Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
не е за възрастни, не е и за деца,нито пък е „за деца и възрастни”, както напоследък може частично да срещнем. Тя е „предназначена” за онези
Изтегляне 4.85 Mb.
|
| не е за възрастни, не е и за деца,нито пък е „за деца и възрастни”, както напоследък може частично да срещнем. Тя е „предназначена” за онези, които са останали или са станали „големи деца”, по-точно – за детето у всеки възрастен, колкото и да смятаме, че сме надраснали първата си дузина години. Нейната привлекателност и трудно-достъпност предполага най-вече два „чифта” очи за вникване в съдържанието на детския свят, изразен с конвенционални езикови значения и ситуации, познати и присъщи на владеещите или поне нестряскащите се от литературните и словесните игри (курсивът, подчертаването - мои, Пл.П.)…17 И точно тук можем уверено да допуснем, че е категоризирано онова диалектично и едновременно многообразно единство, неделимо пресичане на творчески и мирогледно-познавателни лирически търсения, които най-вярно го определят, както и са онези своеобразни подходи към действителните причини, за да бъдат съставени именно по този начин развойните „периоди” в тази поезия (с един от водещите, условно определен като „детски”). Това е категорично продължение на все същият сложен и последователен, изяснен в поетическите си задачи и цели, художествен „диалог”, провеждан/започнат от автора в самото негово творческо начало, - със света на хората, с „големите” неща (имащи своите привидни, частични, деформирани „истини”, но и които владеят, обезсмислят и пропиляват с физическото си присъствие отреденото изначално време за състояване на света) – срещу другите, ”малки” неща (които са и самите те средище/носители/източник на живота в истинността, действителни крепители на самото негово съществуване, както се явяват и особени образно-метафорични, препращащи трансцендентни елементи към най-съкровените нива в тази художествена система, специфични идейно-изказни, формални „ядра”, носещи и типичното свое значение на лирически „прозрения”); - С извършеното противопоставяне на онази тяхна привидно „голяма”, значима, но и еднакво с това „отмираща”/ дисхармонична природа, посредством основополагащата опозиция и идеален, метафизичен, иреален (завинаги преследван и структуроопределящ в естетическо отношение, както и движеща основа за самите теми и мотиви в това развитие) „първообраз” на „голямата” тема; - който е и своеобразен двупосочно оживяващ фактор на идеите, от една страна, както и на реалистично-етичната, екзистенциална тяхна достоверност, от друга. Процесът на изначално „узнаване” на последните истини и хармонични начала тук не е извършен, и зависим от количествените времепространствени маркери, той не е „исторически” и хронологичен акт, а в най-значителна степен е типологично приближен до онова „митологично” и свръхсъзнателно праначало, в което се е състоявала и единствено е била възможна някога човешката природа. В този смисъл, субектният силует на „детското” начало се явява и своеобразен формално-изказен „прозорец”, назоваващ тези същностни естетически подходи, които не извършват и нямат потребност от никакво познавателно „линейно” действие, защото са носители на предварително постигнатите и окончателни „знания” за разслоените, и конкретни форми на това реално устроение; - идейно и гносеологическо затваряне на „кръга”, - нетръгване/неотиване никъде, несъстояване в никакви количествени хронотопни нива, защото те са относителни и привидно-съществуващи, както и са рамкирани, предзададени, подчинени от познавателните начала на трансценденталните измерения (като това е валидно категорично и в отношение на ситуиране, състояване, пряка художествена обусловеност от всички тези мирогледни, социокултурни и „надформални” зависимости на поетическия език, както беше определено и в разсъжденията от предходната част на настоящия текст).
И нека се върнем за кратко към изказаната и ползвана в изложението по-горе теза от Далчев, аксиоматично предзадаваща естетическите основи на едно теоретично определяне на модернистичния светоглед (съотнесен към един български контекст), но тук сведен към конкретните задачи на изложението: антимиметичният модел – съставен при равнопоставното участие на реалността, преобразувана/пресъздадена чрез задължителното участие на творческото въображение. И тук е съществен третият елемент в естетическата схема - на художествения резултат, на породената нова идейна и формална страна – тази на споменатото тренсцендентно и гносеологическо измерение, на естествено формирания мирогледен и изказен творчески интерес към него, имащо вече своите значителни приносни основи в самите възможности на тази модерна лирическа природа, категорично да се докосва до въпроса за художественото „прозрение”. Именно в тази си част Ив. Цанев – и с „детската” творческа тема, се помества и практически защитава, развива в най-значителна степен теоретично-естетическата състоятелност на Далчевата постановка за трите съставни елемента от формулата за модернистичния подход. Аналитичното осмисляне на „детската” поезия на Ив. Цанев не може да бъде определено като „недостатъчно” в смисъла, че е обръщано подобаващо внимание на неговите „малки” лирически сборници и то без пренебрежително отношение към тяхната естетическа самостойност, както и в съпоставителна характеристика с „другия” дял от неговото творчество, но и всичко това не е в противоречие с факта, че всички текстове по темата са в обхвата и нивото на постигнатите наблюдения на рецензиите от периметъра на оперативната критика; което е и първата стъпка към неспособността да се направи продуктивно, действително отделяне от възприемащото ниво на „пренебрежението”, а втората стъпка към това е различима в самата родна ситуация на наследената традиция и конкретни търсения, в които неизбежно се вписва Иван-Цаневата „детска” тема. И ако Далчев, с посочените програмни текстове, обсъждащи проблема с подобаващата дълбочина и набелязани художествени перспективи, е онова положително/забележително влияние към създаването на „правилната” основа и представи за това, как да бъдат постигнати конкретни резултати, изравнени със световните образци, а Ив. Цанев е един от осъществяващите тези насоки (което, разбира се, е обусловено и от картината на цялостна художествена задълбоченост в неговия лирически свят), то трябва да бъде признато, че все пак онова категорично всеобщо „изравняване” в общия творчески хоризонт все още не е осъществено; просто, защото безспорно не са достатъчни няколкото приносни имена, идващи със своите високи образци (например с мащабите на Разцветников и Каралийчев, от типа силна изказна и образна пълноценност), за да изградят устойчива посока и трайна, необратима тенденция, - гарантиращи необратимост на сближаването с действителните художествени стойности на световните примери, от следваната тяхна дълбока творческа траектория на изначалните, надвременни, общочовешки ценности и измерения. И навярно тук е уместно едно отклонение, относно връзката от типологично идентичната същност на лирическите характеристики, които практически защитават цялостно в своята поезия Разцветников и впоследствие Ив. Цанев. У предходника по неоспорим начин установяваме едно характерно, за всеобщото му творческо развитие и за неговия вътрешен идейно-естетически, конструктивен смисъл, движение от „единия” дял в поезията си към „другия” (детски), което се изяснява и е по категоричен начин натоварено със съдържанието на обобщена „идея-символ”, структуроопределяща и със силни художествено-информативни проекции за неговото лирическо развитие. И след като протича целенасочено на езиково-изказно и стилно ниво „отдръпването”/ ”прибирането” на лирическите значения в посока от „сериозния” дял – към „детския” в творчеството на Разцветников, с особено влияние е въпросът за същинските, вътрешни изобразително-номинативни причини и преки следствия от всичко това. Говорим за наситения с крайно интимизирани и знаково дематериализирани, до радикалната си невъзможност и „физическа”, познавателна ранимост да съществуват в някаква своя „нормалност”, образни елементи, поради което и наблюдаваме тяхното установено убежище, първо, в сферите на метафизичните и иреални измерения на художественото въображение, белязали иманентният и всеобщ идейно-стилен облик на неговата поезия, и второ, в конституирането на „детския” дял в тази изобразителна цялост, който е най-завършеният и съвършен изобразителен инструмент, за да бъде доказана и изведена докрай творческата идея на поета. Имаме предвид, че както в емпиричната среда на „детския свят” и екзистенция е единствено възможно да бъдат изявени/”изиграни” неприсъщите, от различния ценностен порядък начала, категорично недостижими от „зрелия” свят на „големите”, „сериозни” мисли и начинания (биващи най-често първоначалният източник на срамни злини и глобални провали в реалната история), също така – според виждането на автора - е и навярно единственото възможно място да бъдат проявени, естетически защитени автентичните лирически измерения от тази поезия в полето на иреално-фантазното, на приказно-митологичното осмисляне и пресъздаване на жизнените реалии, а окончателната рамка на това творческо послание и идейно-художествено съдържание е в най-силна степен защитима и логична в света на „смалените”, „малките” неща, на „другите” хронотопни отношения, знаково пренареждащи профанно-физическото, конвенционално измерване на линейното време от действителността. Именно в такива структурни съотношения и с вътревидови съдържателни смислово-естетически ангажименти са „детската” и „друга” поезия на Разцветников във всеобщия му развоен съдържателен подтекст и глобално творческо послание, а впоследствие по абсолютно идентичен начин организира и изявява Ив. Цанев, съвсем обективно-непреднамерено и естествено, и своето лирическо развитие през годините. Като, освен тази