Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник)
ЛИТЕРАТУРА Александрова 2012
Изтегляне 4.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Далчев 1980
- Николова 2003
- Цанев 1968
- Цанев 2001
ЛИТЕРАТУРА Александрова 2012: Александрова, Р. От света на поета до въображаемите разгроми. В: LiterNet, 19 .ІІ. 2012, №2 (147). Башлар 2007: Башлар, Г. Въздухът и сънищата. София: Рива, 2007. Далчев 1980: Далчев, А. Страници. София: Български писател, 1980. Елиът 1980: Елиът, Т. Традиция и индивидуален талант. Варна: Г. Бакалов, 1980. Игов 2011: Игов, Св. Збигнев Херберт и Николай Кънчев. - В: Николай Кънчев представен от Светлозар Игов. София: Просвета, 2011. Николова 2003: Николова, Ант. Езикът на пустотата. София: Колекция Аквариум Средиземноморие, 2003. Цанев 1964: Цанев, Ив. Съчинения. Щръклитиздат, 1964. Цанев 1968: Цанев, Ив. Седмица. София: Народна младеж, 1968. Цанев 1987: Цанев, Ив. Седмоднев. София: Народна младеж, 1987. Цанев 1995: Цанев, Ив. Стихове и междустишия. София: Прозорец, 1995. Цанев 2001: Цанев, Ив. Дърво на хълма. Велико Търново: Слово, 2001. Димчо Дебелянов – традиция и съвремие, следовници, лирическа и художествена надвременност Големите кръстопътни автори събират в себе си много енергии и пресичания –литературно-исторически, екзистенциални, духовни. Те проговарят с естетическите кодове на надвременното, назоваващо, събиращо разделенията на материята в конкретните й измерения от времепространството, от епохи и мирогледи в един континуум на неизменното с двете му единосъщи лица – изобразително и познавателно-провиденческо в обединителния ход на човекодиренето и на непреходните измерения в културно-историческия и литературен канон. Дебелянов е една от тези събирателни, обърнати към минало и предстояще на литературната модерна традиция, достигащ в субективното творческо развитие до тези всеобщи/всеобхватни естетически кодове на световната литературна мисъл; назоваващ/говорещ така за „малкото”/същностно в човека и едновременно за „голямото” космогонично, за духовните и човешки проблематики в съвременното литературно/лирическо битие (по хоризонталата), и през времена, епохи, географии, народи по вертикалата на духовния субстрат в човешката цивилизация. Дебелянов за българската лирическа традиция е точно едно от големите съсредоточия, говорещи, пренареждащи едновременно и родното, и общоевропейското/световно на поетическия език. Именно поради това, върху основата на тези всеобщи естетически кодове са правени неведнъж съотнасяния между Дебелянов и Верлен, а в българския лирически контекст „тихата” поезия на 60-70-те е обусловена, пряко е била възможна в литературно-исторически смисъл и дължи много на дебеляновата лирика, смислопораждаща дълбоката триизмерна природа в съзнанието на лирическия Аз със сложните емоционално-психологически, философски и идейно-художествени препращания, пораждащи смислово-изобразително стиха; - станали възможни в родния развоен контекст с основополагащите/конституиращи модернизма търсения и възгледи от началото на .ХХ. век. Сложна задача е от нивата на текущото в националния литературен развой, през десетилетните наслоения на търсения, пресичания, кръгове, имена, тенденции от целия .ХХ. век, придружено с погледа отправен към надвременното, въплътено в неповторима човешка и творческа участ като дебеляновата, откроено в самобитния му поетически език, чрез обслужващите похвати на критико-аналитичното да се проследят всички „лъчове” от самостойната му природа и то с идейното завръщане/докосване до животворящия му дух на изкуството. Първата литературно-историческа отправна точка е по линията Вазов - Ст. Михайловски (където е онова знаково/преходно несъответствие между форма-съдържание, между идеята и „двуизмерно-декларативното” й изразяване, при които тази идея като национална идеология или естетическа програма е на първа линия, определяща и за концепцията, и за доминирането й над формалната страна); С последвалите „модернистки пробиви” от началото на века (с кръга „Мисъл” и персонално изнесени от Яворов, П. П. Славейков, Дебелянов), се конституирират началата на модерната художествено-изказна система – дълбочина на сетивност, емоционално-чувствено преживяване, философско и психологическо окрупняване на поетическия поглед и идеята за поезия. В този смисъл в поезията на Дебелянов откриваме едно удивително съсредоточие и триединство – между живян живот (и съдържанието му) с неговото образно-естетическо съответствие (проблемно-тематично, идейно, единство на лирически символ с човешка и творческа екзистенция), и от там до третото, отнесено към формално-изказните страни, стъпили върху принципа на лирическо назоваване – през фактурните измерения и видима обвивка на нещата до поетическото споделяне с вглеждането във „вътрешното” им лице, до техния духовен силует и така – цялостен смисъл и природна очертаност; в което разпознаваме антимиметичните принципи въобще на модернизма, породен и за пръв път заявен по този зрял, завършен и