. Ако се поразмислим, може да разберем нещо и да внесем действи­телни промени в преизживяването.

О не, този довод е твърде неубедителен. Много малко са хората, които наистина си спомнят и винаги може да се окаже, че те просто лъжат.

Вярата с нищо не помага, вярата само притьпява. Тя няма нужната сила. Осъзнаването обаче я има.

Може да разберем някои неща по пътя на разсъждението. Например, на всички хора ли еднакво им въздейства преизжи­вяването? Тук не може да се отговори само със "да" или "не", защото нещо, което важи за един, може да не важи за остана­лите. При даден човек преизживяването може да се изразява винаги по същия начин, т.е. постоянно да се завръща в същата къща, при същите котки. При други може да се окаже съвсем различно. Например не е нужно да връщаш някой голям поет или писател на същата улица, на която е обичал да се разхож­да. Можеш спокойно да го пратиш на друга улица и той пак ще напише големи творби. В случая въпросът опира не толкова до усилия, колкото до възможности, реални достижения, до обхвата на мислите и чувствата. Не е нужно един голям поет да пише отново същите стихове. Може да се предположи, че е извлякъл ако не всичко, то поне достатъчно много от средата, в която се е изявил, затова би могъл да опита нещо друго, ко­ето не е правил до този момент.

След лекции винаги питат дали един голям поет има същата съдба като човек N 1, 2 или 3. Сега казвате, че постът няма нужда да върши пак същите неща.

Не е точно така. Може да си е голям поет, но да няма нищо общо с обективното изкуство. Същевременно други не толкова големи могат пък да създават обективно изкуство'

Струва си да помислите върху тези въпроси, но не бива да смятате, че на този свят всичко се знае. Има безброй варианти и възможности. Мислете - това е най-важното.
Повърхностната личност

Студия за имагинерния човек

1

Целта на тази система е пробуждането на съвестта. Съве­стта е качество, присъщо на всеки нормален човек. Всъщност, "съвест" и "съзнание" са две различни названия на едно и съ­що качество, просто съзнанието действа главно в интелектуа­лен, а съвестта - в морален (т.е. емоционален) план. Съвестта ни помага да определим доброто и лошото в собственото си поведение. Съвестта обединява емоциите. В рамките на един ден е възможно да изпитаме най-различни, взаимно изключ­ващи се емоции - приятни и неприятни, и то по един и същ повод. Можем да ги изпитаме последователно, можем и едно­временно, но никога няма да забележим тяхната противоречи­вост поради липсата на съвест. За сметка на това сме пълни с предпазни буфери, непозволяващи на "аза" или личността да погледне на нещата от друг ъгъл. Когато съвестта му е будна, човек не може да не забележи противоречията, в които сам изпада. Би си спомнил например, че сутринта е твърдял едно, на обед друго и съвсем друго вечерта. В нормално състояние подобно нещо няма да му се случи, но ако все пак стане, веро­ятно ще започне да се убеждава, че не е способен да определя кое е добро и зло.

Съвестта и буферите заслужават по-обстойно разглеждане, но ако ви интересува моралната страна на тази система, за начало е достатъчно да знаете, че човек трябва да има чувство за добро и зло. Няма ли го, нищо не може да му помогне. Тря­бва да има някакво чувство за добро и зло, за правилно и пог­решно, за да го развие по-нататък. Най-напред обаче трябва да разбере, че обичайният морал е нещо относително, а на второ място, че са му необходими действително обективни кри­терии за добро и зло. В момента, в който се убеди в необходи­мостта от такива критерии, той ще погледне с други очи на света - от позициите на тази система.

Съвестта се намира в същината, а не в личността, за раз­лика от магнетичния център, който е в личността, а не в същи­ната. Магнетичният център се придобива в този живот. Нами­ра се в интелектуалния дял на емоционалния център, може би също и в интелектуалния дял на интелектуалния център, и се изгражда от т. нар. "Б"-влияния.

Достатъчно е само да ги разклатите.

Понякога е възможно. Стига да знаете какво представля­ват. Има голяма разлика между оправдание и буфер. Хората обичат да си намират всякакви оправдания. Започнат ли да се повтарят, оправданията стават буфери.

Буферите са свързани със съвестта. Когато говорим за съ­вест, ние най-често я разбираме в конвенционалния смисъл на Думата - нещо като култивиран емоционален навик. Реално погледнато, тя е нещо по-специално: всеки има съвест, но не може да я използва в състояние на сън. Ако по някаква случайност човек усети дори за миг съвестта си, ще изпита такава болка, че моментално ще поиска да се избави от нея. Хората, които получават подобни усещания, са измислили всевъзмож­ни начини да се избавят своевременно от тях. В най-общи ли­нии това състояние се изразява в следното: човек усеща едно­временно всичко онова, което обикновено усеща в различни моменти. Би било хубаво да знаете, че всеки наш "аз" чувства нещата по различен начин. Тоест, ако един от тези "азове" ха­ресва дадено нещо, на друг то вдъхва неприязън, докато на трети то е просто безразлично. Само че ние не можем да изпи­таме едновременно всички тези противоположни чувства, за­щото между тях има буфери. Всъщност заради тези буфери ние не можем да се възползваме от съвестта си, т.е. да изпита­ме едновременно всички онези противоречиви чувства, които ни навестяват, а когато това понякога все пак стане - страда­ме. С други думи, в нашето състояние буферите са дори необ­ходими, иначе ще полудеем. Но ако човек знае в какво се със­тои тяхната функция и се подготви, с течение на времето може да започне да разбива своите противоречия и да премахва бу­ферите си.

Когато човек реши да се отърве от някакъв машинален навик, независимо добър или лош, изпитва доста неприятни чувства, защото голяма част от тези навици - правилата за поведение, моралните норми и пр. - се усвояват още през де­тството. В повечето случаи ние не можем да усетим съвестта си, защото имаме твърде много буфери, а те, както казах, са нещо като прегради между различните ни емоционални наг­ласи. Чувството, че съвестта ти се е пробудила, се изразява в това да виждаш едновременно стотици неща. Ако не бяха тези "прегради", щяхме да забележим как постоянно изпадаме в противоречия, а това не е особено приятно откритие. И тъй като основният ни житейски принцип се състои в избягването на неприятни емоции и изводи, ние просто се стремим да не ги забелязваме. Така си създаваме вътрешни буфери. Когато се редуват, противоречията не изглеждат чак толкова несъвместими - за целта трябва да се видят едновременно.

Ние, хората, сме машини. В такъв случай нека проверим дали не се нуждаем от корекции, защото която и машина да вземем, все ще открием нещо, което би могло да функционира още по-добре.

Понякога ме питат дали изобщо има нещо постоянно в нас. Да, има, и то две неща: буферите и слабостите. Някои наричат слабостите си "черти", но те не са нищо друго освен слабости. Всеки от нас има не само специфични слабости, но и специфични буфери. Човек се състои от буфери, някои от които са с особено важна роля, защото присъстват във всич­ките му мисли и решения. И така, чертите и буферите са един­ственото, което неизменно присъства в нас. Все пак добре, че не е нещо друго, защото тези двете можем да ги променяме.

Буферите не са естествени, а изкуствени. Най-често се по­лучават по пътя на подражанието. Децата подражават на въз­растните и по този начин се сдобиват с част от буферите си. Останалото идва несъзнателно, чрез възпитанието. Ако оста­виш едно дете да израсне в общество, състоящо се само от "будни" хора, то никога няма да потъне в сън, но при сегашни­те условия това дете още на седмата или осмата година разви­ва "имагинерна личност" или "имагинерен аз".

Питат ме хората и това, дали можем още сега - в това състояние на съзнанието си - да открием своите буфери. Да, можем, но не нашите, а само чуждите буфери.

Човек се дели на четири части: тяло, душа, същина и лич­ност.

На пръв поглед личността и същината сякаш са нераздел­ни, но когато се вгледаме по-внимателно в себе си, ще откри­ем кое е към личността и кое - към същината. Ако под "душа" разбирате някакъв самостоятелен организъм, контролиращ фи­зическото тяло, то трябва да ви поясня, че тази представа едва ли почива на реални основи. До едно такова схващане за ду­шата (т.е., онова, което са разбирали под "душа" до XVII в.)

като че ли най-много се доближава това, което наричаме "съ­щина". В нашата система също се използва терминът "душа", но само в смисъла на "жизнено начало". Същината, личност­та и душата, взети заедно, отговарят на това, което в миналото са наричали "душа". Но ако тогава са смятали, че душата съ­ществува самостоятелно от тялото, то в нашата система на­пълно се изключва възможността за извънтелесно съществу­ване на същината, личността или душата.

Всеки е чувал, че когато някой човек или което и да е живо същество (независимо човек или хлебарка) умре, неговата душа (т.е. жизненото му начало) отива на Луната. Душата е ма­териална. Тя представлява определено количество фина мате­рия или, ако предпочитате, енергия, която се отделя от тялото в момента на смъртта. При нормалните хора душата е лишена от съзнание, тя е само един механизъм, който не може да из­питва болка. Човек обаче може да си изгради нещо като полусъзнание, което да се предаде и на душата му и тогава тази устремена към Луната душа вероятно ще осъзнава какво й се случва. Това обаче става много рядко — само когато същината умре, докато човекът е бил още жив. Тогава душата може да приеме някои свойства на същината. В интерес на истината,, доста хора погубват същината си и се превръщат в живи тру­пове, но това вече е друга тема. Сега нека се спрем на нещо друго: какво означава да си създадеш собствена луна.

Първо, какво представлява Луната? Каква е функцията спрямо човечеството и отделния човек? Какъв ще бъде ефектът, ако тази функция изчезне - благоприятен или може би тъкмо обратното? Знаем, че нашите движения се контролира от Луната, тъй че ако нея я нямаше, нямаше да можем да се; движим и щяхме да изпопадаме на земята като кукли с отрязани конци.

Трябва да разберем, че всичко това има отношение към съществото. Кое е личностно за него? Първо, човек не е ед­но, а множество същества. Ако искаме да работим върху соб­ственото си същество, т.е. да внесем необходимите корекции в съответствие с нашите цели, ще трябва да се опитаме да станем едно цяло. Тази цел обаче е твърде далечна. Какво оз­начава да станеш едно цяло? Първото, което трябва да напра­вим (а то не може да стане веднага), е да си изградим постоя­нен център на притегляне. Това имах предвид, когато говорех за създаването на собствена луна. Луната е постоянен център на притегляне във физическия ни живот. Успеем ли да си съз­дадем такъв вътре в нас, тя повече няма да ни трябва.

