Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
Изтегляне 4.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Вутимски 2005
- Кънчев 1989
- Кънчев 1986
- Методиев 2003
- Цанев 1987
- „естетически” и „етичен” релативизъм
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА Алипиев 1966/2000: Алипиев, П. Лирика. Велико Търново: СЛОВО, 2000. Вутимски 1994: Вутимски, А. Сатурнов пръстен. София: Сребърен лъв, 1994. Вутимски 2005: Вутимски, А. Скитникът и враните. София: Захарий Стоянов, 2005. Геров 1997: Геров, А. Хора и звезди. София: Захарий Стоянов, 1997. Геров 2009: Геров, А. Бяла приказка. Поезия, писма спомени. София: ФЪН ТЕЗИ, 2009. Кънчев 1989: Кънчев, Н. Времето, раздадено на всички. Стихотворения. София: Български писател, 1989. Кънчев 1983: Кънчев, Н. Нощен пазач на зората. Стихове. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1983. Кънчев 1986:Кънчев,Н. Редом с всички мигове.Стихотворения.София:Български писател,1986. Методиев 1987: Методиев, Ив. Космогонии. София: Народна младеж, 1987. Методиев 2003: Методиев, Ив. Повече тишина. София: ФАКЕЛ, 2003. Пейчев 1962: Пейчев, Ив. Далечно плаване. Стихотворения. София: Български писател, 1962. Пейчев 2000: Пейчев, Ив. Не чаках есента. Велико Търново: СЛОВО, 2000. Пейчев 2004: Пейчев, Ив. Есен на брега. София: Захарий Стоянов, 2004. Цанев 1968/2001: Цанев, Ив. Дърво на хълма. Велико Търново: СЛОВО, 2001. Цанев 1987: Цанев, Ив. Седмоднев. София: Народна младеж, 1987. Цанев 1995: Цанев, Ив. Стихове и междустишия. София: ПРОЗОРЕЦ, 1995. Борис Христов: естетически и социокултурни проекции. Поезията като свят Големите имена на дадена литературна епоха са неизбежно кръстопътни; - те събират много значения, препращат и живеят в много посоки на културно и обществено състояване; събират и изразяват полифонично различни „гласове” и мирогледи на единното социално и народностно битие; фокус са на самата историческа съдбовна необходимост в епохата, примиряващи в нея несъединимото със своето интелектуално-духовно присъствие, с вътрешното време на подредения смисъл, защитаващ и подслоняващ външния. Струва ни се, че със своето уникално художествено и общокултурно влияние Борис Христов е загадъчно съсредоточие именно на тези „несъбираеми” логично измерения от реалността, - събирателна на литературно-историческо и естетическо развитие, идваща да обясни „провидението”, скритите неща от привидно безспорното, заобикалящо ни, да осмисли в дълбочина имитативно непроницаемите и „ясни”, непоклатими дадености от соцреалистичната „оруелова” среда на човешко оцеляване; - да назове „неназовимите” стойности и неща от тази уж безусловна, непоклатима действителност, стойности латентно налични и в силуета на маргиналното, но насъщни именно за истинските параметри на природния и богоподобен източник и ход на живота. В този смисъл дълбокото естетическо и философско завихряне на художественото познание у Б. Христов, ненатрапено и хармонично вложено в езиковата и образна тъкан, не е разбираемо без широкия кръг от гносеологични и хуманистични зависимости, с които се бори и е задължено да обясни в същността си цялата модерна литературна мисъл на катакличния .ХХ. век с неговите крайни, гранични времена. Ето защо идейно-философските постулати, изговорени радикално, с мащаба и силата на значимото, са общовалидни за хроникирането на тази „варварска” епоха във всичките й „географски” и времеви периоди. А когато се срещнем с аксиоматичните наблюдения на Херман Брох, отнесени към есето му (1932) за Джойс и „Улис” („Одисей), разпознаваме как те в пълна степен се припокриват и пронизват без остатък самата същност, в която се съполага и проблемът за контекста и същината в творчеството на Б. Христов; - пред изначалните и дълбинни формално-изказни и най-вече мирогледни хоризонти, пред които то е изправено и в дълбочина предзададено решава: …тъкмо защото моралните ценности на съвременния свят се разпадат, а всекидневието на света се превръща в хаос, литературата няма право да се измъква от задължението си да съзира и символизира силите на времето… това е нравствената задача на познанието, която нараства толкова повече, колкото човекът, обгърнат от мрака на ценностната разруха, се опитва да се откопчи от нея. Защото литературата стои над оптимизма и песимизма, самото й съществуване е вече нравствен оптимизъм… (Константинов 2005). В това всъщност се заключава етично-мирогледният фундамент