категоричен начин; Където тук образните елементи градят първо този „вътрешен” свят на другата, втора реалност, формално-изказните средства, теми, мотиви са обърнати към този „вътрешен” свят – паралелен и огледален на действителния, едновременно разширяващ и дообясняващ го с един такъв новоочертан и открит мирогледно-изобразителен хоризонт, - преминавайки, релативизирайки видимата, (очевидна) част на нещата, - и едва впоследствие всичко това се съотнася идейно и смислово към битийните и езикови конвенции. Тук словесно въплътеното поетическо чувство с неговата формална и емоционална подплата е обусловено и тръгва именно от/с тази поредност, от тези художествени съображения и първооснови. (С тази трета основополагаща отлика, определяща въобще идейно-естетическите и философски измерения на модернизма у нас, непосредствено художествено и мирогледно между Дебелянов и „следовниците” е категорично – в тази еволюционно-развойна линия – мощният силует и на Далчев като задължително свързващо звено. А в именно това така изговорено триединство виждаме и поетологичните измерения, отвеждащи и обуславящи същността на Дебеляновата творческа традиция, до неговите изключително автентични мощни приносни пробиви, основополагащи началата на „модернизма” от първите десетилетия на нашия литературен .ХХ. век; - виждаме и действителните черти, препращащи към категоричните му следовници от последната четвърт на столетието в лицето на т. нар. „тиха поезия” с нейното междинно звено от преки предходници на поетите от поколението на 40-те, свързано особено с имената на Вутимски, Геров, В. Петров. При Дебелянов е същото „автентично” радикално изживяване/носене на художествената реалност, достигащо до генетическите си първични идейно-смислови импулси на поетическо пораждане, - с модерното двусъставно материално-духовно преживяване на „лирическото състояние” в стихотворната цялост. От Дебелянов до тези негови „следовници”, през поколението на 40-те и с търсенията от 60-70-те, очертаваме единната развойна линия и „промисъл”, на който стъпва поетическият език и закономерно се движи въобще българската модерност от .ХХ. век. Тази новаторска изобразителна страна заслужава по-обстойно разглеждане, свързана с изтеглянето на образността въобще и на поетическото послание у Дебелянов с организирането им в „дълбочина”, точно с отбелязаното „вътрешно” нейно духовно тяло и очертаването на другия, триизмерен и едновременно „скрит” смисъл на нещата и света. И точно в идеята за преодоляване на плоскостно-мирогледното (декларативно показващо, а не внушаващо) в творческия фокус се заключава Дебеляновото приносно „обективизиране” на поетическия език, проговарящо с общоевропейски естетически знаци и художествено-творчески ценностни модели: „Аз умирам и светло се раждам - // разнолика, нестройна душа, // през деня неуморно изграждам, // през нощта без пощада руша. // Призова ли дни светло-смирени, //гръмват бури над тъмно море, // а подиря ли буря – край мене // всеки вопъл и ропот замре… // в пролетта като в есен аз крея, в есента като в пролет цъфтя. // На безстрастното време в неспира // гасне мълком живот неживян // и плачът ми за пристан умира, // низ велика пустиня развян.” (Дебелянов, „Черна песен”). И тук на оперативно-стихово ниво категорично виждаме, и то със самите основания на поетичното да се състои, преминаването през тази фактура на видимите неща в тяхната „вътрешна” проблемно-номинативна структура и процесуалност, за да разберем техния същински и цялостен смисъл; Където стиховете са обърнати към това да организират стройно мотивирана от творческата интенция система от образно-идейни противопоставяния, идващи да породят окрупнени лирически художествени „символи” на посланието, подчинени и обусловени в смислопоражданията си именно от тези основополагащо видоизменени творческа интенция и новоизявено послание, пълноценно говорещи и достигащи формално-изказно до „нещото друго”, до „скрития” смисъл и ход на нещата, до тяхната поливалентна, едновременно противоречива и единна със своята буквално „видима и философско дълбинна страна. С този вътревидов обрат поезията впоследствие никога вече не може да е същата „песенно-декларативно-програмна” и „идеологично-национална”. А с именно така начертаните художествени маркери, тя генеалогично е в континуитет и до последните десетилетия на века (.ХХ.) с интересуващите ни и тук „следовници”: Пейчев и Фотев, без „декадентската” основа на звучене на нескончаема, неизречима ранимост и взривяваща „интелигентска”, екзистенциално-познавателна болка у Дебелянов, но в същината си със същите тоналности; Кънчев, Ив. Цанев, Йосифова, Теофилов, Ив. Методиев, - именно с наличния „силует” на произхода, по различни начини според поетиката си, препрочитайки всеки от тях, развива традицията, като само „подчертава” едни или други модернистични черти (акцентира върху дадени идейни и ценностно-мирогледни характеристики, изваждайки ги от този предзададен модел, съотнесен към личния им творчески натюрел и поетичен свят), предзададени от първите десетилетия на .