Но преди това трябва вече да сме разбрали какво означа­ва да нямаш постоянен "аз". Вместо него ние имаме черти или слабости, за които споменах по-горе. Преди да пристъпим към каквото и да било, трябва да ги опознаем чрез самонаблюдение. След това трябва да се постараем да преодолеем тези свои черти, които не ни позволяват да станем едно цяло. Ще трябва да се борим с въображението, отрицателните емоции и своенравието. Ако искаме да постигнем нещо, трябва преди това да разберем, че най-печалното заблуждение, в което мо­жем да изпаднем, особено ако целта ни е създаването на соб­ствен устойчив център на притегляне, е убеждението, че мо­жем да направим нещо сами, без чужда помощ. След него се нареждат отрицателните емоции, които не ни позволяват да изпълним онова, което ни е казано във връзка със системата. Разберете, човек може да преодолее своя стремеж към своенравие, само ако прави това, което му казват. Нищо няма да стане, ако прави само онова, което си е наумил - в случая това няма да бъде признак за воля, а най-обикновено своенравие. Своенравието винаги означава борба с друга воля. То така се самоизразява.

Няма да е зле, ако сега вземете лист хартия и запишете съставните елементи на своето същество. Така най-лесно ще разберете защо то не може да еволюира самостоятелно. Да, една от чертите му е, че човек е машина. Втората е, че обитава малък сектор от машината си. Третата е, че има не един, а Множество различни "азове". Човек непрестанно казва "аз", но всъщност този "аз" непрестанно се мени. Тоест, ако в този момент кажа "аз", това ще е един от многото ми "азове"; ако след пет минути кажа "аз", това ще е съвсем друг "аз". Тъй че имаме предостатъчно азове, но никой от тях не е онзи центра­лен, постоянен "аз", който бихме могли да контролираме. Ето такова същество е човекът - никога не успява да стане едно цяло и никога не е един и същ. Ако си записвате това, което ви казвам, ще разберете в какво се изразява промяната в същест­вото и кое трябва да се промени. Има какво да се промени във всяка наша черта, а дори най-малката промяна предизвиква промени и в останалите.

Основният и най-съществен фактор в една такава цялост­на промяна е вътрешното разделение. Т.е. лично аз, да речем, трябва да разгранича истинския си "аз" от онова, което се на­рича "Успенски" или нещо подобно. Ако не направя това, ако забравя за него и продължа да се възприемам по стария на­чин, т.е. да смесвам "аз" и "Успенски", работата ще замре. Някакъв напредък в началния етап може да се постигне един­ствено на базата на това разграничение. Пропусне ли се, оста­налите етапи ще останат непостижими - но разграничението трябва да бъде точно. Тук хората много често правят следната грешка: наричат "аз" онова, което харесват в себе си, а което не им харесва, което е слабост или просто несъществена чер­та на личността, те го наричат "Успенски", "Петров", "Ива­нов" или каквато там фамилия носят. Това е напълно погреш­но. Освен това няма никаква полза, ако днес разграничиш вяр­но своя аз, но още на другия ден го забравиш. Ако направиш вярно разграничение, гледай да го запечаташ завинаги в па­метта си.

[Тук Успенски дава примери за погрешно вътрешно разг­раничение. На лекциите му идвал някой си Петров, който в един момент решил да се разграничи вътрешно. За свой "аз" той посочил "онова, което го поддържа жив", а всичко остана­ло се отнасяло за "Петров".]

Подобно деление е чиста лъжа, самозалъгване, и е най-лошото, което би могло да ни сполети, защото още при първо­то затруднение, което срещнем, то ще предизвика вътрешен конфликт у нас, който няма да ни позволи да преценим вярно ситуацията.

Причината сте вие и госпожо А. Госпожа А. смята, че знае кое какво е по-добре от вас. Смята се за по-важната, а вие трябва да правите само това, което тя ви каже.

Б. не знае нищо.

А защо му се подчинявате? Ако вие наистина смятате, че "той" знае повече, тогава го изучете по-обстойно и после вече ще можете да си направите съответните изводи. Първото ус­ловие е да не приемате нищо на вяра. Има ли смисъл да изгра­ждате устойчив и неизменен "аз", ако продължавате да вярва­те на господин Й.? Истинският "аз" възниква от желанието ДА БЪДЕШ и ДА ЗНАЕШ, останалото е без значение. Така че всъщност няма и какво толкова да се дели. Не бива да вярвате на нищо, защото така нищо няма да постигнете.

Всъщност в тази система под "аз" се разбират пет разли­чни неща или по-скоро нива. В своето ординерно състояние човек представлява множество от "азове" - това е първото ни­во. В диаграмата е представено като квадрат от "азове". Ако човек се заеме с нашата работа, тогава се появява и "наблюда­ващият аз" (отбелязан на диаграмата с черно квадратче) - ето ви второто ниво. Трето ниво на "аза" (обозначено на диагра­мата с най-малкия кръг) означава, че се е появил Чиракът. Той контролира част от "азовете". Четвърто ниво на "аз" (обо­значено със средния кръг) е, когато се появи Калфата. Той кон­тролира всички "азове". Пето ниво - това вече е "Господарят" (или Майсторът). На диаграмата е показан като най-големия кръг, съдържащ в себе си всички останали нива, тъй като той има "времево тяло" - познава своето минало и своето бъдеще,; макар че и в това познание съществуват различни степени.


Както вече знаете, тази система прави разграничение ме­жду "аз" и "Джоунз", "аз" и "Смит" и т.н., в зависимост от фамилията, което носите. Тоест, в случая "Джоунз", "Смит", "Иванов" или "Петров" са онази Фалшива личност, която все­ки от нас притежава. Това деление обаче не съвпада с делени­ето на Същина и Личност.

Същината е нещо вродено - нашите способности и неспособности. Свързана е с "типа", както и с физическото тяло. Ние не можем да й въздействаме пряко. Ако говорим за рабо­тата над себе си, всичко, с което разполагаме и върху което можем да се изявим, е личността. Когато човек се заеме с по­добна работа, магнетичният център поражда т. нар. "наблю­даващ Аз". Този "аз" също е личност и трябва да обучи оста­налата част от личността и същината.

И да, и не. Общо взето, зависи не толкова от индивидуал­ността, колкото от състоянието и обучеността й. Ако е подв­ластна на въображаемия аз, тогава греши.

Съществото няма отношение към делението между лич­ност и същина. Знание и същество са двете страни на онова, за което стана дума, когато обсъждахме човешките възможно­сти за развитие. Те са антиподна двойка. Личност и същина са друга такава двойка, но в различен план.

Личността се придобива, докато същината си е само на­ша - нещо, с което сме се родили и с което не можем да се разделим. Те обаче се смесват помежду си и е много трудно да ги разграничим. Ще ви бъде от полза, ако запомните това разграничение, просто като теоретичен факт.

Същината или човешкият тип е резултат от планетни влияния. Планетите влияния предопределят редица важни съби­тия в живота на човечеството - например, войните и револю­циите. Нашите емоции имат планетен произход и различните комбинации от планетни влияния произвеждат различни ви­дове същина. В зависимост от типа, към който принадлежим, действаме по определен начин в определени ситуации. Каз­ват, че основните типове са 12 или 18 на брой, а останалото са техни комбинации. Чистият тип се среща крайно рядко, но раз­личните черти изпълняват различни роли при различните ти­пове, макар че всеки тип съдържа всичко.

Може ли да се промени типа, към който по рождение принадлежиш?

Ами ако е много лош и не жалиш усилия - да. Първо тря­бва да разбереш какъв тип си, т.е. да проучиш същината си. Ако откриеш там нещо, което не отговаря на целта, която си си поставил, и положиш необходимите усилия, можеш и да го промениш. Същината се крие в личността, през която не могат да преминават лъчите на планетните влияния, тъй като личността се формира по стечение на случайни обстоятелст­ва. Само отделни части на човека се поддават на планетни влияния - части, които са винаги налице - и затова планетни­те влияния се отразяват най-силно на групите хора, но рядко на индивидите.

Това зависи от съотношението между личност и същина. Когато е силно изявена, личността образува нещо като черуп­ка около същината и предопределеността се свежда до мини­мум. Планетните влияния, контролиращи съдбата, типа или същината, не ни достигат, ако в нас доминира индивидуалността. Има обаче хора, които се изживяват повече като същина, и то не без влиянието на т.нар. "школи". В такива случаи ин­дивидуалността е съвсем слабо изразена, затова действието на Закона за предопределението при тях се проявява много по-силно, отколкото при останалите. Те са по-податливи на определен тип влияния, които при други почти не се усещат. Само че не бих искал да се впускам в по-подробни обяснения, защото това сега само би разпалило въображението ви. С те­чение на времето сами ще разберете за какво става дума. Ако изключим раждането и смъртта, в живота на обикновения чо­век няма нищо предопределено. Както казах, индивидът се вли­яе слабо от планетните влияния, защото същината му остава недоразвита и слаба или прекалено смесена с личността. Пла­нетните влияния не засягат личността и затова при тези хора действа единствено Законът за случайността. Ако човек живее чрез същината си, в него започнат да се проявяват и планетни­те влияния или, с други думи, той вече се подчинява на Закона за предопределението. Отделен въпрос е дали това дава няка­кви предимства. В определени случаи може да се окаже за до­бро, но в други се получава обратното. Общо взето, това все пак е по-добрият вариант. Но повтарям: планетните влияния не могат да проникват в личността, тъй като тя ги отразява като огледало.

[Следва въпрос за планетните влияния и ползата от аст­рологията.]

Комбинации от различни влияния произвеждат и комби­нации от различни типове. Не знаем какво точно представля­ват и дори хороскопът не може да ни помогне. Това е нещо като средновековна психоанализа...

По-точно, оттам произхождат. Всички наши емоции имат планетен произход, но това не означава, че възникват на сами­те планети.

Трудно е да се каже. Хората могат да имат най-различни емоции, както са различни и възможностите им да контроли­рат своя живот. Много често тези възможности са само въоб­ражаеми. Много често въпросите от рода на "Какво да правя", "Как да постъпя" и т.н. са напълно безсмислени, защото човек на практика разполага с една-единствена възможност. Може да си мисли, че има най-различни възможности пред себе си, а те всъщност да се свеждат до една. Той просто не упражнява контрол. Но да се върнем на въпроса. Мисля, че би било доб­ре, ако започнете така: разберете първо за какви емоции става дума, дали са свързани със същината или с личността. В пове­чето случаи (изрично подчертавам: не винаги, а в повечето слу­чаи), можете да се доверите на емоциите, свързани със същи­ната, но не и на тези, свързани с личността. Но това не е общо­валидно правило - просто ви давам някои насоки, за да откри­ете сами отговора. Самият въпрос показва къде да се насочи­те. Помислете за същината и личността. Проучете какво кон­тролирате в себе си и какво не. Важен е не толкова отговорът, колкото самото проучване.

