Per aspera ad astras

Някои дислексици страдат от определен тип хронична несръчност, наречена Диспраксия. Това не винаги е асоциирано с Дислексията, защото не засяга директно четенето, писането, спелинга или математиката. Това е един от многобройните аспекти на дарбата на Дислексията.

Това е точно като че ли фразата:”Той не може да въври и да дъвче дъвка едновременно” е измислена, за да опише човек, сериозно засегнат от диспраксия. „Склонен към инциденти” е друг общоприет термин за диспраксия в нашата култура. Една майка ми каза, че сина й никога не израснал своя стеснителен период. Когато преценим, че изкривените перцепции са корените на проблема, диспраксията придобива смисъл.

Две са причините за Диспраксия. Първо чувството за баланс и движение са изопачени по причина на дезориентацията. Това е очевидно, защото дезориентацията може да причини чувството на замайване. Въпреки това изопачаването на възприятията може да се случи дори и когато човек не е дезориентиран. Това е защото естествената ориентация не е оптимална. Дори и когато възприятията престанат да са изкривени и станат съвместими за малко, те не са точни.

За да се разбере това по-добре вземете под внимание двете фундаментални характеристики на оптималната ориентация: съвместимото възприятие и прецизното възприятие. Ако имаме съвместими възприятия, дори и да не са прецизни, ние можем да се научим как да четем, пишем, спелуваме и да решаваме задачи. Повечето не-дислексици имат съвместими възприятия, защото имат стабилна ориентация, докато дислексиците – нямат.

За всички сетива с изключение на баланса и движението, определена степен на неточност няма значително да навреди на способността за четене, слушане, говорене и писане. Човек който няма музикален слух няма да пее добре, но ще може да поддържа разговор без проблем. Човек, който е далтонист няма да може да нарисува една реалистична картина, но може с лекота да прочете статия във вестника.

Въпреки това изопачаването в чувството за баланс и движение винаги ще причинява някаква степен на непохватност. Първоначалният източник на нашите чувства за баланс и движение са вестибуларните органи в нашето вътрешно ухо. Тези органи имат миниатюрни „двигателни сензори” власинки в изпълнена с течност камера и работят подобно на принципа на нивелира. Представете си да окачвате картини на стената, които не са поставени изравнени. Ще приключите със стена, пълна с разкривени картини.

Чувството за баланс и движение се регулира от гравитацията и заобикалящата среда. За некоригираните дислексици с диспраксия, дори и когато те не са дезориентирани, ориентацията, която те изпитват, не им осигурява прецизна вестибуларна перцепция. Всяко изкривяване – дори и да е последователно, ще даде на човек неточно чувство за физическата среда и ще стане очевидно във физическите отговори на човека.

Диспраксията придобива смисъл, защото ако чувството за баланс и движение са или временно изопачени, или са присъщо неточни, ние очакваме да видим непохватно или неловко поведение.

Всички дислексици от време на време изпитват някаква степен на диспраксия, по причина на дезориентацията. Но това се проявява като хронично състояние едва в 10 до 15 % при дислексичните деца. Както и другите аспекти на Дислексията тя варира в различна степен.

Хроничната непохватност, причинена от неточно възприятие се преодолява с процедурите на Прецизната Нагласа, описани в глава 29 и 30. Спорадичната несръчност, причинена от дезориентацията, ще бъде постепенно преодоляна, когато самата Дислексия се преодолее чрез овладяването на символите на езика.

Глава 12

Истинското Решение

Това, от което всеки дислексик се нуждае е способността да мисли със символи и думи, които отключват дезориентацията. Тези думи са вече част от говоримия речник на дислексика, но вероятно той не би могъл да даде дефиниция, ако го попитате за една такава дума и няма ментална картина за смисъла на думата.

Докато човек напълно не разбере пусковите думи и може да ги използва във мисловния си процес, всяко лечение може да направи процеса по-лош, а не да го подобри.