ХХ. век, които така категорично знаково различаваме оснополагащо заявени у Дебелянов. И от друга страна Вутимски с болезнената си нежна ранимост на изживяната болка, прераснала в образ-символ на света като живо страдащо „сърце”, със стаената си префинизирано-мелодична лирическа изказност генеалогично се пресича именно с Дебелянов: „ И ето светът е голям и добър е прозрачният въздух, // Има дървета и облаци, що безпределно пътуват… // …Дишам и виждам небе, хора, които вървят. // Имаше седмици с мъка и дъжд, имаше весели нощи… // …Нека оставим сега да минават спокойно сезоните, // любовта да дохожда, да трае и пак да отмине… // …Очите ще станат добри, а въздухът – хубав и радостен. // Що се движи безмълвно света, // от безкрай до безкрай ще минава. // Ще извършим полезни неща // и ще бъде смъртта ни спокойна.” (Вутимски 1994: 56); „Помня върхове в слънчеви искри // и дълбоки, спокойни гори. // - Моите спомени сини и тихи. // Помня в ранни , смълчани зори, // ние тръгвахме в тъмните пътища // и със кошници леки в ръце, // през бездънните, стръмните пътища // със измито в росата лице… // …Долу някъде синият Искър // и над нас – ведрината трепти. // Вечер, щом като едра сълза // на небето застиваше месецът, // ние тръгвахме бавно назад // във бездънната вечер унесени.” (Вутимски 2005: 37). Идейната основа за мироглед, жизнена съотнесеност и емоционално-сетивно преживяване на света и смисъла, а оттам и - концепцията за поезия у Дебелянов, тук е въплътен и защитен от самата всепоглъщаща, увличаща мелодия на стиха, понесла в мощната си автентично лирическа цялост и философския субстрат за нещата, и омъдрено-страдалческия импулс на истинското дълбинно поле за просъществуване на лирическия Аз в сферата на един свой триизмерно-трансцендентен жизнено-битиен импулс. Като по категоричен начин това е и формално-изказно развитие, извеждащо териториите на художествено-поетическото до самите първоначала на назоваване/докосване на провиденческо-познавателното, пресрещащо философската концепция с възможната й пълноценна „защита” от наличния вече вътрешен смисъл на нещата, но неотделен от умозрителителното, а естествено и пълнокръвно дишащ с тази властна поетическа образно-чувствено-мирогледна природа. Ето защо дори по идентичен начин виждаме в идейно-смисловото стратифициране на поетическата изказност при Вутимски, както е точно тя у Дебелянов, това латентно наличие първо на дълбоката, изначална „тъга”, съпроводена неизменно от знанието за познавателната участ на посветените, които са и обречени, разпънати екзистенциално и гносеологично в своята интелектуално-духовна принадлежност. И всичко това е обусловено от „узнаване”, препращащо към дълбоките, безпределни обобщения, но ситуирано в измеренията на линейното времепространство, което е сакрализиращо художествено „знание” в неосветените бездни на трагичната човешка участ в изтичащата затвореност на изтичащото време. В тази взаимна обвързаност от съображения е самият източник на автентичното пораждане на поетическото въобще у Вутимски, както и генеалогичната му съположеност в Дебеляновата лирическа традиция: „…Познавам своя път нерад, // богатствата ми са у мене, // че аз съм с горести богат // и с радости несподелени. // Ще си отида от света - // тъй както съм дошъл, бездомен, // спокоен като песента, // навяваща ненужен спомен.” (Дебелянов, „Сирота песен”). И сякаш целият Вутимски е тук, предречен литературно-исторически, заявен с поетическата рефлексия у Дебелянов на „провиденческото”, на свръхсетивното емоционално-лирическо изживяване и тематично „документиране” на елементите, съставящи модерния алиениращ лирически субект, стоящ едновременно в живота и пред/в смъртта, релативистично видоизменен, разширен от тази нова мирогледно-изказна оптика, изграждащ интелектуално и самопреодоляващ „виденията” си за света, поливалентно ситуиран и възприемащ житейския и всемирен хронотоп с многозначността на неговата видимост и привидност, с предусетените и спасителни за него измерения на „иреалното”, като интелектуално-духовна страна на екзистенцията и като художествени смислопорождащи начала за модерната творческа същност. А впоследствие векторно Ал. Вутимски – и през сложните многопосочни взаимовръзки между Пейчев, Фотев, Алипиев, Ив. Цанев, - достига до взривената „крещяща” природа у Ив. Методиев, както в контекста на цялостното му развитие от 80-те , така също и особено с късния му, предсмъртен творчески период, изразен от посмъртната книга „Повече тишина”; Като разпознаваме същата етично-ценностна принадлежност към една гранична ситуация на болезнената художествено-познавателна несподеленост (и непримиримост едновременно), екзистенциално-духовна заключеност спрямо идейното изживяване на действителността и обреченото, невъзможно единение и трагично изгубена хармония с реалния свят (и „навън” обърната, и вътре в себе си „границата” е неизменна), пред които обективно е изправено