Предговор

Това разбиране поставя ударението върху правед­ния начин на живот. Всичко в живота, всяка незначи­телна или важна постъпка е посветена на опознаване на Бога, но не с праведни мисли, а с праведни дейст­вия. Подобни възгледи са ясно отразени в източните религии. В браманизма, а също и в будизма и даоизма крайната цел на религията е не праведната вяра, а пра­ведното действие. Същия акцент намираме и в юдей-ската религия. Едва ли може да се говори за верска схизма в юдейската традиция (единственото съществе­но изключение, разликата между фарисеите и садукеите, бе по същество отношение между две противопо­ложни класи). Акцентът на юдейската религия (особе­но в началото на нашата ера) пада върху праведния начин на живот — халаха (тази дума всъщност има по­добно значение на дао).

В най-новата история намираме същия принцип в трудовете на Спиноза, Маркс и Фройд. Във философия-

От гледна точка на парадоксалната логика ударе­нието се поставя върху действието, а не върху мисълта. От този принцип произтичат няколко промени. Най-на-пред се стига до търпимостта, „отразена в индийската и в китайската религиозна философия. Ако праведната мисъл не е крайната истина и не е път към спасение, няма нужда да се опори с онези, чието мислене ги е до­вело до други заключения. Търпимостта е великолепно изразена в приказката за тримата странници, кои го трябвало да опишат как са възприели в тъмното един слон. Първият, опипвайки хобота, казал:

— Това животно прилича на водопровод. Другият докоснал ухото и възкликнал:

— То е като ветрило!

Третият хванал крака на слона и сравнил животно­то с колона.

На второ място парадоксалната теория насочва вни­манието върху преобразяването на човека, а не върху развитието на догмата, от една страна, и на науката от друга. Според индийската, китайската и мистичната философия религиозният дълг на човека е не да мисли праведно, а да действа праведно и да се слее с Едното в процеса на медитация.

За основните течения в. западната мисъл е характер­но тъкмо обратното. Основното ударение се поставя върху мисълта, макар да се приема .за съществено и праведното действие. В областта на религията това обуславя създаването на догми, възникването на без­крайни спорове по дефинициите им и нетърпимостта към „неверника" или еретика. По-нататък се стига до акцента върху „вярата в Бог" като главна цел на религията, естествено без да се изключва принципът човек да живее праведно. И все пак човекът, който вярва в Бога, дори да не прилага в живота си Божието учение, се чувства по-издигнат от онези, които живеят по провъзгласените от Бога принципи, без да „вярват" в него. Накратко, парадоксалната мисъл доведе до търпи­мост и до стремеж към самопреобразяване. Аристотеловата философия доведе до догмата и до науката, до католическата църква и до откриването на атомната енергия.

Последиците на двете различни гледища за обичта към Бога бяха посочени достатъчно ясно и се налага само да бъдат накратко обобщени.

В доминиращата на Запад религиозна система обич­та към Бога по принцип не се различава от вярата в Бота, в съществуването на Бога, в Божията правда, в Божията обич. Обичта към Бога е предимно проява на мисълта. В източните религии и в мистицизма обичта към Бога е изживяване на интензивно чувство на еди­нение, неделимо свързано с изява на тази обич във вся­ка форма на житейско поведение. Най-радикалното определение в това отношение дава Майстер Екхарт. „И ако следователно аз се променя и стана като Бога и Той ме приеме в Себе си, тогава, живеейки според изискванията на Бога, между нас няма да има разли­ка ... Някои хора си представят, че ще видят Бог, че ще видят Бог, като че ли стои отвъд, а те — отсам, но това няма да стане. Бог и аз: ние сме едно. Познавай­ки Бога, аз го приемам в мен. Обичайки Бога, аз про­никвам в Него."³⁹

Сега можем да се върнем на една важна съпоставка между обичта към родителите и обичта към Бога. Де­тето започва живота чрез привързаността към майка си като „основа на всичко съществуващо". То се чув­ства безпомощно и се нуждае от нейната всеотдайна обич. После се обръща към бащата като нов център на своята привързаност, като ръководен принцип за ми­сълта и действието. На този стадий поведението на де­тето се мотивира от потребността му да получи одоб­рението на бащата и да предотврати недоволството му. В зрелостта си човекът се освобождава от фигурите на майката и на бащата като закрилящи и ръководни си­ли и приема в себе си майчинския и бащинския прин­цип. Става майка и баща на самия себе си. Той вече е баща и майка. В историята на човечеството откриваме

Тези съображения потвърждават, че обичта към Бо­га не може да се отдели от обичта към родителите. Ако човек не се откъсне от кръвните връзки с майката, ро­да, нацията и съхрани детската зависимост от един на­казващ и възнаграждаващ баща или от друг авторитет, той не би могъл да постигне по-зряла обич към Бога. В такъв случай вярата му може да се сравни с ранната фаза на човешката религия, в която Бог се е възприе­мал като покровителка майка или като наказващ-награждаващ баща.

