Предговор

След като се занимахме с теоретичните въпроси на изкуството да обичаш, сега сме изправени пред един много по-труден проблем — проблемът за изкуството да обичаш на практика. Може ли да се научи нещо за практиката на едно изкуство, освен чрез самото му практикуване?

Проблемът става още no-труден поради факта, че днес повечето хора, следователно и много читатели на тази наша книга, очакват да им се даде рецепта „на­прави си сам", а това в нашия случай означава да те учат как да обичаш. Страхуваме се, че всеки, който започне да чете настоящата, последна глава с подобно очакване, жестоко ще се разочарова. Да обичаш е съкровено чувство, което всеки човек може единстве­но да изживее чрез и за себе си. Всъщност едва ли има някой, който да не е изпитал това чувство, поне в първичната му форма, като дете, юноша или като възрастен. Да се разисква върху практиката на обичта всъщност означава да се изяснят предпоставките за изкуството да обичаш, реалните подходи към него; а също и ролята на тези предпоставки и подходи. Стъп­ките към целта могат да се направят единствено от самия индивид и това значи, че дискусията се прекра­тява още преди решителната крачка. Въпреки всичко обаче мислим, че обсъждането на методите може да помогне за овладяването на това изкуство — поне на онези, които не разчитат на рецепти.

За практиката на всички видове умения има ня­кои общовалидни изисквания, независимо дали става дума за дърводелство, медицина или за изкуството да обичаш. Най-напред, всяко изкуство изисква дисцип­лина. Никога няма да имате добри постижения в ед­на работа, ако не я вършите при спазване на необхо­димата дисциплина. Правите ли нещо само „по на­строение", то би могло да стане приятно и забавно хоби, но никога не ще достигнете професионалното равнище на майстора. Проблемът обаче не се свежда само до дисциплината в непосредствената творческа дейност (да кажем, че й посвещавате по няколко часа дневно), а до дисциплината в целия живот. Може да се помисли, че за съвременния човек няма нищо по-лесно от това да се научи на дисциплина. Нима той не се труди по осем часа на ден, за да изпълни най-дисциплинирано и точно определени задачи? Истината обаче е, че нашият съвременник се отличава с из­вънредно ниска дисциплина извън работното си място. Когато не е на работа, той предпочита да мързелува, да се размотава, или ако използваме по-приличен из­раз — „да си почива". Самото желание за мързелува­не е в повечето случаи реакция против рутината на ежедневието. Точно защото човек е принуден осем ча­са на ден да изразходва енергията си не за свои собст­вени цели, по наложени му от ритъма на работата несвойствени за него начини, той се бунтува и проте­стът му се изразява в инфантилно даване воля на же­ланията си. Освен това в битката против авторитаризма нашият съвременник е недоверчив към всякакъв вид дисциплина, натрапена от ирационален авторитет, или към рационална дисциплина, която сам си е на­ложил: Без такава дисциплина обаче животът се раз­стройва, става хаотичен и разхвърлян, изостря се нуж­дата от съсредоточаване.

Едва ли е необходимо да доказваме, че съсредото­чеността е задължително условие за овладяване май­сторството на едно изкуство. Това е известно на всеки, който се е опитал да усвои някакво умение. И все пак съсредоточеността е даже по-рядко явление в нашето общество, отколкото самодисциплината. Тъкмо обрат­ното — общественото развитие води до разхвърлян и разпокъсан начин на живот, който няма равен на се­бе си. Вие вършите много неща едновременно: четете» слушате радио, говорите, пушите, храните се, пиете. Вие сте потребителят с отворена уста, който има го­лямо желание и готовност да изгълта всичко — фил­ми, алкохол, знания. Липсата на съсредоточеност яс­но проличава в трудността ни да останем сами със себе си. За повечето хора е невъзможно да седят спо­койно, без да приказват, без да пушат и да четат, без да пият и пр. Те стават нервни, не ги свърта на едно място и трябва да правят нещо с уста или с ръце (тю­тюнопушенето е един от симптомите на липсата на съсредоточеност — то ангажира ръката, устата, очи­те и носа).

Трети фактор е търпението. И в този случай все­ки, който се е опитал да постигне майсторство в ня­какво умение, знае, че ако наистина има сериозни на­мерения, му е необходимо търпение. Търсят ли се бър­зи резултати, той никога не ще овладее своето из­куство. При все това за нашия съвременник търпението е не по-малко трудно, отколкото дисциплината и съ­средоточеността. Цялата ни промишлена система сти­мулира обратното — бързината. Всичките ни машини са проектирани с оглед на това изискване: автомоби­лът и самолетът ни отвеждат незабавно до целта и колкото по-бързо, толкова по-добре. Машината, която произвежда същото количество стоки за половината от времето, е два пъти по-добра от по-старата и по-бав­ната. Разбира се, това е необходимо поради важни икономически причини. Както обаче и в много други отношения, човешките добродетели се определят от икономическите резултати. Онова, което е добро за машините, следва да бъде добро и за човека — та­кава е логиката. Нашият съвременник мисли, че губи нещо, всъщност време, ако не работи бързо. И въпре­ки това той не знае какво да прави със спечеленото време, освен да го ... убива.