Въобще не. Същината не е самостоятелен организъм, а механизъм. Няма собствен мисловен апарат, затова използва услугите на личността.

На практика същина, тип и съдба са едно и също, но е много трудно да открием доказателства за предопределение­то, освен някои почти съвсем веществени факти като здраве­то, възможностите и други подобни. Има много други неща, но е трудно да се забележат, защото на стадия, в който се на­мираме, същината рядко действа отделно от личността. Мно­го от нещата, които сме склонни да приписваме на съдбата, всъщност са свързани с личността. Тъй че е рисковано да се правят заключения. Има обаче и очевидни неща - например определен тип хора се привличат помежду си. Имат същия тип приятели, същия тип проблеми, същия тип затруднения, но във всички случаи личността също си казва своето. Следо­вателно не може да се говори за някаква "сляпа съдба", а по-скоро за причинно-следствени връзки.

Означава ли това, че промяната на типа изисква по-големи усилия, отколкото тази на придобитата личност?

Промяна на типа ли? Само ако се налага. Общо взето, типът не създава проблеми. По-скоро личността трябва да се променя. Една неконтролирана личност не може да е в ред.

Много малко хора могат да работят върху същината. Това не е някакво предимство, защото те пък се сблъскват с допъл­нителни затруднения. Общо взето работим върху личността и с това се изчерпва всичко, което можем да направим - но все нещо ще постигнем.

Когато се опитваме да променим своето същество, то­ва отразява ли се по същия начин на същината, както на личността?

Трябва да работим върху своята личност, но ако наистина постигнем нещо, то се отразява и на същината.

Не съвсем. Казах, че личността е почти изцяло изкустве­на, докато същината е почти напълно реална...

И двете. Има "азове", които спадат към личността, има и такива, които спадат към същината.

Естествено. "Азовете" могат да бъдат интелектуални, дви­гателни, инстинктивни. Само че всеки "аз" е просто поредно­то ви пожелание или прищявка. Това деление е само за удобс­тво. Ако не ви харесва, можете спокойно да забравите за него, макар че нещата стоят точно така. Приемете, че "азът" е нещо просто и малко, докато при личността вече се получават мно­го по-комплицирани желания.

Да, този център контролира потребностите на същината.

Общо взето, да. Бих искал обаче да зная какво разбирате под "интелигентност". Ако ви отговоря с "да", няма да ви свърши работа - няма да влезе " в оборот".

Точно това имах предвид. Ако се вгледаме в себе си, ще видим, че интелигентността спада и към същината, и към ли­чността. Нещата са доста смесени, но от една по-универсална гледна точка може да се каже, че във всяка същина е заложено определено количество интелигентност.

Човек е подчинен на твърде много закони - физически, физиологически, биологични, както и на такива, които сам е създал - за да стигнем до тези, които регулират личния му живот и най-накрая до въображаемия "аз". Това е най-важният закон, на който е подчинен целият ни живот и поради който сме принудени да живеем в несъществуващото седмо измере­ние. Във всеки момент на човека му оказват въздействие мно­гобройни сили или влияния, макар че той се ръководи най-вече от въображението си. Ние си въобразяваме, че сме нещо различно от онова, което сме, и от това се раждат илюзии. Има обаче и неотменими закони. Живеем, например, с опре­делени храни и определен въздух, с определена температура и т.н. По този начин сме обусловени от влияния, спрямо които имаме много малко възможности за избор. Необходимо ни е да променим вътрешната си нагласа.

Хората, които живеят изключително под А-влияния и при­емат, ако ги срещнат, Б-влиянията на същото ниво, както и А-влиянията, обикновено умират в този живот. Могат да про­дължат да съществуват физически, което обаче не означава, че същината им се развива.

Тези мъртъвци различават ли се от останалите хора? Живеят ли по същия начин като нас?

В общи линии да, защото си имат душа и онова, което им е останало от същината. Ако не друго, умеят да се подсигуря­ват!

Имам предвид да сте сигурни, че всеки път, когато казва­те "аз", става дума за същия "аз". Например, ако сега кажете "аз искам това и това", след половин час ще искате нещо съв­сем друго, т.е. оказва се, че имате поне два различни Аза. Има само едно, което наистина е ваше, останалото са безброй въо­бражаеми "азове". Това ваше е единственото, което наистина съществува и не е зле да се научите да го различавате. Все ще успеете да откриете нещо определено, трайно и достатъчно устойчиво у себе си, колкото и малко и елементарно да е то...

Ако помните всичко, което говорихме, до десет седмици ще си спомните себе си. Заемете се, например, с изучаването на вашата фалшива личност. Това е един от най-бързите ме­тоди. Колкото повече опознавате фалшивата личност, толко­ва повече ще си спомняте и себе си. Ако има нещо, което осо­бено да пречи на самоприпомнянето, това преди всичко е фал­шивата личност. Една фалшива личност не може и не иска да си спомни коя е, както не би искала това да бъде сторено от друг. Тя се старае с всички сили да осуети самоприпомнянето, като например приема някаква форма на сън и нарича това самоприпомняне. И е щастлива.

Фалшивата личност е тъкмо обратното на онова, което наистина е ваше. Фалшивата личност трябва да бъде принудена да изчезне или поне да няма място за нея в тази работа. Това важи за всички и трябва да започнете именно от него. Първо трябва да опознаете своята фалшива личност и да престанете да й се доверявате - на идеите й, на думите й, на дела­та й. Не можете да я разрушите, но поне можете да я укротите^ за известно време и постепенно да я омаломощите.

На практика фалшивата личност не съществува - тя е един­ствено в нашето въображение. Съществува чрез своите проявления, но не и като част от нас. Всъщност, няма за какво да й търсите дефиниция - само ще се оплетете в приказки, а тук трябва да се борави с факти. Така е и с отрицателните емоции - наглед ги има, но на практика те не съществуват, защото си нямат реален център. Това е и едно от неудобствата на сегашното ни състояние.

Изпълнени сме с несъществуващи неща.

[Тук един от слушателите подхвърля, че понякога изпитва сериозни съмнения дали "тази работа" наистина го интересува.]

Единствено вие можете да намерите отговора, но забравяйте едно основно правило - казвайте "аз" само тогава, когато наистина става дума за вашият единствен "аз". Не бива също да забравяте, че трябва да познавате и останалите си "азове". Ако го забравите, ще забравите и другото. И обратно­то - помните ли това, ще помните и всичко останало. Забравянето на този факт е най-голямата опасност - и най-дребното недоглеждане може да обърка всичко.

Някои от тези "азове" могат да ви бъдат от полза, други са просто изкуствени, трети пък - патологични. Всички ние игра­ем роли. Всеки от нас си има по пет-шест роли, които изпъл­нява през целия си живот. Изпълнява ги несъзнателно, а ако се опита да го прави съзнателно, твърде скоро започва да се иден­тифицира с ролята си, след което продължава отново несъзна­телно. Взети заедно, тези роли изграждат нашите въображае­ми "азове".

Въображаемият "аз" - това е фалшивата личност.

[В този момент някой от публиката пита дали, премина­вайки в по-висш стадий на съзнание, човек би могъл да стане по-добър или по-лош.]

Въпросът ви е неправилен. Хората стават по-лоши само когато са станали по-механични. Самоприпомнянето не може да има лоши последици, особено пък ако е съчетано с остана­лите идеи на системата. Но започнете ли да подбирате, да из­пускате едно за сметка на друго - примерно опитвате се да си спомните себе си, без да сте си изяснили проблема с многоб­ройните си "азове" и упорствате да гледате на себе си като на едно цяло, то и самоприпомнянето няма да ви бъде от особена полза, а напротив, може да се стигне до негативна кристали­зация, което означава край на развитието. Освен това има шко­ли (или системи), които, макар и да не използват точно тези формулировки, се основават именно на фалшивата личност и борбата срещу съвестта. Мога да ви уверя, че последствията от такива занимания са плачевни. Те могат на първо време да ви дадат някакво усещане за сила, но затова пък ще осуетят развитието на по-висшето ви съзнание. Фалшивата личност или заличава, или изопачава паметта.

Самоприпомнянето трябва да се основава на правилното функциониране. Същевременно трябва да се стремите да отс­лабвате фалшивата личност. В началото ви изложих някои на­соки за работа, дадох и разяснения - просто тези неща трябва да вървят в комплект. Не може да се прави едно, а друго - не.

За да се получи вярната комбинация, трябва да изпробвате вси­чко, но първото и най-важното нещо е да разберете какво се иска всъщност от вас и да се преборите с фалшивата личност. Какво мислите, че ще стане, ако някой реши да си спомни себе си, но няма намерение да се бори с фалшивата си лич­ност? Ще стане така, че всичките му черти ще изплуват наяве и ще започнат да викат една през друга: "О, този не ми харес­ва, онзи не ми харесва... Не ща това, не ща онова..." И прочие в същия дух. И накрая нищо няма да се получи. Ако все пак някой реши да изпробва този крайно неблагонадежден метод, може на първо време да се почувства по-силен, само че в та­кива случаи колкото по-силен се чувстваш, толкова повече на­маляват възможностите ти за бъдещо развитие. Да кристали­зираш преди развитието си - това е опасното!

Освободен ли с отегченият човек от идентификация?

Отегчението по принцип е вид идентификация, защото то означава, че се отъждествяваш с фалшивата си личност, с ня­каква отделна част от себе си. Общо взето, идентификацията ни е обичайно състояние. Най-често по този начин се проявя­ва и фалшивата личност, Заради това свое неутолимо желание за идентификация човек не смогва да се отърси от фалшивата си личност. На идентификацията трябва да се гледа като на нещо външно, нещо изолирано, но това би могло да стане са­мо ако се постараете да станете по-съзнателни, т.е. да напра­вите всичко възможно да си спомните себе си и непрестанно да се стремите към още по-висока степен на съзнание. Само един по-осъзнат човек би могъл да се бори със стремежа си да се идентифицира и да лъже, но най-вече със своята фалшива личност. Основните усилия трябва да се насочат към нея. Ако се откажете от борбата си с фалшивата личност и решите да пробвате нещо друго, много скоро ще се убедите, че всичките ви усилия отиват на вятъра. При фалшивата личност нещата стоят по същия начин, както при отрицателните емоции, лъ­жата и въображението - тя просто не може да диша, ако не се идентифицира. Трябва да разберете, че във фалшивата лич­ност са съсредоточени всичките ни лъжи, черти и "азове", от които нямаме и не можем да имаме никаква полза нито в жи­вота, нито в нашата работа. Същото важи и за отрицателните емоции.

