Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
Изтегляне 4.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Езикът изгубен
х х х …Поместването, изживяването в митологизираната мечта на родното, неговото просънувано „физическо” днес чрез реминисценциите на детството и на неконвенционалните измерения в творческото съзнание, е онази постигната, разширена родна земя, подарена на нашите дни от провижданията на писателя; която е и действителната, най-истинска, реална България за него – на миналото, въплътена в „Спасения език”, и на идното, мечтано, обвеяно в истинската си същност българско бъдеще. Само там са възможни всички неща и за разширеното свръхсъзнание на Канети; и там тогава примамливо се провиждат, стават достижими, действителните „брегове” на бленуваната негова и наша обща истинска родина! (2011-2012) .І. ВЪТРЕШНОТО ПРОСТРАНСТВО НА СЛОВОТО ДРУГИЯТ ДНЕВНИК 1. Понеделник Ще записвам в тези няколко дена сюжета на вътрешното движение, преднамерено поставил в междуредие привидно доминиращата и всевластна външност на нещата, защото така е възможно и трябва да се мисли, диша, рисува и вижда – светът и себе си в света!… И тъй, започвам този така наречен Дневник, поместен предварително в няколко дни. И веднага си спомням и признавам, че никога не съм „писал” в такъв „жанр”, - особен, убягващ със своята лесна логика и неизбродни проходи на смисъла. Или по-точно съм водил подобна хроника, или я водя постоянно, откакто съзнателно броди природата ми през годините и пространството, тукашното, дошла и прехождаща от тук-натам и нататък, към своето нанякъде. Писало се е това, неизменно, постоянно, с нематериалния език и мълвене на граничното, на осезанието за произход, път и инстинкти за неизгубеност, тук и сега. Писало се е, за да живее тъй, най-истински, себе си, чрез словото и живота на думите и техните души, повикани и слизащи подобно течащи тънки ручеи нежни стълбищни потоци от там насам, от небесното към земното, за да разбере, или по-точно се досети умът ни чрез едно тънко, почти неуловимо докосване до него, че източникът на цялото тече по същите пътеки, в същите потоци, че това цяло сякаш живеейки нас/в нас ни прави „реални”. И е мълчано съзнателно, насъщно, това „дневниково” слово-действие, за да не се втвърди езикът, да остане със своята изначална граничност и памет за истинското. А така и бедната ми душа да съхрани в дните ми, като я осветява, подобно запаления фенер на Томас Кемпийски, тъй както го е докоснал и У. Еко: „Навсякъде търсих покой и не го намерих никъде освен в някой ъгъл с книга в ръка.” Да, животът на словото, битието възможно почти единствено в/чрез думите, свидетелства за свръхлогично-провиденческото говорене на библейския текст със своето – „В началото бе словото…”; Да не забравяме и моето „бедно” съзнание не забравя, че мълчейки, не-пишейки с тленните градива своя „Дневник”, така то е възможно най-не-забравило своята цялостност, прехождайки през низините на профанното, сънувайки себе си… А творческото битие, разраствайки се в дните и годините, конкретно човешки, буквално е направило действително възможно кръстопътното определяне на самия емпиричен образ на живота през някакво разгарящо вглеждане и хроникиране на вътрешният живот, който е онази междинна „земя”, превеждаща говоренето, постоянно изгубвания-намиран език на изначалното – свое, ничие, всеобщо! Докато се стигне до там, че библейските писмена са ставали и аксиоми за лично битие, припокриващо се с етичното и с естетиката, със самото правене на някаква си там литература, която е само „външен” израз-следствие на стремежа за „не-забравяне” и повикът за съвместимост, все някаква – между това „видимо-профанно” и онова иреално. А този, самият повик, за съвместяване между двете антагонистични начала, - и това именно като във висок смисъл на разбирането за естетика, - се е изяснил постепенно и като тяхната единична защита пред върховната санкция, и вече събрани в едно – е неистова апология, светло оправдание, на наличните настоящи територии на живота, какъвто е!