Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
НЯКОИ МОДЕРНИ ИЗМЕРЕНИЯ В ИЗКАЗНАТА СИСТЕМА НА НАЙ-НОВАТА БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ
Изтегляне 4.85 Mb.
|
НЯКОИ МОДЕРНИ ИЗМЕРЕНИЯ В ИЗКАЗНАТА СИСТЕМА НА НАЙ-НОВАТА БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ Придаващото пълнота идейно-естетическото съдържание е и основното, което осмисля художествения патос на авторите от поколението на 40-те, – обществено-социалните доминанти в лириката им, крайната ангажираност и средищно ситуиране на основния за тях образ, морална и екзистенциална стойност на човешкото съществуване, в контекста на модерната история, с една от нейните най-представителни реалии – тази на града, на съвременното урбанистично пространство, което взаимно се обуславя и състоява в неделимо единство с човека и е неделим атрибут, съставна част и за съвременния модерен лирически субект. По различни пътища това е застъпено в творческите светове и е валидно, и за А. Вутимски, и за А. Геров, за В.Петров, Р.Ралин, Б. Райнов, което от своя страна е нагледно защитено, съответно продължено и доразвито с най-добрите си приносни достижения и образци, през 60-те и през следващите десетилетия в една обща тематична и проблемна плоскост. Като тук можем и едновременно да поставим в настоящия контекст, и убедено с това да категоризираме, че именно Иван Цанев е един от най-представителните продължители на този единен идейно-естетически и мирогледно-етичен порядък, идващ от споменатите “предходници” и със своите начала и проследими основания в Далчев и Разцветников, (а оттук и развойно опосредствано, - и с Д.Дебелянов). Той именно е един от тези, започнали през 60-те години и поддържащи творческия диалог, които продължават художествените интерпретации, философските и мирогледно-етични “преводи”/”преноси” на споменатите вече окрупнени модели, изговарящи модерността кодове - със своето конкретно текстово поведение и цялостно творческо развитие. Като от една страна, силно и независимо, със самостойната си лирическа природа, се съизмерва и активно кореспондира с митологемите и сюжетните линии в общата територия на културния и литературно-естетически модернизъм, както и с авангардизмите въобще, с техните теоретични постановки и заключения. А от друга - се помества ненатрапено и недекларативно, неафиширано-естествено, и сред лирическите светове, придружени от емоционално-сетивната им и тонално-цветова оплътнена достоверност, (която разбира се е и жизнената среда на езика в литературното и лирическо съществуване): Между модерния интелектуалистично-ерудитски, поетично-естетически ракурс на човека у Далчев – с неговия именно неуютно и непригодно-дисхармонично ситуиран в света на съвременната модерна културна и урбанистична цивилизация образ, визуализиран от своето неизменно и непреодолимо екзистенциално и трансцендентално “бездомие”, “затворен и прибран/приютен” от книгите като културологема и мислено избавление. Както и между полуматериалната, смалена до ранимата и приковаваща лекота на „глухарчето”, езиково-стилна природа на думите у Геров и на този смущаващо двойнствен мащаб на относителността в “малкото” и “голямото” на изградената типично негова космогонична “реалност”, сред която е поместена и отеква онази единствена дума на “болката”, побираща цялата вселена на човека и синтезно преодоления, естетически “интериоризиран/усвоен” аспект в зрелия негов период, - на премазваща епохата история от ранната му поезия. И тук е наложително да признаем, върху така набелязаната средищност на Ив.Цанев – спрямо единното с равнопоставената си, плоскостна ценност влияние на „предхождащото” и ”текущото сега”, - за съзнателното и целенасочено успоредяващо припокриваме с окрупняващото, аксиоматично съображение, което Т.