Предай се на бога с любов

Не предавайте силата на вярата в полза на врага на нашия Бог.

Врагът преследва твоята любов, защото врагът знае, че любовта предпазва вярващия от страха.

Бог е любов. И който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог пребъдва в него... В любовта няма страх (1 Йоан 4:16, 18).

Няма по-голяма защита, която да ни е предоставена, от тази да живеем в Божията любов. Тук ние сме скрити и недостижими за врага.

Любовта към Бога изпъжда всеки страх. Този факт още веднъж потвърждава истината, че страхът е духовна сила, с която трябва да водим духовна битка. (Ние сме призвани да изпъждаме духове и да не угаждаме на (да се отречем от) плътта. Не можем да отречем духа и да изгоним нашата плът, въпреки че някои от нас са го правели.) Самата природа на любовта се противопоставя на природата на страха. Описанието на природата на любовта можем да открием в следните стихове: Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи (1 Коринтяни 13:4-7).

Можем да погледнем горния списък и да добавим противоположните черти на страха. Страхът е нетърпелив, подъл, завистлив, горделив, жесток, търсещ своето си и гневлив. Той държи сметка за всяко зло. Всякога злорадства. Никога не се доверява, не се надява, не закриля и не търпи.

Страхът е противоположен на любовта. Любовта и страхът се проявяват от вярата в невидимото. Любовта ни предизвиква да се съмняваме в това, което виждаме, и да вярваме в това, което не виждаме. Страхът ни подтиква да вярваме в това, което виждаме, и да се съмняваме в невидимото. Страхът измества любовта, а любовта изпъжда всеки страх. Страхът е духовната сила, която директно се противопоставя на Божията любов и защита в нашия живот.

Исус вече е победил най-големия страх, пред който всеки от нас ще се изправи - страха от смъртта. В качеството си на наш Първосвещеник, Той състрадава за слабостите ни и е разгадал не само нашия страх от смъртта, но и всеки друг страх. Побеждавайки най-големия страх (смъртта), Той е победил ВСИЧКИ по-малки страхове и тяхното заробване.

И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв, то и Той подобно на тях взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта, т.е. дявола, и да избави всички онези, които поради страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство (Евреи 2:14-15).

Страхът ще те държи в робство, ако му позволиш. Исус възтържествува над всяка хватка на страха, когато положи живота Си на кръста.

Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си (Йоан 15:13).

Исус положи живота Си поради любовта Си към нас. Исус победи страха, който беше завладял Адам. Страхът от смъртта царува в света още от прегрешението на Адам. Именно желанието на Адам да бъде като Бог го накара да съгреши.

Бог внимателно предупреди Адам, когато му заповяда: Но от дървото за познаване на доброто и злото, да не ядеш от него, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш (Битие 2:17).

Знанието за доброто и злото е законът за греха и смъртта. Бог искаше Адам да остане в свободата на познаването на Бога. Адам бе придобил това знание чрез любовта и общуването си с Бога. Той не се нуждаеше от знанието за доброто и злото, за да ходи с Бога. Сатана не искаше Адам и Ева да останат свободни и живи под закона на свободата, така че той изопачи Божиите думи на предупреждение.

А змията каза на жената: Никак няма да умрете; но Бог знае, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото (Битие 3:4-5).

Адам знаеше, че Бог е живот, и че в Него няма никаква тъмнина и смърт. Сатана така изопачи нещата, че направи Бог лъжец. Той постигна две неща едновременно: първо, омаловажи Бог като оспори истинността на думите и мотивите Му; второ, той събуди в Адам желание да бъде като Бога и независим от Него. Скритото му послание бе: "Защо трябва да вярваш и да се покоряваш на Бога? Той не ти мисли най-доброто. Стани сам на себе си господар." Адам и Ева се хванаха на тази лъжа. Те ядоха от плода с надеждата, че той ще им даде мъдростта как да станат господари сами на себе си. Те си мислеха, че колкото повече приличаха на Бога, толкова по-малко зависими щяха да бъдат от Него.

