Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
Изтегляне 4.85 Mb.
|
1. Атанас Далчев. Поезия и действителност. // Съчинения в два тома, т. ІІ, Проза, С., 1984, с. 163.
2. Атанас Далчев. Изкуството като творчество. // Съчинения в два тома, т. ІІ, Проза, С., 1984, с. 222-223. Става дума за цитиран фрагмент от стихотворението на Ив. Цанев „Сам в следобеда”. Преповтаряща подозрително точно категориите, примерно постулирани и от руските формалисти от типа на „деавтоматизация”, ”затрудняване” и „остранение” на езиковия израз в поезията; а навярно и точно поради това тук става дума за развойно успоредяване на случая, който разглеждаме с определеното от техните изследователски традиции. 3. Николай Кънчев. Отново пак съм вятърът/1/, Заспи върху възглавницата със спомените наши пълна/2/. // Нощен пазач на зората, Издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1983, с. 5, с. 9.;Капризите учудват моя поглед/3/. // Послание от пешеходец, Издателство „Български писател”, С., 1980, с. 39.; Голямата колесница/4/, Цветни сънища/5/. // И междуочието да прогледа, ИК ”Младеж”, С., 1992, с. 23, с. 28. 4. Иван Цанев. Мелодия от есента/1/, Накрай света/2/, Дърво на хълма/3/, Паметна плоча/4/, Нощен опит за бягство/5/. Настоящият текст е откъс от втора част на по-обширно изследване, посветено на Иван Цанев и неговото поетическо развитие, а така зададеният проблем е един от основните мотиви, съставящ съдържанието и вътрешния идеен патос на работата. Свилен Каролев. Атанас Далчев. С., 1988.; Милена Цанева. Автори, творби, проблеми. С., 1990, (с. 349, с. 352, с. 355, с. 356-357). Става дума за онова знаково двусъставно диалектично единство между проекциите на традицията и нейното влияние върху новопоявилия се приносен творчески свят, както и неговото обратно, последващо влияние върху привидната „непоклатима” строгост, с „надфизически” характер, на установения езиков и идеен порядък в тази традиция, но която винаги се „пренарежда” и качествено, в дълбочина видоизменя с участието на този нов стойностен художествено-естетически субект. 7*7) Борис Делчев. Дневник. Народна култура, С., 1995, (с. 331.): /Бел. моя-Пл.П./; Дословно по въпроса Борис Делчев казва следното, регистирано на 22.І. от 1978, предавайки в свой разговор със Стоян Каролев и за/около смъртта на Атанас Далчев): „Говорихме, покрай другото, за Далчев във връзка с неговата смърт… Далчев му е признал онова, което на мене само загатваше – че е религиозен човек (подчертгаването тук и по-долу – мое, Пл. П). „Много съм привързан към живота – казвал той – и не мога да допусна, че свършва тук.” С една дума – вярвал е в безсмъртието на душата…(Бел. -Пл.П.): Типично за пестеливата, изчистена мисловна култура на Далчев. Този разказан/преразказан диалог в значителна степен наподобява дори стилистично на неговите метафори и общи принципи при създаването на поетическите образно-символни изрази, заобиколени от „мисли” от вътрешен смисъл и мълчание, в което е и основният, преобладаващ количествено дял от съкровената съдържателна основа. Това е именно омъдреният и завършен текстови, и поетически силует на едно „междуредно”, налично и неустановимо конкретно текстологично „стихотворение”, посветено тематично и на образа на „религиозния човек” и „вярата в безсмъртието на неговата душа”, на „привързаността към живота” и едновременното „недопускане, че той свършва тук”, - съвършено изчистена съразмерност и подреждане на споменатите Далчеви мотиви в този ненаписан и безпогрешен „стихотворен текст”); - Иван Симеонов. В дъждовното лято на 1994. - Литературен вестник, 1999/бр.27, с.3.; Където в споменно-документални и емоционални тоналности тази идея е изведена в много по-завършен вид, за което Ив. Симеонов свидетелства следното:”И тук бих искал да кажа няколко думи за вътрешния път на Далчев към Бога – тема, по която сме говорили много пъти и към която той винаги пристъпваше с особена вътрешна плахост… Дълбочината на смиреното му чувство за Христос, примесено с чистия огън на поезията му бяха открили живия Христос и ми казваше