Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
Изтегляне 4.85 Mb.
|
| 4. Чертвъртък
(Към храма. За светите войнства) Как се пише за смъртта преди да дойде?... Хубаво е да не знаеш какво ти предстои да преживееш, хубаво е, навярно, и да не знаеш какво ще напишеш. Дали това е признак на добро препращане и свързване с неочевидното, неосъзнатото, дали е знак за присъствието на скрития живот на думите, вътрешния смисъл на нещата, значението на самото провиждащо око, вселено у нас, в промисъла на дните и нещата? Дали това „незнание” не е вярното свидетелство за потока, идващ от духа на света и човека, и така значението да е самата формална страна на езика, и на живота в него като свят, - а така ставаме и сме по-реални, осезаеми, истинни и истински? А дали лицата на смъртта не се крият там, зад пелената непрогледна неизвестност, зад незнанието и буквалното невиждане на нищо в предстоящето. И там, където следва очакването, живата надежда за идващото друго, да има едно голямо безбрежно пусто и безвкусно отсъствие. Срещу все още живата надежда, очакване и творяща жизнена душа на очакващото и любопитстващо, витално зачудено от живота добро – е противоположен отказаният, отсъстващ изход и физическо продължение, отстояние и несекващ разговор с пелената на нищото, на отлаганото/отказано физическо предстояще. Срещу духовното безкрайно осезание за творящия живот е това фактическо жестоко абсолютно нищо – пред очи, сетива, искрящи звездици живот в тъканта на тялото, в мрежата от времена и пространства, в отразените посадени кълнове на идващите души-ангели, въплътени в нанизани мелодии от думи и вечни чувства... Как живеят хората, на какво се опира тяхната воля да продължат и да ги има? Винаги, когато умът се взира и пита – къде е нишката на нескончаемото обновително продължение, или по-вярно - кълновете, раждащи тези нишки, - никога не успява да намери верните отговори, залутан в неведението и сред плетеницата от неизброимо много, но все от ненужните?!... И само едно е достигането, едно е самото последно и единствено разделение, с което идва вярното, истинното. Там, където, - сред множествата взаимно отразяващи се лъжовни огледала на измисления светски и човешки, видим свят, - се разпростира нашият друг мир, от където започват неговите владения. И само тогава, само след това, е достижим този дирен и тъй трудно съзрян покой, само след това избледнява душевната немощ, безпокойство, умствената и духовна несигурност; И защото – „Каните ме пак да ви послужа?... В гроб да ме превърнете повторно?... Рухна сатанинския ви ужас! Скъсах с вас! До плач ми е просторно!...”
* * *
гасне мълком живот неживян. И плачът ми за пристан умира, Низ велика пустиня развян.” * * * „Години четеш за чуждия живот на някой чужд, а твоят, никому ненужен, да мине глух и пуст. До мене ти не стигна никога, о, зов на любовта, и аз изгубих заради книгите живота и света.” * * * Сънят е същност на света... ...А в неговия скут люлян, аз се докосвам до всемира и все едно ми е да знам живея ли, или умирам Това е същността! Светът със свойта вечност го доказва. А трепкащият млечен път на сън му приказки разказва.” * * * „Не разпростирай мисълта си във време и пространство. Там няма смисъл, няма щастие, там няма нищо ясно. Във разцъфтялото глухарче се Космоса побира. Бъди доволен от това, че душата му разбираш.” * * * „...при все, че име нямаше, кажи ми, питам се, защо стоим все още тук, макар ръце към неизбежното протегнали. Тъй дълго гледахме, ала не виждахме съдбата си... Къде ни водят блудните ни пътища?... И тъй сънувахме света несръчно, изумено... ала нима ще спра дотук, едва дошъл в началото на нищото... Тъй своите огньове приковават навеки прикованите, прости ми беше незначително.” * * * „...