Елиът набелязва с двата основни участващи елемента – на „традицията” и на „индивидуалния талант” от едноименното есе. Точно в този смисъл е разбираем и „частният” за контекста въпрос за лирическия свят на Иван Цанев, който така се помества (като традиция и конкретно създаване на голяма литература) между Далчев, Разцветников и Геров, - от интелектуалното затваряне в себе си и модернистична чувствителна ранимост на личния свят на първия от тримата, - до съвместяването с олекотените до прозрачност сетива на последния, освободено обърнати “навън” към някаква своя непогрешима и опитно-достигната, изстрадана, пантеистично-рустикална религиозна отдаденост и принадлежност на изградената си „втора” и невидима природа. Вяра, която тихо и енигматично е носена, измълчавана и отглеждана, насъщна и основополагаща за самите лирически начала (така, както Далчев я е имал, за да я изрази и сподели гласно през целия си живот по странно-опосредстван и категоричен начин на Борис Делчев едва в няколко или в една дума).*7 Именно между А.Далчев и А.Геров, в контекста на модернистичното и антимиметично пресъздаване на действителността, се ситуира и в най-голяма степен е разбираем и обясним Иван-Цаневият лирически свят, неговите най-същностни и определящи черти. Още с едни свои начални изяви, каквито са “Седмица” и “Съчинения”-та от 1964 година*, а и точно посредством тези дебютни текстови примери са проследими интересуващите ни тук няколко открояващи се, трайно установени стилистични маниери и идейно-естетически похвати. Първият отличителен белег, особено видим посредством началния характер на примерите със “Седмица” и “Съчинения”, е че образната система - и при предпоставното й конституиране тук, и впоследствие с пълното разкриване на този модел, (наричан/маркиран общоупотребимо и понятийно като “развитие”, но не и в този случай) – е успоредна и самостойно изясняваща/разкриваща се спрямо хронологичната линейна последователност на лирическите сборници, но не и следваща пунктуално тяхната фактическа и текстова логика; двете сфери на “разкриване”(развитие) имат свои взаимно независими, различни естетически и смислово-логични редове на осъществяване. Като първенстваща е “образната система”, а вторична, външен израз на същностните основания на това творчество, е линейната последователност на сборниковата поява. И още тук е мястото да се спомене, че постепенното поместване и “разкриване” на тази предпоставена/изначална “образна система” е своеобразно маркирано от нейната незаличена “памет” за своето “преди”, като точно по този начин и самите лирически формално-изразни средства, дори на ниво словоформа, са “обърнати” и основани на други, различни номинативни и идейни модели от очакваните, обслужващи дословното и тривиално разбиране за поетическо развитие. В така очертаните особености и специфичен произход на “образната система” са и самите “външни” белези на неговата поетика, както и всеки идеен и формален мотив, практически осъществен от конкретните стихотворни достижения, които следват споменатите предпоставни модели. Върху основата на перспективното знание за значимите образи и мотиви в творчеството на Иван Цанев, в цялост и спрямо тези споменати две първоначални сборникови изяви, още и именно в тяхната вътрешно-текстова, иманентно-присъща художествена природа, е налице на езиково-стилистично и формално-изказно ниво задължителното двойствено съотнасяне на художествената структура в някакво специфично, скрепяващо за “паметта” на езика единство между неговите “предрожденни” и “надреални” сфери на съществуване и конкретните стихови и текстови техни реализации. Самата фраза и визуализиране на образа остават със “спомена” в себе си и са в едно свое постоянно междинно, двусъставно начало - между и едновременно в “надреалните” сфери, и “конкретните стихови реализации”. Нещо повече, именно тук, в тази специфична двойственост на двете едновременно съществуващи начала – на надреално-предрожденното, фантазното и външно-ореалностеното от стихотворенията и сборниците, всяко едно от тях самостойно и в идейно-естетическа, и психологическа взаимна зависимост – се помества същността и на Иван-Цаневия лирически свят и творческо развитие. Посоката на образно претворяване тук е винаги от “първото начало” към “второто”. Споменатата художествена същност идва и гради своите конкретни образни реалии именно върху основата на “спомена” на това свое “предрожденно” текстово състояние, самите основания за лирическо пресъздаване на художествените интуиции и инвенции имат своя явен произход в надреалните сфери на творческо съзнание от това “първо начало”. В този смисъл разглежданата художествена