Предговор

Фройд бе критикуван за надценяване ролята на секса. Критиката често се подсилваше от желанието да се отстрани един елемент от системата му, който пред­извикваше упреци и враждебност от страна на конвен­ционално мислещите хора. Фройд ясно схващаше мо­тивите им и затова отхвърляше всякакви опити за ре­визия на своята теория. За времето си концепцията му действително имаше стимулиращ и революционен ха­рактер. Онова обаче, което бе истина през 1900 година, след петдесет години вече не е. Сексуалните нрави се промениха дотолкова, че идеите на Фройд сега не скан­дализират средната класа на Запад. И някои ортодо­ксални психоаналитици изпадат в донкихотовски „радикализъм" при мисълта, че са смели и радикални в отстояване сексуалната теория на Фройд. Всъщност психоанализът им е конформистки и- не се опитва да поставя психологически въпроси, които биха довели до критика на съвременното общество.

Когато критикуваме Фройд, не искаме да кажем, че надценява ролята на секса, а че не успява да го раз­бере в дълбочина. Той направи първата крачка с от­криване ролята на междуличностните нагони и в духа на философските си възгледи ги обясни физиологично. При по-нататъшното развитие на психоанализа е на­ложително да се коригира и задълбочи концепцията на бележития учен чрез пренасяне прозренията му от фи­зиологичните в биологичните и екзистенциалните пара­метри¹⁰.
¹⁰ Самият Фройд направи първата крачка в тази посока с концепцията си от по-късен период за инстинкта за съхранение на рода и влечението към смъртта. Идеята му за първия ин­стинкт (eros) като принцип на синтеза и обединяването е в съв­сем различен план от концепцията за либидото. Независимо от
2. ОБИЧ МЕЖДУ РОДИТЕЛ-И ДЕТЕ

В мига на раждането си бебето би чувствало страх от опасността да умре, ако милосърдната съдба не бе го лишила от възможността да съзнава възможните рискове при излизане от майката и от интраутробното си състояние. След като се роди, то остава приблизи­телно със същите възможности — не различава пред­мети, няма съзнание за себе си и за света като нещо отделно. Бебето чувства единствено стимулиращата то­плина и храната, които "му дава майката. Майката е топлина, майката е храна, майката е еуфоричното усе­щане на доволство и сигурност. По терминологията на Фройд това състояние е един от видовете нарцисизъм. Външната реалност, хората и предметите имат значе­ние само ако задоволяват вътрешното състояние на ор­ганизма или му пречат. Реално е само онова, което е в мен — всичко външно е реално само по отношение на моите нужди, никога по отношение на своите собстве­ни качества или потребности.

С растежа и развитието си детето започва да въз­приема нещата такива, каквито са. Удовлетворението от храненето вече се разграничава от зърното на май­чината гръд, а тя — от майката. Най-сетне детето за­почва да различава отделни реалности — своята жаж­да, майчиното мляко, майката, нейната гръд. То се учи да възприема много други обекти като различни, съ­ществуващи отделно един от друг. На този стадий то започва да ги назовава с имена. Същевременно усвоя­ва отношението към тях — разбира, че огънят пари и предизвиква болка,"че тялото на майка му е топло и приятно, че дървото е твърдо и тежко, а хартията — ле­ка и може да се къса. Детето се учи как да постъпва с хората — мама се усмихва, когато се храня добре, взема ме на ръце, ако плача, хвали ме, като се изакам. Тези възприятия кристализират и се обединяват в чув­ството „обичат ме". Обичат ме, понеже съм дете на майка си. Обичат ме, защото съм безпомощно. Обичат ме, защото съм хубаво, възхитително. Обичат ме, понеже майка ми се нуждае от мен. Или ако обобщим: Обичат ме заради онова, което съм аз, или може би по-точно — обичат ме, защото съм аз. Чувството да бъ­деш обичан от майка си е пасивно. Не трябва да пра­вя нищо, за да бъда обичан — майчината обич е без-' условна. Единственото, което се иска от мен, е да бъ­да — да бъда нейно дете. Майчината обич е блажен­ство, спокойствие, не е необходимо да се завоюва, не е необходимо да се заслужи. Безрезервната майчина любов има обаче и негативна страна. Не само че не е необходимо да бъде заслужена, но тя също така не може да се спечели, да се създаде, да се възпре. Ако я има, тя е благословия, ако я няма, животът е лишен от цялата си красота и нищо не мога да направя тя да се появи.