(….) Твърде противоречиви основания за „мълчанието, но само привидно е така. Страхът от втвърдените, с класицистични уклони форми на художествения език, винаги е плашил тази творческа природа. Тя е стояла именно поради това в граничната зона на „мълчаливото” писане на себе си и на този хипотетичен „Дневник”, очертал самото виждане за живот и творчество, и едновременно, поддържащ невтвърдени езиците на пламъците в емоционално-чувствените и духовни сфери на своето Аз със своето опрозрачностено и симултанно писане-неписане/живеене-неживеене… Сложен е светът, устроението, богати са проекциите, измеренията на вселенското и е доста пребогато, преумножено от пътеки на намирането си съотнасянето на този личен, „субективен” поглед към нещата, и тънкото стъпване на душата по нишките на своята дирена-намирана участ. А стените на тази екзистенциална и творческа ограденост в голямото дишат, пулсират, променят автономно силуета си, живеят/пораждат самостойни свои орбити на словото, за да подхранят оста на покоя, хармонията, за да защитят така всеки миг източника на щението да бъде продължено загадъчното времепространство на живото твое „сърце”, да бъде съхранен кълнът на тази неясна нишка, нанизваща миг след миг подобно мъниста в голямата поредност на провидението. И коя е тази ограденост, че е така дълго въртяна в ума и устните, защо такъв лайтмотив, привидно досаден в своята свръхповтореност, присъства, състоява дните ни? Още този велик мислител, „голям подражател”, Томас от Кемпис, подобно модерен автор и интелектуалец, в своята „изгубеност” е изговорил, изкрещял убежището си и това на човека – в словото и книгите, като заслонителни самата коренност, самите основания на живия живот. Няма друг живот, няма друга просека за човека през бедите, злощастията, нищетата, душевна и физическа, освен в духа – чрез словото. През тази дарена пътека за човека, за да премине по нея в своето най-насъщно „родинодирене”, към Там и Него. Нямаме и ние, бедните ние, бледи реплики на проваления привършен просвещенски модел за уж всесилната, но в същината си унищожителна и самоизяждаща се екстериорна, преобразуващо-завладяваща в рефлексиите и ценностите си цивилизация. Мостът на думите, мостът на душите ни, със звездните светлини на този образ-символ на провиждащия „запален фенер” по У. Еко, които са оцеляващата и действителна апология на самото съществуване, на самата наша наличност и това да ни има. Всички земни „стени”, съзиждащи късопаметността, консуматорското, постиндустриално, цинично и предрожденно мъртво издихание на този същия просвещенски проект, - нищо не струват пред това тихо, мълчаливо дихание на душите, което е встъпителната реплика и действителните жестове, положени пред пантеона на истинския живот… И коя е тази ръфаща природите ни заплаха, неясна, витаеща сред нас, за да се е наложила оградеността, екзистенциална и трансцендентална. Явно измеренията на „дарението” и неговият произход показват както действителните мащаби на противостоянието, така и течащото в предходния и настоящ век засилващо се брожение/борба за душата на човека, гениално предусетен и изразен от руските религиозни философи, и в творчеството на Ф. М. Достоевски. И стъпвайки в хронотопното осмисляне на жизнените реалии, именно в тези последни няколко века, разбираме, че драматизмът на тази борба се е мултиплицирал, побъркващо разроил, което ще да е онази поредност от знаци, за която говори и Соловьов, че времената напредват, че „времето” идва!