природа не е случваща се в някакво свое самоограничено, плоскостно-двуизмерно лирическо и естетическо битие, което основава своята художествена система единствено на “външните” и “повърхнинни” смислови влияния, а тя има зад всяка реална, ”външна” образно-метафорична номинативна единица своите “първообрази”, които са изцяло “обърнати” към, поместени в споменатото „иреално” начало. След като същността на лирическия образ в тази поезия се ситуира и изявява в конкретното битие на текста и сборника, освен че идва с това свое незаличено “предрожденно” специфично “първо начало”, като пренася “незабравени/съхранени” вътрешните механизми на смислово образуване в самото вече ореалностено състояние на стихотворния текст, ги превръща и в основополагащи за самата негова езиково-стилистична и лирическа структура. Затова първостепенен и изначален за смисловите нива в тази лирическа структура се явява именно споменатият “първообраз”, съчетан с механизма на неговото пренасяне/естетическо съотнасяне към текстовата среда на стихотворението. Определяща тук е идеята за еднопосочното движение от “първото начало” и именно чрез съхранените негови механизми придаването и изграждането на конкретния живот на текста. А това са неоспоримо модернистични модели на лирическо пресъздаване на художествените идеи, при които, освен че водещи не са миметичните формално-изказни принципи, тръгването при изграждането на творческия свят спрямо действителността е не само като принаден, наподобяващ, гравитиращ около нея, а чрез включването на един трети център към горепосочените два – на фантазното, надреалното – той допълнително ангажира със смислово-метафорични и идейни значения, разширяващи именно в авангардно-модернистичен естетически аспект поетическия език, които съображения основно спомагат да бъде пренаредена изобразителната структура на Иван-Цаневия лирически свят, обърната първенстващо към този свой трети център. И нека бъде уточнено; че тези формални и идейно-естетически значения за разглежданото творчество са привидно основоположени и рамкирани в очертанията на типичния за поезията на Иван Цанев класически стих, отказали се от външната сложност синтактични конструкции, зад което е именно споменатата усложнена, полисемантична, знаково разслоена номинативна и образно-метафорична лирическа природа. Външният, целенасочен стремеж към “опростена” изразна система именно от геров тип отвежда и до съждението, че това е неоспоримо обвързано с подкрепата и обслужването на ореалностяването и практическото намиране на силните, изразителни, равностойни форми на големите идеи в това творчество, периферията на които е щрихирана по-горе. Тук тежнението на формата към максимална смислова олекотеност до ювелирна “прозрачност” е също обоснована от нейната основна роля, - ненатрапена и изчистена естетически и психологически необременителна, осветлено-отворена към своя идеен освобождаващ/освободен пантеистичен мироглед, - да пресъздаде практически тези големи, глобални интуиции и значения, с които непреодолимо е ангажиран този творчески свят. Като всичко може стойностно да бъде видяно в единна, обща генеалогия с поетическия език на Вутимски и особено на Геров. С типичното за Вутимски постсимволистично навлизане и пресъздаване на реалността със своето сложно тълкуване, и умножените си смислови значения в/чрез един окрупнен вътрешен свят на хиперболизирано-видоизменящата сетивност, преобразувана от фантазната и надреалната си основа. И с характерното за Геров “разтварящо-симпатийно” практическо постигане на хармонията и екзистенциално-познавателното й търсене чрез лирическото назоваване и пресъздаване на загадката, долавянето на тайнството в света, като свидетелство на висша, трансцендентална санкция. Нещо повече, дори с конкретната, практическа изява в структурата на езика у Геров е видна същата конструкция като при Иван Цанев; - типично “равната” тоналност на стихово ниво, сакрализираща чрез своето обръщане и “разтваряне” в действителното времепространство, постигнала в себе си одобряващо-съобщителното, констатиращо помирение във фразата, с характерен “жреческо-заклинателен” стилистичен похват. Приведените по-долу стихотворни фрагменти съставят едни от