конструктивна типологична синхронния, изразена между предходника и неговия следовник, съвсем точен пренос и продължение на творчески ценности проследяваме преди всичко и върху основата на идейно-естетическите, формално-изказни отношения, върху общата емоционално-психологическа и възприемателна оцветеност в техните поетически светове. За Разцветников, както става ясно и е щрихирано вече в първа част на изложението с някои бележки по неговата проблематика, е категорично изявено това движение от „другата” към „детската” поетическа изказна и мирогледна система, за да изрази, това което е невъзможно и непосилно, неуместно в първия - от втория лирически дял, - като неделими и двусъставни стихотворно-естетически и стилистични полета на едно и също поетическо послание, постигнато и оразмерено в тези две свои развойно-вариативни, опитни разновидности. За показателен преходен момент между двата дяла от единната поетическа системна цялост при Разцветников – и особено в отношение на вътрешния мотив за това равноправно двусъставно единство - е отбелязана съвместимостта в замисъла и в езиково-изказната маркираност на цикличните присъствия „Прости песни” от сборника „Планински вечери”(1934) и в „Стихотворения”(1942), които са именно „хронологичен” и преди всичко естетически преход към пълното осъществяване и текстологично изясняване на идеята за смисловата натовареност в „детската” поезия на автора. Стихотворните и езиково-стилистични тоналности, - поместени между автентичната екзистенциална „ранимост” и сетивно-емоционална „нежност”, в драматичната съобщност със света и в конкретната практическа ситуацията на реалността, и последвалото автономно образно-метафорично обособяване на приказно-детската мирогледна осветеност в „другия” лирически свят, - на тези текстове стават жизнената среда, в която последователно поезията на Разцветников намира най-точните и окончателни изразни моменти, докосващи се до своите вътрешни идейно-художествени хоризонти, до най-съкровените и удовлетворяващи, постигнати точно в тези дялове, послания, - /върху която принципна творческа схема състоява своето лирическо развитие и Ив.Цанев/: 1)- …Аз нося шарена торба // и къшей хляб във нея, // край мен трепти и грей света - // и аз вървя и пея. // Но вечер, легна ли да спя, скръбта ме в миг прегръща - // аз виждам как трепти нощта // над бащината къща…; 2)- „Вятърът шушне в горите, // лед в планината трещи - // спи ми ти, малко момиче, // в сините скрежни нощи. // Спи и сънувай в нощите, // пълни със ведрост и сняг, // как във полята зарити // малки кокичета спят. // С пролет в очите зелени, // с бели и чисти була… // Скреж се люлее в горите, // лед в планината трещи - // спи ми ти, малко момиче, // с ведри зелени очи. 1 А това, което срещаме в самостойностните „детски” стихотворни текстове на Разцветников: – с характерното абсолютно изчистено виждане на художествения свят и реалната негова съответност, освободен и знаково „отдръпнат” от външната, профанно-вулгарна действителност на „големите” хора и неща, изцяло ситуиран и оразмерен от една „жизнена среда” и одухотвореност на животни, растения и природа, - с абсолютно „очуднено” и индиферентно виждане спрямо стойностите на конвенционалното, екстериорно линейно-историческо време, с естествено произлизащите от всичко това механизми на „играта” и „щастливата ирония”, ореалностяващи „веселата мистерия” /по едноимената книга и всеобхватна творческа концепция на Ив. Цанев/, - в пълна степен се припокрива и с творческото дело на следовника; - ”Весела мистерия” и „щастлива загадка”, изящно и ефирно тайнство, какъвто в същността си е видян и пожелан светът в един „добър сценарий” на свое съществуване, „одобрен” и „осветен”, „оживен” и „одухотворен” от единния и всеобщ хармонизиращ промисъл на световната цялост и устроение. /И смеем да направим уточнението, че точно тук приведените фрагменти от „детския” дял на поета са образци не само за тази лирическа стилистика, но и въобще за цялостното развитие на съвременната поетическа традиция от категоричното ниво на стихотворни шедьоври/: 1)- Зимна вечер губер бял размята, // спи ми, малко зрънце, под земята, // спи и слушай как незнайни хали // свирят в мрака с ледени кавали. // Не тъгувай ти за ясно лято, // ни за ниви със коси от злато, // не тъгувай, че е заледено // твойто стръкче свежо и зелено! // Спи и слушай, спи и чакай в мрака // да пристигне с блага вест южняка - // и ще видиш как ще пръпнат луди // пак пчелици, птички, пеперуди, // и ще видиш как на кон от злато // пак ще дойде огненото лято.; 2)- Яхна Щурчо охлювче рогато, // па му дръпна юздата от злато - // охлювчето хукна във превара, // понесе го право към пазара… // …подплаши се охлювче рогато, // хвърли Щурча във зелено блато, // падна Щурчо, падна, та изпръска // с черна тиня бялата си връзка.; 3)- Люлюм-люлюм-люлюшка, // кой се люшка на крушка? // На росните листенца - // сто врабченца-звънченца, // на младите клончета - // седем пъстри кончета, // на старите клонове - // двойка сиви слонове. 2 И всичко това с идентична художествена и структурна осмисленост откриваме, че е осъществено и от Ив. Цанев. Като извърши, последователно и напълно осъзнато, чрез всеобщите свои сборникови изяви и цялостно творческо развитие (от „Седмица” - до „Дърво на хълма”, от „сериозния” лирически дял - към неговите „детски” стихове и сборници), това значимо „изтегляне” на поетическия език и образно-метафорична символна система от реалността, и обществено-социалната си рамкираност, - колкото и с условен характер, още първоначално, да е била въобще и при него, - в нейното естетизирано значещо „потъване” в света на „малките неща”, на спомената индиферентност спрямо екстериорната емпирична ситуация на конкретната „физическа” екзистенция. А в идейно-философско отношение тук прочитаме „потъването” и като „бягство”, „изгнание”, синхронно проведено и мотивирано от дълбинните, съкровени подсъзнателни творчески полета и смислово-съдържателни измерения, достигнало в своя „късен” период на 90-те до крайните си завършени резултати – на абсолютна ценностна и екзистенциална разграниченост, и емоционално-психологическа, стойностна етично-мирогледна несъвместимост, дълбочинна и съкровена непоносимост на протичащите и доминиращи норми в съвременната реалност. Като всичко това има своите окончателни резултати с „разширяващото” представно преобразуване/пречупване на разбирането за битието, като екзистенциално и изобразително понятие, в неговите различни качествени състояния с метафизичен и сръхреален характер: 1)- Падна мракът и колко невинни гласчета премаза, // а шумът оцеля – и гърми, не прибира оръжие! // Оксижени жужукат, цвърчи изгорено желязо, // сякаш в някакъв адски тиган тишината се пържи… // И се лута от стая във стая душата ми птича, // охкат сенките в тъмното, скърца от ужас кревата, // но открия ли изход в съня, окрилен ще затичам // към зеления бряг обетован - и все по-нататък… // нека пак да се гмурна в тревата, отново да стана // първолак във вечерното училище на щурците! // Мои първи природи, мои читанки опустошени, // нима ме оставихте сивата лудница сам да избродя? // Политнал насън, ще потърся последно спасение // в най-синьото кътче на моята втора природа.3 Кои са тези „мои първи природи” и „читанки опустошени”, за които лирическият субект се опасява, че ще го оставят - „сивата лудница сам да избродя”? И нима са само с „едноизмерни” и „биографични” свои съдържателни основания? Тези са – на първо и последно място – „обетованите земи”, реално заявените „религиозни начала” и налична, съкровено споделена „вяра”, действителните източници на живота и на одуховностените пространства в него, както той ги вижда, просънувал и прозрял. А после, в едно социално-антропологично и културно-историческо отношение, в рамките на преходното/ прехождащо време на цивилизационното познание и неговата иманентно-алиенираща мирогледна природа, - това е явен и драматично представен/изразен екзистенциално-познавателен, естетизиран „страх” (съвсем основателен, дори логично и емпирично доказуем) от самотното и беззащитно изправяне пред всеобемащите, враждебни, отнемащи и катастрофични пространства на „сивата лудница” (понятийно съответен стойностно-изказен ориентир, какъвто се явява „абсолютното нищо” за Геров) – един от окрупняващо-обобщените образи-символи в тази поезия, с идейно и структурно-семантично значение. Открито заявено и осъзнато е изначалното, категориално-ценностно нежелание да се съприкоснови и още по-малко остане, за да премине изоставен и сам „през сивата лудница”, която е нещо повече от събирателен израз, осмислящ реалността, а е ориентиран символ към действителната съдържателна страна на скритото пропадане и безизходен път, какъвто е светът на хората, съвременната, материална страна на човешкото общежитие, забравено и забравило своите „първи природи”, спасението и същностните основания на жизнените потоци в устроението, оразмерени от тези „малки”, изящни и „незабележимо-стаени”, „опрозрачностено-полуматериални”, междинни символни сияния в „най-синьото кътче на моята втора природа”. Но така, или иначе, този лирически субект не само, но и по-точно не желае да се съприкоснови, разграничен етично-мирогледно, със „сивата лудница”, а и изразил/споделил един дълбинен, дори атавистичен „страх” от нейното иманентно притежавано, омъртвяващо и гибелно съдържание, той - красиво и със силна вътрешна заслоненост – заявява своето поведение и самоопределеност „да се гмурна в тревата” и да „потърси последно спасение в най-синьото кътче на моята втора природа”. И докато достигнем до почти „физически” осезаемата еманация и символен „антагонист” на тази „сива лудница”, и на страховете от нейното самотно „изброждане”, до споменатата „обетована земя” и истинна „вяра”, до събирателния смисъл на метафоричния израз за „веселата мистерия”, който съвсем неслучайно е чисто текстологично произлизащ от поетическите и езиково-стилни „измерения” на „детския” дял в творчеството на Ив.