Но сега те повече даже приличаха на Бога? Нека прочетем какво каза Адам на Бога за първи път след грехопадението.

Чух гласа Ти в градината и се уплаших, защото съм гол; и се скрих (Битие 3:10).

Ако Адам и Ева бяха станали повече като Бога, защо тогава започнаха да се страхуват още повече от Него и да се крият от присъствието Му? Страхът изопачи възприятията на Адам. Той започна да се страхува точно от Този, Който го бе оформил и бе вдъхнал живот в него. Адам се страхуваше от своя Създател, защото бе престъпил Неговата заповед.

Съвършената любов и страхът не могат да съжителстват заедно, затова Адам трябваше да напусне Божията градина. Страхът от съждението винаги ще застава между теб и Божието присъствие.

Прегрешението на Адам го постави под закона на греха и смъртта. Адам избра познаването на доброто и злото (закона) пред познаването на Бога (взаимоотношение на любов чрез Духа). Адам искаше да бъде като Бога, но отделен от Бога. Той пожела в себе си да държи равенство с Бога.

Вторият Адам, Исус, бе Бог и стана човек. Той е нашият пример, който да следваме: Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога... и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст (Филипяни 2:5-6, 8).

Исус прекара живота си в покорство на Бог Отец. Той не беше сам на Себе Си господар. Той не пожела да върши Своето Си. Неговата храна бе да се покорява на Бога (Йоан 4:34). Чрез покорство Исус обърна закона на греха и смъртта и надви над силата на страха.

Защото законът на животворящия Дух ме освободи в Христа Исуса от закона на греха и на смъртта (Римляни 8:2).

Ето защо сме ръководени от Духа, а не от закона. Страхът не може да воюва в едно сърце, което се е покорило на Бога и се е оставило да бъде водено от любовта към Него.

А сега нека видим защо страхът атакува твоето себевладеене.
СЕБЕВЛАДЕЕНЕ

Тъй като страхът е духовна сила без форма, той трябва да обитава в нещо, за да намери свое изражение. Той се стреми да обитава в крепостите на ума. Битката против страха се води в нашите умове.

Една от стратегиите на Сатана е да ни измъчва с въпроси. Сатана пося съмнение в Ева относно това дали Бог наистина беше сериозен в думите Си. Той се опита да омаловажи казаното от Бога и да Го изкара лъжец.

Страхът действа по същия начин. Той постоянно оспорва, изопачава и омаловажава това, което Бог е казал. Откъде знаеш, че Бог ще изпълни това, което е обещал ? Може би си Го разбрала неправилно. Бог сериозно ли говореше? Това обещание не се отнася до теб.

Страхът иска да направиш компромис с почтеността на Божието Слово. Бог е издигнал Словото Си над Своето име (Псалм 138:2), така че, когато се съмняваме в Словото Му, всъщност се съмняваме във всичко, което е Той. Страхът иска да се съмняваме в Божията доброта, милост, вярност, святост, мощ, слава и всичко останало, което Го прави да е Бог. Страхът ще се опита да представи в погрешна светлина Божията природа и мотиви, като изопачава Словото Му. Това ще ни накара да се усъмним в Бога и така преставаме да се доверяваме и да вярваме в тези, в които се съмняваме.

Страхът иска да ни убеди, че Бог няма предвид това, което казва. Като омаловажава Божия характер и изопачава Словото Му, страхът внася объркване, за да ни измъчва. Объркването атакува себевладеенето или целостта на умовете ни.

Объркването разполовява нашата вярност между Бог и егото ни. Ставаме раздвоени. Яков 1:6-8 точно описва това объркване: Но да проси с вяра, без да се съмнява ни най-малко; защото, който се съмнява, прилича на морски вълни, които се тласкат и блъскат от ветровете. Такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, понеже е колеблив, непостоянен във всичките си пътища (Яков 1:6-8).