най-възхитително-изчистените, формално-съвършени страници от съвременната българска поезия, които отвеждат целенасочено единствено към своята успокоена, уравновесена емоционално тоналност на израза, като неговото значение е да бъде ненатрапен, незабележим посредник с идейните измерения и подтици, предимно да бъде намерен, посочен, постигнат покоят и хармонията – сетивно, чувствено и мирогледно, в есетически и екзистенциален смисъл. Кратките, съобщително-информативни стихотворни изрази семантично свидетелстват именно за това и само в своя постигнат “покой” констатират и регистрират метафизичните значения, основополагащи функции на този акт. А и нищо повече във фактологично отношение спрямо стихотворния текст тук не е потребно, не е в недостиг. Това е висша степен пример за съвременна религиозна отдаденост, поставена в убедителната среда на един модерен, реалистично мотивиран пантеизъм на високите безкомпромисни естетически и етични категории и ценности, като точно от нея произлиза и се изгражда върху основата й този поетичен свят в цялост, и заради която той единствено съществува. Тези са в най-общ смисъл и определящите щрихи, илюстриращи същественото в механизма на извършваното постоянно своеобразно “ценностно преобръщане” на лирическите реалии в Геровия случай, върху което са поставени и уговорките за спецификата на този модернизъм и детайлите в неговото преобразуващо антимиметично съприкосновяване с реалността. Който естетически модел е идентичен с този при Иван Цанев: ”Не разпростирай мисълта си // във време и пространство. // Там няма смисъл, няма щастие, // там няма нищо ясно. // Във разцъфтялото глухарче // се Космоса побира. // Бъди доволен от това, че // душата му побираш.”(“Глухарче” Геров); ”Най-хубавото на смъртта // е туй, че идва ненадейно. // Поемаш въздух със уста // и се унасяш постепенно. // И постепенно става леко // на мозъка ти разрушен, // че тръгваш много надалеко // и все ще стигнеш някой ден.”(“Най-хубавото” – “Път” Геров). И ето как е интерпретиран същият проблем от лирическия свят на Иван Цанев, при абсолютно успоредяване на стойностите с Геров: ”Да не забравям никога, че има // дърво на хълма - // някъде, далече... // ...То е безименно, ще го наричам // търпение и тишина зелена. // Дърво – тъй стройна // плът на мисълта ми! - // стои на хълма, с облаците слято, // заслушано във приказките тъмни, // които му нашепва вятърът.” Тук, в тези първоначални подтици да се излезе от влиянието на системата и на „идеологическата догма”, в сферата именно на очертания сблъсък на тези две противоположни начала, са разкриваеми идейните и естетически основания на т.нар. „априлски поколения” и поезия. В този „декор” от съображения и ”участници” – на вътрешната съпротива в самата будна творческа и човешка съвест, и достойнство можем да търсим всички последвали успешни лирически търсения в най-новата ни поезия. Движението - от предпоставения модел на псевдохудожествената литуратурност, придадена към пропагандните сфери на системата, вън от действителния живот и истинската проблематичност, пред която е изправен съвременният човек, - към реставрирането на един самостоен, достоверен художествено и реалистично поглед за света и битието, чрез/в мирогледния модел от представи при съставянето на творческото съзнание на съвременния автор, посредством/от което той, преди всичко пресъздавайки измеренията на това „вътрешно”, създава самия факт на творбата; (и не от „външното” наблюдение и преповтаряне на видяното, регистрираното в действителността, което става вече само неволен свидетел при протичането на творческия акт). И самото протичане на формалните търсения през десетилетията, рамкирано, осмислено естетически от споменатото понятие на това „движение”, е както мирогледно и идейно отграничаване от основното за времето, доминиращо влияние на „идеологическата догма”, така и създаване от най-стойностните автори на самостоятелен художествен език и система от образно-метафорични номинативни знакови единици, която е качествено различна от ежедневното, от популярното, линейно, ”информативно-съобщително” състояване на живота. Нещо повече, именно в този период, в контекста на външните понятийни отношения в съвременното литературно