Отново за „поколенията от 90-те”

Наложително е да знаем, че тези редове са обречено-смирени опити да докоснат и щрихират неназовимото, а оттам и да говорят с материалните си възможности не само за една книга, а за нейната същност, - или по-точно за препращанията на тази същност към обитаващите полуматериални, отелесени нейни видими очертания, които имат своята последна виталистична основа в самите първообрази на устроението, на космогоничните предрожденни свръх-времепространствени измерения на вселенското. Там загребва със своя загадъчен полутелесен опит да се ореалности този поетичен език. Там са неговите окончателни и последни знания за нещата, хоризонти на съществувание. И „храмът на изкуството” с неговите „служители”/медиатори са относително добре изразените негови контури, задържащи се все някак в материални измерители. Затова и съвсем осъзнат и навременен е отказът от предвидимия аналитизъм на критическото изговаряне тук. То няма да се докосне, а ще отдалечи изричането на близки и правилни идеи за творческото в дадения случай. Така, по този начин, това явление не е само респектиращо, защото то не стои авторитарно и единствено в традицията, а е повече далечно, обширно, неизменно неоградило се, съзнателно по природа и произход поместено именно в движение, в преход, в неустановената спрямо категории, жанрове, естетически и езикови конвенции и всички останали от света „материални” оразмерения е неговата същинска, и все пак все още отразена същност, - това е неговата прехождаща „сянка” на истинското Аз. Опитът да бъдат плахо видяни тези „докосвания” с познатото ни от този свят е и действителното скромно намерение на този текст...

И в крайна сметка, бихме отбелязали, че тук имаме отказ на поетичния език от ограждане и ореалностеност, той е останал отворена система, подкрепен от дългото творческо „несъстояване”/отлагане, отдалечаване на дебюта, едновременно с това криещо и носещо иманентно в себе си респект пред традицията, а съответно така и дълго, неизменно съприкосновение, съотнесеност и диалог с нея. Като непротиворечиво и обединяващо, всичко в тази поредност е все част от това флуидно, „метафизиращо” изказността и изобразителната природа поетично движение, което е постоянно преминаващо през „формите”/лицата на езика и постоянно отричащо ги, видоизменящо, непобиращо се, неспиращо в нито една, поместено във всички и едновременно в нито една; – изобразителна относителност, загребала в дълбинните пластове на езиково-естетическата памет, оттатък паметта на еволюционното вживяване и пренасяне на класическия стих и образност, оттатък в именно една дълбинна „метафизична песенност” равносилна, синхронна литературно-исторически и категориално на дългата митологична, надисторическа памет при „аедите”, на античната „песенност”, помнеща тази митологичност. Виталистичният порив на лирическото постоянно препраща с проекциите, говори подтекстово с тази „метафизична песенност”, с разширяващите триизмерното измерения на митологичното: „Добра земя муцуно влажна // доведи ми // свинете бесни тътени балкански // грухтящите мъже // с рога от явор// свистящите жени // с нозе от пясък // гори стада // от вкоравени хора // вдълбай ме // в камъка им // натъпчи ме // с имената им // преди да // са се пръснали съгласните // като мухи // на тлъсти черни късове // над мъртвите тела // над мъртвите народи // над вечно преминаващите // отвъд // добра земя (Ангелова 2012: 5).

Този език е всичко това и не само. Той е вечно метаморфозиращ, мигриращ, видоизменящ се и бягащ от постулиране, от конвенции, просто навярно защото е един „медиатор”, изразител, носител на вечния лирически дух, въплътил се в него. „Посрещнат” и приет от художествения език, лирическият дух се е вселил и приел в дадения случай тези „формално-изказни”, „идейно-естетически признаци. И толкова. Той си остава „орелефен”, своеобразен „негатив” на реалната литературно-историческа оразмереност. Неговата поместеност е не точно в нея, вместилището на тази „душа на езика”, на тази особена негова „сянка” е в самото движение, в проблясъка на хрумването за литература и поезия, в „сянката”, прехождаща през нещата, за да изрази така тя самата истинска своя същност, действително и последно, окончателно убежище. Жизнените реалии са преобразувани, „стрити” от множествата и едновременно налични времеви измерения и пространствени полета, в които поетичното съзнание се самопомества и насичайки линейно-сюжетното, умножавайки смислите „изтегля” фактологичното в така очертаната вече и моделирана самостойна художествена реалност; - и в пресичането между „конвенционалната” и „поетична” реалност са смислопораждащите и образно-творчески проекции на стила; - между наличния, макар и някак палимпсестно съхранен, спомен за тази действителност и „забравената” нейна етимологична основа: „Не ще отключим гривните от злато // балсамови тела не ще запалим // и в равни напеви ще омотаем Севера // ще му родим деца // непожелани непожалени // във снежен анапест ще заприиждат // кърмачките вълчици // опитомени хладни са другите ни пътища // затваря ни капанът на кръвта // и щракна с бясна дива челюст // по отминаващия после и преди // зад кадър // над // … // безкрайното поле е в обли напеви // в яка от тъмна памет // потъва и люлее” (Ангелова 2012: 42).