В съвременните религиозни течения могат да се jt-крият всички тези стадии — от най-ранните, първобит­ни форми, до най-висшата, все още действаща. Думата „Бог" означава и племенният вожд, и „абсолютното нищо". По същия начин всеки индивид запазва в себе си, в подсъзнанието си, както посочи Фройд, всички ета­пи — от безпомощно бебе до зряла възраст. Възниква въпросът, до какво "равнище той е израснал. Едно е без­спорно: природата на обичта му към Бога съответства на природата на обичта му към човека. И по-нататък, реалното качество на обичта му към Бога и към човека често е несъзнавано — засенчено и мотивирано от една по-зряла мисъл, свързана с въпроса, каква е всъщност .неговата обич. Освен това обичта към човека, макар и здраво вкоренена в отношенията му към неговото се:мейство, в края на краищата се определя от структура­та на обществото, в което живее индивидът. Ако тя се -характеризира с подчиняваме на някакъв авторитет — независимо дали е открит или анонимен, — например :пазара и общественото мнение, идеята му за Бога неизбежно ще бъде детска по природата си и твърде отда­лечена от зрялата концепция, чиито семена би трябва­ло да се търсят в историята на монотеистичната рели­гия.
ОБИЧТА И РАЗПАДАНЕТО И В СЪВРЕМЕННОТО ЗАПАДНО ОБЩЕСТВО

Ако обичта е способност на зрелия, продуктивния твор­чески характер, трябва да приемем, че тя зависи от влиянието на обществената система върху характера на средния човек в същата система. Що се отнася до съвременното западно общество, необходимо е да изяс­ним дали неговата структура и създаденият от нея дух имат благоприятно влияние за развитието на обичта. Да се постави този въпрос, означава да му се даде от­рицателен отговор. Никой обективен наблюдател на нашия западен начин на живот не може да се съмнява, че братската, майчината обич и еротичната любов са сравнително рядко явление и че тяхното място е заето от разни форми на псевдообич, които всъщност са точ­но толкова форми на разпадането на обичта.

Капиталистическото общество се основава на прин­ципа на политическата свобода, от една страна, и на пазара като регулатор на всички икономически, а от­тук и обществени отношения, от друга. Стоковият па­зар определя условията за размяна на стоки, трудовият пазар регулира осигуряването и продажбата на работ­ната сила. Полезните неща и полезната човешка енер­гия, умението на индивида се превръщат в стоки, които се разменят, без да се използва сила~и без измама в па­зарни условия. Обувките, колкото полезни и необходи­ми да са те, нямат икономическа стойност (разменна стойност), ако не се търсят на пазара. Човешката енер­гия и човешкото умение нямат разменна стойност, ако не са търсени при съществуващите на пазара условия. Собственикът на капитал може да наеме работна си­ла и да й нареди да работи-за печеливши инвестиции на своя капитал. Собственикът на работната сила тряб­ва да се продава на капиталистите при съществуващи­те пазарни условия, за да не загине от глад. Тази ико­номическа структура се отразява и в йерархията на ценностите. Капиталът ръководи труда; натрупаните, мъртвите неща са с по-висока стойност в сравнение с труда, с човешката енергия, с онова, което е живо.

Такава е основната структура на капитализма от самото му начало. Макар тя да продължава да бъде типична и за съвременния капитализъм, редица факто­ри са се променили. Те му придават специфични каче­ства и същевременно оказват дълбоко влияние върху структурата на характера на съвременния човек. При развитието на капитализма ние сме свидетели на непре­станен процес на централизация и концентрация на ка­питала. Големите предприятия се разрастват все пове­че, а малките непрекъснато се свиват. Собствениците на вложения капитал в едрите предприятия все повече се откъсват от оперативното ръководство на производ­ствения процес. Стотици хиляди акционери „притежа­ват" предприятието. Управлението му е в ръцете на мениджърска бюрокрация, която е добре платена, но без права на собственост върху средствата за производст­во. Тя е повече заинтересована от разширяване на предприятието и увеличаването на собствената си власт, отколкото от максимални печалби. Растящата концентрация на капитала и появата на могъща мениджърска бюрокрация се съпътстват от развитие на син­дикално движение. След организиране на работниците в професионални съюзи вече не се налага отделният ра­ботник да прави сделки на трудовата борса чрез и за себе си. Той е член на големи синдикати, също така ръ­ководени от могъща бюрокрация, която го представля­ва пред индустриалните гиганти. За добро или за зло, инициативата в областта на капитала и на труда пре­минава от индивида в ръцете на бюрократичния апа­рат. Расте броят на хората, които губят своята незави­симост и попадат под властта на мениджърите и на го­лемите икономически империи.

Друга важна особеност, произтичаща от концентра­цията на капитала и характерна за съвременния капи­тализъм, се корени в специфичния начин на организа­ция на работата. Огромни централизирани предприятия с рязко очертано разделение на труда водят към орга­низация на работата, при която личността губи своята индивидуалност и се превръща в придатък на машина­та. Човешкият проблем на съвременния капитализъм може да се формулира по следния начин:

Съвременният капитализъм се нуждае от хора, кои­то си сътрудничат добре в големи колективи, които ис­кат да консумират все повече и повече и чийто вкус е стандартизиран и лесно може да се влияе и предугажда. Съвременният капитал се нуждае от хора, които се чувстват свободни и независими, не са подчинени на някакъв авторитет, принцип или съвест — и въпреки това имат желание да бъдат командвани, да правят онова, което се очаква от тях, да се вместват в социал­ната машина без сътресения. Хора, които могат да бъ­дат управлявани без употреба на сила, ръководени без лидер, насочвани без определена цел, с изключение на една: да работят добре, да не спират, да действат, да напредват.

