Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
ХУДОЖЕСТВЕНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА НЕИЗМЕННОТО В ПОЕЗИЯТА НА ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВА С ОГЛЕД НА МОДЕРНАТА БЪЛГАРСКА И ОБЩОЕВРОПЕЙСКА ТРАДИЦИЯ
Изтегляне 4.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ЛИТЕРАТУРА Ликова 1994
- Жилиев 1998
- Йосифова 2004
ХУДОЖЕСТВЕНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА НЕИЗМЕННОТО В ПОЕЗИЯТА НА ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВА С ОГЛЕД НА МОДЕРНАТА БЪЛГАРСКА И ОБЩОЕВРОПЕЙСКА ТРАДИЦИЯ Поезията на Ек. Йосифова, като автентичен изразител и продължител, се съотнася и по различни пътища принадлежи на два общностни, идейно-естетически и ценностно-поколенчески кръга. Единият е на авторите и поетическите почерци, пресъздаден през литературно-историческия център на „40-те”, където с употребими препратки към настоящото изложение са имената на А. Вутимски, А. Геров, В.Петров, Ив.Пейчев, Р. Ралин, Б. Райнов и не на последно място Н. Вапцаров, - с техния единен порив и творчески рефлекс към идейно-философско интерпретиране на епохата като симпатийно отваряне в контекста на „голямото време”, изповядващо една следпросвещенска вяра в преобразуващите, градивни и сътворяващи добро сили на цивилизацията и човека. Вторият литературно-исторически, ценностен и езиково-стилен център е на множеството поетики и поколенчески общности от „60-80-те” (тук е обосновано интересите на изложението да бъдат насочени предимно към Б.Иванов, Ив.Цанев, Н.Кънчев, Ив.Методиев), който основно е маркиран от доминантата на един типичен предвестник, подготвящ и обуславящ с вътрешните си характеристики радикалния етичен и естетически релативизъм на авангардните и постмодерни експерименти от 90-те и в последващото десетилетие на новия век. Това е литературно-исторически център с обща идейна и емоционално-мирогледна система, основана на иманентно и зараждащият се в дълбочина екзистенциален и художествено-познавателен „скепсис”, който е съмнение и отстраняване от големите времепространствени и вдадени, организирани в/от външното проекти на епохата. Тук се срещаме с дълбоко мотивирано и тотално съмнение в изначално притежаваните възможности на човешката природа да подреди и преобразува количествено-съзнателно и идейно своя „външен” свят в нещо логично и съотносимо към „вътрешното” изначално знание на своята осветяваща живота душа. По този начин с „втория център” наблюдаваме преобръщане на мирогледния и ценностен мотив за състояване на лирическия субект при тези автори. Видно е, че протичат тенденции и последствия от всичко това към обръщане и разширяване, поставяне предимно акцент върху вътрешните сфери при състояване на поетическия силует, а оттам и явното пренареждане на общите маркери както в художествения свят, така и в сферите на житейската прагматика, като външната несвобода се трансформира в творчески намерения, развити в дълбочина с усложнено преживяване и пресъздаване от разширената и несводима към реалността свръхлогична творческа природа. В този смисъл, след като имаме с първия център своеобразно „отваряне” и ситуиране във „външните” времепространства, с втория център проследяваме „затваряне” и изживяване на себе си в интериориката на вътрешния Аз, - като мирогледно-етична основа на наличното изказно, конституирано и разкрито вече, естетически автономно духовно човешко начало, което е продуктивен контрапункт, ценностен отграничител спрямо бедстващата реалност. И когато бъде проследена поетическата генеалогия на Ек.Йосифова по линията Ат.Далчев-Ал.Геров-Б.Иванов-Ив.Цанев-Н.Кънчев-Ив.Методиев, е разбираемо до колко тя се подчинява на единствения принцип за обективен творчески процес и надвременното съдбовно виждане за литературна традиция, основана на хуманистичния, антропоцентричен модел, като тук нейният „изобразителен релативизъм” е противопоставен на „етичния”. По такъв начин тя е, първо, естествена категориална противоположност на соцреалистичната антиестетическа и антиисторична линия в развитието на литературата, и второ – контрапункт на бедстващото социокултурно, обществено-политическо „несъстояване” от 90-те и на неговите идейно-художествени подмени. Критическата рецепция за поезията на Ек. Йосифова до настоящия момент се е спирала в достатъчна степен и така е изяснила (или успешно поставила за решаване) основните аспекти, присъщи за нейното развитие. От дебютната си книга „Късо пътуване”(1969) до „Сиромашко лято”(2004), „Нагоре-надолу”(2004) и „Ръце”(2006) са видни ред същностни закономерности, развити в дълбочина и обективно случили се, което недвусмислено е ясен признак за действителните творчески територии, на които стъпват интенциите в разглежданата поетическа природа. В този ред на мисли автори, очертали важни отлики за творческите търсения на поетесата, като Р. Ликова, Ант. Николова, Ю. Жилиев, Д. Неделчева и други, ни въвеждат в действителния идеен патос и приносни начала, с които остава Ек. Йосифова в нашата лирическа традиция. И още Р.Ликова в някои свои критически фрагменти отделя три концентрични съобщности и влияния на литературно-исторически и естетически закономерности, съотносими към проблема: – поезията през 20-те и 40-те, и от края на .