Безмилостни са всички нови властници, не сме допускали. В забрава тъне този кът, отново питам се защо, какво пропуснахме? Аз знаех всичко предварително, очаквах го под изпогризаните нокти на вселената, в освирепели улици, очаквах го по залезните кейове, очаквах го навсякъде и трудно поносимо е. Недей дарява прекомерно смъртните, повтарят гласовете, сега празнуваме Огньовете...” * * * „Ти, който нарани” „Ти, който нарани обикновения човек, Избухнал в смях пред неговата мъка, В двореца си от шутовете обкръжен, За да объркват злото и доброто, Дори и всички раболепни да са с теб, Да ти приписват доброта и мъдрост, От златните медали в слава да блестиш, Щастлив, че с още ден се надживяваш Недей да бъдеш сигурен. Поетът го твърди. Убиеш ли го – друг поет ще се роди, За да опише твоите дела и думи. За теб ще е уместна зимната зора С въже и клон, огънал се от тежестта ти.” * * * „Виж съдбата на всички живи неща Красива вода висока и чиста на телата с планинския въздух Безмълвно лъчисти пурпурни плащове и знамена по празничните бойни редове от идващи победни утрини Една изящна светлина непоклатима от там до тук завинаги с обрата на живеещото време и годините Всеки човек в лъжа изоставен а някъде там далечни гордите звуци с победната битка последна Все някога свършва самотният разказ на тази душа всичко прощава и сбира едната река след здрача в безкрайна тъга победния край и начало И кой от жреците с живота живян без смисъл и ясно значение не ще изостави забравил забравен своите род потекло и съдба... Прозрачен въздух стълбищни реки от слънце с меката зелена пелена от звуците победни и гранични сива и далечна – дъждовната завеса на света Пред дверите високи - бели брегове в зелени слънчеви безкрайни светещи полета” * * * „нашият живот е тъжен като плач през града вървеше млад картоиграч въздухът бе свеж над баровете нощни падаха снежинки влажни и разкошни и нощта ехтеше глуха като прерия под нестихващата звездна артилерия под чиито звуци с трескави зеници взираха се тягостно алкохолици полуголи дами с устни от кармин и маленхолици в здрача тъмносин нещо зло и тежко пълнеше нощта мъка от живота ужас от смъртта...” * * * Там, по тези царствени бляскави редици, посипани с духовна мощ и всемирна всепобедимост е действителната сила на истинското всеземно и небесно войнство. Те са неговите авангардни легиони в битката за окончателната, изначално и с обрата на годините, прииждаща победна истина! И не е в суетната, прехождаща и с външен помътнен блясък, незряща светска слава; - Светията и празничното е в сребърния свистеж на словесните мечове, в гордите искри, пробягващи по доспехите му от техния разговор с вечното, което ги обгръща и край тях витае покровителствено! А небето е отворено и вали с нетленна благодат, когато те пристъпват, докоснат с мисълта си и очертаят установените и завладяни нови територии на свещеното, тук и сега, сред хората и земното – с всеки свой жест, изказана, съобщена воля с нетленните остриета на лирическите си ехтения и говорене за небесната благодат, за действителната власт на небесния войн, на която всичко от прах и кал се преклонява и е подчинено! ...А иначе, до свръшека на времената и света, „духовното враждува със плътското” и според тези два закона, свидетелства св. ап. Павел, се въздава всекиму. И пак според него няма междинни, невинни територии, - всяко помирение, погаждане със светското е измяна, предателство пред висшата санкция; а самоопределянето е длъжност и отговорност пред личната и свръхреална участ: „Приятелството със света е вражда против Бога!” …Другото е мълчание, смирение, себеотдаден поглед и съществувание на своите действителни поселения! ( 5 май 2011 година). 