Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
Изтегляне 4.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Тодорова 2004
ЛИТЕРАТУРА Каролев 1988: Каролев, Св. Атанас Далчев, С., 1988. Цанева 1990: Цанева, М. Автори, творби, проблеми. С., 1990, (с. 349, с. 352, с. 355, с. 356-357). Делчев 1995: Делчев, Б. Дневник. Народна култура, С., 1995, (с. 331.) Симеонов 1999: Симеонов, Ив. В дъждовното лято на 1994. // в. Литературен вестник, 1999/бр. 27, с. 3. Тодорова 2004: Тодорова, М. Александър Геров. Самотникът, 2004. „Късният” Иван Цанев и Иван Методиев – урбанистични ракурси и поезия на „несъстояването” Темата за „града”, така както тя е получила развойното си идейно-естетическо самопораждане и естествени употреби в изказната и мирогледна система на съвременната ни поетическа традиция, има своето пълноценно вътрешно-литературно съответствие в лицето на всеобщото разбиране за „модерността” въобще. От обединителната идея за всички символистични и постсимволистични тенденции от първата четвърт на .ХХ.век, през творческата и поколенческа обособеност на поетите от генерацията на 40-те, до техните значими последователи от 60-70-те, - имат за окончателни оценъчни критерии именно тези две социокултурни и с художествени стойности основополагащи начала. Точно от страната на едни такива съображения, разглеждането на някои от доминантите от междуличностното поетическо съвместно състояване и „осветеност” на две от най-представителните фигури от най-новата ни лирическа традиция, Ив.Цанев и Ив.Методиев, е и представително въобще за тенденциите и художествените критерии, представящи самите вътрешни смислови характеристики и посоки на развитие в тази съвременна поезия. Те са едни от знаковите продължения и представителни изразители на онези най-нови образни и идейни трансформации на емоционално-психологическо и мирогледно ниво, имащи за първооснова все същата корелативна двойка от културологични ценностни ориентири, каквато е „градът” и „модерността”, установена и творчески мултиплицирана през всички литературни/лирически десетилетия на предходния век. В тази именно интенционална обвързаност са и последващите разсъждения. В субективно-творчески смисъл Иван-Методиевите лирически търсения в сферите на познавателното се изразяват в едно идентично навлизане – с това на Геров и Ив.Цанев – в тайнството на нещата, в устроението, разкриващо скритите и значими свои стойностни измерения. Но ако по линията на предходниците проследяваме непосредствена принадлежност на една метафизическа и реставрирано-неотелесена представа за модела на света, то при Методиев това е изведено пряко през постулирането и участието на естетически продуктивни и значещи „природно-физически” знаци, назоваващи художествено идеята за този модел. Като по този начин ядрото на лирическите инвенции при него са основно посветени на типичния за него аналитичен характер, но смислово-идейно съставени и външно изведени от силните образно-метафорични основи, систематизиращи и съотнасянето им към поетическата цялост. И сякаш отново лирическото е преобразувано, след като е заело „традиционното” положение в съставните структурни отношения на стиха и в дълбокия подтекст на художествената идея е подчинено на някаква програмна основа и замисъл, гравитиращ повече около природно-научното познавателно осъществяване на своята интелектуална и мисловна култура. Точно в тази установена взаимосвързаност с набелязаните предходници, както в щрихираните новопридобити естетически нюанси и отлики при Ив.Методиев, спрямо тяхната поетика, можем да говорим за друга развойна особеност от усложняващата се модернистична идея в лириката на 80-те, - единството и откроеното, художествено продуктивно, врязване на синтетичните принципи в образно-символната и картинна цялостност при съставянето на поетическата представа за света. Това е както лично творческо достояние на Методиев, така също и представително за самия обединяващ и съдържащ в себе си разновидностите модел на генерацията от това десетилетие. Но именно от този двустранен (”огледален”) изобразително-мирогледен похват, съдържащ в себе си и усложнената, дълбочинно структурирана изразна система, естествено допускаща в своята привидно съхранена цялостност на виждането и представата си за житейските реалии и художествени проекции у А.