ХХ. век, което тук е щрих към закономерни процеси в синхронен и диахронен порядък, опит за реално определяне вътрешните характеристики на тази творческа генеалогия и движение към очертаване на действителната нейна разположеност в модерния ни лирически контекст: Такова бе възвръщането на поезията ни през 20-те години, след войните, към реалиите на земния живот, такова бе и в навечерието на Втората световна война, а също и днес, когато умората от външния патос тласка отново поета към автентичност на чувствата… в човешката същност и в природата на човешкия глас… в света на малките неща, превърнати в знаци на големите стойности на живота…тази поезия търси гласа на тишината… изпълнена с гласа на мълчанието, с чувството за хармония… Чудесното се появява в света на душевното пространство, на нереалното, внушено като реално усещане за очакване и възможност (Ликова 1994: 280-281). Силно уплътняващи и по категоричен начин допълващи общото виждане за дълбочинните параметри и цялостни творчески начала в тази поезия намираме в пасаж от друго изследване на същия автор: Формите на живот в тези стихове се изразяват в излъчването, в едва забележимото. Това е светът на тишината, на едва доловимото движение, на мълчанието, светът на Далчевата равнина, където нещата са плътни и относителни… и тяхната материалност и осезаемост излъчва тиха условност и релативност. Самото „случване” тук е на границата между съществуване и несъществуване… в самото движение се отрича видимото движение и израз на живот става мълчанието и скритото, невидимото присъствие на нещата (Ликова 2008: 146). Тишина – стаяване – здрач – гранични състояния - изобразяване и ситуиране на жизнените реалии в търсената и по особен начин одухотворена „тишина”, като изказна и екзистенциална „практика”, е силен езиков и образен посредник между идеята за „относителност” на света и нещата, и едновременно свидетелство за неговия изначален богоподобен произход, което е в своята същност от единния етичен и естетически ред, както това го виждаме защитено във висша степен от Ал.Геров. Превръщането от поетическата природа на Ек.Йосифова на реалността в „относителна”, като етична и естетическа категория, знаковото потъване в малките неща на привидно конкретното, в привидното оставане и съполагане като мироглед и екзистенция във фактурната цялост и обозримост на тази реалност, заявява както едно безусловно творческо намерение за хуманистична защита на световната цялост и нейните основания за съществуването й, но и така, достигайки до големите идеи, състояващи човешката цивилизация, извежда изказните възможности и мирогледно-философски характеристики на съвременната лирическа традиция до планетарното и общочовешкото, до съкровените и неизменни послания, поддържащи цивилизацията, стъпили на нейните автентични духовно-религиозни и най-същностни основания да съществува. А думите, словото, книгите са центъра на тази одуховностено-жива, със скрита вътрешна светлина природа, която - населявайки поетическия свят със своя действителен културно-духовен център на вътрешното смирение и несъкрушима вяра в последните основания на всеобемаща с хармонията и покоя цялост - се изравнява в идейния си патос и съкровеност на посланието с високите етични измерения на хуманистичните идеи в поезията на Далчев. Категорично в този смисъл можем да разбираме аналитично-проникновените наблюдения по проблема, направени от Ю.Жилиев в „Днешно бъдеще”: Творчеството на Е.Йосифова е приютено в топлината на езика, в сърцевината на човешкото битие, то е бавно вглъбяване и умиротворение в противовес на живота… Поезията й… все повече признава лирическата пълнота на стихналите между думите или заглавията пространства, нежния контур на неизречената мисъл или поглъщащата всички намерения „стереометрия” на белите полета… глас на безответното (Жилиев 1998: 2-3). Ето защо можем уверено да твърдим, че точно в тези генеалогични с етична оплътненост начала, разчитащи своята най-съкровена поетическа същност в творческата философска и естетическа висота на Далчев, откриваме действителната основа на всички вариации на красивото в текстологично и стилно отношение, и дори в сетивното, емоционално-чувствено очарование на стихотворните открития у Ек.Йосифова. По този начин се срещат пантеистично-религиозният елемент с интелектуално-аналитичния, с наличните и развити в дълбочина еволюционни процеси в творческата природа на поетесата, рамкирани от „бавния” и двусъставен реално-иреален „живот на идеите” със силни модерни мотивационни естетически пориви, опосредстващи фактурната, „описателна” основа, в която се движи съзнанието. Като тук става дума за развита в дълбочина естетическа и езиково-изказна пълноценност на смисъла и идеята именно в нейните етично-познавателни достояния, защитено с висшите прозрения на своя хуманистичен и лирически патос в поетическата традиция на Ат.Далчев. И по безспорен начин приведените тук обобщения взаимодействат с идеите на Ант. Николова, продуктивно положени в единното поле на наблюденията й за най-новата ни лирика и концепцията за „Езикът на Пустотата” в едноименната книга, - всички те еднакво търсещи и проследяващи вътрешните идейно-съдържателни начала в тази поезия: В стиховете си Екатерина Йосифова достига до… даоисткото усещане за прехода като основна характеристика на Реалността. Преходът при нея е осъзнат преди всичко като покоящо се в себе си единство, чието разпръскване в множествеността тепърва предстои… Така покоящият се в себе си преход е преди всичко праг, отвореност към други светове, към други вселени, но отвореност, която още не пристъпва отвъд себе си и кротко почива в уюта на одомашненото… (Николова 2003: 228-229). Като тук за доминиращи в самите творчески основания за състояване в тази поезия са откроени единството на движение и статика в конвенционалното времепространство с акцент върху самия акт на „прехода”, надничането в/достигането до Цялостта чрез значещото изобразително и едновременно етично-ценностно „опрозрачностяване” на привидно установената и непоклатимо