и екзистенциално-творческа дилема на поколението, чиито знаков представител е Б. Христов, в това се съдържат и цялостните негови съкровени езиково-изказни и ценностни контури, отстоящи в идейно-енергийната полоса между – крайната дълбочина и мащаби на изобразителния почерк, и пределен автентизъм на форма и познание; все поетически и битийни реалии единствено възможни и правдиви като решение пред този „радикален” характер на епохата. Опитите за щрихи към творческия образ в поезията на Б. Христов започват още с думите на представящия го Ив. Цанев в дебютната книга „Трима млади поети” от 1975 година: „Неговите стихове излъчват почит към живота и изкуството”. В същността си провиденчески думи, приковали в пълна мяра ядрото и самата основа на тази органична поезия, сгъстено изразили всичко от бъдещото разгръщане/развитие на поета, отстоящо единосъщно между автентичното в битие и изкуство, и така именно изразяващо върховна почит към човека и устроението чрез поетичното си себеизразяване и някакво своеобразно дълбинно самопоместване в своята и световна същност. Това е поезия на „Жеста”, мощно, високо изговорен и дълбоко врязващ се в емпиричните, реални потоци на живота, прекосил всички разстояния и разделения на земното и небесното, изпълнил ги с „гласа” си, търсещ през сферичните кръгове на „литературността” и на интелектуално-естетическото, през маркерите на цивилизационното и на облечената в социалните маркери човешка природа, единната опосредствана в тези разделения и убягваща своя същност на смисъла и тайната, побрани и изявени в мащабите и отелесеността на човека и човешкото, посочени за възможни само в .тази осезаема конкретност на „малкото”. И във всички свои периоди критическата рецепция, заставайки до проблема въобще за същността на Борис-Христовата поезия, въпреки неизменното усещане за непосилност на заданието, се опитва да изговори и се докосне до нейното поле на ситуиране именно между образните, езиково-изказни определители и „смътния” усет за извършеното/постигнато в пълнота от лирическото, уловило тази тайна и смисъл, проследяващо и осветило оста на самия жизнен устрем и неговите изначални основания за състояване; което за това творческо достигане е и докосване до религиозно-духовното, до боготърсачеството и богонамирането: …Лесно е да се отговори – защото е добра поезия, защото нейната метафорична наситеност няма равна на себе си, защото задълбава в екзистенциалната проблематика с острота и неспокойствие, непознати от Далчев насам… тези стихове… намират баланса между духовното и материалното, между метафизичното и социалното… поезията е изживяване, а не мислене и въображение… поезията е живот (Сугарев 2011: 123-124-125); - т. е., тук имаме среща с другото лице на самия живот, изравнено по сила и стойност, или по-точно – с най-истинското му лице и битие – това на поетичното и на поезията, въздигната в ранг на живот, единосъщна със самия него. А ето как изглеждат в описателен порядък няколко допълнителни щриха с различен идейно-изобразителен ракурс от късната рецепция на поета, имащи своята фрагментарност и проблемна разнопосочност, съотнесена към този обединяващ, тотален творчески силует: …Борис Христов е поет, който търси сентенцията и притчовата повествувателност на стиха… поезията на Борис Христов, пресъздаваща нравствената разруха на големия град и в този смисъл на вавилонски наситения и обречен на греховното свят, излъчва отчаянието и покрусата на несъвместимия с бездуховното общество лирически аз… (Жеков 2012); …Викът на търсещия „езика на камбаната с божия глас” (Христов 1982: 33) лирически човек на Борис Христов се оказва положен в един по-особен жест на артикулация, скрит в привидно нетраен статут – миг, „преди превръщането в дума”, „свръхвербална форма на съобщение” (Станков 1996: 67)… (Кръстева 2012); ...