Какъв е резултатът? Съвременният човек е отчуж­ден от себе си, от своите събратя, от природата.¹ Той г превърнат в стока, оценява житейската си енергия ка­то капиталовложение, което трябва да му донесе мак­симална печалба в рамките на съществуващите пазар­ни условия. Човешките отношения са предимно отно­шения между отчуждени един от друг автомати, всеки от които се грижи за сигурността си, не се отделя от стадото, не се различава от него по мисъл, чувство и действие. Докато се стреми да бъде по-близо до оста­налите, всеки си остава изключително самотен,' обзет от дълбоко чувство на несигурност, тревога и вина, кое­то се проявява винаги, щом не може да се преодолее самотата. Нашата цивилизация предлага много палиативи, които помагат на хората нарочно да не съзнават своята изолираност: преди всичко строгата рутина на бюрократизираната механична работа, която помага на хората да не осъзнават фундаменталните си човеш­ки желания, стремежа си към съвършенство и единство. Доколкото рутината сама не успява да се справи с по­добна задача, човек преодолява неосъзнатото си отчая­ние с обичайната практика на забавленията, с пасивна­та консумация на звуци и образи, предлагани от раз­влекателната индустрия, и по-нататък — чрез непрекъс­нати покупки на нови вещи, и не след дълго — смяна­та им с други, пак нови. Съвременният човек всъщност е близо до картината, описана от Хъксли в Brave New World: добре нахранен, добре облечен, сексуално задо­волен и въпреки това без самия себе си, без каквито и да било други освен съвсем повърхностни контакти със
¹ За по-подробно изясняване на проблема за отчуждението и влиянието на съвременното общество върху характера на човека вж. Fromm, E. The Sane Society, New York, 1955.
своите събратя, ръководен от лозунга, сбито предаден от Хъксли: „Щом личността може да чувства, около нея ое върти светът", или „Не отлагай за утре развлечение­то, което можеш да имал днес", или като връх на всич­ко: „Днес всеки е щастлив". Днешното щастие на чо­века се състои в „уреждане на забавления". То се свежда до потребителско задоволяване и „вкарване*¹ на стоки, пейзажи, храна, напитки, цигари, хора, бесе­ди, книги, филми — всичко се консумира, поглъща. Светът представлява огромен обект за нашите апети­ти — голяма ябълка, голяма бутилка, голяма гръд; ние сме кърмачета, вечно очакващи, надяващи се — и веч­но разочаровани. Нашият характер е курдисан да об­меня, да получава, да прави разменна търговия и да консумира; всичко, духовните 'и материалните ценности,, стават обект на размяна и на потребление.

Що се отнася до обичта, нещата по необходимост съответстват на този обществен характер на съвремен­ния човек. Автоматите не могат да обичат. Те могат да предлагат „пакет от споразумения" и да хе надяват на изгодна сделка. Един от най-преобладаващите модели на любовта и особено на брака в таз/и структура на от­чуждението е идеята за „екип". Безброй статии на тема щастлив брак предлагат идеала на безупречно функ­циониращия „екип". Описанието не е много различно от идеята за безупречно функциониращ служител — очаква се той да бъде „разумно самостоятелен", соли­дарен, толерантен и същевременно амбициозен и пред­приемчив. Съветникът по браковете ни препоръчва съп­ругът да проявява „разбиране" към съпругата си и да й помага. Да се изказва ласкаво за новата й рокля и за вкусното ястие. Тя от своя страна трябва да се съо­бразява, когато съпругът се връща в къщи уморен и раздразнен, да го слуша внимателно, ако й говори за проблемите на своя бизнес, да не се ядосва и да проя­вява разбиране, ако той забрави рождения й ден. Таки­ва взаимоотношения не са нищо друго освен мили об­носки между двама души, които остават чужди един за друг през целия си живот, никога не се докосват до „главното взаимоотношение", но проявяват взаимна любезност и полагат усилия всеки от тях да се чувства но -добре.

В тази концепция за обичта и брака основното ударение пада върху намиране на убежище от иначе непо­носимото чувство на самота. Създава се съюз на двама против целия свят и този егоизъм a deux погрешно се приема за близост и обич.

Поставяне на акцента върху „екипния" дух, взаим­ната търпимост и т. н. е относително нова тенденция. Тя бе предшествана в годините след Първата световна война от концепция, в която взаимното сексуално за­доволяване се приемаше за основа на сполучливи лю­бовни отношения и по-специално — за щастлив брак. Като причина за честите несполучливи бракове се соче­ше неуспехът на партньорите да постигнат „сексуален синхрон", което се дължало на невежество по въпроса за „правилно" сексуално поведение и оттук — на сек­суална непохватност на един от съпрузите. За „лекува­не" на този недостатък и за да се помогне на нещаст­ните партньори, които не умеят да се любят, бяха изда­дени много книги с указания и съвети за „правилата"" на сексуалното поведение и с косвени или изрични обе­щания, че ако прочетеното бъде изпълнено, ще послед­ва щастие и любов. Основната идея бе, че любовта е рожба на сексуалното удоволствие и ако двама души усвоят техниката на полово задоволяване, непременно ще се заобичат. Това подхождаше на общата заблуда на времето да се твърди, че съответната техника реша­ва не само проблемите в индустрията, но и всички чо­вешки проблеми. Пренебрегваше се. фактът, че е вярно точно обратното на подобни разбирания.

Любовта не е резултат на адекватно сексуално за­доволяване, а сексуалното щастие — дори познаването на тъй наречената сексуална техника — е резултат на любовта. Ако това схващане трябва да се доказва въп­реки ежедневните свидетелства, в негова подкрепа мо­гат да се използват изобилните материали, получени от психоанализи. Изследванията на най-честите сексуал­ни проблеми — фригидността у жените и по-слаби или по-силни форми на психична импотентност у мъжете сочат, че причината не е в липсата на знания за пра­вилната техника, а в задръжки, които правят невъз­можна каквато и да е любов. Страх от другия пол или ненавист към него са в основата на трудностите, пре­пятстващи дадено лице да се отдаде напълно, да дей­ства спонтанно, да разчита на своя сексуален партньор в непосредствеността и промяната на физическата бли­зост. Ако лице със сексуални задръжки преодолее стра­ха или ненавистта и следователно може да люби, него­вите или нейните сексуални проблеми са решени! Ина­че само знанията върху сексуалната техника не ще по­могнат, колкото и голям да е техният обем.

