Глава 6 Проблемите с Четенето

(Особено в английския език)

Вие може и да сте забравили какво точно е да се учиш да четеш. Повечето хора, които могат да четат доста добре правят това автоматично, и несъзнават през колко спираловидни движения преминава техния ум. Четенето е считано от много изследователи като най-комплексната функция, която ние изискваме от нашия мозък да изпълни.

Може и да сте чули за компютърен софтуеър, който изпълнява оптическо разпознаване на писмените знаци. Той „чете” отпечатаната картина и я превръща в текстови писмени знаци, който може да бъде използван в компютърна програма. Пощенските услуги използват това нещо, за да четат отпечатаните зип-кодове, за да сортират пощенските пратки. Тези програми отнемат много време за работа, тъй като напредват много бавно, буква по буква. Те също така са склонни да допускат много грешки. И е цяло чудо, че работят изобщо, като се има предвид комплексната дейност, която трябва да извършват.

Когато вие четете, вашият мозък трябва да извърши същото нещо (въпреки, че вероятно вие разпознавате целите думи – или повечето от тях). След това вие трябва да погледнете думата във вашия мисловен речник и да ги „вържете” заедно, така че те да придобият смисъл в контекста на цялото изречение или мисъл. Вие всъщност превръщате писмените знаци в звукове на думата, след това обединявате тези думи в реч. За дислексика това поставя два проблема.

Първо, когато един дислексик е дезориентиран, неговият софтуеър, който изпълнява оптическо разпознаване на писмените знаци, не улавя ясна картина на буквите на страницата – той се стреми да прочете еквивалента на едно лошо копие и затова прави повече грешки.

Второ, един дислексик не „чува” действително вътрешните си мисли. Това означава, че ментално те не озвучават думите, докато четат. Де факто, въпреки настоящата популярност на фонически методи да се преподава четене, дислексиците обикновено се справят по-добре на прима виста, където те просто разпознават индивидуалната дума като концепт.

Проблемите, които дислексиците имат при учене да четат са същите като онези, които всички деца изпитват, но в по-обширна степен. Те стават по-зле поради изменчивостта/непостоянството на езика. Ако печатните думи бяха представяне по-съгласувано, най-вече в учебниците за начално обучение, някои от тези проблеми ще бъдат намалени за всички деца.

До началото на миналия век всички печатни издания изглеждали доста подобни. Това било така, защото когато текстът бил подготвян за печат, типографите използвали букви от метални отливки. Един печатар можел да си позволи само толкова комплекта от шрифт и те трябва да си пасват заедно и без изменение на ред. Основното изключение било ръчно-рисувани знаци или плакатите.

Днес благодарение на компютъризирания печат , ние можем да избираме между толкова много стилове. Графическите дизайнери, могат да изразяват себе си дори още по-далеч нататък като изкривяват, извиват или други подобни промени на печатните шрифтове. Това прави печатната страница да изглежда по-артистична, но по-малко четлива, особено за дислексиците, ,които си добавят изкривени възприятия допълнително всеки път, когато се натъкнат на дума или символ, причиняващи дезориентация.

Това е истината дори и в речниците, използвани от учениците. Например, ето как започват три думи в речник за ученици:

Какво мислите, че означават?

А ето и пълните им значения:

III – римското бройно число за цифрата 3

I’II – Аз ще – от английски език – I shall, I will

III. – абревиатура от Илинойс - Illinois

Забележете, че не можете наистина да кажете дали абревиатурата за Илинойс е римското бройно число три, въпреки че може да бъде последвано и от точка. Нито пък има начин да разпознаете главната буква „I” от малката “L”.

Ето и няколко примера на различни шрифтове. Като експеримент, опитайте се да обърнете книгата на обратно или я поставете пред огледало и вижте кой от двата начина ви се струва по-труден за четене. Вероятно ще откриете, че тези шрифтове, които ви се струват по-трудни за разчитане, са и по-нехарактерните, и малко употребявани или пък са онези с повече сложни елементи за украса. Точно тези шрифтове причиняват повечето неприятности на дислексиците.