Поетът е медиаторът между живота и изкуството, между духа и тялото, макар и масата да го „ругае”, „унижава” (Борис Христов), защото масата е потънала в телесното си ежедневие, неспособна за полет, за морал, за прозрение, за отлепяне от материята… през 70-те… Поетът легитимира духовното, метафизичните дълбини, които литературните институции продължават да подценяват… Поетът е наравно с Вожда, личните Думи са сила, успоредена с общото слово на идеология, на Природата като онтология. Думите са творческа сила, изграждащи идентичност в идентичността… Затова и Поетът не само се проявява като лирически субект в текстовете, той е персонифициран като отделен типаж, като човекът, който държи властта над духовното... (Алипиева 2010: 98-100, 108); …Смятам, че това е една от истините за метафоризма от седемдесетте години – пропускане на битието през проницаемите форми на бита… Големите поети всякога са се стремели да напъхат в бездънния чувал на мига целия свят и целия живот… (Станков 1996: 105-106). Но струва ни се, че проведените наблюдения в изредените позовавания в своите конкретики до каквито и съждения да се доберат, те имат едно водещо движение, определящо тяхната координатна ос на идейно-критически съображения, което е в самопораждането на смисъл в естетическите и философски пресичания, организирано по вертикалата на художествено-номинативно-познавателното. В такъв смисъл можем да твърдим, че въпреки сложността на тази поетична природа, критическата рецепция се докосва и осветява нейните съкровени пластове на смислопораждане и изначална обусловеност, според нея имаща навярно своите творчески послания в сферите на гносеологичното; но преобразувани и въплътени в преживяния, изстрадан миг на текущото, в докосването на вечното чрез проблясъка на истинското, автентично съхранение-оцеляване в единението на материя и дух през опънатия времепространствен нерв от самостойния свят на „поезията е живот” (Сугарев 2012). Как се пише за такава поезия, как се извършва правдиво съприкосновение с нея, като тя стъпва първо и последно в себе си на „истината”, говореща и самопоместена в самата коренност на нещата, без потребността от интелектуално причудливи литературни „орнаменти”, без опосредстващата тъкан в езика и житейското на куртоазност, имитативност, нарцистичност? Когато самият живот тук в един жест, в едно неподправено издихание на „словото-действие” е и поетичното, и самата природа на живот, на човек, смисъл, време, свят!(…) Ето защо поетическият език у Б. Христов не е случайно „хрумване”, ограничено, рамкирано само от хоризонтите на литературно-историческата съдба, а още с появата си е категорично, иманентно завършен, провиденчески цялостен, обърнат глобално с образно-изказните си конструкти и система от естетически знаци към едно свое трансцендиране, пренос на изначален смисъл и свръхсмисъл, окрупняващ и неконвенционално, сгъстено пренасищащ своето послание. Всичко това е следствие/равноправно продължение, разгърнато в дълбочина, на мощните формално-изказни и мирогледно-етични пробиви в постсимволистичната лирическа традиция от поредността на Далчев–Вутимски–Геров. Той е възможен именно поради техните образни и философски прозрения, организирани около хуманистичния порив за практическата (езикова/свръхезикова) защита на човека, изразен в човекодиренето чрез търсените последни, окончателни въпроси пред него без остатък и в контекста на „вулгарната” епоха; в поставените екзистенциални и „преходни” прегради на несвободата пред изначално свободния негов дух с тоналностите, така както са развити у Вутимски с видяната светлина в отчаянието на видимия свят („не съм затворен кръг”); с примиряването и търсената цялост на физическо-духовно, битийно-етично и оттам на космогоничното негово завършено „тяло”, както Геров го изгражда и защитава. Единствено по такъв начин бихме приели за възможен Б. Христов, стъпил именно върху тази лирическа традиция с нейния монолитен, концентриран образ в себе си на човека, вътрешно осмислен и едновременно обърнат към една фокусирана и хармонична културно-обществена цялост на съществуването си. Етичният и жизнен релативизъм е чужд на тази поезия, той е неин антипод, обясняващ със своята непримирима ценностна противопоставеност и така осветил съкровеното, основанията за наличие на тази творческа генеалогия. Тук намираме и образно-смисловите предпоставки за развитата/завършена стилистично своеобразна тотална/глобална „метафора”, образ-символ, доминиращ и осмислящ представително въобще поетическата същност на Б. Христов: …В стиховете на Б. Христов… От метафората до афористично-сентенциозния израз, от предметната обективизация до истини, изречени в упор, стихът е всякога енергичен, избягва полусянката, стремейки се да кондензира изживяното. Телесният изказ с физиологичната на места тежест на образа съдържа в себе си напрежението, душевният разнобой, пределната художествена енергия и кондензация на вътрешната разнопосочност… (Ликова 1994: 188). „Глобална метафора”, изяснена от типично „езикова” в социокултурна, в ценностно-мирогледна ос и за творчеството му въобще, и за неговата удивителна озвученост, значимост за цели поколения в сомнамбулната действителност на соцреализма от края на 70-те и 80-те; - в самото емпирично търсене и намиране, а оттам и спасение, на човешката природа и нормални устои на живот, като са противопоставени „голямата правда” на „малкия” човек и между тези два непримирими маркера – на идеологическите подмени и на автентичния смисъл в живота – е изобразителната оптика, ценностна осъзнатост и ситуиране на тази „глобална метафора”: ...