единствена основа на реалността, чрез именно трансцендирането, метафизирането й, чрез разширяването на нейната „двуизмерна” ограниченост с проекциите на духовното и дълбинно, съкровено човешко, - което в същността си е и действителната идейно-естетическа рамка на тази поезия: Затова човешките мащаби са едновременно вселенски, а вселенските са човешки. Тази взаимност на вселенско и домашно, тяхното взаимопроникване непрекъснато ни поразяват в стиховете на поетесата... поради тази взаимоопределеност на микро- и макрокосмос за поетесата са от значение малките на пръв поглед неща… именно дребното, единичното, детайлът може да бъде пробивът на истинската действителност в света на нейното описание… то може да бъде озарение (Николова 2003: 229). И в крайна сметка с това идейно-естетически значимо „нетръгване” и взиране в „малките неща” имаме досег до едно от най-силните и перспективни образни достижения за тази поезия, креативно и естетизиращо художественото времепространство с удивителната си изобразителна и смислова натовареност, и само по себе си като художествено хрумване на ниво език, стил и текст: Особената светлина трепти // над езеро, което е почти… // Минава птица и минава облак, // почти докосват тишината обла // с прозрачни сенки. Слънцето минава. // Особената светлина остава. // Минават дъждове, минава вятър // и всичко по реда си на земята… // почти личи пътека на човек. // Понякога по нея идва, само // да поседи накрай деня на камък, // да помълчи в сиянието нямо… (Йосифова 2001: 36). И силуетът на човека е тук, но всичко е положено в единното всеопрощаващо-помирително състояние, безконфликтно изравняващо противоречия и реалии. „Нетръгване”, което отвежда до търсените и постигнати покой и хармония във видимите неща, но и осигурени сякаш изначално, налични и с дълбинно разгърнати неизменно-успокоени тоналности в стихотворния текст; - видими неща, целенасочено осветени и виждащи някак себе си, света и неговото ставане едновременно и от тяхната триизмерно „опрозрачностена”, доведена до незначеща, но все още пунктирно отелесена сферичност, и от/през някаква магично увличаща с неизменния си унес съществуващо-несъществуваща тяхна надтриизмерност. И точно при допирността на тези два „погледа” светът и човешкото съществуване стават и много всеобемно-значими, и „незначителни”, обвити в незримата пелена на нещо загадъчно-огромно и много по-голямо от самите тях, като точно от това двуединство идва и константата - едновременно идейна и формално-изказна - на наличния оттатък всички така очертани означения „покой”. Преодолени са „видимостите” на телата и душите, и всезнаещата, осигурена изначална хармония скрепява в едно езиково-изказната обща лирическа тоналност на текста и всепримиряващата образните конструкти възприемателно-изобразяваща флуидност. По този начин лирическият субект сякаш ненатрапчиво загатва своята скрита емоционално-чувствена и одуховностена памет за своето знание, отнесено преди и след всички времена. Той е едновременно и някъде „там”, и някъде в условното свое унесено-метафизиращо реалността „тук”, за да донесе и пренася постоянно медиаторно знанието за осигурената и непоклатима вселенска цялост чрез своя словесно-изтънчен, вътрешно осветен и свръхсъзнателен покой. А това неоспоримо е от същия порядък изобразителна основа, метафизираща стихотворния текст, синтаксис и поетически език, както я срещаме в гениалните познавателни докосвания и назоваване на тайнството у Ал.Геров, уловени в същите преходи и всеобемащи със свръхсъзнанието си гранични интуиции на духовни и езиково-номинативни състояния. Яркият минималистичен изобразителен елемент се пресреща с наивистично-детското и с пантеистично-рустикалното, с вътрешно зрящия поглед на постигнатия покой и естествено-лека светлина на стаеното живеене в/чрез нещата , с очуднения поглед на карнавалното, парадоксално-преобърнато възприемане и нареждане на света, и всичко това е с вътрешна самостойна логика на състояване в идейно и езиково мотивиращата рамка на поетическия език и стила: дишащо незнание // в нас // около нас // дишаща тайна // шумолене и // потръпване // животът // опипва в мрак; Ако тръгна // от себе си // по лъча, по лъча, хладен и зелен, // пресичащ // опърлени олтари // ще вървя, ще си вървя. (Йосифова 2004). Тя е малка и бяла // и готова душа. // И домът й е малък, // там се стига пеша…// Тя е впрочем отдавна // под трева, под салкъм. // И каквото да става, // знам и тайния сън: // дъх се топличко носи, // трепка лист, трепка звън…; Тука съм, добре съм и не ми е жал… // жива е тревата, мокра и студена , // някой си заспива , някой си умира, // падналата шума топлина събира. // Още нямам име за това, което // вече е поникнало в края на сърцето (Йосифова 2001: 50-51, 58). В привидно незначителното, повседневно, в лирическото пресъздаване на реалността естествено, „хоризонтално” хроникиращо я, са вписани вертикално семантичните измерения на идейно-философските, пантеистични, гносеологични проблематики. В това едновременно движение на художественото послание в профанното, придружено и с латентно влагане на екзистенциално-познавателните тоналности, смеем да допускаме, че се съдържа една от дълбинните характеристики, представителни за поетиката на Ек.