Цанев; - Съответно, изразяващ и протичащото синхронно движение - от „бягството”, формално-изказното и философско-познавателно „потъване” в „изгнанието” – към откриването и постулирането, разпознаването на този търсен „свят” още в „Нощен опит за бягство”, провиждан в преследваното спасително „вечерно училище на щурците” и в „най-синьото кътче на моята втора природа”. Но тук, в тази „детска книга” на автора, една от неговите зрели „късни работи”, всичко това окончателно е до-изяснено и художествено защитено в лирическото „провидение” на „веселата мистерия”, изящно и внушително предхождана от една въздействаща и значещо „стаена”, всеобхватна и тотално примиряваща, „смирена” зимна картина в „И пада снегът”, - висш формален израз на тази одобрителна и одухотворяваща, природно-пантеистична и метафизична религиозност, изповядвана и прекрасно защитена в стихотворния текст: Небето къде е? // Отсам и отвъд // белее… белее… // и пада снегът. // Далече-далече // по снежния път // стъмнява се вече // и пада снегът… // Кълбетата сини // кълби си димът, // въздишат комини // и пада снегът…4 И последвалото, „търсено” и последно окончателно решение и обиталище на крайните предели – в изобразителен и гносеологичен смисъл – на вярата и съществуването в метафоричната „обетовата земя”, каквато тук е „веселата мистерия”, а в идейно-художествено и структурно отношение - абсолютен център, въобще за идейната и образно-изказна система в цялостното творческо развитие на Ив. Цанев: Ама че мистерия! // Утре… днес… и вчера // смесени в едно са! Кой ги // омагьоса? Гроздоберът весел // дните е размесил, в хороводен // ритъм из лозята скита и събира // всички косове, пчелички, мравки // и щурчета в гроздоберска чета. // С дивните си тайни той и нас // комай ни мами хеее нататък, // гдето сред листата, скрит // наполовина от една лозина, // кичест грозд ни смига: // „Шумни дечурлига, хайде, // хайде, хайде, пейте // и играйте в чест // на гроздобера // утре, днес // и вчера! 5; - „Смесване” и знаково противопоставно броене, обратно на времевия ход - „утре, днес и вчера”, за да бъде провидяно скритото значение и смисъл на това природно и световно „движение” на устроението. Без вече да различаваме онова сриващо и разкъсващо безпокойство, космическа неудовлетвореност и „тъга”, в която „се лута от стая във стая душата ми птича” в „денонощното бедствие” от стихотворението „Нощен опит за бягство”; За да разпознаем, че тук вече е постигнат абсолютният покой и това „последно спасение”, самопоместването и „живеенето” във „вашата тихичка азбука, звуци от детството”. И за да установим, в крайна сметка, че именно по такъв недвусмислен и категоричен начин познавателно-художественият кръг на творческите и екзистенциални начала се „затваря”, и намира на всички свои „отдавнашни”, „далечни” безпокойни въпроси окончателен и отморяващ, последен отговор – „последно спасение в най-синьото кътче на моята втора природа”, която не е потребно вече и да бъде назована, изобразявана, след като е разкрита и разгадана в „постигнатата” и „отдаваща”, защитаваща и подслоняваща всичко в себе си тайна на „веселата мистерия”. Твърде сериозно и високо в художествено отношение е това изкуство, за да не ни е трудно да „забравим”, съвсем основателно, че е класифицирано като „детска поезия” и има за свои най-важни получатели на посланията „малките човеци”. А също така и да сме абсолютно убедени, че тук „жанровите разделения” са без особено значение, че всъщност са се срещнали и обединили в единното свое „символно-метафорично” изначално поетическо измерение, определено на друго място от поета с израза-прозрение за „друг живот по-цялостен и ясен”. И в крайна сметка, нищо по-безспорно и силно в своето доказано родство, между така приведените стихове на Ив. Цанев и по-горе цитираните прекрасни лирически фрагменти на Разцветников от „детския” му дял, практически свидетелстващи за тяхната единна поетическа генеалогия и творческа природа. И все пак, от критическата рецепция са направени в достатъчна степен ползотворни наблюдения по проблема за Иван-Цаневата „детска” поезия, които, въпреки и да са недостатъчни в „количествено-изброителен” смисъл, са добра основа за следващи разсъждения с обобщителна насока. Имена като Здравко Недков, Симеон Хаджикосев, Благовеста Касабова, Десислава Неделчева, Владо Манолов, Александър Йорданов, Юлиан Жилиев, Владимимир Тороманов, Вихрен Чернокожев са с безспорните свои „частни” приноси към същинското възприемане и навлизане в тази тема.18 И тук е интересно, вън от контекста на книгите, какви конкретни наблюдения извършват тези текстове, въобще спрямо цялостната лирическа картина на „детската” тема на автора. Освен посоченото дотук от текста на Здр. Недков е отбелязана и още една определяща насока, която се откроява впоследствие в стила на поета: …Но общо взето, дидактиката при него е в умерено количество и рядко влиза в конфликт с художествеността. От друга страна, тя е смекчена чрез шегата и дори чрез сатирата. И от една мъдра отстъпчивост спрямо онова, което е особено и на пръв поглед житейски непригодно, но допринася за пъстротата и интересното разнообразие на света (подчертаването - мое, Пл. П.) …Иван Цанев търси общ език с малкия читател най-вече чрез творби, сами по себе си поетични, ”иманентно” художествени, които не внушават еднозначен морал, не разчитат на „детската специфика” – нерядко оправдание за шаблонните и нискохудожествени римувани „залъгалки”, които се ширят в детската литература. Той разчита на многозначното внушение на истинското художествено произведение, чрез лирическото настроение цели да създаде хармония и жизнелюбие в детската душа…19 Един от водещите мотиви, които са своеобразен „мост”, подкрепващи естетическото единство на двата лирически „подхода” на Ив. Цанев, е определен в този критически текст, което е показателен факт именно поради това, че се разсъждава за „детската” поезия на автора, а тези естетически елементи, отбелязани тук, са работещи и равноправни във всяко отношение, и въобще за неговия творчески свят като цялост, което е типологично свидетелство за единство на общо художествено ниво. Става дума освен за елементите на „шегата” и „сатирата”, и особено за - ”мъдра/та отстъпчивост спрямо онова, което е особено и на пръв поглед житейски непригодно, но допринася за пъстротата и интересното разнообразие на света”. Веднага този естетически маркер в много отношения бихме свързали с водещата творческа опозиция в неговата поезия, състояваща се по оста хармонични начала-духовно-античовешко, като един от най-знаковите етични изразители-застъпници на мирогледното противопоставяне (което в случая е и единосъщно със защитата на конкретни художествени стойности) е в извеждането на преден план на неведнъж разгледания дотук обобщен образно-метафоричен силует на „малките” неща, прераснал в понятие от най-висш идейно-изказен порядък: - ”педагогическата” и етична страна на въпроса се ситуира между елемента на „физическото” смирение от тяхната привидна „незначителност” в посочената „мъдра отстъпчивост” към „житейски непригодното”, но което е и „пъстротата и интересното разнообразие на света”, както и безспорно неговите действителни жизнени основания да съществува. В тази цялостна картина, определяща точно реалните битийни и духовни измерения на една стройна йерархична структурна, и хармонична подреденост се вписват общите стилни характеристики при разработването на „детската” тема в разглежданата поезия (в която всичко е свързано и нищо, дори в „най-незначителните” детайли не е случайно, и е съставен елемент от тази неделима идейно-изказна система). Всъщност, освен че неговата „детска” поезия е разбираема най-вече като своеобразен „редакционен вариант”, състояващ се на своето езиково-стилно ниво, можем с основание да твърдим, че сякаш в много отношения неговият художествен език в разработването на тези „детски” книги е достигнал в развитието си най-автентичните, естествени свои нива и възможности на изразяване. Характерното „смаляване”, съпроводено с активното, водещо участие на една цяла образно-персонажна система, класифицирана с условно обединяващото определение за „малките” неща, именно тук, в „детските” книги и в техния език е намерило най-установените си и ясни естетически основания, съотнесени точно към най-вярното представяне на действителната същност в неговата лирическа природа. Тук сякаш всичко - в процесуалната си последователност, вътрешна идейна и изказна логика - е постигнало своеобразната материализирана своя творческа същност, което е видно особено и най-вече на стихотворно-изказно ниво, където ясно и недвусмислено се пресрещат, припокриват и извършват естетическото затваряне на своеобразния „еволюционен кръг” от търсения всички езиково-стилни характеристики, и изяви от двата „периода” на поета – от „детската” му и от „другата” поезия. Всичко това е откроено в разсъжденията на Благовеста Касабова, посветени на тази страна от творческите търсения на Ив. Цанев и нещо повече, изведено е и като устойчива черта в неговата художествена система: …Поезията за най-малките в този период (на „Дневно щурче” от 1975-та, бел. – моя, Пл. П.) беше предимно емоционално-образна, свързана най-вече с познатия животински свят, и то представена в една по-умалителна и по-умилителна форма; бих казала, в една форма проекция и мечта. Би било пресилено и дори провокиращо спрямо този „тих” автор, ако се каже, че прави открития в областта на творчеството за деца. И въпреки това той внесе нов, съвременно пречистващ полъх в неговото развитие. Иван Цанев някак съвсем естествено и незабележимо „уголеми” своите малки понятия, започна да споделя с децата видяно и преживяно с езика на възрастните, без, разбира се, да се отдалечава в действителност от техния специфичен свят (подчертаването - мое, Пл. П.)