… И стоя тук, в своята телесна ограденост, в един такъв пролетен ден, със свидетелствата на обновяващата се природа, със знаците за вечното възкръсващото и умиращо аграрно божество, за да чета другите знаци и ги полагам в другата ограденост, - на словото и истинския живот, който все още имаме, все така несломен. Изписвам „неясни” картини, идващи незнайно от къде, за да повествувам и свидетелствам за незнайно какво, потънал в битността на нищетата, в битието на наплашения ум, поселен в здрача от едва доловени ясни фрази на смисъла, на относителното светло и сигурно присъствие там някъде, пред нас, на брега, обвеян от мъглите на предрожденния унес в спящия все още разум на утрото. И слушам в потрес дисхармоничните звуци от хрониките на днешния невеж, принизен друг бит на мъртвите приживе, обсебили всеобщото народностно и човешко обитание. Слушам и немея, хроникирам тази плъзнала заразна нищета на ума и делата, ръфаща останалите малко свестни и неотстъпили души. Слушам и записвам хрониките на последните времена, поместен в един такъв майски ден, за да зная, че прозрачните, привидно невидими стъкла на поробващата му заключеност, са всъщност стъкла-стени на невиждането, на слепотата, която сякаш надделява и мракът плъзнал своите територии се опитва да обгърне светлината, зелената светеща природа, ярко зелените диханни свидетелства за несломеното То!... Слушам и хроникирам, записвам веянията, вълните на идващи пулсации, наричани някъде/от някои поезии, другаде/от други всемирна хармония, наричани от смирените движения на пръстите ми с писеца – живот, просто живот, единствен възможен и истинен. Слушам, записвам и не зная дали благоволението, всетърпящата, всеопрощаваща доброта, както днес е дошла, така ще дойде и утре; - като през това тежко стъкло на приживе мъртвите виждам изтичащата душа на света и човешкото, и че нищо не е гарантирано, че движейки се в сферата на провидението, оградени в своя сегашен миг и ден, в своя час и минута, сме натворили твърде тежки бременни здрачни мигове, плъзнали като мъгла към навярно идващия бряг на утрето. Ще видим, утре тези неща – с метафизичната мъгла и другия бряг, дори и по Набоков. А нека сега допрочета чудесните страници на Цв. Тодоров за Уайлд, Рилке и Цветаева, за да „оградя” поне сега няколкото дарени мига с доброта и смисъл, благодарен на автора и на великите предходници, поместени между сладостните корици на книгата. И после малко пак да докосна словата от недоподредените последни редове, които дописвам, за да са и те като живи души, успокоени и в мир със себе си, - и с мен, и със света: …Преваля денят в жалост и път памет и всички сражения с останало самотно едно гордо светло дърво вдъхновение // Защо се връщаш към скръбта защо не продължиш към планината извора желан на радостта – чист извор за могъщата вълна с Безименния вечен първи // с Омир Данте Милтън и Овидий И за певците чест и светлина - // храмове звънтящи златни тронове царствена позлата // пеещата стълбищна река от хорове – Начало на стила възвишен
А впрочем, модерността и бедствията в самата нея – исторически и духовни – са течащи отдавна, преминаващи подобно порои през нашето обиталище на човешкото ни; - И още от гордо-красивите крясъци на Бодлер, през изящните орнаменти на образните дирения при Аполинер или Рембо, при високата човешкост на спасения етичен конструкт у Милош, та и до днес. Къде да се самоизмерим и самопоместим, макар напълно осъзнаващи, че те подобно миньори, къртещи скали в неизвестните тунели на познанието, с гордата тегоба и длъжност на белязаните и с кръвта на душите си, като единствено възможен почерк, са изписвали фреските на световната литература и съответно действителните, най-истински измерения на този човешки живот в годините? Но там е било вдъхновението и онази невидима и несломима вяра в смисъла и вечното. То ги е крепило и укрепвало десницата и умовете им, за да преминат и извървят отредените им дялове от пътя на това художествено познание... И къде тогава е настоящият език и неговото намиране, измолване, повикване? Къде са жанровите маркери на „Дневниците”, за да намерят те себе си и своите битийно-приземни „небета” и литературно-исторически основания да ги има?; Къде е самото съизмерване на нашето живеене, съответно отразено във въпроса за търсената жанрово-стилна оразмереност на „дневника”? Зная вече, че диренето именно във всеки жест и естетически знак, точно на този окрупнен смисъл и автентичност, е и вътрешното очарование на самия творчески акт, и едновременно е вече самопородилата се естествено иманентна осмисленост на дадено съществувание, особено на такова, от ареалите на изящната словесност. Автентизъм, но не програмен, предпоставен, а дирещ своите вътрешни, в дълбочина организирани, територии на истинското Аз, постоянно съпротивляващо се в своето разкриване, но благодатно и истинско...
