Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
“ДЕТСКИТЕ” СТИХОСБИРКИ НА ИВАН ЦАНЕВ
Изтегляне 4.85 Mb.
|
“ДЕТСКИТЕ” СТИХОСБИРКИ НА ИВАН ЦАНЕВВ КОНТЕКСТА НА ЦЯЛОСТНОТО МУ ТВОРЧЕСТВО В общ план на разглеждане, ”детската” поезия на Ив. Цанев е винаги най-точно разбираема през неговите „други” книги и обратно. Всъщност и двата дяла взаимно се дообясняват, и са едни своеобразни концептуални лирически вариации, обсъждащи равнопоставени и равноправно в единната цялостна логика – в леки нюансни различия – основните проблемно-тематични параметри на неговото творчество. И нещо повече, смеем да предположим, че именно върху основата на двусъставното лирическо развитие – на „детската” и „друга” поезия у Ив. Цанев, като художествено единство – първият дял е категорично с приносни характеристики, той е етапен за българската лирика за деца; преодоляващ описателно-информативното, плоскостно-схематично интерпретиране на самата основополагаща идея, на виждането за детската природа, която е превърната в събирателен образ, окрупняващ емоционалните и идейни послания с усложняващите естетически и семантични зависимости, с категоричните алюзии, с препратките към екзистенциалните и познавателни начала/употреби на стихотворния текст. Сам по себе си,”детският” дял в поетическото развитие на Ив. Цанев, ситуиран и ангажиран със символното значение на художественото и битийно прозрение за самите основания на устроението, за неподменените, автентични стойности, върху които стъпва човешкият свят и природа, за разбирането и принципите на създаване на детска лирика в съвременния литературен контекст; - както и с това символно значение – на Иван-Цаневата лирическа интерпретация в детския дял – са заложени не само основополагащи художествени принципи, съотносими и към личния му творчески силует, и към поетическата традиция, но и там, препотвърждаващо се срещат неговите идейни постановки с библейски и философски мирогледно-религиозни елементи, в което, струва ни се, е и едно от големите достояния на това поетическо развитие. Именно във връзка с изказаното в заключение на предходната част около кръстопътното, дълбинно значение на критично-аналитичните страници у Далчев, съотнесени към настоящите тематични потребности на изложението и към поезията на Ив. Цанев, е повторното (и всъщност, постоянно налично) припокриване в разсъжденията на предходника с всички последвали тенденции, които по някакъв начин обективно са съпричастни към тази естетическа проблематика. И нещо повече, поразително е пълното припокриване не само в идейно и тематично отношение, но и в самите конкретни тоналности на ниво предпоставена теза от Далчев, провидяна и практически осъществена впоследствие в общия процес на литературното и поетично развитие. В този смисъл Ив. Цанев е точното потвърждение за тезисните постановки на Далчев, които в най-пълна степен са обобщаващи, всеобхватни, способни да изразят/представят в дълбочина действителната сериозност на проблема за т. нар. „детска” поезия, съотнесен конкретно и към общия смисъл на Иван-Цаневата лирическа мирогледно-етична природа. Припокриването е пълно, в дълбочина са представени както личните творчески виждания на Далчев за трактовката на детската литература и поезия, както и недвусмисленото устойчиво внушение от неговите есеистично-теоретични разсъждения за категорична цялостна естетическа система, а също така и съвместяването на тези постановки именно с вътрешните изисквания за сериозност и задълбоченост в личната творческа взискателност, която притежават „детските” книги на Ив.Цанев, разбирани и сами по себе си като самостойностни, и спрямо някои обективни съображения от гледна точка на традицията. (Всъщност, най-вероятно, става дума за общност и сходство в творческите силуети, дори разглеждано в детайлите на един емпирично-текстологичен смисъл, както в психологически и мирогледно-етичен, но същественото тук, което е и определящото,че имаме общност на естетическите схващания и единно разработване, осъщественост на конкретния проблем, поради което позоваването на Далчев е със значително умножени основания да бъде практически извършвано и в настоящия случай). Нещо повече, самото критическо развитие на проблема около „детската” поезия на Ив. Цанев сякаш най-пълноценно и разработен в широта би могъл да бъде изведен именно от Далчевите основополагащи разсъждения по темата; („основополагащи” и защото имат своята обективна, историко-литературна средищност, освен естетическа, между предхождащите и въвеждащите етапни развойни състояния спрямо съвременното модернистично лирическо творческо битие; т. е., - от една страна, те успешно изговарят действителната настояща „детска” проблематика, съотнесена към поетичната същност и природа, - а от друга, както е разбираемо, че тези идеи категорично са обърнати към вътрешната логика при състояване на обективните процеси в традицията). И в крайна сметка, проблемът за Иван-Цаневата „детска” поезия първоначално е възможно да бъде възприеман като онова практическо успешно творческо състояване, изпълняване, в контекста на обективните процеси от лирическото развитие, на предположена/предпоставена естетическа програма, което в положителните щрихи от своите бележки Далчев предначертава, а при изказаните резерви впоследствие Ив. Цанев езиково-стилно и художествено преодолява (без тук да имаме предвид конкретният случай на „спора” с Хр. Радевски, около който са организирани тези проблемни текстове; но, според вече отбелязано, същественото е, че те същестуват именно като цялостно идейно и творческо виждане, като единна система, развита/изследваща темата в дълбочина, която, от своя страна, е и включена в своите общи разбирания за поетическата традиция въобще): - 1/ …Може да изглежда странно, но един основен недъг на нашата съвременна детска поезия е, че тя е писана нарочно за деца. Тоя умисъл… От него иде пристореността, вдетиняването и всички останали недостатъци…Аз искам само да подчертая нейната (на тая поезия, бел. – моя, Пл. П.) поетическа несъстоятелност. Ние не можем да посочим в цялата ни днешна детска поезия нито едно стихотворение, което би могло да се мери със стихотворението „Синчеца” например на Ив. Вазов. Защото тая песен е израсла в поетическата нива на поета сама: ако тя е „детска” и достъпна за децата, причината е, не че е писана за деца, а че е изникнала из едно просто, невинно и детско отношение към света и нещата… (подчертаването - мое, Пл. П.).1 Тук съществен въпрос, имащ и пряко отношение към самата същностна страна от темата за „детските” книги на Ив. Цанев е засегнатият идейно-естетически проблем за т. нар. „невинно и детско отношение към света и нещата”, който става за него един от най-дълбочинно разясняващите самата творческа основа на неговата „детска” поезия, а и цялостното му творчество въобще; като, поставен по този начин, задава и чрез формите на определението точно и ясно тази основа в една логична и неделима ценностна скала; - 2/ …Никак не е нужно поетът „да се вживява в детската психика” (израз на Радевски, ползван тук от Далчев, бел.