Почетен гост

Ние сравнихме ражданията си. Неговият живот започнал, след като майка му самичка пропътувала много дни, за да стигне до определено място, където с ръце издълбала яма в пясъка и клекнала над нея. Ямата била предварително покрита с мекичката козина на рядко срещаната коала албинос. А моят живот започнал в бяла и стерилна болница в Айова, след като майка ми също пропътувала много мили от Чикаго до това избрано от нея място. По време на раждането му неговият баща пътувал и се намирал на хиляди мили далеч. Същото било и с моя баща. През целия си живот досега моят духовен партньор сменял на няколко пъти името си. И с мене беше така. Той разказа при какви обстоятелства е ставало това. Рядко срещаната бяла коала, която се появила на пътя на майка му, била знак, че духът на детето, което тя носела в себе си, бил предопределен за водачество. Той лично почувствал родственост с австралийския черен лебед и по-късно съчетал името, свързано с лебеда, с едно украшение от техния свят, което ми беше преведено като Кралско. Аз на свой ред му разказах за обстоятелствата, при които бях сменяла името си.

В действителност нямаше никакво значение дали нашата връзка беше мит или факт. Тя се превръщаше в партньорство в самия момент на разговора. Последваха много разговори очи в очи, сърце в сърце.

Много от нещата, на които се спряхме, бяха лични и едва ли заслужават да се споменат в този ръкопис, но аз ще споделя с вас най-проникновеното според мен изявление на Старейшината.

Кралският Черен Лебед сподели с мен, че в този свят на личности винаги съществува дуализъм. Това аз разтълкувах като намек за борбата между доброто и злото, за избора между робство и свобода, конформизъм и неговата противоположност. Но, изглежда, не е точно така. Няма бяло и черно, а само нюанси на сивото. И най-важното - всичкото това сиво е в движение напред и обратно към първоизточника си. Тогава аз споменах нашата възраст и казах, че вероятно ще са ми нужни още петдесет години, за да разбера за какво става въпрос.

По-късно през същия ден в прохода, наричан Хранилище на Времето, аз трябваше да науча, че аборигените са най-първите откриватели на боядисването по спрейметода. В тон с тяхната загриженост за опазване на природата те не ползваха отровни химикали и отказваха да променят това през годините, така че както действаха през хилядната година, така беше и днес. Те оцветиха парче от стената в тъмночервено, като за целта използваха освен собствените си пръсти и четка от животински косми. Няколко часа по-късно, след като боята изсъхна, ми беше показано как да получа бяла боя от варовита глина, вода и гущерова мас. Всичко това разбърках върху плоско парче кора от дърво. Когато се получи що-годе приемлива гъстота, те навиха кората на фуния и изляха боята в устата ми. За езика ми това бе доста странно усещане, но поне вкусът не беше натрапчиво силен. Следващото, което направих, беше да поставя ръка върху червената стена и да започна да плюя под налягане боя около пръстите си. Накрая вдигнах сплесканата си ръка и ето ти следа от Мутант върху свещената стена! Нямаше по-висока чест за мене, дори да бяха издокаросали лицето ми по тавана на Сикстинската капела.

Прекарах цял един ден в изучаване на данните по стената. Срещнах признаване господството на Англия, въвеждането на паричната обмяна, първото съзиране на автомобил, на аероплан, на реактивен самолет, на кръжащи над Австралия сателити, на затъмнения, дори на нещо, което приличаше на хвърчаща чиния с Мутанти, които изглеждаха още по-мутирали и от мене! Беше ми казано, че някои от събитията бяха обрисувани по свидетелски показания от страна на предишните Пазителки на Времето и Паметта, но за други се знаеше от изпратени да правят наблюдения племенни хора из цивилизованите области.

Отначало те изпращали млади хора, но разбрали, че това е трудно изпитание за младостта. Младежите лесно били впечатлявани от обещанието да притежават пикап или да похапват сладолед всеки ден, както и да имат достъп до всички чудеса на индустриалния свят. По-възрастните хора били по-земни, те усещали това привличане като с магнит, но не му се поддавали. Така или иначе на никой в племето не му била държана сметка какъв ще е неговият избор и периодично някой от членовете изчезвал, за да се завърне отново. Самият Ооота бил взет от майка си при раждането, деяние, което в миналото било не само обичайно, но и законно. Правело се с цел да се покръстят езичниците и да се спасят техните души. Тези деца били изолирани и им се забранявало да учат родните си езици, както и да практикуват какъвто и да е от свещените си ритуали. Ооота бил държан в продължение на шестнайсет години в града, след което побягнал, за да намери истинските си корени.