Английската азбука не е фонетично прецизна. За да се представят всички възможни звукове на речта, ще са ни необходими около 43 писмени знака. Руската азбука, за сравнение, се състои от 32 букви, а не от 26 – както английската. Някои езици имат 50 и повече писмени знаци. Това премахва нуждата от някои знаци или комбинацията от такива, за да се представят цели 5 различни звука както се прави в английския език. Ако четете на глас на някакъв език и просто произнасяте буквите фонетично, вие ще кажете всяка дума правилно без да отгатвате звуците, които се предполага, че трябва да произнесете.

Дори други езици, които използват латинската азбука като испански, френски и португалски, дават свободно използването на ударение върху конкретни букви като „а” и „е”, за да помогнат за коректното им произношение. Испанският език е доста „любезен” да ни предупреждава, че изречението е всъщност въпрос като поставя в началото му обърнат въпросителен знак.

Де факто Дислексията е световно разпространен проблем, най-малкото навсякъде, където езиците са съставени от звукови символи. Възможните изключения може би са езиците, които използват пиктограми – такъв е китайският език. Разнообразието в културите и преподавателските методи би направило трудно да се разграничи точното влияние на различните езици върху обучителния процес. Но здравият разум ми казва, че английския език с неговото многообразие от непоследователност и нелогичност, е един от най-трудните езици за дислексиците за произнасят и пишат правилно.

Вероятно ще помогне това, ако учителите обясняват на учениците, че този език е по-скоро една объркана система, с толкова много вариации и изключения от правилата, че често правилата изобщо не работят.

Четенето не е единственото място за излизане наяве на дислексичните симптоми. Тъй като дислексиците естествено реагират на объркването като се дезориентират, където и да откриваме символи – казани или написани – ние можем да открием и симптомите. Другите общи области са: правописа, математиката, ръкописното писане, дефицити на вниманието и хиперактивността.

Проблемите с правописа, които дислексиците имат, са повечето резултат от дезориентацията. Когато се появи дезориентация, се получава многообразен поглед на света. Не само е видян отпред, отзад, обърнат нагоре с краката и обратно, но той се разпада и отново се сглобява във всяка възможна комбинация. Има най-малко 40 различни вариации на три-буквена дума като „cat” и само 6 от тях са „логични” версии – с буквите в тяхната правилна конфигурация. (Картинка от стр. 84).

Разбира се, тези вариации единствено пренареждат буквите двуизмерно. Често дислексиците виждат буквите триизмерно, като че ли те се носят в пространството. Това създава безкраен брой от различни гледки. Едно малко момиче каза, че буквите изпълзяват извън страницата и се скриват под килима.

Правилата не работят

Да преподаваш на учениците правилата за правопис е разстройващо, защото има толкова много изключения от правилата. Една от шест думи е фонетично неправилна – отнася се за английския език. Ако преподавате на един „коригиран” дислексик правилата, неговия правопис всъщност може да се влоши. Това е защото когато се тества правописа, обикновено е да се види дали човекът знае изключенията от правилата. Ако той спазва правилата стриктно, неговият тест ще бъде цяло бедствие.

Веднъж придобил точна перцепция, подобрението на спелинга ще продължи. Овладяването на Символите (Глава 31 и 33) и Четенето (Глава 32) са най-добрите методи, които открих, за да научим дислексиците да разпознават и пишат правилно думите, които имат нужда да използват във всекидневното четене и писане.

Написаната дума не е нищо повече от символ, съставен от един или повече азбучни символи. Символите заедно показват как изглежда думата на листа; как звучи, когато е произнесена и какво означава. Правописът е само компонента „как изглежда думата”. Когато думата е овладяна, чрез Овладяването на Символите, то тогава човекът научава и трите части на думата и може да я използва изцяло в четене, говорене и мислене.

Нашата образователна система има манията за коректност на състезание по правопис. По време на кралица Елизабет в Англия много вариации били приемливи, доколкото хората могли тогава да си представят думата как би трябвало да звучи. Правописът се е променил значително през годините както може да кажете вглеждайки се в репродукцията на оригинала на Американската Декларация за Независимост. Как мислите, дали Томас Джеферсън би се справил на състезание по правопис днес?