Геров, Ив.Цанев, Б.Христов, а сега очертана като съществена и за Ив.Методиев, впоследствие се развива и генеалогично е производен лирическият свят на Зл.Златанов и К.Мерджански, които са на границата както между двете десетилетия, така и на типологичното преходно състояние в художествените търсения от 90-те (и особено от втората половина). По такъв начин този преход, извършен през 80-те, в който се обуславят и предстоящите тенденции от следващото десетилетие, имат в себе си два съществени показателя. Първият е свързан с вътрешното „заселване”/ развитие на символната и семантична натовареност в образната система, с нейното естествено фактическо разслояване и усложнена смислово-метафорична основа, а вторият е с податки за предстоящо развитие, протекло основно през 90-те ( с/върху тази усложнена, но и все още с единен център представно-ценностна поетическа структура), когато се извършва онази поява на множество и свободно присъстващи центрове в нея, отразяващи се оттам и на формално-стилните особености, свързани открито с деструкцията и антисинтактичните експерименти, радикализиращи стихотворния текст. По такъв начин установяваме, доколко са различни (две разновидности с общ развойно-генеалогичен корен) художествените решения за Ив.Цанев и Ив.Методиев, но и едновременно с това по абсолютно неоспорим начин търсенията на единия са пряко обусловени от цялостния комплекс, съставящ поетическата природа на предходника, видими в общата сетивно-чувствена нагласа към реалността, в конкретното практическо тълкуване на битийните стойности и техните метафизични, иреални измерения. Ето защо можем да твърдим, че те преследват и постигат едно и също в творческата си същност. Но ако при първия е и чрез целенасочен отказ (който е и стилистично значещ) от проблемно-тематично „ореалностяване” на реалиите, на тяхното конкретизиране и придаване на „физическа” и лирическа оплътненост. Като това подсказва обективното развойно движение и състояние, представено от Иван-Цаневата поезия, навлизаща в дълбинното и усложнено художествено-изказно съдържание на творческото съществуване, посредством принципното и внушително „лиризиране”/”сакрализиране” на действителността, синтезиращо преобразувана в събрани и едновременно припокриващи се времепространствени категории. И нека уточним, че този факт е най-вече естетически маркиран с характерната „интуитивистична”, двуосновна емоционално-интелектуална оразмереност. То при втория виждаме, че средствата са основани на една изцяло развита „аналитично-научна” профилирана структура при извеждането на лирическата идея, която подтекстово присъства и подчинява на своите принципи силно заложените образно-метафорични и емоционално-чувствени поетически начала, където дори частното художествено откритие има идейната рамка на своя природно-научен и физически смисъл. В движение е възможно да изведем едно същностно протичащо синхронно и типологично идентично изживяване на реалността, както и провеждане на диалога с нейните практически измерения, между стиховете в книгите от късния лирически период на Ив. Цанев и последната, издадена посмъртно поетическа книга на Методиев - „Повече тишина”(2003), в която се регистрира категориално-антропоцентричното етично и екзистенциално несъстояване, и крайно трагическа невъзможност, тотален, абсолютен разпад/провал на битието. Като това е продължено при него и от стиховете в живота, чрез своето „откъсване” от него. Но и тук единството, всеобхватността между поезия и чиста естетика, и човешко присъствие в реалността, е абсолютно преповторено, като мирогледно-етична основа, с това при предходника. И докато в предишните лирически сборници поетът е в много отношения защитен и ситуиран в един обширен свят на художествената условност и на протичащото съществуване в обединяващото и генериращото творчески начала единство на цялостния и одухотворяващ език на идеите, в заслоняващата и увличаща интериорика на образите, темите и мотивите, то в тази последна книга лирическият субект е абсолютно