5. Петък (За тишината и мълчанията в поезията) …Всяка голяма поезия идва от тишината и свидетелства за нейните тайнства, и носи в себе си този език на мълчанието. И тя е стъпила на дълбоко дирената в себе си вселенска цялост, а в света на стаения, друг език намира своето сърце, за да пренесе с назоваването-живот нейния повик и смисъл сред нас. Тази духовна същност на поетическото изкуство, със свръхезиковото си, надметериално, мистично-свръхземно очарование, е и нейната единствена изказна и естетическа същност. Затова всяко говорене на истинския поетичен език е в същината си докосване до Тайнството чрез естетическото и философско-познавателно понятие на „тишината”. А самото изначално основание да я има тук поезията, в нашия свят на „сенките”, е да води нескончаемият „разговор”, оня разказ за Тайната и защо нас да ни има, къде се разпростираме, на какво сме синове и на какво ще бъдем бащи!... И единствено дишането на поезията и поетичното (като другото име на живия живот) в тези обширни свободни пространства на правдата и светлия дух е възможното нейно поместване и състояване; - С езика и поетиките като идващи от свръхреалното, художествено-познавателно, принасящи на хората първите и последни, окончателни истини, с естетиката си снемащи изначалното знание за живота и нещата;- Като всичко останало е празно носене по вятъра и тъжно, дисхармонично отмиращо заемане на космични пространства, горчиво изливане на незрящи словоблудства, имитиращи стих и лирична пулсация, които не са в началата си пантеистично въздигната и осъзната материя сама по себе си, а са демонично, антихристово противопоставяне на онази стълбица-преход, свързваща границата между реално-иреално, и само така осмислящи белия свят и живота въобще в неговата помирителна и единяваща всепобедна цялост!... Винаги съм се питал, без намирането на достатъчно добри отговори на това – къде са действителните основания за голямото, екзистенциално и естетически значещо омълчаване/мълчание на А. Геров и после у Б. Христов?! Да, имаме логично-асоциативни, литературно-исторически съображения и доводи, но те сякаш никога не са засищали до край стаеното вълнение и изгубен покой от тези въпроси. Другаде някъде явно са били всякога чакащите ни отговори. Зад фактологичните съотношения при двамата големи, биографични, културни, естетически, е стояла постоянно същинската тяхна страна на „мълчанието”, която за себе си е и автентичната, изначална коренност на живот и намерени основания за тях да създават слово и образи, докосващи/говорещи за вечното духовно и неговата цялост. И си припомням кратките, но пронизващо-болезнени с епиграфската си тежест свидетелски думи на М. Томова за Геров от неговите последни години, в които той вече не говорел явно, обичайно, с хората и света, както всички ние все още го правим; - А потънал в неговата тишина и дим е „дописвал” последните капки от ромона на мълчанието на кратки бележки, побутвани към околните приятели, сякаш виждани те вече в просъница, през завесите на здрача и бродствата на ума и душата му из незримите простори. И навярно, бидейки потънал в своята увличаща и всеобемаша тишина, потънал в едно безгранично мълчание на някакъв епичен вечен текст, е „пишел” с безгранично мълчание и последните тонове, принадени към душата си, и те така – към материята-дух на вселената; - Това е един от най-големите наши „метафизични” творчески силуети, превърнал езиковото и граматическо формообразуващо на изказния конструкт в нематериално, чрез преобръщането на изобразителната идея от пунктуално-подражателна в свръхреално свидетелско послание за разширената, провидяна друга действителност, за нейния основополагащ смисъл, несъкрушима