Накрая, едно от условията за усвояване на дадено умение е изключителната заинтересованост към овла­дяване на майсторството в съответната област. Ако това умение не е от първостепенно значение за оня, който се е заел да го изучи, той никога няма да успее да постигне целта си. В най-добрия случай ще си оста­не нелош дилетант, но завинаги — далеч от майсторст­вото. Както и за всички други умения, това изисква­не е неотменно и за изкуството да. обичаш. Все пак сякаш в любовта, за разлика от другите области, про­порцията между майстори и любители е в полза на по­следните.

Във връзка с общите условия за овладяване на ед­но умение трябва да се има предвид още нещо. Фак­тически човек не започва да изучава умението напра­во, а косвено. Налага се, преди да се заеме с главна­та задача, той да учи редица други неща, които не изглеждат пряко свързани с основната цел. Един чи­рак в дърводелския занаят започва да се учи най-на-пред как да рендосва; ученикът по пиано започва с упражняване на гамите: начинаещият в будистката школа за стрелба с лък отначало усвоява дихателните упражнения¹. Ако някой иска да стане майстор в оп­ределено изкуство, трябва да му посвети целия си жи­вот или поне постоянно да се занимава с него, да не го изоставя нито за миг. Собствената личност става инструмент за практикуването на съответното изкуст­во, който трябва да бъде поддържан във форма с оглед изпълнението на специфичните функции. По отно-

Какво означава спазване на дисциплина? За деди­те ни беше по-лесно да отговорят на този въпрос. Пре­поръките им бяха да се става сутрин рано, да няма увлечения по излишен лукс, да се работи усърдно. То­зи вид дисциплина имаше очевидни недостатъци. Тя беше сурова и авторитарна, ограничаваше се предим­но до пестеливост и икономичност и в много случаи беше „на нож" с живота. Като реакция на тази дис­циплина обаче се разви една растяща тенденция на недоверие към всякаква дисциплина и ориентация към инертно самодоволство и пренебрегване на дисципли­ната извън работното време като своеобразен баланс на рутинния начин на живот, натрапен ни през осем­те работни часа. Да се става в определено време, през деня редовно да се водят занимания като медитация, четене, слушане на музика, разходка; да не се увли­чаме, поне извън определени рамки, в ескейпистки на­чинания, като четене на детективски романи или гле­дане на филми, да не преяждаме и преливаме — са елементарни и първични правила. Същественото е дис­циплината да не се съблюдава като нещо, наложено ни отвън, а да бъде израз на собствената ни воля; да се възприема като нещо приятно и човек постепенно да привикне на определено поведение, което би му лип­свало при една внезапна промяна в това отношение. Един от най-злополучните аспекти на нашата запад­на концепция за дисциплина (както и при всяка до­бродетел) е, че спазването й има болезнен характер и само при това условие би могла да е „добра". Из­токът много отдавна е приел, че онова, което € добро за човека — за душата и за тялото му, — трябва съ­що така да е и приятно, макар отначало да се изисква преодоляване на известна съпротива.

Да си съсредоточен по отношение на друг, означа­ва да си в състояние преди всичко да го слушаш. По­вечето хора дават вид, че слушат другите, че дори ги съветват, без фактически да слушат и да разбират ка­заното. Те не се отнасят с необходимата сериозност нито към онова, което им говори събеседникът, нита към собствените си думи. Такъв разговор естествено ги уморява. Те се заблуждават обаче, че ако са слуша­ли съсредоточено, биха се изморили повече. Истината е съвсем друга. Всяка дейност, която се извършва съсредоточено, ободрява човека (макар след това да го обзема естествена и ползотворна умора), а от несъсредоточената активност му се приспива, въпре­ки че същата вечер ще му бъде много трудно да заспи.

Да си съсредоточен, означава да живееш изцяло в настоящето, тук и сега, и докато правиш нещо, в момента да не мислиш за онова, което ти предстои да вър­шиш. Излишно е да подчертаваме, че съсредоточаване­то трябва да се практикува най-много от хора, които се обичат. Те трябва да се научат да се чувстват бли­зо един до друг, без да се отклоняват по най-различ­ни начини и поводи в ежедневието. Началните стъпки при съсредоточаването ще бъдат трудни, ще ви се стру­ва, че никога не ще успеете да постигнете целта. Ед­ва ли е нужно да споменаваме, че това изисква тър­пение. Този, който не знае, че всяко нещо идва с вре­мето си, и проявява прибързаност, той действително никога не ще има сериозен успех в практиката на съ­средоточаването — и още по-малко в изкуството да обичаш. За да добием представа какво е търпение, трябва просто да погледаме как малкото дете се учи да ходи. То пада, пада отново и отново, докато един ден вече прохожда, без да пада. Колко много би мо­гъл да постигне възрастният в усилията си да осъщест­ви главните си задачи, ако проявяваше търпението и съсредоточеността на малкото дете!