Наличното двойното дъно на тази поезия с убежна точка, организирана в дълбочина, говори за привидно очевидни и „лесни” неща, видими и реални, и едновременно точно тази нейна убежна точка, с това свое второ/двойно дъно тя изразява и постига истинската си природа, достига до последните си творчески основания, като така е постигнала постоянно преследваната своя „душа”, имаща тази двузнаковост, оразмерена между материя и дух, между видимо-невидимо, между отказ от установеност и в крайна сметка „установеност”, оставане в междинните форми на образно-изказното чрез тази флуидно-енигматична, обективистична лирическа образност, - говореща не с очевидното, с първо казаното, с поетично-фактологичното, а с един своеобразен полисемантизъм на „казване чрез неказването”, радикално разфокусиращ и умножаващ интенции, идеи, формално-съдържателни фигури: „Какво са очите ми без гледки // гласът без топлата окръжност на устата // ходилата без гъвкавите стави // видения довеяни от птичите рояци // които сме // сухите треви // нарастват в сълзи и думи // няма вятър – глас // речта е сух варовик // калциран ларинкс в иглолистни хрипове // с пера в трахеята ви викам // с кълбо от корени в корема ви зова // русалки нимфи блатни езерни смоли подкория // фосили бивни прешлени // палеолитни в паметта // нима без песен може // в сърцето ни да се изпише // гравюра някоя с резец от струна… // ела при мен живот // с думи звук… // нещо зрее // оформя острието на слуха //туптят очи сърца // звезди в далечината на телата ни… // повярвай – искам и не намирам в теб // нещо повече от сърце // изгребано като пясъчно дъно… // раздели се на две море // пред шествието на душите // повярвай // исках и не намерих в теб // мой малък дом някъде дълбоко в нощта // нищо в което да вярвам” (Ангелова 2012: 13-14). В първото ниво на художествената тъкан и във въвеждащите измерения на лирическото послание свободно се движат реминисценции, поетически цитати и идейно-философски алюзии, чрез които разпознаваме традицията, - върху които, върху тяхната „памет”, като основа и текстологично-поетичен фон, се гради този същностен, втори план на образно-изказната структура и въобще на водещата дълбинна автентична тоналност в лирическия текст.

Тук виждаме интелектуално-мирогледните, естетически тоналности на Н. Кънчев, с неговите образно-смислови изказни „зефове” (насичащи, разколебаващи вертикално предвидимостта на линейното мислене), свръхасоциативни обрати и алюзии, с превеждане през интелектуалното, сюрреалистичното в емоционалното с вътрешните одухотворени пространства и дълбочини на езика. Допирни моменти различаваме и в един по-широк литературно-исторически контекст спрямо тънката емоционално-сетивна чувствителност и фината удивително двузнакова материално-иреална изказност на Вутимски, а с белезите на флуидното поетично, с относителността на изобразителния фокус и на метафизичните тоналности достигаме и категорично до Геров. Тъй че, по този начин само частично определяме някои поетически отлики тук с далечните предходници, като поставяме книгата „Морска карта” естетически в именно това генеалогично и литературно-историческо обкръжение на Вутимски, Геров, Б. Иванов, Н. Кънчев, Ек. Йосифова.