изведен от всяка развойно унаследена зависимост и „нормалност” на лирическото внушение. Тук е пропуснато, неочертано и подминато самото изграждане на естествена психологическа среда и състояние за стихотворния образ, заключаваща се в една-единствена тоналност – на озвучения, ”лиризиран” и „естетизиращ” човешки „крясък”. Всичко е целенасочено и устойчиво радикализирано, защото именно подобно на К. Павлов, ”хроникира” и изследва вътрешността на абсурда, наричан история и съвремие, срастващо се дори и на физическо ниво с болката от този диалог (която е станала централен обект на лирическо послание; точно както за К.Павлов такъв обект е вътрешността на този абсурд, съпроводена неизменно от едно почти патологично усвояване и единство/”заобичване” на тази болка от изследващото проучване и узнаването на съдържанието в тази „вътрешност”), със смазващата сила на трагичното изображение/повествуване на истината за текущата действителност. Но докато при К. Павлов процесите на „срастване” са доведени до пределни състояния (от което произлизат самите изказни, формообразуващи принципи и са изведени структурно началата на иронията, гротеската, пародирането и пародия на пародията), при Ив. Методиев отношението към този идейно-естетически процес на „изследване” е организирано от гледната точка на „дистанцията”, от което, от своя страна, е и обусловено особеното хармонизиращо единство между ирония, трагически и естетизиран гняв на лирическия субект, съчетани с характерната мекота на рисунъка в силно лиризираните метафорично-смислови фрагменти от стихотворната цялост. Като в това последно триединство е и дълбокото формално и идейно-философско, познавателно сближаване на неговата творческа позиция със следваната в поезията на Ив.Цанев. Тази реалистично-абсурдна „смърт”, изразена в унижението и сриването на човека и неговия образ, категорично основополагаща за природата на лирическото, конструктивно доминираща при съставянето на неговото идейно-смислово съдържание, е именно успоредно-хронологично и категориално от същия ред като при Ив.Цанев. И при двамата имаме, в известен смисъл, еднакво протичащо естетическо и екзистенциално „отделяне” от сферите на живота, метафизиращо „преобръщане” на реалиите в духовните им стойности, търсени и „вътрешно” обусловени техни закономерности и начала. Щрихираният по-горе „крясък”, проследим в тоналностите на непонасянето и омерзението при съприкосновяването на лирическия субект с профанираната действителност при Ив.Цанев, преследваното постоянно езиково, идейно, гносеологическо и битийно избягване на съприкосновяване с тези „омъртвени” пространства на „сивата лудница”, при Методиев е изведено до „последно” възможен, драматично ситуиран и изигран „крясък”, повествуващ социалното, сетивно и духовно-личностно, агонизиращо и умиращо човешко начало. И както във вътрешните си нива творческите идейни търсения на Ив.Цанев се застъпват с художествените изследователски интереси към явлението и проявите на злото, персонално съотнесено към модернистичния цивилизован дехуманизиращ силует на това анонимно и тотално зло, както проблемно-тематично и езиково го е „оживил” К.Павлов, така към този естетически кръг от родствени интереси се причислява и Ив.Методиев. Като показателното е, че „Повече тишина” е лирически факт, свързан типологично и развойно с края на 90-те и началото на последващото десетилетие. По-точно е възможно да бъде представена набелязаната творческа близост, че именно в тези лирически мотиви, състояващи се и изиграни в полето на етичната и хармонизираща мирогледна система, се сближават човешките и творчески позиции, от една страна, между К.Павлов и Ив.Цанев, както и се пресичат, интерпретирани и мултиплицирани, в тези общи и същностни параметри от поетическата природа на Ив.Методиев. Накратко, той се явява като своеобразно проблемно-тематично средищно поле, в което са преповторени и доразвити, именно в по-горе щрихираните драматични тоналности, конкретните търсения на двамата значими негови предходници. Това е същото безкомпромисно лирическо продължение в стилистичната и етична дълбочина на човешката, екзистенциална погнуса и творчески бунт на К.