Ние всички се смяхме, докато Ооота разказваше какво ставало, когато правителството осигурявало жилища за аборигените. Те спели на двора, а използвали къщата за склад. Ето как стана въпрос за тяхното определение що е подарък. Според племето подаръкът е подарък само когато даваш някому нещо, което той иска. И съвсем не е подарък, ако ти си този, който искаш еди-кой си да притежава това, което подаряваш. Подаръкът не обвързва. Той се дава безусловно. Хората, които го получават, имат правото да постъпят както си искат с него: да го ползват, да го унищожат, да го дадат другиму и прочие. Той си е техен, без да са поставяни никакви условия, и лицето, направило подаръка, не очаква нищо в замяна. Ако не се спази този критерий, тогава не става дума за подарък, а за нещо друго. Трябваше да се съглася, че правителствените подаръци и за съжаление повечето от това, което моето общество наричаше подарък, изобщо не се вместваше в тази представа. Но успях също така да си спомня и за някои хора у дома, които непрекъснато правеха подаръци и даже не го осъзнаваха. Те подаряваха окуражителни думи, споделяха смешни случки, предоставяха рамото си, за да се облегнеш на него, или просто бяха истински приятели.

Мъдростта на тези хора за мен бе постоянен извор за удивление. Само да бяха те световните лидери, какъв различен свят щяхме да имаме!
УПЪЛНОМОЩЕНА

На следния ден ми бе позволено да вляза в най-защитената част на това подземие. Това бе най-сакралното място и повод за повечето от отминалите вече спорове, дали изобщо да бъда допускана тук. Използвахме факли, за да осветим стаята от полиран опал. Пламъците, които се отразяваха по стените, пода и тавана, вероятно представляваха най-разкошните цветове от дъга, които някога бях виждала. Чувствах се все едно, че се намирам вътре в кристал с цветове танцуващи, под мен, над мен и леко докосващи ме отстрани. Това бе стаята, където хората от племето официално идваха да общуват пряко с Божественото Единение, и изпадаха в състояние, което бихме нарекли медитация. Те ми обясниха, че разликата между молитвата на Мутантите и тази форма на общуване на Истинските Хора се състои в това, че молитвата е говорене навън към духовния свят, а те постъпват точно обратно. Те се заслушват. Първо прочистват главите си от мисли и после чакат да приемат нови. Обяснението можеше да бъде следното:

- Не можеш да чуеш гласа на Божественото Единение, ако си зает да приказваш.

Много сватбени церемонии са се състояли в тази зала и много имена са били официално сменяни. Много често това е мястото, което най-възрастните хора от племето желаят да посетят, когато умират. В миналото, когато тази раса е била единственият заселник на континента, различните кланове са използвали и различни погребални обреди. Някои погребвали своите мъртви, увити като мумии, в гробници, изкопавани по снагата на планините. Така например Ейърс Рок някога е съхранявал много покойници, но сега, разбира се, това вече не се прави. Хората не отдават голямо значение на вече мъртвото тяло, така че много често го погребват в някоя плитка яма в пясъка. Те считат за правилно в крайна сметка човешкото тяло да бъде върнато в земята и рециклирано подобно на всички останали елементи във Вселената. Някои туземци сега искат да бъдат оставени непокрити след смъртта си в пустинята и по този начин да станат храна за животинското царство, което от своя страна винаги им е доставяло прехрана през целия цикъл на живота. Голямата разлика според мен беше, че Истинските Хора знаят къде отиват след последния си земен дъх, докато повечето от Мутантите не знаят. Ако си наясно, ти тръгваш в мир и доверие, ако не си - очевидно ще се съпротивляваш.