Докато данните от психоаналитичната терапия раз­криват несъстоятелността на твърдението, че познава­нето на сексуалната технология води до сексуално ща­стие и до любов, мнението, че взаимното сексуално за­доволяване е предпоставка за любовта, получи значи­телна подкрепа от теориите на Фройд. За него любовта бе предимно сексуално явление. „След като човек от­крил, че сексуалната (гениталната) любов му създава най-голямо удоволствие дотам, че тя става първообраз на пълноценно щастие, индивидът по необходимост про­дължил да търси своето щастие по пътя на сексуални­те отношения, да превръща гениталния еротизъм в цен­трална цел на живота си/'² Братската обич според Фройд е плод на сексуално желание, при което обаче сексуалният инстинкт се преобразува в един нагон със „забранена цел". „Обичта със забранена цел е била поначало действително наситена с чувствена любов, а в подсъзнанието на човека продължава да е така."³ Доколкото се отнася до чувството на сливане, на еди­нение („океаничното чувство"), което е същината на ми­стичното изживяване и корен на най-интензивно чувст­во за взаимност с друго лице или колега, то бе обясне­но от Фройд като патологичен феномен, като регресив­но движение към състоянието на ранния „неограничен нарцисизъм."⁴

Би било грешка обаче да се надценява влиянието на Фройд върху концепцията, че любовта е плод на сек­суално привличане или no-скоро че е също като сек­суалното задоволяване, отразено в съзнавано чувство. Всъщност причинната връзка върви по обратен път. Идеите на Фройд бяха отчасти повлияни от духа на XIX век. Частично те станаха популярни в преоблада­ващата обществена атмосфера след Първата световна война. Някои от факторите, които допринесоха за раз­пространение на популярните и на фройдистките кон­цепции, бяха, на първо място, реакция против строгите нрави на викторианската епоха. Вторият фактор за ус­пеха на теориите на Фройд бе господстващата концеп­ция за човека, основаваща се върху структурата на капитализма. За да се обоснове, че тази обществена си­стема съответства на естествените потребности на чове­ка, трябваше да се покаже, че индивидът по природа е склонен към скъперничество и проникнат от враждеб­ност към другите. Докато икономистите „доказаха" то­ва с ненаситното желание за икономически облаги, а дарвинистите — с биологичния закон за оцеляване на най-пригодния, Фройд стигна до същия извод с твърде­нието, че мъжът е под напора на безгранично желание за сексуално покоряване на всички жени и че само на­тискът на обществото го възпира да действа в този дух. Затова мъжете по необходимост се ревнуват и тази взаимна ревност, както и скъперничеството ще продъл­жат дори след като изчезнат съответните обществени и икономически причини⁶.

Най-сетне, Фройд бе силно повлиян в мисленето си от типичния за XIX век материализъм. Приемаше се, че всички умствени феномени имат физиологична осно-
⁶ Единственият ученик на Фройд, който никога не се отдели от своя учител и въпреки тава в последните години иа живота си промени своите възгледи върху любовта, бе Шандор Ференчи. За (великолепните му разсъждения по този въпрос вж. The Leaven oi Love by Izette de Forest. New York,. 1954.
ва; Фройд обясняваше любовта, омразата, амбицията,, ревността като разнообразни резултати на различните форми на сексуалния инстинкт. Той не съзря, че реал­ността обхваща целокупното човешко битие, преди всич­ко в общите за всички хора условия, и, второ, в прак­тическия живот, определящ се от специфичната струк­тура на обществото. (Решителната крачка отвъд този вид материализъм бе направена от Маркс в неговия „исторически материализъм", според който ключът към човешката същност-е не в организма или в инстинкта — като потребности от храна или от собственост, а в ця­лостния жизнен процес на човека, в неговата „житей­ска практика".) Според Фройд пълното и безпрепят­ствено задоволяване на всички инстинктивни желания осигурява душевно здраве и щастие. Очевидните кли­нични факти обаче сочат, че мъжете (а също и жени­те), които посвещават целия си живот на невъздържано сексуално задоволяване, не постигат щастие и много че­сто страдат от сериозни невротични противоречия и сим­птоми. Пълното задоволяване на всички инстинктивни нужди не само че не е основа за щастието, но дори не га­рантира нормална психика. Голямата популярност на възгледите на Фройд след Първата световна война се дължи на промените, настъпили в природата на капи­тализма, на изместването на акцента от спестяване към изразходване, от чувството на неудовлетворение като средство за икономически успех към потреблението ка­то база на непрестанно разширяващия се пазар и като основно средство за задоволяване на напористата авто­матизирана личност. Главната.тенденция стана задово­ляването без никакво отлагане на всяко желание в об­ластта на секса и на материалното потребление.

Любопитно е да сравним концепциите на Фройд, съответстващи на все още устойчивия капитализъм в началото на нашия век, с теоретичните схващания на един от блестящите съвременни психоаналитици — по­койния X. С. Съливан. В неговата система, за разлика от доктрината на Фройд, е прокарано строго разграни­чение между сексуалността и любовта.