Павлов; - същата хроникираща линия, която задава и Геров – спрямо проблема за безумието на историята. Това е същото родствено емоционално-психологическо и естетическо документиране на художествените свидетелства за унизените и сринати човешки образи-символи, разградени до своята неузнаваема и изродена първооснова на „социопатните” си първоначала в модерната епоха, каквито ги познаваме у Вутимски, разтърсващи в своите окончателни деструктивно-катастрофични крайности – без каквито и да са възможности, изход (и желание) за връщане към някаква екзистенциална и мирогледна „нормалност”. Но тук, това безкомпромисно радикално изразяване на отсъстващия смисъл е обогатено в проблемно-тематичните нюанси и продължено с творческите интуиции по линията Ив.Цанев-Ив.Методиев-Р.Леонидов. Един и същ лирически субект прехожда през техните поетически натурни регистрации на битийните факти, подредени/прочетени в общия език на това настоящо и историческо безумие, изправено срещу човешката природа и същност, срещу субстанциалната основа на човечността и невъзможността й тя да се състоява в самите нейни най-същностни проекции на културните и духовни измерения. Но и явно става дума за латентно присъстващото в поетиката на Ив.Методиев формообразуващо и метафоризиращо, генериращо художествените начала, привидно парадоксално тяхно пораждане, пряко от идеята за символите на социокултурното и емпирично разчитане на човешките екзистенциални знаци и битийни реалии, на конструктивните централни елементи, свързващи всички тях в стихотворна цялост, организирани около тематичния кръг за човешката свобода и нейните съвременни, идеологизирано-демонични заместители и подменящи изначалните, първоосновни хармонични и природни начала. Които в своите философски и изобразителни подходи достигат до един-единствен доминиращ образ-символ, вглеждащ се, представящ и художествено изследващ корените на злото в реалността. А всичко това, като общо определение и пораждане на поетическия език, категорично отвежда до същите механизми, обуславящи и този основополагащ мирогледно-творчески модел при К.Павлов. И ако, от една страна, успоредяващите зависимости са обърнати към типологични сходства с поетическата природа на Ив. Цанев – когато се отнася за широкото, глобално лирическо живописване на цялостната и хармонична подреденост на световното устроение, посредством метафизиращите и релативизиращи гледни точки, първо, към реалността и, второ, в нейното разширено-надреално разглеждане през мащабите и познавателните маркери на едни първоосновни духовни измерения и стойностни категории. То, от друга страна, препращащите родства отвеждат към К.Павлов (а оттам и към Р. Леонидов), когато, при пълното съставяне на набора от изразни елементи при Методиев, са участващи и силно заложени хуманистично-антропоцентричните идейни показатели, очертаващи като водещи центриращият структурата на поетическия свят човешки и обществено-социален маркер, носител както на етични, така и на естетически ориентири за тази поезия. Именно поради такива съотнасяния Иван-Цаневата творческа основа рамкира и определя тези глобални и едновременно интимизиращо-интровертни метафорични нива в лириката на Методиев, а вътрешната оплътненост, както и в много отношения източник на образотворческо начало, е антропоцентричният и субективизиращ, идейно-стилистичен поглед, имащ своя произход в „социологизиращата” и парадоксално-автентична, с етичните си ориентири, сатирична природа на К.Павлов. Интересно допълване и категорично идейно-естетическо продължение на вътрешните, скрити полета в творческите взаимовръзки между Ив. Цанев и Ив. Методиев представя един „особен” негов текст, дори и с мерките на интердисциплинарната широта и неговото синтезно-поетическо остойностяване, озаглавен „За образите и световете”. Между смесването на различни мисловни и стилистични пластове, приети и актуални, употребявани от най-новата ни поезия, в дълбочина е ситуирана и разпознаваме типичните Иван-Цаневи лирически тоналности, а също така и те, в полето на разсъжденията в текста, продължени в особените ракурси, отстоящи между науката физика, на естествено-научните познавателни подходи, на смесването им с „алхимическите” методи, както и със силната, физиономична изява на автентичните, основополагащи поетически начала. Смесването на всичко това в единна текстологична цялост е и стилните характеристики на този „трактат”, но и – което е по-същественото – то е и „невъзможното” (също дотолкова и непосилно за практическо, употребимо тълкуване, както и за цитиране), изведено до лирически формули и аксиоматични постановки, подтекстово заложено както в същностните измерения от поезията на Ив.