- моя, Пл. П.) и да се приспособява към нея. Всеки поет е бил дете, всеки поет носи живо в себе си своето детство с неговата жажда по чудесното, с неговия антропоморфизъм, с неговото общуване с душата на животните и предметите; и когато това детство се пробуди у него, на света се ражда едно първично, ”детско” произведение, което е такава сериозна и дълбока поезия, каквато е и всяко истинско поетическо произведение…2 Първо, нека бъде уточнена тази неоспоримо присъстваща убеденост, за „кръстопътност” на Далчевите идеи, която има и своите преки връзки с Иван-Цаневата тема, когато става дума за сериозните традиции в нашата детска литература и поезия. Защото именно с приведения по-горе цитатен фрагмент имаме свидетелство за начертаването на обща естетическа програма за развитие, изпълнена и стъпила именно върху своите вътрешни художествени интереси и търсения. Тук, всъщност, явно става дума за набелязване на една обща езикова система от художествени знаци и осмислянето им посредством тяхното въвличане в единство от идейни зависимости. Освен това, можем да говорим за „превеждането”/поставянето на родна основа точно на онези практични и изначални, обобщаващи творчески азбучни означения, кореспондиращи с голямата европейска и световна приказна и песенно-лирическа традиция, отнасящи се към конкретното творческо съществуване като към начала и своеобразни първоосновни „праобрази”, които срещаме и с емблематичния пример на предходния цитат. (А без извършването на това „превеждане” на първоосновните „праобрази” не е възможно сериозно творческо развитие в интересуващите ни посоки). Както и тук е налице едно категорично припокриване със самите автентични поетически начала в Иван-Цаневата идейно-естетическа и изказна система, което навярно е свързано и с обективно обусловеното пресрещане на теоретичните постановки с творческия свят (на Далчев - Ив. Цанев) в общото художествено поле на истинските професионални търсения, което - от своя страна - е и работно поле на тези две самостойни творчески индивидуалности. Затова и съвсем естествено е възможно в случая да се окаже понятийно изведеното от Далчев, и като основополагаща лична поетическа нагласа за Ив. Цанев; - 3/ …Ако на забавното и поучителното четиво умисълът е присъщ, той е съвсем чужд на поезията и за това като всяко чуждо тяло в един организъм опасен за нея… Както тенденцията в поезията за възрастни, тъй и умисълът в детската поезия внася раздвоения в творческия процес, измества го в друга сфера, помътва погледа и спира вдъхновението; както тенденцията, тъй и той е един недостатък… 3 Друг „преведен” азбучен първоосновен естетически знак е следният, очертаващ творческия подход към установяването и практическото достигане в хоризонтите на един възможно най-правилен и пълноценен лирически свят; - 4/ …Ако наистина детската литература е различна от литературата за възрастните и между тях съществува тая бездна, преходът е невъзможен. Но той е съвсем лесен и понятен, ако приемем, че отделна поезия за деца няма, а има поезия достъпна за деца. Второто схващане, по-достойно не само за поезията, но и за децата, които не бива да се третират като нисши и малоценни същества, изправя между двете литератури една стълба с безброй стъпала; детето се изкачва по нея постепенно и неусетно към тая haute literature, погледнато строго, то се намира в нейната сфера още на първото стъпало. Защото – ще повторя отново – няма висока и ниска литература: поезията е една; една и за деца, и за възрастни… 4; - 5/ …Той (Радевски, бел.- моя, Пл. П.) смята, че възвръщането към детството е възвръщане към спомените ни от детството. Моята мисъл обаче не е такава. Аз не говоря за спомените от детството, а за погледа и душата на детето, които живеят още у нас въпреки грижите и годините. Аз никога не съм смесвал поетическото творчество с мемоарна литература… 5 Същественото тук е, че естетически постановки именно с такъв аксиоматичен характер и с „азбучно” значение имат своите основополагащи пресечни точки както с най-същностните измерения на Иван-Цаневата творческа природа (навлизащи в движение именно в средищните й параметри, като постулират точно няколкото нейни други водещи знакови определения), така и подготвят, обуславят теоретично и формално възможностите на неговата трактовка за „детската” тема. И предвид че е изведено със знаково участие художественото съдържание на персонажа – дете, ”погледа и душата на детето”, - и те са категорично свързани със сериозните стойности, с изискванията за „поетическото творчество” и за действителните негови художествено значими решения; - 6/ …Никак не е нужно поетът да се вживява в детската психика и д а с е п р и с п о с о б я в а към нея. Всеки поет е бил дете, всеки поет носи живо в себе си своето детство (и не само своето детство, прибавях аз, но и детството на цялото човечество) с неговата жажда по чудесното, с неговия антропоморфизъм, с неговото общуване с душата на животните и предметите.” /Жаждата по чудесното, антропоморфизмът – това е погледът, душата на детето (подчертаването – мое, Пл. П.) … 6 Детското начало – видяно като обединителна и всеобхватна тема, способна да осмисли идейно всичко от вътрешните пространства и процеси на човешката природа, и от външните сфери на световната цялост (които също са „вътрешни” и са същността, разясняваща и като изравнява, - равнопоставя категориално „външно” с „вътрешно” – посредством своите макроизмерения всички възможни сфери от смисъла на тази световна цялост). И освен това тук различаваме друг съществен аксиоматичен пример, който се съотнася към общата системност на художествения език и мирогледно-представни хоризонти. Посоченото характерно номинативно-познавателно и категориално „изравняване/равнопоставяне” между „външно” и „вътрешно”, между макро-микро-измеренията свидетелства за породения и неоспорим наличен интерес и тенденции в нашата съвременна литературна/лирическа традиция на онези дълбоки познавателни начала, които с новите формални и идейни възможности преследват еднакво и неделимо както същността на „външното”, така и най-съкровения, най-автентичен и достоверен смисъл на „вътрешното” (на човешката природа и на световната цялост, които сякаш са разглеждани като едно и също цяло, като части от общото, друго, разбирано с надбуквалистични