Мислил съм винаги като него за тази наша иконизирана творческа личност (да ми прости небето за това и за всички други дела и помисли, независимо прави или не, нареждани приживе) и то не безконфликтно (но нали силното брожение в статуквото е било винаги продуктивно и истинската творческа новост), а и смутен от самото свое раздразнение, и от убеждението в правотата на съждението за този своеобразен етичен релативизъм, който тя, екзистенциалните и творчески жестове обитават при нея. Всичко е хармония, а хармонията е съотношения, единства – природни, художествено-познавателни, езиково-изказни, философски, социокултурни и хиляди още. А връзката тук е скъсана, като всичко е стъпило на тази премерено цинична отдаденост на виталистичния порив, на претенциите за естетизирано изиграване на автентичност, варварско-обновителна рефлексия и памет, изчистена от наслоенията на културно-историческото. Което е трагично невъзможно, особено когато епохата се разкъсва от потопи и съсипни, (когато човекът и човешкото е разклатен в основите си, комплициран, усложнен до лудост, вътрешна непоносимост и външна несъстоятелност, избиваща сюжетно-фактологично в сомнамбулните кошмари на войни, диктатори, идеологии, подменящи самите корени на живота, цивилизацията и човека в нея). И всичко тогава се превръща в словоблудство, ако не е подплатено от вътрешните си основания да го има, ако не е заслонено от една „висша” санкция на етичното, което е преходът към изначалното. Защото прочитът на човека и човешкото, повествуването на неговата жива същност и превръщането й в край и начало на всички начала за всяка култура и литература е единствен дълг на интелектуалеца. Езиковите знаци, естетическите и идейни мотивации са възможни само когато идват от всеобщото, от сферите на посланието и провиждането на другите, свръхреални знаци, висящи подобно ангели над земните и светски техни съответствия, наричани литература от хората в белия свят. И този почин на словоблудството и имитиращото живот творчество е надделял особено днес сред нас, явно предзададен още в онези години назад. А категорично крайна противоположност на всичко това знаменателно е цялото творческо дело на Геров в един-единствен знак и всяка негова дума като конкретни кристали на съвършената структура, сакрализираща езика и посланието… Не, нямам сили и време за онова, горното, за което виждам, че също и Ивайло вече няма!... И много пъти сме си разказвали и редили с него в ледените вечери на търновските улици стихове, цели масиви от лирични полета, от имена и епохи, но ето, това си бяхме пропуснали. А и нали множествата пластове у човека са като вселенското, неизброими и неизбродни. Така е и с приятелствата – едни тъжно и скверно умират, други са вечни, - тъй е и с нашето, между мен и Ивайло. Ако времето му е бъдно и несвършило, то винаги изважда наяве нови и нови картини, образи, духовни пейзажи от своите недра. И то е просто, защото явно винаги сме гледали в едни хоризонти с него, и не защото тъй сме си казвали, че ще гледаме, а защото по произход, дошли веднъж от другите си наши земи, припомняйки си неизменно за тях, докато сме тук, гледаме през огледалата на реалното в тяхната вечност. Броим, четем знаците, превеждаме ги на земните си езици, вървим през привидната твърд на земното, а гледаме в тези примамливи залези на нашите общи хоризонти, еднакво незабравили ги, единно неоткъснали се от тях, останали им верни в земите на сенките, служещи им вярно, бидейки още тукашни. И няма никакво безпокойство за подобно приятелство, няма уплах, няма страдание, защото те са сигурни, защитени от тяхната „будна