За повечето деца на възраст от осем и половина до десет години въпросът се свежда изключително до това, да бъдеш просто обичан, или да те обичат за това, кое­то си. Детето до тази възраст още не обича, то отклик­ва с признателност и радост за това, че го обичат¹¹. През този период се появява нов фактор — новото чувство, че създаваш обич със собствената си актив­ност. За пръв път детето мисли да даде нещо на майка си (или на баща си) или да създаде нещо — стихо­творение, рисунка или друго. За пръв път в живота на детето идеята за обич се видоизменяV- освен че е оби­чано, то започва да обича, да бъде източник на обич. Необходимо е да минат много години от този първи миг до една зряла обич. Вече в юношеството си детето е превъзмогнало своя егоцентризъм — другият човек ве­че не е преди всичко средство за задоволяване на нуж­дите му. Нуждите на другия човек са еднакво важни, всъщност дори са станали по-важни. Да даваш, носи по-голямо удоволствие, повече радост, отколкото да по­лучаваш. Да обичаш, е по-хубаво дори от това да си обичан. Започвайки да обича, то е излязло от затвор­ническата килия на своята самота и изолираност — дело на нарцисизма и егоцентризма. То има чувството за нов съюз, за взаимност, за единство. Нещо повече — то чувства сила да събужда обич, когато обича, а не

Тясно свързано с развитието на способността да оби­чаш е развитието на обекта на обичта. През първите си месеци и години детето е най-привързано към май­ката. Тази привързаност води началото си от времето преди раждането, когато майката и детето са все още едно цяло, макар и да живеят като самостойни едини­ци. В някои отношения положението се променя след раждането, но не толкова, колкото би се очаквало. Бе­бето, макар че вече живее извън утробата, все още е напълно зависимо от майката. От ден на ден обаче то става все по-самостоятелно: прохожда, започва да го­вори, да изследва света от своя гледна точка. Отно­шението към майката частично изгубва жизненото си значение, в замяна на което взаимоотношението с ба­щата придобива все по-важна роля.

За да разберем това пренасочване от майката към бащата, се налага да изясним съществените качествени разлики между майчината и бащината обич. За май­чината обич вече стана дума. По своята природа тя е безусловна. Майката обича новородената си рожба ка­то свое дете, а не защото отговаря на някакви специ­фични условия или живее според някакви конкретни изисквания. (Естествено, тук говорим за „идеалните ти­пове" майчина и бащина обич, по смисъл, влаган от Макс Вебер или по прототип в духа на Юнг — без да се подразбира, че всяка майка и всеки баща обичат по същия начин. Става дума за майчиния и бащиния прин­цип, присъщ на майчината и бащината личност.) Без­условната обич отговаря на един от най-силните копне­жи не само на детето, но и на всеки човек. От друга страна, фактът, че си обичан заради собствени заслу­ги, заради това, че имаш известни основания, винаги хвърля сянка на съмнение — може би не е доволен от мен оня, който искам да ме обича, може би това, мо­же би онова — винаги съществува страх, че обичта между двамата може да свърши. Освен това „заслужената" обич много лесно предизвиква огорчение, че човек не е обичан заради самия него, а единствено за-. щото създава удоволствие и в последния анализ — не е обичан, а използван. Нищо чудно, че всички благо­говеем пред майчината обич, като деца и като възраст­ни. Повечето деца са наистина щастливи като обект на майчина обич (до каква степен, ще разискваме по-нататък). При възрастните тази мечта трудно може да се осъществи. В най-добрия случай тя остава като ком­понент на нормалната еротична любов, нерядко нами­ра израз и в религиозни форми, а по-често — в невро­тични страдания.