и свръхреални означения). И точно тук, в тази проблемна рамка се намесва същественият естетически въпрос за детската тема и тя, като знаков фрагмент, но част от цялото, за да обогати и допълнително точно характеризира стойностите на интересуващите ни развойни тенденции, и процеси. А ето такива са обобщаващите щрихи към тази широка, спомената по-горе проблемна рамка, която е и осмислена, разширена повторно с „частния” случай на детското начало. Така и това начало, поставено в такъв общ естетически контекст, намира своите автентични „вътрешни” значения и действителна литературно-историческа среда за осъществяване: - 7/ …Това би значило да се върнем към остарялата и наивна теория, според която изкуството копира природата и живота. Художествените произведения не са копие на действителността, а проекции от душата на художника, въплъщения на различните нейни наклонности и възможности… Поезията не е биография: първо, защото в основата й лежи въображението, и, второ, защото в нея (и в изкуството изобщо) намират израз не само преживелиците, но и бляновете, и идеалите на поета, и всички негови неосъществени желания, всички негови неутолени страсти и жажди… Правилно е било забелязано, че изкуството не е отражение на живота, а по-скоро негово допълнение. То е, бих казал, аз, във всеки случай едно разширение на човешкото битие. И в това се заключава може би неговият смисъл и неговото очарование. 7 Струва ни се, че точно в един такъв идейно-теоретичен и естетически контекст е логично и справедливо да бъде поставена и темата за „детската” поезия на Ив. Цанев, с всички съпроводени и производни на това уточнения. А и това е постановка, която по своята категоричност и значение е дотолкова основополагаща и откривателска за нашия съвременен лирически контекст, че всичко след нейното хронологично регистриране не е възможно да не бъде засегнато от нейното всеобхватно влияние, да не влезе в съществени съображения около нейния смисъл; - (реализъм, пресъздаване на действителността, но не копиращо я и пряко обвързано с някаква нейна двуизмерна картина, а вече единствено през образно-представната и изказна призма на творческото съзнание, основано на въображението, на репродуциращото фантазни и никога вече единствено „реални”, а преходни и свръхреални образни знаци; - един нов реализъм, изместил или по-точно надградил своите естетически характеристики към предхождащия миметичен художествен модел). Но, в крайна сметка, тук водещото съображение е изискваната творческа дълбочина и художествени стойности, с които се представя тази „детска” поезия, с всичките нейни препращания вън от обичайния контекст на една такава проблематика. И ако търсим подобни творчески ориентири, които, освен това, са и работещи, плътно вписващи се в същината на нашето съвременно лирическо развитие, в неговите определящи художествени конвенции, то това в пълна степен са посочените по-горе разсъждения на Далчев. И нещо повече, те имат не само общо теоретично място, което очертава определящи посоки на предстоящо и единствено възможно развитие, но и съвсем очаквано, обективно имат двупосочното влияние. Като, от една страна, приемат в своята идейна и критическа система без уговорки подхода на Ив. Цанев около „детската” тема, а от друга страна му придават и извеждат на преден план онази спомената съществена творческа сериозност, и художествена дълбочина (която се оказва дотолкова непосилна и недостъпна - точно в своите професионални и „неодомашнени” стойностни достижения - за много от родните лирически опити и в тази посока, а и въобще). И все пак, не е възможно да бъде възприемана „детската” тема у Ив. Цанев отделно от самата същност и основополагащи подходи в поетическия му свят в цялост. Нещо повече, тези две съставни части от творческото единство, както взаимно се обуславят една от друга, така са и разбираеми в една такава неразделна двусъставна цялост. Защото именно „детското начало”, като естетически конструктивен елемент е своеобразното друго, едно от няколкото определящи категории за тази поезия. И как иначе бихме тълкували следното изказано съждение на поета, ако не като представително/представящо именно това невъзможно сегментиране, схематично разделяне на някакви условни идейни, логично и аналитично установени части, защото става дума за творческа същност, за „живо” лирическо осъществяване и за самостойностен художествен свят, който, освен всичко останало, е и по принцип трудно определим, подчиним на каквито и да са конкретни теоретични постановки; (а и въобще, ако е възможен логичен подход към тези проблеми, той навярно максимално би трябвало да се придържа към една предварително поставена рамка за „цялостност”, неразделеност на съставните нива от този художествен свят): – Природата не е възпяван от Вас декор, а одухотворена среда… И все пак, човекът е пресечна точка на всички вълнуващи Ви въпроси. Какво още му трябва на това „дете голямо”, когато тръгва сред звездите, за да търси път към вечността…”? // - Всяко дете, израснало сред природата, сякаш изживява – в миниатюр – първобитното детство на човечеството. И аз съм преживял всички онези чувства – любопитство, възхита, страх от необяснимото и упование в тайнствените сили, които управлява обкръжаващия ме свят. Отначало, докато още не бях изпитал болката от съзнанието, че съм смъртен, възприемах нещата и явленията, движението и промените като епизоди от една радостна, макар и непонятна в предназначението си игра. Но един ден детството внезапно свърши и се озовах – заедно с цялото съвременно човечество – във века на атомната цивилизация… Но преди това – мисля – човекът, това „дете голямо” с фаустофски мозък, трябва да узрее морално, трябва „да порасне”. Защото иначе има опасност със смъртоносните играчки, изобретени от него, да разруши природата и живота (подчертаването - мое, Пл. П.)