…”.20 В същата посока, в разясняването на една неделима и единосъщна творческа цялост, докосваща се както до житейския смисъл, така и до същността на лирическото послание, са разсъжденията на Владо Манолов; и там някъде, като своеобразен съставен структурен елемент, формално-изказно и естетическо следствие е и „детската” тема: …Защо, заболи нос в омагьосания кръг на бита и делника, неизбежно се отдалечаваме от тази обетована земя… Стихотворенията на Иван Цанев ни връщат свежестта и очарованието на детското преживяване и световъзприемане, времето, когато светът беше чудо, а животът – приключение в непознати земи… В „Училище за слънчогледи” обаче това откриване на чудото не е само поетичен прийом, а отношение, в което носталгично присъствува предчувствието за отдалечаването от този свят… двойственият образ (на момчето-щурче, ”двойствено съзнание на дете и възрастен”, бел - моя, Пл. П.) позволява стиховете да се възприемат като преживяване сега и като спомен за тогава. И това е ключът към разгадаване на вътрешното движение в детската лирика на Иван Цанев както като идея, така и като композиция на отделните книги… Този образ-тема е една от най-важните смислови връзки не просто между детската лирика на поета и поезията му въобще, но между творящото съзнание и реалния живот, интерпретиран като бедствие в известното стихотворение „Нощен опит за бягство”… Зад откриването на чудото, зад вълшебствата и играта в „Училище за слънчогледи” вече се усеща едно творящо съзнание, познало ужаса и болката на реалния живот, бедствието, наречено всекидневие. ”Училище за слънчогледи” е нощният опит за бягство, превърнат в книга. Така стигаме до парадокса, от който се ражда образът на момчето-щурче… най-първият подтик е загубата на тази обетована земя, наречена детство. Момчето-щурче се ражда от болката по нарушената цялост и хармония на живота и света (подчертаването - мое, Пл. П.)…21 Именно в такъв обширен цитатен фрагмент нагледно е представена тази неделима цялост, следваща/”копираща” модела на света в своята художествена система (в която нищо не е само за себе си), след като практически виждаме преливането и взаимната обусловеност между всички лирически книги, между много от идеите и новопородените/изявени образи в тях, доминирани, сякаш съществуващи само за едно, да обслужват, художествено ореалностяват водещата и всеобхватна творческа тема-опозиция: ”обетована земя, наречена детство” и нейната загуба, образът на „момчето-щурче” – който – „се ражда от болката по нарушената цялост и хармония на живота и света”. И сякаш в тази си част едни подобни аналитични наблюдения в много отношения изчерпват, определяйки в цялост основната творческа задача, с която е белязана въобще Иван-Цаневата поезия; защото от стихотворението „Нощен опит за бягство”, до конкретния тематичен повод на рецензията – книгата „Училище за слънчогледи”, както и с очертаните представителни „образи-идеи”, – са тезисно защитени едни от най-съкровените послания на този лирически свят. Всъщност, възможно е не дотолкова прибързано и обобщаващо да допуснем, че всички критически наблюдения, направени върху тази поезия, с някакъв щрих на логическа достоверност, винаги биха препращали своите окончателни изводи именно към по-горните основополагащи постановки. В тази посока са и конкретните есеистични разсъждения на Ал. Йорданов по книгата „Седем вятърчета” и около детската поезия на Ив. Цанев. Те се вписват и са употребими единствено в такъв вероятен контекст; - наблюдаваме същите етични и естетически опозиции, еднакво съдържание на непреодолими стойностни противопоставяния, същите, установени вече за водещи, мотиви: …Може би затова Иван Цанев е адресирал своята книжка към родителите, към всички, които забравиха, че на света съществува и ч у- д о т о, че съществуват неща, които не могат да бъдат програмирани, не могат да бъда изучени, не могат да бъдат впрегнати в параграфи и правилници… Поет с изтънчени, нежни сетива, Иван Цанев е доловил нещо много важно от детската душевност. Поривът към тайните на природата, вярата в чудесата, в неочакваните полети на фантазията, които правят света да изглежда винаги странен, различен, не като „нашия”… Иван Цанев познава детската душевност и затова в неговата лирика има само чудеса и игра, т. е. това, което нашият технически свят не може да постигне. Играта е път към чудото на съществуванието, тя освобождава сетивата от напластените предубеждения, вселява духа на веселието, на свободното решение, на чистия порив…22 Фактическото първоначално писане на „детски” стихове от Ив. Цанев (и според личните му споменавания) е едновременно свързано с появата на неговите деца, както и с един - все още на ниво „съзнание” – естествен интерес към техния свят и живот, изразен в типичното човешко преживяване и пример за логически „предвидимото” емоционално-творческо следствие при пресъздаване на дадените житейски сюжети, т. е. в този смисъл можем да говорим и за „автобиографични” елементи, вписващи се в основата на художествената система. Но впоследствие става безспорно, че „интересът” е съставна част/”второто лице”/естествено продължение на неговата поетическа природа, друго, различно и в още по-значителна степен средство да достигне в идейно и изразно отношение основанията на своята творческа същност. Съществуването на подобен вече „надсъзнателен” мотивационен подтик е възможно да е свързан хронологично със „съзнателните”, първоначални причини или да се е оформил в тези всеобхватни и дълбинни естетически характеристики по-късно, осъществен на едно логическо ниво (при постепенното стихотворно натрупване на опит и „детски” лирически сборници), или всичко това да е станало в една едновременна идейна среда, неразличима за събитийната последователност. Но най-допустим за обсъждане е един трети сценарий на поетическо и сборниково развитие. Условно интересуващите ни тук негови начала са разбираеми в дълбоките творчески интуитивни, предвербални измерения на тази творческа природа; в смисъла, че изявените продуктивни интереси към „детската” тема, първо се срещат категорично със самата лирическа и мирогледна основа на неговото поетично развитие в цялост, и - второ, тук имаме вътрешно присъщо очертано, още на едно първообразно, предлогично ниво, равенство между широките идейни проблемни полета (представящи тази поезия въобще) и изказните участия на всички тематични подраздели от конкретно развитите „детски” мотиви. Още с първоначалното разглеждане на една книга като „Чухалче” (1979) се откроява същият модел при структуриране на това поредно, ново ”измерение” от лирическия свят, поместено в следващите „пръстени” от развойната спирала (и също така в своето едновременно съществуване, успоредно на всички останали), който модел преповтаря принципите, срещнати в сборниците от „Седмица” – до „Дърво на хълма”, същият основен стилистичен мотив, създаващ средата на постоянното търсене и споделяне на някаква „нежна тайна”, преминаваща през създаваните стихотворения и поетически образи. Като този мотив е оста на творческия смисъл, който подрежда и придава обща системна идейно-изказна цялост между всички тези разгърнати естетически знаци: - на човешките деца - „тричките сестрички”, на чухалчето, орехчето, на „най-малкото братче” от изтърваните „седем вятърчета непослушни”, кукувичите и лястовичите „деца”, таралежът, врабчето, гургулицата, бухалът, ”сълзите на лозите”, щъркелът, кълвачът, ”тъкачите” на тревните корени през пролетта, ”разцъфтялата акация” с „делегацията от приказливи пчели”, мравката с „мравешкия път”, веселата ”игра” на стъпките с „летния дъжд” (погледът е обърнат отново надолу, както естествено би го „изживяло” едно детско съзнание), образът на „дневното щурче”, ”огънчето алено сред полето”, ”смелата вода”, пътеката, играещата „сянка” на детето и неговите „тайни” от нощта, където тя не бива да го съпровожда ; - като всички „персонажи”, освен че са регистрирани/наблюдавани от творческия поглед на една равнопоставна основа, способна да долови и назове, и на „елементарно”, структурно ниво действителният характер и природа на тези „малки” неща, тя - след като стъпва на това ново „измерение” от споменатата „развойна спирала” – извършва своеобразното художествено обогатяващо преповтаряне и доразвиване на същите очертавани „фактически” начала от лирическия свят. ”Общуването” е провеждано на един успореден, категориално синхронизиран език на този в цикъла от сборници между „Седмица” и „Дърво на хълма”, и нещо повече – „събитията”, лирическото времепространство се състоява сякаш в същото представно поле на известния реален свят, но той е „изговарян” и „оживяван” от успокояващите, и хармонизиращи всичко тоналности на смирената, и умилена човешка, и творческа природа от съзерцаването, и вживяването във вътрешната логика, в самите съкровени основания за съществуването на тези „малки” неща. И отново всичките лирически означения са своеобразно „разслоени” в структурната общност на характерния образно-метафоричен природен пантеон, за да ореалностят, художествено и практически да защитят в своята единна системна цялост подобен или идентичен на познатия пантеистичен идейно-естетически модел; като всичките техни смислови нива са също, за да защитят, - но вече чрез тази завършена, семантично и знаково, цялост, - едни реални и конкретно съществуващи измерения на човешката екзистенция и същност. Освен това, ако в „другите” книги на поета в постигането на този идейно-естетически модел участва буквално фактологично светът на „възрастните” хора, светът на „голямата история”, на социалните и психологически въпроси без решения и отговор, неизбежно генериращ лирическото безпокойство и сривовете в мечтаната/ въобразена естетическа и сетивна „хармония” в широката рамка на модела, то тук, първо, са игнорирани тези лирически „сюжети” и, второ, различаваме съществени отлики в самото значение, участващи елементи и общи тоналности на поетическия език; - Докато при „другите” книги наблюдаваме