В една епоха, когато „романтиката” е само в блудкавите трели на казионната поезия, избягала от живота, за да възпява „голямата правда”, стиховете на Борис Христов… се взират в привидно невзрачната участ на „малкия човек”, за да открият точно там романтичното. Защото нищо друго няма значение. „Човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо” („Човекът в ъгъла”). Не са важни нито комините на завода, нито звездното небе, което е далеч от драмата на живота… Стиховете на поета трябва да покажат неговата изоставеност и мълчаливия му отпор спрямо насилието, което го връхлита отвсякъде. Това ще бъде отпорът на душата (подчерт. – мое, Пл. П.), която търси възвишения смисъл на място, извън указаното. И това ще бъде романтичният устрем на човека, който ще живее напук на всичко, докато към самотните му призиви за нравствен порядък не се прибави „гласът на хиляда тромпета далечни. / Или на някой архангел невидим” („Вечерен тромпет”)… (Кунчев 2005). Затова Борис-Христовите лирически послания не са били никога само поезия и литература, „самоцелно” формотворчество, самовгледани естетски в самите себе си; те са търсене и назоваване, защита и докосване до тази убежна точка от високи измерения на духовното, но тук и сега, във видимото мироздание, които са и цялостта, и смисълът на това цяло, и спасението с боготърсачески тоналности и перспективи на единствено възможното. И първо, бидейки философска и „жреческа” осветеност на гибелното време, неговите послания са практическа, насъщна борба и апология на човешкото съществуване, и едва впоследствие, но и именно поради всичко това, - са значими, величави формални достижения с особена сила на внушението в своята двусъставност – на класически модерно обръщане, диалогизиране, пренареждане на традицията и езиковите й парадигми, и разговор със самите начала на живота, вглеждане в смисъла на мирозданието и човека. Без тази цялостна и привидно еклектична съвкупност от идейно-аналитични съображения, не можем да считаме дори за относително правдиво въведението в Борис-Христовото творческо развитие, в самите му първоопределящи и генериращи състояването му начала, в равноправните му и неделими, едновременно естетически и социокултурни, проекции в творческото му разгръщане. Затова можем да определим действителното му художествено разпростиране, - върху основата на категориалната и изобразително-мирогледна двойка „естетически” и „етичен” релативизъм. Като твърдим, че той безусловно принадлежи на първия, обусловен от предходниците - в споменатия ред на Далчев-Вутимски-Геров, и е в поетичното свое съвременно обкръжение - между К. Павлов, Б. Иванов, Н. Кънчев, Ив. Теофилов, Ек. Йосифова, Ив. Цанев; - но по никакъв начин не се съприкосновява, а дори безусловно е противопоставен на „постмодерните” търсения от 90-те нататък, оразмерени и съставени категориално от втория тип релативизъм. Неведнъж съм си поставял въпроса, без успокояващ мисълта отговор, - как се поражда и от какво се обуславя една толкова категорична, изначално свободна поезия, значима в смисъла на културно явление в контекста на тоталитарната (несвободна) епоха? Като доминираща за нея е първо човешката свобода и проекциите на насъщното за тази самоосъщественост - на самите корени на живота, видени и постулирани като единствени теми и проблемно-тематични начала за лирическо обсъждане и защита; и второ – нейните образно-метафорични, идейно-естетически основания в цялост, обърнати не точно и единствено към тясно литературните проблематики, а през художественото, достигащи до своите единствени основания на словесно осъществяване – в хуманистичното „лице”, в етично-духовните щрихи и силует на възвърнатите човешки измерения за живот и житейска същност. Поезията на Б. Христов се явява един от върховите моменти в три десетилетното художествено