Вместо да превръщаме правописа в състезание, по-добре е просто да посочим разликата между думата, която е изписал ученикът и правилния правопис в речника. В края на краищата коригираните дислексици ще изобразят по свой начин как да напишат думите които те четат. И тъй като подобрението настъпва, е важно не да критикуваме учениците или да ги караме да се чувстват зле, допускайки грешки.

Ако ученикът продължи да допуска правописни грешки, опитвайки се да спелува думите фонетично, нека обвиним нашата непрецизна фонетична система, а не ученика.

Не само дислексиците имат проблеми с математиката. Когато се проявяват, това се нарича акалкулия или дискалкулия. Много общи затруднения с математиката са резултат на методите, които се използват при опитите да се преподава. Но дислексикът има подчертан проблем, което може да направи ученето на математика трудно, ако ли не невъзможно.

Акалкулията и дискалкулията могат да бъдат проследени директно до дезориентацията за чувството за време, което е общо между диклексичните деца. Те се появяват едновременно с визуалната, слуховата и с баланс-движение дезориентации.

Часовникът на Менталното Време

Всеки изпитва дезориентация за чувството за време до определена степен. Това обикновено е свързано с емоциите на досада и вълнение. Когато сте отегчени от нещо, вашия вътрешен часовник се ускорява и времето изглежда, че се „влачи”. А когато сте развълнувани, вашия вътрешен часовник се забавя и изглежда, че времето „лети”. Тези изкривявания са минимални в сравнение с онези, които дислексика преживява по време на период на дезориентация. Ако един дислексик е танцьор, спортист или пожарникар, способността му да преживява времето като бавно движение, може да бъде страхотно предимство. Ето защо някои танцьори или баскетболисти са способни да придадат вид на „носещи се из въздуха.”

Аз теоретизирах, че биохимически чувството за време на човек е първоначално контролирано от количество на невро-трансмитера допамин, което забързва вътрешния часовник. Колкото по-бързо върви той, толкова външното време изглежда да се забавя. Колкото по-малко допамин, толкова по-бавно „върви” часовника. Външното време изглежда се забързва. Дезориентациите изглежда, че причиняват промяна в количеството допамин, което се създава и се разпространява в мозъка.

Дезориентацията е постоянно ментално „другарче” на дислексичните деца. През детството им, изкривената перцепция е толкова позната, колкото и истинската перцепция. Ето защо повечето дислексични деца имат малко чувство за време. Обикновено децата преживяват времето като нещо последователно. На възрастта около 7 те могат да преценят прехода на времето с чиста точност. Но за дислексика времето никога не е било нещо последователно като преживяване, затова преценяването на прехода му може би е невъзможно.

Без присъщото чувство за време, разбирането на концепцията за последователност – начина, по който нещата следват едно след друго, - би бил труден, ако ли не невъзможен. Дори простото броене е въпрос на последователност. Ето защо на 7-годишният дислексик също би му липсвала тази съществена концепция.

Без концепциите за време и последователност, прецизното разбиране на концепцията „реда срещу безпорядъка” е съмнително.

Всичко в математиката от простата аритметика до астро-физичните изчисления е съставено в порядък (като противоположност на безпорядъка), последователност и време. Децата, които имат присъщото чувство за тези три концепции могат да учат и разбират математиката. За децата, които не притежават тези концепции, ученето на математика се свежда до запаметяване. Степента, до която те ще съумяват да използват математиката, е ограничена от тяхната способност да си спомнят механичните автоматизирани процедури. Без разбирането на тези фундаментални концепции, никога не би имало истинско разбиране на предмета или неговите принципи.

За да учи един дислексик математика, тези базисни принципи трябва да бъдат овладени:

1. 
   Време – означава размера на промяната по отношение на стандарта.
   
2. 
   Последователност – означава начина, по който нещата следват едно след друго в количество, размер, време или значимост.
   
3. 
   Ред – означава нещата на тяхното точно място, позиция и условия.
   