вечност”. Всички прехождаме и чакаме нас си тук, но тези приятелства са нещото подобно на просеки, канали към другото, вечното, говорещи на „непреведените езици”, мълвящи уж за нашите си неща, а насъщно мълвящи и свързващи ни с другото. Благост и святост витае край тях, а верността ни е и длъжност, и изпитание, и пътека към по-високите междинни земи на предпланините. Нашето приятелство, в самата своя същност, е поетическо, оживено от поезията, като висш свой силует за следване и за живот, а от всичко това, но поради самата негова огромност и шир, е и нещо много повече – вдадено, помнещо, принадлежащо на нещото много в повече, което пак е онази широта на духовното вечно. А в самата тази поетичност има святост, или поне памет, стремление за святост, което е действителното очарование и причина да пишем и дишаме, да ни има! Благодарен съм на тази странна участ, отредила подобни кривини да бъдат избродени – осветяващи и високи със самото си невидимо присъствие на дълг и призивност отвъд хоризонтите ни, които са нашата утрешност и нашата станала вече днешност! (И ето къде е действителното очертание на нашите поколенчески маркери. Дирих ги другаде отдавна – в преки някои асоциации на „външна” имитативна логика и естетика на родствата. И тогава - само илюзии, напразни усилия на суетната пошлост, повърхнинни клетви за творчески живот и изкуство; - кучета ги яли тези, изгубили ми времето, „драскащи” несвестни плитки имитации и пустословни думички по светите страници от родната книга на националната ни духовна и литературна съдба, затварящи така и малкото пътеки към хоризонтите на всеобщото, притикващи злобно-цинично настоящото художествено съществувание в някаква своя неизменно мъртва „котловинност”, наричана идиотски от тях литературен живот(...) Но не там се оказаха тези, истинските, от това търсено-изгубвано-намерено/провидяно сякаш вече поколение, което е било възможно само в духовното, метафизично, в битието на дълбинните, съкровени призиви на природа, човек и мироздание, в изначално и оттатък дори живото слово-действие, свързващо земи, континенти, окончания, времена, пространства и наши бродещи силуети на вечното народностно цяло от новите епохи, викащи за продължение и пробуда за другото, за да ги оживи тях и намерят покой те така, виждайки себе си в настоящето. Да, долових вече, набраха се достатъчно сигурни знаци и податки, че това родство на общностния кръг, скрепен от духовните начала, се оказа белегът, дал свидетелство и симптоми за обективна очертаност пред литературната ни история за нашето поколение!…). Четем знаците на съдбата, и не спираме да им се дивим, когато те нашепват с подобна „неясна” уж позната нам лексика и смисъл, а друга, нетукашна, светеща със самата себе си, със своята иноземност, с някакъв вътрешен и ненатраплив блясък на чистота и царственост! Свидетелства на вечното, дарени, за да се докоснем още приживе до него, защото явно така е трябвало, а и защото от това ще да се поиска да направим нещо, да изковем нещо, потребно някому. Ще бъде, щом е наредено така ще бъде! Приятелю, виждам пътя ти, радвам се на красотата в извивката на тази битийно-словесна пътека, посребрена от високия лиризъм на просветленото и неизменно вдъхновение - от страни го съзерцавам, ясен и безкомпромисен, облечен във войнски достойнства и строгост на добрия, с походката на силния за ясната посока. И нямаш сили и време вече за друго, нямаш, и аз с теб нямам! И ще вървим по нашето си, пък – докъдето! А псетата и вълците, - те нали затова са, да вият, тяхна им работа?! Ние нямаме правата да четем негативите на устроението, а само горските масиви на вечното, вселено тук, сред нас – в шумящите мълвящи дървеса на реалното с месечината над тях, с гласовете и съвестите на епохата, с пияните кораби на отдадеността, с четящите и продължаващи скромно ехото на предходниците, пренасящо се през възвишенията и върховете на миналото!... Независимо и въпреки това, че скапаните родни краища, че свините освинени са тук… пред лъскавия резен на луната!... И горест стаена във мен е… и кръв капи от мойто сърце!...