развитие, при което автономният поетичен свят въплъщава най-значителните свои достигания именно в негово лице. От 60-те, с породените търсения на т. нар. „тиха лирика”, през 70-те и 80-те, убедено стигаме до заключението, че това еволюционно движение намира своя най-значим изразител именно в лицето на Б. Христов. Първо там е регистрирана в образно-изказен смисъл изключително плътната, естетически зряла и мощна „метафора”, като езиков и смислопораждащ конструкт, която - веднъж вече вътрешно-формално очертана, - се обръща навън и в един категоричен социокултурен жест се помества в парадигмата на „идеологическия фразеологизъм”, в самата доминанта на соцреалистичната догма, като, изпълвайки я отвътре, окончателно я преодолява със своята сила на хуманистично-екзистенциалното си основание да я има, да е реална и автентична, по право в/от живота и изначалната му даденост, ставаща в последните си и окончателни послания – самият този живот, самата негова материализирана и защитена, извисена и очертана достойно, възвърната същност. По такъв начин този естетически плътен, образно-изказен, типично творчески жест, превръщайки се в социокултурен, надмогвайки тясно литературните маркери поради своята еволюционна зрялост и автентична сила, двустранно е обърнат приносно едновременно и към художествената система на модерната лирическа традиция, и към екзистенцията на етичното, снето в обществено-политическите измерения на реалността, реставрирайки по изключително властен в основанията си начин централния образ-символ на човека и човешкото, като осмислящ живота въобще. А това по категоричен начин е „взривяване” в същността й на соцреалистичната догма, на идеологическите й, антиестетически и антиисторични принципи, върху които тя съществува, това е практическото й надделяване чрез лицето на „живия живот”, въплътен в „живота-поезия”, в „словото-действие”. И тук някъде бихме могли да дирим изключителното „тотално звучене” на Борис-Христовата поезия в застойните години, когато стиховете му са били преписвани и пренасяни от ръка на ръка като упование и вяра в нещо насъщно и отказано, като оня лъч светлина, върху който стъпва битието въобще и човешкото у човека. Тази поезия явно е била оста на материализираната човешкост в соцреалистичната действителност и в света на хората през „безвременните десетилетия”. И всъщност тя остава същата, неизменна, непоклатима в артистичната сила на словесно-изказното си изиграване, - и преди 89-та, и след това. Там тя е свързващото звено, осветяващо, защитаващо изгубваната и застрашена постоянно цялост, сегментирана в илюзийните междинни територии на подмените й в реалността; - включително и с естетически значещия жест у поета на отказ от съприкосновение с профанното на текущите страсти и хоризонти на съществуване, материализиран с „отшелническото” жреческо свое ситуиране от новото време в с. Лещен, (предхождан от програмно заявеното „омълчаване” с поемата „Честен кръст” в едноименната книга от 1982). Съчетано с творческия силует, организиран по сакрализиращата времепространствена вертикална ос и с образа на „самотния” артист-интелектуалец, оразмерен/надмогнал неосветената реалност, така постигнат и развит у Б. Христов, - „Селото” е топоним, образен и културен символ в автобиографията на поета, очертаващ мирогледно и екзистенциално координатната система на тази изгубена и защитена цялост, оразмерена, разпростряна далеч някъде по хоризонталите и вертикалите на отдалечаване от това профанно, преобръщащо значенията в силните механизми от осъщественост на „жреческо”/медиаторното, на съхранени, извоювани духовно-трансцендентни проекции, въздигнати срещу съвременната меркантилна, изяснила се в параметрите си категорично посттоталитарна епоха, примитивно оварваряваща, принизяваща човека не с лостовете на идеологическото, а с механизмите на мултиплицираната друга, още по-цинична несвобода и антидуховната й същност - на икономическите, финансови, корпоративни и пр. други проекции на това материализирано, властващо анонимно зло над човека, унаследило и умножаващо тоталитарните идеологии от .ХХ. век в още по-изкореняващи, отричащи правото на автентичен, свободен и богоподобен, единосъщен духовно-материален, човешки силует на състояване от първото десетилетие на .