И от много други неща. С нея са свързани някои лоши навици на ума - например, погрешните разсъждения. Ако не цялата, то някаква част от фалшивата личност винаги се бази­ра на неправилните разсъждения. В същото време, ако се опи­тате да отстраните отрицателните емоции, тя ще се разпадне, защото не може да живее без тях.

Разбира се. А как иначе? Фалшивата личност е нещо като генератор на отрицателни емоции. Тя непрестанно ги демонс­трира, наслаждава им се или пък ги предизвиква. Вероятно си спомняте - казах, че ние нямаме център за отрицателни емо­ции. За такъв ни служи фалшивата личност.

Първо я опознайте, след това помислете какво да правите с нея. Гледайте обаче да насочите мислите си в правилна на­сока. Ако мисълта ви тече вярно, ще откриете и начина да се справите с фалшивата личност. Най-важното е да не се опит­вате да я оправдавате, защото тя живее тъкмо от тези неща, оправданията и най-вече комплиментите. Човек все се мъчи Да оправдае фалшивата си личност, дори и без никаква нужда. Непрестанно се самоубеждава, че тя е нещо нормално, и си търси какви ли не оправдания. Ето това наричам "неправилно мислене”. С други думи, човек първо трябва да опознае фал­шивата си личност, за да може след това да я прецени вярно. Това трябва да му е първата работа - един вид да я постави на място. Но пак повтарям: всички наши идентификации, съоб­ражения, лъжи, слабости и самозалъгвания, всички видими и невидими противоречия, в които непрекъснато изпадаме - вси­чки те са свързани с фалшивата личност. На нея се дължи и всяка една проява на своенравие, тъй че рано или късно ще трябва да скъсате и с него.

Поне повечето от тях, включително и тези, които в нача­лото не са били свързани с нея, т.е. имали са реални основа­ния, но в един момент също са преминали към фалшивата ли­чност.

Човек просто трябва да знае какво представлява фалши­вата му личност. Горе-долу както е с някое куче от рядка по­рода. Ако не си го видял, не можеш да говориш за него. Тряб­ва да имаш поне визуална представа. Понякога е достатъчно да запомниш само един детайл - да кажем, най-личностният белег на породата. Но опознаеш ли веднъж една порода, ти ще я знаеш за цял живот - просто ще знаеш как изглеждат тези кучета, как лаят и как ходят.

[От публиката питат кое по-точно подхранва фалшивата личност и дали това не е "основната" й черта.]

Самата тя е фалшивата личност. В повечето случаи фал­шивата личност се основава на една-единствена наша черта, която се прокрадва и във всички останали. Някой друг път ще се занимаем по-подробно с основните черти и тогава ще ви­дите сами как се появява от тях фалшивата личност.

Просто се наблюдавайте. Не се сещам за нищо по-добро. Все нещичко ще откриете и именно то ще бъде вашата основ­на черта за момента. Тя е въображаема личност - основна черта за всеки човек.

Първо да разбере коя е тя. Зависи и доколко я познава. Ако я познава наистина добре, може и да я промени.

Започнете с чертата. Разберете коя е, после говорете за нея и така нататък.

За фалшивата личност трябва да се мисли. В някои слу­чаи можете да видите във всичко една основна черта - тя е нещо като ос, около която кръжат останалите. Можете спо­койно да я извадите на показ, но в такива случаи личността обикновено си казва: "Абсурд! Само това не!". Дори да разби­ра, че няма смисъл да я крие, той може отново да я "забрави" с помощта на буферите. Познавам много хора, които няколко пъти са давали име на основната си черта, запомняли са я за известно време, но после са я забравяли. Това си личеше даже по вида им - лицата им изглеждаха по един начин, когато се опитваха безуспешно да си спомнят, и по съвсем друг, когато си спомнеха и започваха да я описват сякаш за първи път! С фалшивата личност трябва да се сближите. Можеш да опозна­еш истински някого само ако имате личен контакт. Ако само са ти говорили за него, можеш винаги да го забравиш.

Ще добия ли представа за фалшивата си личност, ако се върна мислено към някои събития в миналото си?

Понякога да. Може по някакъв начин да е свързана с ми­налото ви или с вашите близки. Само не забравяйте, че и вие имате фалшива личност, не само вашите приятели.

На теория да, макар лично аз да не съм попадал на подо­бен случай, а и не съм чувал за други. Обикновено хората ня­мат нужната подготовка, за да разобличат фалшивата си лич­ност, дори и да им се помага. Все едно че показваш на някого собственото му отражение в огледалото, а той ти отговаря: "А, това не съм аз! Това не е истинско огледало, а някаква измишльотина. Моето отражение не е такова!" Когато е под­готвен, човек понякога може да разпознае някоя своя слаба черта. А когато я знае и се съсредоточи над нея, с течение на времето е възможно и да я преодолее, след като тя вече няма да определя неговите постъпки.

В много случаи чертата или слабостта на даден човек при­ема елементарна форма - да кажем, на мързел, - но понякога е тъй старателно замаскирана, че не намираш думи, за да я опишеш и тогава ти остават единствено диаграмите или ри­сунките.

При някои хора мързелът обхваща три четвърти от живо­та им, а и повече. Понякога мързелът е важна, понякога - ос­новна черта на фалшивата личност. Най-често това е основна­та ни черта, от която зависят всички останали или я обслуж­ват по някакъв начин. Не забравяйте също, че има различни видове мързел. Няма да е зле, ако ги опознаете - за целта на­блюдавайте себе си и тези около вас. Много хора изглеждат постоянно заети, все нещо правят, но ако се вгледате по-вни­мателно, ще установите, че именно мисълта им е мудна и ленива. Това е най-честият случай. Мързелът не се огранича­ва само в желанието да седиш и нищо да не правиш.

* * *

[След една лекция, на Успенски задават следния въпрос: "Може ли човек да постигне нещо със собствени сили или то­ва става само с чужда помощ?" Успенски отговоря, че винаги, когато обяснявал на някого какво трябва да направи, този ня­кой започвал да спори с него, при това не само да спори, но и да се изпълва с отрицателни емоции. Затова, според него, не трябвало да се помага, а да се въведат ясни правила и изиск­вания. И за него щяло да бъде по-добре, ако само показвал, но не винаги било лесно да се уточни основната черта на фалши­вата личност.]

[На друго събиране един от слушателите споделя, че по­някога успешно се е улавял в акт на съображение или иденти­фикация. Може ли по този начин да опознае фалшивата лич­ност и чрез наблюдение да я отслаби? Успенски отговаря, че това всъщност е единственият начин, и то много добър, стига човек да не се отегчи, когато се опитва да го приложи на пра­ктика.]

В началото почти всички изгарят от ентусиазъм, но много бързо им доскучава и тогава започват да си служат безразбор­но с думата "аз", без да си задават въпроса за кой "аз" или по-скоро за коя част от Аза става дума. Най-големият ни враг е думата "аз", защото, ако погледнем реално, в нормално със­тояние ние нямаме никакво основание да използваме едно по­добно понятие. Трябва да мине време, за да можем да мислим за група от "азове" (например, "чиракът"), която идва от маг­нетичния център и приема формата на някакъв "аз". Ако става Дума за нормални житейски ситуации обаче, винаги когато се чуете, че казвате "аз не харесвам еди какво си", трябва моментално да попитате: "Кой по-точно аз?" По този начин ще си напомняте за онова множество, което всеки един от нас пред­ставлява. Забравите ли го веднъж, значи пак може да го забра­вите. Много хора започват добре, но после започват да забра­вят и в един момент се превръщат в още по-големи машини, отколкото са били преди това.

Няма ли да разберем чертите на личността си ако просто се наблюдаваме?

О, едва ли. Прекалено сме вътре в тях, липсва ни дистан­ция, затова същинската работа трябва да започне от основна­та черта. Разбира се, това не винаги е задължително, защото понякога основната черта не може да бъде точно определена, т.е. дефиницията се оказва твърде сложна, за да има и практи­ческа стойност. В такива случаи е достатъчно да се определи разликата между "аз” и "Успенски". Но трябва вярно да опре­делите кой е "азът" и кой - "Успенски", т.е. кое във вас е ис­тинско и кое - фалшиво. Няма да е достатъчно, ако си кажете, че по принцип правите подобна разлика, но дълбоко в себе си сте убедени, че вашият истински "аз" е онова, което харесвате в себе си, а останалото няма нищо общо с вас. Вярното само­определяне изисква доста труд и не става от първия път, но все някакви признаци ще проличат още в самото начало и те биха ви ориентирали какво да предприемете по-нататък. При­мерно започвате работа по тази система, като сте си постави­ли следната цел: "Искам да бъда свободен". Като формулиро­вка е чудесно. Какво обаче трябва да направите? Първо, вие трябва да се уверите, че наистина не сте свободни. Когато ус­тановите до каква степен сте зависими и успеете да формули­рате желанието си да бъдете независими, тогава ще видите и коя част от вас действително иска да бъде свободна и коя - не. [Някой пита не е ли достатъчно човек да вижда основните си черти, за да ги преодолее, и ако това наистина е така, с какво би могъл да ги замести. Успенски обяснява, че само с виждане нищо няма да стане, трябва дълъг и упорит труд.]

За начало опитайте директна атака. Ако, примерно, оби­чате да спорите, старайте се да не спорите. За какво ви е заме­стител, нима не ви стига тишината и спокойствието?

[Тук една дама от публиката разказва за някаква своя без­полезна черта, която обаче й доставяла удоволствие, макар тя да знаела, че е безполезна.]

Можете да се борите с тази черта, ако засилите другите черти на личността си - онези, които са й противоположни. Да кажем, че вашата личност има черта, която бихте предпо­чели изобщо да я няма. В такъв случай потърсете в себе си някоя друга черта, която е несъвместима с първата - тя би могла да ви помогне. Ако не намерите нищо подходящо в на­личния си арсенал, търсете в спомените си. Може би там ще попаднете на нужната "несъвместимост" и ако прецените, че върши работа, просто разменете двете черти. Възможно е обаче и да си заживеят дружно и щастливо. Например, едната може да присъства сутрин, другата - вечер - даже не е нужно да се засичат...