Йосифова. В/през ненатрапливо разположените образи-символи и смислови ядра в стиховете, дори и особено на ниво словосъчетание и словоформа, разпознаваме един втори пласт на изказната и мирогледна лирическа цялост. И точно в тази значеща естетически „непринуденост” при организирането/появата на поетическия език, считаме, че се заключава въпросът за „стила”, така както е той развит и решен от поетесата в хода на творческото й състояване. Ето как е представено това в един примерен и знаков за този проблем стихотворен текст: Юношеството също не е тукашна дума… // Ние тукашните какво да кажем…// Същите несигурни сърца в растящите тела // Гневът // Миражите Обещанията // Кой ще отмести хоризонтите // виражите на случайностите // Капаните в гените Отхвърлянето Красотата // Която си налучква силата // Без да си знае името (Йосифова 2006: 70). А в „Юли, магистралата” и в „Багета” проследяваме двуосновното взаимодействие между профанното и сакралното, от които произлиза и е обусловено това константно-ценностно надничане през нещата в една недвусмислена принадлежност на трансцендентното в изначалните първи и последни основания на тази поезия, но върху естествената разпростряност на художествените намерения, съотнесени към повседневното, незначителното, сред фактурното интерпретиране на житейските реалии: вода върху асфалта // блестяща локва под сухо небе // винаги на стотина метра отпред // мъничък мираж // над мъничка пустиня.; Раздвоената пръчка // трепери в ръцете ми… // между нас и земята, // между земята и небето, // между луната и водата, // между слънцето и дървото… // между ножа пръчката дървото слънцето // водата луната земята // небето ръцете (Йосифова 2006: 69, 9). И нека принадим още едно налагащо се заключение върху точно тези наблюдения, различимо на ниво стихотворен сборник. Именно пред привидното „хоризонтално” организиране на емоционално-психологическите внушения и „натрупване”, в хода на разгърнатата в книжно тяло творческа цялост, проискряват и действителните идейно-смислови открития, които сякаш „неочаквано” израстват, но значещо-контрастни, в контекста на това лирически преобладаващо„хоризонтално” начало, рамкиращо/доминиращо количествено, но не и идейно над творческата концепция на сборника. По такъв начин в сборник като „Ръце” - с „изравняващите” тоналности на тези преобладаващи стихотворения и точно в подобно езиково-стилистично обкръжение - израстват като значещо контрастни, с устойчив интензитет на тяхното контекстово ситуиране, организирани и свидетелстващи за „вертикалата” на дадената книга, лирически пробиви през „количественото” и представителни за второто ниво, на семантично-идейни ядра от концептуалното, които са „В рая” (13 с.); „Горе долу”: Там са изкатерилите се, // там – падналите, // помежду им - // стръмно и // кално. (17 с.); „Градинка: Есен” (18 с.), „Багета” (9 с.), „Заговезни”: На опашката за прошка се редят // посивели намерения. // На най-горния рафт // лъчистият живот // не се покрива с прах. (23 с.); „Пантеон”: Никакви портрети по стените, // мястото у мен за мойте мъртви // е достатъчно и се запълва бавно. // То е коридор, по който на излизане минавам… // И на влизане оттам минавам. (45 с.) – „На лопена бледите свещи”: Цяло лято негаснещи свещи горят // в тоя край на света: // здрави прави стъбла, цвят над цвят бледожълт, // зеленикави меки листа…// Не отронва тъги и не литва, // не издига молитва // над баир и поле неорано // неподвижният пламък // над душа нечовешка // на лопена в бледите свещи. (39 с.); „Тази сутрин” (59 с.); „Чувственост” (65 с.); „Юли, магистралата” (69 с.); „Юношеството не е” (70 с.). Съпоставката със стилистиката на Б. Иванов тук е неизбежна и задължителна. Взаимно заменяеми, преобърнати са по магично-парадоксален начин реално с иреално, телесно с метафизично, смесени са неоспоримо и „вертикалата” с „хоризонталите”, „количествено”-описателното, изброително с „концептуалното” в стихотворните текстове от сборника. Разграниченията и опозиционните естетически характеристики на приведените заглавия до разделително-противопоставителния знак на тирето и след него се оказват незначителни в същината си, след като откриваме и от двата подхода в цялостта на стихотворния текст, и съответно на книгата. А всичко това, като устойчив мирогледно-сетивен и езиково-стилен рефлекс, препраща към едно цялостно преобразуване на конвенционалното времепространство чрез неговото „забавяне” и насищане със стаеното вслушване в „другите” неща, със съдържанието на другите измерения, - похват категорично синхронен с медитативното и метафизиращо начало на поетическите традиции с източен произход, - но отново върху основата на всеобхватния полисемантичен модел в организираното/случващо се модерно-„леко писане”, белязало творческата природа на Ек.Йосифова. И смеем да предполагаме, че този принцип при структуриране е съотносим към всички книги на поетесата, което само по себе си - след като е налично от елементарните нива на поетическия език до ниво сборник, - се явява и художествена същност на обсъжданото лирическо развитие. Ето защо, поради така направените изводи, това творчество е в категорично родство най-вече с поетическия свят и изказна система на Ив. Цанев, и то именно в онази негова лично творческа средищност, в която срещайки и съполагайки в единна идейна цялост „детските” си книги със своите „други”, и то по поразителен начин именно със същия този мирогледно-етичен и естетически похват на „нетръгването”, успява да постигне и изрази най-точно, това което преследва неговата „голяма идея”. И ако в „другите” книги лирическия субект е в движение, той е търсещ изгубената цялост, положен между „сивата лудница”, „опустошените природи” и пантеистичната хармония на докосвания покой, то в „детските” книги виждаме в чист вид именно това „нетръгване”, като единствено и доминанта за самата фактологична обозримост в образно-символния свят и художествен език на тази поезия; - просто, защото „нетръгването” е външен израз на изначалното наличие тук за постигната хармония и органично, почти физическо осезание за цялостност. А по поразителен начин това родство – в неговите езиково-изказни и идейни характеристики – виждаме като основополагащо и за поезията на Ек.