Когато сме объркани, не сме постоянни. Нашата нестабилност ни прави да бъдем колебливи и променливи - не просто в една област, но във всичко, което правим. Яков казва, че ако се съмняваме, не бива да очакваме, че ще получим нещо от Бога. Яков направи този коментар, докато молеше за мъдрост. И така, когато загубим здравия си разум или целостта на ума си, ние загубваме Божието водителство. Обзема ни несигурност. Не знаем какво да очакваме от Бога и така вземаме нещата в свои собствени ръце.

Страхът започва да ни се присмива: Какво ще стане, ако му изпуснеш края и не контролираш вече нищо? Кой ще се погрижи за теб? В страха има мъчение (1 Йоан 4:18), защото той ни води към въпроса: Какво ще стане с мен?Този тип въпроси отвличат вниманието ни от Бога и го фокусират обратно към самите нас. Страхът ни подтиква да пазим собственото си благополучие. Той иска да се само съхраним.

Самосъхранението изисква от нас да сме себични, само влюбени, своенравни. Тези качества директно се противопоставят на Божиите заповеди за нашия живот и така отмахват Божията защита върху нас. Врагът иска да служим в царството на егоизма. В това царство на егоизма наш цар е егото.

Сега, когато видяхме как страхът напада областите на сила, любов и цялост на ума, нека погледнем как трябва да се съпротивяваме на крепостите на страха.

Писателят Франсис Фрейнджапейн описва крепостта в нашия ум като "къща на мисли". Крепостите на страх често са построени върху лъжите на врага и останките от минали наранявания. Тези градивни материали от минали оскърбления сме събрали и употребили, за да изградим стени, които да ни защитят от тези, от които се боим, че ще ни наранят. Страхът изгражда мисловни модели, чрез които цялата информация бива обработвана. Всяка мисъл бива уподобявана на образа на страха и неверието.

Нашите размишления са изопачени и здравият ни разум е нарушен. Това обяснява защо когато кажем нещо на някого, който е измъчван от страх, този човек всъщност чува нещо напълно различно от нашите думи. Думите уж са същите, но значението им е напълно изкривено. Ето защо Бог каза: Със слушане ще чуете, но никак няма да схванете (Деяния 28:26). Те чуха, но поради неверието не можаха да схванат и да проумеят значението на чутото.

Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа (2 Коринтяни 10:4-5).

Бог иска да събори тези крепости. Обърнете внимание, че тези доводи се издигат против познаването на Бога. Не забравяйте, битката е в нашите умове. Врагът иска да постави ехото против познаването на Бога. За да се пребори с това, Бог иска всяка мисъл, която воюва против нашите умове, да бъде пленена и да бъде преобразена в Христовия образ (2 Коринтяни 10:5). Това означава, че трябва да пленим посланията на страха и неверието и да ги покорим на истината на Божието Слово. Исус е Словото, станало плът, така че когато покорим нашите мисли на Словото, всъщност ги покоряваме на Христос (Йоан 1:1-3, 14).

От нас не се очаква да подчиним мислите си на закона; Библията казва да ги покорим на Христос. Законът няма власт да събори тези крепости.

Всъщност той спомага за тяхното издигане.

И аз бях жив някога без закон, но когато дойде заповедта, грехът оживя, а пък аз умрях; и намерих, че самата заповед, която бе назначена да докара живот, докара ми смърт, защото грехът, като взе повод чрез заповедта, измами ме и ме умъртви чрез нея (Римляни 7:9-11).

Понеже това, което бе невъзможно за закона поради туй, че бе отслабнал чрез плътта, Бог го извърши, като изпрати Сина Си в плът, подобна на греховната плът, и в жертва за грях, и осъди греха в плътта... Защото не сте приели дух на робство, та да бъдете пак на страх, но приели сте дух на осиновление, чрез който викаме: Авва, Отче! (Римляни 8:3, 15).

Ние умряхме за закона на греха и смъртта, когато бяхме разпнати с Христос. В този момент приехме дух на осиновение. Вместо сами да владеем над себе си, Христос стана нашият цар. Затова се покоряваме на Него.