Има само една реална опасност. Ако дълго време не по­лагате нужните усилия или не постигате нищо съществено, вме­сто едно цяло, може да се окажете разделени на две, т.е. всич­ките ви черти и личности да се разделят на две групи: едната -полезна за делото и готова винаги да се притече на помощ, а другата безразлична или дори враждебна. Това действително е опасно, защото ако се образуват такива групи, безразличие­то на едната е достатъчно да провали постигнатото от друга­та. В такива случаи трябва да се отреагира своевременно и безкомпромисно, защото в противен случай може да се полу­чи двойна кристализация.

Съвсем конкретни неща. Всяка основна черта може да кри­стализира, подобно на буферите. Понятието идва от теософската терминология и в определени случаи е подходящо. Пред­полагам, всеки от вас е чувал за т. нар. "висши тела" - астралното, умственото и причинното. Под това се разбира, че човек има само едно тяло - физическото, а еволюцията му се със­тои в развиването на висши тела. Тоест, "човек N 5" отговаря на кристализацията на астралното тяло, "човек N 6" - на кри­стализацията на умственото тяло, а "човек N 7" - на криста­лизацията на причинното тяло.

Ако говорим обаче за кристализацията на основните чер­ти, човек може да притежава безброй положителни, дори пре­красни черти, но когато зад тях се спотайва една-единствена черта на фалшивата му личност, това е достатъчно да срещне много по-сериозни затруднения в работата си, отколкото мно­го други, които не блестят с особено прекрасни черти.

Фалшивата личност може да се престори, че проявява ин­терес към нашата работа, даже да поеме инициативата и да предизвика някое негативно или машинално "самоприпомняне" или нещо подобно. Но тя не може да свърши нищо полез­но, освен да попречи на този, който вече е на път да постигне нещо и да има резултати.

Ако се намеси фалшивата личност, системата може да се промени до неузнаваемост и да се превърне в нещо, което на практика се стреми да укрепи позициите на фалшивата лич­ност и отслаби въздействието на истинската система. Дейст­ващата в момента фалшива личност я тълкува така, както на нея е изгодно, тук ще вметне някоя дума, там - друга. Нямате представа колко невероятно може да прозвучи една съвсем конкретна идея, когато някой се опита да я преразкаже "със свои думи". Достатъчно е една дума да се изпусне от форму­лировката, за да се промени целият смисъл, а това напълно устройва фалшивата личност и й позволява да прави каквото си ще.

Ако работоспособността ни нарасне, това заради омаломощаването на фалшивата личност ли е?

Всичко, което човек успее да направи, всичко, което пос­тига, е за сметка на фалшивата му личност. След време, кога­то се отърси от нея, той ще може да постигне много повече за сметка на много други неща, но ще му трябва доста дълъг период, в който ще трябва да се издържа, ако мога така да се изразя, от фалшивата си личност.

Най-вече тя, но също така и машиналните навици. Поня­кога дори машиналните навици в други центрове.

Там е работата, че нищо не може да елиминира. Все едно да си отреже главата. Може обаче да я накара да не бъде тол­кова натрапчива. Започне ли да усеща кога има опасност да се прояви фалшивата личност, той ще се научи и как да предотв­ратява нейните прояви - ето с това трябва да се започне. Въп­росът с елиминирането изобщо не стои - то е свързано със съвършено други неща. Научете се да контролирате проявите. Но ако някой си мисли, че няма никакви проблеми с контрола и по този повод отказва да полага каквито и да било усилия, може да се окаже в много неизгодна ситуация. Хората често се ентусиазират при мисълта, че трябва да направят нещо до момента, в който разберат какво всъщност трябва да правят. Разберат ли го, тутакси се настройват негативно, всячески се опитват да си спестят тези усилия или се мъчат да открият някакви други обяснения. Запомнете това - фалшивата лич­ност се отбранява със зъби и нокти. Също така не е зле да разберете, че на това ниво, на което се намирате в момента, вие дори не можете да започнете работа. На първо време ще трябва да промените едно-друго. От вашите наблюдения мо­же само да разберете кое трябва да се промени, а то при все­киго е различно. Понякога е съвършено ясно и тогава започва борба, защото фалшивата личност се отбранява със зъби и нокти. За да се пребори с фалшивата си личност, човек тряб­ва винаги да прави онова, което не й изнася, а то може да се разбере много бързо. Ако постоянствате, тя ще започне да изпада във все по-голямо раздразнение и още повече ще се раз­крие пред вас, така че скоро ще ви бъде съвсем ясна. Но ако не я възпирате, се разраства. Тя не може да изчезне от само себе си. Може и да промени някои свои навици, но ще расте - тя е единственото нещо в механичния живот, което еволюира, дру­го няма.

5

Нека сега поговорим за отношението на фалшивата лич­ност към останалите части на човека. Развитието на всеки чо­век във всеки отделен момент протича с помощта на нещо, което можем да определим като статична триада. Наричаме тази триада статична, защото тялото, душата и същината ос­тават винаги на същото място и действат като неутрализира­ща сила, докато всички останали сили се променят, макар и много малко. Тази триада обаче през цялото време остава та­ка или иначе в същото състояние.

Много "азове" Фалшива личност

Тяло, душа, същина

Магнетичен център Фалшива личност

Постоянен "аз" Много "азове"

Не бива да се забравя, че нито едно тези състояния не е постоянно. Всяко от тях може да трае, примерно, половин час, след което идва друго, за да бъде сменено на свой ред от трето и т.н. Диаграмата показва само как протича развитието. Са­мата тя може да бъде продължена и след постоянния аз, който също има много форми.

Тялото, душата и същината са върхът на триадата. В дол­ния ляв ъгъл е "азът" и по-точно многобройните азове, съдър­жащи се в личността, т.е. всички емоции и усещания, които не са част от фалшивата личност. Тази фалшива личност (т.е. въображаемата ти представа за самия теб) се намира в десния долен ъгъл.

При ординерния човек зад "аза" се крие фалшивата лич­ност, но ако той е способен да се развива, постепенно в него се формира магнетичен център. Наречете го, ако желаете, "спе­циални интереси", "идеали", "идеи" и т.н. Започне ли да усе­ща въздействието на този магнетичен център, човек открива в себе си една отделна и независима част, от която именно за­почва и неговото развитие. Това развитие обаче може да бъде осъществено само за сметка на фалшивата личност, защото тя не се появява едновременно с магнетичния център.

Ако в него вече се е задействал магнетичният център, то­зи човек може да попадне и на школа, и ако реши да поработи по същество, трябва да насочи усилията си срещу фалшивата личност. Не бива да смятате, че фалшивата личност изчезва, а само че вече не присъства така постоянно в нас. В началото тя си е почти неотклонно с нас, но с усилването на магнетичния център започва да изчезва - понякога за половин час, поняко­га за цял ден. Но винаги се завръща и тогава ни държи по цяла седмица! Ето защо на този етап трябва да хвърлим всички си­ли срещу фалшивата личност.

Когато фалшивата личност изчезва за кратко, "азът" ста­ва сякаш по-силен, само че това не е истински "аз", а множес­тво "азове". Колкото по-дълго отсъства фалшивата личност, толкова по-силен става "азът", въпреки че е съставен от мно­жество "азове". Магнетичният център може да се трансфор­мира в "чирак" и тогава вече, след като установи пълен конт­рол върху фалшивата личност, може да превъзмогне и всички онези излишни дреболии, свързани с нея, за да се съсредоточи изцяло върху онова, което има отношение към "аза". При това положение на някой от следващите етапи ще може на мястото на досегашния променлив "аз" да се появи и постоянен "аз" с всичките му отличителни белези. Тогава многобройните "азо­ве" ще преминат към фалшивата личност, но нека засега не избързваме с подробностите. Ще има постоянен "аз" с всич­ките му отличителни белези, но всъщност още не знаем точно кои са те. Постоянният "аз" има съвсем различни функции, а и начинът, по който гледа на света, няма нищо общо с онова, с което сме свикнали.

Статичната триада показва, че независимо какво правим по отношение на фалшивата личност - дали ще работим по личното си усъвършенстване или пък ще дегенерираме - тя­лото, душата и същината през цялото време остават същите. След време при тях също може да се почувства ефект, но не и в началния стадий. Тялото остава винаги просто едно тяло, докато същината с течение на времето се изменя - но, повта­рям, това няма да стане още в самото начало. В нашата систе­ма същината играе някаква роля дотолкова, доколкото е сме­сена с личността. Не я приемаме като нещо отделно, защото, както вече стана ясно, ние не можем да въздействаме на съ­щината, ако не въздействаме и на личността.

Кое по-точно би могло да предизвика развитието на аза и отстраняването па фалшивата личност?

Преди всичко това е въпрос на време. При нормални ус­ловия фалшивата личност доминира, да кажем, двайсет и три часа в денонощието. Когато пристъпим към нашата работа, часовете ще станат двайсет и два, т.е. магнетичният център ще започне да действа един час по-дълго от обикновено. С течение на времето фалшивата личност започва да се смалява и играе все по-незначителна роля. (Това е показано във втора­та диаграма: фалшивата личност става пасивна, затова пък се активизират многобройните "азове", обкръжаващи магнетич­ния център.) Разбира се, под "смаляване на фалшивата лич­ност" имам предвид не размери, а време.

Между тези многобройни "азове" има и много пасивни, които могат да се окажат зачатъка на някоя нова личност. Фал­шивата личност не подлежи на развитие, при нея всичко е сбър­кано. Именно затова казах, че всички усилия трябва да се на­сочат срещу фалшивата личност. Ако някой не успее, това ще е защото не е отделил достатъчно внимание на фалшивата ли­чност, не я е проучил и не е действал както следва срещу нея. Фалшивата личност е изградена от много "азове" и всички те са въображаеми.

"Азове", които се контролират от някой друг, активен "аз". Например, когато всичките ни добри намерения се контроли­рат от мързела. В случая активен е мързелът, а пасивни - до­брите намерения. Активен е този "аз" или някаква там комби­нация от "азове", която може да контролира. "Азовете", които са под контрол или са принудени да вършат нещо, са пасивни. Става дума за нещо съвсем просто.

Диаграмите показват първо едно състояние, после – едно малко по-различно състояние и накрая - едно съвсем различ­но състояние. С тяхна помощ можете да видите три различни състояния на човека, започвайки от най-елементарното. В най-елементарното състояние активна е фалшивата личност, а "азът" остава пасивен. Тялото, душата и същината остават ви­наги неутрални. Когато след много и различни състояния се появи и постоянният "аз", тогава "азът" става активната стра­на, а фалшивата личност изчезва. Това, което става между те­зи два етапа, може да се покаже с много и най-различни диаг­рами, да не говорим, че възможностите са няколко.