съзнанието на лирическия Аз и на човешката природа въобще: „…О, как се пречупва небето в косите ти, // това отражение с шепот на гарван // в косите, в косите ти… // И колко е просто това, че сега // върбата накланя едно от листата си… // И всичко е просто, и колко е истинско // това, че лъжата // е нашата същност… // За теб // и за всичко, което вали, // което вали.. // Което го няма, което вали, // защото го няма.”; „Съдбата може да е толкова жестока, че да няма смисъл. // Аз смисъла не търся, не зова съдбата. // Това е само дъжд, през който преминавам… // …Но има тишина така протяжна, като песента на риба… // …Не помня тези думи, нека облаците помнят…. // …Върни ми вечността, в която ме прошепна…” (Методиев 2003: 8, 41). Дебеляновските тоналности на трагично-интелигентска обреченост и несподеленост (преминаващи през Вутимски), изведени до образно-изказни конструкти, по идентичен начин невъзможно-непосилно вътрешно страдание и „лирично-романтична” естетизирана форма на познавателна „тъга” разпознаваме и по линията Пейчев – Фотев. И ето Ив. Пейчев до „предходника”, съпоставим и по формална структура, и по съдържание на неговата архитектоника: „Спи градът в безшумните тъми. // На нощта неверна верен син, // бродя аз бездомен и самин - // а дъждът ръми, ръми, ръми… // Трепнали край черните стени, // стъпките размерено кънтят // и след мен невидими вървят // жалби за отминалите дни… // …в спомени възкръсва – чист и драг - // и скръбта расте, расте, расте…” (Дебелянов, „Спи градът”); „…как мечтая някога // да се завърна // отнякъде // при някого, // една спокойна чаша // да изпия, // в един спокоен // поглед да потъна - // последното ми тъжно пътешествие.”; „Тихо е, тихо е, тихо е - // и вървиш, и вървиш, и вървиш // и не мислиш за нищо, за никого - // самота, тишина и звезди. // В този път под дървета и жици, // път под синята лунна стреха, // в този път с кратък сняг във косите си, // в този път ти ще минеш насън…” (Пейчев 2000: 83, 19). Лирическият унес на увличащата дълбока мелодия, и конкретно в „Път”, с една силна смислово-евфонична всепоглъщаща и примиряваща флуидност, иманентно съдържаща стаената трагичност на изгаряща, неназовима и необозрима болка (напълно със същата коренност, като тази у Дебелянов, която ражда именно от/в този момент тънкия, неподражаем „стаен лиризъм” на неговия стих), чертае в себе си контурите, времеви и пространствени, на виждането за дадената художествена действителност и свят, сладостно и многобагрено-широко ритмизирана с мощните мащаби на своите вътрешни етично-духовни и естетически „географии”, в които самото дишане на образните единици дава мащаба и просторите на този свят, дава така и реалните измерения на духовна свобода и етични хоризонти в конкретното езиково-стилистично и смислопораждащо ниво на стиха: „...и не мислиш за нищо, за никого - // самота, тишина и звезди...” (Пейчев 2000: 19, подч. – мое, Пл. П.); - Безкрайна, отвъдсловесна, оттатък поетичното и смисъла „болка”, идваща/породена от „невидимото” и отиваща пак при него, космична и всеобхватна; - космична по оразмеряването си, която тук обуславя и идеята за поезия, и импулса за художествен език, и тънкото лирическо чувство, почти равностойно на виталистичния трагичен порив при живия живот и загадката на промисъла, снет във видимото: „…Посягам към звездите, но над мен // тежи огромно ледено беззвездие. // Във него този миг е отразен // и чезне сред мълчание и бездни… // …Извива // тук между нас граничната черта // на твоя свят… // И ъгъла, случайно приютил // последната ни нощ, в река от бавна безнадеждност плува…” (Пейчев 1962/2004: 65); „Светът е обширен, // денят – необятен и светъл. // Ти нищо в размисъл // самотна не ще разрешиш… // …Тръгни без посока // по някой от дългите пътища, // върви под небето, // където те той поведе. // Голотата си прелестна // там пред тебе гората напъпила // ще разкрий, за да станеш // във миг и мъдрец, и дете…” (Пейчев 2000: 45); - Преплитат се Дебеляновите страдалчески тоналности на безпокоя и диренето с Геровите проблемно-тематични насоки за субстанциалната провиденческа космогонична човешка първооснова, поставена пантеистично в символа-природа и във познавателния контекст на вселенското. Неделими и единосъщни в мощното лирическо движение у Пейчев са и „негата” на екзистенциалната тегоба (Дебелянов), и с предузнаването на предварително носена победна лекота за относителността на видимото и гледането през него, в знаенето на цялостта (Геров) – и това е въплътено езиково-стилно, в самата автентично-непоколебима смислово-евфонична сила на стиха, завладяваща, увличаща, понесла „флуидно” познаването на истините, знанието за последната, религиозно-метафизична тайна за цялото. По такъв начин различаваме как в самите „следовници” е удивително доизговорен, доизвървян идейно-философски и езиково-естетически творческия път на Дебелянов, като едновременно с това в тях виждаме и развойно-процесуално завършени неговите художествени „реплики”, и дообяснени