Под закона ние бяхме създадени по образа на нашия естествен баща Адам. Но в новия и жив закон на живота в Христос Исус ние сме приели осиновение от Бог Отец.

Понеже се намираме под агресивното нападение на врага, ние също трябва да проявяваме агресивност, защитавайки своите умове. Трябва да ги пазим с усърдие. Това може да се постигне с обновяване на умовете ни чрез Божието Слово.

И недейте се съобразява с този свят, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля - това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено (Римляни 12:2).

Страхът винаги хвърля съмнение върху нас дали познаваме Божията воля. Ние обаче можем да познаем Божията воля чрез преобразяването на нашите умове. Ако успеем да познаем Неговата добра, съвършена и благоугодна воля, няма да се уплашим и ще й се покорим.

Понеже копнежът на плътския ум значи смърт; а копнежът на ума, контролиран от Духа, значи живот и мир (Римляни 8:6).

Бог иска нашите умове да бъдат контролирани от Светия Дух, а не от духа на страха. Страхът ще ни държи в едно постоянно безпокойство и объркване. Той не иска да преживяваме мира. Забележете, че плътският, грешният и невярващият ум водят към смъртта, докато Божият Дух ни води по пътеката на живота и мира.

Ще опазиш в съвършен мир непоколебимия ум, защото на Теб уповава (Исая 26:3).

Бог ще стори това, защото Му се доверяваме и избираме да приемем волята Му. Ние преживяваме мир, когато предпочетем Неговата вярност пред страха.

Обновяването на нашите умове е нещо повече от простото познаване на Писанията. Това е да се доверяваме на Неговата доброта и вярност, дори и когато не разбираме как Словото Му ще се изпълни в живота и. Като вярваме в това, което не виждаме и не разбираме, ние съчетаваме Неговото Слово с вяра. Това е единственият начин Божието Слово да оживее в нас.

Защото на нас се донесе едно благовестие, както и на тях; но Словото, което те чуха, не ги ползва, понеже не се съедини чрез вяра в ония, които го чуха (Евреи 4:2).

Познаването на Евангелието нямаше стойност за израилтяните, които се скитаха в пустинята, въпреки че ден и нощ биваха водени от Неговото присъствие във формата на облак през деня и на огнен стълб през нощта. Ние сме предупредени, че същото може да стане и с нас, ако не внимаваме.

За да наследим Божието обещание за вечен живот, Исус ни увещава в следното: Да възлюбиш Господа своя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичкия си ум (Матей 22:37).

В следващите три глави ще изобличим някои характерни плодове на страха - гняв и одумничество. Ще се научим да откриваме природата и мотивите зад всеки плод, за да можем да неутрализираме неговото влияние върху живота ни.

Докато намираме оправдание и извинение за гнева си, ние си оставаме пленници.

11 - ДА ИЗБЯГАМЕ ОТ ГНЕВА
Не мога да се сдържа. Просто съм си такава. Не мога да си спомня колко пъти съм казвала тези думи, но със сигурност си спомням поводите, при които съм ги използвала. Изстрелвала съм тези думи единствено за да оправдая гнева си. Моите оправдания се използваха при огромен брой ситуации: - аз съм сицилианка, индианка от племето апаши, французойка, англичанка; - предстои да ми дойде месечният цикъл; - в месечен цикъл съм; - бременна съм; - в след родилна депресия съм; - просто така съм възпитана; - работя по цял ден и се грижа за малко дете; - закотвена съм вкъщи с малки деца; - аз съм под духовна атака! (Това последното ми вършеше особено добра работа, тъй като ме освобождаваше от всякаква отговорност.) И списъкът продължаваше. Истината бе, че имах проблем с гнева. Дълбоко в себе си знаех за този проблем, но не исках да предприемам нужните стъпки, за да се изправя против това. Чувствах се уверена, че мога да контролирам всеки гняв, при условие, че всички обстоятелства и хора около мен ми съдействаха като станеха съвършени! Но обстоятелствата около мен, и особено свързаните с моите деца и съпруга ми, не ми бяха особено от полза. Невъзможно е за никого да бъде идеален и техните човешки несъвършенства единствено уголемяваха и изтъкваха моите недостатъци.