и поетическо развитие, с неговите „външни”, фактически терминологични означения, става ясно, че се извършва това основополагащо обръщане на фундаменталните естетически и етични стойности, - от категоричната тяхна обвързаност с реалното, с „външното” назоваване и изразяване на процесите и явленията, с отсъствието на образна и психологическа дълбочина, без търсенето на друг тематичен и проблемен център освен на действително виждания, регистриращ и признаващ само това, което е пред неговата „двуизмерна” сетивно-възприятийна природа, - към „обръщането” и създаването на художествената действителност, нейните смислови и емоционални нива единствено от изходната основа на духовните измерения, на надфактологичното, иреалното, на антимиметичните формално-изказни структурни принципи. Това основно пренареждане, с коренно сменен знак, освен всичко друго, предвид това и, че е налице участващият нов художествен „център” от духовно-иреален характер, обуславя и включването на една друга мирогледно-етична съставка в този творчески свят – на религиозните, теологични, теософско-мистични и гносеологични страни на художественото познание, с неговите конкретни, практически разновидности – на пантеистичните и митологично-приказни алюзии, на мистично-подсказващите знакови препратки, очертаването и пребиваването на лирическия субект в няколко съществуващи свята, и в тях е протичането на едновременното и непротиворечиво преливане и взаимообвързаност между надреалното, мистично и митологично начало с подсъзнателното, маркирани все с чертите и условните оразмеряващи означения на „невидимото”, - посредством които вече единствено е възможно да бъдат изразени съвременните творчески инвенции. След подобен радикален преход към дотолкова различна художествена система от стойности, нещата са необратими и неоспоримо приносни към традицията, които имат своите две страни, - към устойчивото разграничаване и категорична мирогледна автономност от „идеологическия фразеологизъм”, в най-широк и общ смисъл на понятието, - и към създаването на нов пълноценен художествен свят. Добър илюстративен материал към всичко това е и прехождането, мултиплицирането на същото това понятие на “абсурда”, пароксизма, ”лудостта” – социално, естетически и психологически – в творческите светове на Геров и К.Павлов при техния сблъсък с догмата и деструктивното влияние на статуквото. Същественото тук е до каква степен това е определящо за тяхното поетическо развитие, доколко и по какъв начин, както и с крайните си творчески, текстови резултати, влиянието става от външно във вътрешно присъщо и съставящо художествената структура на техните лирически търсения; който механизъм на взаимодействие е определящ, постиган по същия път от следовниците. На който принцип е подчиненоо творческото развитие и на Иван Цанев, както и на инвенциите от 80-те. Накратко, двете характерни и уникални творчески природи и варианти на срещане с модерната действителност; - тази на А.Геров - с нейното “неиздържане” и „ранимост”, превърнала се в творчески продуктивна и значима, във всичките аспекти и стойности на художествеността, и тази на К.Павлов, която чрез пародирането и гротескното “изсмиване” в това лице пред безспорната сериозност на действителността, и като срива по този начин естетически нейните реални основи на съществуване, бележат и двете крайни възможни естетически измерения, в които се състоява лирическата традиция от интересуващия ни период. В тази връзка безспорно е, че единствено чрез разглежданите вътрешни зависимости в поетическата структура от интересуващите ни литературни десетилетия, чрез общия контекст и знакови имена, носещи споменатите творчески особености, може да бъде обяснена в цялост същността на епохата, както и, в по-голяма степен мотивирано, да бъде оценено основно и ситуирано интересуващото ни тук творчество на Иван Цанев, което, - както се вписва в споменатия общ идеен контекст, и разбира себе си именно чрез/през тази основна тема, представена и развита в нейните нюанси дотолкова силно от Геров и К.