Взаимоотношенията с бащата са съвсем други. Май­ката е домът, в който започваме живота си, тя е при­родата, почвата, океанът. Бащата не е такъв естествен, роден дом. През първите години на детето той почти няма връзка с него и ролята му не може да се сравни с майчината грижа. Въпреки че не е олицетворение на естествения свят, бащата представлява другия полюс на човешкото съществуване — светът на мисълта, на сътворените от човешка ръка неща, на закона и реда, на дисциплината, на пътешествията и приключенията. Бащата е този, който учи детето, който го извежда на пътя към света.

Тясно свързана с неговата роля е функцията, произ­тичаща от обществено-икономическото развитие. Кога­то възниква частната собственост и възможността тя да бъде наследявана от единия от синовете, бащата за­почва да мисли в ръцете на кой от тях ще я остави. Естествено изборът му пада върху оня, който е най-подходящ и затова най-много го обича. Бащината обич е условна. Нейният принцип е: „Обичам те, защото ти ще осъществиш очакванията ми, понеже ти изпълня­ваш дълга си, понеже си като мен." В условната ба­щина обич, както в безусловната майчина любов, от­криваме негативна и позитивна страна. Негативната се свежда до самия факт, че бащината обич трябва да бъде заслужена и може да изчезне, ако синът не пра­ви онова, което се очаква от него. В нейната основа е залегнал принципът на подчинението като най-важна добродетел, а неподчинението — като най-голям грях, и съответното му наказание — лишаване от бащина обич. Позитивната страна е не по-малко важна. Понеже неговата обич е условна, аз мога да направя нещо, за да я заслужа, да си я издействам. За разлика от майчината обич тя не е извън моята воля.

Майчиното и бащиното отношение отговарят на соб­ствените потребности на детето. Рожбата се нуждае от безусловната майчина любов и грижа във физиологи­чен и психичен аспект. След навършване на шест го­дини детето започва да чувства нужда от обичта на бащата, от авторитета и ръководството му. Ролята на майката е да му гарантира сигурност в живота, а на бащата — да го учи, да го насочва, за да се справя с проблемите, пред които го изправя обществото. В идеалния случай майчината любов не се опитва да ограничи растежа на детето, не поощрява неговата без­помощност. От нея се изисква да има вяра в живота, а следователно да не прекалява с безпокойствата си около детето, за да не го „зарази" с тревогите си. Част от живота й трябва да бъде посветен на желанието де­тето да стане самостоятелно и в края на краищата да се отдели от нея. Бащината обич трябва да се ръково­ди от принципи и очаквания. Тя трябва да бъде въз­държана и толерантна, а не заплашителна и авторитет­на. От нея се изисква да осигурява на растящото де­те засилващо се чувство на компетентност и в края на краищата да му създаде условия да се превърне в са­мостоятелен авторитет, отделен от бащиния.

Най-сетне зрелият човек стига до момента, когато вече става майка и баща на самия себе си. Той има, тъй да се каже, майчина и бащина съвест. Майчината говори: „Няма грях, няма престъпление, което да те лиши от моята обич, от желанието ми да живееш и да си щастлив." Бащината съвест казва: „Ти сбърка, не може да не понесеш някои последици на твоите деяния, а главното е, че трябва да промениш поведението си, ако очакваш да те обичам." Зрелият човек не е зависим от присъствието на майката и на бащата като външни -реалности, а ги е пресъздал в себе си. В противовес на концепцията на Фройд за свръх-Аз-а, той не ги е въз­приел механично, не ги е присъединил, а е вградил май­чината съвест в собствената си способност да обича и бащината съвест в чувството си на здрав разум. Освен това зрелият човек обича.едновременно с"майчина и с бащина съвест, въпреки че те сякаш са несъвместими.