Човек не може да се научи да се съсредоточава, без да е станал чувствителен към себе си. Какво значи то­ва? Трябва ли през цялото време да мисли за себе си, да се „анализира" или пък да прави нещо друго? Ако ставаше дума да проявява усет към някоя ма­шина, нямаше да е трудно да. обясним какво имаме предвид. Например всеки, който кара автомобил, е чувствителен към него. Обръща внимание дори и на най-слабия необичаен шум и на най-малките измене­ния в оборотите на двигателя. По същия начин шо­фьорът е чувствителен към различните пътни настилки, към движението на автомобилите пред или зад него. Въпреки това той не мисли за тези неща. Умът му е в състояние на ненапрегнато внимание, отворено за всички съществени изменения в ситуацията, в която той се е съсредоточил — да се .движи безопасно с ав­томобила си.

Чувствителността и отзивчивостта на майката къш своето бебе е най-характерен пример за чувствител­ност към друго човешко същество. Тя забелязва някои телесни промени, искания, безпокойства у детето, пре­ди още да бъдат открито изразени. Тя се събужда от бебешкия плач, въпреки че много по-силен шум изоб­що не й нарушава съня. Всичко това показва, че тя. е чувствителна към проявите на детския живот. Май­ката не е разтревожена, нито е развълнувана, но се намира в състояние на бдително равновесие — отзив­чива на всякакъв съществен сигнал от страна на де­тето. По същия начин човек може да бъде чувствителен към самия себе си. Той например изпитва чувство на умора или потиснатост и вместо да се отдаде на него и да го засили с угнетяващи мисли, които винаги са, налице, си задава въпроса: „Какво става с мен? Защо съм потиснат?" Същото се наблюдава, когато човек е раздразнен или ядосан, или предразположен към мечтания или към друга ескейпистка активност. При всеки случай главното е да се отчита настъпилото чувство, а не да се мотивира по всевъзможни начини; да се вслушаме в собствения си вътрешен глас, който ще ни каже — почти незабавно — защо сме обезпокое­ни, потиснати или раздразнени.

Обикновеният човек е чувствителен към промените на собственото си тяло; той ги забелязва, усеща дори незначителната болка. Сравнително лесно е да се въз­приема този вид телесна чувствителност, понеже пове­чето хора имат представа как се чувстват, когато са добре. Много по-трудно се постига същата чувствител­ност към душевните процеси у човека, понеже мно­зина -не знаят какво е оптималното душевно състоя­ние на личността. Те възприемат психичната дейност на родителите и роднините си или на обществената група, от която произхождат, като норма и доколкото-. у тях не се поражда несъгласие с нея, тези хора живеят с нормално чувство и не проявяват интерес към нещо повече. Мнозина например никога не са вижда­ли обичащ човек или личност, отличаваща се с ця­лостност, смелост и способност да се съсредоточава. Очевидно е, че за да бъде чувствителен към себе си, човек трябва да има ясна представа за пълноценното, здравото, хуманно по съдържанието си душевно съ­стояние на личността. Как обаче да се получи това, ако не е имал възможност да го изпита в своето детство или по-късно в живота. Безсъмнено няма лесен отго­вор на въпроса, но той опира до един съдбовен фак­тор в нашата образователна система.

Ние учим на знания, но ни убягва истината, че въз­питанието е най-важното нещо за развитието на чо­века: онова, което той би могъл да научи от самото присъствие на една зряла, обичаща личност. В пре­дишните епохи на нашия континент или в Китай и Индия най-високо ценен е бил човекът с ярко изяве­ни качества на духа. Даже учителят е бил не само или предимно източник на информация, а по-скоро из­разител на един хуманен светоглед. В съвременното капиталистическо общество — същото важи и за ру­ския комунизъм — обект на възхищение и подражание са всички други, но не и носителите на ценни душев­ни качества. В центъра на общественото внимание са главно онези, които осигуряват косвено задоволство у -обикновения човек. Образци за подражание са филмо­вите звезди, водещите радиопрограми, водещите рубри­ки във вестници и списания, видни личности в бизне­са и в държавното управление. Основното изискване, за да изпълняват такива функции, често е да имат ка­чеството на хора, които сполучливо представят нови­ните. Въпреки това положението не е чак толкова безнадеждно. Като се има предвид, че човек като Ал­берт Швайцер би могъл да стане известен в Съедине­ните щати или си представим големите възможности на нашата младеж да се запознае с живи или историче­ски личности, показали какво могат да постигнат чо­вешките създания, а не с водещи забавни програми в широкия смисъл на думата, или се обърнем с лице към големите произведения на литературата и изкуството, струва ни се, че има надежда да се изгради предста­ва за една високохуманна личност, а оттук и за създаване на чувствителност към негативни черти, несъв­местими с този образ. Ако не съумеем да поддържаме жизнеността на образа на човешката зрелост, наисти­на ще се изправим пред вероятността от рухване на тра­дициите на цялата ни цивилизация. Първооснова на тези традиции е не приемствеността на известни зна­ния, а на определени хуманни качества. Ако те изчез­нат от погледа на идните поколения, петхилядолетната ни цивилизация ще се разпадне дори и ако до­стигнатите от нея _t знания бъдат запазени и разви­вани.