Ако напрежението нарастваше и нещата се разгорещяваха, тогава това, което се криеше под повърхността ми, ставаше ослепително очевидно.

Аз бивах поглъщана от гнева и се разярявах на онези, които обичах най-много.

В началото това се случваше рядко, може би веднъж на три месеца. Но после бързо се превърна в начин на живот. Доста странно е, че засилването на гнева ми като че ли бе следствие от собствените ми молитви.

В навечерието на новата 1987 г. извиках към Господа със сълзи на очи. Умолявах го да вземе небесен въглен и да очисти с него моите устни.

Изповядах, че моето най-съкровено желание е да получа всепоглъщащия огън. Бях се надявала да преживея видение или сън, в който да ме посети ангел, носещ въглен от небесния престол. Но Бог бе решил по по-различен начин да отговори на моята молитва.

Наистина тогава се молех с много религиозна гордост и себеправедност. Съдех себе си според намеренията си и намирах извинения за постъпките си. Но затова пък съдех всички останали според постъпките им и дори се осмелявах да предположа, че познавам мотивите им. В моите очи изглеждах чиста, но се отнасях критично към всеки друг.

Току-що бях напуснала Далас и всичко, което ми беше удобно и познато, за да може съпругът ми да работи като пастор. Бях се настанила удобно на първия ред в църквата и кимах с глава от време на време. В моите очи бях преуспяла.

Мислех си, че Бог ми бе дал да стана пасторска жена, защото одобряваше начина ми на живот. Той си ме харесваше такава, каквато си бях.

Съмнявах се да е останало в мен нещо, което Той да искаше да променя. Молех се не от съкрушено сърце, а от гордост.

Горчиво се лъжех. Грешах, като си мислех, че повишението или някакъв пост бяха знак за Божието одобрение в моя живот. Грешах и като си мислех, че почти не е останало нещо, което трябва да се променя в живота ми. Грешах като си мислех, че моите дребни жертви можеха да ми спечелят праведност и Неговото благоволение.

Само след месец от моята молитва преживях пристъпи на гняв по-големи от всякога преди. Без никаква видима причина се събуждах сутрин, с всичките симптоми на разгарящ се в мен вулкан. Всичко, което чувствах, бе един тътен. Често отправях предупреждение към съпруга си: "Ако си достатъчно умен, днес няма да ме предизвикваш." Джон въртеше очи и в такива ситуации подлагаше на изпитание моята решителност, питайки ме за какво се безпокоях. Винаги се обърквах при тези думи, защото никога не бях сигурна какво точно ме караше да се събуждам с настроение "на ръба". И така винаги хвърлях обвинението върху нещо мъгляво и неопределено. Тогава Джон разбираше, че ще е пълна загуба на време да разговаря с мен, затова през този ден ме избягваше.

После един такъв ден продължаваше с всичките нормални пристъпи на объркване. Но в онези дни, нормалното изглеждаше непоносимо увеличено. Аз блъсках по вратите на шкафчетата, трясках вратите на стаите и вдигах пара като стар локомотив. Отправях заплашителни погледи към всеки, който дори се опитваше леко да ме предизвика.

Всяко нещо, което Джон казваше или правеше, ме изкарваше от равновесие и аз се развилнявах. Изричах всякакви грозни неща към съпруга си, неща, за които по-късно съжалявах. Оправдавах се, че го бях предупредила да ме остави на мира. Не бе моя вината. Първа го предупредих.

Вярвах, че бях под демонична атака от някой дух на гняв и затова не бях отговорна за действията си.

През една съботна сутрин се събудих с поредния тътен на гняв и с развитието на деня нещата отиваха все по на зле. Фучах из къщата и си изкарвах на Джон почти всички мои недоволства. Накрая докато изпразвах сушилника в пералното отделение, си го изкарах и на машината.