Какво означават според Съливан любовта и интим­ността? „Интимността е ситуация с участието на двама души, която създава възможност за утвърждаване на всички елементи на човешкото достойнство. Утвърждаването на личното достойнство изисква такъв тип от­ношения, които наричам сътрудничество и имам пред­вид ясно формулираното приспособяване на поведение­то на едното към ясно изразените нужди на другото лице в стремеж към идентично, т. е. все по-пълноцен­но взаимно задоволяване, и в поддържане на все по-малко различаващи се мерки за доверие."⁷ Ако изчистим казаното от Съливан от неговия някак си специализи­ран език, същината на любовта може да се види в си­туацията, при която двама души мислят: „Ние играем по правилата на играта, за да запазим нашия престиж и чувството на превъзходство и достойнство."⁸

Докато концепцията на Фройд се отнася до бащин­ски формиралата се личност на мъжа в духа на капи­тализма от XIX век, Съливан прави характеристика на отчуждената, пазарна личност на XX век. Тя отразява „егоизма a deux" на двама души, обединили се около общите си интереси и застанали един до друг срещу враждебния, чужд свят. Фактически дефиницията за ин­тимност е по принцип приложима към чувството на екип, в който всеки „приспособява поведението си към ясно изразените нужди на другото лице при преследва­не на общи цели". (Прави впечатление, че тук Съливан говори за ясно изразени нужди, макар да е всеизвест­но, че любовта означава реакция към неизразените по­требности между двама души.)

Любовта като взаимно сексуално задоволяване и лю­бовта като „работа в екип" и като убежище от самота­та са двете „нормални" форми на разпадащата се лю­бов в съвременното западно общество — социално мо­делираната патология на любовта. Има най-различни форми на патологията на любовта, които водят до съз-
⁷ Sullivan. H. S. The Interpersonal Theory oi Psychiatry. New York, 1953, p. 246. Трябва да се отбележи, макар че Съливан дава дефиниция във връзка с влеченията през периода на пубер­тета, той говори за тях като интеграционни тенденции, възниква­щи през време на пубертета, „които след пълноценно развитие можем да наречем любов", и добавя, че през време на пубертета тази любов „представлява начало на нещо много наподобяващо напълно разцъфтяваща, психиатрично дефинирана любов".

⁸ Ibid., p. 246. Друго определение ша Сълшшан за любовта, според което тя започва, щом едно лице почувства, потребностите

на друго лице еднакво важни «ало своите, не е тодаова гаовлия-!»о от пазарния аспект на горната дефиниция.
навани страдания и се приемат от психиатрите, а също и от растящ брой обикновени хора като неврози. Ня­кои от тях представяме накратко в следващите примери. Основното условие за невротична любов е единият или двамата „любовници" да са запазили привърза­ността си към съответния родител и да пренасят към обичаното лице вече като възрастни чувствата, очаква­нията и страха, свързани с бащата или майката от едно време. Двамата любовници никога не са се откъс­вали от модела на детска привързаност и го прилагат към емоционалните си желания в своята зрялост. Та­кива хора в емоционално отношение са си останали на две, на пет или на дванадесет години, макар интелек­туално и обществено да се намират на съответното хро­нологично равнище. При по-тежки случаи емоционал­ната незрялост води до смущения в социалното пове­дение на съответното лице. Иначе противоречието се ограничава до сферата на интимните лични взаимоот­ношения.

Във връзка с предшестващите ни разсъждения вър­ху майчин и бащин тип личност доста разпространена форма на невротични любовни отношения в наши дни са мъжете, които в емоционалното си развитие са оста­нали на равнището на детската си привързаност към майката. Някои от тях сякаш още не са отбити от май­ка си. Те продължават да се чувстват като деца — тър­сят нейната обич, топлина, грижа и възхищение; тези синове се нуждаят от безусловната обич на майка си, обич, за която нямат друг мотив, освен че се нуждаят от нея, че са майчини синове, че са безпомощни. 'Подоб­ни хора често са твърде нежни и чаровни, ако се опит­ват да склонят някоя жена да ги обикне, а дори и след като са постигнали това. Отношението им с жената оба­че (както всъщност с всички други хора) е повърхност­но и безотговорно. Целта им е да бъдат обичани, а не да обичат. Обикновено такива мъже се отличават с до­ста голяма суетност, с малко или много прикрити грандомански идеи. Ако са намерили подходящата жена, те се чувстват сигурни, светът е в краката им, могат да проявяват голяма нежност и чар и затова често са притворни. След известно време обаче, щом жената вече престане да се съобразява с техните фантастични при­умици, започват конфликти и сръдни. Ако тя не се възхищава непрекъснато на такъв мъж, ако претендира да живее свой собствен живот, ако самата иска да бъде обичана и закриляна, а в екстремни случаи ако не е склонна да му прости за увлечения по други жени (или дори когато се отнася с интерес и възхищение към тях),, той се чувства дълбоко засегнат и разочарован и обик­новено мотивира това си чувство с мисълта, че жената „не го обича, проявява егоизъм и деспотичност". Всеки неин пропуск в очакваното отношение на любяща майка към чудесното си момче той тълкува като доказател­ство за липса на любов. Мъже от този тип обикнове­но смесват привързаността си и желанието да бъдат приятни, с истинската любов и това ги кара да мислят,, че са онеправдани от страна на жената; въобразяват си, че са всеотдайни в обичта си, и отправят тежки обви­нения към своята партньорка.

В редки случаи такива майчини синове могат да. жи­веят без сериозни смущения. Ако всъщност майка му го е „обичала" по особен начин на свръхпокровителство (може би деспотично, но не деструктивно), ако той се омъжи за съпруга от подобен „майчин" тип, ако заложбите и дарованията му позволяват да използва своя чар и да предизвиква възхищение от страна на другите (както понякога става с преуспели политици), той е „до'бре приспособен" в обществено отношение, без дори да е стигнал до по-високо равнище на зрялост. При по-неблагоприятни условия — и това са по-честите слу­чаи — любовният му живот, ако не общественият, ще бъде истинско разочарование; когато такъв тип личност бъде оставена да живее самостоятелно, тя предизвиква конфликти и нерядко изживява силни тревоги и де­пресии.