Нещата са и такива, и са много нещото друго. В първите подстъпи към лирическия почерк разчитаме и маркери, родствени с т. нар. „леко писане” от 90-те на нашите постмодернистки пробиви. Но с дългата памет в себе си, с обширния прочит на традицията, чрез езиково-естетическия спомен за десетилетия, поколения и стилистики, за свръхисторични и предисторични проекции и заемки от мировото съзнателно, дори преди още то митологично-легендарно да е изричало нещата за света, ние се досещаме и смеем да твърдим категорично, че тук имаме среща с някакъв своеобразен ”висок модернизъм”, контрастен и последващ постмодернистките ни експерименти ^; - доколкото въобще този творчески мироглед се интересува от маркерите на литературното и на „измите”. А също така, относно почерка, бихме прибавили допусканията за налични сюрреалистични тоналности: „Най-сетне пристигнахме в уреченото място // момчетата отвинтиха чашката на един червен термос // а в краката ни се втурна някакво странно пиле // с бухнали украшения зад ушите // смяхме се дълго // в лабиринтите на разровената от смок поляна // изгубеният рай беше изшляпан с шаблон и бяла боя // върху четвъртит камък катурнат наопаки // с къса указателна стрелка // наполовина заровена в пепелта на старо огнище // по този повод Борхес (кучето на Борко) глътна // една сурова рибка // с люспите и опашката // веднага след това я повърна // така и трябва да бъде // човек не е господар на живота дори и на своя // докато той сънувал гигантски мухи // тя блуждаела в кошмара на агонията // защото ей така // наметнахме му една жилетка на жълти // хеликоптери // после гледахме как пеперудите огъват тежките // цветове на детелината // като миниатюрни катапулти // и бяхме толкова далеч до себе си // на връщане сянката на първия // падаше върху последния” (Ангелова 2012: 67).

…И дали впоследствие този поетичен език ще проискри кратко при пресрещането с триизмерната си ситуираност, или ще продължи по-дълговременно с присъствието и своето пребиваване/развитие, това сякаш не е съществено, защото той вече е бил тук, пресякъл е границата на нашия свят, донасяйки посланието, знанието, което е имал да изговори и донесе. А и той може да бъде всичко, да се въплъти във всяко отделно „лирическо лице”, като осъзнато не го прави, останал не ограден, в движение чрез тази своя неизменна флуидна постоянно установяваща се и едновременно „самоотричаща” се цялост; което е неговият действителен живот и неговите автентични материално-иреални, „гранични” жизнени територии. Думите витаят, свръхсъзнателни, в пространството и са събрани от далечни негови „места” привидно „небрежно”в единството на текста, но помнещи своето предхождащо „реене”, останали в рамките на поетическото послание с паметта за тази неизменна освободеност, - както непосредствено те едновременно са и не са по този свой особен, уникален начин всички „лирически лица”: „Погледнах // като хиляди преди това - // все същата вода заситена и обла // като жена дете и птица разпиляна // в огънатите облаци // крайречните пространства на града // замрели в полет // отвесен и прицелен // в един под уровне реки Дунае // апетитен свят // тук аз съм // дим надиплен // в кълбовидните минути // влетели – излетели // между две цигари // а ти // подобно опитен плувец // изрязваш // дълбокото и плиткото на дланите // смаляващите се над мене // водни кръгове” (Ангелова 2012: 19).

Другото е „приземно” и незначително притеснение, жужене от преходния свят, с което тези лирически начала не се занимават. Те са защитили смисъла на света с/в показания образно-изказно и идейно-философски пантеизъм и неподражаемо, увличащо негово многообразие в „малките”, конкретни форми и движения, останали в обозримия, камерен ареал на този видим свят, изпяващи го. И така тази поетична генеалогия - станала висша апология на живота и на неговите форми, но разпростряла го в обширните територии на недоизказаното, гносеологичното, и разкрила цялата територия на знанието си чрез своята „морска карта”, очертала действителните размери, черти и цялостни очертания на съществуванието, видяно като форма и дух, като видимо и всичките множества „други брегове”. Останалото са красиви крайбрежни „останки” от морския живот – на миди, ракообразни, корали и всички спомени за този живот, свидетелства в приземно-морските археологии, където словото е оставило своя отпечатък, своите следи, преминало през „бреговете” на видимо-невидимите граници между вода-небе-земя, между светове на водата и на въздуха, между световете на привидно живяното и сънуваното живяно, на словото възможно само с другите очертания и граници, на поетичното слово-отражение с двойното дъно и убежна точка в своите последни, окончателни предели и родни владения, чиято все така междинна територия е и тази загадъчно-красива времепространствена и митологично-исторична земя на „метафизичната песенност” – „…през мантията земна на съня” (Ангелова 2012: 60).