убедено, че той дава живот на всяко нещо, на всеки човек и само на него би искал да отдаде смирението на душата си…”. Като всичко това, подсказва, че нещата са много повече неслучайни и много по-дълбоки конкретно-практически, в реалния творчески и човешки път, отколкото бихме допуснали дори теоретично; че са всъщност, Далчевата представа е цялостна и всеобхватна, от която, като естествено следствие, е и поетическото творчество, но явно, за да изрази и интерпретира художествено нейната обобщена, глобална картина. Именно в това характерно двуединство можем да търсим не само индидидуалните познавателни възможности на неговата творческа природа, но и в историко-литературен план, бихме допуснали, че именно той, персонално и като състояване на вътрешно-художествени начала, е в контекста на родната модерна поезия един от изразителите на най-стойностните и перспективни тенденции в найните съвременни търсения. Като точно с тази своя част в един от следващите развойни „епизоди” ще открием, че застъпва и доразвива, продължава и Ал. Геров (а по-късно и Ив. Цанев). По този начин е уместно да допуснем, че именно с мотива за религиозното начало тази поезия, с всичките си хронологични и формално-изказни периоди, очертава в дълбочина самите свои вътрешни идейно-художествени, същностни измерения. * Има се предвид сборника, съставен от приятеля на Ив. Цанев – В. Тачев от 1964 година, който освен, че хронологично е с „преддебютен” характер, (предхождайки „Седмица” от 1968-ма), и е с разностилен, еклектичен почерк, който в много отношения, с включените стихотворни, ”публицистични” и епистоларни работи в единния замисъл на книжното тяло, посочва процесите на пораждане на тази поезия, както с „различните”/разнотипни текстове – някои по-завършени, някои не в такава степен, но и с всички щрихирани стилистични характеристики „Съчинения”-та са показателни и знакови за вътрешните измерения и съществени състояния, извървяни от това лирическо начало. С допълващо и обогатяващо значение към казаното тук, с идейните взаимовръзки и стилистично-смислови зависимости, са думите на Мариана Тодорова в „Александър Геров. Самотникът”/2004/ конкретно по вътрешните характеристики в поезията на Геров, дълбочинно назоваващи пресечните точки на припокриване с поезията на Ив.Цанев, което е особено полезно за настоящия фрагмент от изложението. Защото, макар и с „лични” стилистични нюанси, следовникът следва същият творчески подход, неговата стихотворна фраза се основава на подобни смислово-технически и образни зависимости. Като по този начин бихме различили, както общото и различното помежду им, така и тези „скрити”, движещи механизми, обуславящи самото лирическо състояване на Иван-Цаневото развитие, което е и категорично по-същественото: ”…При Геров съществува една особеност, която е натрапчива – странната симбиоза между философско-нравствената проблематика на творбата и маргинализиращото живота и бита нейно заглавие: ”В ресторанта”, ”Градско дърво”, ”Литературно четене” и т.н. …всяка тематична разработка при Геров тръгва от най-обикновена случка („В ресторанта”, ”Литературно четене” и т.н.), която с нищо не загатва за възможността да се разгърне до сложната конфликтност на опозитивни въпроси и алтернативи – като проблемите на смъртта и безсмъртието. При Геров никога случките не остават до своята фактология, поетът с лекота смесва атрибути от всекидневния бит и интериор с глобални стратегии на космическия разум и възмездие…” /с.101./; - Именно по идентичен начин е организирана изказната система и при Ив. Цанев, тя притежава същите ”конкретизиращи” и „разширяващи” образно-метафорични и смислово-стилистични маниери,а действителните причини за всичко това и при предходника, и при Ив. Цанев са еднакви, - от ниво словоформа, образ, стихотворна фраза и текст нещата са изведени по този начин, и отвеждат към най-широките и обобщаващи идеи в тяхната поезия – към световната цялост, към митологичните и приказно-иреални, духовно-фантазни измерения на интуициите и вярата в нейните хармонични начала, към движението