… 8 Всичко е тук, целият личен творчески смисъл на поета в концентриран вид е намерил място в тези няколко споделени мисли, като точно с подобаващо участие, именно като част от цялото, е и поместена една от представителните теми за тази поезия, каквато е и конкретно трактовката за „детското начало”, ”материално” щрихирана от мотива за полуефирното присъствие на изтънчения силует на детското съзнание, преминаващ, преведен през дебрите на всичко, подредено в една обща система от образно-изказните и сюжетни „културологеми” на тази творческа цялост, както и като един своеобразен познавателен път в своите различни етапни състояния. В този смисъл, има и диалектическо единство при непогрешимото припокриване на художествения образ, субекта на детето с всичко поредно и структурно окрупнено в неделимото обобщаващо единство на естетическия смисъл, и дълбоко творческо мотивиране: ”детето - израснало сред природата” – изживяващо концентрирано и „първобитното детство на човечеството”, почуда, пълно потъване/отдаване на съзнанието в осезанието за всеобхватното, необяснимо с логически средства, странно и приказно присъствие наоколо, въплътено в почти оживяващите образи с някакъв друг, не тукашен произход, ”упование в тайнствените сили, които управлява обкръжаващия ме свят” - детското съзнание, поставено в непознатото/неокултурено природно време и пространство - краят на детството и като едновременен край на невинното незнание, на човешката и духовна субстанциална чистота. Като с това настъпва и пропадането в периода на битийно-практическото, познавателно узнаване, съставяне и осъзнато-болезнен живот в нещата, - „заедно с цялото съвременно човечество”. И следва в цитирания фрагмент социокултурната, и историческа рамка, очертаваща дори общите политологични измерения на съвременната епоха, но - разбира се - последващо след заявените/изявени дълбочинни художествени, онтологични, гносеологични и метафизични параметри на своята творческа лирическа природа, което си е знаков ориентир в едно общо стилно отношение. Но в крайна сметка, това в което Ив. Цанев творчески се вписва не е единствено негово лично поетическо достояние, въпреки и сякаш да има най-точната своя средищна основа, за да характеризира и категорично осмисли художествените достояния на неговата лирическа природа. Тук става дума за пълноценно участие и на субективните приносни търсения на поета, и за продуктивното тяхно пресичане с едни обективни, отдавна наследени идейно-естетически дадености (естествено обусловени в самата същност на модерната художествена мисъл), които виждаме, че постъпателно са обогатявани от силните творчески участия на значими имена (около които можем и да различим родство, единство на интереси, на търсения, на естетически и мирогледни нагласи). Като те както дообогатяват традицията, така и взаимно се дообясняват, разкриват помежду си наличните, явни и подтекстово заложени, творчески открития от сферите на езика и на идеите. Показателен пример-откритие, аксиоматичен изразен знак от общата изказна система, който впоследствие категорично е положен в същностните нива на Иван-Цаневата творческа природа, можем да различим в пренесеното и развито от Геров в тази насока. Разбира се, че са твърде значителни сходствата и пресечните точки помежду им, но не това в случая е интересуващото ни, а именно за някои мотиви, които предходникът е развил и поради своя стойностен, ”кръстопътен” характер, станали неизбежни да бъдат употребявани въобще в следващите развойни периоди и търсения на лирическата изказна система. Като едва тогава, но и върху личната основа на човешки и естетически родства, можем да допускаме и категоричните налични развойни пресичания по линията Геров-Ив.Цанев и в раздела, гравитиращ около „детската” тема, в най-широкия творчески смисъл и разбиране на това понятие. По такъв начин имаме един твърде добре развит проблемно мотив, основен както за Геровата поетическа стилистика, а също така обясняващ достатъчно много творчески характеристики и при Ив. Цанев, основания твърде много и сериозни, за да не бъде подминат от настоящото изложение. Става дума за това, което С. Хаджикосев в текст за Геров в движение определя като „наивистичен подход към темата и сюжета”, достигащ основателно в разсъжденията си и до „емоционалния свят на детето”. Освен това, нека бъде преповторено, че тук освен да се срещаме с „лични” авторови приносни открития, трябва те (и особено, които са от такъв естетически, художествено-познавателен и формален порядък) винаги да бъдат подчертано категоризирани и вписани, пълноценно възприемани от широките ориентири в обективните развойни процеси на традицията: …но наивистичната интерпретация на много теми и мотиви у Геров е безспорна… Характерна за този наивистичен подход към темата и сюжета е една абсолютна безхитростност и себеотдаденост на чувството и мисълта, които напомнят за ограничения, но свеж и интересен емоционален свят на детето… Наивистичното обаче не е някакъв артистичен трик у Ал. Геров, а една от формите на изява на поетическата му мисъл… Тази интересна форма на поетическа изява е в тясна връзка със световъзприемането на Ал. Геров. За него висша цел на поезията е в способността й да приобщи човек към простото тайнство на живота… 9 Един друг подраздел към водещия принцип в поезията на Ив. Цанев – на „изравняването” и преобразуването на битийните и исторически реалии в единяващия и примиряващ, ”сакрализиращ” антагонистичните техни природи наивистично-детски творчески поглед, надмогващ техните действителни профанни начала, основани на отмирането – изявяващ се именно като съставна част и устойчив художествен похват в изразната система на съвременната поетична традиция е „смехът”, срещан точно като доминиращ и сведен тотално към всичко, характерен и безусловно неизбежен елемент от лирическия свят на В.Петров, разгледан типологично в една съпоставителна характеристика; (който набелязва и основната ос на ценностните опозиции – профанно-сакрално, определящи и Иван-Цаневата лирическа природа, и поставеният в контекста проблем за „детското начало”; след като там - при В.Петров - е употребен със структуроопределящи функции, въобще за съотнасянето художествен език, мирогледни основи – категорията „външно”, историческо времепространство; - и като конкретен образен похват да бъде обезсилен, и преодолян страхът на зрялото, ”възрастно” съзнание от втвърдената и „сериозна”, ”анти-детска” основа на това „външно”, доминиращо и всеобхватно времепространство, чрез неговото релативизиращо „опрозрачностяване” със средствата на присмеха и иронията, че това не е крайно и окончателно, не е последна инстанция в познавателната йерархична подредност на стойностите; което е и своеобразна доминанта, съотнасяща се към естествените си етични и естетически опозиции на „иделогическия фразеологизъм”). Но все пак, тук ни интересуват отношенията детско начало - присмех, ирония, като изразни похвати и определящи „азбучни” елементи от един добър, задълбочено и стойностно осъществен вариант на поетично развитие с „детска” насоченост. Категорично в същите идейни полета и с подсилващо влияние на същите асоциативни отношения се движат и съжденията на Радичков, посветени на вижданията му за „детската литература”, както и организирани около понятието „смях”, като творчески похват, и поместени в един всеобхватен мирогледен контекст, но и най-вече, имащи ролята на най-представителната част от общата тема за детското начало, което съществува именно върху принципа на „изравняването” и противопоставянето на линейния хронотопен смислов и категориален порядък. И предварително поставяме едно съществено уточнение, - а именно, че това, което има той като творческа мирогледна основа са общовалидни/обективизиращи достиженията художествените елементи, препращащи към някакви своеобразни архетипни, първообразни полета, посредством чиито синтезни обединителни характеристики имаме и възможностите на допускане, че в тяхната идейна основа се срещат и мирогледните, и общи творчески интереси на ползваните тук автори. Но същественото, общовалидното, обединяващото е дълбочината, в която те намират своите творчески начала, като категоричен „външен” израз на тази дълбочина е именно художественият елемент на „детската” тема от една цялостна изказна система: …Смехът изравнява хората… Освобождава ги от надутостта, от глупостта, от грандоманията… Никога не съм искал работите ми непременно да имат нещо смешно. Никога не съм ги вмъквал предпоставено. Разказвам, а разказът излиза весел. Така и народът възприема живота… …Най- важното в детската литература е въображението. Имал съм малко контакти с детската аудитория, но в тези няколко срещи съм наблюдавал как реагират децата. Когато им четеш смешни случки, вниманието е погълнато, съсредоточено; когато разказът е героичен, в залата се шуми леко, а когато е дидактичен, децата въобще не слушат…10 А когато говорим за архетипни, първообразни начала, допълващо осветляващи интересуващата ни тук тема (с точност врязващи се в самата същност на проблема за „детската” поезия), можем да достигнем и малко по-нататък, до едни не само литературни/надлирически, не дотолкова аналитични, а „метафизични” подходи, съотнесени към нея; в тези пространства, където поради ефирната, извисена тяхна природа имаме само духовни и предматериални, предвербални техни съответствия, където стойностите са дотолкова разместени от привидно установения им и непоклатим техен реален порядък, че са и разфокусиращо-обезценяващи смисъла на действителните им измерения, като тогава единствено възможни са станали техните преобърнато-огледални на реалните значения. Именно с такъв „огледален” характер са всички възможни трактовки на „детската” тема и в смисъла на Иван-Цаневата творческа природа. А единствено способни да разяснят правдиво тази проблематика в дълбочина са „преобръщащите” духовни измерения, - десемантизиращи материалния характер на действителността и нейното линейно историческо време, чието „протичане” е пренаредено, за да съществува обратно на своята установена и обичайна профанизираща, привидна „правилност”, - подчиняващи активно на своите йерархии и стойности „материалните” сфери от световното устроение, на които дълбинен израз са споменатите архетипни, първообразни полета. Там, където имаме ясните категориални опозиции между „душата” и „физическото”, между функциите на „историческото” и видимата, материална сила, която единствено „с коварство”, с хитрост е способна да победи „душата” със съответните нейни характеристики на „вечната” и недосегаема детска чистота, - където имаме опозициите на постоянно „отмиращото” настояще, признаващо своята обречена и недостатъчна сила, за да надделее над „нероденото” предстояще, над „вечното” и предстоящо/”живо” бъдеще: …Смея да мисля, че съхранената душа на един народ е преди всичко неговото съхранено детство… Но достатъчно е да погледнем в нашия юнашки епос, за да разберем, че истината е по-друга. Когато Дете Дукадинче тръгнало да се надпреварва с Крали Марко и когато Крали Марко разбрал, че ще загуби битката с детето, той си послужил с коварство и в гръб разсякъл тялото му на две. Детето дори не усетило.Едва когато се навело да пие вода, то се свлякло посечено от коня си. И казало: ”Ех, Марко, Марко, аз си мислех с душа да те победя!” Ето за тази оцеляла душа на нашия народ ми е думата, за неговата оцеляла душа на дете!... (подчертаването - мое, Пл. П.). 11 Други основополагащи аксиоматични понятия около проблема за „детската” литература, които имат пряко отношение и към „детския” дял от творчеството на Ив. Цанев, както едновременно с това съвпадат и със самите негови вътрешни художествени характеристики, можем да различим в разсъжденията на Здр. Петров по тази тема. Върху основата на опозицията дете-възрастен са очертани и основополагащи особености на „детското начало”, и един негов магичен стилистичен профил, без който е невъзможно действителното навлизане в същността на една такава мирогледна система с ценности от духовно-етичен и естетически характер. И нека бъде повторено, които поради своята аналитична защитимост, - както и от другата страна, имайки една детска поезия от висок приносен порядък, каквато е интересуващата ни тук, тази на Ив.Цанев, можем убедено да допускаме, че тези обобщаващи понятия, сумиращи частните прояви, са и отличните систематизиращи белези на онези дадености, с които се изявява този негов „детски дял” от цялостното му творчество. Нещо повече, възможно е те да бъдат тълкувани и като своеобразни подходи към основополагащите стилистични черти от художествения му език и от идейно-естетическите принципи в тази тематична насока, след като по поразителен начин преповтарящо очертават именно контурите на разглеждания поетичен свят и основните ценностни отношения, които той изразява; и всъщност, в крайна сметка, сякаш по-правилно и добре не би могло да се разсъждава по този проблем: …Детството – това е митологическата възраст на човека. Може и по-късно да желаем да се върнем към тая наивна космогония, митология, синкретизъм, но напразно ще бъде всичко това. Вече ще бъде едно вдетиняване, едно старческо бръщолевене на духа, една нелепа носталгия по нещо безвъзвратно отминало. Само веднъж въображението ни живее с птицата Рок и лампата на Аладин! Детството – това е най-поетичната и суеверна фаза в човешкия живот… След това идва грубата информация, обременителната ерудиция, ”мастиленото познание”, което безжалостно отстранява всичко, което е нематериално и красиво, което не служи на утилитарните нужди на живота на „подлото ежедневие”. Затова след приключване на фазиса на детството у всеки от нас угасва някакъв вълшебен фенер. Идва господството на оня мрачен Хофманов герой, който олицетворява схоластиката и плесента, който откъсва децата от лоното на природата и ги насочва към книжната, мастилена мъдрост. Тая „мастилена душа” е враг не само на детството, но и на човека през четирите фази на живота му… Както ранната история на човечеството се състои от легенди и митове, така и детската душа е изтъкана от ефир, сънища и поезия. Детството, това е най-поетичната възраст на човека. Детето със страх се движи в тъмнината и населява същата тая тъмнина с въображаеми чудовища. То както в стихотворението на Хайне, си тананика през нощта, за да гони тъмнината и метафизичната пустота… Детското въображение издига някакъв въображаем шатър, населява света с необикновени същества…12 И тук отново се срещаме с тези „огледални” съотношения, с характерното „преобръщане” на стойностите между физическо и духовно, между категориите „сила/истина” и „слабост/лъжа”, между основните опозиции върху които именно изгражда и цялостната своя лирическа природа Ив.