Това може да се окаже трудна ситуация. Дислексиците се нуждаят да научат как да мислят с думите, които предизвикват дезориентация. Като се излагат на тези думи това ще ги предразположи да изопачават информацията, която се опитват да научат. Ако осигурим дефиниция на думата, ние вече сме провалили целта, защото всичко, което дислексиците чуват или четат, в състояние на дезориентация, е различно и некоректно. Това е като да ги накараш да вървят през огън без да се изгорят. Безизходица като затворен кръг или „Параграф 22”. Действието, което трябва да разреши проблема, създава проблема.

Начинът да се помръдне от това безизходно положение е да се даде на дислексика метод за контролиране на дезориентациите, които се появяват при наличието на пусковите думи. Една проста процедура, наречена Консулт по Ориентация на Дейвис, учи дислексика на техника да приключи или изключи дезориентациите. Веднъж като се научи как да елиминира мултивъзприятията, дислексика може да изпита последователна, неизкривена гледна точка когато и да си поиска. Веднъж научена техниката, вече е просто да я използва навсякъде и това отнема по-малко от секунда. Тази процедура по консулта е разработена в Глава 27.

Резултатът по ориентация е прецизно, последователно възприятие на заобикалящата среда, включително и двуизмерните думи, отпечатани на хартия. Когато дислексикът е ориентиран, думите на страницата се възприемат коректно без да се изменят. Данните могат да се получават точно.

Ако един дислексик може да разпознае дезориентацията и съзнателно да създаде състояние на ориентиране с волята си, дезориентацията може да бъде изключена винаги, когато се появи. Тогава информацията, от която се нуждае става достъпна за учене. Дори и да се натъкне на дезориентировъчни стимули и да настъпи дезориентация, тя може бързо да се коригира. Така че тя няма вече да пречи на правилното възприемане и учене.

Симптомите на Дислексия са проявление на дезориентацията, така че за да се приключи с дезориентацията, също трябва да се приключи със симптомите. Четивните умения на повечето дислексици се подобряват драматично колкото по-скоро те започнат да използват този прост процес. Те могат все още да имат проблеми с думите, които не знаят, но те най-малкото са способни да разпознаят думите, които вече са научили.

Това ще изглежда като че ли проблемът е решен просто чрез контролиране на дезориентациите, но всъщност нищо не е направено за реалния проблем. Де факто ще се добави нов проблем: Постоянното проверяване на състоянието на ориентация и правенето на корекции за спирането на дезориентацията.

Дислексиците се нуждаят да се научат да мислят невербално с пусковите думи. Веднъж научили се, няма нужда съзнателно да контролират дезориентацията. Това че неспособността да мислят с пусковите думи е причинявала дезориентацията им е на първо място. Способността да мислят с пусковите думи ще елиминира дезориентациите.

Това предлага нов кръг от проблеми за преподавателите. Традиционните преподавателски методи, използвани в образователната система – най-малкото в западния свят – не са добре приспособени за и към мисловния процес на невербалните мислители. Просто имайте в предвид ,че дислексика, който чете дефиниции на пусковите думи като „a”, “and” и “the” от речника, дори и когато е в ориентация, това няма да му позволи да мисли с тези думи. Дефинициите само са рецитирани като „Песента за азбуката”. Смисълът на думите не е напълно разбран.

Дислексиците се нуждаят да оформят ментални картини които да използват, за да мислят с тях и да асоциират тези картини визуално и слухово с думите, които се опитват да научат.

Показвайки на дислексика картина, на която да опише смисъла на думата, изглежда е стъпка в правилната посока, но дори и това не работи много добре. Изискват се неимоверни усилия от повторения. Вероятно ще трябва да показвате картината пред дислексика хиляда пъти преди той да инкорпорира тази картина в своя мисловен процес. Дислесксиците обикновено намират механичното повторение мъчително досадно, затова те сякаш се дезориентират в техните собствени мисли и бленувания, отколкото да внимават в този тип упражнения.