В опаловата зала се дават и някои специални уроци. Тя е класната стая, където се учи изкуството да ставаш невидим. За аборигените отдавна се носят слухове, че могат да изчезнат яко дим, когато са изправени пред някаква опасност. Много от живеещите в града коренни жители твърдели, че това е номер и че техните хора никога не били в състояние да извършат суперменски подвиг. Но те грешат. Изкуството на илюзионизма беше демонстрирано на майсторско ниво тук, в пустинята. Истинските Хора владеят също фокуса да се мултиплицират. Един от тях може да изглежда десет, дори петдесет души. Това се използва вместо оръжие заради самото оцеляване. Използва се страхът на другите раси. Необходимо им е, за да ги предпази от затриване. Те прибягват до илюзионизма на широка енергийна скала и изпълненият със страх противник си плюе на петите, крещейки, за да разказва по-късно, че се сблъскал със самия дявол и злото магьосничество.

Останахме на това свещено място само няколко дена. Преди да го напуснем, в опалната зала в моя чест бе проведена церемония, при която аз бях произведена в техен говорител, а те изпълниха специален ритуал, с който осигуряваха бъдещата ми закрила. Ритуалът започна с помазването ми по главата. Челото ми бе опасано с лента от пухкава кожа на сребристосива коала с полиран опал, закрепен посредством смола по средата. По цялото ми тяло, включително и по лицето ми, налепиха пера. Останалите също се докараха с пернати костюми. Получи се чудесен празник, по време на който те задвижваха, за да се чуе гласът им, малки звънчета, като вееха ветрила, направени от пера и тръстика. Получаваше се невероятен звук, подобен на този от органите в най-страхотните катедрали на света, в които бях влизала. Те също свиреха и на глинени свирки и къси дървени инструменти, които наподобяваха много на нашенските флейти.

Тогава разбрах, че съм истински приета. Бях преминала изпитанията, на които ме бяха подложили, въпреки че не бях известена предварително какво се изискваше от мен, нито пък се досещах за предназначението им. И сега, докато се намирах в центъра на кръга, докато се пееше в моя чест и слушах древните чисти звуци на тяхната музика, аз бях развълнувана до дъното на душата си.

На сутринта само една част от първоначалната група напусна свещеното място, за да ме придружи през останалата част от пътуването. Накъде обаче тръгвахме, не знаех.

ЧЕСТИТ НЕРОЖДЕН ДЕН

През време на пътешествието на два пъти се случи да празнуваме и да отдаваме почит на нечий талант. На всекиго се посвещава специално честване, но то няма нищо общо с възрастта или рождения ден - то е признание за уникалност и принос към живота. Племето вярва, че предназначението на изтеклия период от време е да даде възможност на човек да стане по-добър, по-мъдър, да изрази все повече и повече от своето съществувание. Така че, ако през тази година си станал по-добър в сравнение с миналата, и само ти си го знаеш със сигурност, то ти свикваш празненство. Щом съобщиш, че си готов за това, всички останали се отзовават да те уважат.

Едно от честванията, които имахме, беше за жена, чийто талант или лекарство в живота се състоеше в това да изслушва. Името й беше Пазителката на Тайни.

Замислих се за хората у дома: за онези млади хора, които, изглежда, нямаха чувство за посока и цел, за бездомните хора, които смятаха, че няма какво да предложат на обществото, за наркоманите, които искаха да населяват една друга действителност, а не тази, в която се намирахме. Искаше ми се да мога да ги доведа всичките тях тук, за да могат да се убедят колко малко се иска понякога, за да допринесеш полза на твоето общество, и колко чудесно е да познаваш и да изпитваш чувството за собствената си стойност.

Тази жена знаеше своите силни страни, както и всеки от останалите. Групата се състоеше от Пазителката на Тайни, която седеше леко изправена, и останалите от нас. Тя бе помолила Вселената да ни дари с освежителна храна, ако това беше в реда на нещата. Можете да бъдете сигурни, че вечерта достигнахме място, където растяха къпинови растения и грозде.

Преди няколко дни видяхме да вали дъжд в далечината и ето че сега намерихме попови лъжички в малките локви. Тези попови лъжички бяха проснати върху горещите скали и бързо изсъхнаха, за да се превърнат в храна, каквато не бях мислила за възможна. Към менюто ни бяха включени и някакви доста непривлекателни, подскачащи в калта животинки.