Цанев – светът, с неговата обременителна и подтискаща, заличаваща човешките начала „материалност”, и другите измерения, които неговите стихотворни образи постоянно преследват, за да бъдат щрихирани, описани поне някои фрагменти от техния свръхреален и винаги (съзнателно) непостиган в пълна степен „идеален” силует; като там дори стихотворните изрази, самите лирически словоформи се поместват в едно „странно витаене” около конкретното ореалностяване/назоваване на дадената тема и чрез характерните свои неопределителни изразни конструкции. Именно това „вглеждане” и едновременно „рисуване” от разстояние на една „идеализирана”/”идеална” миражна основа, върху която съществува Иван-Цаневият лирически образ (придружена със задължителния и съзнателен „отказ” от подчертаване на неговите контури, и като неделим етап от самото художествено изобразяване) е и категориално препращащ обобщено към неговите основни принципи, и развитие на неговата „детска” творческа тема (която си е категорично неделима съставна част, естествен преход от „едното” в „другото” негово творческо превъплъщение и в същността си е единствено своеобразен „редакционен вариант” спрямо останалите лирически книги, преди всичко е правилно да се възприема като друг опит (и най-вероятно задължителен) да бъде назована/изразена „голямата тема” на неговото творчество, разгледана и откроена в предходните страници на изложението. Основното, определящо равенство тук между детство и вълшебство е недвусмислено свързано именно с водещите схващания въобще за тази поетична природа, нещо повече, в изчистен, ”неаналитичен” вид те са самите вътрешни и най-характерни, знакови нейни определители-имена. Около всичко това се установяват и водещите проблемни измерения, които най-точно биха ни въвели в широкото разбиране на Ив. Цанев и неговата трактовка на интересуващата ни тук „детска” тема. И всъщност, с какво е по-различен онзи поглед на малкия човек, незнайно кога видял за първи път физическия силует на дървото, от този който, стъпил върху настоящето, е и със същите очи на „очуденото възприемане”/ запомняне, дълбоко и вътрешно стаено мълчаливо свидетелство на душата към всичко това, протичащо загадъчно и неизвестно как наоколо? Погледът на „очуденото дете”, непрекъснал своите връзки с тази необозрима и мълчалива субстанциална, изначална дълбина на „душата” е точното наименование и конкретно, в частност, на основните поведенчески характеристики на Иван-Цаневия лирически субект със своите наблюдения, съотнесен към света, към макропространството, в което пребивава и изпълва със своето оживяващо, одухотворено присъствие. А този „очуднен” поглед е и оживяващ/изравняващ магически разделящите характеристики на реалността. Той я „осветява”, за да я обезсили и чрез нейното „загасване”/опрозрачностяване на материалните й начала, да „освети” онова друго, което има зад нея, заради което е и този свят, но е забравил за това, установен в своята втвърдена и постоянно съществуваща в отмирането природа, - другото, което е незабравеното чувство за това, кое дава и ръководи живота, и на какво се крепи самият той; че „малките” неща са предимно определящите началата и истините, че те са не само най-приближени, но са и самата негова средищност, назовима условно с абстрактното и многозначно, но и едновременно категориално изяснено понятие на „душата”: …За счупената свирка, която тъй чудотворно е свирила, когато духнеш с уста в дупчицата й, детето тъгува вечерта, легнало в креватчето си, но тъгува за нея в благия свят на събитията, в благия свят, в който му се е случило приключението на тъгата. По това се отличава детската тъга от тъгата раз-очарование, че в нейното дъно е утаен медът на приключението, медът на опита, на откритието (подчертаването - мое, Пл. П.). Тъгата на детето не го разочарова от света, защото и тя, тъгата по счупената свирка, е момент от безалтернативното чудо на света, което не подлежи на съмнение, но в което са и съмненията, в което изобщо е станало въз-можно да се съмняваш. Защото това първоначално всеобемащо „да-а-а” е раз-ре-шеност, предваряща всяко съмнение, разрешеност на всичко в люлката на Благото-на-битието, люлееща в себе си и тъгата, и всичко родено от неговата благо-словия… За да чуеш Бога, трябва да забравиш всички думи на лукавия език и да си спомниш в тази забрава забравената Дума – красноречието „да-а-а”, което не се чува и от което се чува. И когато го чуеш, когато чуеш основното Слово, да възкликнеш като играещо дете: ”алилуйа”! 13 От живото носене на магическото, ”очудненият” поглед на изненадата от потока на нещата, от самото постоянно изненадване от тяхното извършване, от самия факт, че те са и това ставане, и „очите” присъстват/участват в него; – през незабравената, осъзната увереност, че всичко това е и „приключение”, и игра, които имат своята конструктивна основа и замисъл, но и че именно поради това трябва да се гледа винаги през/чрез тяхната относителност в онова друго, заради което те са съставени и установени да бъдат „играни”; - И така, до последните идейни основания по логическата взаимосвързаност на този последователен порядък, който естествено отвежда до тази „забравена дума” („което не се чува и от което се чува”), ”основното Слово” в състоянието на „играещо дете”, ”за да чуеш Бога”. Всъщност, именно в такъв йерархичен порядък всички стойностни характеристики около конкретния, частен проблем за трактовката у Ив. Цанев на „детската” тема отвеждат до така структурираните идейни и естетически отношения, като нито един от тези елементи, в контекста на общата системна цялост на неговия език и художествена изказност въобще, не е възможно да бъде пропуснат, ”изключен” - и то именно в тази тяхна йерархична поредност, след като в тяхната всеобщност е добавен онзи задължителен и последен влог към творческия смисъл, без който са абсолютно непотребни и безсмислени, каквито и да са опити в интересуващата ни посока (защото в крайна сметка ще са нищо повече от едни безспорни и непотребни на никого подражания, и особено за автентичните тенденции в общото лирическо развитие). А последните основания в този йерархичен и естетически порядък, затварящи кръга