ЛИТЕРАТУРА
Ангелова 2012: Ангелова, М. Морска карта. София: Стигмати, 2012.

Ефтимов 2011: Ефтимов, Й. Обидно е, когато не обичаш; Сърцето не е създател. // НБУ. Университетски дневник, № 31, 2011.

Ефтимов 2001: Ефтимов, Й. Опера нигра. София: Анубис, 2001.

(март, 2012 година)

.ІІІ.
ЗА ПОЕТИЧЕСКИЯ СВЯТ И СВЕТОВЕТЕ

АСПЕКТИ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА СЪЩНОСТ В ПОЕЗИЯТА НА ИВАН ЦАНЕВ^

Още с преддебютната си книга Съчинения (1964), сборник по характера си еклектичен, поезията на Иван Цанев идва едновременно и с младежкия порив, и с едни поразително завършени мотиви и образи, които тези страници съдържат, включително и с емблематичния образ-символ на онова екзистенциално-лирическо видение, поместено/изразено в „дървото на хълма”; - образ-символ, завършен още там, в „Съчинения”, събрани от приятеля В. Тачев. Именно този естетически факт е свидетелство за изначално предрожденния и автентично завършен поетически профил на твореца, изяснил се свръхвременно и впоследствие е останал само да бъде снет/ореалностен в стихосбирките и стихотворенията в линейната последователност на развитието му (която не е единственото негово лице, а е само частица от идейната цялост); - поетически профил, доизградил така „физическото” тяло на поетовата душа и нейното реално-иреално съществувание. Има ясна предопределеност в „изпълването” на този предрождено доловим поетичен профил – от дебютната „Седмица” (1968) до последните книги на поета – именно с това естетически значещо преплитане и надделяване на така назования предрожден, автентично-изначален творчески порив над хронологичната книжна поява и съответно разгръщане/ореалностяване на поетическия свят.

Големите мислители на века (.ХХ.), структуриращи всеобщите идейно-философски зависимости на художественото познание в модерната епоха, безусловно достигат до пресичането/припокриването в достиженията и изводите си, докосвайки се до мисловните конструкти на всеобхватното; - и така препращат достиженията и хоризонтите на своето време до образците в изкуството на неизменното, надвременно-вечното. В този смисъл са единосъщни съжденията на Далчев, относно антимиметичната същност на поезията със своята убежна точка във „въображението”, и виждането на Башлар във „Въздухът и сънищата” за „литературния образ”, въплътен от модерното поетическо съзнание. Там, в същото това идейно съсредоточие, са определими поколенчески, общностни кръгове и индивидуални лирически светове от реда на Вутимски-Геров-Цанев-Кънчев: …Има тихи поети, поети на тишината, които първо заглушават прекалено шумната вселена с нейните оглушителни трясъци. Те чуват това, което пишат, в момента, в който го изписват, в бавния такт на един писан език… преди още да чуят написаното, те знаят, че написаният ритъм е верен, че перото само ще се спре пред хиатуса, ще откаже безполезните алитерации, искайки предварително да повтори звуците, а не мислите… Следователно поезията наистина е първият феномен на тишината. Внимателната тишина живее под формата на образи. Тя образува поемата в тихо време, във време, когато никой не се удря, нищо не се ускорява, нищо не се управлява, време, готово за духовност, времето на свободата ни… Двойната функция на литературния образ е да обозначи нещо друго и да накара да се мечтае по друг начин… Въображението в нас говори, нашите мечти говорят, нашите мисли говорят. Цялата човешка дейност иска да говори. Когато тази дума осъзнава себе си, тогава човешката активност иска да пише, тоест да подреди мечтите, сънищата и мислите. Въображението очарова литературния образ. Следователно литературата не е заместител на никоя друга активност. Тя завършва човешкото желание. Тя представя появата на въображението… Някои литературни образи ни обвързват в неопределени мълчаливи разсъждения. Тогава забелязваме, че дълбоката тишина се включва в самия образ… Трябва да разберем, че тишината в поезията е скрита мисъл, тайна мисъл, когато една находчива мисъл е скрита в своите образи и дебне в сянката читателя, шумовете се заглушават, започва бавно мечтано четене. В търсенето на скрита мисъл под седиментите от изкази се развива една геология на тишината… (Башлар 2007: 320, 322-324). С тази литературно-читателска рецепция, с тези принципи имаме среща в същината на изговаряната тук поетична и творческа генеалогия, с нейните поколенчески, естетически и индивидуални почерци на обсъжданите разрези в дълбочина и обкръжение по хоризонталата на лирическото битие.