Къде е сърцето на света в този онемял, стаен пролетен ден? Голямата му душа се свързва с нашата, затворила кръга на тайната в пръстена от огледала на видимата жива природа и цветни цъфтящи дни и листове, цъфтящи листа и цветове, - знаци сами по себе си единствено в реалното, станали завършени, само когато ние живеем и умираме!... Всъщност, винаги това съзнание се е опитвало да гради постоянно едно спасително стремление на оцеляващия живот през вдишването на цялостния промисъл в живата безкрайна дъхава дълбочина на природната цялост и вечно изговарящия му глас словата от последните времена и оттатък!... Но какво друго е отредила съдбата да бъде рисувано и овековечено?; Горестната участ на разпада и потрес от вилнеещото зло, на обективния провал и субективна трагична съдба! А понякога този поток на мисълта е достатъчен, за да смири и вдъхне покой в горестната жива душа. Понякога сферичните съвършени тела на думите достигат с техния ефирен ритъм и мир в себе си да влеят покой и естествена сигурност на тази наплашена душа, а в повечето случаи протънелите завеси на дишащата реалност пропускат твърде много скепсис и още повече съмнения, подриващи самите устои на съществуванието. Тогава нищо не достига, за да върне изгубения покой и помирена хармония на дишането в самата негова отелесена емпиричност. Тогава идват разрушителните, - гнетящи ума, пробождащи го неспирно, повтарящи се до потрес, - фрази на погубеност и безверие, на побягнала вяра. И всичко това се засилва и все по-бавно и късно си отива; - с всеки сетнешен пристъп на сомнамбулно митарстващия и прояждащ всичко скепсис, - включително и артериите, свързващи съзнателното с душата и нейния извисен първообраз. И тогава още повече нищо не помага, нищо не е в компенсаторно равновесие и помиряване спрямо тези взривяващи крехкия, почти илюзорен, едва удържан миг в себе си, на осезанието и живото ежедневно помнене на цялостта. Забравата, изтляването още приживе, с множествата свои лица на живия живот, е срещу паметта на всемирното. И настава забравяне и отмиляване към доброти, чувствености, поезии, мелодии на душевното, осквернени се виждат свидните места, преживелици, образи, наранени са сетива и нишки на дълбинното, потъват в съмнението за правотите си и за самото свое съществувание. А всяка живина гледа навън и навътре, гледа и съзира, което природно й е дадено. Тъй е и с човека, - една сред многото други живини, с които диша вселенското. Вълните на идващото и отиващо, дишащо цяло, сякаш винаги са били смесвани с някакво пролазващо друго присъствие, подмолно и стоманно с налаганата си воля, враждебно на самата тази природна промисъл, пулсираща на идващи и връщащи се вълни на топлотата и омиротворението… И каква е тази вина, която пълзи, подобна на мъгла и тих ропот на срам в диханията на живата душа? Какво има да казва тя, запряла се, като недописана фраза, на ръба на брега между мига дошъл вече и мига на предстоящото?... Няма вина изобщо в света на живите. Светлината на слънцето е идеална там, в равнината на изгрева си, а ние я съзерцаваме, повтаряме я със себе си и делата си, с помисли, щения и измечтаване. Четем я, дописваме я в дните и нощите ни, в полусънните клетки на реалността ни, - наричани тела, умове, думи, мисли, тънки докосвания на ефирните ни окончания. И знаем, че говоренията, езиците на слънчевите вълни, впръсквани сред нас и света на даденото ни, са прави, единствено верни и свети неща. И само те са дарените нам нишки, по които да плетем и стъпваме през невидимата твърд на намирането и правилното… Да, няма абсолютна вина, тук и сега, в този свят, в териториите на все още живите. Броди тя и носи пълзящия свой мрак наоколо, разпръсква злото от себе си, с невидима дълга снага се извива без край и начало, и не можем да й хванем източника и нейния изход. И започваме да кълнем себе си и виним ненужно произхода си, да загасваме жизнените пламъчета на слънчевите