от неотделими зависимости са, от една страна, субектното значение на „детето” и „детското” начало, с всичките дотук щрихирани негови съдържателни особености, а от друга – имаме божествените стойности и категории, чрез които тук се и „затваря” кръгът от последователни системни идейни и изказни съотношения. И когато говорим за така поставената „детска” тема, не е възможно да не направим успоредяване с една от най-значителните и мащабни/монументални нейни творчески интерпретации – тази, постигната от Данте. Като там всъщност разбираме, че „пътят”, извървян от/в творбата, освен че има своите последни цели в същото това „божествено начало” (намира последният си покой и търсения/ отговори именно в него, след което за човешката природа няма и не следва абсолютно нищо) и по еднакъв начин се пресреща също с „персонажното” очертание на детето (което е и среща на идентични етично-познавателни стойности, субектно и понятийно очертаващи, обземащи общата космогонична цялост на един реален и поетичен свят, който всъщност е въобще основополагащ за всяко следващо хронологично творческо начинание). Точно в тази своя съществена и провиденческа част на художественото откритие това „персонажно” очертание на детето се идентифицира с божественото начало, като и двата художествени феномена са получили тук за двете свои „отделни” прояви еднаква философска и символна основа. И по този начин „детското”, и „божественото” в една такава йерархична подреденост са станали една същност, приели „две” имена, назоваващи и постулиращи нейната неделима цялостност; А това са всеобщи художествено установени и изследвани модели, върху които единствено можем в един съвременен контекст да наслагваме настоящите приносни опити към тази основа, съобразяващи се пунктуално с нейните установени ценностни измерения. Защото, в крайна сметка, е повече от наивно и лекомислено, и дори творчески зловредно, да се счита, че са допустими някакви окрупнени художествени открития, надмогващи и разширяващи тези изначални „модели”. По-правдиво е да се приеме, че всяко следващо развойно състояние на езика и идейно-мирогледната система могат само да обогатят, като предложат художествените и екзистенциално-познавателни погледи на своята епоха, но единствено в контекста на предзададената рамка на „първообраза”. Но и тук имаме пълно „съгласие” между така изредените привидно разностилни достижения; А всъщност всички те са конкретни творчески факти и съсредоточия, обслужващи в пълна степен тези изначални, основополагащи творчески „модели”. И точно в един такъв широк план са разбираеми и поставими всички вътрешно присъщи търсения в поетическата природа на този поет, както в отношение на „детските” негови книги, така и спрямо „другите” негови сборници (които са и равнопоставени, поставими са в един неделим формално-изказен и проблемно-тематичен общ кръг, подчиним именно на така набелязаните окрупняващи изначални „модели”). Просто генеалогията, дълбоката и вътрешно присъща хронотопна рамка на неговата поетична основа се вписва във всичко това, допринася и работи за него, а единствено разгледано в един оперативен план творческото му развитие, чрез жизнените реалии и образни означения на днешното (и те само като назоваващи, изразни средства), принася своя влог към тези основополагащи творчески „модели”. Всъщност, образът-символ на „детето” е другото лице на божественото начало, като лирическите търсения и в двете посоки – на „детската” тема и на „другата” поезия на Ив. Цанев по този начин имат и са получили своето най-завършено и окончателно/последно идейно-естетическо достояние; - А феноменът на „детския поглед”, - именно е и своеобразен „външен”, с функциите на типичен формален лирически изразител за тези окрупнени идейно-естетически предпоставки, - е с категоричния, недвусмислен силует на новопристигнал и все още несвикнал,”очуден” още с „новото място” и - съпоставим с този на „възрастния”, той се съотнася като „ненавлязъл” в състоянието на „забравянето”, на предходните свои „периоди”, на профанно-преходното, отмиращо съзнание и битие. И в този смисъл е възможно да бъдат употребени, и разбирани разсъжденията на Вихрен Чернокожев, посветени на някои аспекти от „детската” поезия на автора, обединяващи в своите наблюдения и организирани около един доминиращ мотив – на преодоляваните разделения във всяко отношение, особено в сферата на идеите, който мотив се явява и водещ за лирическия свят на Ив.Цанев: Поетът и детето – какво по-естествено съмишленичество. Детето не знае, че знае – то е самото начало. Поетът забравя, че знае и всеки стих започва пак и пак сътворението на света. Те са едно и също нещо, което може би се казва чудо. Не знам кой измисли, че т. нар. „детска литература” е някаква отделна леха в нивата на българската словесност. Как се отделя „Весела мистерия” на Иван Цанев от неговите „Стихове и междустишия” например. Епиграфът им е единосъщ: ”самоучи се да започваш”. Как да ги разделя, щом двете книги еднакво ми подсказват: не всичко в тоя свят си заприличва… В своите „стихописаници” Иван Цанев въобще и не мисли да възпитава съиграчите си. Децата са самата природа, кой може да я притежава… Естествено е те да са много по-близо до тайнствата на света, отколкото ние, които отдавна сме забравили детството. Докато не знаят нищо за властта, суетата, богатството, бедността – децата са самата природа. Виждали ли сте възпитана река – прилича на блато; или възпитана гора – народ подир репресии… Един ден в училище ще му кажат, че това е литература – и той вече няма да може да играе. Колкото повече знае – толкова по-малко ще може. Питам се: имаме ли изобщо право да възпитаваме?...14 Една удивителна взаимна обвързаност между детското начало и магическото, приказното, между състоянието на „игра”, което е неговото друго, по-истинно наименование и е повече от самия живот, което е и самата същност на едно действително истинско съществуване, стопяващи се в своето небитие, когато се е превърнало в „преходно” знание, изгубило с това самото „можене да играе”.