един лирически субект, който е категорично „зрял” и завършен, непреодолимо ангажиран и съществуващ чрез своите мирогледни интереси, и човешко-етични представни хоризонти, в крайна сметка назоваващи изначалните и „вечни” стойности, но придружени от широкия фон на едно световно безпокойство и всеобщо осезание за идейно-философска, и битийна дисхармония; - а в „детските” книги на поета срещаме този доминиращ елемент, с формообразуващо, тоническо и структурно значение, на лирическата и стихотворно-езикова „игра”, който е наличен на всички нива – от словообразувателно, до синтактично и стилистично. Като тази „игра” препраща своите окончателни смислови задачи към едни идейно-естетически творчески търсения и номинативни функции (както, разбира се, виждаме и очакваното, логично „недопускане” във всяко отношение на никакви фактически елементи и информация за/от света на „възрастните”, и на „голямата история”). И веднага от всичко това е окръглен интересуващият ни тук лирически субект, който основно извършва едно-единствено действие - на активно и безрезервно съучастие в споменатия модел на естетическа и реална, практическа „игра”, ситуирана от задължителната рамка на общата сетивна и творческа интуиция за хармония, защитена от това постоянно присъствие, дори и най-вече на елементарно тонично ниво, на увличащата мелодия на стихотворната, образно-мисловна и логическа „игра” (която явно е своеобразно езиково „копие” на творчески защитаваната тук представа за света като подредена, съразмерна, макар и условна, относителна форма, носеща в себе си своите действителни начала на етичния и одухотворяващ смисъл), въпреки и - в типично езиково-стилистично отношение, това да са и видови маркери именно на ограничените, обичайни виждания за постигане на „детската” стихотворно-изказна форма: Мравката тръгна още в зори. // Хей ти, щурецо, път й стори! // Зрънце от жито тя мълчешком // влачи към своя мравешки дом. // Тъкмо изброди бурена гъст // и срещу нея – бучица пръст. // Как да премине и откъде? // Но нали трябва да се яде, // тръгва нагоре с пъшкане пак. // Гледай каква е мравка-юнак!...23 И между другото, вън от контекста, в цитираното стихотворение е видно, доколко тази всеобща функционална основа на посочената „игра” е валидна и спрямо конкретния лирически „образ” на мравката; като самият той е абсолютно подкрепващ тази обобщаваща рамка на „смешното” и „играта”, чрез малките, умалителни („одухотворено-миловидни”) свои значения. Но нека бъде уточнено още нещо около въпроса за същностните отлики в двата лирически субекта. Докато при първия става дума за очертаните широки мирогледно-представни лирически хоризонти, които осмислят и принципите на неговото съотнасяне, и към измеренията на „вътрешния” свят, и към средата на „реалността”, в най-широкия смисъл на понятието (символно съпоставими с някаква своя „триизмерна” структура). То, при втория, убедено можем да твърдим, че лирическият свят съществува в една логична и естествена „двуизмерност” – на смиреното/смалено, увлечено в себе си съществуване на този субект, копирал детското съзнание и неговата самодостатъчност в модела на света и битието като „игра”,- категоризираща „двуизмерност” със своите хоризонти именно в основополагащите смислови и етични стойности на „малките” неща. И все пак, в смисъла на установените две успоредни, ”огледални” съществувания/ вглеждания на погледа (от двете „разновидности/състояния” на един и същ лирически субект) със съзнанието за преповтаряне, но и с целта за подчертаващо препотвърждаване на важността в засегнатата обобщаваща зависимост от Владо Манолов за същността, значението, ”ключът към разгадаване на вътрешното движение в детската лирика на Ив. Цанев както като идея, така и като композиция на отделните книги”, организиран около споменатия „двойствен образ… като преживяване сега и като спомен за тогава”, - можем да приемаме, че именно тази „двусъставност” на лирически субекти/състояния, ”редакционни варианти”/опити на ниво творчески периоди – „детски” и „друг”, е в най-пълна степен представяща в цялост същността, стремежът за изчерпване на „голямата” тема в тази поезия. И нещо повече, не е възможно да бъдат обяснени в пълна мяра и сами за себе си естетическите, и смислови значения на „редакционните варианти/опити (придружени с „мигрирането” на образи и мотиви) от най-елементарното ниво, до най-високото в йерархията на формално-изказните отношения, а също така и тези най-окрупняващи два художествени модела от реда на „редакционните опити” – разработили „детската” и „друга тема” в Иван-Цаневата поезия, ако не бъдат винаги възприемани в единосъщно „двусъставно” единство, взаимно разясняващи, диалектически допълващи, всяко със своите присъщи характеристики, тези свои две лирически и художествено-познавателни начала; което беше видяно, доказано и на едно категорично „оперативно” ниво, където се пресичат стихотворните послания в два привидно напълно различни стихотворни текста, както образните и стилни особености на тяхната изказна структура – на „Сянката” от „Чухалче”(1979) и в „Нощен опит за бягство”. Когато възприемем в една съпоставителна и логически свързана поредност книги като „Чухалче”(1979), ”Седем вятърчета”(1982), ”Огънче алено”(1984), ”Трички сестрички”(1985), ”Светлоструй”(1987), ”Питанки и чуденки”(1988), ”Зарчета-велизарчета”(1989), ”Весела мистерия”, бихме различили няколко устойчиви стилистични и структурни черти, който са определящи при тяхното създаване, както и за крайния художествен резултат: - В структурно отношение тяхното „съставяне”/написване е организирано върху абсолютно еднакви естетически принципи и е подчинено на една обединителна за всички сборници творческа задача. Срещаме се отново с характерното „мигриране” на стихотворни текстове през отделните лирически книжни опити/ варианти, които по този начин са и своеобразни, поредни, преповтарящи единната поетическа идея (и тук явно опираме до проблема за „единствената книга на поета”), преминаваща, обединяваща тяхната условна разделеност от отделните книжни тела. Наблюдаваме „повторения”, устойчиво присъстващи като стилно значеща черта и в изобразителните, образно-метафорични нива, в лирическите описания на природните и битийни „сюжети”, които са и особените смислово-съдържателни полета при разгръщането на „детската” тема от поета. Именно в тази част те пунктуално преповтарят онова, което постигат сборниците, поставени в реда от „Седмица” - до „Дърво на хълма”, в контекста на разсъжденията в предходната част от изложението. В най-широкия прочит и едновременно буквално разбиране на лирическото послание, - и тук, в „детските” книги на Ив.Цанев, както и съизмерено с това от „другите” негови сборници, - се срещаме, във възможно най-същностното му тълкуване, с проявата на еднаквите свои идейно-естетически търсения, пресъздаването на етичните и художествени стойности със сходни познавателни, философски и творчески задачи. Всички стихотворения (сами по себе си и в по-широкия контекст на неговото творчество в цялост), условно причислени и фактически към „детските” сборници на автора, категорично е възможно и желателно да бъдат разглеждани, и те - като своеобразни „лирически, огледални отражения”, допълващи/дообясняващи образите, темите и мотивите в „другата” поетическа развойна посока на разглежданото творчество, като те са и допълнения към споменатата единосъщна диалектическа двусъставност на лирическите субекти. Като, от една страна, двете разновидности сборници и двете природи на лирическите субекти, освен че са събирателни и символно означават две мирогледни състояния на човешката и времепространствена същност, те представят реалното и наличното, контрастно и фундаментално съизмерено, противопоставено на желаното и въобразено, изгубено и мечтано, преследвано постоянно и в творческото развитие, и като достояние на екзистенциално ниво – свят на „добрите неща”, особена одухотворена и „осветена”, ”обетована земя”, където всичко е постигнато и човекът е самият покой, от където няма защо да се отпътува нанякъде, защото там е едно - начало и край на всичко, мечтано и изстрадано, желано от човешкото съществувание (търсена и желана хармония в цялата „сюжетна” и тематична структура, в идейните търсенията на сборниковия цикъл до „Дърво на хълма”) и от ценностната система на лирическия субект. А най-знаковият, обединителен образ-символ тук е на „детето” и „детското начало”, с неговата неопетнена природа и съзнание, но поради което е безспорната причина, за да бъде „поставено” и чрез него – съизмерени ценностните, автентични характеристики на действителния живот, единственото правдиво средство – без размиване на основните ориентири – способно да изрази най-точно и обясняващо безпогрешно антропоцентричният феномен, и неговата самостойностна мирогледна система, в контекста на световното извършване, в който са хората, като именно от тази контрастна и категориална съпоставимост са и производните на това, съкровени художествени „заключения” и същностни послания. И точно по този начин художествената употреба, неповторимата лирическа интерпретация на „детското” начало тук е изведено до особено високо ниво на познавателното и етично внушение. Струва ни се, че спрямо очертаната цялостна картина на разгърнат лирически свят в „детската” поезия на Ив. Цанев, както и спрямо широката естетическа основа от проблемно-тематичния хоризонт на „другите” книги, са налице няколко забележителни стихотворни открития, условно поставими в този „първи” дял, които уверено можем да допуснем, че именно в характерните и в най-значителна степен смислово натоварени стихотворно-изразни фрагмента, в рамките на текста, са със силно приносно значение спрямо всички изказани/ създадени преди това лирически опити към „единствената”, ”голяма” тема, въобще осмисляща разглежданото творчество; достигащи особените, характерни предимно за тях притчово-обобщителни стилни черти (които и чрез