ХХІ-то столетие. Единствено в такъв смисъл на изобразително-изказни пресичания и развойно-еволюционни натрупвания, в двусъставната цялост едновременно на естетическо и етично, на социокултурно и художествено-познавателно окръгляне на творческата природа у Б. Христов можем да допуснем, че сме адекватни на нейната действителна философска и поетическа оразмереност, която в крайна сметка е „последен” етап от редица други в хода на лирическите търсения от 60-те нататък. Като посредством него е завършено едно дълго отглеждано вътрешно самостойно художествено и мисловно-съзнателно поле, независимо от имитативно-външното времепространство, от идеологизираната, плакатна, двуизмерно-плоскостната норма на соцреалистичната естетика. И точно това, същото движение, - имащо двупосочните векторни препращания и към езика, и към обществено-политическото и социокултурното, дообясняващо, надграждащо лирическото, - е и вътревидовото „обективизиране” на този художествен език, на мирогледната и образна система в най-новата ни поетична традиция. „Обективизиране” и неизменност, отвеждащи с нивата си до една вътрешна художествено-творческа достоверност, истинност, правдивост на този поетичен свят, възвърната в нейните емоционално-психологически и духовни проекции. И така идейно кръгът се затваря, оставайки едновременно отворен в своята мирова и постоянно самопреодоляваща се „бродеща сянка”; - отричаща всяка преходна илюзорност на всичко видимо, намерила покой само в „другите брегове”, в устоите на неизменното-надвременно, носещо в себе си интуициите за божественото. Само там е възвърната хармонията, покоят – през, оттатък превращенията на битийните въздигнати образи и дела, сред които са и изкуството, поезията. Изящната словесност, житейските жестове, стихове, човешки и творчески намерения и преходни надежди са рамкирани от тази тотална, всеобхватна, голяма и свръхдействителна „метафора” у Б. Христов, изпълнила първо и после взривила социално-историческото, тленността на догми, на идеологически и естетически „-изми”, обезсмислила дори емоционално-психологически техния фрагментиран, „ограничен” жизнен хоризонт и така релативизирала мирозданието, самите негови текущи „мигове-вселени” на линейно-отмиращото време, - и станала вече категорично гранична, възможна единствено като оттатъшна в изобразителния фокус и мирогледен ракурс, метафизиращ света и видимото, различаващ видимостта на нещата в мирозданието с тяхната орелефност, способен само да чете „междуредно” и с трансцендентна дълбочина в това мироздание душите на телата като нейни „тела”. В тази „метафора” е и първоосновата, действителните подтици за екзистенциално-творческото „омълчаване” на поета, като тя също е и повторно рамкиращата и художествено преосмисляща акта на „омълчаване”: Затварям ви за думите, уши – резето спускам. // Не искам в моя дом да се говори за изкуство - // не искам в хленчене и мъдрословия угодни // напразно да се споменава името господне… // и бързам да напусна на поезията храма, // преди да запълзят змии по младото ми рамо… //…Наместо с чашата на славата да се опивам, // назад ще тръгна и назад ще се развивам. // Ще се завърна към доброто време на „не зная”, // „не искам” и „не мога”… // Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето…” (Христов /1982/ 1991: 59, 62-63). В случая, представено като естетическа програма в рамките на поемата, това е докосване, действителна среща с „Истината” с главна буква, /като духовно-реална субстанция/, която е дори и над самата себе си – абстрактно-извисена, ефирна и „отелесена”, правдива и „практична”, следствие и обслужваща все същия силует на „словото-действие”, на „поезията-живот”, на изкуството като храм и вяра, изравнено и превърнато в свещенодействие. А в приведените стихове е ранната и нечакана/очаквана равносметка с библейска омъдрено-вглъбена обреченост, надмогнала и вгледала се в ограничеността на тленното и на неизменната сянка (по Еклесиаста), мотив и на „смъртта”, образ-символ на неговата „относителност” и поливалентна реална-иреалност. …Залязва моята звезда и в облака навлиза - // далечни са небесните неща, а земните са близо… (Христов /1982/ 1991: 67). Поемата е литературно-митологична вселена, маркираща с образите-символи, отрязващите-очертаващи метафори, времепространствената цялост на една поетична и реално-иреална космогония; - и така тя е себеизричаща се, с жеста на жреческо-провиденческото, с двете единосъщни проекции на „видимо”/”невидимо”, „материално”/”духовно”, които са истинските контури на поетовото виждане за свят. По този