Павлов, - то е и нещо друго, направена, обогатяваща тематичо и формално крачка в страни; - с присъствието на митологичното и приказното, понятието за красиво и хармония в неговите реални, конкретни присъствия и потвърждения, доказването и долавянето на загадката и тайнството в устроението и света с Геровото усещане за космогонична и неделима цялостност на смисъла и постоянното признаване като даденост на една висша трансценденция, както и на един ненатрапен естетизиран пантеизъм, представящ я. И от друга страна, всичко това, видяно като самостойна и обобщаваща метафора с “надреални” мащаби и неконвенционална езиково-изказна система, доказваща основната идея за съществуващата хармония, чрез красивото на етичното и естетическото, - която по този начин непряко се противопоставя и безспорно влиза в значещи съотнасяния с привидната си индиферентност към екстериорната проблематика от обществено-социален и идеологически порядък. И за краен резултат от представените разсъждения достигаме уверено до недвусмисленото заключение, относно един от значимите приносни моменти в лирическата развойна линия Далчев-Геров, на която Ив.Цанев е от най-представителните и последователни застъпници, е че тя поставя (поставят) категоричното мирогледно и изобразително начало на художествени търсения, основани на типологично други естетически принципи от предходните периоди. Ако преди това обект и същинска основа на цялостно творческо-поднавателно пресъздаване е доминиращият структуроопределящ символ на „реалността”, и поетическите инвенции се състояват предимно през/в едни такива измерения, то впоследствие и в контекста на споменатата приносна традиция, именно в нейния проблемно-тематичен и идейно-философски обхват, е породено/поместено интересуващото ни тук знаково „преобръщане” и качествено усвояване на тези различни изобразителни принципи, които необратимо отдалечават лирическия „образ” от описателността и всяко конвенционално езиково-изказно съображение. През доминиращата основа на едно характерно „абстрактно” (изведено/ обърнато първоосновно към иреалното и свръхлогичното), разширяващо, разфокусиращо формално-физическите стойности, възприемане/ интерпретиране на междинната територия от жизнените реалии, се основава този нов модернистичен модел. По такъв начин върху идейно-естетическите характеристики на това „абстрактно” виждане на света и поставянето му, - като само един от многото елементи, но вече не и водещ, - в една усложнена и умножаваща значенията/валенциите система от художествени зависимости, е формирана качествено друга „реалност” – повторно наложена и върху „физическото” й съответствие, и върху литературно-историческото развойно състояние. Която, нека преутвърдим, е основа и за всяко последващо възприемане на конвенционалната, и за всяко създаване на текущите художествени форми, с осъзнати и категорични модернистични стойности. И в крайна сметка, къде е ядрото на този качествен приносен момент? Смеем да допуснем, относно неговата същност, че се съдържа в това „огледално”-релативизиращо, опрозрачностено „отразяване” на нещата от „физическото”, като те са междинна форма и значение, за да бъде достигнат някакъв друг, по-висш екзистенциално-познавателен смисъл, „трансцендиращ” и видоизменящ всичко възможно в типично естетическо и в гносеологическо отношение. А това е двупосочен процес, - насочен и към понятийните стойности на „реалността”, както и разширяващ представно-мирогледен творчески процес (именно в тази своя част допускаме, че първи Далчев принася/възпроизвежда и залага описваната лирическа традиция). В това се и заключава предзададената, развойно проявена естетическа мярка по линията Далчев-Геров, доразвита стилно и проблемно-тематично изяснена от следовниците през 60-те и нататък, и по-конкретно от приносни поетически светове като този на Ив.Цанев, с родствените му частични или пълни съответствия от развойно-естетически порядък, творчески обкръжения на емблематични примери (точно с оглед на състоялия се езиков и същностно-лирически пробив, осъзнато-импровизирано съположени със своите индивидуални творчески профили и обективни унаследени приемствени начала) като П.Алипиев, К.Павлов, Л.Левчев и Н.Кънчев, К.Донков, Ив.Динков, Б.Христов, Ив.Методиев и т.