[Питат Успенски дали има някакво място в статичната три­ада, където са активни онези "азове", които нямат връзка с магнетичния център, докато фалшивата личност остава паси­вна. Успенски обяснява, че когато е говорил за активизиране­то на определени "азове" или личности, е имал предвид тези, които гравитират към магнетичния център.]

На фалшивата личност пръв се противопоставя магнети­чният център, а след това и "азовете", които попадат в неговия обхват. В един по-късен момент магнетичният център се акти­визира, а фалшивата личност става все по-пасивна. Магнетич­ният център е комбинация от определени групи интереси. Не той ви "води", защо ако ви водеше, щяхте да напредвате, а вие оставате на същото място. Когато му дойде времето, с помо­щта на магнетичния център ще видите кое как е и дали наис­тина проявявате интерес към него. Ще можете да избирате. Още преди да започнем каквато и да било работа, магнетич­ният ни център би трябвало вече е достигнал някакво ниво, превръщащо го в група от определени интереси. Когато попа­днем на тази система, той започва да се интересува от евенту­алното й усвояване и тогава всъщност престава да действа ка­то магнетичен център, защото магнетичният център е нещо слабо. Целта на тази диаграма е да покаже началните етапи в нашата работа и по тази причина съм включил съвсем малко от комбинациите, които биха могли да бъдат показани чрез нея. Например, в първия триъгълник имаме триада, съставена от тяло, душа и същина (=), фалшива личност (+) и "азове" (-). Ако приемем, че тези "азове" вече са разпределени в различни групи, тогава една от тези групи е именно магнетичният център. Но ето че има и други групи - може да не са особено привързани към магнетичния център, но не са и враждебно настроени към него, които си съществуват и биха могли да се превърнат в нещо по-добро. Тези "азове", които са винаги враждебни и опасни, са всъ­щност самата фалшива личност.

Дали промените във формата на статичната триада не зависят от промените в битието?

Да, тъй като и най-малката промяна е промяна в битието, независимо че това понятие обикновено се използва за по-ма­щабни и по-сериозни промени. Когато говорим за промяна в битието, ние всъщност говорим за промяна от човек N 1,2 и З в човек N 4. Това си е промяна в битието, само че този огро­мен скок, естествено, се състои от много други къси скокове. Статичната триада представя вас. Тя показва състоянието на вашето битие, какво представлявате самите вие в даден мо­мент. Една от съставките й - тялото и същината - винаги ос­тава същата, но съотношението между другите две се проме­ня. В нормалния случай тялото и същината са безразлични, тъй че не могат да вземат ничия страна, но ако при тях нещо не е наред, те могат да вземат страната на фалшивата лич­ност.

6

Запомнете: ако ви обземат съмнения, постарайте се да из­викате другите си "азове", които вече са направили необходи­мата оценка. Това е единственият начин да се преборите със съмненията. Единственият практически подход е да се замис­лите за различните аспекти на собствената ви личност и да разберете кои от тях могат и кои не могат да ви бъдат полезни.

Човек може да прекара цял живот в изучаването на всяка­кви системи и термини, но да не успее да стигне до истински­те неща. Три четвърти или девет десети от обичайните ни по­знания са безполезни - те имат стойност единствено в нашето въображение.

Да проумеем, че спим - това е първото и най-важното. За да тръгнеш да търсиш начини да се пробудиш, трябва преди това да си разбрал, че спиш. Сравни съня и будното състоя­ние. Цялата наша работа тръгва от идеята за съня и възмож­ността за пробуждане. Всичко останало, различните възгледи за живота - колкото и мъдри, и премислени да са, си остават идеи на спящи хора, измислени заради други спящи хора. Съ­нят е резултат от много фактори: делението на личности, раз­лични "азове", противоречия, идентификации и т.н. Но първо­то, което трябва да направим - и то без излишни теоретични извъртания - е да проумеем, че спим.
За своенравието

На човек няма да му стигне цял живот да се промени, ако постъпва със себе си по същия начин както с всичко останало, с което се сблъсква в живота си. Може да постигне нещо само при положение, че прибегне до някой по-съвършен метод. Пър­вото условие обаче е да разбере. Всичко друго е следствие от разбирането. Освен това трябва да полага усилия по отноше­ние на емоциите и волята си. Човек трябва да бъде готов да се изправи срещу себе си, за да игнорира собствената си воля.

Най-напред трябва да си зададете този що е воля? Някой ще каже: нали не притежаваме воля, как ще се откажем от не­що, което нямаме? Това означава, първо, че вие не желаете да приемете факта, че нямате собствена воля или го приемате само на думи. Второ, вие имате някаква воля, но не винаги, само от време на време. "Воля" ще рече силно желание. Ако няма такова желание, няма и от какво да се отказвате, т.е. про­сто сте лишени от воля. Понякога желанието е налице - жела­нието да направите нещо - и ако спрете да го правите, това би означавало, че сте пренебрегнали собствената си воля. Не ви­наги обаче можете да я пренебрегнете, а само в някои по-осо­бени моменти. А какво означава желанието да правиш нещо? Това означава, че си приел правилата и принципите на дадена дейност, т.е. съгласен си какво трябва и какво не трябва да правиш. Съществуват някои общовалидни правила и принци­пи, но всеки човек си има и индивидуални особености, с които също трябва да се съобразяваме.

Винаги ли трябва да искаме допълнителни указания? Да, трябва, но когато искате да ви обяснят какво трябва да правите, трябва и да го изпълнявате. Никой не може да ви за­дължи да правите нещо против волята си, тъй че преди да ис­кате каквито и да било съвети, помислете хубаво.

Добре, а ако човек е готов да изпълнява това, което му се каже, ще му дадете ли указания?

Ако условията позволяват - да. Трябва да бъде момент, в който той наистина проявява воля, т.е. да изпитва ясно изразе­но желание да върши нещо, свързано с дадена работа или с други хора. Само че хората много рядко проявяват добра во­ля, обикновено е обратното. Ако наистина имате доброто же­лание да свършите някаква работа, аз няма да се впускам в коментари, а просто ще ви кажа: "Чудесно, продължавайте в същия дух, учете."

Тук се намесват и много други неща. Вие просто не умее­те да преценявате собствената си воля. Давате си сметка, че сте машини, а в същото време искате да постъпвате така, как­то вие намерите за добре. В такива случаи е хубаво да знаете кога да спрете, т.е. да престанете да правите само това, което ви се иска. Но това не важи за случаите, в които нямате'жела­ние да правите каквото и да било. Просто човек трябва да знае кога да спре, особено ако желанията му противоречат на пра­вилата, принципите, изобщо всичко, което вече са му обясни­ли.

Разберете тези две неща: първо, ние сами нищо не можем да "правим" и второ, нашият живот е подчинен на Закона за случайността. Повечето хора смятат, че могат да "направят" нещо, т.е. че могат да правят определени неща, когато поис­кат, а ако това не стане, казват, че се дължало на някаква слу­чайност. В същото време са убедени, че в живота много рядко стават "случайни" неща, по принцип всичко си има конкретна причина. Точно тук обаче грешат. Когато се научите да разсъ­ждавате правилно, ще разберете сами, че нещата стават вина­ги случайно, защото нашият живот е изцяло подчинен на За­кона за случайността.

Колкото до това дали изобщо можем да "направим не­що", тук проблемът е, че понякога ни е много трудно да схва­нем елементарни неща. Да вземем следния пример: ако няка­кви хора са построили мост, това съвсем не означава, че са го "направили" те - мостът е резултат от безброй предварителни усилия. За да разберете какво искам да кажа, помислете за он­зи първи мост, построен някога от Адам, както и за еволюци­ята, която са претърпели мостовете през различните епохи. Първият път е станало случайно: примерно, някакво дърво е паднало напреки на реката, после някой се е сетил да направи нещо подобно и т.н. Хората нищо не "правят", всяко нещо за­почва от нещо друго.

Веднъж като запомните, че вие самите нищо не можете да "правите", ще запомните и много други неща. Има три-чети-ри по-сериозни препятствия - разминете ли се с едното, ще попаднете на някое друго. Ето това с "правенето" е едно от тях. Тук важат няколко основни принципа, които не бива да забравяте. Например гледай себе си, а не другите; сам човек нищо не умее да прави, а ако нещо все пак би могъл - да се промени самият той, — то това може да стане единствено с помощта на системата, с организация, индивидуални усилия и непрестанно учене. Ето тези неща трябва да разберете и да ги запомните.

Ами представете си, че сте започнали да кроите планове за нещо. Само когато наистина се опитате да направите нещо по-различно от това, което обикновено се получава при вас, ще разберете, че вие всъщност друго не можете. Половината въпроси, които ми се задават, са все на тази тема: "какво да правим" - как да променим това, как да махнем онова, как да избегнем еди какво си и прочие в същия дух. Но дори и за най-малката промяна се изискват огромни усилия. Само че няма да го разберете, ако не опитате сами. Без система нищо няма да промените - това най-често се забравя.

На този свят нещата се случват. Хората нищо не могат да направят. От момента на раждането до момента на смъртта ни се редуват случка след случка, а ние си мислим, че правим нещо. Ето това е нашата нормална житейска нагласа. И най-малката възможност да "направиш" нещо може да се открие само след дълъг и упорит труд, и то върху самия теб, а не върху онова, което те заобикаля. Но дори когато работиш вър­ху себе си, "работата", действието много често започва с без­действие. За да направиш нещо, което преди не си можел, тря­бва да престанеш да правиш много от нещата, които си пра­вел дотогава.

Попе понякога не момее ли човек да избира между две възможни случайности?

Само в много редки случаи. Но дори и да е забелязал, че нещата се развиват по някакъв независещ от него начин и е взел решението да го промени, този човек ще се убеди, че му е ужасно трудно да направи каквито и да било промени. Затова обикновено се връща към старото положение...

До подобен извод не се стига просто така, а след дълга и упорита работа върху себе си, тъй че когато го установите, ве­че ще сте установили и много други неща - най-важното от които е, че има начини да се промениш, особено ако използ­ваш най-подходящия инструмент където и когато трябва. Про­сто трябва да разполагате с подходящи инструменти, а те, по­втарям, се усвояват само в работата. Много важно е да стиг­неш до този извод. Този, който не го е направил, просто няма Да направи нищо както трябва и ще продължи да си търси извинения.