Цанев, така и за поетическата природа на Методиев. И нещо повече, това именно са своеобразните идейни първоосновни, първообразни начала на самата философска същност в общата, обединяваща рамка, изразяваща обективните процеси и съвкупни търсения в последните три десетилетия от .ХХ. век от нашата най-нова лирическа традиция. А в конкретно творческо отношение са съотносими към развитието и съществуването на поета Методиев – и се явяват като своеобразна най-висока точка в неговата идейно-философска еволюция. И едновременно, абсолютно припокриващо се с това израстване, е последващото „физическо” и цялостно изгаряне в опустошенията на знанието и екзистенцията, съдържащи тази съвременна епоха. В тази връзка определените идейни първооснови са почти „неизречими” и устно, и писмено, но точно в тяхната смислово-стилистична светлина интересуващите ни тук творчески генерации и водещи представители стават по-разбираеми откъм вътрешните им, скрити страни, в които по най-недвусмислен начин различаваме и художествената основа, и конкретните формално-езикови изразители на модернистичните и авангардни тенденции в поетическото изкуство: ”…непрекъснато се сблъскваме с поетичната внезапност, то и стихът непрекъснато трябва да се спуска до невидима първооснова и отново, и отново да избликва в областта на достъпното за виждане… Стих наричам хармоничното тъждество на образите и световете… Поетичен наричам оня израз/образ, който води към хармония: - и само дотолкова е израз/образ на хармонията, доколкото води до нея… Толкова по-безсмислен ще изглежда и един свят, абстрахиран от хармонията. Толкова по-безсмислен ще изглежда и животът в такъв свят… Поетичният акт пронизва до дъно битието и много сериозно ще трябва да се пита какво всъщност вършат поетите… В своето вглъбяване, поетът стига до корените на видимото… После отново се завръща в стихотворението, във видимото… Понякога съм склонен да мисля… че поетите метафорично казано са способни да черпят направо от чистата геометрия и дори от онова под точката, проявявайки го като енергомаса; а което се вижда на хартията е само символиката на фундаменталното отношение на метафора между съзнанието и природата… поетичното съзнание така да се каже извлича света от онова там отдолу; така че ако човекът не твори, светът ще изчезне… Впрочем, ако светът наистина е хармония, то както и да ни се показва светът, за очакване е неговото глобално поведение да бъде именно поведение на поетичен по принадлежност елемент… Защо е светът? Търси се поетичен отговор. Очевидно, който и да било нагледен отговор не би могъл да бъде отговор на света, тъй като всеки нагледен акт се основава на взаимодействие, но тогава полагането на какъвто и да било елемент като нагледен отговор за света не е нищо друго, освен разширяване на същия този свят. Но какъв е смисълът на света? Всеки отговор, който има поетичен смисъл е самият смисъл… Човекът е в онова, което е винаги отсъстващото. Да го наречем – въжделение, възпожелаване… Впрочем, ако поетичният акт е в самодействието на глобален принцип, то не се ли оказва стихът ехо от битийни събития, на събития от свръхпорядък… Ако наистина е така, то за стиха би се очаквало да отразява генезиса на световете, глобалното поведение на мирозданието… За очакване би било стихът да отразява събитията на Вселената, така че всичко от това небе да се окаже закодирано в стиха. Повече: - би било за очакване стихът да надхвърля събитийните граници на Вселената (нашия свят), която като елементарен поетичен обект би следвало да се явява в поглъщащо я отражение… За очакване е стихът да съдържа съдбата на Вселената…”. Именно в общия