сила и духовно-физическо очарование… Спомням си и удивително леките и бистри в стройната си споделяща мисъл разкази на Р. Русев за неговите срещи с Геров, когато той - все така потънал в дим и очакваща своя тишина, унесен в дългия си безплътен разговор с любимата отишла си Тамара - седял в стаята с отворена врата и чакал едновременно нея и госта, дошъл от света на живите за малко, стаен, като пред кристална икона на живия поетически дух; - И той, поетът, - като все още способен да говори на двата езика – веднъж на обичния образ от отвъдното и после – на близките тукашни. И как тогава, няколко часа, разговорът с Геров (и едновременно с бродещия му дух наоколо) бил изписан възхитително от оттатъшните градива на мълчанията-думи, спохождан с малки кратки приливи на звънтящите, промълвени по-точно, отсамни други думи, подобни на изрисувани от ръката му красиви лирични мълвящи многоточия на стаения, впръскващ хармония смисъл сред тишината-говор за „другото”... И това е!; - Величаво смирение и безтелесност на словото, превърнато в живот, а битието - в лапидарни, гранитно непоклатими отрязъци вечност. Правили са нещо двамата мъже в няколкото часа на срещите, но и не са правили, а и магичното на забравата тогава ги е покрила, повдигнати от плътното присъствие на това приземено вечно, заселило отдавна и завинаги обиталището у Геров. На края, или по-точно в средата на „думите” и вселените, които го обхващат и съставят, поетът съвсем естествено и логично, саморазбиращо се, пак като брилянтен откъс от съвършена негова фраза-стихотворение, промълвил – нека остане отворена вратата. Да, нека все така тя остане отворена и тъй четирите стени станат три, стаени, прилепнали в самото свое на денонощния, метафизично-поетичен здрач, и продължат това нетукашно очакване да се завърне любимата Тамара. А тя ще си дойде, точно както той я вижда, - между трепетните очертания на вратата и нейната рамка, - подобно през непрестанно рисувано минималистично платно с темата на викания образ на съвършенството и нескончаемото, свръхземно обичане, обвито приживе в мисловно-телесна тъга, - когато стените окончателно станат нереални, видимо-прозрачни, съставени от вечния живот на неговото мечтание и сбъднато отиване!... Да, той с това свое метафизиращо/преобразуващо жизнените реалии „очакване” и самопоместеност единствено в „езика на пустотата” (по Ант. Николова), - като защитна реакция и едновременно съхранение на целостта между живи и мъртви, между живот и отвъдност, за да остане възможен, логичен и смислен, бидейки все още тукашен, - е избудувал срещата си с любимата преди своето тръгване. И това е ярък, мощен синтез, едновременно съществувание на/в биографичното и екзистенциално-художественото, но с преобразуваните потоци на своята жизненост в корените на извънредното, свръхземното... И все пак мълчанията и у Геров, и у Б. Христов са преди всичко емоционално-психологически, социокултурни и първо в себе си – етични. Определящи за тях са мирогледно-ценностните им и класифициращи самоопределения, с които идват поетическите им и личностни светове. Принадлежността им, развита в дълбочина, към неизменна вярност на националната култура и духовните й измерения, поставя поведението на тяхното „тяло-текст” в непримирим антагонизъм и несъединими отношения с убийствено профанираната и унизителна реалност, в която потъна родната действителност. Там поставяме и страховитият жест, крещящ с мощните си културни препращания, на отказаната от Б. Христов правителствена награда - безмилостен „стих” на отречената в самата нея, още приживе, блудстваща съвременност и безмилостен израз на поета за непоклатимо аристократично достойнство от пазената правда, че той, където