Отново изглежда, че има задънена улица. Традиционните преподавателски методи не могат да свършат работа; те само разстройват ученика.

За невербалните мислители един важен елемент е оставен извън обучителния процес: творчество. Творческият процес и процесът на учене, ако не идентични, са толкова близки и свързани, че са неразделни. Ако има едно нещо което дислексика обича да прави, това да упражнява творческите си умения.

Това е лично мое мнение, но аз мисля че ученето трябва да забавлява.

Как Аз Най-Накрая Научих Азбуката

Като дете имах проблем, наречен аутизъм. Това е като Супер-Дислексия, само че с по-сериозни дезориентации, предизвикани от слуховите стимули. На възрастта на 12 години аз все още не бях научил азбуката. Дори и „Песента за Азбуката” не можеше да ме накара да премина буквата “G”.

Азбуката беше изложена върху банер отгоре през цялата черна дъска в училище, но аз не можех да запазя буквите прави. Те винаги ми изглеждаха обърнати наопаки, огледално обърнати или появяващи се на различни места.

Едно нещо, което можех да направя, беше изключително детайлизирани модели на нещата от глина, която си изкопавах от малка яма от задния двор. Един ден аз оформих “D”, “F” и “O” от глина и ги оставих да изсъхнат на земята. На следващият ден “D”, “F” и “O” от банера над дъската в училище, си стояха спокойно на местата и останаха на точните си места. Когато се прибрах вкъщи, за да проверя, аз открих че съм допуснал само една грешка: моето глинено “F” беше обърнато. Беше лесно да го фиксирам като го преобърнах.

Този опит ми помогна да разработя Процедурата на Дейвис по Овладяване на Символите.

Изглежда че хората учат по-лесно, задълбочено и бързо, когато предметът е интересен и забавен. Като човешки същества ние се наслаждаваме на удоволствията и изглежда имаме естествена способност да ги помним.

Ако искаме от един дислексик да мисли със смисъла на пусковите думи, на него трябва да му се позволи да създаде персонална ментална картина, която прецизно да показва смисъла. Показвайки фотография, която представлява смисъла на пусковата дума е може би по-добре, отколкото да се казва дефиницията, но докато диклексика всъщност не създаде картина, няма да се постигне много.

Процедурата на Дейвис по Овладяване на Символите се състои в това да позволи на човек да създаде смисъл на думата или символа като триизмерна картина. Ученикът изработва модел от глина, който илюстрира смисъла на думата или символа, придружен от глинена фигурка на самата дума. За абстрактните думи като членове и предлози, глинените модели приемат формата на сценарии, илюстрирайки концепцията или връзките, които представляват. Тогава човек казва думата на глас и я използва в изречение. За да създаде концептуална картина на масата, с глинен модел и да направи звученето на думата, човек придобива способност да мисли с тази дума или символ едновременно с вербалния и невербалния способ.

Процедурите на Дейвис по Овладяване на Символите са описани в глава 31 и 33.

Веднъж като пусковите думи, които стимулират дезориентацията са овладени чрез Овладяване на Символа, дислексика няма повече да изпитва затруднения в обучението. Коренящите се причини за неспособността са елиминирани, затова задължителните решения няма повече да се отключват. Поведението „Старо решение” ще продължи още известно време, но след това дислексика ще изпитва по-лесните начини да прави нещата. Старото решение ще отпадне и онова, което ще заработи по-добре ще се възприеме. Новото решение няма да бъде задължително както е било старото, защото то е направено съзнателно и с пълно разбиране. От тази гледна точка, ще бъде сигурно да кажем, че Дислексията е коригирана.

Част Втора

Малкият П. Д. – Потенциалният Дислексик - Теория на Дислексията, свързана с развитието и растежа

„Всеки път, когато учим детето на нещо, го предпазваме да открие себе си.”