Дотук обсъждахме какво е необходимо за прак­тическата дейност в областта на всяко изкуство. Сега ще се спрем на специфичните изисквания, свързани с изкуството да обичаш. Според нас главното условие за постигане на обичта е преодоляване на нарцисизма у личността. Нарцистичната нагласа означава, че съот­ветният индивид смята за реално само онова, което съществува у него, докато явленията във външния свят не са самостоятелни реалности сами по себе си, а имат място в живота само доколкото са полезни или опас­ни за нарциса. На другия полюс е обективизмът — ка­чеството да се разглеждат хората и предметите таки­ва, каквито са, обективно, бе? да може да се отдели тази обективна картина от друга, създадена от жела­нията и страховете на индивида. Всички форми на психоза сочат крайната степен на неспособност на пациента да бъде обективен. За душевноболния единст­вената реалност е онази, която съществува в него. Всички ние изпадаме в подобно състояние при съно­видения. В тях ние представяме събития, поставяме драми, отразяващи наши желания и страхове (а по­някога също и наши прозрения и преценки) и докато спим, сме убедени, че светът на нашите съновидения е също тъй реален, както действителността, която въз­приемаме, щом се събудим.

Душевноболният или сънуващият са в абсолютна невъзможност да си представят обективно външния свят. Всички ние обаче не сме съвсем нормални в ед­но или друго отношение или пък сме повече или по-малко в сънно състояние. Представите ни за света не са обективни, а извратени поради нарцистичната ни ориентация. Необходимо ли е да привеждаме приме­ри? Всеки може лесно да ги забележи, като се вгледа в себе си, в съседите си, или пък когато чете вест­ника. Те се различават по степента на нарцистичното извращение на действителността. Една жена например телефонира на лекаря, че иска да отиде при него съ­щия ден след обед. Отговорът е, че точно този следо­бед той е зает, но че тя може да заповяда на пре­глед следващия ден. Жената възкликва:

— Но, докторе, аз живея само на пет минути от ка­бинета ви!

Тя не може да разбере обясненията, че не му спе­стява никакво време, макар за нея разстоянието да е толкова късо. Пациентката разглежда ситуацията нарцистично: понеже тя спестява време, следва и той да спестява време. За нея единствената реалност е собствената й личност.

Не дотам крайни или може би не само толкова яв­ни са извращенията в междуличностните отношения. Колко родители възприемат реакциите на детето си от позицията то да бъде послушно, да им доставя удо­волствие, да бъде тяхната гордост и т. н., вместо да се досетят или даже да се заинтересуват какво чувст­ва то за или чрез себе си? Колко мъже се заблужда­ват, че съпругите им са деспотични, понеже обичта на мъжа към майка му го кара да обяснява всяко из­искване на съпругата си като ограничение на собстве­ната му свобода! Колко жени мислят съпрузите си за некадърни и глупави, защото не отговарят на предста­вата, която са си създали като момичета за лъчезар­ния рицар на своите мечти!

Прословута е липсата на обективност по отношение на другите страни. От ден на ден чуждата нация е все по-покварена и жестока, а собствената олицетво­рява всичко добро и благородно в света. Всяко дейст­вие на противника се преценява само от една позиция, всяко действие на преценяващия — само от друга. До­ри добрите дела на противника се приемат като бе­лег за особено коварство с цел да измами нас и све­та, а нашите лоши постъпки са необходими и оправ­дани в името на благородните цели, на които служим. Наистина, ако изследваме отношенията между държавите наред с тези между личностите, ще стигнем до извода, че правилото е в една или друга степен нар­цистично извращение на истината, а обективността — изключение.

Качеството да се мисли обективно е здравият ра­зум; емоционалното отношение в основата на здравия разум е скромността. Да си обективен, да влагаш здра­вия си разум, е възможно само ако си постигнал скромност в отношенията към другите, ако си се отър­сил от детските мечти да бъдеш всезнаещ и все­могъщ.