е и от където идва, няма нищо общо с тези тукашни съвременни подобия на хора, сквернословци, политически и обществени изроди, които самата жива природа предрожденно е отрекла. И няма нищо общо с тази провалена, разблудна, пропаднала действителност, превърнала се с тъжните си настоящи робски обиталища само в мрачен гроб за неговия народ, варварски отложила, изтласкала в несъстояло се все още битие навероятното сънувано и мечтано от него бъдеще. И затова той, с духа на „обручения”, е там, в селището на своето отшелничество, в географиите на своите реално-иреални родини и Българии, гордо зачеркнал цялата привидно непоклатима, каменно-осмъртена действителност, с редения свято и красиво текст на своето лирическо и творческо настояще… …Да, наистина, неунищожима е силата на правдата, тъй категорично изследвана и постулирана от Ч. Милош, - един от символите на модерната епоха, въпреки бедствията и лудостите, - и чрез себе си защитаващ самото право на оцеляване за човека със сърцето на поетичното и поезията, които са другите лица и име на живота, истинският, автентичният, понякога тъй агонизиращо неживян, но мечтан и докосван в гънките на спасената човешкост:
„Ти, който нарани обикновения човек, Избухнал в смях пред неговата мъка, В двореца си от шутовете обкръжен, За да объркват злото и доброто, Дори и всички раболепни да са с теб, Да ти приписват доброта и мъдрост, От златните медали в слава да блестиш, Щастлив, че с още ден се надживяваш, Недей да бъдеш сигурен. Поетът го твърди. Убиеш ли го –друг поет ще се роди, За да опише твоите дела и думи. За теб ще е уместна зимната зора С въже и клон, огънал се от тежестта ти.” (Ч. Милош, прев. Н. Кънчев, 1998). (Нека бъде повторено красивото нещо в рамките на цикъла-дневник, когато то е извисено в чистотата си. Повече радост и вкус има тогава от него, подобно глътките от пира на блажените, достигнал през облачните небеса, до нас и сетивата ни, за да ги подсилят и утолят жаждите им с благодатта на посланията си)… …Друго е и едновременно също аристократичното мълчание на А. Илков с гневния, преливащ от болка и гнет, глас за „курвата родина”. Други и същите са мълчанията в самите свои значими присъствия, тук и сега, на интелектуални аристократични мощни силуети на високото слово от поредността на изтлелия и дематериализирал се дух на Ив. Методиев, служил неотстъпно до край на земната и неземна отвъдна сфера, и нейните безплътни измерения. Различни са и едновременно същите безграничните в своята хуманност тонове, пронизващи цялостно поетичните идейни мотивации и светове на Ив. Теофилов, Ек. Йосифова, Ив. Цанев. При които кратката, олекотена фраза, изначално облъхната от един цялостен пантеистично-виталистичен порив на всеобхватно симпатийното със съкровена защита на същестуващото въобще, с обърната някак в своето дълбоко самостойно „навътре” изказност, сгъстена и едновременно наситена с емоционално-етични и естетически послания, е отваряща нивата на субективно и всеобщо космичното в някаква трета иреално-загадъчна красота и магична, омайна тайнственост на разширяването му в преумножени смислови, образни и асоциативно-алюзийни наслоения. За да ги проследим в „късните” им периоди, преливащи от потрес, крещящи в болката на абсурдно осезаваното в сетнешните си, по-последни словесни „викове” на текстовете; - А впоследствие са просто омълчали се в продължаващия свой етичен и естетически крясък, облечен от все същата „тишина” на поетичното, вслушано навън в света на неправдата и навътре в световете на вселенската хармония… И всички те – обвинители и отрицания на епохата, с нейното мерзко, скудоумно време, и всички те –молители, поднебесни защитници и застъпници на родното и народа си!...