Джон ме чу да трясвам вратата на сушилника, дотича и ме вдигна така както се бях превила на две. За моя огромна изненада, той нежно ме понесе до гаража, където ме заключи вътре.

От вътрешната страна на къщата той ме информира: "Няма да ти позволя да потрошиш цялата къща заради твоите пристъпи." Изходната врата на гаража бе отключена, така че не бях в никаква опасност, но се ядосах, че той ме бе изхвърлил в гаража сякаш съм някакво коте или кученце. Заповядах му да отвори вратата към къщата.

"Не!" отвърна Джон.

"Ще отида при съседите", измърморих аз.

"Давай", отговори той.

Още повече се разярих и реших, че се нуждая да счупя нещо, за да се успокоя. Вдигнах един чук и се огледах за нещо подходящо. Исках да съм сигурна, че няма да счупя нещо, за което по-късно щях да съжалявам, когато гневният ми пристъп си отидеше.

Бяхме се нанесли скоро, така че в гаража имаше много кутии. След петнадесет минутно претърсване най-сетне открих своята жертва в ъгъла - един грил. Вдигнах чука и го стоварих със сила върху капака.

Когато се отдръпнах, за да видя каква поразия съм нанесла, в духа си чух следните думи: "Това не е дух на гняв. Ти напълно владееш себе си." Отхвърлих от главата си този коментар, почуках на вратата и казах на Джон: "Хей, мина ми. Би ли ме пуснал вътре, моля?" Той изпълни молбата ми, а аз гордо му показах колко голяма вдлъбнатина бях направила на неговия грил. Разбира се, той ни най-малко не се впечатли от силата ми или от настроението ми.
НЯМАШЕ КОГО ДА ОБВИНЯВАМ

Продължих да оставям своя гняв да се проявява само у дома, никога на публични места, където можех да се изложа.

Бях възпитана в дом, където човек не атакуваше проблемите, а по-скоро нападаше другите хора. В такива ситуации винаги се търсеше някого, върху когото да се прехвърли вината. Аз бях тази, която пострада от физическо и емоционално насилие и обвинения още като дете. Сега аз с думи нападах Джон всеки път, когато се чувствах безпомощна или ядосана.

Но все пак си бях обещала никога да не се отнасям с моите деца така, както се отнасяха с мен, когато трябваше да търпя насилието и обвиненията. Моите родители не бяха християни, когато ме възпитаваха. Когато станах християнка, вярвах, че това щеше да ми помогне да избегна подобен модел на поведение в моето семейство.

Имаше един проблем с моите размишления: все още не бях простила на майка си. Това беше така не защото бях забравила да го сторя.

Страхувах се да й простя. Мислех си, че ако й простя, тя отново щеше да има свободата да ме нарани.

Озовах се в ситуация с огромно напрежение, каквото дотогава не бях преживявала. Наскоро се бе родил моят втори син. По-големият ми син бе на две години и ми създаваше доста проблеми като отказваше да спи следобедите. От няколко седмици бяхме започнали истинска война за следобедната почивка. Когато новороденото спеше следобедния си сън, отчаяно се опитвах да приспя и двегодишното ни дете с надеждата да свърша малко домакинска работа. Всеки път, когато го оставях в неговата стая и слизах долу, то скачаше от леглото и веднага ме последваше с оправданието, че не му се спи. Ние си "играехме" на качване и слизане по стълбите и на убеждаване. Накрая то оставаше при мен, където прекарваше своя двучасов следобеден сън. Но веднага щом се унесеше, се събуждаше новороденото ни бебче.

Един ден по време пак на такава борба аз избухнах. Сграбчих двегодишното дете и изхвърчах от стаята. Помислих си: Непременно трябва да го накарам да разбере, че този път няма да се отърве от следобедния си сън! То се дърпаше, риташе и се извърташе. Как ми се иска да го забия в стената това дете. Така ще му дам добър урок повече да не си позволява да става от леглото! Вдигнах го на нивото на моите очи и тъкмо се канех да го натикам в стаята, когато забелязах ужаса в очите му.