идвания. А вината е наоколо, с лице и сянка, без контури, но с тяло и снага, и с вкус; - уж с безобразното черно на нощната мъгла, а вкусът й на метал и преситен, но отдалечен пушек, който задушава, притиска и отнема и последните ни съзнателни и живи глътки свеж въздух. Прекъсва връзките ни с покоя и трезвомислието, всяващ уплах, смразяващ страх и унизителен срам, и то незнайно защо и неясно от какво… И тук се препъват словата, рамкирани от жанровата си длъжност, усещат се някак непосилни да докоснат със себе си и назоваванията си, това което виждат, усещат, което знаят, че се съдържа в тази мъгла на „изгубването”. Тогава идва мълчанието, значещо и смислено с изреченските си паузи и подтекстови препращания в скрития гневен намек, в метафоричното ругаене и лирично споделяне на тази болка от гнета и нанизалата се участ… Хубаво е, че както хората не са сами в правдите и нещастията си поради отстояването им, така и техните деца, – мислите им, подобно скупчени живинки намират своята топлота и единност, събирайки се в съзвездия на светещия разум в тях, в посланието и побраната освежителна душа на тъй съградения, изплетен съд на единението на „тялото” им, побрало тази душа. Така е и с братските мисли, долитащи до умората на нозете, сетивата и очите, за да ни подкрепят и повдигнат. Тъй сега е и с тези уморени словеса от диренето - на нито с края, нито с начало - на онази сянка от здрача и мрака. И при срещата с тези братски редове прозвънява лечително душата, дирила отговори и в тях свой временен покой. И ненамерила ги, временният пристан е там, сред стоплящите окончания на разбирането, съпреживяващо страданието, което е безконечно, както и бродещата наоколо тъга, както и нещастната й сляпа спътница на невежеството, забравила другия, истинен страх на Завещаното, сринала се в мъртвост, сееща още приживе заразите на мъртвите… Затвореният кръг на съжденията и полунамерените отговори дава временен покой срещу тази безконечност на роящото се зло. Иначе световете на видимото окончателно ще се открият като безкрайно „чистилище” за нас и всичките ни животи, подредено между стените на затвор, съставен само от несвършващ наниз на изкупвани вини и прегрешения: „...Поривът на колко като мен е пресечен, а милостта им – превърната в принудително бездействие? Господи, наистина ли злото е по-силно? Ти видя, аз се борех... В тази малка, хубава земя, която си ни отредил отдавна, нищо не е както трябва. Преди двайсет години помислихме, че надеждата ще даде плодове, ще изчисти лъжата и безчестието, ще възстанови справедливостта. И аз се хващах за крайчеца на тази надежда, за нейните оръфани и изкаляни поли до преди година, до преди две... Сега се намирам сломена тук, на последната четвърт от пътя. Ще ми простиш, ако кажа, че го завършвам, влачейки своя кръст... И защо сега ми се струва, че всяко мое продължение, усилие, казана истина, стих или книга са били напразни. Защо видях съсипията и потъпкване на честните, прекрасните плодове на предшествениците си? Защо тук, в тази страна злото само се гримира, за да посегне и заграби от ръцете на невинните отредения къшей?... Тогава се възправиха тези, които сега мърсят морето и реката, и умовете на малките. Те нямат свяст и съвест и пак се смятат за избрани! Нещастници с порутени и умрели души! Вдигат големи къщи, за да пълнят празнината у себе си... нещастието се лее като черна река из тая земя и няма кой да го пресече. Няма ни един. Тревогата изпива проблясъците на ума, злото напира и владее непрестанно и навсякъде, групира се, създава армии и слуги, окопава се, заграбило е и бъдещето ни, обзело е изхода към нашата свобода. Остава ни само небето. Прости ми!... Ти, който даваш участ и кръст на всекиго, едно те моля – дай сили и въздигане на бъдещите! Дай на честните им светли сърца и смелост, на ръцете – сила, на духа – просветление! За да избавят земята и всички от продължението на разрухата! Благодаря ти, Боже!” (Рада Александрова. – „Велика сряда. България”). Красиви в истинността