Академик Арнаудов е бил в тези редици на изследователите, съграждащи в началата на новата българска обществена и културна действителност основното, единствено, което би я състояло и определило като непреходна и пренасяща пълноценно дирения/повикан дух на миналото – сърцето на съвременната епоха, вгледала се трезво и истински в самата себе си и открито, почтено в света и другите, като така успоредява и изтегля, препрочита заветите на великите предходници от оная голяма свята „земя” на миналото, наречена родина през всички времена и измерения! Винаги такъв обобщаващ събирателен символ-картина е възпламенявал съзнанието ми за истинското културно съдържание и смисъл на битието, на живота, посветен на националния пантеон и националната идея. Този „сюжет” е видимата картина на всеки опит за очертаване на ядрото, оста и в крайна сметка на това сърце, даващо единствено то правата за живот на дадена епоха и конкретно правата на населяващите я люде да ги има. Тази непреходна свята традиция обитават и единствено на нея служат Алберт Гечев и Стефан Гечев. Техните силуети са неделимо вписани в пантеона на свещената извоювана „нова земя” и тяхното лично интелектуално разбиране е възможно първо и основополагащо през темите за дълга, за тяхното вграждане, самополагане в сферите на духовната, вечна България. Само така можем да осмислим същинските и най-първи основания за самото тяхно творческо, научно и естетическо развитие. Всички тези подраздели са следствия, оразмеряващи правдиво отделни техни черти, но цялостното у тях е много по-неуловимо, трудно постулирано, значително по-обширно, просто защото като първа и последна истина за тях, и за всички от тази епоха на „Строителите”, е именно това всеобхватно стъпване и събиране в едно-единствено място – на съвременността и високото интелектуално-духовно изживяване в този миг, центростремителното свръхреално, метаисторично движение и пренос - на тази „държава на духа” от нейното неизменно минало в нейното непреходно настояще. Това е „заклинателно” движение, с категорично гранични на магичното и метафизичното характеристики, въплътени със скромния и всеотдаен труд в попрището на словото, на научното и художествено познание. И когато говорим за Гечеви-баща и син, ние можем да ги разбираме само през тяхното съполагане и обживяване сред нас, тук и сега. Така и те биха трепетно-вдъхновено пожелали; тъй и ние, ако имаме почтеността и носената тяхна правда в ума и сърцата си, сме задължени да постъпим. А и по този път само - на събирането в едно на триединното минало-настояще-бъдеще и с последвалото му въздигане в единно синтезно цяло на провиждането - можем тези наши големи предходници да ги оживим в текущата ни културна действителност, и те да са одобряващи всичко това, защото то е по такъв начин станал и техен интелектуално-духовен порив и акт на единение. Но къде сме ние в цялата взаимно свързана и многоизмерно структурирана, така очертана цялостност на интелектуалеца и на културно-цивилизационния контекст, в който са разгърнати нещата? Къде е тази страна, този град, това време спрямо тях и делото им; - къде сме ние спрямо Гечеви-баща и син, - за да узнаем и те защо са ни, и ние какво сме, в какво сме се въплътили?; - За да узнаем и техните очи как ни гледат сега, от тяхното вечно време към нашата „земя” на настоящето! Не е възможен отговорът на подобен фундаментален въпрос без признанието, че пропастта, бездната, заселена от текущото небитие и нищост е огромна и става все по-смазващо непреодолима, - между величавото и вечно движение през епохите, и народностната ни участ на съвременна всеобхватна, цялостна сринатост и проваленост. И тук съдържанието на тази пропаст не се измерва само с количествени и пр. други идейно-интелектуални показатели, а става дума за едно значещо отсъствие – това на духовния силует на родното сред всички нас и на постоянно положената воля за съществуване в неговата земно-космична цялостност, точно както ядрото на идеите в двамата ни големи предходници го виждат и защитават. Срамна и горчива в истинността си констатация, и то проявяваща се трагично и тъжно именно на фона на делото у Гечеви-баща и син. Защото как можем да разбираме иначе постъпката и скудоумно-безкнижния, грозен в същността си характер на мислите, освен като цинична, конформистка проява на полуинтелигентски мутанти, (точно в жестокия смисъл, изговорен