По време на пиршеството имахме и музика. Научих Истинските Хора на един тексаски танц, който нагодихме към ритъма на техния тъпан, и не след дълго всички се заливахме от смях. Тогава аз обясних как Мутантите обичат да танцуват с партньори и поканих Кралския Черен Лебед на танц. Той веднага налучка стъпките на валса, но не можахме да хванем такта. Аз започнах да тананикам мелодията и ги окуражих да се присъединят към мене. И ето че цялата група започна да тананика и да играе валс под откритото австралийско небе. Показах им също как да сменят един танц с друг. Ооота свърши страхотна работа като ди-джей. Тази нощ те решиха, че аз вероятно съм овладяла лечителското изкуство в рамките на моето общество и че може би ще пожелая да премина в областта на музиката!

И ето че дойде моментът да получа своето аборигенско име. Те почувстваха, че аз имам повече от един талант, и откриха, че мога да обичам и тях, и начина, по който те гледат на живота, като същевременно остана вярна на себе си, така че ми дадоха прякора Две Сърца. По време на празненството в чест на Пазителката на Тайни различни хора един по един се изказаха какво удобство е да я имат в общността и колко ценна е работата й за всеки. А тя сияеше скромно и прие похвалите с достойнство на кралица.

Това беше велика нощ. Докато заспивах, аз прошепнах: „Благодаря на Вселената за този забележителен ден.”

Ако ми беше дадена възможност за избор, нямаше да се съглася да дойда при тези хора. Нито пък щях да си поръчам попови лъжички, ако случайно ги срещнех вписани в някакво меню, но това не ми пречеше да си спомням колко изпразнени от значение бяха някои от нашите празници, докато тук наистина прекарвахме чудесно.

Пред очите ни се разкри местност, цялата проядена от ерозия. Проломите ни пречеха да вървим в права посока. Изведнъж небето притъмня. Над главите ни се появиха огромни сиви облаци и ние виждахме как кълбовидната енергия се понася по небето. Само на няколко крачки от нас удари гръм и последва оглушителен трясък. Небето се превърна в раздиран от светкавици покров. Всеки хукна да търси къде да се скрие. Пръснахме се като пилци на всички страни, но нито един от нас не успя да се докопа до подслон. Земята по тези краища на континента беше по-ялова. Върху очертанията й на крехко земно покривало се срещаха само храсталаци и няколко измъчени дървета.

Виждахме как тежко падат капките от поройния дъжд. Можех да ги чуя още отдалеч, защото напомняха тътена на приближаващ влак. Земята под нозете ни потрепери. От небесата се посипаха гигантски капки вода. Проблесна светкавица и гръмотевиците станаха толкова оглушителни, че косите ми настръхнаха. Веднага посегнах към кожения колан, който носех на кръста, бях взела със себе си мех за вода и кожената торбичка, която лечителката беше натъпкала с нейните треви, мазила и прахове. Тя внимателно ми беше обяснила кое при какво помага, но аз бях наясно, че за да бъде усвоен нейният начин на лекуване, би отнело толкова време, колкото и нашите американски шестгодишни програми, за да станеш лекар и доктор на медицинските науки. Опипах възела на торбичката, за да проверя дали е здраво завързана.

Сред целия този шум и кипеж аз дочух нещо друго, съвършено непознато - повеляващ звук, който стигаше до мене. Оказа се, че Ооота ми крещи!

- Хвани се за дърво, дръж се здраво!

Наоколо нямаше никакво дърво. Видях как нещо се търкаля по пустинната земя. Нещото беше високо, черно и широко трийсет стъпки, освен това се движеше много бързо! Преди да проумея какво става, то беше вече връхлетяло върху мене. Водна спирала, потоп от кална пенеща се вода ме покри цялата. Тялото ми се усука и потъна във водопада. Направих усилие да си поема дъх. Дращех с нокти и се опитвах да се хвана за нещо, каквото и да било то. Не различавах горе и долу. Ушите ми бяха натъпкани с кал и тежка тиня. Тялото ми се премяташе, сякаш правех салта. Успях да се спра, когато се блъснах отстрани в нещо много твърдо. Сякаш бях прикована, увита около един храст. Изпънала колкото мога по-силно глава и шия, аз жадувах за глътка въздух. Дробовете ми пищяха за кислород. Трябваше да си поема дъх. Нямах обаче никаква възможност, като че ли все още се намирах под водата. Изпитвах неописуем ужас. Изглежда, трябваше да се подчинявам на сили, които не проумявах. За малко да потъна, когато вместо вода успях да поема глътка въздух. Тинята по лицето ми беше толкова тежка, че не можех да си отворя очите. Усещах как храстът се впива все повече в мене, тъй като силата на водата ме блъскаше към него.