При още по-тежки форми на патология фиксиране­то в майката е в по-дълбока степен и по-ирационално На такова равнище желанието не е, образно казано, той да се върне във верните обятия на майка си, нито да се докосне до кърмящата й гръд, а да се прибере в нейната всеприемаща и всеунищожаваща утроба. Ако природата на нормалното състояние е утробата да му отеснее и да излезе навън, природата на тежкото пси­хическо заболяване е да го тегли към утробата, да бъ­де всмукан от- нея — и по този начин да се отдалечи от житейската реалност. Подобен род фиксация обикно

вено е свързан с майки, които се отнасят към децата си по такъв поглъщащо-унищожителен начин. Поняко­га в името на обичта, понякога — на дълга, те искат да държат детето, младежа, мъжа до себе си; той не би трябвало да има възможност да диша без нея; не би трябвало да обича, освен на повърхностно, сексуално равнище — подценявайки всички други жени; не би трябвало да е свободен и самостоятелен, а да живее винаги-като инвалид или престъпник.

Това деструктивно, всепоглъщащо схващане за май­ката е негативният аспект на нейната роля. Тя може да дава живот, може и да го отнема. Майката е тази, която възражда и която разрушава. Тя може да прави чудеса от обич и никой друг не е в състояние да оскър­бява по-дълбоко от нея. В религиозните образи (като индуистката богиня Кали) и в символиката на сънови­денията често намират отражение тези две противопо­ложни страни на майчината същност.

Различни форми на невротична патология намираме в случаите, свързани е привързаност към бащата.

Подобен е случаят с момче, чиято майка е студена и равнодушна, а баща му (отчасти поради безучаст­ността на майката) отдава цялата си нежност и внима­ние на своя син. Когато е доволен от неговото поведе­ние, го хвали, дава му подаръци, проявява нежност. Когато момчето не го слуша, той се отдръпва или му се кара. Синът се радва на нежност единствено от стра­на на бащата и робски се привързва към него. Главна­та цел в живота му е да доставя радост на баща си и щом успее, изпитва щастие, сигурност и удоволствие. Ако обаче допусне грешка и не сполучи да зарадва баща си, духът му пада, чувства се изоставен, лишен от обич. В по-късни стадии на живота си такъв син ще търси човек, в когото да вижда свой баща и към кого­то да се привърже по същия начин. Така целият му живот преминава в поредица от подеми и спадове в зависимост от това, дали е успял да заслужи бащината похвала. Подобни хора по-често преуспяват в своята кариера. Те са съвестни, надеждни, усърдни, при усло­вие че избраният от тях „заместник" на баща им съумее да ги предразположи. В отношенията си към жените обаче те се държат настрана и проявяват безразличие. За тях жената не е от особено значение и към нея проявяват едва доловимо презрение, често прикривано под бащината грижа за малката дъщеря. Първоначално та­кива мъже могат да направят впечатление на жената с мъжествеността си, но впоследствие все повече я от­блъскват, когато, вече като съпруга на такъв мъж, тя разбере, че за него е обречена да играе второстепенна роля в сравнение с винаги предпочитания от съпруга човек, заел мястото на баща му. Изключение прави же­ната от бащиния тип — тя е щастлива със съпруг, кой­то се отнася към нея като към капризна дъщеря.

По-сложно е невротичното смущение в любовта, основаващо се на друг вид отношение, при което ро­дителите не се обича!, но се въздържат от спречквания и не проявяват външно своето недоволство един от друг. Съществуващата между тях дистанция е пречка за спонтанността на отношението им към децата. Например малката им дъщеря ще чувства атмосфера на „коректност", която изключва по-близък контакт с ба­щата или с майката, а това озадачава и смущава дете­то. То никога не знае със сигурност какво чувстват или мислят родители!е му, в семейната атмосфера ви­наги съществува някакъв елемент на неизвестност и на. тайнственост. В резултат на всичко това момичето се затваря в собствения си свят, отдалечава се от свои­те родители, а по-късно запазва същата дистанция в любовните си отношения.

Това отдръпване води и до засилена тревога, до чувство за липса на опора в живота и често до разви­тие на мазохистични тенденции като единствен начин за изживяване на силни моменти. Подобни жени че­сто предпочитат съпругът им да прави сцени и да кре­щи, вместо да има по-нормално и смислено поведение, тъй като по този начин ще падне от рамената им то­варът от напрежението и страха. Нерядко»те несъзна­телно предизвикват подобно поведение с оглед да ту­рят край на мъчителното напрежение, свързано с емо­ционалния неутралитет.