самите дълбочини на Дебеляновата поетика, самата негова генетическа принадлежност и в пълнота защитена, очертана творческата му същност. В този смисъл е ясно от щрихираните зависимости, основополагащи за поезията на Пейчев, които по категоричен начин са в творческата традиция и наследство на Дебелянов. А от тук безусловно по вътревидовите взаимовръзки, препращащи към развойните метаморфози на стила, достигаме до Геров и неговия, издигнат до висота метафизичен, „опрозрачностяващ” образно-изказен ракурс на поетическия език, който съответно се съотнася към своя предходник, Дебелянов: „Сънят е същност на света… // Когато се събудя, трябва // да се преборвам с мисълта, // със хората, с труда, със хляба… // А в неговия скут люлян, // аз се докосвам до всемира // и все едно ми е да знам // живея ли, или умирам. // Това е същността! Светът // със свойта същност го доказва. // А трепкащият млечен път // на сън ми приказка разказва.”; „Не разпростирай мисълта си // във време и пространство. // Там няма смисъл, няма щастие, // там няма нищо ясно. // Във разцъфтялото глухарче // се Космоса побира. // Бъди доволен от това, че // душата му разбираш.” (Геров 1997: 74, 78). През строфите на Геров и неговата специфична лирическа тъкан сякаш проискряват именно Дебеляновите неповторимо нежни, страдалчески тоналности, като тук те са поразително доизговорени, емоционално-смислово екстериоризирани, в така достигнатите поетически послания у следовника, които са и удивително автентично негови, и принадлежащи към тази Дебелянова поетична първооснова и генеалогия. Скритият драматизъм на стиха у Дебелянов, при „последователя” Геров е лапидарно-ефирен, крайно олекотен, смислово и граматически „опрозрачностен”, самоочевиден, естествено-самодостатъчен, станал самият той „природа”; - езикът е постигнат и превърнал идеята за поезия в безхитростна и всепоглъщаща свръхреално-духовна доброта. И по този начин идейно-изказният образ-символ на „болката” дори на стихово ниво стои изтеглен, еволюционно доразвит в постигнатия „покой”/”хармония”. Той преди всичко е художествено познание, прераснало в творческо-религиозна концепция, имайки единствено впоследствие и своето формално-съдържателно стихотворно съответствие. Ето защо у Геров проследяваме вече окончателно изговорена тази метафизично-познавателна „болка”, естетически дообяснена, с извървени периоди, отвеждащи до действителните последни идейно-философски основания. Начената/зададена цялостно при Дебелянов, доразвита и прераснала при последователя Геров в „покой”, тя е безусловно надсубектно, дълбоко-изначално породена със силата и властта на творческия гении, изяснила се в десетилетията като категорична поетическа парадигма, проблемно-тематично мултиплицирана, възпроизведена, доразвита от националната ни лирическа традиция през цялото протежение на столетието (.ХХ.). А диалогът между двамата е завършено пълен, развит до край и чрез пряката си изява в посвещенията, където е и декларирана цялостно, заявена явно тази естетическа, етично-ценностна и дълбока жизнено осмислена приемственост: „И толкоз мрачни мисли ми тежат, // че аз не искам нищо да си спомня. // Д. Дебелянов // От всички чувства, всички мисли, // с които съм преди живял, // не искам да си спомням нищо // ни с радост, ни със жал. // Не искам. Нека се стопяват // контурите на моя свят // и тихо нека полюлява // сърцето своя мъртъв цвят.” (Геров 2009: 87). Тук открито с този пряк диалог със свързващия „посредник” и похват на мото от Дебелянов към стихотворния текст, като е представително за самия негов поетичен свят и проблематичност, се съполага и съотнася съответно към самата жива полемична същност на поетическия „глас” у Геров; - изживявайки и „присъствал” дълго в лирическата среда на своя предходник, той извършва и емоционално-мисловно, и езиково-семантично пренасяне, изтегляне на традицията в нова развойно-текстологична „точка” посредством и върху основата на субективната творческа процесуалност. По различни пътища достига ядрото от начала на Дебелянов, вариативно и образно-тематично обогатено с поезията на Алипиев. При него различаваме интересно преплитане на междинните звена от развойни влияния с тоналностите на Вутимски, сплели самобитна формална и емоционална основа, в която естествено съществува творческата идея. Разбираме и за наличието на Геровата пресечност именно в автентичната философско-носталгична обживяност на стиха, обърната към болезнената тъга от изтичащото време с неговото едновременно надмогване в една трансцендентно осмислена цялост. Взаимовръзки, обуславящи поради това и съчетани с постигната неподражаема лекота на този стих, особена метафизична „оттатъшна” освободеност на изобразителния фокус, сякаш осъзнаващ нещата в тяхната сигурна, обезсмъртена отвъдност. Като всичко това отвежда до същинската идейно-творческа очертаност на тази поезия, четяща властно самите основания на живота и сътворението, и то в нивата на формално-изказната си увличаща „мелодия”, хармонизираща