н. Където вече окончателно е подменена самата посока при извеждане на творческия процес: при първия (предхождащ) тип – от/в „реалността” и нейните все още обслужващи я идейно-естетически употреби; - при втория – с доминантата и очертаващите се смислово-познавателни измерения на качествено другото, неявно, „свръхреално” и знаково-опосредстващо, цялостно лирическо емоционално-сетивно и идейно-психологическо „битие”. Върху тази основа убедено можем да твърдим, че сред множеството идейно-философски, идеологически центробежни и преумножаващи значенията хуманитарни (художествени) развойни линии, - познати/прилагани при осмислянето и назоваването на съвременната модерна епоха, които сякаш внасят повече значещо-объркваща многозначност и хаотична безсистемност, като изяснен неин стил, - литературните търсения и инвенции на разглежданата традиция (от чиито най-завършени застъпници е и Ив.-Цаневата поетическа природа) се оказва една от значимите и перспективни познавателно-творчески системи, които разчитат, пренареждат и влагат, генерират „смисъл” както в тясно литературно, така в културологично и екзистенциално отношение. Ето защо тази поезия приема да изрази именно такива художено-познавателни и литературно-исторически функции – първо, като своеобразна вътрешна „интелектуална” опозиция на идеологизираните (и общоприети) рамки, с които животът винаги оперира и върху тяхната основа е състояването му, изразяващо се/представящо самото негово постоянно отмиране в едно несвършващо и иманентно самоограничено „настояще”, особено с екзистенциално и философско значение. Но впоследствие, става напълно ясно, че една такава антагонистична ос на творчески търсения не е самостоятелно присъстваща в идейното организиране и практическо съществуване на това развитие, не е единствена, като е само една от няколкото съществени; - а навярно не е и водеща в ценностната скала на мирогледно-етичните и естетически доминанти за тази поетическа традиция. И става разбираемо, че в същността си тя никога няма за „голяма” своя тема, за основен сюжет (само и заради самата себе си) човешката екзистенция, „видимите” форми и линейно-историческата двуизмерно-плоскостна поредност от действителността. А именно, като изобразително и идейно-философски релативизира нейната „единственост” и ограничено-насилническа категоричност на окончателния смисъл - тук и сега, в този свят на материята, тя изгражда както началата на единственото свое художествено оправдание да състои себе си като съвременен образец на непреходно и високо поетическо изкуство; - а така също и върху тази основа да осъществи конкретните измерения на своята творческа религиозно-пантеистична и мирогледно-духовна система, имаща за единствена опозиция не точно и само съвременната история, разколебана деятелност и смисъл на човешкото съществуване от най-ново време, но и да изживее, да просъществува себе си - като автентична поетическа природа в тези „разчертани” през своето развитие „светове” на конкретна лирическа образно-метафорична, символна и сетивна оцветеност. В онези значими реалии на пожеланото и мечтаното, - които имат за съкровена основа именно незаличен споменът за „другия живот по-цялостен и ясен”, - представено от ярката и знакова ограденост (символна „обсаденост”) на лирическия субект в това чуждо пространство на реалността и едновременно издърпващо нейните проекции на състояване в този „друг живот”, мечтан и защитен поради/от своята практическа и познавателна състоятелност. В това приносно езиково-изказно, завладяващо лирическо и метафизиращо „преживяване”, - естетически, мирогледно и емпирично продуктивно, - пресичане между „двуизмерно-омъртвените” форми от привидно „единствената” реалност и „другите”, фантазно-духовни измерения и всепобеждаващи стойности на устроението е и действителната обусловеност, която поражда „третото” битие и други проекции, в/заради които декларира, че съществува тази поезия, както и вписва, рамкира (побеждава) цялостното осмисляне на всички възможни функции, оправдания и присъствия на битието. А именно в една такава сложна и крайно опосредена идейно-естетическа среда от зависимости, най-общо, се съдържа литературно-историческото и социокултурно значение, и перспектива за Иван-Цаневата лирика, и за поетическата традиция, на която тя принадлежи. Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|