Йосифова, безусловно говорещо в последните свои основания на аналитични допускания и за категориално единство не само от „тясно” изказен порядък, но с надлитературен, метафизичен, трансцендентен смисъл, което неоспоримо е най-същностната отлика за обсъжданата поетическа традиция (по линията Ив.Цанев – Ек.Йосифова), – едновременно в изобразително и мирогледно отношение достигаща така до извеждането на съвременните тенденции в българския модерен лирически контекст в нови естетически и художествено-познавателни състояния, - и врязваща, съотнасяща се по удивителен начин до най-присъщите достижения и проекции, характерни изобщо за общоевропейската модерна поетическа традиция, рамкирани всички те от изравняващата противоречията глобална идея за висшата морално-духовна санкция в хуманистичния, антропоцентричен модел за човека и световната история. ЛИТЕРАТУРА Ликова 1994: Ликова, Р. Поезия на седемдесетте и осемдесетте години. София: БАН, 1994. Ликова 2008: Ликова, Р. Мимезис и антимимезис. В началото на новия век. Пловдив: Жанет 45, 2008. Жилиев 1998: Жилиев, Ю. Днешно бъдеще. // в. Литературен вестник, бр. 42, 1998. Николова 2003: Николова, Ант. Езикът на Пустотата. София: колекция Аквариум Средиземноморие, 2003. Йосифова 2004: Йосифова, Ек. Сиромашко лято. Варна: LiterNet, 2004. Йосифова 2001: Йосифова, Ек. Нищо ново. Сто стихотворения. Пловдив: Жанет 45, 2001. Ликова 2006: Йосифова, Ек. Ръце. Пловдив: Жанет 45, 2006. МЕЖДУ „1910” И „2010” В КОНТЕКСТА НА ИДЕЯТА ЗА МОДЕРНА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРА Преди всичко е навременно едно уточнение, отнесено и конкретно към настоящия фрагмент, и към неговата проблемно-тематична и идейна основа, а именно това, че „1910” и „2010” тук се приемат като събирателни, пресичащи се вектори от литературно-историчен и философско-културологичен порядък, които обясняват както вътрешно присъщи начала на епохите (литературни и исторически, но съвсем логично, поради практическите задачи за решаване, акцентът е поставен на първите), а така също и техният общ окрупнен контекст, съобразен в генеалогичната им обвързаност с тяхното „преди” и „след”. В такъв смисъл амбициите на тези редове са да щрихират в достатъчна степен своите интуиции за обективно изяснилата се средищна роля на двете културологично-символни години. И разбира се, че „1910” и „2010” концентират в себе си, - гравитиращи и дообясняващи техните характеристики, - процеси, явления, личности, творби, обществено-политически и с художествено-естетически характер дати и години на пораждане. Така например, към първата, в различни ракурси и фокусно-обобщаващи полета на възприемането, бихме приели, че са във взаимна синхронна и двупосочна, дообясняваща и състояваща ги цялост, от една страна „1907”(със своите събитийно-творчески и естетически енергийни натрупвания), а от друга са конкретни заглавия, имена и междуличностни общностни пресичания, изплитащи началните податки за конституиране на самия модерен идейно-художествен модел, което е основополагащото и приносното за конкретния подход към остойностеност на разбирането за самата „1910”, което всъщност минава през цялостното осмисляне на знаковите години от целия хронотопен ареал и начало на .ХХ. век. А преносите, неоспоримите същностни зависимости между културологично-символните събирателни години от началото на .ХХ. и емблематичните идентични тоналности на предрожденно „очакване” в началото на .ХХІ. в., с обсъжданата тук „2010”, се оформят като водещо намерение за опит на концептуално изговаряне в настоящия текст. Основание за подобно транспониране на естетически и мирогледни модели, ситуирано в началото и на .ХХ., и на .ХХІ век, намираме не само в аналитично-научните и сумиращо-обобщаващи наблюдения на наличните явления, преобразяващи статуквото процеси и тенденции, генериращи идейно-естетически енергийни потоци на поетики и нови идейно-философски мирогледни системи, а и на едно оперативно, фактурно-събитийно ниво, където откривайки препотвърждаващите допускания, достигаме до още по-щастливи и продуктивни, обнадеждаващи изводи. Става дума за един привидно „незначителен” откъс от краевековието на .ХХ. век (удивително конкретен и също така знаков със семантичната си ангажираност), съответно едновременно обясняващ историко-литературно и естетически търсените емпирично предходници и творчески генеалогии у поколенията от 90-те, което е и най-безспорното, силно свидетелство за търсени осъзнато континуитетни взаимосвързаности при „младите” с големите очертани линии на цялостната в силуета на модерността автентична литературна традиция, на категоричното тяхно намерение да реставрират и едновременно обживеят тази висока модерност, но вече в контекста от края на .ХХ. и началото на .ХХІ. век. А това е и другата, втора, идейна мотивация и намерение да стъпи в обосновките си настоящото изложение, откриващо опозициите между тази очертана и конституирана през целия .ХХ. век духовно-автентична, изначална и етично правдива линия на литературната ни традиция (четяща и изтегляща кодовете на родното, - от голямата епоха на Възраждането и на следосвобожденските десетилетия, маркирани с „класически” тоналности, - с техните нови художествено-творчески вариации в общоевропейската им поместеност с поетиката и естетиката на съвременните епохи), намерила своите хронологични начала в споменатите знакови години от първото негово десетилетие: ...