рецептивно-практически и духовно-мирогледно творческата и човешка екзистенция неделимо в доминиращата рамка с окончателното си и тотално присъствие на пантеистичните интуиции за вселена, за материя и дух, за космичен смисъл на цялото, преведено през естествено-рустикалното, през природния ритъм и религиозно-метафизични измерения; - зад които съотнасяния е обединяващият образ-символ на безприютния „печален странник” и неговите „скрити вопли”, разпращащ лъчове към „следовниците” Вутимски, Геров, Пейчев, Алипиев, като те стават възможни поради него и той става проблемно-естетически доизговорен чрез тях: „Своя дълъг полет без да спира, // плавно въздуха като гребе, // техният огромен клин раздира // пепелявото небе. // И когато чезнат от очите // и се сливат с есенния здрач, // нещо странно ляга във душите - // като песен, като плач. // Като тях и ние сме готови // да пътуваме на юг, на юг, // но със грижи и надежди нови // си стоим все тук, все тук…” (Алипиев 1966/2000: 21). В именно тази система от преки и опосредствани естетически взаимовръзки и влияния при Алипиев виждаме и въплътен Дебеляновия поетичен мироглед, наситен с опита на художествения език от литературните десетилетия, автентично понесъл лирически реминисценции от синхронни влияния на общностни кръгове, на идеи, имена и почерци, и едновременно с това приносно „доизговорил” Дебеляновото изживяване и осмисленост през душевно-емоционалното на реалността с една космогонично-метафизираща „религиозна” озвученост на творческата идея и послание. При Н. Кънчев влиянията и обвързаностите са проследими от съвсем друга страна, но не по-малко художествено продуктивни и приносни. Тук на свой ред проследяваме удивително „преобръщане” на Дебеляновото лирическо вчувстване, чрез интелектуално-ерудитското състояване на естетическото, на образността и стихотворната фраза, като по този начин повторно е реконструиран трагизмът на познавателно-художественото от „предходника”, но вече преведен, изразен през смислово-емоционалните нива на пренаредения език с паметта и съзнанието в себе си за идеята и мирогледния хоризонт на Дебелянов. Кънчев, бидейки радикален в това целенасочено разбиване на автентичния поетичен език и повторно концептуално пренареждайки го именно в посоката на Дебеляновите лирически начала затваря окончателно този развоен кръг, опирайки до своя предходник, и едновременно е предвестник с поетиката си за идването на постмодернистичните експерименти от 90-те. Той е граничен в този смисъл, като първо преобръща и последно „доизговаря” идейно-естетическата природа на Дебелянов, очертавайки териториите на „високия модернизъм” в българската лирическа традиция, но с идейно-философския си творчески силует и етично-езикова изявеност в стихотворните си приноси, Кънчев се обръща и преутвърждава поетическото наследство, идващо от предходника Дебелянов, очертавайки/ценностно отграничавайки така и него, и себе си от авангардните експерименти от последното десетилетие на века (ХХ). В този смисъл категорично Кънчев се заявява в основанията си, като езиково-етична култура и природа, основополагащо синхронен и в единство с Дебелянов и в противостояние с постмодерната идейно-изказна природа. Той е този последен формално-изказен предел, акцентиращ все още в себе си на мерогледно-ценностното, след който вече релативистично-еклектичната идейна и етична кройка но творческото надделява, а така и ознаменува качествено различното, отликата от Дебеляновата генеалогия, изведена/достигнала пределните си еволюционни достояния до пробивите с общоевропейски модернистичен силует у Кънчев. По такъв удивително „различен” и единосъщен начин са извадени други „гънки” на мисълта и сетивата, забелязващи, регистриращи и същата неотменна видима страна на реалността, и едновременно изтеглили в други аксонометрични нива идентичната модерна антимиметична творческа генеалогия у Дебелянов, диреща с радикалния си Николай-Кънчевски изобразително-изказен почерк именно неговите модели на лирическа традиция и опората в тях, за да разчете и развие личните вътревидови зависимости на субективния си поетичен език: „Чудо е от облаците, станали знамение за всички… // …Но как спасително молитвата на равен глас ни извисява, // изгубил тежестта си, заедно с телата левитира хълмът, // и кучето изтичва към безкрая, който му подхвърля облак. // О, чудо е, че по вода върви вълна подир вълната, чудо // е новината, че не са потоп… какъвто и да е животът, // земята се върти на свойта ахилесова пета от радост! „ (Кънчев 1989); „Отново пак съм вятърът и става хоризонтът // от омагьосан кръг за тебе морава пролука. // До твоето съзнание издигат се вълните // и сякаш водорасло безвъзвратно вцепенено // е гларусът, чиито корени пищят в небето… // …Позорен стълб е всеки лъч за нашите заблуди // и иззад слепоочията болката се взира…” (Кънчев 1983/1986: 84); „Мълчат годините в стъблото на дървото, // които със слуха си даже да улуча, // не знам какво по-точно искам от съдбата. // Да