на идеите по оста реално/профанно-поетическо/сакрално, точно и с надлитературните нюанси, които се „връщат” повторно, за да бъдат употребени и усвоени от конкретните поетически потребности. Тук и при двамата се срещаме с едноосновно естетическо „разширяване” на лирическата образно-изказна система, като тя е и практически, и езиково натоварена с тези типични надлитературни функции. А по такъв начин очертана поетическата същност и при Геров, и при Ив. Цанев единствено е способна да обясни, да долови най-същностното, с което са разбираеми и самите техни лирически начала. По редакционен вариант на стихотворението от едноименния антологичен сборник от 2001 година. Представеният тук текст е съставна част от по-обширно изследване, посветено основно на цялостното творческо развитие и поетическа природа на Иван Цанев. В този смисъл и като помощно-дообяснителен критически фрагмент е възможно тук да бъдат приведени и точните разсъждения на Г. Цанков - от последните страници на книжното тяло, - като рецензент на сборника, достигащ до сходни допускания, свързващи формално-изказните стилни особености с обектите на лирическо изображение, които явно са оказали и своето двупосочно въздействие – отвътре-навън – при пораждането на общия езиково-системен облик на стихотворните текстове в книгата: ”…Текстът се характеризира с голяма вътрешна хомогенност, нито за миг поетът не остава до констатацията, той дълбае и дълбае под повърхността на видимите неща, за да бъде верен на философското си кредо, да ни донесе вихрена картина на злото... Метафоричността е пребогата, без същевременно да е самоцелна. Интересно е, че неговите любими обекти на внимание – тревичките, щурчетата, капките роса – тук сякаш съществуват в трагично преобърнат свят, където са изскочили зловещите им сенки /подчертаването-мое, Пл. П./…”; - (Ив. Методиев. Повече тишина, 2003, с.50.). Текст, непубликуван приживе. В момента, за автора на тези редове, е известен като фрагментно отпечатан във в.”Литературен вестник”, бр. 10, 15-21 .ІІІ. 2006, с пълното му съдържание - в сп.”Философски алтернативи”, 2006/1-2., а в книжно тяло, издаден от ИК „Стигмати” в края на същата година: Ив. Методиев. За образите и световете. ИК „Стигмати”, 2006. Иван Методиев. За образите и световете. // сп. Философски преглед, 2006/1-2; (също // в. Литературен вестник, бр. 10, 15-21 .ІІІ. 2006, /фрагменти/ ). Св. Игов. Предговор. // Ив. Методиев. Избрано. Изд. „Факел”, 2004, с. 5-18.; и В: Метафизически пейзажи и социални ламентации: поетиката на Иван Методиев. // Електронно списание LiterNet, 17 .ІХ. 2004, №9. Свелозар Игов. Предговор. // Иван Методиев. Избрано. Изд. „Факел” 2004, с. 5-18.; и В: Метафизически пейзажи и социални ламентации: поетиката на Иван Методиев. // Електронно списание LiterNet, 17 .ІХ. 2004, №9, с. 2. Настоящият критически фрагмент, отнесен към поезията на Г. Рупчев, е откъс от V-та част на по-обширно изследване, посветено на цялостното идейно-естетическо състояване и поколенчески контекст, в който се намира творческата природа и поетическо развитие на Ив. Цанев. В. Чернокожев. Последният бард на модерната класика. – Литературен вестник, с. 11, 7-13 .ХІ. 2007. Пл. Дойнов. Георги Рупчев и двете поколения в поезията на 80-те години. – в. Литературен вестник, с. 9, 7-13 .ХІ. 2007. П. Ватова. Георги Рупчев: поезия на идентификациите. – в. Литературен вестник, с.12-13, 7-13. ХІ. 2007. Едвин Сугарев. Георги Рупчев или поетиката на чезненето, с. 2-3. Едвин Сугарев. Пак там, с.5-6. Пл. Дойнов. Обратната поетика на 80-те: надолу, навътре, назад.- Литературен вестник, с. 12, 12-18 .ХІІ. 2007. 1 Георги Рупчев. 1)- Гмуркачите, с. 12; 2)- Приковаване на огъня, с. 12; 3)- Приковаване на огъня, с. 16-17. – Приковаване на огъня, поеми, Изд. „Факел експрес”, С., 2001. 2 Георги Рупчев. 