Ами защото не иска да се раздели с мисълта, че може да "прави" нещо. Дори и да е разбрал, че нещата просто се случ­ват, той продължава да си търси извинения от типа на "Това е някаква случайност, утре ще бъде съвсем различно". Затова не приемаме тази идея. Цял живот виждаме какво става около нас и въпреки това продължаваме да говорим за "случайни отклонения" и "изключения" от правилото, според което ние можем да "направим" нещо сами. Или забравяме, или не виж­даме, или не обръщаме достатъчно внимание. Във всеки мо­мент си въобразяваме, че започваме да "правим" нещо - това е обичайната ни нагласа. Би било добър признак, ако човек започне да осъзнава, че животът му се състои от моменти, в които се е опитвал да направи нещо и не е успявал - само така би могъл проумее простия факт, че той е привикнал да обяс­нява своите неуспехи с разни "случайни фактори" и "изключе­ния". Тази ситуация непрестанно се повтаря, ти за пореден път си мислиш, че можеш да се справиш и после за пореден път се оправдаваш със "случайности" и "изключения". Ами така е много удобно да прекараш живота си. Едно си искал да напра­виш, пък се получило друго. Ако наистина си честен пред себе си, в един момент все ще признаеш какво става, но ако не си, ще продължиш да упорстваш, че става това, което ти си поже­лал!

* * *

Хубаво е да започнете с нещо конкретно. Опитайте се да откриете какво всъщност ви пречи да бъдете по-активни в ра­ботата. Трябва да сте активни, защото иначе нищо няма да постигнете.

е целта ти, целта, с която си започнал. Ако не си спомняш тези цели с емоциите, могат да минат години и пак ще си в същото състояние. Не е достатъчно само да обучите ума си. Трябва да обучите и волята си. Трябва да разберете какво представлява волята. Тя е нещо, което се проявява само от време на време. Волята е резултанта на желанията. В момента, в който изпита­ме някакво силно желание, ние се сдобиваме и с воля. Още в същия миг трябва да проучим своята воля и да видим какво можем да направим. Нашето не е воля, а своенравие и вироглавство. Ако човек е разбрал това, нека има и смелостта да се откаже от своите желания, да обърне внимание на онова, кое­то се каза. Трябва да внимавате за тези моменти и никога да не ги пропускате. Нямам предвид да ги предизвиквате изкуст­вено, макар че в тези домове (организирани на принципите на нашата работа) се създават специални условия за отказ от же­ланията. Така че ако се откажеш от желанията си, след време ще разполагаш наистина със собствена воля. Но дори и да не си в такъв дом, ако се наблюдаваш внимателно, ще можеш да се уловиш в подобни моменти. Тогава се запитай какво следва да направиш. Всеки трябва да открие сам своята ситуация.

Дадени са ви определени задачи, казано ви е какво да пра­вите. Когато се научите да си спомняте себе си, дори и за кра­тко, ще откриете, че вече сте в много по-изгодна позиция, не­зависимо за какво става дума.

Системата просто казва, че вие имате много различни "азо-ве", всеки от които има собствена воля. Можете да имате единна воля само ако успеете да станете едно цяло. При нормал­ните хора - човек N 1, 2 и 3 - волята е просто резултанта на желанията. Определени противоречиви желания или комби­нации от желания ви карат да действате по определен начин. Това е всичко.

Да, може да се каже, че той е зародиш на Постоянния аз, но този "аз" още не притежава истинска воля. Неговата воля още не се противопоставя на своенравието. А кое би могло да го направи? Има само две неща, които наистина са противо­положни: труд и своенравие. Своенравието настоява, пример­но, да приказва и ето защо имаме правило, забраняващо изли­шните приказки. Вследствие на което започва борба, чийто из­ход зависи единствено от това кое от двете ще надделее, воля­та или своенравието.

Това означава, че борбата просто се е случила. При нас нещата стават по четири начина - случайно, по някаква при­чина, по волята на съдбата и по наша собствена воля. Можете да предизвикате тази борба по ваша воля. При това положе­ние вече трябва да си давате сметка какво искате да постигне­те. Не може да полагате усилия и да не го съзнавате. Ще е по ваша воля, ако сте пожелали да направите нещо, взели сте съ­ответното решение, действали сте и сте постигнали онова, ко­ето сте желали. Това'е най-важното.

В такива ситуации е важен целенасоченият волеви акт. В началото говорехме само за три неща - волята, съдбата и слу­чайността. По-късно стигнахме до извода, че трябва да има още една, четвърта категория, отговаряща на кармата. Тъй като тази дума буди покрай теософията твърде неуместни асоциа­ции, си послужихме с термините "причина" и "следствие", имайки предвид нещата, които се случват в този ни живот и имат отношение единствено към нас, защото ако погледнем от друг ъгъл, на този свят всичко е причинно обусловено.

О, има за какво да се използва волята! Ние вечно не сме готови за работа и въпреки това се налага да работим. Когато сме готови, дава ни се друга работа, за която не сме готови.

Не знам какво разбирате под "знаене на съдбата". Във всеки случай то няма нищо общо с избягването на случайностите. Ако говорите за "случайност" в смисъла, който ние влагаме в това понятие, човек може да я избегне, ако създава причини и увеличава последствията им. Ето нещо, което се приближава до волята. Не е точно воля, но е близо до нея. В рамките на един час или един ден могат да ти се случат определен брой неща, тъй че колкото повече причини изградиш, толкова по-малка е вероятността да стане нещо случайно.

За съдба може да се говори по отношение на физическото състояние, здравето и други подобни. Съдбата няма нищо общо с нашите постижения. Тук думата има причинно-следствената връзка. Но за причини и следствия можем да говорим само ако резултатът зависи изцяло от нашите действия, макар и необмис­лени предварително. Когато обаче се е заел с работа като наша­та, човек трябва да използва волята си - доколкото я притежава. Колкото и малко воля да има, стига да я използва, с течение на времето тя ще се удвои, утрои и така нататък.
* * *

Мога ли да се науча да живея така, че да си спестя тези ограничени и повтарящи се емоции, които изпитвам сега?

Точно това е и нашата цел, целта на всичко онова, с което се занимаваме. Затова има организация, затова изучаваме най-различни теории, затова усвояваме най-различни правила и прочие. Само че това, за което питате, е далечната цел. На първо време трябва да се работи по системата. Научим ли се да действаме според изискванията на системата и в рамките на нашата организация, ще се научим и как да действаме в реалния живот. Човек не може да се научи как трябва да пос­тъпва в реалния живот, ако преди това не е усвоил системата.

Все някакви сили трябва да имате. Само със слабости ни­що не може да се направи. Но ако е лишен от сили, човек не би трябвало да проявява изобщо интерес към такива занимания. Щом обаче осъзнава положението, в което се намира, той при­тежава все пак някакви сили и онова, което научи, само ще ги увеличи. Тъй че вие явно разполагате с някакви сили, които поне за начало стигат. С времето те ще нараснат, колкото по­вече знания усвоявате и колкото повече усилия полагате.

* * *

Ако човек не полага достатъчно усилия още от самото на­чало, няма да извлече никаква полза от системата. Тези уси­лия обаче трябва да са организирани. Какво означава това? Докато не разберете в какво се състои нашата работа, ние с нищо не можем да ви помогнем. Можем да ви помогнем само ако сте навлезли в работата. Човек трябва да работи в три направления. Преди да разбере какво ще рече това по отноше­ние на самата работа, той трябва да разбере трите направле­ния, в които протича работата му над самия него: интелекту­ална (усвояване на нови знания), емоционална (работа върху емоциите) и работа върху волята (т.е. върху собствените ти действия). Той не притежава волята на човек N 7, при това проявява воля само в определени моменти. Волята е резултанта на желанията. Тя проличава в моментите, когато е нали­це силно желание да се прави или да не се прави определено нещо. Само тези моменти са важни. Системата може да помо­гне единствено на онези, които вече са установили, че не мо­гат да контролират волята си. Единствено тогава тя може да им помогне - или да започнат да контролират волята си, или да правят поне онова, което им се казва.

Може да си мисли, че нещата са в негови ръце, но те про­сто се случват. Ако не са се случили по този начин, значи не е можело да се случат и толкова. Когато става така, ние се но­сим по течението, само че си въобразяваме, че контролираме нещата.

Когато човек се научава на нещо, той се научава и да сле­два хода на определен тип случки или, ако предпочитате, да дава ход на определен тип случки, които обаче търпят разви­тие, тъй че в един момент му се налага да догонва, независи­мо, че е убеден, че той движи нещата.

О, не! Отношението няма нищо общо. И правилно отно­шение да имате, и правилно да сте разбрали, пак ще видите, че нещата следват някаква своя логика. Говоря за обичайните житейски ситуации. Ще ви бъде от полза, ако се постараете да си припомните случаите, в които сте се опитали да направите нещо по-различно и въпреки това нещата са си останали съ­щите - дори и при най-малкия опит за отклонение сякаш ня­какви неведоми сили ви тласкат обратно по старите утъпкани пътища.

В случая нямах предвид нашата работа. Казах, че човек трябва да разбере, че не може нищо да прави. Когато вникнете в смисъла на това, ще можете вече да помислите какво ви тря­бва, за да направите нещо - какви условия, какви знания, каква помощ и т.н. Преди това трябва сами да се убедите, че винаги, когато сте се опитали да направите нещо различно в нормал­ния си живот, сте откривали, че е невъзможно. Само когато възприемете това състояние с емоциите, ще можете да про­дължите и по-нататък.

Тази промяна с чакане не става. В нашата работа има един много съществен принцип: човек не бива никога да работи спо­ред силите си, а винаги пряко силите си. Това правило важи навсякъде. Трябва непрестанно да давате от себе си повече, отколкото можете. Това е единственият ви шанс да се проме­ните. Ако правите само това, което можете, ще си останете същите. Човек трябва да може и невъзможното! Не искам да кажа, че трябва постоянно да се стремите към невъзможното, но понякога и малкото означава много. Трябва да правите пе­шо повече от това, което можете, иначе никога няма да се про­мените. Това е и разликата от нормалния живот - там се пра­ви само онова, което ти позволяват силите.

Една от най-големите ни илюзии е тази, че можем да взи­маме решения. За да взимаш решения, трябва "да бъдеш", а в нашия случай решенията се взимат от един мъничък "аз", за да бъдат изпълнявани от друг "аз", който дори не знае какво се иска от него. Това е един от първите пунктове, които трябва да усвоим - ние не сме в състояние да решаваме дори и най-дребни неща, те просто се случват. Щом наистина го схванете, ще започнете да търсите причините и когато ги откриете, вече ще бъдете в състояние да заемете с работа, а може би дори и с решения, но в продължение на дълго време те ще бъдат свър­зани единствено с работата и с нищо друго.