идейно-философски и смислов порядък на текста стават напълно разбираеми и още по-значими творчески пробиви в най-новата ни поетическа традиция, извършени от „спорни” имена (предимно и само за критическата рецепция) или недоосмислени в подобаваща дълбочина и всеобхватност на носените/заложени скрити значения, които те задължително носят като К. Павлов, Н. Кънчев, Ив. Цанев, Б. Иванов, Б. Христов. Тогава става ясен техният общ лирически силует, преследващ „парадоксалното” във формално-езиково и идейно отношение. Нещо повече, сякаш всичките техни идейно-философски и първообразни начала, архетипите на поетическото, са в синтезиран вид въплътени в тези Иван-Методиеви съкровени откровения, в техните „междуредни”, подтекстови аналитични и метафорично-лирически послания, които явно са и със значението на дълбоко преосмисляне и прочит в същността на установените значими поетически явления от най-новите развойни тенденции. Прочит, който е и лично творческо достижение при предхождащите разбирания, и последвалото практическо окръгляне на своя самостойностен лирически свят, върху основата на оценностяването и поместването не само на споменатите по-горе водещи имена от последните десетилетия, но и на един по-широк кръг от автори и генериращи художественост творчески зависимости от този период, валидни въобще за общото и основополагащото в извършените и настоящи лирически търсения. Тогава, подобно на новопоявила/новоразчетена „менделеева таблица”, се ситуират съвсем ясно техните лични лирически приноси към съвременната поетическа традиция. По такъв начин в своето развитие, в тази именно „част” от търсенията си, съвременната лирика достига един категоричен предел на художествено и етично изследване и назоваване в дълбочина, до „гротескна” (като философски принцип) и експресивно-антилогична основа, надреална, разпадаща се и естетизираща този деструктивен естетически и формално-изказен процес със съотнасянето си в една ”оттатъшно” невъзможна, формално и идейно непостижима, абстрактна тяхна проекция, едновременно свързана и с типично философското осмисляне на мирогледно-познавателните страни от тази проблематика. За подобно развитие на дълбочинните творчески, разконспириращи и интерпретиращи художествено действителността, основополагащи и изходни начала, характеризиращи и представителни за лирическия контекст на 80-те (обуславящи в себе си естествените свои продължения, каквито са битийните и естетически измерения от 90-те), като на всичко това един от водещите изразители е Ив. Методиев, разсъждава и Св. Игов. Тогава става напълно разбираемо „отделянето” в другите нива на живота, извършено от поета, след написването на „Повече тишина” от 2003-та, в което „отделяне” е и естественото продължение на крайната естетика на „крясъка” от тази негова последна книга (породена и съотнесена към реалните екзистенции и протичащи деструкции на практическото и културно-духовно понятие за човека), изразено и „написано” в/от една действителна и последна, преминала от вербалното в метафизичните сфери на своето състояване, - развита, естествено ситуирана „между”, - и творчески цялостна природа:”…Иван Методиев не избяга от живота, за да умре сам като куче. Той бе планомерно тласкан към смъртта от онези, които разчистваха пътя на новия литературен истаблишмънт, чиято задача е – също като българската „държава” – да скрие истината за съвременна България и виновниците за нея… Мизерията и унижението – съдбата на огромната част от българското общество – бяха съдба и на поета Иван Методиев. Затова викът-плач на неговата поезия не е литературна тема, а съдба. И именно защото страданието не бе само негово, и именно защото бе и негова съдба, неговата поезия придобива класически смисъл, нарежда се до поезията на големите в мартиролата на българската литература, чието слово е било глас и съвест на своята епоха. И именно защото този глас бе глас на онези, които остават неми в подземията на историята, този глас бе опасен…”. През 90-те години на .