1)- Спомен за пристанище, с. 7, („Уморени от чудото”. Издателство ”Христо Г. Данов”, Пловдив, 1982.); 2)- Бълнуванията на..., с. 16, с. 18, („Смяна на нощната стража”. Издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1986.); 3)- Голямата земя, с. 57-58, пак там.; 4)- Приковаване на огъня, поема, с. 15-17, (Приковаване на огъня. Издателство „Факел експрес”, С., 2001.). Настоящият критически фрагмент е част от монографично изследване, посветено на поколенческите връзки и естетически основания, осмислящи цялостното творческо развитие и послания, с които идва поетическата природа на Иван Цанев. За „особеното”, гранично и привидно спорно ситуиране на Вапцаровата творческа природа, и за вътрешните, същностни характеристики на този проблем, приложими изобщо към модерната ни естетика на .ХХ. век, говори и Мих. Неделчев в критическия текст „Вапцаров извън канона” /в. ”Култура”, бр. 42, 2009/; - ситуиране, съотнесено сякаш равноправно и към „лявата култура” преди 9 .ІХ. 1944-та (с имената на Мл. Исаев, Хр. Радевски, Г. Караславов, Н. Ланков), и към общодемократичната линия в тази литературна традиция, която привидно е антагонистична на „левите”, но в същината си е единосъщна. И струва ни се, че именно в този смисъл Вапцаровата литературна/лирическа същност е свидетелство, и се явява онова скрепяващо синтезно-естетическо, идейно-философско обединително звено (в което се и съдържа явно действителната негова приносна основа, както и обяснение за знаковото му „неприемане” и от двете идеологически и творчески страни) за единосъщните начала на двете линии в модерната ни епоха, (основани върху хуманистичните свои ценностни основания, хроникиращи художествено висшите форми и смисъл на човешката природа и светоустроение в контекста на бедстващото настояще) , и за техните рекапитулиращи художествени рефлекси в дълбочина на поколения, перспективи и тенденции до търсенията на поколенията от 60-80-те. Като точно в такъв широк генеалогичен контекст и прочит попада в същинските си основания и поезията на Ек. Йосифова, носеща именно двусъставно споменатите две литературно-исторически и формално-изказни начала, в което смеем да допускаме се заключава и нейната автентична лирическа принадлежност към „предходниците”, и е съотносима към разбирането за съкровената й творческа същност. Настоящият текст е съставна и концептуална част от по-обширно изследване, изговарящо някои от проблемите на съвременната наша литературна действителност, а в конкретен смисъл така предложената работа и проблемът „1910” са неделими от проведената едноименна конференция в средата на 2010 година в НБУ и ЮЗУ. Колективното научно-творческо усилие на текстовете, посветени на „1907”, събрани в едноименната книга (1907. Годината на интелигентите. Литература и автономия. Началата на модернизма”. – Нов български университет, Издателство „Сиела”, С. 2008) многопосочно и в дълбочина изследват фактологичните и формообразуващи принципи на конституиращия се български модернизъм, в която конструктивна „сянка” са „1907” и „1910”, взаимно обясняващи така те себе си и неговия цялостен силует. Затова съвсем наложително е да очертаем единния континуум на това начало на .ХХ. век, и конкретно на „1910”, (с фигурите на П. П. Славейков с „На острова на блажените”, на П. К. Яворов с „Подир сенките на облаците”, със „Змейова сватба” от Петко Ю. Тодоров, с „Пиеси” от Антон Страшимиров, Симеон Радев с том първи от „Строители на съвременна България” и други) на неделимостта й от общия времепространствен контекст със символните и съседни на нея „1907”(тук, все през ракурса на особеното флуидно-неделимо цялостно виждане за конституиращата се модерност, имаме „Сън за щастие” на П. П. Славейков и „Безсъници” на Яворов, П. Ю. Тодоров с „Първите”, както цялостното присъствие в тези „години” и пренареждащо парадигмите явление на сп. „Мисъл”) и „1908”, които така имат своите диахронни взаимни обусловености и генериращи идейни мотивации за физиономично съществуване в литературно-историчен приносен смисъл. Действителното послание и намерения, с които настоящият текст, разглежда и приема за единосъщни десетилетията до 89-та и тези след тях, но последните в самите си начала осъзнато, достойно и с еволюционна последователност проявяват частични плахи опити за оттласкване от нормативната естетика на „соцреализма”, като в общите си параметри ценностно-идейният проект е изяснен в едно специфично ретроутопично движение към реставрирането на родната автентична модерност, способна да генерира самостойни естетически пробиви, точно както това се случва с изключителна интензивност на етичен и естетически патос в началото на .