Хубаво е да идеализираш една отдавна отминала година, да я избереш за своя духовна родина... Непоносимо беше да се живее при социализма без да ги има 1907 и другите хилядадеветстотиниседми години. Непоносимо беше да приемеш, че наистина е актуално и валидно само подлуденото, юрнато от свръхинтензивното псевдопреживяване на времето настояще и подготвяното за блажени идиоти бъдеще, че никога няма да я има отново 1907-а. Поддържането на битийната достоверност на 1907-а беше интелигентска свръхзадача, която трябваше да бъде осъществена като мисия… Така култът към 1907-а бе пренесен през прага на 1989 година. Настъпваше времето, когато 1907-а наистина отново можеше да се случи. Затова бе и съвсем естествено, колегите от новата Четворка на „Литературен вестник” (Бойко Пенчев, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов) да направят следния надпис под ритуално повтарящата фото-изображението на кръга „Мисъл” снимка в своята „Българска христоматия” (1995 г.): „На г-н Михаил Неделчев с вярата, че заедно ще срещнем предстоящата 1907-а година!”…(Неделчев 2008: 8-9). И само в такъв смисъл можем да разбираме действителната перспектива и стойност, точно в категориално-непреодолимата и непримирима, с диахронен характер, опозиция, циркулираща между морално-етичната санкция и естетически права да се продължи и да я има тази традиция, преведени през самопреодоляването на комплицираната „сянка” на соцреалистичното, като маниер на имитативно псевдоизкуство, на антиестетически и зловреден изобразителен рефлекс, носещи в себе си признаците на самия антиживот, чиято функция са те, коварно мултиплицирал се в настоящите културни и литературни тенденции (отразяващи в себе си и тоталната имитативност в социокултурен и обществено-политически смисъл на „несъстояването” в постоталитарния период от края на 80-те до днес). Всичко това, неясното провидение, самата междина на словесно дирене и случване в текущото, с положените усилия в реалното настояще на художествената ни участ, (събирателно обозначима с „краевековие” или в случая със символа на „2010”) се изяснява и е възможно само чрез проблематиките, характерни за модерните художествени пробиви на годините от първото десетилетие на .ХХ., а така също и за самото „физическо”, текстологично, процесуално състояване и екзистенциално-етични основания на поколенията от 90-те и от началото на .ХХІ. век; - което всъщност е и щрихираното зададено основание за продължаване и перспективно развитие, единствен възможен изход на цялостната съвременна картина в полето на изящната словесност, виждаща себе си само през мощното автентично преобразуване на персонални явления и общностни кръгове от поредността на „1907”-„1910”. И ако говорим за „елементи на безприютност” на самата тази „наша духовна родина” (Неделчев 2008: 9), то съществен е въпросът - и то поставим с още по-голяма задължителност и насъщна, неотложна сила - доколко и дали тази „духовна родина”, в смисъла на реставрирания модерен автентичен проект, неговият пренос, идейните „мостове” по оста на събирателно-символните „1910”-„2010”, въпреки неизбежните за реалностите на историко-литературното и обществено-политическо случване „елементи на безприютност”, идва в настоящото идейно-естетическо развитие с градивното, жизнеспособно, четящо и способно да преобразува кодовете на родното и на мащабните световни културни модели от съвременноста в продуктивни и самостойни художествени приноси, тъй както това по изключителен начин се е случило в първото десетилетие на .ХХ. век, с неговите символни години, безспорно очертали се като фундаментални за настоящето ни литературно битие. Точно затова ползваме уклончиви изводи за осъзнатите, достойни и последователни, но и с мъчителни маркери в себе си тенденции от това наше настоящо литературно битие на оттласкването, на категориалното и ценностно отграничаване от зловредното наследство на имитативната псевдоестетика и антиживот на соцреализма, така трудно и непреодолимо все още неизяснил се в незначещо минало, съставено единствено от архивни единици, прието от помиряващия обективен и уравновесен емоционален фокус на литературната история. Напротив, струва ни се, че този искрен и изключително талантлив първоначален порив от 90-те на пренос към настоящето и обживяност, продължение на модернистичния мирогледно-изказен модел и силует на следване от началото на .ХХ. век твърде много навярно вече обраства с демотивиращи и сегментиращи фактори мащабите на големите идеи, върху които е положено самото негово състояване тук и сега. Или казано иначе, „елементите на безприютност” в онази „наша духовна родина”, - предзадала началата, следвани и даващи литературни перспективи и до днес, съпроводени с безспорните непреходни художествени достижения (поставени в тогавашния драматичен контекст на „безприютността”) – поставими и търсени, в настоящата ситуация от края на 90-те и началото на първото десетилетие от новия век, тези два насъщни съзидателни елемента, сработили и обусловили всички сетнешни достижения от символните „1910”-„2010” нататък, сякаш отсъстват – в градивния си вид, тъй както те са различими и продуктивни. Разпознаваме, разбира се, някакви реплики, реминисценции, но открояващата се тоналност, смеем да твърдим, е качествено друга и то с много пасиви за сметка на първоначалния свой автентичен модел за следване, изграден/отигран в художествения език от началото на .