сега) , когато при международната научна конференция, посветена на делото и творческия път на Ст. Гечев (възраждаща името и разкриваща величината му), институционално и субективно, местните „трегери на нищото” задават тъпашкия си, вулгарен и елементарно малокултурен въпрос – „…А кой е Стефан Гечев?” Да, кой е, че да се интересуваме от него; кой е, че да се интересуваме и от най-дълбоките, съкровени и автентични пластове на модерната българска култура, единствено те съизмерващи ни със съвременното общоевропейско и световно цяло?... Авторитарно-ретроградното и посттоталитарно вегетиране, срамно подменящо и отлагащо, с почина на самозванци, е гибелта и живота в антибитие днес, тук и сега, което е застанало срещу тези единствено отсрамващи ни големи имена от пантеона на модерната ни културна история. И точно този „въпрос”, зададен от мъртви приживе нищожества, оразмерява и материализира действителните измерения на разрухата и на скъсаната общност между онези четири посоки – на минало-настояще-бъдеще и живот в духа на провидяното родно, - прогонени унизително от настоящото обществено българско битие. Няма и друга причина за всичките ни злощастия и постигнати съсипни. Бездната е между брилянтните идеи, естетически знаци, взети от всички епизоди в развитието у Гечев-син, например, и тези, обсебили и отнели, и все така безконечно отлагащи автентичното народностно състояване, подменено с вегетиране, агония и жестока посттоталитарна кошмарна безсмислица. И само като се потопиш във всеки ред, писан от двамата, диктуван от вдъхновението с някаква несъкрушима космична оразмереност на светлите им умове, - тези аристократи на духа и заслонители на всички измерения в етнокултурното ни пространство с високия си хуманизъм и центростремително съотнасяне на ценностите им към мащабите на човешкото и човека, и самите те като цивилизационна същност, - ти разбираш, че там е и тяхната действителна съществуваща родина, по-реална от настоящата й сянка, унизително превърнала се в символ на посредствеността и предателството към другата, истинската. Там е тя и никога не си е тръгвала, и никога не е била съкрушена от беснеещите псета и подобия на хора, безродни и без съвест днешни „ново-стари овластени”, мултиплицирали тези бездни в едно несвършващо, сомнамбулно престъпно и срамно „днес”! Прегръщат ни и затихваш в тях, поемат ни словата и подслоняват, обхващат уморените ни от лутане и крушения сетива, за да разберем и познаем, органически и глобално, именно нашата вечна и несъкрушена родина, която никой никога няма да ни отнеме; Родина на хармонията, широка, всеобхватна и всепобедна, на постигнатия покой и мир в душите и себе си, прислонена от въплътения в тези редове гений на мечтаещото-измечтаващо настояще своето богоугодно истинско продължаващо „утре”, отърсено и освободено от конюнктурната идеологично оразмерената тленност на епохите, въплътило и поместило се в действителните сфери на постигнатата идея за чист и свободен свят, в центъра на който е съположен човекът и неговите аксиоматични духовно-етични стойности в необозримия контекст, мащаби и измерения на космичното и всепобедилото бъдно добро!... * * *
потъналите сини езера, тревите на планетата Венера и дългия замислен процеп аленочервен на сивата стена на хоризонта.” * * * „Ръцете ми са много уморени от тежки чукове, които не са вдигали. Очите ми са много уморени от далнини, които не са видели. Сърцето ми е много уморено от обичи, неприютени в него. Сънувах тази нощ трупа на камък.” * * * „Ако желаеш точно да узнаеш съдбата на света и своята съдба тогава наблюдавай най-внимателно менящите се форми на облаците във летен ден когато няма вятър.” * * * „Осъден ли съм грешник или простен тогава само ще узная когато Вечерницата ще ме посочи със лъчистия си пръст на Синовете на Нощта.” * * * „Разцъфва и магарешкият трън с цветове дълбоко теменужни. Около тях летят пчели и пеперуди и кацат по бодли и цветове с еднаква нежност.” * * * „...