ХХ. век. Силует, който, както бе подчертано, е драматично следван от началото и средата на 90-те, като действителна морална опозиция и художествена мотивация при отграничаването и трудното преодоляване, в самия себе си, на болезнените наследства и привързаности с прекъснатия литературен развой от 50-те до края на 80-те. Добросъвестното разглеждане на така поставения проблем за изследване и последвало обобщаващо признание се основават на идейно-естетическите намерения, че творческите начала и поетическа природа у В. Тачев се оказват центростремително и събирателно явление със значителна художествена сила и литературно-историческо влияние/разпростряност, което изисква много по-дълбоко и сериозно осмисляне (отколкото това може да постигне настоящата статията), далеч преодоляващо първоначалните свои състояния към настоящия момент на неговата, едва начената критическа рецепция. В този смисъл, наложително е уточнението, че зад това анализационно наблюдение задължително стои един по-обширен разрез и подобаващо негово обемно поместване в рамките на студия, което поне дължим на значимия талант, на човешката му и творческа самопожертвователност, изяснила се в акт с категоричен художествено приносен характер от най-светлите страници на новата ни национална литературна история. Настоящият фрагмент е неделим откъс от изследване, обсъждащо проблемите в синхронен и диахронен план на „писателските провинции”, което е идеен и смислово-стилен маркер, съотнесен въобще и към самите конкретни интенции и послание на този текст. Отнася се за Д. Добрев, (бел. моя, Пл. П.). Тук във встъпителната си студия към документалния сборник В. Тачев има предвид книгата на Д. Добрев „Литературата в провинцията”(1939). Струва ни се за навременно следното уточнение, когато се отнася за пунктуалност и научна почтеност. Тук употребеното литературно-естетическо понятие на „четиримата” е въведено за първи път от Ив. Радев. В. Тачев. Стихове. – Държавно издателство – Варна, 1964. Което предполага, също така, като тяхна творческо-човешка биографична черта на особености в междуличностния дълбок диалог и изследователката на Д. Добрев и явлението „Светлоструй” Н. Пигулева. Относно тази първа, „преддебютна”, книга на поета, при внимателното й разглеждане става ясно, че тя няма буквално, графически и така документално сигурно посочено свое заглавие, и едновременно с това можем да допускаме, че то е най-вероятно същото като при „дебютния” сборник от 1964 година, озаглавен „Стихове”. Ето защо считаме, за естетически и формално-изказно мотивирано и справедливо, че и „преддебютният” текст на В. Тачев има основанията на идентичния, така очертан, личен художествено-творчески контекст, за да бъде също озаглавен „Стихове”. В този смисъл и върху основата на аналитично-асоциативни съображения, съвсем естествено творческото обкръжение и генеалогия на В. Тачев попада в обширен и в дълбочина организиран кръг от естетически и творчески зависимости, дообясняващи го и субективно ориентирани към Яворов-Дебелянов-Далчев, тъй както С. Сивриев, осмисляйки конкретно проблема за „антиномиите в лириката на Далчев” (в. „Литературен вестник”, бр. 12, 6-12 .