Всичко свърши така бързо, както и започна. Вълната отмина и водата зад нея постепенно намаляваше. Можех да почувствам големите дъждовни капки върху кожата си. Извърнах лице нагоре и оставих дъжда да изчисти калта от очите ми. Направих опит да се надигна и за малко да се строполя. Поне успях да отворя очи. Когато се огледах наоколо, видях, че краката ми се люлеят на пет стъпки над земята и бях по средата от едната страна на пролома. Постепенно започнах да чувам гласовете на останалите. Нямаше начин да се покатеря нагоре, така че се оставих да падна на земята. Коленете ми поеха болката и аз започнах да се смъквам надолу. Скоро разпознах, че гласовете идват от другата страна и се обърнах.

Не след дълго всички се събрахме, никой от нас не беше сериозно ранен. Изчезнали бяха кожените ни постелки, както и моят колан със скъпоценния товар. Постояхме изправени под дъжда и втвърдилата се по телата ни кал се върна при Майката Земя. Един след друг хората събличаха, своите дрехи, заставаха голи и чакаха, докато не се отмие и последната песъчинка от гънките на кожата. Аз също съблякох моите дрехи. По време на подводния балет бях изгубила препаската си за чело, затова започнах да оправям сплъстените си коси с пръсти. Това сигурно е изглеждало забавно, защото останалите се притекоха на помощ. Дрехите, които бяхме оставили върху земята, бяха просмукани с дъждовна вода. Направиха ми знак да седна и започнаха да заливат косата ми с вода и да оправят сплъстените й кичури по моята система - с пръсти.

Щом спря дъждът, се облякохме. Когато дрехите най-после изсъхнаха, ние само изтупахме останалите по тях песъчинки. Топлият въздух сякаш попиваше влагата и оставяше кожата ми като опънато върху триножника платно. В онзи именно момент ми казаха, че в племето предпочитали при голяма горещина да не носят никакви дрехи, но като домакини следвали моите обичаи, защото сметнали че ще се притеснявам.

Най-удивителното в цялата случка беше краткостта на напрежението, която тя породи. Едва всичко беше отминало, и ние вече се смеехме. Нямаше начин да не призная, че се чувствах, а вероятно и изглеждах по-добре като резултат от теляческия ефект на потопа.

Бурята беше разтърсила представата ми за величието на живота и моята готовност да се вкопча в него. Този полъх на смъртта отнесе, разруши моята увереност, че нещата извън мене можеха да бъдат причина за радост или отчаяние. Буквално всичко с изключение на парцалите около телата ни беше отнесено. Съсипани бяха дребните подаръци, които бях получила, и нещата, които щях да взема със себе си в САЩ, за да ги предам на моите внуци. Предоставяше ми се възможност за избор - да се тръшкам или да приема нещата, каквито са.

Беше ли тази размяна честна - единствените ми реални притежания срещу извлечената поука за необвързаност. Бяха ми казали, че вероятно ще ми бъде позволено да задържа за спомен нещата, но ето че те бяха отнесени от пороя и очевидно според енергията на Божественото Единение аз все още изпитвах твърде силна привързаност към вещите и ги смятах за твърде важни. В последна сметка бях ли се вече научила да ценя житейския опит, а не отделната дреболия?

Същата вечер те изкопаха малка дупка в земята. В нея беше запален огън и няколко камъка бяха поставени така че да се нагорещят силно. Когато огънят угасна и останаха само камъните, бяха прибавени мокри клонки, след това големи коренища и накрая суха трева. Накрая ямата беше покрита с пясък. Зачакахме подобно на хора, които чакат за печени сладкиши, които всеки момент ще бъдат извадени от електрическата фурна. След около час ние изровихме храната и с благодарност я изядохме, намирайки я за превъзходна.