Първото, което трябва да решите, е да си вършите вашата работа, и то редовно, да си напомняте какво има да вършите, а не да го оставите да ви се изплъзне. Тези неща много лесно се забравят. Решаваме, че трябва да положим някакви усилия - да се опитаме да направим нещо определено, някакви спе­цифични наблюдения... и ето че се намесват съвсем тривиал­ни неща, тривиални октави, и ние просто забравяме. После си спомняме и пак забравяме, и така до безкрайност. Трябва по­вече да помним и по-малко да забравяме. Носете винаги със себе си онова, което вече сте постигнали, нещата, които сте осъзнали и схванали. Постарайте се да не ги забравяте.

Основният проблем е този: какво да правиш и как да се заставиш да го направиш. Да мислиш редовно, да работиш редовно - за това говоря. Само така ще ти се отворят очите, т.е. ще започнеш да виждаш кое е важно и кое - маловажно, къде да насочиш вниманието си и т.н. Иначе какво се получа­ва? Решаваш да пристъпиш към дело, да направиш нещо, да промениш нещата, а накрая се оказваш там, където си бил в началото. Опитай се да мислиш за твоята работа: какво се опи­тваш да направиш, защо се опитваш да го правиш, кое ти по­мага и кое те спъва, около теб и в самия теб. Ще е от полза ако се замислиш и за външните обстоятелства, защото ще ти по­кажат колко много неща зависят от факта, че хората са потъ­нали в сън и са неспособни нито да мислят, нито да разбират. Когато виждаш всичко това около теб, ще можеш го да прило­жиш и към себе си. Ще забележиш в себе си същото объркване по най-различни поводи. Трудно е само да го помислиш, тру­дно е да разбереш откъде да започнеш да мислиш, но веднъж като разбереш, мисълта ти ще потече във вярната посока. Щом откриеш вярната посока за мисълта по един повод, скоро ще откриеш и как да разсъждаваш за останалото. Проблемът е там, че хората не умеят да мислят за нищо.

Какво означава практическа работа? Това означава да ра­ботиш не само над интелекта, но и над емоциите и волята. Да работиш върху интелекта си означава да мислиш по нов на­чин, да си изградиш нови гледни точки, да разбиеш илюзиите си. Да работиш върху емоциите означава да не изразяваш от­рицателни емоции, да не се идентифицираш, да не се съобра­зяваш и постепенно да заработиш върху самите емоции. Да работиш върху волята - това пък какво ще рече? Какво се явя­ва волята при човек N 1, 2 и 3? Резултанта на желанията. Во­лята е курсът на комбинираните желания и тъй като нашите желания постоянно се менят, ние нямаме постоянен курс. То­ест, ординерната воля зависи от желанията, а те могат да бъ­дат най-различни - да желаеш да правиш нещо и същевре­менно да не желаеш да правиш това нещо. Човек не притежа­ва воля, а своенравие и самозаблуди.

Нека се запитаме на какво би могла да се основава волята на човек N 7. Това би могло да бъде единствено пълното самоосъзнаване, което пък предполага знания и разум, т.е. обек­тивно съзнание и постоянен "аз". Значи три неща трябват: зна­ние, съзнание и постоянен "аз". Само този, който ги притежа­ва, може да притежава и истинска воля, т.е. воля, независима от нищо и базираща се единствено на съзнанието, знанието и постоянния "аз".

Сега се запитайте какво стои в основата на своенравието и вироглавството? Винаги противопоставянето. Своенравие е, когато виждаш, примерно, че някой не знае как да се справи с нещо, опитваш се да му обясниш, а той ти казва: "Не, не, мога и сам". Своенравието тръгва от противопоставянето. Нещо по­добно е и вироглавството, инатът, само че е още по-разпрост­ранено. То пък може да стане навик.

За да се научи как да работи върху волята, за да я преобра­зи, човек трябва първо да се откаже от собствената си воля. Ако го изтълкува погрешно, може да се стигне до много опас­ни последици. Затова е важно да се разбере какво всъщност означава "да се откажеш от волята си". Въпросът е как да го направиш. Първо, постарай се да съгласуваш всичките си ми­сли, думи и постъпки с идеите, изискванията и интересите на системата. Твърде често ни хрумват разни случайни мисли, които могат да объркат всичко. Ако искаме да навлезем в ра­ботата, трябва да проверяваме всяка своя мисъл, дума или по­стъпка с оглед на работата. Връзва ли се това с работата, няма ли с нещо да й навреди и т. н. С други думи, щом искате да работите, вие вече не сте свободни или по-скоро трябва да се разделите с илюзията за тема "свобода". Въпросът е: Свобод­ни ли сме? Имаме ли какво да губим? Ако разполагаме с ня­каква свобода, тя се изразява в това да пречим и на работата, и на останалите. Когато се научим да не пречим на работата, ще се научим и да не пречим на себе си - да не постъпваме безотговорно и необмислено. Реално погледнато ние просто нямаме какво да губим.

Много важен момент в работата е да посочиш целта си и да я формулираш. Обикновено става така, че човек определя правилно целта си, избира и вярна посока, само че целта е твърде далечна. Насочвайки се към тази цел, човек започва да учи и трупа материал. Следващият път, когато се опита да си определи цел, той ще постъпи по-иначе, за да си избере някоя малко по-близка. Още по-следващия път е още по-близка, до­като се спре на някоя съвсем непосредствена - примерно, за утре или за други ден. Това наистина е най-правилният подход към целите, когато не сме ги дефинирали категорично. Но по­край тях можем да открием още много други, които вече бяха формулирани: "Да бъдеш едно". Правилно. Много добра цел. "Да бъда свободен". Как? Само когато установиш контрол вър­ху машината. Някой би казал: "Искам да се осъзная". Правил­но. Друг пък: "Искам да имам воля". Много добре. "Искам да се пробудя". Също много добре. Всичко това са точки по съ­щия маршрут, само дистанциите са различни.

Точно така. Преди да се насочите към отвлечени и далеч­ни цели, има предостатъчно неща, които трябва да направите тук и сега, и в това се състои разликата между нашата и почти всички други системи. Най-близката цел в повечето от тях от­стои поне на 10 000 мили от теб и няма никакво практическо приложение, докато тази система започва тук, в тази стая. То­ва е разликата, която би трябвало да се открои още на пръв поглед.

Ние постоянно се връщаме към въпроса какво искаме да получим от нашата работа. Не е нужно да използвате терми­нологията на системата, просто се опитайте да разберете какво искате. Да кажем, искате да се осъзнаете. Чудесно, но за­що? Какво искате да получите, когато се осъзнаете? Не си ми­слете, че можете веднага да отговорите на този въпрос. Въп­росът е доста труден. Засега се връщайте от време на време на него. Разберете: преди да настъпи моментът, в който ще бъде­те в състояние да постигнете това, което желаете, вие трябва да сте разбрали кое е то. Това е задължително условие. Нико­га няма да успеете, ако не знаете към какво се стремите и не можете да кажете: "Искам това и това". Само при това усло­вие може да успеете... а може и да не успеете, но във всеки случай трябва да сте наясно какво искате. Освен това трябва да подредите по възможно най-добрия начин нещата, които искате да постигнете.

Това пък какво означава?

Да се занимаете по-обстойно с възможностите, които се откриват пред вас и да разберете тяхната последователност. Това е една много интересна тема.

С помощта на системата. Но можете да я формулирате и с ваши думи. Просто бъдете искрени със себе си. Изяснете си какво точно искате и тогава вече се запитайте: "Дали тази си­стема може да ми помогне да постигна онова, което искам?" Или нещо в същия дух. Но, повтарям, първо уточнете какво искате.

Ние не можем да останем същите дори и в продължение на два дни. Понякога работата ни спори повече, друг път - не толкова. Най-многото, което можем да направим, е да конт­ролираме онова, което можем. Никога няма да успеем да кон­тролираме по-сложните неща, ако не сме установили контрол над простите. Всеки ден и час край нас изникват неща, които спокойно можем да контролираме, а не го правим, тъй че ня­ма какво да търсим нови. Около нас има толкова неща, на които не обръщаме внимание. Най-важното, ние не умеем да контролираме мислите си. Въртят ни се някакви неясни мис­ли за това, което искаме, но не го ли формулираме ясно, нищо няма да излезе. Това е първото условие, но има и много препя­тствия.

Говорих за целта, защото съветът ми е да помислите пак, да ревизирате всичко, което вече сте мислили по въпроса, и да се опитате да дадете нови формулировки на целите си, след като се запознаете по-обстойно с идеите, които ви изложих. Няма смисъл да се определя цел, която е непостижима.-Но ако си определите цел, за която имате всички основания да смятате, че е постижима, то в такъв случай работата ви ще бъде наистина съзнателна и сериозна.

Ако ме питате какво може да постигне човек, какво може да му се обещае при условие, че положи необходимите усилия, бих отговорил така: като поработи известно време, човек ще види себе си. Може и други неща да постигне - например, да се осъзнае, да се сглоби вътрешно, да установи връзка с вис­шите си центрове. Но всичко това идва по-късно, а и никой не знае в каква последователност. Запомнете това: докато не ви­дите себе си, нищо друго няма да постигнете. Докато не си поставите тази цел, значи, изобщо не сте започвали. Тъй че след някое и друго време трябва да сте готови с тази формули­ровка на своята непосредствена цел: искам да видя себе си. Дори не да позная себе си (това идва много по-късно). Да ви­дя себе си.

Дори знанията и разумът няма да помогнат, ако не се ра­боти по същество. Ако междувременно не развие волята си, човек и да разбира, нищо не може да направи.

Да, ако още от самото начало човек не полага сериозни усилия за развиване на волята си. Ако волята си остава нераз­вита, колкото и да усъвършенствате познанията и разума си, това няма много да ви помогне. Може много да разбирате, всичко да разбирате и въпреки това да не можете да направи­те нищо по същество.

Да, също както съзнанието или разбирането. Но ако рабо­тиш само над разбирането си за сметка на волята, вместо да укрепне, тя ще отслабне или ще си остане същата като преди. С нашата воля - имам предвид волята на човек N 1, 2 и 3, -колкото и да се концентрираме, ще можем да контролираме най-много един център. Никога не успяваме да контролираме два-три, а при това центровете са взаимно свързани. Пример­но, решим да контролираме някой център, но междувременно останалите продължават да функционират, както те си знаят. Какво ще стане? Ами моментално ще развалят този, който искаме да контролираме, и ще го върнат пак към механичното отреагиране.