ІV. 2011, с. 14), достига именно до такива продуктивни съждения, съотносими към настоящото изложение. За да достигнем по тази развойна линия – от конкретния проблем за „антиномичността”, първо, която е израз на формотворческите механизми и мирогледно-изказни измерения, породили се върху началата на това разширено модерно съзнание, и впоследствие „основаващо се на съединяването на противоположностите в едно” (тук и по-нататък, в конкретната отметка, позоваванията-цитати - по С. Сивриев, бел. моя, Пл. П.), с „мъчително търсене на вяра” (Яворов - Далчев), с разслоения вече културен силует на модерността, стъпил на автономната си, привидно еманципирана от религиозното чувство основа, която едновременно с това центробежно движение търси дълбоко осъзнато центростремително съединяване с духовното и вярата; „Душата, мисълта и сърцето са жадни по вярата” (относно Далчев, по С. Сивриев). В тази усложнена, идейно-естетически „цветна” и градивно радикално-опосредствана картина се самопоместват и стойностно ситуират в сферични кръгове от творчески зависимости както поколението от 40-те, така и „тясното” обкръжение на генерациите от 60-те нататък; зависимости разясняващи контекста и вътрешните характеристики на поетическото и цялостно творческо състояване, с което идва В. Тачев; предзадали и завещали единните, двуосновни проблемно-тематични измерения на модерността въобще, съградена от интелектуалеца, рамкиран/подчинен/осмислен от силуета на „светската култура” и от изказно-познавателния инстинкт на верското, най-същностно довършващо, доизразяващо самата автентична, изначална природа на така породената/развита модерност. И всички, щрихирани в движение знаци на породената и еволюираща модерна художествена система са в диахронен план и етапи, наслоения в това развитие, а също и, в синхронен смисъл, - изразяващи структурата, вътрешните характеристики на тази модерна изказна система; а очертаните двусъставни елементи от неделимата им същност - на „светското” и „религиозно-верското”, духовното, - са именно основополагащите идейно-естетически знаци, представителни както за модерната епоха и култура, и за така съположените, осмислени автори, генерации, поетически почерци. А всички тези тоналности са категорично повторно съотнесени и свързани с поетиката у Геров, и са послания, отвеждащи повторно и постоянно до знаковите силуети и поетически търсения въобще за авторите от поколението на 40-те, - с тяхната цялостна културна принадлежност и ценностно-творческа основоположеност, каквито са А. Вутимски, Ив. Пейчев, А. Геров, Б. Райнов, В. Петров. Тоналности у В. Тачев, които знаково откриваме и при тези големи предходници, маркирали и определили в цялост това поколение, което е извело за себе си доминнатите на хуманистичните измерения при възприемане на субективното и обществено-политическото, при изживяването и осмислянето на съвременната епоха. Хуманистичният порив на автономен и автентичен живот, като уникално богоподобно вселенско явление, тук е съизмерен и значещо противопоставен на тоталните му подмени, налагащи му противоестествени, чужди рамки на състояване. Като по този начин идейно-философският конструкт на свободния човешки дух е противопоставен, се дообяснява, стойностно изяснява и е възможен в автентичната си същност и битие, именно и чрез това самоопределяне, придружено от съизмерването и значещото противопоставяне на тоталните подмени, срещу идеологизиращия, предпоставен образ за живот, - вулгарно-социологизиращ, меркантилен и схематизиращ обширния силует на ренесансовия дух и виждане за съществуване; - Виждане и традиция на автентична същност, изразена и проповторена, интерпретирана тук от Тачев при трагичната среща на творческото с темата за нормативното социалистическо-администриращо виждане на човека и изначално свободният му дух, налагащи му противоестествени, чужди рамки на състояване. Тук и по-надолу подчертаванията – мои, (Пл. П.). При Геров образът-символ на „обичта болка” към света и живота е все така наличен, основополагащ, но той е и своеобразно обезтелесен, леко и надреално обезсилен, поместен/съотнесен към космогонично-вселенската цялост. А при Вутимски имаме вглеждане и художествено продуктивно „оживяване” на тази „болка-обич-сбогуване”, като едва впоследствие, след нейното безмилостно лирическо осмисляне и пресъздаване, тя е съположена в синхронна и типологично родствена мирогледно-сетивна координатна система, като тази у Геров, но едва като следствие и в резултат на така очертания болезнено-страдалчески и опитно-познавателен преход. Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|