От гледна точка на разсъжденията ни за изкуство­то да обичаш това означава обич в зависимост от от­носителното отсъствие на нарцисизъм и изисква ут­върждаване на скромност, обективност и здрав ра­зум. Целият живот на човека би трябвало да бъде от­даден на тази цел. Скромността и обективността са неделими, както и самата обич. Не мога да бъда дейст­вително обективен към семейството си, ако не съм в състояние да бъда обективен към един непознат, и обратно. Ако искам да усвоя изкуството да обичаш, трябва да ратувам за обективност при всякакви си­туации и да проявявам чувствителност към случаи, при които не съм обективен. Трябва да се стремя да схвана разликата между моята представа за дадено лице и поведението му, както е нарцистично изопачена, и реалното състояние на същото лице без оглед на моите интереси, потребности и безпокойства. Придо­биването на качеството на обективност и на здрав ра­зум се равнява на половината път до овладяване на изкуството да обичаш, но това качество трябва да се проявява към всеки, с когото имаме контакти. Ако ня­кой реши да запази обективността само за любимия човек и мисли, че може да се откаже от нея в отно­шенията си с останалите хора. скоро ще установи, че е претърпял неуспех и тук, и там.

Умението да обичаш зависи от възможностите на човека да се отърси от нарцисизма и от фиксирането към майката и към рода. Това зависи от способността ни да надраснем нещата, да придобием творческа ориентация в отношенията си към света и към сами­те нас. Този процес на освобождаване, на раждане, на пробуждане изисква като необходимо условие едно качество: вяра. Практиката на изкуството да обичаш изисква практика на вярата.

Какво е вярата? Непременно въпрос на упование в Бог или в религиозни доктрини? Необходимо ли е тя да се противопоставя на здравия разум и на ра­ционалното мислене, или да се откъсва от тях? Дори за да започне да вниква в проблема за вярата, чо­век трябва да прави разлика между рационалната и ирационалната вяра. Под ирационална вяра разбира­ме вярата (в личност или в идея), която се основава на подчинение на определен ирационален авторитет. За разлика от нея рационалната вяра е убеждение, което се корени в личното изживяване на мисъл или на чувство. Тя не е първично упование в нещо, а си­гурност и устойчивост като качество на нашите убеж­дения. Вярата е черта на характера, пронизваща ця­лата личност, а не толкова някакво специфично веро­изповедание.

Рационалната вяра произтича от интелектуалната и емоционалната активност. Тя е важен елемент за ра­ционалното мислене, което се предполага, че изключ­ва вярата. Как например ученият прави едно откри­тие? Дали започва експеримент след експеримент и събира факт по факт, без да има някакво виждане какво очаква да открие? Много рядко са минавали по този път откривателите във всяка област на науката. От друга страна, никой не. е стигал до съществен из­вод само с помощта на въображението. Процесът на творческо мислене във всяка област на човешката дей­ност често започва с онова, което би могло да се на­рече „рационално прозрение" — самото то е плод на значителни проучвания, размисли и наблюдения. Ко­гато ученият успее да събере достатъчно данни или да състави математически формули, за да даде на първоначалното си прозрение приемлива обосновка, той достига до една временна хипотеза. Внимателният анализ на хипотезата с оглед разкриване на нейните следствия и съсредоточаването на данни в нейна под­крепа водят до една адекватна хипотеза и накрая ве­роятно до включването й в една по-широкообхватна теория.

Историята на науката е изпълнена с- примери на вяра в здравия разум и с прозрения на истини. Ко­перник, Кеплер, Галилей и Нютон бяха обладани от непоколебима вяра в здравия разум. Заради нея Бруно бе изгорен на кладата, а Спиноза — отлъчен от църквата. Вярата е необходима на всяка крачка — от рационалното прозрение до формулирането на ед­на теория. Вярата в прозрението като една рационал­на цел, вярата в хипотезата като възможно и прием­ливо предположение и вярата в окончателната теория, поне докато се постигне консенсус за нейната истин­ност. Тази вяра се корени в собствения опит, в убе­деността в силата, наблюдението и преценката на да­ден човек. Докато ирационалната' вяра е приемане на нещо за вярно само защото един авторитет или мнозинството твърди така, рационалната вяра се основава на самостоятелното убеждение, до което човек стига в резултат на собственото си творческо наблюдение и мислене, въпреки мнението на мнозин­ството.

Мисълта и преценката не са единствените области, където се проявява рационалната вяра. В сферата на човешките отношения вярата е неотменно качество на всяко по-голямо приятелство или любов. „Да вярваш" в друг човек означава да си сигурен в надеждността и постоянството на фундаменталните му позиции, в сърцевината на неговата личност, в неговата обич. Тук не става дума той да не променя мнението си, а да съхрани основните си мотиви като личност, например че уважението към живота и към човешкото достойнст­во е просто част от него самия, част, която не се променя.