начин изобразителното и езиково-изказно, граматичният и образно-метафоричен конструкт е в пълния смисъл на понятието модернистично-антимиметично и свръхреално преобърнат, за да завърши и доизрече със свещенодействието на лирическото това виждане за свят. Ето защо тук разпознаваме естетическия силует на един типичен „висок модернизъм”, триизмерно-обективистичен в рисунъка и с поетическото си внушение, отграничен и надмогнал категорично плоскостно-двуизмерното, „примитивно”-подражателно и лирично-песенно монотематично споделяне. И впоследствие, - върху основата на така изредените обусловености и множеството други все в такъв порядък, - тази „метафора” е превърнала се с „материалната” (литературна, езиково-естетическа) същност на своя предрожден първообраз в духовна субстанция, в оттатъшна, станала „вестител” на истини от друг порядък, затваряйки мирогледно-представно окръгления двусъставен и вече цялостен, завършен митологично-реален поетичен свят. В този смисъл бихме определили, че в поетическото развитие у Б. Христов различаваме същото знаково и художествено дълбинно „преобръщане” в рамките на езика, така както то е със своята модернистично-метафизираща метаморфоза у предходника Геров и впоследствие при Ив. Цанев. Както у неговите предходници, така и при Б. Христов този изобразителен принцип и емоционално-сетивен, мирогледно-познавателен фокус, - дирейки и постигнал изказно своята завършеност и идейно-философски – своят покой, - се изяснява в типичен „език на тишината”. В източен философски смисъл той е и „език на Пустотата”; - да „виждаш” и „дишаш” с вътрешното значение на нещата, търсил и намерил смисъла, и чрез „конвенционалните” поетични проекции докоснал духа на време и пространство, душата на мирозданието, неговата „отразена”, сънуваща реалността, друга/истинска природа и съкровена същност, осветена с провидението на вътрешната, неръкотворна светлина: ...Така не-думите са спонтанен израз на истинската мелодия на вселената, поезията, която сама блика от най-съкровените й недра… Неизразимото и неговия единен ритъм, преминаващ през безброй превъплъщения, през възходи и спадове и винаги възвръщащ се, след цялото разгръщане, в себе си. Единният кръг, в който… се разгръща Единното. Този кръг може да бъде съзерцаван, постиган, но трудно може да бъде изказван с думи. Един такъв пределно графичен, максимално кодиран и в същото време богат по значения, би могъл да бъде изказът на една нова поезия, прозряла идеята за Единството и ритмичния пулс на Пустотата. (Николова 2003: 58). Считаме, че именно тази е всеобхватната и дълбока, съкровена ценностно-мирогледна рамка, в която се самопомества поемата „Честен кръст” и цялостното поетично развитие у Б. Христов. Всички изящни в идейно-метафоричното си пределно, гранично, максимално сгъстено смислово и екзистенциално страдание контури на лирическата и словесно-стихова тъкан, дори бидейки възвишено-мощни в своя релеф, взривяващ и пораждащ едновременно значенията, имат в себе си, - съхранили подтекстово изненадващата полифоничност и пъстрота на творческата интенция, - категориалната доминанта на този всепроникващ и тотално обединяващ, мирогледен и формално-изказен, „език на Пустотата”; - „връщане”, смирение, издигане, отиване напред със своето „връщане” назад, чрез развиването на профанните, преходно-еволюционни пластове от видимото с разкъсване и превъзмогване-освобождаване от проекциите на количествено-интелектуалното, на екстериорно-материалното с всички лица и превращения на догмата, на инертното и отмирането; - Молитва за постигнат Свят – поемата „Честен кръст”: …Носи ме, влак, на свойте рамене железни // като откъсната ръка над пропасти и бездни. // Не се страхувам аз от участта на единака // и знам, когато свършат релсите, какво ме чака… // По важно е за мен сега да не отмина хълма, // от който тръгнах някога с торбица пълна. // И да достигна мястото на оня край божествен, // където спи ковчежето на мойто детство. // Да седна на брега – обратно да тече реката – // и там да чакам ударите слепи на съдбата… // Залязва моята звезда и в облака навлиза - // далече са небесните неща, а земните са близо… (Христов 1982, 1991: 66-67). За да постигнем така пълното „разгръщане” на света с неговото „връщане” с обратното броене на времена и пространства, с десемантизирането му в неговите първоначала, („в моя край е моето начало” /Т. Елиът/). И само посредством идейната