Ако усвои само бащината си съвест, той ще стане груб, коравосърдечен. Придобие ли само майчина съвест, ще загуби ориентация за разумна преценка и ще пречи на своето развитие и на напредъка на другите.

В този процес~— отначало привързаност към май­ката, после — към бащата, и накрая синтез на двете тенденции, се крият душевното здраве и пътят към зрелостта. Неуспехът на подобно развитие става при­чина за невроза. Макар че разширяването на разсъж­денията ни в тази посока излиза извън рамките на книгата ни, някои кратки допълнения биха помогнали за изясняване на гледището ни.

Една от причините за изпадане в невроза може да бъде любящата, но разглезена майка и слабохарактерният.и равнодушен баща. При подобен случай детето може да фиксира ранната си привързаност към своята майка и да се оформи като човек, изпаднал в зависи­мост от майка си, в състояние на безпомощност и с ха­рактерни за рецепторната личност склонности — тоест да получава всичко наготово, да го покровителстват, да го обкръжават с грижи. Същевременно той е лишен от бащините качества — дисциплина, самостоятелност и способност да се справя сам с житейските трудности. Такъв човек би могъл да търси „майки" във всеки — понякога жена, а понякога — мъж, — който разполага с власт и сила. Ако, от друга страна, майката е студен, неотзивчив, деспотичен характер, детето може да пре­несе очакванията си за защита към своя баща и по­следващи фигури на „бащи", когато стане по-голямо. Крайният резултат ще бъде подобен на предходния случай. Възможно е то да се оформи като едностран­чиво ориентирана към баща си личност, изцяло отда­дена на спазване принципите на закона, реда и власт­та, лишена от склонността да очаква или да получи -безусловна обич. Подобна тенденция впоследствие, мо­же да се задълбочи, ако бащата е авторитарен характер и същевременно силно привързан към сина си. Типич­ното за такива невротични тенденции е, че един от принципите — майчиният или бащиният — не намира практическо развитие, или — това се отнася за по-тежките невротични състояния — ролите на майката и бащата се смесват и като отделни лица във външната действителност, и по отношение функциите им във

вътрешния живот на детето. По-нататъшното изслед­ване би ни разкрило, че някои видове неврози, като например маниакалните,. се развиват на основата на едностранчивата привързаност към бащата, а други,. като истерия, алкохолизъм, неспособност за самоутвърж­даване и за реалистичен подход и справяне с житей­ските проблеми, депресиите, са резултат на ориента­ция към майката.
3. ОБЕКТИТЕ НА ОБИЧТА

Обичта поначало не е отношение към отделна личност. Тя е позиция, ориентация на характера, определяща връзките на едно лице със света като цяло, а не с един обект на обичта. Ако човек насочва обичта си сам към даден индивид и е равнодушен към другите хора,, неговото чувство не е обич, а симбиотична привърза­ност или разширен егоизъм. Въпреки това мнозина са убедени, че обичта е въпрос на обект, а не на човеш­ко качество. Те дори мислят, че ограничаването на обич­та само до „любимия човек" доказва колко силно е то­ва чувство. Фактически налице е същата самоизмама,, за която стана дума в началото. Който не осъзнава обичта като активност и душевно качество, той мисли» че трябва единствено да се намери подходящ обект и. после всичко останало се нарежда от само себе си. Подобно схващане напомня за човека, който иска да рисува, за да стане художник, но вместо да се заеме да изучи правилата на изобразителното изкуство, твър­ди, че трябва да чака да се появи подходящ обект и щом го намери, от само себе си ще започне да рисува хубаво. Ако наистина обичам един човек, аз обичам всички хора, обичам света, обичам живота. Ако мога да кажа на друг човек: „Аз те обичам", трябва да съм в състояние да заявя: „Аз обичам в теб всеки човек, чрез теб обичам света, в теб обичам и себе си."