А всичко това е отново, на поредното свое ниво, пример за практическите преодолени разделения, с които се изявява най-вече действителният живот. Нищо не е дотолкова съществено в цялото преплитане от налични естетически зависимости, щрихиращи своите житейски реалии, освен хармониращото в самото себе си единство на тези привидно необединими разделителни линии на реалността, но лесно подчиняващи се тук на една примиряваща всичко изначална истина, предлогично „знание” за световните начала, постигната и изразена „външно” в тази събирателна основа на самото естествено/неосъзнато „можене да играе” (животът като игра, незлоблива и неподправена, неосмислена, без дистанцията на предпоставното нейно осъзнаване, че е такава, след като тя, ”играта” е и самият „живот”). Защото, какъв по-красноречив пример можем да имаме за всеобщия и доминиращ характер на този мотив в разглежданото творчество - от посоченото от критика още във въвеждащите разсъждения сливащо, единяващо начало, на поставения знак за равенство между „детската” и „другата” поезия на автора ; А също така и за възможността именно върху този свой лирически „сюжет”, организиран около опозицията „дете-възрастен”,да изрази своето отношение към този сложен и трудно защитим проблем – светът на „големите” неща е излишният, зловредният в тази категориална опозиция. Такъв е основният мирогледен подход за поета, който е възможен единствено с допълващата/ дописващата тема към своите стихотворни търсения на „детската” поезия, която гледна точка позволява допълнително да бъде защитена художествено тази водеща идейна опозиция. Само тогава, поставена в такова „сюжетно” обкръжение (на детската тема), тази свръхреална, магическа нелогичност на преобърнатите стойности става сериозен факт в поредицата от съображения, придобива реално влияние поради породената в нея възможност да докаже правата на сакралните начала, тук и сега, колкото и парадоксално, неестествено да продължава да е това, превърнати в доминиращи духовни измерения, които опровергават едновременно с това и материалната, профанираща „правилност” на действителността, подчинена на системата от ценности на нейните заблуждаващи, изкривени „истини” и основания за съществуване, и обезсилване на нейните действия за надделяване, налагане на грубата своя воля над съвсем разнотипни по произход и битие неща и явления, за вселяване на един своеобразен хаос, разбиващ и намесващ се в естествения порядък на нещата, а така и в самото изначало устроение. И тогава е възможно да бъде достигнато, дори в буквалния смисъл, следното търсено и „мечтано” видение, и след като е докосната вярата в неговото съществуване, в наличието му в света: - …вече е свободен да продължи тайнството и да живее според волята на въображението си. То вижда, то чува стила на Иван Цанев: светът е приказка и без да ви разказвам приказка. И тогава всички светове, до които се докосне, стават примамливо възможни и безкрайни… Песъчинката и Вселената, малкото семенце и ябълката (нищо че „не беше златна”) – си стават сигурно убежище…15 Поразително е точно това последователно защитаване на обиталищата от живота, във всички техни нива, след като първо са премахнати наслоенията на заблуждаващите стойности от „мъртвата” и „материална” природа на реалността, а после са „изговаряни” заклинателно и оживявани (за да се повярва в тяхното действително същестуване) тези пречистващи образи, в които светът е постигната приказка и всичко е завладяващо и добро убежище – „Песъчинката и Вселената, малкото семенце и ябълката”. Когато навлизаме в по-конкретен, оперативен план спрямо очертаването на общите естетически щрихи на „детската” поезия на Ив. Цанев, в контекста на цялостното му творческо развитие и това, съотнесено към критическите опити, посветени на този проблем, с достатъчна степен на основание можем да поставим и критическата рецепция около „детската” тема, и действителните лирически търсения в тази посока (винаги в този автор, съобразени, гравитиращи с основните тенденции и теми в „другите” негови книги), остойностени с няколко съществени и тезисни аналитични бележки, които са и своеобразна хронологическа рамка. Единият пример е съотносим към „началото” на разработването на тази „детска” тема от поета, а вторият е не само времево отдалечен, но е и своеобразно непряко идейно доразвитие на тази критическа рецепция, като и поради това, че е един от по-късните текстове, съвсем основателно е възприемаем като фактическа рамка от интересуващата ни тук критическа рецепция. Първият показателен пример е различим в няколко точни наблюдения, направени от Здравко Недков (1976) по проблема, а вторият се отнася за наблюденията на Юлиан Жилиев (1990), с които непредубедено е възможно да ограничим фактически и качествено, в дълбочина разкритото, точно установеното от настоящата критическа рецепция: ...В тези две стихотворения (става дума за „Чухалчето” и „Дневно щурче”, бел. - моя, Пл. П.) има трайни обобщения за човешката природа изобщо. Това е поезия не само за деца, но и за всички, които са били деца. И за възрастните четенето на работи като „Чухалчето”, ”Дневно щурче”, ”Снежинка”, ”Къщата”, ”Вали”, ”Пъртина в снега”, ”Април”, ”Момче”, ”Малко преди зимата” и още много други – е свързано с едно необикновено преживяване: връщане към детството, към мислите, суеверията и надеждите на всеки от нас през онези – уви, вече доста далечни – години. Детето ще открие в тях единия, горния пласт от внушения и идеи, а възрастният – втория пласт. Но и единият, и другият ще станат по-хармонични, вътрешно по-богати под въздействието на тази чиста емоционалност (подчертаването - мое, Пл. П.)…16 Недвусмислено и точно още в тази „ранна” рецензия, са набелязани тези няколко водещи, тематично и естетически, ориентири, които самостойно, след като окръглят вътрешната творческа мотивация за състояване/условно „обособяване”/отграничаване като обособен лирически факт на „детската” поезия у Ив. Цанев, извършват задължителното препращане на тази мотивация в общия проблемно-тематичен обхват на неговото цялостно творческо развитие и постигане на съкровено, най-пълноценно послание (което, най-вероятно, не би било в такава степен развито и художествено достоверно с отсъствието на този „детски” поетически похват, ”редакционен вариант” – един от/сред всички останали). Ориентирите са разгърнати по оста „деца”-„всички, които са били деца”-„възрастните”-„връщане към детството”, като начало и същностна опора на човешкото съществуване въобще. И ако тук срещаме тази идея, развита в своеобразната последователност, организирана и все още обвързана с количествените измерения на време и пространство, с тяхното категоризиране в една конвенционална оразмереност (което, от своя страна и в някои отношения, също е по-разгърната и практически полезна със своята комуникативност форма на посланието), то наблюденията на Ю. Жилиев са точно този свързващ елемент в критически „еволюиращата” гледна точка към тази поезия, които сякаш в относително най-пълна степен се равнопоставят със синтезните процеси и дълбинни търсения, същностно носещи лирическите инвенции в „детския” етап от Иван-Цаневото творчество: …Дотук умишлено не споменавам, че книгата („Зарчета-велизарчета” от 1989-та, бел - моя, Пл. П.) на Иван Цанев Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|