основа на този „език на Пустотата” са разбираеми библейско-притчовите, омъдрени, космогонични тоналности, устойчиво заложени в поетическото внушение. Само с тази основа е определима в нейните действителни художествени оправдания „голямата метафора” у Б. Христов, синтезно двусъставно побрала едновременно фактурно-сюжетно-реалистичното, съчетано с полисемантичните зефове и образно-симултанни нива на психологично-рецептивно състояване в стихотворната цялост. И едновременно в недрата на това „реалистично” са съвсем ясно различими, поражданите „свръхреални” сетива, релативизиращи видимото, опрозрачностили неговата „ограниченост” с вътрешния поглед през нещата, сбиращ ги в тяхното духовно-телесно съновидение на постигнатия цялостно, защитен и конструиран поетичен свят, далеч/дълбоко в себе си побрал-асимилирал, подчинил и обезсилил материалния произход на социалното, идеологическото, на историко-литературното и естетическото; - поетичен свят – завършен и самопостигнал по този безусловен начин мировата, човешка, линейно-историческа и езиково-лирическа цялост и покой. Данте Алигиери с „Божествена комедия” се е домогвал и постигнал същото, - в края на пътя, сливането с божественото е и този покой, намерена е тази цялост за човека и душата му. А Борис-Христовото творческо развитие, като типология и произход, по същия властен преобразуващ начин с всеки свой конкретен езиков, естетически жест и в цялост изпълва идеята за свят и езика като духовно ореалностено понятие, за повикана и снета, тук и сега, хармония, покой съвършенство, свидетелство за присъствието на святостта и повече – за това, че навярно чрез свещенодействието на словото самата реалност е вместилище на тази святост. В тази поредност, в полето на общоевропейския литературно-исторически контекст, след Данте мощните „крясъци” на Бодлер в новите времена са до него, следващи го, както и страдалчески „тъмните”, осветени в здрача от художественото познание прозрения на големите от поредността на Рилке, Аполинер, Рембо, Верлен, Елиът, Песоа. Ето защо и поради приведените съждения с постигането в този му категориален вътревидов естетически и идейно-философски смисъл на художествения език в диахронен план на българската лирическа традиция и в синхронен в общоевропейски контекст Борис Христов е съотносим и е до тях; - с мащабите си неговите провиденчески, екзистенциални и естетически пробиви са от същия порядък, и превърнати в единното „страдание-живот-метафора” са съизмерими, положени завинаги в пантеона на „великите”! А така модерната ни поезия от 70-те нататък намира завършения свой творчески образ, - ситуиран между автентично художественото и то, прераснало в „жеста” на етично-социалното като категоричен и зрял културно-естетически символ, - през пълноценните употреби на дълбочините познавателни идейни концепции от общоевропейската културно-историческа памет, но постигнали окончателност в/чрез интуициите и прозренията на „източното”; - което е сложен и обогатяващ лирическата природа и послание принцип, синтезирал изобразителни възможности и мирогледни дълбочини по естествен, автентичен начин именно в поезията на Б. Христов, центростремително оставила своята определяща следа в развойния литературно-исторически контекст на влияния, както и на прекомерното число епигони, така и на истински последователи в ситуацията от последните две десетилетия на .ХХ.-то столетие. За поезията на Б. Христов, - с монолитната своя „голяма метафора” на ниво стих, стихотворение, книга и творчество, едновременно като естетически и социокултурно-духовен жест, - с пълна сила се отнася изразът, който Е. Сугарев ползва за Геров и също, който ползваме за една от най-достойните поетични линии в нашата модерна лирика, тази на т. нар. готическо звучене, - съпроводено от вътрешния интелектуално-духовен героизъм, изведен с крайните си точки във философия на вярата в нещата и Нещото вън/извън видимото; - така както Далчев е виждал и носил тази вяра, така както Геров извежда в крайна форма на естетическа и „религиозна” отдаденост своя художествен език с това аксиоматично „готическо звучене”, отнесено към изкуствата въобще и в поезията конкретно; - звучене идващо да въплъти в едно идеята за слово и за свят, единосъщни, неотделими, сакрализиращи и съ-сътворяващи повторно другия, творчески свят с богоподобна енергия на чисто вдъхновение и душа. Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|