Ето и други често срещани форми на ирационална любов, без да се впускаме в анализ на специфич­ните фактори от периода па детството, залегнали в ос­новата на тези форми:

Псевдолюбов, която се среща често и се изживява (и още по-често се описва в романите и се представя

във филмите) като „велика любов", е идолопоклонническата любов. Ако едно лице не е достигнало равни­щето на чувството за идентичност на Аз-а, произтича­що от творческото разкриване на собствените възмож­ности, то се стреми да „боготвори" любимия човек. То се отчуждава от собствените си градивни сили и ги проектира върху любимия, обожествяван като summum bonum — носител на цялата любов, на цялата светли­на, на пълното блаженство. В този процес обичащият се лишава от цялото си чувство за мощ и вместо да открие себе си, губи собствената си личност в обожаване на любимата си. Тъй като обикновено никой не може за дълго време да оправдае очакванията на своя идолопоклонник, неизбежно настъпва разочарование, за компенсация се търси нов идол и понякога това про­дължава в безконечен кръг. Характерно за този вид идолопоклонническа любов е интензивността и внезапността на любовното изживяване. Тя често се описва като истинска, голяма любов, често се представя като пример на силната и дълбоката любов. Всъщност тя само илюстрира неудовлетворението и отчаянието на идолопоклонника. Излишно е да споменавам, че неряд­ко двама души изпадат във взаимно идолопоклонничество, което понякога, в екстремни случаи, представлява типична картина на iolie a deux.

Друга форма на псевдолюбов е тъй наречената „сан­тиментална любов". Нейната същност се крие във факта, че любовта се изживява единствено във въоб­ражението, а не в непосредственото конкретно отно­шение към другото реално лице. Най-разпространена­та форма на този вид любов е опосреденото любовно удовлетворение от гледане на любовни игрални фил­ми, четене на любовни разкази и слушане на любовни песни. Всички неизпълнени желания за любов, за еди­нение и близост намират удовлетворение в „консумира­нето" на подобни творения. Един мъж и една жена, които в отношението си към своя партньор изобщо не са в състояние да проникнат през стената на отчуж­дението, трогнати до сълзи се вживяват в любовната история, която наблюдават на сцената. Много двойки изживяват чувството на любов — не един към друг, а заедно — единствено като зрители на „любовта", пред­ставена на киноекрана. Доколкото любовта е мечта_, те могат да участват в мечтанието; щом това чувство се приземява до реалните отношения между двете кон­кретни личности, те изпадат в парализа.

Друг вариант на сантименталната любов е откъс­ването й от времето. Една двойка може дълбоко да се вълнува от спомените за своята любов в миналото или от илюзиите за своята бъдеща любов. Колко сгодени или новобрачни двойки мечтаят за блаженството на любовта си в бъдеще, макар в същия момент вече да започват да чувстват отегчение един от друг! Тази тен­денция съвпада с характерната позиция за съвремен­ния човек. Той живее в миналото или в бъдещето, а не в настоящето. Спомня си с умиление за детството си или за майка си или крои големи планове за бъ­дещето. Дали се изживява косвено с въображаемо уча­стие в привидни роли на други или се измества в ми­налото и бъдещето, тази отвлечена и отчуждена фор­ма на любов служи като опиат, облекчаващ болката от реалността, самотата и изолираността.

Друга форма на невротичната любов се основава на проектиращи механизми с оглед заобикаляне собст­вените проблеми посредством загриженост за недоста­тъците и слабостите на „обичаното" лице. В това от­ношение индивидите постъпват почти по същия начин, както групите, нациите и религиозните общности. Те съзират най-дребните слабости на другите хора, а про­дължават да си живеят блажено, отминавайки собст­вените си недостатъци, винаги готови да обвиняват или да критикуват другите хора. Ако и двамата влюбени имат същото поведение, както обикновено се случва, любовта се превръща в отношение на несъзнавано взаимно приписване на собствените си чувства към партньора. Ако аз съм тираничен, нерешителен или алчен, обвинявам за това моя партньор и в зависи­мост от собствения си характер искам или да го „из­лекувам", или да го накажа. Другият партньор прави същото — и двамата успяват да забравят за своите проблеми и естествено не предприемат никакви стъп­ки да си помогнат в собственото развитие.

Друга форма на подобно невротично състояние е да приписваш на децата собствените си проблеми. То­ва често става при силното желание да имаш деца. То се предопределя от стремежа да им се приписват проблемите на родителя. Когато почувства, че не е постигнал желаната цел на живота си, той се опитва да я реализира чрез тях. Намерението му обаче не­избежно пропада, а заедно с това проваля и децата си. Първото — защото проблемът за целта на живота може да бъде решен само лично, а не чрез пълномощ­ник, а второто — понеже поначало не притежава не­обходимите качества да ръководи децата в собствени­те им търсения на правилния отговор. Те служат за обект на подобни намерения от страна на родителя, когато се стигне и до разтрогване на един несполуч­лив брак. В такава ситуация основният спор между родителите е, че те не могат да се разделят, защото не бива да лишават децата от благословията на семейно­то огнище. Задълбочените изследвания обаче сочат, че атмосферата на напрежение и на конфликти в „семей­ното огнище" е по-вредна за децата, отколкото кате­горичната крачка към развод, която им дава поне един урок — че човек може да тури край на непоносимото състояние с помощта на едно смело решение.

Тук е необходимо да споменем една често допуска­на грешка — илюзията, че любов задължително озна­чава отсъствие на конфликт. Хората мислят, че лю­бовта не бива да се засенчва от никакви спречквания, както не бива да се допуща никога болка и тъга. Те намират сериозно основание във факта, че борбата край тях сякаш е непрестанна поредица от деструктивни промени, които не носят нищо добро на нито един от участниците. Причината обаче се крие в това, че „конфликтите" на повечето хора всъщност са опити да се избягнат реалните конфликти. Те се дължат на несъгласие по незначителни или по странични въпро­си, които по природата си не помагат за изясняване или за решаване на проблема. Реалните конфликти между родителите, които не служат за прикритие или за несъзнавано приписване на собствените им чувства на децата, а съществуват в дълбоката вътрешна реал­ност на майката и бащата, не са деструктивни. Те во­дят до изясняване, обуславят един катарзис, от който и двамата излизат с по-голяма сила и с повече знания един за друг. Това ни навежда на мисълта да подчер­таем нещо, което споменахме преди.