ХХ. век Ив. Цанев и Ив. Методиев изписват една и съща страница със стихотворен текст, което е израз не толкова на диахронен порядък на еднопосочни влияния от единия към другия, а преди всичко тук е възможно да говорим за родство в общия творчески произход, за следвана съобщност на изначални и неизменни ценностни категории в екзистенциално и идейно-философско отношение. Затова в съпоставителен план бихме приели, че 80-те са обхванати в контекста на тоталната идеологизираща рамка, но са и монолитни носители на самостойна художествена система, което е и доминиращата развойна линия за десетилетието. Докато в характеристиките на 90-те са налице вътрешно деструктирани и на ниво разнотипни и аморфно позиционирани идейни възгледи, и в отношение на „социализирането”, както и на автопрочита на лирическите развойни линии и явления. Но докато това в западноевропейския контекст е налице една цялостна философска стратегия, с естествено производните от нея литературни (лирически) процеси и експерименти, в които общата идейна „отделеност”/”отдалечаване” от буквализиращото възприемане и интерпретиране на текущите измерения от културен и литературен порядък в действителността е дълбоко и цялостно мотивирано, изведено в комплекса от идейно-мирогледни възгледи. То в нашата краевековна ситуация зад протичащото „отделяне” на художествено и представно-познавателно ниво са прикрити и необоснованите „разделителни” процеси в посока на естетически и етично значещото „дехуманизиране” в поетическата природа и виждания за света, зад емоционално-чувственото и идейно-конструктивно „раздалечаване” от етични и социално-хуманистични мотиви в съдържателната основа на художествения свят имаме и протичащи явления на крайно самоцелна изобразителна, мирогледна индиферентност и релативизъм. Което, в настоящия краевековен литературен контекст, не е нищо повече от поредното автоцензуриращо творческо несъстояване, осъществено движение по повърхността на значимите европеистични идейно-естетически и философски тенденции от съвременността. Но тук „концептуално-естетическото” е заело мястото на предхождащата обслужваща догма на идеологическото, „властово-административно” начало и то със същата й семантична оразмереност. Като това са преди всичко художествени реалии с обратен, деструктиращ знак, които, симулативно и фрагментарно обърнати спрямо едно подражателно отнасяне към дадената философска система, са скрепени не от нейните наследствени идейни особености, а повече от външно продиктувани, имитативно-модни, следвани и текстово „изигравани” естетически стратегии. Ето защо, съвсем открито и с основание, е възможно поезията на Ив.Цанев и Ив.Методиев да бъде разглеждана не само като един от безспорните творчески върхове в литературната ни история от последните няколко десетилетия. Но и след като е от най-перспективните и художествено продуктивни тенденции в съвременната лирика, е и своеобразен „вътрешен” изразител на пресечното поле в културно и естетическо отношение, противопоставящо природата и изявата на свободната човешка същност (като единствена правилна основа за категоризиране на нещата в наличния контекст от реалността) на „външната” жизнена среда, наследена и съставяща действителното състояване на цивилизацията. Творческо достижение, което е достоверна поетическа хроника на двете определящи страни в съвременната епоха – естетическата категория на „модерността” и на нейното определение за съвременна култура, какъвто е събирателният символ и ценностен модел на „града”. А също така тази поезия е и правдива летопис на дълбокото кризисно състояние от философско-познавателни и екзистенциални ориентири в настоящето, опосредстван и адекватен художествен застъпник и свидетел за постоянно разгадаваното наличие на едни категорично извънредни, неконвенционални духовни характеристики на „живота” и съотнасянето им към реалното времепространство, които са изявени като представители на най-съкровените и автентични негови начала. Тя е медиатор между „физическите” измерения и иреалната плоскост на протичане на „живота”, отварящ/ разширяващ фактор – в художествено-познавателно и екзистенциално отношение – на това „друго” и качествено различно, което за нея е изначалната основа за ореалностените хоризонти на едно бъдещо развитие. Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|