Схващането, че обичта е една принципна ориента­ция към всички хора, а не само отношение към един човек, не изключва различията между видовете обич според обекта, към когото тя е насочена.
Братска обич

Фундаменталният вид на обичта, който се намира в основата на всички други нейни форми, е братската обич. Имаме предвид чувството на отговорност, грижа и уважение към всяко друго човешко същество, жела­ние да го познаваме и утвърждаваме. За този вид обич се отнася библейската повеля: „Обичай ближния си като себе си." Братската обич може да бъде достояние на всички хора, характерно за нея е отсъствието на всякаква изключителност. Ако съм овладял изкуство­то да обичам, не мога да не обичам своите братя. В братската обич се въплъщават единството, човешката солидарност и единение, Нейна основа е чувството, че всички хора са едно цяло. Различията по отношение на дарованията, интелигентността и знанието нямат зна­чение в сравнение с общата хуманна същност на хо­рата от целия свят. За да се осъзнае тази еднаква за всички черта, необходимо е да се проникне от перифе­рията към сърцевината на човешката личност. Въз­приемам ли другия човек повърхностно, ще забележа само различията, които ни разделят един от друг. Ако вникна в неговата същност, ще разбера нашата иден­тичност, истината за нашето братство. Връзката от център до център вместо от периферия до периферия е „централна взаимност". Или както хубаво го изра­зява Саймън Уайл: „Едни и същи думи (например мъж казва на своята съпруга „Аз те обичам") могат да бъ­дат нещо съвсем обикновено или пък нещо изключи­телно в зависимост от начина, по който се произнасят» нещо, което се определя от дълбочината на онова кът­че в душата на човешкото създание, откъдето се по­раждат направо, без волята да е в състояние да се намеси. И по някакво удивително споразумение дости­гат също такова кътче в душата на онзи, за когото се отнасят. Ако е достатъчно прозорлив, той ще може да схване колко драгоценни са тези думи."¹²

Братската обич е обич между равни. Фактически обаче ние невинаги сме „равни" — доколкото сме чо­вешки създания и всеки от нас се нуждае от помощ. Днес аз, утре вие. Това обаче не означава, че един е
¹² Weill, S. Gravity and Grace. New York, 1952, p. 117.
безпомощен, а друг — всесилен. Безпомощността е пре­ходна, а способността да стоиш и да ходиш на собстве­ните си -крака е постоянното и общото състояние на .хората.

Обичта към безпомощния, към бедния и към непо­знатия са началата на братската обич. Да обичаш не­чия плът и кръв не е никакво постижение. Животното обича своите малки и се грижи за тях. Безпомощният обича своя господар, понеже животът му зависи от него. Детето обича родителите си, защото има нужда -от тях. Същинската обич започва само в сърцето нао, които не преследват никаква цел. Характерно е, че в Стария завет централният обект на човешката -обич са бедният, непознатият, вдовицата и сиракът, а най-накрая — врагът на нацията — египтянинът и едомитът. Братската обич се поражда от състраданието към безпомощния. В обичта към себе си човек обича и онзи, който се нуждае от помощ, немощното, болна­вото създание. Състраданието предполага познание и идентичност. Старият завет гласи: „Чужденец да не онеправдаваш, нито да угнетяваш; защото и вие бях­те чужденци в египетска земя; .. . затова обичай чуж­денеца."¹³

В предходната глава засегнахме въпроса з>а природата на майчината обич при изясняване на разликата й с бащината обич. Както отбелязахме, майчината обич е безусловно утвърждаване на живота на детето и него­вите потребности. Тук се налага да направим едно до­пълнение. Утвърждаването на детския живот има два аспекта. Единият е грижата и отговорността, абсолютно необходими за съхранение на живота на бебето и него­вия растеж. Другият аспект надхвърля тези граници и се изразява във внушаване на детето на обич към жи­вота, вдъхваща му чувството: Колко е хубаво да жи­вееш, колко е хубаво да си малко момче или момиче, колко е хубаво да съществуваш на тази земя! Двете