Докато заспивах тази нощ, без дори да имам удобствата да си постеля една кожа от динго, на ум ми дойде една много известна молитва за смирение на душата: „Господи, дай ми смирение да приема нещата, които не мога да променя, сила да променя нещата, които мога, и мъдрост да позная разликата.”

След поройния дъжд цветята сякаш започнаха да никнат от нищото. Обруленият пейзаж се покри с цветен килим. Ние стъпвахме по цветя, хранехме се с тях и си ги окичвахме като гирлянди. Беше чудесно.

Добирахме се все по-близо до брега и пустинята оставаше зад нас. С всеки изминал ден растителността ставаше все по-буйна. Тревите и растенията по-високи и по-многобройни, а храната по-изобилна. Появи се съвсем ново разнообразие от семена, филизи, ядки и диви плодове. Един от мъжете направи разрез в ствола на дърво. Ние доближихме новосъшитите си мехове до този прорез и аз наблюдавах как соковете потекоха направо от дървото в съдовете. За първи път имахме възможност да ловим риба. Из съзнанието ми като скъп спомен продължаваше да се рее споменът за този деликатес. Освен това можехме да си набавим безчет яйца както от влечуги, така и от птици. Един ден се натъкнахме на великолепен вир - след като през целия ден ме бяха занасяли, че ме чака специална изненада, ето че тя се състоя. Водата беше студена и дълбока. Вирът лежеше в обятията на скали и с гъстата растителност наоколо създаваше атмосфера на джунгла. Наистина ме обхвана вълнение, каквото спътниците ми очакваха да изпитам. Вирът изглеждаше достатъчно голям, за да поплувам, и аз поисках позволение за това. Отговориха ми да запазя търпение. Позволението щяло да дойде от хората, обитаващи тази територия, така че племето направи ритуал с молба вирът да бъде споделен. Докато те припяваха, повърхността на водата започна да се къдри. Кръговете тръгваха от центъра и се движеха към отсрещния бряг. След което една дълга плоска глава се появи, последвана от грубоватото туловище на крокодил, дълъг шест стъпки. Съвсем бях забравила за крокодилите. Още един изскочи на повърхността, после двата изпълзяха от водата и се скриха в заобикалящия гъсталак. Когато ми казаха, че вече мога да плувам, кой знае защо ентусиазмът ми беше поувехнал.

- Сигурни ли сте, че не е останал някой - попитах аз телепатично.

Та откъде можеха да знаят със сигурност, че са били само два. Убедиха ме в правотата на думите си, като взеха дълъг клон и започнаха да бучкат водата. От дъното не дойде никакъв отговор, така че беше поставена стража да наблюдава да не би крокодилите да се завърнат, а ние се хвърлихме да плуваме. Направо си беше свежарско да цамбуркаш във водата и да се носиш по гръб по нея - гръбнакът ми сякаш за първи път от векове узна какво е това блаженство.

Въпреки че може би ще прозвучи странно, моето безстрашно гмуркане във вира с крокодилите се превърна в символ на още едно покръстване през този мой живот. Бях открила не нова религия, а нова вяра.

Не спряхме да лагеруваме край вира, а продължихме нашето пътуване още същия ден. Когато за втори път се натъкнахме на крокодил, той се оказа много по-малък и се появи по познатия ми вече начин, да ни снабди с живот, като доброволно послужи за вечерята ни. Истинските Хора не се хранят много с крокодилско месо. Те усещат, че влечугото има агресивно и вероломно поведение. Вибрациите от това месо могат да се смесят с личните вибрации и така да накарат човек да изпитва трудности, когато желае да бъде миролюбив и да не проявява насилие. Ние си опекохме яйца от крокодил, чийто вкус беше ужасен, но на харизан кон зъбите не се гледат - когато молиш Вселената да ти осигури вечеря, няма какво да критикуваш това, което получаваш. Просто осъзнаваш, че от вселенска гледна точка всичко е наред, така че се оставяш на течението, преглъщаш на големи залъци и отказваш допълнителното!