Очевидно някои хора се раждат с генетичен код, който ги предразполага да използват онази част то мозъка си, която променя и създава перцепции. Бидейки родени с този генетичен код не им дава Дислексия, това само прави възможно нейното развитие. Тази теория обяснява защо Дислексията изглежда, че се предава по фамилна линия и защо много експерти я считат за наследствена.

Да развиеш Дислексия включва някои по-скоро комплексни стъпки и времето трябва да бъде прецизирано. Де факто да развиеш Дислексия е толкова сложно, че е чудо някой да го направи.

Ранният Старт

Дислексикът не е започнал да развива Дислексия в трети клас или в първи клас, нито дори в детската градина. Процесът е започнал много преди това. Дислексикът започва да използва специалния си талант, който прави Дислексията възможна много рано на около три-месечна възраст.

Вероятно на възрастта между три и шест месеца дислексиците започват да развиват техните специални способности, умения и недостатъци. Аз съм обмислял възможността: ако едно бебе започне да използва изкривената функция на мозъка си преди три-месечна възраст, резултатът ще бъде проблеми много по-сериозни от Дислексия. Това може да бъде такива непрецизни перцепции, че човек да не може да осъществи връзка с външния свят нормално. В такъв случай човекът ще бъде „етикиран” като аутист или умствено изостанал.

Потенциалният Дислексик през Ранното Детство

Психолозите казват едно три-месечно бебе тъкмо започва да разпознава чертите на лицето. Това означава, че детето може да фокусира очите и да контролира съвпадението на двете ментални картини, които те произвеждат; в противен случай то няма да може дори да види лицето. Въпреки че три-месечното бебе може да вижда, то още не се научило да контролира мускулите на врата си, за да гледа в определена посока. Детето просто вижда какво се случва и движи в неговия обхват на виждане.

Нека да изработим сценарий на Потенциалния Дислексик, П.Д. накратко. Нека да направим малкия П.Д. тримесечно бебе и да го поставим в детското креватче. От неговата перспектива всичко, което малкият П.Д. може да види е края на скрина и нечий лакът, който се подава зад ръба.

Ако малкият П.Д. отключи клетките в мозъка си, които изкривяват неговата перцепция, той вече няма да вижда, това което виждат очите му; той ще вижда нещо друго. От тази гледна точка, ако П.Д. е любопитен на кого принадлежи лакътя, щеше да е много лесно за него да просто да добави другите характеристики съм лакътя и да види лицето на човека. Когато види лицето, той може да разпознае дали това е човека, който го храни или не е.

Ние не разбираме напълно какво малкия П.Д. наистина прави. Изглежда, че той се докосва до границата на свръхестественото, но това е само, защото не разбираме напълно природата на интуитивната мисъл. Вероятно това е подсъзнателна ментална асоциация между ръката, която П.Д. е видял и неговия ментален образ на лицето, което току-що е видял.

Каквото и да означава това малкият П.Д. всъщност вижда едно лице в ума си реално като това, което би видял с очите си и би го разпознал като лицето на своята майка.

Този ментален талант, който П.Д. използва, за да разпознава даден предмет, изглежда никога не допуска грешка. Неговата „самосъздадена” перцепция изглежда винаги е прецизна, независимо какъв или на кого е предмета.

Разбира се, има и друг начин да се разпознава другия човек гледайки единствено лакътя му: чрез аналитичен път или логически. П.Д. няма тези съзнателни умения, все още. Децата не започват да ги развиват преди три-годишна възраст. П.Д. не е мислил за нищо друго и не е минал през процеса на елиминация, той просто е използвал дезориентацията.

Така, имаме малко три-месечно бебе П.Д., разпознаващо нещата в своята заобикаляща среда, които не би могъл да разпознае за още три години. Тази способност, която има да разпознава реални обекти в своя свят ще повлияе остатъка от неговото развитие през ранното детство.