сложи край, преди да се започне още… // …Тръстиката, която е на нож с безкрая, // подбира думите си сред шума тъй просто… // …На завет от света живее самотата // и чак до безсловесност страда, като види // как метеор забива свойто тяло в мрака… // …От тайната не можеш нищо да откопчиш… // …Щом мелницата се покаже в утрината, // небесните хамбари скриват свойто жито…” (Кънчев 1983/1986: 131-132). Поради всичко това двамата са много „далечни”, но именно така Н. Кънчев затваря един основен еволюционен кръг от развойната спирала на поетическото (и едновременно отваряйки друг, разбира се), достигащ до Дебелянов, като заявява безусловна приемственост, дълъг литературно-исторически и естетически дълбок диалог със сложни и обогатяващи модерната лирическа конвенция идейни съотнасяния и образно-творчески открития, породени и обусловени от рационалистичната среда в последната четвърт на века (.ХХ.), разкъсваща трагично-изпитващо естествените човешки изживявания и радикално пренаредила, видоизменила единната лирическа природа, останала и побрана, разширено саморазбираща се, между крайните си и допирни свои проекции - на Дебелянов и Кънчев. В тази поредност от съображения, - стъпили върху „меандрите” и усложнени, опосредстващи взаимодействия и пресичания на влияния и идейно-естетически пробиви през 40-те, с имената на Вутимски, Геров, Пейчев, през автентичната поетична природа на Алипиев, лиризиращо-изравняваща, хармонизираща реалност, природа, език, - смеем да допускаме и твърдим, че т. нар. „тиха лирика”, загребвайки в лирическата памет и наслоения на „измите”, достига до няколкото основополагащи начала, изградили образната структура на модерната поетическа традиция, които тя употребява, повторно въвежда, обживява и става възможна заради тях. Това са споменатите поети от поколението на 40-те, сложните и продуктивни съотношения между символистите и Далчевите постсимволистични пробиви, и в крайна сметка отново достигаме до Дебелянов. Като на именно тези развойни поетологични линии, синхронно и диахронно състояващи се в хода на десетилетията, дължи „тихата лирика” безкрайно много, за да бъде тя просто вътрешно самосъздала се, да очертае сама своя автентичен стил и самостоен свят от езикови, образни, емоционално-чувствени и философски конструкти. Емблематично, представително за тези кръстопътни преноси на наследства и възстановяване на традиции (от края на 60-те и впоследствие), представително въобще за същностното съдържание, с което идва поколението на „тихата лирика”, е цялостното творческо развитие на Ив. Цанев, - с интелектуално-аристократичния силует на одухотворения творчески дух; с тънката си урбанистично-цивилизационна обагреност, снета и практически езиково защитена и на ниво стих с неговата мелодия, и като живян живот в чистата естетика и проблематичност на словото и поетичния свят (Далчев); - на дълбинното триединство, отстоящо между „четене”-писане-съществуване” в/чрез стихотворния текст и книгата като духовни понятия; със скрития драматизъм, смислово-емоционална сгъстеност, мелодично-образно поетично съвършенство и синтез на стихотворната фраза: „И оня чернозем, и тая глина клисава, // добрата угар, сипея с одрана кожа, // нас лудата съдба ни стопанисва // тъй както иска – или както може!... // …накрай света, земя във заточение. // Освен щурците, нямах нищо друго, но през туптенето на тишината дива // дочувах как събития с горещи плугове // орат сред шумната вселенска нива…” (Цанев 1981: 7); „Падна мракът и колко невинни гласчета премаза… // …(затова загрубя и мъчително срича слухът ми // вашата тихичка азбука, звуци от детството). // И се лута от стая във стая душата ми птича… // …но открия ли изход в съня, окрилен ще затичам // към зеления бряг обетован… и все по-нататък… // …Мои първи природи… мои читанки опустошени… // нима ме оставихте сивата лудница сам да избродя? // Политнал насън, ще потърся последно спасение // в най-синьото кътче на моята втора природа.” (Цанев 1995: 61). Конкретно и по формална структура, и в съдържанието поезията на Ив. Цанев отвежда към „скритите вопли” у Дебелянов (от „Да се завърнеш…”), тя смислово-съдържателно с определящите си тоналности следва архитектониката на „предходника” и въпреки поколенческите разделения става поразително лесно разбираемо, ясно за това при съполагането им един до друг: „…О, скрити вопли на печален странник, // напразно спомнил майка и родина!” (Дебелянов, „Да се завърнеш в бащината къща…”); – „…ехо // на някакъв отвъден гръм. Наистина, // какво е стигнало до нас от чужди // съдби и от събития далечни? // Последни кръгове на гняв и болка, // възникнали в недрата на планета // или в крило на птица може би.” (Цанев 1987: 89); - „Да се завърнеш в бащината къща, // когато вечерта смирено гасне // и тихи пазви тиха нощ разгръща // да приласкае скръбни и нещастни… // …Смирено влязъл в стаята позната, // последна твоя пристан и заслона, // да шъпнеш тихи думи в тишината, // впил морен поглед в старата икона: // аз