По такъв начин са очертани определящите вътрешни механизми, при които е възможно емоционално-смисловото и идейно-естетическо битие на художествения език у Ив. Цанев, - и като крайно следствие/произход/обкръжение на лирическата традиция (по линията Далчев-Вутимски-Геров-Кънчев), и като стихотворна структура, образна изява и екзистенциално-етична ценностна рефлексия. Развитието на поетическата култура в „имитативно” конвенционална лирическа форма - по хоризонталата на една епично-линейна привидно описателна творческа природа, обвързана с класически метрични елементи и строфични принципи, - е придружена знаково от разтварящото я и разширяващо, организирано в дълбочина, семантично-изказно и мирогледно поле на усложнените осъзнати психологически и философски проекции на „дългото писане” и на „дълбоката метафора” (вкл. и по Вл. Левчев, отнесено и за сетнешните поколения от 80-те); - На поезията, - като „първият феномен на тишината”, очертаваща свое свръхсгъстено самостойно вътрешно време, „готово за духовност, времето на свободата ни”; - На това иносказателно вътрешно пространство, изградено от въображение и от уникални съсредоточия, свръхсъзнателни смислови пресичания, породени в несводимите, непроследими единствено към интелектуално-логичното „проекции от (в) душата на художника”; - С усложнените, разширени територии на литературния образ, на който му се признава едновременно, че е и „физическа реалност”, и е „психичен релеф” с „многопланова психика” (т. е. дълбинно съзнателен), който е полифоничен и полисемантичен (т. е. под/свръх-съзнателен и свръхасоциативен).
Х Х Х
Не е възможно разбирането на вътрешните основания за съществуване на поезията при Ив. Цанев и без основополагащите за него художествено-изказни пробиви, които осъществява поетическата природа на А. Геров. Между многото отпити глътки въздух в съкровено, дълбоко единение остават завинаги неизказани споделянията към предходника на Цанев (по негови лични свидетелства, скромно промълвени някъде). Премълчани са явно в годините, с типично неговия духовен аристократизъм, именно онези взривни, извънредни интуиции, озаряващи големите, които надредно скрепяват както тяхната лично одухотворена вечност, така и обуславят действителните основания, истинските източници на емоционалното им и образно очарование, на лирическа мощ и творческа извисеност.

При Геров различаваме онова, изведено до ясна и съвършено завършена поетическа цялост, което после е духовното ядро за Иван-Цаневата лирическа същност, изтъкана от характерните за него проблемно-тематични тоналности, образи-символи и мотиви. Върху основата на „очудненото” възприемане на света, идейно продуктивен наивизъм, отвеждащ до една привидно имитативна, естетически премерена, изчистена структура на стиха, Геров преобръща изказните, езиково-стилни знаци и изобразителни техники, като ги съполага не върху „материалната” основа от смислово-граматични зависимости, а върху категоричните духовно-трансцендентни оразмерители и начала за състояване на художествения език, като по такъв начин, чрез това типично негово „метафизиране”/”опрозрачностяване”, той го изтегля в едно друго еволюционно ниво. В този смисъл безусловно сме свидетели на един от най-приносните пробиви от формално-изказно и мирогледно естество в контекста на търсенията в модернизма от целия двайсети век.