Една интересна странична бележка е, че математиката и музиката са композирани въз основата на едни и същи три елемента: ред, последователност и време. Те просто са изразени в различна среда. Ето защо не би трябвало да е изненадващо това, че много математици са също и превъзходни музиканти и точно обратното.

Когато един дислексик има проблеми с писането, това обикновено се диагностицира като аграфия или дисграфия. Това е свързано с дезориентацията. Има няколко причини за проблемите при писане. Понякога лошото писане е използвано да покрие проблеми с правописа или други дефицити. Понякога то е, защото инструкциите за писане са давани, когато дислексика е бил дезориентиран.

Най-общият тип проблеми с писането се появява когато дислексичните ученици са получили толкова много инструкции за това как би трябвало да изглежда тяхното писане, така че имат много ментални картини на думите и буквите, наслагани отгоре една върху друга. С химикалка или молив те могат да направят само една линия в един момент, ето защо това, което те чертаят е комбинация от всички тези картини, обикновено превключвайки от една на друга. Резултатът е бъркотия от линии, които мърдат и подскачат по целия лист.

Решението е да се отървеш от всички стари ментални картини. Веднъж като си отидат картините, ученикът може да види една ясна и единствена ментална картина на това как трябва да изглежда писането. В тези случаи е късмет, че дислексиците имат такова живо въображение. Следвайки простата процедура и имайки личния достъп да изтрие ненужните картини една по една, така е лесно да ги елиминира.

Скритите Неутрални Пътечки

Най-лошият тип проблеми с писането е най-труден за обяснение, по причина на биофизиката от това как мозъка преработва стимулите и произвежда функция.

Представете си мозъка като картина на обширна риболовна мрежа. Има вертикални и хоризонтални корди и на всяко място, където се пресичат има възел. В този модел въжетата са неврони, а възлите са синапси. Като проследяваме надлъж въжетата, може да преминем от един възел на друг в мрежата. Така теоретично всеки синапс от мозъка е свързан с всеки друг синапс.

Добавете към картината това, че мрежата е разделена на няколко стотици различни части и всяка осигурява различна услуга на цялото. Има област на зрението, област на слуха, област на движението на пръстите и т. н. за всичко, което човешкото същество може да почувства и прави.

Когато перцептивен стимул идва в мрежата, първият възел е стимулиран. От там сигналът е в процес на изпращане на други стимули по продължението на кордите към другите възли и т.н., докато първоначалния стимул не достигне всички възли, които трябва да достигне. Има многобройни пътечки, по които този стимул може да тръгне, но веднъж използвана ли е специфичната пътечка, той става по-силен. Колкото е по-силен, толкова повече ще се използва. Също така има определени пътечки, които никога не се стимулират, затова остават слаби и неизползвани.

Знайте че пътечките са неутрални и частта, която те формират е неутрална мрежа. А сега отбележете, че тъй като изкривените перцепции на един дислексик (дезориентацията), неутралната пътечка за виждане на прави диагонални линии никога не е била стимулирана. Този човек просто никога не би имал възможност да види прави диагонални линии.

Това не означава, че очите му няма да минат по продължението на картината точно. Проблемът е, че мозъкът не би могъл да процедира картини на диагонална линия. Диагоналните пътечки за процеса на стимулиране никога не са били използвани. Също и тъй като мозъкът никога не е бил способен да види права диагонална линия, той не може да инструктира ръката да начертае такава диагонална линия; защото неутралната пътечка за правенето на такава лилия никога не е била използвана.

Ето защо дисграфичното дете ако трябва да начертае прави диагонални линии, но никога не е виждало такава, то ще начертае това, което е видяло. Изкривеното възприятие, което е формирано, гледайки прави диагонални линии, ще бъде модел на това, което „начертай линията” – неутрална пътечка ще каже на ръката да произведе.

Това е опростен модел, но принципът е прецизно точен. Аз съм работил с много дислексици, които просто не могат да „видят” диагоналните линии. Използвайки глина, те не могат да оформят букви с диагонални черти като: A, M, N, W, V и X. Обикновено с W положението е най-зле. Тези хора просто не могат да си представят как да прикачат четири прави въженца от глина заедно по такъв начин, че да изглеждат като W.