ХХ. век. И тук имаме предвид не само за намерения и заявени, пожелани идеи, които са в пълна мяра правдиво разчетени, предписани и безспорно налични, а – за практическо изживяване и мултиплициране на този художествен език; а оттам и за повторното институционализиране в живо и пълноценно настояще на ценностния етичен, идейно-философски и естетически модернистичен и творчески конструкт, който единствено е способен да създаде новите големи образци, тъй както това се е случило тогава, с предходниците от „1910”. Ето как звучи наследството на приетото и развито литературното битие в текущата културна действителност, онова което генетично и осъзнато носим като присъщо свое, обобщено и безпогрешно точно определено в своите реални параметри от Антоанета Алипиева: ...В литературната си идея държавата България, културата на България въобще продължава да бъде разпарчетосана визия на отлични самостоятелни образци и редом с това на случайни институционални избори, които съчетани заедно, трудно предполагат идентичност в глобалния свят... самотната индивидуалност е често пренебрегвана, незабелязвана за сметка на групови общества, формиращи колективни митове или колективни занаятчийски естетики. Последните лесно се ползват от протекциите на институциите, които пък далеч по-лесно „изнасят навън” автори и творби, защото са организатори и представители на национални литературни факти... Пред света българската литература обикновено не се представя с най-доброто, а с най-конюнктурното, движещо с лекота институционалните лостове. Така националната идея се представя само чрез език, имена, география и история, но не и чрез пресята вътрешна логика, която да се „открие” за света чрез истински физиономични образци... националната ни литературна идея вътрешно се движи, като естествените процеси отсяват силните и индивидуални естетики като българско лице, но навън, на световния пазар, имаме силно манипулирана и слаба национална идея, като виновните за това са именно вътрешните междуособици и просмуканите от лични страсти институции, неспособни да осъзнаят, че износът на една малка литература би бил стабилен, ако тази литература постави пред света естетически защитено лице, а не комбинативни автори, накарали институциите да ги легитимират като национална литература... В днешния модерен свят една литература без институции е невъзможна. Следователно, и една национална идея без тях е също невъзможна. Институциите създават каноните на миналото, те „посочват” и идентичните лица на настоящето... (Алипиева 2010). Привидно обезсърчаващи и строги, на пръв поглед крайни изводи, но именно правдиви и верни с неприкритата болка в съжденията за реалното отлагане на настоящото литературно битие в неговите общочовешки и „високи” мащаби на случване. Видно е, според така щрихираната картина на културни и литературни реалности, че във водещите тоналности, - спрямо конституираното модерно художествено-творческо битие от началото на .ХХ. век, - тук центърът категорично е изместен. Налично е едно открояващо се, доминиращо съобразяване с помисления и вътрешно непреодолян център, изнесен „далеч” навън, - спрямо своя някаква периферия, видяна и като география, но това означава много повече и като вътрешно самовнушение за естетическа непълноценност, латентно стояща някъде там и заявяваща устойчиво своите деструктивни енергийни полета при настоящото родно състояване на литературно битие, в контекста и виждането за реалната „2010”, без самозаблудите и доминантите на посттоталитарни и унаследени зловредни непреодолени инерции от близкото минало. И сякаш вододелът, качествената, категориална отлика между разбирането за мирогледно-ценностния и естетически символен конструкт на „1910” и „2010” се намира именно във вътрешното самосъзнание – екзистенциално, интелектуално и художествено-изказно на първата – за пълноценност, за търсене и откриване, постигане у себе си, доведеното до край на това характерно за самоосъзната непреходна стойност на делото за отваряне към света, на движение от себе си към другите, на синхронни и градивни дирения за родства между „тук” и света/световното, което впоследствие се връща и затваря своеобразния еволюционен кръг и израстване в недрата на самата модернистична епоха и продукт в българската „1910”. И втората, на свой ред основно е белязана с едно недвусмислено обременяващо и непреодоляно, засега, наследство, териториално оразмерено от 50-те до края на 80-те, но не и категориално, като присъствието му разпознаваме и в настоящото първо десетилетие от .ХХІ.в., а и в същината си смислово натоварва крайно негативно изговаряния тук символ на „2010”. Тоталитарните и посттоталитарни характеристики на граничните десетилетия основно имат в себе си общо определимите като „провинциалистки”, отнесени към външното и едновременно „комформистко-кланови”, псевдоурбанистични рефлекси на творческа и литературна екзистенция. Доминиращи са странно мултиплицираните и видоизменени автоцензурни маниери в творческия силует на артиста от близкото социалистическо минало – отнесени първо към някакъв измислен далечен център, спрямо който се състоява личната и родна „провинция”, и спрямо който предпоставно се съграждат интуициите за идея на художествен свят и език. Това е именно видоизмененото лице на нормативната естетика, преформулирана и приела нов свой израз и задачи в ситуацията на новото обществено и културно статукво. Идеологическата норма дори и да е подменена, прередактирана, властово-административното вертикално съображение да е заличено, когато се стигне до създаването на нови текстологични и естетически полета и тенденции, остава нещото друго, което независимо как ще бъде артикулирано, автоцензурният рефлекс удивително устойчиво остава, умножен дори, мутирал в други свои превращения и форми. Нас ни интересува иманентното разбиране за художественост, в контекста на модерната епоха и какъв самостоен художествен свят се поражда в