За разлика от братската обич и еротичната любов взаимоотношението между майка и дете е по природа­та ой основано на неравенството, при което единият се нуждае само от помощ, а другият му я дава. Поради този свой алтруистичен, самопожертвувателен харак­тер майчината обич се приема за най-висша форма на обичта и за най-свята от всички емоционални връзки. Изглежда обаче, че истинското достойнство на майчи­ната обич се проявява не към малката рожба, -а към вече израстващото дете. Всъщност огромното мнозин­ство майки са любещи, докато детето е невръстно и все още е напълно зависимо от тях. Повечето жени искат да имат деца, радват се на новородената си рожба и с голямо желание се грижат за нея. Това е така, въпре­ки че в замяна не „получават" нищо от детето, освен изписаната на лицето му усмивка на удовлетворение.

Струва ни се, че тази обич частично се корени в ин­стинктивните предпоставки, заложени у женския пол. Наред с инстинктивния фактор при майчината обич действат и специфични човешки психологически фак­тори. Един от тях е нарцистичиият елемент. Доколко­то чедото й все още представлява част от нея, обичта и пристрастието й биха могли да се приемат за удов­летворяване на нейния нарцисизъм. Друго обяснение може да се намери в майчиното желание за власт и притежание. Детето, изцяло безпомощно и напълно за­висимо от майчината воля същество, е естествен обект за емоциите на жена с деспотичен и властен характер.

Макар и да се срещат доста често, тези мотиви ве­роятно не са толкова важни и универсални както тъй нареченото желание за превъзходство. Това е една or най-съществените потребности на човека, вкоренена във факта на неговото самосъзнание, във факта, че той не е удоволетворен от ролята си на създание, че не може да се съгласи да бъде като зарче, подхвърляно от не­чия ръка. Той изпитва нужда да се чувства създател,, човек, издигащ се над пасивното състояние да бъде съз­даван. Много са начините за постигане удовлетворе­ние в това отношение — най-естественият, а също и най-лесният е майчината грижа към нейната рожба. Тя се издига над детето ой, обичта към него дава смисъл и значение на живота й. (Невъзможността на мъжа да задоволи желанието си за превъзходство чрез отглеж­дане на деца обуславя стремежа му да надмине себе си чрез създаване на произведения на човешката ръка и на идеи.)

Детето обаче трябва да расте. Трябва да излезе от утробата на майка си, да се отбие от нейната кърмяща гръд и в края на краищата да стане напълно самостоя­телно човешко същество. Същността на .майчината обич е да се полагат грижи за израстване на детето, а това практически означава желание за отделянето му от майката. Тук е основната разлика между нейната и еротичната любов. При еротичната любов двама души се сливат в едно цяло. При майчината обич две съще­ства, които са били едно цяло, се разделят. Майката не само трябва да се примирява, но и да желае и да подпомага отделянето на детето от себе си. На този стадий майчината обич се превръща в толкова трудна задача, че изисква самопожертвувателност, уме­ние да дадеш всичко, без да искаш нищо друго освен щастието на любимото дете. Нарцистичната, властната, деспотичната жена . може да има успех на „любяща" майка само докато детето е малко. Единствено дейст­вително любящата майка, която се чувства по-щастли­ва да дава, отколкото да взема, която стои здраво на собствените си крака, може да продължи наистина да обича детето си, когато то започва да се отделя от нея. Майчината обич към растящото дете, обич, която не иска нищо в замяна, е може би най-трудната форма на обичта, а освен това е измамлива поради лекотата, с която се поражда в душата на майката. Трудността идва от това, че истински любяща майка може да бъде онази, която е способна да обича; ако тя е в състояние да обича своя съпруг, другите деца, чуждите хора, всички човешки създания. Иначе тя би била нежна май­ка, докато детето е още малко, но не би могла да стане любяща майка - проверка за което е готовността да по­несе раздялата - и дори да продължи да го обича след раздялата.