Понякога, когато майките или учителите ме наблюдават как работя с дадено дете, те се разстройват защото детето изглежда, че не може да направи тези букви. Аз, обаче, не се разстройвам, тъй като знам какво всъщност се случва.

Веднъж детето да се ориентира, знам, че неутралните пътечки да вижда правите диагонални линии може да бъдат стимулирани. Те повече не са блокирани по причина на изкривените перцепции. И също знам, че детето отваря предишните неизползвани неутрални пътечки при всеки опит да съедини парчетата от глина заедно. Това не отнема дълго време – обикновено по-малко от 1 час, преди пътечката да се отвори и детето да създаде диагонална линия. Веднъж отворила се тази пътечка става по-силна и по-силна. Обикновено за ден-два детето може да види всички прави диагонални линии в заобикалящата го среда, които са били невидими или изопачени до този момент.

В примера аз използвам прави диагонални линии. В реалния живот това не е ограничено. Същото нещо може да се случи с всякакви визуални стимули. То се подобрява чрез осигуряването на стимули на човек в правилно ориентирани условия, след това му даваме липсващата информация, използвайки Овладяването на Символите.

(Картинка от стр. 49 е показан Прогреса на 11-годишно момче с дисграфия като примери от ръкописното му писане по време на Ориентировъчната Консултантска Програма на Дейвис.)

„Как Направи Това?”

Ние често се питаме как промените в ръкописа, илюстрирани на предходната страница, могат да се случат само за четири дни.

Това момче има гениален IQ. На 11 години той четеше енциклопедии за удоволствие и рецитираше пиеси и новели на майка си. Но всеки път, когато се опиташе да пише, той щеше да счупи писеца на молива едва след няколко думи. Неговата първоначална цел беше да преодолее дисграфията си и да се научи да пише курсив.

Подчертаната причина за неговата дисграфия беше комбинацията от силна дезориентация в чувството му за виждане и движение, многобройни ментални картини за това как трябва да изглеждат написаните думи и неразвити неутрални пътечки да вижда определени видове линии или разположението на линиите.

Първата стъпка за коригиране на неговата дисграфия беше Консулта по Ориентация. След това Овладяването на цялата азбука и пунктуация, както е показано в глава 31.

Една друга стъпка, занимаваща се с неговия проблем при ръкописното писане , беше да му дадем мостра на всяка буква и да го помолим да я препише. Онези, които той не можеше да напише, изискваха движения ,които отключваха дезориентацията. Когато ги определихме, всяко движение беше практикувано отделно – първоначално в пространството и след това върху хартията, докато те повече не предизвикваха дезориентация. Това включваше много лупинги и промени в посоките, използвани при писането курсив.

Неговият начин за вкопчване в молива беше насочен към това да упражнява продължителни движения с маркер на голям къс хартия. Размерът значително намаля, когато вече можеше да използва молив или химикал върху лист, за да направи малки знаци или заврънкулки.

Най-накрая той започна да упражнява писането на дума. След всеки опит беше питан дали се появяват ментални картини за това как тази дума би трябвало да изглежда и му казвахме да изтрие всички картини. Това беше повтаряно докато той вече не виждаше картина на това как „би трябвало” да изглежда думата и имаше само една картина. Тази процедура беше повтаряна с много думи до степен, когато той спонтанно изтри всичките стари картини на това „как думите трябва да изглеждат”. В онзи момент с една проста инструкция за начина на писане, той бързо се научи да пише.

Глава 10

Най-Новата Неспособност

Основното нещо, което е ново за Разстройството на Дефицита на Внимание или РДВ е използването на тези думи да опишат неспособността за учене. Проблемът съществува откакто учителите правят опити да обучават учениците по предмети, които не са интересни за тях. В повечето случаи това би трябвало да се опише не като обучителна неспособност, а като преподавателска такава.