наличната среда и властващи норми в съвременното културно битие на „2010”. В този смисъл, бихме изказали и препотвърдили мнението, че доминира именно деструктивното, уравниловъчното, това „псевдоурбанистично-кланово” виждане и живеене на себе си в микрообщества, които са обърнати само към себе си, припознаващи външното, голямо пространство и естетически полета за чужди, враждебни, заради нещото спрямо което трябва да се оградят, срещу него да се изживеят и съответно да осмислят дори литературното си битие, основавайки на неговите изкривени, ретроградни идейни принципи и оценъчни критерии своите творчески факти и интелектуално-артистични жестове. Оценката на „другото-другите” е по вектора на „свои-чужди”, точно по принципа на така характерната „кланова” мирогледно-ценностна скала, която е и дотолкова анти-модерна, колкото и в себе си е неспособна да генерира безспорни художествени явления с общоевропейска и световна изказно-категориална изявеност. Затова, ако в културно-символната „1910” е налице тази градивна колаборация с всеобщия идейно-естетически конструкт на модерната европейска литературна традиция, то за „2010” бихме могли да отбележим, че имаме само наченки на практическо осъществяване в самата себе си на литературна реалност, освободена, оттласнала се от доминантите на тоталитарните/посттоталитарни конвенции, които са преобладаващо изнесени в настоящето, като така отлагат случването в дълбочина на пълноценно и интензивно циркулиране – веднъж в диахронен порядък между българските начала на конституирана модерна литературна традиция от първото десетилетие на .ХХ. век (по оста – „1910”-„2010”), второ – спрямо пораждането на автентичните прочити, оживяващи и изтеглящи в градивно и пълнокръвно настояще тази традиция по споменатата ос, и трето – отлагането на взаимната дифузна съприкосновеност между „тук” и големите категориално-ценостни географии на „световното”, като иманентна освободеност и исторична необремененост на артистично-творческия акт, художествено хроникиращ, достигащ в себе си значимите образци и съвременни прочити на „канона”, и постигнатото, осъзнато виждане за общочовешко и хуманистично достойно битие, в контекста на профанната екзистенция и в ракурса на сакрализиращата, втора съ-творена реалност на словесното изкуство. В този смисъл, напълно препотвърждаващо настоящите наблюдения и в никаква степен без да бъде изненадващо е знаковото и жестоко в контрастите си противопоставяне между два биоблиографски момента, единият от 1910-та, а другият от 2010 година. Първият е от „1910” и става дума за излизането на първи том от книгата „Строители на съвременна България” на Симеон Радев – фундаментален труд, отнесен към бъднините на новата българска държава, символизиращ градивното, съзидателно начало, състояло и издигнало цялата наша следосвобожденска действителност в напълно нови ценностно и с пълноценни цивилизационни параметри общество. Вторият е от диаметралната й противопложност, и едновременно е ситуиран в самия географско-времеви предел на „2010”. Свързан е с кончината на Траян Радев, синът на големия летописец, - тъжен завършек на един изключително достоен и отговорен народополезен, скромно следван дълг и служене на делото, - личност и явление с държавническо самосъзнание и мисъл, унизително забравен, и някак стоящ външно, чуждо и непотребно за шумните и навикани тоналности на унизяващата инфантилна и малокултурна злободневност днес. Като поразително и срамно е изравняващото, уличаващо ги в типологична и същностна еднотипност, еднакво отношение и към бащата, и към сина, проявени в две епохи, претендиращи привидно за различност. Едната, определена и отречена като тоталитарна, открито заявила маргинализиращото си и в същината безродно отношение към Симеон Радев от 50-те години нататък. А впоследствие, в новите десетилетия след 89-та година, участта на сина – Траян Радев е емблематична за сходства в мислене, в ценности, манталитет и за еднотипни насилнически методи (по какъвто и да е начин това сюжетно развито или цинично-оправдателно мотивирано), целящи едно и също – подмяна на истинската и свободно съществуваща човешка личност и нейните определящи, движещи я творческо-жизнени и морално-духовни мотиви за развитие: Краят му знаково завършва един жизнен път на труженик за българската идея, пренебрегнат и изолиран от силните на деня, мачкащи и гаврещи се с истинската култура и с националната памет... По волята на съдбата имах възможност пред последните години да се срещам и общувам с Траян, да усещам почти веществено в негово лице връзката с онази стара България на духа и идеите в нейните естествени граници – простираща се оттатък свещените Ресен, Шар и Костур... (Радев 2010). От едната страна имаме перспективното и капитално достижение, осмислящо гранични и фундаментални приноси, изобщо за всеобщата българска култура и народностна цялост, отстоящо между две епохи, тази на Възраждането и на Новата българска история, символно представително и категориално синхронно с духовните сили на това мощно първо десетилетие на .ХХ. век. А от друга е наличен срамният акт на унизително маргинализиране и на делото на Траян Радев, и по този начин (опосредствано и не само) на тази държавно-творческа съзидателна сила, въздигнала България от небитието на робството, чиито знаков изразител е книгата на Симеон Радев. Оттук нататък следват други асоциации и препратки, все така с обратен знак към съвременната обществено-политическа и културна реалност, но темата заслужава специално внимание, което е явно в проблемно-тематичния обхват на друго по-обширно изследване. Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|