значителните формални възможности на това тънко лирическо внушение), имат в тяхно лице идейни застъпници на едни гносеологично-космогонични и природно-пантеистични изобразителни начала. Едни такива своеобразни стихотворни свидетелства, - макар и с доминиращи в по-голяма степен „виталистични” стилни особености (по интересен начин съпоставимо, успоредеещо с нещата от „Седмица”(1968), през „Неделен земетръс”(1973), до „Телеграма”(1977), етапно описващи основите на цялостната лирическа картина), - са заглавията „Чухалче” и „Най-малкото братче”, които откриваме още в едноименния сборник от 1979 година. В „Чухалче” примерът е следният: …Какво е чуло? И коя е тази // ужасна тайна, // дето трябва да я пази? // Не ще узнаеш ти, защото // не казва нищо повече горкото… // Едничкото, което чухалчето знае, // това е // думичката „чух”.24 Всичко това е една особена образна реминисценция със стилистично повтарящата се черта на съзнателно „неопределеното”, непълно щрихиране на тематичния и лирически силует при назоваване, конкретизиране на изказа. Същото „анонимизирано”, непълно ореалностяване на образа-символ, на цялостната творческа инвенция срещаме в едно от знаковите стихотворения в тази поезия, каквото е „Дърво на хълма”. Тук, в „Чухалче”, нещата – разбира се с категорично други тематични задачи и стойности - именно в езиково-стилистичните си общи маркери са абсолютно съпоставими с характерния процес на назоваване чрез един особен „отказ-отлагане”, изграждане на „художествен евфемизъм”, който е и рамката, способна да задържи и състои лирическия смисъл, като, едновременно с това, го ситуира в един специфичен изтънчен Иван-Цанев образно-метафоричен релативизъм. А в примера с „Най-малкото братче” виждаме онова същото силно изобразително средство, което визуализира, ”опредметява” и „оживява” природните реалии в структуроопределящи компоненти, представящи времепространствени измерения и основните категориални оси, както на този природно-цикличен, виталистичен поток, знаков за търсения смисъл и съществуващ висш порядък в действителността, така и преноса на същите тези представни направления в сферите на лиричния и художествено-изобразителен модел (разглежданото стихотворение също се вписва в направеното развойно успоредяване със споменатите три лирически книги от „другия” дял на поета – от ,1968-ма, - през ,1973-та, - до ,1977-ма,): - става дума за образа-символ на „вятъра”, тук интерпретиращо и смислово преобразуван чрез разслояването, похвата на неговото ”умножаване” (който също е специфичен подвид от всеобхватния изобразителен принцип на „умаляването”, имащ и включително определящо структурно значение за тази поетична изказна система, както се установи в предходните разсъждения в изложението): … - Бяхме изтървали седем // вятърчета непослушни. // Шест ги заловихме снощи, // ала седмото се скри и // прави още, прави още // пакости и лудории. // Дим открадна от комина, // на тромбон в улука свири - // вдига шум и за седмина, // а пък не оставя дири! 25 От същия типологичен изброителен порядък, имащ в себе си доминиращите „описателно-изобразителни” стилистични черти, са значителен дял стихотворения от „детската” поезия на автора, което само по себе си е от значение, доколкото явно е ползотворен принцип, употребим в много отношения, въпреки и тук с малко видоизменени тоналности; - ”Пролетен въздух”: Небесата са чудно високи // и пораснал е вече денят. // Вятър свири от всички посоки, // а улуците барабанят… // А над къщите – погледнете! - // литват орляци хвърчила. // И сами се повдигат ръцете // подир вятъра като крила. 26; - „Звездоброй”: Един невидим чер хлапак // в тревите топли вечер скрит е - // най-будният между щурците // повиква сънищата пак… // заспива най-подир щурчето. // А все брои, брои момчето… // И сякаш букви по небето, // звездите тайнствено трептят. // Ала защо нощта не стига // едно момче да прочете // до края тая звездна книга? // Петел на двора кукурига // и всяка от звездите мига // като учудено дете. 27; - Жизненият виталистичен и изначален кръговрат по поразителен начин е изразен в „Дълга, дълга година”, - като стаено следване/омъдрен ”прочит” на неговата природно-хармонична цялост и търсен-скрит, съкровен смисъл зад красивото изреждане на сезоните и самодостатъчно постигане на този световен, циклично-повторителен ритъм: Току-що си разтворил тази книга // и вече виждаш: първи сняг вали!... // Ти с ручеите премини през юни, // а той за спомен ще ти подари // безброй щурчета със гласчета лунни… // Като сълзи, набъбнали в окото, //снежинки топли пак ще затрептят // над теб, над мен, над нас, // над всеки, който // е бил през тези месеци на път. 28; - В „Синя, далечна, невероятна”, в „Дъждовни сънища” и „Насън и наяве” можем да открием показателни изобразително-живописни фрагменти, които с почти сетивна достоверност изследват/доказват именно, доколко „детството”, разчетено като многозначно-дълбинна съдържателна и жизнена категория, но преди всичко в художествено и етично-познавателно отношение, е основополагаща за самите протичащи процеси на лирическо развитие и състояване в този поетичен свят. Като точно в тази част образът-символ на „детството” е персонализирано ангажиран с това да представи и изрази посредством себе си самите битийни потоци, представителни за смисъла и същността на съществуването и човешкия живот. А така недвусмислено е доказано, че без това насъщно участие на „детето” и периода на „детството” като единствено убежище на тези човешки основания за продължаване на живота във „възрастните” периоди, за него е непосилно да остане и „физически” оцелее, той не би успял практически да съществува, - а тук „детето”, в една свободна вариация, се припокрива и метонимично подменя значенията с „миражния”, и хиперболизиран смисъл на тази „синя, далечна, невероятна и неизвестна до днес планина” („планина” на въображението и мечтаното, красиво развито в детското съзнание и предстоящо все още бъдеще, примамливо в приближаващите, загадъчно-приказни мигове от настоящата реалност), като нейните завладяващи и увличащи лирически внушения сякаш превъзхождат цялостно, именно в дълбинните натрупвания и поливалентност на смисъла, дори един от водещите, доминиращи в тази поезия въобще образ-символ - на дървото на хълма: Връх ли синее там горе, където // гледаш обзет от неясен копнеж?... // чу ли щурчето как сънно скрипти? // То съчинява си приказка лятна - // ще ти разкаже нощес за една // синя, далечна, невероятна // и неизвестна до днес планина… // някога… утре… през някой ден… // там, на върха, ще достигнеш накрая. // Само не спирай, сънувай, момче!... // скърца с перото доброто щурче.29 Идентично е лирическото послание и в „Дъждовни сънища”, - същото разчитане на небето и небесните знаци, с онези скрити пориви на устроението, около които е организиран и неговият смисъл, чрез завладяващите щрихи на едни природни елементи двупосочно и обогатяващо се взаимопроникват, и битийните реалии, и дълбинните нива на това лирическо послание: …ти чуваш: пеят капки във съня ти… // Сънуваш ли, че вън дъждовен ден е // дошъл и сее бисерна роса?... // една дъга пониква изведнъж. // Небето сякаш светва от възхита, // безброй крилца из въздуха трептят. // А от ръката ти след миг излита // калинката на бъдещия път.30 И в една сходна, и „различна” гледна точка са особено примирени въпросите на житейските пътища във всеобемащата центростремителна рамка на хармоничните интуиции, и начала, и всичко е поместено в един изначален, дори метафизично постигнат, и никога незаличаван покой (който е достатъчен след като ги е „променил” и тези пътища не са дотолкова плашещи), изразяван и на ниво стихотворни тоналности с тяхната категорична и устойчива мекота, ефирна, изтънчена и синтактично съвършена структура, лекота и особена, прозрачна тъкан на конкретните образи в стихотворението; като тук образът на „детето” също вариативно е подменен с този на „съня” и тогава още по-съществени стават проведените движения към съвършените негови „територии”; - определящото е, че имаме преповтаряно и извършено (като самостоен „сюжетен” вариант) на това събитийно действие към един пореден „вариант”-разновидност на идеалните екзистенциални измерения и естетически полета: …Ще се отвори ли вълшебната // врата? Не си ли закъснял?... // Сълза на мъж? Пътека звездна? // Искри от огнено дърво? // Какво се крие там наистина?... // Когато думата забързана // на устните ти затрепти, // наяве… вече в друга възраст // навярно ще осъмнеш ти. // Ала се питаш със тревога: // - Ако прекрача този праг, // обратно във съня ще мога ли // да се завърна после пак? 31 И тук, с приведените три стихотворни примера – на „Синя, далечна, невероятна”, на „Дъждовни сънища” и „Насън и наяве”, от сборника „Огънче алено”(1984), освен с всички определени характеристики се срещаме с нещо, което макар и по-бегло е вече загатнато в предходните страници. Става дума за онази категорична отлика, дотолкова контрастираща и показателна при сравненията с водещи стихотворения от „другия” дял на поета, която е изведена в „детската” поезия като основополагащ лирически мотив, пресичащ условните „начало” и „край”, и всички значими естетически детайли в творческите търсения на разглежданото творчество в цялост. Където, ако в „цикличния” кръг със сборници от реда на „Седмица” и „Дърво на хълма” споменатото центриращо значение на природно-пантеистичното хармонизиращо начало е „разколебано” - „разслоено” - обременено с орнаментите на съмнението и скепсиса, на трагическото безпокойство, на търсеното-изгубено, незащитено осезание за съвършеното състояние и състояване в „детството”, и неговите производни, в пагубната и непреодолима среда на „сивата лудница”; То, именно в „детския” период на автора с помощта на такава диалектическа свързаност, разбираме доколко е различна (и едновременно с това – еднотипна, еднаква в същността си) тази творческа нагласа на идейна и стилна