Съществува действително разстройство, наречено от медицината РДВ, което предпазва човек от задържане на вниманието. Това със сигурност би възпрепятствало изявата в училище, ако беше реален проблем. За родителите, чиито деца са принуждавани да вземат лекарства, аз препоръчвам разходка до книжарницата. Погледнете условието в „Ръководството на Мерк”, стандартното диагностично ръководство, използвано от лекарите. И се убедете дали това наистина описва вашето дете.

Понастоящем, много деца, които не могат да задържат вниманието си върху дадено задание за дълго време, са диагностицирани като страдащи от РДВ. За тях се казва, че „лесно се разсейват”. Те превключват вниманието си към други неща в заобикалящата ги среда вместо да се „заковат” на онова, което учителя е възложил.

Понякога РДВ е проблем, съпроводен от второ условие, наречено хиперактивност. И двете се коренят в развитието на различията на дислексичните деца по време на ранното им детство.

Различният Стил на Учене

„Нормалните” деца донасят в класната стая подчертани характеристики, които липсват у дислексичните деца. Едно дете, което не е дислексик вече е започнало да развива способността да се концентрира още преди да започне училище. Дислексичното дете вероятно не ще е започнало да развива тази спорна способност до около деветата си година, или накъде в трети клас.

Дислексичните деца могат да достигнат и използват техните ментални функции на изкривена перцепция, за да постигнат разпознаване на обектите и събитията в заобикалящата ги среда. Това е тяхната естествена, нормална реакция на чувството на объркване. Когато те използват функцията на изкривена перцепция, те постигат разпознаване и чувството на объркване изчезва. Ето защо, повечето дислексични деца не са добре привикнали към чувството на обърканост. Когато то се появи, то почти мигновено е елиминирано.

Други деца в предучилищна възраст минават през периоди на продължително объркване, дали защото няма друга причина, освен тяхната неспособност да елиминират объркването.

Чувството на объркване привлича повече и повече внимание към източника на объркването. Крайният резултат на продължителното объркване е концентрацията просто, защото по-голямата част от детското внимание е фиксирано върху онова, което е причинило объркването. Децата, които нямат методи за елиминиране на объркването, развиват способност да се концентрират. Дислексичните деца не развиват тази способност в ранна възраст, защото стимулите, които я развиват могат да бъдат елиминирани толкова бързо и лесно.

Вниманието срещу Концентрацията

Толкова е естествено и лесно за дислексичните деца да им привлечеш вниманието, но е трудно за тях да се концентрират. Има огромна разлика между двете. Когато хората обръщат внимание, тяхното съзнание се разпростира и може да обхване цялата най-близка заобикаляща ги среда. Когато хората се концентрират, цялото им внимание или по-голямата част от него се фиксира само върху едно нещо в най-близката ги заобикаляща среда.

Моето мнение е, че тежката концентрация предизвиква изкуствен, механичен начин на учене, характеризиращ се със наизустяване без пълно разбиране. Децата, които учат по този начин могат да вървят напред, но без да разбират основните концепции на предмета, който е преподаван.

Докато гледа телевизия или играе с играчки, колкото по-интересно е това или е любопитно за детето, толкова повече внимание ще вложи в него. Но винаги има малко внимание настрани от играта за заобикалящата го среда. С други думи детето отдава повече внимание на едно нещо, но не е изоставило напълно или изключило останалата част от заобикалящата го действителност. Това е валидно както за обикновените деца така и за дислексиците, но детето с Дислексия ще задържа вниманието си по-широко разпростряно наоколо, отколкото обикновеното дете.

Тъй като дислексичните деца са толкова осъзнати в заобикалящата ги среда, те са по-любопитни от останалите. Любопитството повече от всичко друго може да ги накара да превключат вниманието си. Ако те намират обекта на любопитството им интересен, те ще му отдадат повече внимание, отколкото на други неща около тях. Те автоматично заковават вниманието си върху онова, което намират за най-интересно.

Ако едно дислексично дете, което седи в класната стая, чуе шум отвън, или нещо помръдне до прозореца, или пък дете от другата редица изпусне нещо, инстинктивно вниманието на дислексика превключва към разсеяност. Другите деца и вероятно учителя може дори и да не са разбрали, че нещо такова се е случило. Но дислексикът естествено реагира, защото е забелязал това и става любопитен какво би могло да бъде.