В същия смисъл ние имаме вяра в себе си. Ние съзнаваме съществуването на Аз-а, на сърцевината на нашата личност, която е неизменна и оцелява през целия ни живот въпреки променящите се обстоятелст­ва и независимо от известни промени в мненията и в чувствата ни. Това е сърцевината, представляваща реалността, означавана с думата „Аз" и на която се основава убеждението в нашата самоличност. Ако ня­маме вяра в постоянството на нашето собствено Аз, чувството ни за самоличност ще бъде поставено под заплаха и ние ще изпаднем в зависимост от други хо­ра, чиято одобрителна оценка става основа за нашето чувство за самоличност. Само човек, който вярва в себе си, може да вярва в другите, защото единствено той може да бъде сигурен, че утре ще бъде същият, какъвто е днес, и следователно ще чувства и ще по­стъпва според очаквания от него начин. Вярата в се­бе си е необходимо условие за способността ни да обещаваме и понеже, по думите на Ницше, човек мо­же да се характеризира по способността си да обеща­ва, вярата е едно от условията за оцеляване на чо­века. По отношение на обичта от голямо значение е вярата в собствената обич, в способността да вдъх­неш обич у другите и в нейната устойчивост.

Един друг аспект на вярата в едно лице е свързан с вярата в способностите на другите. Нейната съв­сем първична форма е вярата на майката в бъдещето на новороденото — че то ще живее, ще расте, ще про­ходи, ще проговори. При все това растежът на дете­то е свързан с определени независещи от човешката воля закономерности и нейните очаквания като че ли не изискват проява на вяра. Различно е обаче при спо­собностите, чието развитие може да се наруши в за­висимост от субективни причини — то да може да обича, да бъде щастливо, да разчита на здравия си разум, както и някои по-специфични качества, като например артистичните му дарования. Те са семена, които се развиват и израстват, ако има подходящи условия, или пък могат да бъдат потискани, ако липсва благоприятна обстановка.

Може би най-същественото условие е оня човек; който играе най-важна роля в живота на детето, да вярва във възможностите на своята рожба. Тази вяра обуславя разликата между възпитанието и манипули­рането. Възпитанието е идентично с подпомагане дете­то да осъзнае своите възможности?. Противоположно­то понятие е манипулиране, което се основава на от­съствие на вяра в развитието на способностите на дете­то и в убеждението, че то ще се развие правилно са­мо ако възрастните му налеят в главата онова, което желаят, и потиснат у него нежеланите от тях импул-
³ Коренът на латинската дума е „e-ducere" — тоест, буквално да водя или да изявя нещо, което е налице като възможност.
си. Не е необходима вяра в робота, тъй като в него няма живот.

Кулминацията на вярата в другите е вярата в чо­вечеството. На Запад тя е изразена от юдейско-християн-ската религия и е намерила най-силното си отраже­ние в хуманитарните политически и социални идеи през последните сто и петдесет години. Както вяра­та в дете, тя се основава на идеята, че човек прите­жава способности, с които при подходящи условия може да изгради обществен ред върху принципите на равенството, справедливостта и обичта. Той още не е построил такова общество и затова убеждението, че би могъл да постигне тази цел, изисква вяра. Както при всички случаи на рационална вяра, тази също не е самоизмама, а се основава на доказателства за по­стигнатото от човешкия род и на вътрешния опит на всеки човек, на собственото му чувство за здрав ра­зум и обич.

Докато ирационалната вяра се корени в подчине­ние на една сила, приемана за непреодолима, всезнаеща и всемогъща, и в отричаме на собствената сила на индивида, рационалната вяра се основава на противо­положни фактори. Ние имаме тази вяра в съзнанието си като резултат на собствените си наблюдения и свое­то мислене. Имаме вяра в способностите на другите, в самите нас и в човечеството, защото сме се убеди­ли, макар и до определена степен, в" растежа на собст­вените си способности, в реалността на растежа в нас самите, в собствената сила на нашия здрав разум и на обичта ни. Основата на рационалната вяра е твор­чеството. Да живеем с нашата вяра означава да жи­веем творчески. От това следва, че упованието във властта (в смисъл на господство) и в нейното използ­ване е противоположно на вярата. Да се осланяме на съществуващата власт е идентично с неверието в още нереализираните възможности. То е предсказание за бъдещето, опиращо се единствено на реализирано на­стояще. Оказва се обаче, че това е съдбовна грешка, която е дълбоко ирационална поради недооценяване на човешките възможности за растеж. Няма рационална вяра във властта. Има подчинение на нея или от стра­на на властвуващите — желание да я запазят. За мно­зина властта е най-реалното от всички неща, но в очите на историята изглежда най-непостоянната от всички човешки придобивки. Тъй като вярата и власт­та взаимно се изключват, всички религии и полити­чески системи, изградени на рационалната вяра, се опорочават и в последна сметка губят силата си, ако разчитат на властта или се съюзят с нея.

Вярата изисква смелост, готовност да поемеш ри­ска, да понесеш дори разочарование и болка. Който настоява, че безопасността и сигурността са най-важ­ните условия за живот, той не е в състояние да вяр­ва. Който се затваря в една система на самозащи­та, където намира сигурност с помощта на дистанция­та и собствеността, се превръща в затворник. За да си обичан, за да обичаш, се изисква смелост, смелост­та да даваш оценка на определени ценности и да на­правиш скок, като рискуваш всичко заради тях.