си думи, пълни с праведност и справедлива болка, пред които можем само да помълчим, докато лекуват; - и за миг да забравиш тази болка, тровеща животи, тела, души! Пред изречената молитва покоят сякаш е намерен, постигнат, потънал в тихото дишане на мислите, прелели се в мълчания! А това в този ден, като е свършено, значи той не е преминал лъжовно и не е живян напразно, дори и сред огласяните родни полета от гласовете на чуждото враждебно изначално зло!... …Но какво успокоение може да има човек, когато през земите на личното премазващо минават в посттоталитарен устрем беснеещи псета и малоумни сенки, подобия на хора, наследници на онези, предишните, унизили и извадили народа си от голямата история половин век. А тези, тъжно и отчайващо познато повтарят, или по-точно, дописват с безумния цинизъм на „нищожества, придаващи си вид” (по Шекспир) всичкото онова, което беше и вече се превръща в неизбежно-кошмарна неизменна бедстваща реалност, просто продължаваща безродното антидуховно полувековие на неотиващото си „минало”. И колко обезсърчаващо е да узнаеш, че мощните слова на Шекспир, намерили израз и свой дом, в един от сонетите му, са писани изобщо за първоначалата на изначалното зло с едното свое лице –бедстващата посредственост и мъст на озлобена примитивна душа, станала медиатор единствено на това изначално зло, викаща го така, посаждаща и умножаваща го; - И едновременно, писани за конкретните лица от нашите съвременни бездни, които ни състояват, потънали в човешка и духовна немощ, сляпа и първична злоба – бледи подобия на нещо, което само поглъща, както черните отверстия на нищото в космическата тишина. И колко тъжно, че тези „нищожества, придаващи си вид” са надделели и определящи реалността ни днес, тук и сега, отново умножаващи „абсолютното нищо”, както нашият Геров е провидял тяхната демонична същност. И без метафори, без стилистични орнаменти на приличието, защото нищо вече не остана и нищо не може да подмине нарасналата бездна на реалността ни, наричана българско общество и действителност, която е в пъти повече прилична не на небесен хоризонт за бъдещност, а на дълбаене в недрата на това „абсолютно нищо”, станало сякаш - необратимо и каменно непоклатимо - наша единствена възможна реалност, в която сме. Несвобода, дълбаеща в тъмните „антинебета” на бездните, напомняща още веднъж умопомрачително точно на оня „един ден” на Иван Денисович при Солженицин, очертал и единствения му живот, окастрен, снижен, превърнал се в сянка и подобие на живот, на вътрешно успокояващ се, че може и по-зле да е, по-мъртво да е. Да, навярно е така, може!; - Но нали, както има пръстени на адовското, тъй ще да има и сферични окончания на мъртвостта, на умирането и смъртта, и то не в метафизичните покои и ловни полета на „другото” , а тук, в нашия вегетиращ, имитиращ себе си живот? Няма връщане назад, нито стъпване в страни от тази изродена действителност, казва това битие; - Има само един-единствен ден, в който приведен, унизен, в своето подобие на човешкост преминаваш през уж белия свят през уж светлия ден. Но минаваш през събирателната, пред съставения и измислен „ад” още приживе, още в отсамното, като ти си самото това нищо, в свят ограбен, в територии отнети и отчуждени, в пусти земи на нищото, в които можеш само да станеш тяхно подобие – човек-сянка, за да се слееш и станеш част от логичното околно. И колко неприятно-обезсърчаващо е, когато узнаваш, че натвореното това е все от човешка ръка и ум; Колко оловно-немеещо и с крясък на тишината си е този скепсис и изтляла вяра в съда на човешкото, че е задържал и му е по силите да задържи светлината, онази, от бреговете на изгрева и залеза-бранник пред портите на живия живот, на одухотворените цветни времепространства!... Няма покой, дори и с молитвата в ръце, но поне е изречена и се е разстлала благославящо и помирително над този живян ден на пресекливи и горчиви вдишвания и издихания!... ( 4 май 2011 година). Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|