монолитност, концентрирана в единния естетически и психологически силует на „детството”, изразяващо и като следствие субектните очертания на едно по-абстрактно, и теоретично структурирано понятие, организирано смислово около определената подробно в предходната част на изложението „голяма” тема за това лирическо развитие в цялост. Както точно в този свой дял – на „детската” поезия – авторът сякаш най-пълноценно, и в достиженията на художествения език, пресъздава и защитава същностните естетически очертания на тази тема. Следващ момент, който заслужава сериозно внимание и е производен на „изравняващата” основа, на тежнението към всеобемност и цялостност в езиковите и мирогледни принципи, първоначално стъпили върху двата дяла в Иван-Цаневата поезия – на „детската” тема и на „другите” лирически сборници – е тяхното особено успоредно и непреодолимо двупосочно „диалогизиране”, основано на едно постоянно и активно преминаване на естетическа и образно-метафорична „информация” между двата дяла. Като нека отново се позовем на казаното от Владо Манолов, - с онази част от разсъжденията, изговарящи именно общите принципни и конструктивни особености на „информативно” движение, към което едва ли би могло да бъде нещо добавено, и особено в отношение на този естетически факт като безспорно доказателство за почти надлогичната и „загадъчна” смислова мотивировка на двусъставното единство спрямо интересуващите ни тук две лирически начала; ”загадъчност”, доколкото е и от същия типологичен порядък проблемът за редактирането и „редакторските варианти”/”стихотворни опити”, широко обсъждан и всецяло присъстващ, като непрекъсваема мотивационна ос на тази поетическа природа, - по същия категоричен и цялостен принцип, както е и установеното от критика общо „информативно” преливане и обмен, ”мигриране”, движение на естетически и всички други структурни елементи, взаимнообуславящи самостойните дялове и две начала: …двойственият образ (на „момчето-щурче” от книгата „Училище за слънчогледи”, ”носещо двойственото съзнание на дете и възрастен. Съзнание за това и сега”, бел - моя, Пл. П.) позволява стиховете да се възприемат като преживяване сега и като спомен за тогава. И това е ключът към разгадаване на вътрешното движение в детската лирика на Ив. Цанев както като идея, така и като композиция на отделните книги… Нещо повече! Този „образ-тема” е една от най-важните смислови връзки не просто между детската лирика на поета и поезията му въобще, но между творящото съзнание и реалния живот, интерпретиран като бедствие в известното стихотворение „Нощен опит за бягство”…32 И в тази връзка, както е възможно да бъде определен мотивът за търсенето, пътуването - към това изгубено и хармонично „детско съзнание”, и „детски начала” - за водещ въобще в поетическото развитие на Ив. Цанев (безпроблемно и постоянно преодоляващ неговите условни „разделения”, лирически, времепространствени и типологично различни измерения), като имаме и двете ситуиращи и стойностни естетически трактовки, развити в „детската” тема и от „другата” лирика; - по този начин постепенно виждаме очертани и логически установени контурите на действителното „фактологично” разпростиране в разглеждания поетичен свят, съпроводено неизбежно от усложнени, преплитащи и продуктивни взаимовръзки, и идейни зависимости. Но нека се върнем повторно на стихотворението „И пада снегът” от книгата „Весела мистерия”, което категорично се изяснява и като един своеобразен семантичен код, разкриващ конструктивните принципи на скрепяване в този лирически свят, както неговите естетически и мирогледни хоризонти, върху които той обуславя своето „фактическо” лирическо състояване. И още по-съществено е това, по какъв начин впоследствие тези хоризонти са „населени”, а от там и мотивирани, логически защитени, с изнасящите смисъла стихотворни и образни елементи: Небето къде е? // Отсам и отвъд // белее… белее… // и пада снегът…33 Първо, тук ни интересува именно очертаната друга водеща идея, съставяща темата за търсенето на изгубеното, субективно определена като „детство”, ”детско начало”, постигнато и защитено практически в „детския” дял на поета. Но, освен че виждаме състояването, протичането на тази основна екзистенциална и естетическа „защита” именно в „детския” дял, което е категорично неслучайно и знаково, художествено мотивирано (имащо и своите идейни причини, дори поради „факта”, че точно в тези „детски” лирически „сюжети” е присъствието на централния образ-символ на „детето”) и защото именно тук в най-пълна степен е постигната, изпълнена творческата задача около темата за „хармонията” и подредения, осветяващ смисъл на световната цялост; което е и „външно” изразено със своеобразната „монолитност” на лирическия субект, несъдържащ в своята природа „фактите” от сферата на профанното, от кръга на изначалните и разтърсващи „страхове”, и съмнения, визуалиризани от „сивата лудница” в „Нощен опит за бягство”. Основен въпрос в тази част от разсъжденията е и къде действително, и категориално се ситуира „детският” образ-символ в общата рамка на трансцендентната всеобхватна представа за нещата, защото именно тя е поставима най-високо в ценностната и знаково-изказна йерархия в тази поезия, тя е изразител на своеобразните „последни”, ”окончателни” познания в разглежданата творческа природа и генерира, осмисля всички естетически основания, теми и мотиви. А безспорно е именно това, че „детският” образ-символ (централна, основополагаща идея първо в „детската” поезия на автора, както и въобще за неговото творчество в цялост) е един от типологично най-приближените с изразните си възможности художествено да определи стилната и проблемна особеност на Иван-Цаневата лична трактовка на тази „голяма” тема и „окончателното” знание за нея. Нещо повече, тук недвусмислено всичко е организирано около тази „представа”, образно-метафоричните нива, стихотворните и сборникови цялости са именно с този постоянно „неустановен” характер, ”мигриращ”, състояващ се в преход, ”заличаващ” и релативизиращ всяка „установеност”, ”трайност” на всички съставни елементи от поетическия свят, за да достигнат в крайна сметка познавателно и художествено до „тайната”, до „скритите” неща, движещи и съставящи най-дълбинния прочит на световната цялост. А всички споменавани тук и доминиращи образи-символи (включително и на „детето”, на „детското” начало) са съотнесени към всичко това преди всичко като своеобразни „отразители”, търсещи в хода на лирическото развитие най-точните подходи, чрез които да постигнат и изговорят, формално и „фактически” да ореалностят нейната действителна, и надреална същност. И нека проследим с примерни стихотворни фрагменти практическото смислово идейно-естетическо и образно-метафорично „заселване”/изпълване на общата лирическа среда, в която е поставена интересуващата ни „рамка”, субективизирана с един от най-успешните художествено моменти от това творчество въобще, постигнат в „И пада снегът” (като преди това повторно бъде подчертан наличният знак за тотално, всеобщо равенство на всички изразни елементи в тази поезия въобще, независимо къде условно те са установени и се изявяват, дали в „детския” дял, или в цикличната цялост на книгите от „Седмица”, до „Дърво на хълма”). Първо от поредните зависимости е цитираното вече начало на това стихотворение, което в общия ред на естетическия принцип е със значението на една лирическа „аксиома”: Небето къде е? // Отсам и отвъд // белее… белее…// и пада снегът… Трансцендентната представно-идейна основа е установена чрез образа-символ на „небето” и на своеобразното категориално, времепространствено ореалностено означение на „снега”, което е недвусмислено издирваното значение на „тайната” между преходите и границите от признатата тук наличност на различните множество „светове”, където мирогледният хоризонт на лирическия субект се разпростира дотам, докъдето е и териториалният обхват на това „небе” – „отсам и отвъд”, където събитийната съдържателност и скрито, подтекстово движение на устроението е метафорично „оживено” от продължения, предварително и относително статичен смисъл на „небето” по координатната ос на препращането „отсам и отвъд”, и от ненатрапеното ”стаено-тихо”, значещо и загадъчно присъствие на „снега”, който именно „отсам и отвъд белее” и е почти свещенодействащ при своя валеж: белее… белее… // и пада снегът. // Далече-далече // по снежния път…; - И как иначе да разбираме това пълно, и всеобхватно ангажиране/употребеност тук на всички характерни езиково-стилистични особености от тази поетическа изказност, освен единствено, че те са били винаги с такива конструктивни и изразни особености, а тук това в най-силна степен е проявено, най-открито постигнато и поради спецификата на конкретната лирическа тема в стихотворния текст: - мекотата, нежността, стаяването на природата и едновременно на самата „отелесеност” на лирическия език, значещата смислово мелодичност на изразните повторения и семантична натовареност в „мълчанието” на „многоточията”, което е и силното индиректно присъствие/значение на подтекста, потъващо и появяващо се „нанякъде”-„отнякъде” - свидетелство и за защитаваната, „приказно-иреална” основа на изобразявания свят (неизвестно кой от всички, а навярно и всички през наблюденията от натура на реалния), но и в крайна сметка е последно доказателство за тази идейно-естетическа, и представна доминанта на „трансцендентната основа” (както в конкретния стихотворен текст, така и в разглеждания поетически свят). И следват изобразителните, допълващи щрихи към тази обща и всеобхватна рамка на споменатото и обсъждано тук нейно практическо смислово „заселване”/изпълване: Ама, че мистерия! // Утре… днес… и вчера // смесени в едно са! Кой ги // омагьоса? Гроздоберът весел // дните е размесил… // всички косове, пчелички, мравки // и щурчета в гроздоберска чета… // Шумни дечурлига, хайде, // хайде, хайде, пейте // и играйте в чест // на гроздобера // утре, днес // и вчера! Децата тук са изравнени и в единна цялост, първо с „гроздоберската чета” и после, посредством носения от нея естествен природен корен, са и неотделими „участници” (на лирическо и на житейско, практическо ниво, поставени, остойностени по този начин от автора) в тази природно-пантеистична картина на „веселата мистерия”, с нейния завладяващ и вечен, изначален ритъм. Освен това, открояващото се по този начин протичане на времето – „утре, днес и вчера” – към едно „поетично-приказно” и „емпирично” минало, категорично препраща, и в крайна сметка отвежда до праобразите на „началото”, което е търсене на изход, проход към окончателното, последно „знание” и в измеренията на действителността, на „физическите” неща; А също така отново се срещаме и с поредното щрихиране, представяне на общата художествена концепция за световното и неделимо цяло, чрез лирическите знаци на постоянно носеното емоционално-сетивно усещане и постигана естетическа задача. И всъщност, с какво се различават тоналностите, както и тематичният обхват, с който е постигана тази творческа задача във „Весела мистерия” от едни абсолютно равнопоставни, идентични и в детайлите, примери, каквито разпознаваме в знакови стихотворения за цялото творчество на поета като - „Пролетна вода” или „Ветровито време, ”Насаме с огъня”, ”Към щуреца”, ”Мелодия от есента”, ”Приказка за живота”, ”Сам в следобеда”, ”Накрай света” и „Телеграма” (и други), - които са представителни именно за това неотклонно извършвано естетическо и мирогледно-познавателно, с емпирично-екзистенциални стойности, ”надничане” през нещата, ”вслушване”/”прочитане” на тази световна цялост и на нейния присъстващ във всичко и навсякъде смисъл: …Тъй всеки ден прекрачваме през границата нежна // между нещата, без да я усетим даже, // а болката и щастието се съединяват // в оназ далечина трептяща и неуловима, // която все наричаме душа. ? Както на друго място това е намерило друго свое „лице-наименование” – на „осмото чудо” от едноименното стихотворение, диалогизиращо с казаното от стаите хора, - че под тези чудни небеса // ставали са // долу на земята // …само седем? - чудеса… Това е същото онова „име”, срещнато и във „Ветровито време”, но там с образа-символ на „вятъра”, който - издърпва връвта и към друго небе закръжава, и сякаш едно неуморно и буйно течение // размества нещата, огъва зелените клони, - извивай се гъвкав живот… // И все тъй ни тласка по своите пътища странни, // по-силен от нас, непрестанният вятър; - друг „редакционен вариант” на „въртележката” – Весел връх // на пъстър панаир!, какъвто се представя това несвършващо и вечно движение на живота в „Осмото чудо” от книгата „Седем вятърчета”(1982); - или другият „редакционен вариант”-разновидност, пресъздаден в образа-символ на „веселата мистерия” от едноименното стихотворение с този метафорично-енигматичен израз на - „утре… днес… и вчера // смесени в едно са! Кой ги // омагьоса?, - зад който въпрос сякаш почти е разкрит и самият отговор, - мистерия по смисъл, гатанка-игра по стилистика, заложила дълбинно в своите същностни нива на загатнатото, полуизговореното, че причинителят на тази магия/ омагьосване е и „създателят” на нещата, (на живо и неживо, на видимо и невидимо). Прекрасни са тези безкрайни „редове” от „вариации” по една обща тема (”редакционни варианти”), каквито „редове” именно са и „фактическото”, и идейно-семантично съдържание въобще на това поетично развитие в цялост; ”прекрасни”, ”красиви” - не сами по себе си, а именно, за да пренесат по-силно и „живо” внушението за сънуването-приказка, какъвто всъщност тук е очертаван поредният образ-символ на „живота” – едно неуморно и буйно течение… // И все тъй ни тласка по своите пътища странни. Категорично по този начин можем непредубедено да различим това завладяващо и единно присъствие на „голямата” тема, на всички лирически мащаби, подчинени и осмислени от една-единствена идея-образ – на носеното и назовавано постоянно „физическо” усещане за нейния/негов всеобхватен и цялостен смисъл, наричан по много начини, намерил неизброим ред от „лица” и лирически превъплъщения – „границата нежна между нещата”, ”далечина трептяща и неуловима”, ”която все наричаме душа” (и то само в рамките на няколко стиха; но и всичко това, като доминиращ конструктивен принцип, е възможно да бъде проследено от ниво стихотворни сборници, до тенденциите в художествената цялост на поетическото развитие); - което пореден път е определение, безспорно свидетелство за изравняващото значение и спрямо самото лирическо послание в двата „дяла” – на „детската” и „друга” поезия; И че всъщност не само не е логично да бъде поставена, каквато и да е типологична „граница” помежду им, но и имаме вариативно умножен един и същи „лирически глас” в тези два „дяла”; А същественото, някаква значеща отлика е, че зад първия е поставен образа-символ на „детето”, а зад втория – този на „възрастния” човек, които са и своеобразни реципиенти на лирическото послание, но и на едно следващо ниво са особените два субектни варианта на едно и също желано, и преследвано мирогледно-етично „цяло” – образът-символ на обединената, мечтана човешка природа, съставена от реалните елементи на „детето” и на „възрастния”, които отново се пресрещат в тази своя съвършена и постижима природа, набелязана последователно от обединената система на единния „език” от знаци на „редакционните варианти” (и в контекста, а и точно спрямо него, на последните, непосредствени констатации от настоящото изложение). Ефирен, изтънчен и метафизично-извисен, прагматичният и етичен профил на лирическия субект в тази поезия по един привидно-парадоксален начин е обърнат всецяло към и отдаден на реалността. Самият той е най-същественото и съдържателното, действено-плодотворно начало от нея, за да я изпълни в крайна сметка отвътре със своето одухотворяващо влияние и присъствие, като едновременно с това се прелива и стане по-добрата страна от тази „реалност”. А от всичко това постига и действителното й езиково-художествено, и естетическо нейно „метафизиране”, издигане до надреалните стойности и мирогледни измерения, което в същността си е най-автентичната и силна защита на реалните основания за съществуване на този живот. В такъв смисъл, житейските и естетически категории на образа-символ на „детето” (както и по подразбиране, притежаващ зад него своето друго „подобие” - на възрастния човек, затварящи ценностно и категориално екзстенциалния, и мирогледно-познавателен кръг) като стойностни и количествени показатели са метафорични и идейно-естетически събирателни на това постоянно извършвано „нетръгване” по правите на профанните начала от „видимото” битие. Което „нетръгване” е абсолютна естетическа рамка и смисъл, основен мотив въобще за цялостното творческо развитие, поради притежаваната от тях незлобливост и освободена от страстите на ежедневното благост, и етично-човешка мекота, а и носеното знание от тях, че всичко това не е значещо, че е напразно, относително и всъщност „несъществуващо”, че е „суета”, а някъде по-нататък е истинският „друг живот, по-цялостен и ясен в привидния си хаос”, към който „пътуването” си заслужава и в крайна сметка именно то е обединителен символ както за екзистенциалното, така и за самото художествено осъществяване на/в този поетически свят, което „мое отдалечаване” е и от това тук, и движение към „другия живот”, определен и назован така от поета. Освен това, този лирически субект не извършва никакво движение в измеренията на действителността, именно защото за него тя не е съществена като обект на опознаване, на източник за интересуващата го „информация”. Той притежава в себе си една особена устойчива статичност и индиферентност към нея, както и към „примамливите” образи от нейното битийно съществуване, след като обитава/носи иманентно знанието, присъщо и за „приказните светове”, за изначалната мъдрост на „другите” времепространства. Той „не тръгва” никъде, защото знае, че тези пътища от действителността не само не са интересуващите го, но и „не отвеждат” наникъде, те, - разгледани единствено от гледна точка на основополагащите „последни” знания и истини за устроението, определящи неговия мирогледен хоризонт, - носят характера на затворен и безизходен „път”. Точно поради тази причина, когато говорим за „екзистенциите” на лирическия субект, за неговото реално „физическо” и пространствено поместване, можем да приемем с категоричност, че то е възможно само в едни метафизични, трансцендентни категории, които изначално и предпоставено притежават „отвън” знанията за света, като „последни”, ”окончателни”, както ситуират наблюденията си към него от този единствен стойностен ракурс, а също и разпростирането на своя действителен, и художествен живот. А в следния фрагмент от обобщенията по „детската” поезия на Ив. Цанев са лесно разпознаваеми както едни „кратки”, но и точни разрези-заключения за нейната същност, за „очуднения” и фокусиращ в себе си поглед, какъвто е това творчество, - плетеницата-кръговрат, ”веселата мистерия”, ”непрестанният вятър”, - но и автентичната основа от етични, и екзистенциални стойности, които тя вътрешно присъщо съдържа в себе си, структурирали един „практичен” и „висок” в достоянията си художествен език, единна система от формално-изказни знаци и проникновени лирически открития: …Именно за „виенското колело” на „детската” му поезия, струва ми се, има още много да се пише. За онова загребване от глъбината на авторовите спомени и за онова извисяване на непреходните стойности до върха на днешния настръхнал миг. За изкачването на делнично-битовото до лазура на безкрайните духовни пространства и подемането на катадневните битки към висината на философското и топло-ироничното осмисляне на живота. За онзи вечен кръговрат на природата и на екзистенциалното време, който и в действителността, и литературно-нравствено ни пречиства… Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|