дойдох да дочакам мирен заник, // че мойто слънце своя път измина…” (Дебелянов, „Да се завърнеш в бащината къща…”); - „По-малко говори, по-малко говори // и ако можеш - истината само! // Ти – син на синове и дъщери, // понесъл дълъг дълг на свойто рамо. // Бъди с уста от мълчаливо злато // и с неподкупно вгледани очи - // това бе казал някога баща ти, // преди завинаги да замълчи. // Не си ли като него ти роден // едничка дума да оставиш някой ден // на онзи, който подир теб остава, // на всички синове и дъщери, // след тебе идващи? Но дотогава // по-малко говори!” (Цанев 1968/2001: 40). Впрочем, тук, - в това знаково стихотворение за поетиката и за изповядваната творческа и житейска философия на Цанев, - са съсредоточени „стаените” гласове на постигнатия вътрешен смисъл от поетическия език, духовно-етично извисен с онзи поглед над повседневното, който се докосва с ценностите, определящи и същността на Дебеляновата лирическа природа. И практически, включително с цялостното си разбиране за стил, Цанев се съединява неотделимо с традицията на предходника. Те са в синхрония и плодотворно съотносими именно като две родствени по произход природи, единосъщни в автентичната си поетическа принадлежност и „битие”; - осмислили, създаващи и излъчващи неподражаемо вкуса на думите, дошли от и слели се с това „битие” – естествена и неподражаема поезия, превърнала се самата тя във втора „природа” и в автентичното това „битие”, - със самото тяхно напълно еднакво смирено изживяване на живот, стихове и език като всеобхватна „тайна” и „благодат”; - по идентичен начин и поради една първоосновна причина проискряващо в самопораждането си слово и при двамата, сляло се в своята същност със самия живот, изразило го, изживявайки се, което е едновременно достигане/извършване и от Дебелянов, и от следовника на едно и също философско-религиозно движение на защита, висша апология на смисъла в устроението и на човека, движение към доминиране и постигане на хуманистичната идея, извършено от/в словото с неговите най-високи територии и проекции (…). В този смисъл Дебелянов през следовниците очертава със своите наследства автентичната линия на истинската литературна/лирическа традиция. Той влияе и присъства, единствено там където е тази истинска традиция – през Далчев и Разцветников – до Кънчев, в своите крайни литературно-исторически граници. Няма го в нормативната естетика на соцреализма (антиисторична и антихудожествено-догматична) и в конвенциите на постмодернизмите от 90-те, белязани с „етичния си релативизъм”, - а достига в поколенческите си присъствия до 60-80-те и особено в емблематичните автори от т. нар. „тиха лирика”. Той е там, където като мирогледен хоризонт се пресича с така изговорените автори и поетически почерци. Неговата традиция, стъпвайки на идейно-етичното, широко културологично-духовно виждане и прочит на човека и човешкото в новите времена, едва вторично се съобразява с формално-съдържателните родства и характеристики, и в същността си по този начин тя проявява водещата си характеристика на хуманистичното, определящо и образните, и езиково-синтактични елементи от цялото. Именно в такъв контекст разбираме за единосъщни поетиките на различните привидно автори като Геров и Кънчев, например, които са в хода на изложението и крайните точки на териториален обхват и влияние на Дебеляновата традиция, и изразяват по два различни начина модерното „преобръщане”, вариране на художествения език, централно осмислен от идейно-духовното на този етичен мирогледен хоризонт, който е точно и формообразуващ, и смислопораждащ фактор, изявен по два диаметрално противоположни способа при двамата следовници, но обединителен принцип отвеждащ и към лирическия развой в десетилетията, стъпил на предходника, отвеждащ в тази процесуалност и към дълбинните измерения на самите същински подстъпи към съкровеното разбиране на Дебелянов въобще. Поради това, съположени в Дебеляновото поетично наследство разнотипни поетики и поколенчески тенденции, - като „аксиоматична” основа и начало, - центростремително в него са обединени, примирени, същностно изговорени самите техни творчески генеалогии. Ето защо Дебелянов е етично-културологичен ценностен ориентир, маркиращ насъщно и отграничаващо именно тази територия на автентичната лирика/литература в нейното емпирично състояване и процесуалност, което е съкровено важно за самото просъществуване и развитие на художествения език, за изграждане, – чрез неговите поетически и образно-изказни конвенции, - на тази обективизираща изобразителния стил модерна лирическа природа, проговорила с общоевропейското, станала способна да е разпозната и възможно прочетена в съвременните литературни контексти и модерни тенденции въобще; - той е „идеята” за изкуство, оня творческо-екзистенциален фокус, определящ днес, тук и сега, настоящите модерни търсения и тенденции. Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев дневник от другия ден Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|