Такава смелост е много различна от смелостта, за която говореше прословутият самохвалко Мусолини, из­дигайки лозунга „Да живеем опасно!". Неговата сме­лост е смелостта на нихилизма, която се корени в деструктивното отношение към живота, в отрицанието му, в неспособността да обичаш живота. Смелостта на от­чаянието е антипод на смелостта, родена от обич, тъй както вярата във властта е антипод на вярата в жи­вота.

Имат ли вярата и смелостта практическо прило­жение? Вярата действително е необходима всеки миг. Необходима е вяра, за да се отгледа едно дете, необ­ходима е вяра, за да заспиш, необходима е вяра за започване, на всякаква работа. За всички нас тази вя­ра вече е въпрос на навик. Комуто липсва вяра, той непрекъснато се тревожи за детето си, страда от без­съние или не е в състояние да върши каквато и да е творческа дейност; той е подозрителен, пази се от сближаване с други хора, или е хипохондрик, или пък не може да мисли за дългосрочни проекти. Да дър­жиш на преценката си за някого дори когато общест­веното мнение или непредвидени обстоятелства я опро­вергават; да отстояваш убежденията си дори когато те не са популярни — всичко това изисква вяра и сме­лост. Необходими са вяра и смелост, за да приемем трудностите, спънките и мъките в живота, като предизвикателства, чието преодоляване ни прави по-сил­ни, вместо като несправедливо и незаслужено наказа­ние.

На практика вярата и смелостта се пораждат в дребните неща на ежедневието. Първата, крачка е да разберем къде и кога губим вярата си, за да прозрем през мотивацията, прикриваща обезверяването, да изяс­ним кога човек действа под напора на страха и как се оправдава. Да разберем, че всяко предателство спрямо нашата вяра ни прави по-слаби, а всяка сла­бост води до ново предателство и така нататък, до­като се затвори омагьосаният кръг. Тогава човек съ­що така разбира, че докато съзнателно се страхува от това да не бъде обичан, е обзет от реалния, но обикновено неосъзнат страх да обича. Да обичаш, зна­чи да бъдеш всеотдаен, да си напълно убеден, че твоя­та обич ще породи обич у любимия човек. Любовта е акт на вяра и оня, който има малко вяра, обича мал­ко. Може ли да се каже нещо повече за ролята на вя­рата? Някой друг навярно би могъл, а ако аз бях поет или проповедник, също бих се опитал. Всъщност оба­че не съм и не мога дори да си позволя да кажа не-що повече за практическата страна на вярата. Сигурен съм, че всеки, който желае, може да се научи да вяр­ва, тъй както детето се научава да ходи.

Би трябвало да се спрем на едно абсолютно необ­ходимо условие за изкуството да обичаш, което спо­менавахме между другото като подразбиращо се: ак­тивността. Вече отбелязахме, че активност не означа­ва „правене на нещо", а вътрешно движение, творче­ско оползотворяване на силите на личността. Обичта е активност; ако аз обичам, цялото ми същество е постоянно активно насочено към обичания човек, но не единствено към него или към нея. Ако проявявам леност, ако не съм винаги с буден ум, с желание за енергична динамична дейност и активна реализация на силите си, ще бъда неспособен да изразявам пълноцен­но чувствата си към обичания. Спането е единствено­то състояние на истинско бездействие. В живота на будния човек няма място за леност. Много хора днес се намират в парадоксално състояние — полузаспали, когато са будни, и полубудни, когато спят или ис­кат да спят. Човек е напълно буден, когато не се отегчава или не е отегчителен. Всъщност да не се отегча­ваш или да не отегчаваш е едно от главните условия за обичта. Живата мисъл, будното чувство, с взор и слух готови да възприемат всичко през целия ден, не­допускане на вътрешна леност чрез безучастно трупа­не на впечатления или направо прахосване на времето са неотменими предпоставки за обичта в действие. Раз­бирането, че животът може да се раздели на две — в любовта да бъде продуктивен, а в другите области — безплоден, е чиста заблуда. Продуктивността не до­пуска подобно разделение на труда. Способността да обичаш предполага интензивност, енергичност, подчер­тана жизненост, които могат да се постигнат само с творческа и активна устременост в много други об­ласти на живота. Ако в тях човек не е продуктивен, и обичта му ще бъде безплодна.

Изкуството да обичаш не може да се ограничи са­мо до вътрешния свят на личността и до придобива­не и развитие на описаните в настоящата глава чер­ти и схващания. То е неделимо свързано с обществения живот. Ако изкуството Да обичаш е равнозначно на •чувството да обичаш всеки, ако обичта е черта на ха­рактера, тя по необходимост трябва да се проявява не само към семейството и приятелите, но и към онези, с които човек се среща в работата си, в бизнеса и в професията. Няма „разделение на труда" между обич­та към близките, от една страна, и към останалите, от друга. Обратно — последната е условие за съществу­ването на първата. Ако наистина приемем тази мисъл, се налага рязко да променим обичайните си отноше­ния с другите хора. Макар да се приказва много за религиозния идеал да обичаш съседа си, нашите взаи­моотношения фактически се определят в най-добрия случай от принципа на честността. Честност означава да не се прибягва до измама или хитрини при размя­на на стоки, услуги или чувства. „Давам ти толкова, колкото ти ми даваш" е преобладаващата максима в капиталистическото общество както в материално-стоковите отношения, тъй и в любовта. Дори може да се каже, че утвърждаването на етиката на честността е конкретен нравствен принос на капиталистическото об­щество.