Едно от най-съществените постижения на сюрреалистите – поети и художници – е, че те успяха да фиксират този свят (или светове) с най-блестящата му и широка гама от багри и обеми, значения и загадки. Пренасяйки от света на сънищата в нашия свят неговата нестандартна логика и свобода на всякакво движение, те създават предчувствието у зрителя и читателя за някакви неподозирани възможности за бъдеща еволюция на човека в посока към осъзнаване и овладяване на онези непознати, неизследвани сили, които може би – след като хората освободят от грижата на задоволяване на всекидневните нужди – ще ги доведат до съвсем нова цивилизация. Това ще стане вероятно след много години, може би след векове, когато човечеството – ако оцелее дотогава – ще се освободи от сковаващия го рационализъм, като го подари великодушно на машините. Но и в онези бъдещи епохи ще има винаги хора, които ще продължават и ще усъвършенстват опита на неопитните в миналото сюрреалисти в откриването и овладяването на непознатите сили, които дремят в нашия вътрешен космос... Но мисля, че ще се множат онези, които ще търсят едно по-сложно, по-освобождаващо изкуство, което да събужда собствените им неподозирани творчески възможности...” * * * „Нашата човешка еволюция се намира в период на преход от цивилизация на колелото в цивилизация на лъча. След като се създаде тази цивилизация и се усъвършенства, може би хората ще намерят начин да извият лъча в кръг, когато ще започне последната синтетична цивилизация, при която нашата вселена ще престане да съществува обективно, а за нас ще се превърне в съвършенство.” ( Ст. Гечев) * * * За Алберт и Стефан-Гечеви идейно-философското разбиране, употреба и изживяване на словото е в най-дълбокия и цялостен смисъл модерна мирогледно-ценностна система за състояване на изкуството и хуманитаристиката, и съполагането им към самите носещи градива на цивилизацията, и то в нейната съкровена същност – като живеене в духа и пребъдването му в светлите пориви на материята. Това виждане и изживяване на творческия акт е носител на най-светлите начала на следренесансовия и просвещенски модел, свързани с преобразуващото двуединство и градивно действие на постоянно сътворяващото във въображението и в материята. В този смисъл творческото им развитие е идейно-етична и познавателна апология на човека и вглеждане в самите основания на живота, съотнесени към маркерите на националната култура в съвременната епоха и свят, развитие стъпило на фундаментални ценности, които те изповядват, маркиращи най-продуктивните начала в тази национална традиция, способни единствено те да я изведат в общоевропейските и световни творчески географии. * * * …Другото е мълчание!, - веднъж от преклонение пред досега с живата хармония и святост, и след това – от космична тъга и горест за реалностите на това безрадостно настояще, прехвърлило далеч в пространствата на забравата диханията на тези наши големи предходници; - за да не смущават престъпно-циничния покой на неговото жалко съществуване; Сякаш ги няма, сякаш никога не ги е имало, за да го има то, със своето дребно, снижено летоброене, нямащо нищо общо с расата им и с предвидливо превърнатата тяхна епоха в небитие, - и навярно в отложено, но неизбежно идващо бъдеще на победилата последна светлина и достойно изстрадана, окончателна истина!... ( 7 май 2011 година). 7. Неделя ...Днес четох и препрочитах радостно Биньо Иванов. И с това денят привърши, просто защото бе вече осмислен и щастлив!... И какво по-хубаво от това да го извървиш и завършиш, като четеш-съзерцаваш съвършените движения на мисълта в даден възвишен стих и образ!… А навярно в това е и почти завършеното щастие – чрез шедьовъра докосването на вечността, - и почти съвършена стъпка на постигането при привършването-тръгване от живота-ден!... Така ще е!; - Да, така и ще бъде! Завинаги!... * * * „До другата трева” „До другата трева на мартеница ахнала довиждане и всичко хубаво на всичко. Дошъл е вятъра до края на гората, разплетени са шепа паяци жестоки, развързани са девет клони удушвачи, а другите остават, защото няма време, до другата трева довиждане и всичко. До сто години дишах, до сто и петдесет, но леко съм тъгувал, почти не съм горял, и лакът съм порасъл, и педя път съм имал, и колко съм бил верен, неверен и еднакъв? Остава много нещо, защото няма време, До другата трева довиждане и всичко. Средречна песъчинка, светило на небето, нахапана малина, ужилена забрадка, начукан боб разсеян и лодка за морето, и радио в ухото на тъжния съсед, до другата трева довиждане и всичко. (Ти падаш върху мене, черго, изтъкана от януарски облак и вятър, свирил в лед и всичко пак си идва, но ме заобикаля) до другата трева, до другата трева.” ( 2-9 май 2011 година). .ІІ. Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|