Поетическата природа при Н. Кънчев представя друга страна от творческата същност на Ив. Цанев, която е толкова привидно (и реално) различна, че е една от най-близките й, способни да я дообяснят, доизрекат художествено познавателно, философски, екзистенциално-етично и формално-изказно. Със своята категорично авангардна поетика, предхождаща постмодернизмите от 90-те (заедно с К. Павлов и Б. Иванов), поезията на Н. Кънчев е стъпила на недвусмислените полисемантични натрупвания, умножаващи емоционалната и образна сила на стихотворния текст. Но в контраст с Цанев (при който поетичният свят е задвижен от силния, обединяващ и форма и съдържание, порив на метафизично-чувственото, последван от пластовете на неявния, дълбинен смисъл и послание), при Кънчев тя е организирана от доминантата на аналитичното в себе си; - с неговите свръхасоциативни обрати, афористично-фразеологични образно-смислови ядра, в рамките на един-два стиха със стилно преднамерени мисловни зефове помежду им, пораждащи дълбочинните послания на идейните и емоционални нива. И едновременно с това се пресичат двете творчески начала в обединителната идея в самите им начала и основания да ги има (категориално, типологично, литературно-историческо единство), която е скрепена от висшата духовно-етична санкция, от обществено-културните си рецептивни измерения на състояване, от мирогледа, подчиняващ езиково-естетическото на морално-етичното. Като, изравняващо в ценностните характеристики и при двамата, става дума за един непоколебим онтологичен оптимизъм (Игов 2011: 88), белязан с висшия хуманистичен порив на човешката апология и човекодирене, разпознат у предходника Геров, превърнат от поетическа норма в житейско и творческо религиозно-пантеистично упование за свят, реалност, линейно време, история и космос.

Ето защо, тази творческа генеалогия, естетически и мирогледно изяснила се окончателно в поезията на Ив. Цанев, завинаги е отстояваща автентичното състояване и традиция на истинското художествено развитие и време, определено и предзададено с модернизмите от началото на века (.ХХ.) до последващите няколко основополагащи десетилетия, особено с Далчевите идейно-философски хоризонти и формално-изказни пробиви. В тази междина на категориално-ценностно противопоставяне е и най-пълноценно обозрима фината, изчистена от психоидно-изказни наслонения, стихотворна фраза у Цанев, чужда на антиестетически и комплексирано-безизходни маркери, които са продукт на автоцензурното, имитативно „изкуство”, премерено талантливо или посредствено, обърнато колабористки обслужващо към външната, вулгарно-социалогизираща среда на тоталитарно-посттоталитарното. И дали я съотнасяме към обществено-литературната ситуация преди 89-та, или – към 90-те и първото десетилетие на новия век, тази автентична поетична традиция, бидейки изначална апология на човешката богоподобна същност и свят, остава именно завинаги живата коренност на историческото, познавателно-етичното, автентично-природното и одухотворено-човешко времепространство, едновременно единосъщно и като литературно, и като екзистенциално ореалностяване, - противопоставени неизменно на антидуховно-човешкото, на самоцелната антилитература и псевдоестетика, рамкирани с антиисторическите подмени в новата вулгарно социологизираща реалност от новите времена на цинично обявилата се за свободна „нова действителност”. И разделителната линия тук не е в същността си идеологическа, тъй че носителите на автентичното творческо (чиито знаков представител днес е Ив. Цанев; освен няколкото други достойни покрай него от поредността на К. Павлов, Б. Иванов, Н. Кънчев, Ив. Теофилов, Ек. Йосифова) да се отграничават, следвайки единствено нея, от „имитиращите” битие и изкуство нови овластени, наследници на онези от соцреалистичния период. В същината си ние можем да твърдим убедено, че зад тази първа разделителна линия (на „идеологическото”) е налична и още повече съществена другата, която е определяща и тотална за характера на антагонизма в културен и творчески смисъл, а и въобще в категориално-ценностен, цивилизационен (курс., мой, Пл. П., тук и впоследствие), по чиито орбити се състоява това разделение и противопоставяне; - което е между европоцентричното екзистенциално-творческо начало, синтезно и фундаментално окончателно определено в родния литературен контекст с Далчевата поетическа и критико-аналитична природа, и - имитиращата художествен език и свят псевдоестетика (добила вид и ръст на опонираща/подменяща през последните пет десетилетия от новата ни литературна история и културно битие), чужда и враждебна на човешките мащаби и хоризонти.