Малкият П.Д. има и други умения в ранното си детство и може да ги развие по-бързо от нормалното или да ги забави. Той вероятно ще има някои области на забързано развитие и други на забавено, но и двете ще се движат от една и съща причина: неговата способност ментално да завършва фрагментарни перцепции.

Когато малкият П.Д. дезориентира своите перцепции, едно зърване на лакътя на майска си му осигурява цялостна ментална картина на самата нея. Веднъж започнал да използва тази си способност успешно, той продължава да я използва, за да изследва заобикалящата го среда.

Визуалният Буфер

Д-р Стивън Кослин, психолог в Харвардския Университет, казва: Визуалният център в мозъка съдържа „визуален буфер”, където образите се получават и изпращат към по-горени концептуални центрове в мозъка за преработка. Разговорът също се появява, когато мислите и натрупаните визуални образи са изпратени обратно към визуалния буфер. Там те са приети като визуални образи за целите на разпознаването от това което той също нарича „окото на разума”.

Реалните и менталните образи могат да се смесят и объркат, казва той. Един пример е факта, че свидетелите на престъпления или инциденти често вярват, че те са видели това, което техните очаквания им казват да видят – а не това, което действително се е случило.

Глава 14

Двегодишният и Котенцето

Нека да погледнем на следващия етап от развитието на малкия П.Д. и да започнем от около периода на две години. Той е станал много любопитен. Прекалено любопитен, казват неговите родители. Той е във всичко. Малкият П.Д. изследва всеки инч наоколо, включително и под мивката, вътре в шкафовете, зад коша за пране и всяко друго място, където е възможно за него да достигне. Той е изтърсил всичко от всяка кутия и бутилка и където може да мушне ръцете си и вероятно е опитал повечето неща на вкус. Той е толкова осъзнат наоколо, че неговите родители не могат да донесат нещо ново вкъщи без той да го открие незабавно.

Нека да видим колко добре талантите на малкия П.Д. са в прогрес като му дадем едно малко бяло котенце. Но вместо да му го подадем в ръцете, нека да го оставим да се свие на малка бяла топчица и да го поставим в ъгъла на всекидневната. След това нека пуснем малкият П.Д. да щапука из стаята. Не му отнема повече от три стъпки в стаята преди вниманието му да бъде привлечено от косматата топчица в ъгъла. Колкото повече очите му го следят, той започва да върви несигурно, клатейки се напред-назад. След по-малко от секунда той възкликва: Котенце!” и тръгва към пухената топка в ъгъла.

Как може едно две-годишно дете да разпознае една бяла топка от пух като коте, не като зайче или друго пухкаво животинче? По същият начин както можеше да разпознае майка си две години по-рано. Веднага щом неговите очи са проследили обекта и той не е разпознал какво е това, той преживява чувството на объркване. Чувството на объркване отключва онази част от мозъка която променя неговите възприятия. Той моментално загубва чувството си на баланс, стаята става тиха. Неговият вътрешен часовник прескача един удар. По време на този момент неговият перцептивен талант му позволява да огледа топката от пух от всеки ъгъл и посока.

Но котето се е свило на кълбо. Топка от пух е просто пухена топка от всеки изглед. Така че, как би могъл да разпознае, че това е котенце?

Ако малкият П.Д. някога е видял нещо да се разпада на части, като продуктите от бакалията да се разсипят от чантата или разопаковането на подарък, този процес вече е инкорпориран в неговия мисловен процес. Затова след като той е използвал перцептивната си способност да огледа пухената топка от всяка възможна посока, тя започва да се разпада на части в неговата ментална картина. Излиза една лапичка, след това още една и опашка, след това се показва главата и П.Д. разпознава котенцето.

Веднага щом той е разпознал котето, чувството на П.Д. за объркване изчезва. Функцията на дезориентация в мозъка му изключва. В този момент П.Д. възвръща чувството си на баланс, затова не пада на земята, а само се клатушка. В същият момент неговия слух отново се включва, неговия вътрешен часовник започва да тиктака отново и той се гмурва в ъгъла за котето.