Скуката също има роля тук, защото отегчението е често срещано при някого, чийто ум работи между 400 и 2000 пъти по-бързо от ума на хората около него. Дислексичното дете, което е отегчено ще направи едно от тези две неща: или ще се дезориентира към съзидателни представи – т.е. ще си мечтае (бленува), или ще превключи вниманието си към нещо, което му е интересно (разсеяност или невнимание).

Импулсивният аспект на РДВ е доминиращ, когато детето е объркано или несигурно за това какво да прави. В противен случай обикновено е опит да преодолее агонизиращата скука.

Има нарастващо признаване, че симптомите на РДВ както и тези на Дислексията, могат да бъдат преимущество в много реални ситуации. През последните години потенциалните ползи бяха изследвани в много книги по този въпрос. Някои от тях са посочени в секцията препоръчителни четива в края на книгата.

Една строго регламентирана класна стая не е реална ситуация в живота и никакъв простор на въображението.

Ако учителят не подканва любопитството на ученика и се е провалил, така че предмета, който преподава не е най-интересното нещо наоколо, той в такъв случай е създал перфектната среда за РДВ. Този учител вероятно ще каже на родителите, на дислексично дете, че то не може да се задържи върху поставената задача; лесно се разсейва и трябва да се тества.

Когато РДВ е придружено от хиперактивност, това създава по-голям проблем в класната стая, така че детето изглежда ще бъде диагностицирано и лекувано най-често с медикаменти като Рилатин, Цилерт или други. Хиперактивността е просто допълнение към физическото движение на ученика.

Обикновено дислексиците са белязани с етикета ”хипер” по причина физическите ефекти на дезориентацията. Повечето ученици са отегчени и се борят да останат будни, когато са незаинтересувани или объркани. Дислексиците също се дезориентират.

Механизмът на хиперактивност е лесен за разбиране, когато е видян през следващата перспектива. Първо ученикът не е заинтересуван от това, което се случва и не разбира какво казва учителя. Резултатът е скука и объркване, те активират перцептивно-променената функция на мозъка и ученикът се дезориентира. Докато е отегчен, объркан и следователно дезориентиран, вътрешния часовник на ученика се забързва, затова външното време се възприема като забавено. За всяка минута от реалното време този ученик трябва да понесе търпеливо две минути опитвайки се да остане далече от неприятностите, да внимава, да е концентриран или да стои спокойно.

Усещанията му са изкривени, включително и чувството му за баланс и движение. Чувствата му за баланс и движение се регистрират само по два начина. Или си спокоен, или се движиш; или си балансиран, или не. Ако ученикът седи спокойно, когато изопачаването на усещанията му започне, той ще има чувството, че се движи. Ако той седи спокоен достатъчно дълго, ще му се догади. Ако ученикът започне да се движи, чувствата ще бъдат точно обратните и той ще почувства като че ли седи спокоен. Ето защо той започва да се движи наоколо, за да компенсира чувството на гадене и да успее да запази нервния си стомах да не повърне. Затова вероятно Риталин – стимуланта работи в противоположна посока и изглежда, че успокоява „хиперактивността„ на началните ученици.

Тъй като усещанията на ученика са изкривени, и дразнещото му движение е продукт на тези изкривени перцепции, всеки път, когато му се каже да стои спокоен, движението му ще се увеличава. Това се случва, защото чувствата му за баланс и движение са преобърнати. Ако ученикът се научи как да постига ориентация, перцептивната изкривена функция на мозъка ще може да се изключи и тогава той ще може да възприема заобикалящата го среда прецизно. Нуждата от движение, за да компенсира възприятията на изкривения баланс и движение, ще изчезне.

Научавайки се да бъде ориентиран, това ще спре симптомите на дезориентация, но никога няма да го накара да се заинтересува от предмета, който е лошо преподаван. Интересно е да се отбележи, че много добрите учители, рядко изглежда имат ученици с РДВ в часовете си; дори някои от същите тези ученици да са етикетирани като страдащи от РДВ в други часове!!!