Любовта е възможна само ако две лица общуват помежду си от центъра на своето същество, а оттук — ако всеки от двамата изживява себе си от центъра на своята личност. Човешката реалност е само в това „централно изживяване", само тук е жизнеността, са­мо тук е основата на любовта. Такава любов е не­престанно предизвикателство, не кът за отдих, а дви­жение, растеж, труд на двамата заедно. Дори хармо­нията или конфликтът, радостта или тъгата имат вто­рично значение по отношение на фундаменталния факт, че двамата са свързани от дълбоката същност на своя­та личност, че са едно цяло, когато са единни в ду­шите си, а не когато се отдалечават един от друг. Има само едно доказателство за истинската любов — дъл­бочината на взаимността, жизнеността и силата от страна на всеки от партньорите.

Автоматите не могат да се обичат помежду си, как­то не могат да обичат и Бога. Разрушаването на обич­та към Бога достигна същите пропорции, както и раз­падането на обичта към човека. Този факт е в крещя­що противоречие с мисълта, че в нашия век сме сви­детели на религиозно възраждане. Нищо друго не мо­же да бъде тъй далеч от истината. Очевидно е (с мал­ки изключения) движението назад към идолопоклонническата концепция за Бога и към преобразяване на обичта към Бога в отношение от страна на една чужда за Него структура на човешкия характер. Не е труд­но всеки да разбере това връщане към идолопоклонническата концепция за Бога. Хората са разтревожени, нямат принципи и вяра, нямат цел в живота, освен да се движат напред. Затова продължават да бъдат де­ца, а когато им е нужна помощ, да разчитат на ба­ща си или на майка си.

Вярно е, че в религиозните общества, например през Средновековието, за обикновения човек Бог бе бащата или майката, готови винаги да помогнат. Съ­щевременно обаче индивидът възприемаше Бог съвсем сериозно, в смисъл че неизменната цел на живота му бе да съблюдава принципите, възвестени от Бога, да превърне „спасението" във върховна цел, на която да подчинява всички други свои дейности. Днес изобщо не може да се говори за такова отношение. Ежедне­вието ни е рязко разграничено от религиозните ценно­сти. То е посветено на борба за материални удобства и за успех на пазара на личностите. Нашите светски усилия се полагат на принципа на равнодушието и егоизма (често назовавай „индивидуализъм" или „лич­на инициатива"). Човекът от истинските религиозни об­щности може да се сравни с осемгодишно дете, което се нуждае от баща и започва да прилага в живота указанията и принципите му. Съвременният човек е по-скоро като тригодишно дете, което плаче за баща си, когато му е нужен, но иначе е съвсем доволно и без него, стига .да може да си играе.

В този смисъл при инфантилната зависимост от един антропоморфен образ на Бога, без преминаване към живот, основаващ се на Божиите принципи, ние сме по-близо до първобитно идолопоклонническо пле­ме, отколкото до Средновековието. От друга гледна точка нашето отношение към религията разкрива но­ви черти, характерни - само за съвременното западно капиталистическо общество. Можем да се върнем към някои наши становища, изразени в една от предходни­те глави на книгата. Съвременният човек се е превър­нал в стока — за него жизнената енергия е инвести­ция, с която трябва да постигне по-голяма печалба в зависимост от своето състояние и положението на па­зара на личностите. Главната му цел е изгодна раз­мяна на своите умения, знания и на собствената си личност, на своя „личностен пакет" с други хора, кои­то имат същите намерения на основата на честността и на печалбата. В живота няма друга цел освен дви­жението, няма друг принцип освен честната размяна, няма друго удоволствие освен консумацията.

При тези условия какво може да означава концеп­цията за Бог? Тя е преобразена от първоначалния си религиозен смисъл в нещо друго, подхождащо на от­чужденото общество на сполуката. В започналото на­последък религиозно възраждане вярата в Бога се превръща в психологическо средство за по-голяма при­годност на съвременника към конкурентната борба.

Религията се съюзява с автосугестията и психоте­рапията, за да подпомогне човека в деловото му еже­дневие. През двадесетте години още не призоваваха Бог за „усъвършенстване на собствената личност". Бест­селърът на 1938 година — книгата на Дейл Карнеги „Как да спечелим приятели и да имаме влияние върху хората" — не премина чисто светските граници. Ро­лята на книгата му по онова време може да се срав­ни с най-големия бестселър: „Силата на позитив­ното мислене" от преподобния Н. В. Пийл. В неговия религиозен труд изобщо не се поставя под въпрос дали нашата основна грижа за сполука сама по себе си е съобразена с духа на монотеистичната религия. На­против — тази върховна цел изобщо не буди съмнение, но вярата в Бог и молитвата се препоръчват като средства за укрепване способностите на личността в стремежа й към успех. Също както съвременните пси­хиатри препоръчват хубаво настроение на продавачи­те, за да привличат повече клиенти, някои свещено­служители препоръчват обичта към Бога за осигурява­не на по-големи житейски успехи. „Направете Бога ваш партньор" означава по-скоро да направиш Бог свой партньор в бизнеса, отколкото да станеш едно с него в обичта, справедливостта и истината. Както братска­та обич бе подменена от безличната честност, Бог бе превърнат в далечен генерален директор на Вселена инкорпорейтид. Вие знаете, че той е там, че е водещ програмата на представлението (макар че то вероятно би протичало и без негова намеса), никога не го виж­дате, но признавате ръководството му, ако „изпълня­вате вашата роля".