П.Д. не осъзнава, че неговия мозък просто вижда вероятно 2000 гледки на това, което кълбото от пух би трябвало да бъде. Това се случва прекалено бързо. Най — малкото, което може да осъзнае П.Д. би било размиването на неговото видение за две премигвания на очите му, чувството на нещо движещо се или чувството на пропадане. Той дори може да се почувства неразположен. Но целият епизод беше минал толкова бързо, че той едва го забеляза.

На възрастта на две години, малкият П.Д. автоматично и несъзнателно използва функцията на дезориентация, за да разпознае обектите в своя свят. Той получава награда използвайки го, защото процесът никога не допуска грешка.

Глава 15

Възрастта от 3 до 5 години

Това, което се случва на възрастта между три и пет години ще направи възможно за малкия П.Д. да бъде по-интелигентен от нормалното, но също ще създаде потенциалната възможност за него да развие неспособност за учене.

При нормалното развитие в детството уменията за аналитичност и логика би трябвало да се развият на около три години. Това са уменията за съзнателно разпознаване на хората като видиш лакътя им и котенцата като видиш бели топчици от пух. Децата, които се нуждаят от тези умения, започват да ги развиват. Но малкият П.Д. вече има система, която е по-бърза и по-прецизна отколкото аналитичните причини и логиката някога биха могли да бъдат. Той въобще не се нуждае от тези умения, затова те не се развиват.

Децата, които се нуждаят от аналитични умения и логика трябва също да започнат да развиват техните умения на вербалната концептуализация, защото, разсъдъка и логиката са езиково-обосновани процеси. Тези форми на мисли се появяват в същия модел както изреченията. Ето защо нормалното дете трябва да използва речта и езиковия център от лявата страна в мозъка в своя мисловен процес.

Това обяснява защо вербалната концептуализация е много пъти по-бавна от невербалната концептуализация: речевият и езиковият център на мозъка трябва по необходимост да оперира на максимално разбираема скорост на речта - най-много около 250 думи в минута или 4 думи за секунда. Резултатът е, че мисловния процес на нормалното дете драматично се забавя, докато ума на П.Д. продължава да препуска с пълна скорост.

П.Д. се е научил да разбира говоримия език и може да говори. Всъщност понякога той се опитва да говори толкова бързо, колкото мисли, и устата му не е в състояние да следи ума му. Когато той се опитва да каже нещо, той разбира важното, неговата реч се ускорява толкова, че думите препускат заедно. Това, което родителите му чуват е неразбираеми променени звуци. Те се притесняват, че той започва да заеква.

„По-бавно, миличък,” казва майка му. „говориш толкова бързо, не мога да разбера какво казваш.” На П.Д., който се опитва да опише мисълта си, която визуализира, нейната реч му звучи агонизиращо бавна.

Като че ли тя говори със скорост по-бавна от ….. една ….. дума ….. в ….. секунда.

Оценяването на различието в скоростта на вербалната и невербалната концептуализация е в обхвата от 400 до 2000 пъти по-бързо, когато хората използват невербалния начин. Реалността е някъде между двете.

Процесът на развитие на вербална концептуализация и уменията за нея (да се мисли със звуците на езика) може да отнеме до две години. Когато е напълно развита, тя ще се превърне в първоначалния начин на мислене за повечето деца. Така до възрастта около пет години, когато детето е в детската градина, нормалните деца вече са започнали да мислят със звуците на думите. Това може би е бавно, но ще им е под ръка, когато започнат до се учат да четат.

Междувременно въпреки, че е чувал хората да казват разни неща и е казал доста на себе си, П.Д. никога не е чул дори една от собствените си мисли. Той е бил толкова зает да мисли с картини - мисловния процес се е случвал толкова бързо, че той дори не е забелязал, че го извършва.