Причината за това се крие в природата на капитализма. В предкапиталистическите общества размяна­та на стоки се. извършваше чрез груба сила, по тра­диция или посредством лични връзки на обич или приятелство. В капиталистическия строй всевластният фактор е пазарната размяна. Независимо дали става дума за стоков пазар, за трудова борса или за пазар на услугите, всеки човек разменя това, което има да продава, срещу онова, което иска да придобие в па­зарни условия без употреба на сила.

Етиката на честността погрешно се смесва с ети­ката на Златното правило. Максимата „да се отнасяш към другите както искаш те да се отнасят към теб" може да бъде тълкувана като „бъди честен в размя­ната с другите". Всъщност това първоначално бе фор­мулирано като една по-популярна разновидност на библейското правило „Обичай съседа си, както обичаш себе си". Юдейско-християнската норма за братската обич е съвсем различна от етиката на честността. Тя означава да обичаш съседа си, т. е. да чувстваш от­говорност към него, да си неразривно свързан с него, докато етиката на честността не предполага чувство за отговорност, за съдбовна свързаност със съседа, а от­далечаване и разграничаване от него. Неслучайно Златното правило стана най-популярната религиозна максима днес. Понеже може да се обяснява с ети­ката на честността, всеки го разбира и желае да го спазва. Обичта на практика обаче трябва да за­почне с признаване на различието между честност и обич.

Възниква още един важен въпрос. Ако цялата наша обществена и икономическа организационна струк­тура е основана на принципа всеки да търси собстве­ната си изгода и се ръководи от егоистичното нача­ло, леко засенчено с етичния принцип за справедли­вост, как е възможно да се търгува, как човек може да се развива в рамките на съществуащата общест­вена система» и същевременно да обича? Този въпрос е бил поставян и е получавал категоричен отговор от християнските монаси, от личности като Толстой, Ал­берт Швайцер и Саймън Уейл. Други автори поддър­жат възгледа за пълната несъвместимост между обичта и светския живот в съвременното общество⁴. Те стигат до извода, че да се говори за обич днес единствено означава да се участва в една обща измама; те твър­дят, че в днешния свят може да обича само един мъ­ченик или един безумец и затова всички разговори за обич са празни приказки. Това много популярно ста­новище без никакви затруднения се превръща в средст­во за мотивация на цинизма. Всъщност то се споделя мълчаливо от обикновения човек, който мисли: „Имам желание да бъда добър християнин, но ако сериозно реша да стана такъв, сигурно ще умра от глад." То­зи „радикализъм" води до нравствен нихилизъм. „Ра­дикалният мислител" и обикновеният човек са авто­мати, които не могат да обичат и единствената раз­лика между тях е, че последният не го съзнава, а първият знае истината и я утвърждава като „истори­ческа необходимост".

Убедени сме, че абсолютната несъвместимост меж­ду обичта и „нормалния" живот е вярна само в аб­страктния смисъл на думата. Основополагащият прин­цип на капитализма и принципът на обичта са несъв­местими. Съвременното общество обаче е сложен фе­номен. Продавач на безполезна стока например не би могъл да преуспее в стопанската си дейност, без да лъже. Квалифицираният работник, аптекарят, лека­рят — могат. Аналогично .земеделецът, работникът,, учителят и разни категории търговци могат да обичат, без да нарушават стопанската си дейност. Дори човек да приеме, че принципът на капитализма е несъвме­стим с принципа на обичта, трябва да признае, че „капитализмът" сам по себе си- е сложна и постоянно променяща се структура, която все още допуска значи­телни възможности за неконформистко поведение и за лична свобода на действие.

С тези думи ние не бихме желали да внушаваме, че може да се очаква сегашната обществена система да просъществува вечно и успоредно да се подхранва надежда за постигане на идеала за обичта към ближ­ния. Хората, способни да обичат в условията на се-

ИЗКУСТВОТО ДА ОБИЧАШ

A Bantam Book / published by arrangement with

Harper & Row, Publishers, Inc.

Copyright © 1956 by Erich Fromm

Владимир Ганев, превод, с/о Jusautor, Sofia, 1992

ISBN 954—445—025—4

Превел от английски Владимир Ганев

Редактор Владимир Киров

Художник Петър Добрев

Технически редактор Ронка Кръстанова

Коректор Станка Митрополитска

Издателски № 8703 Печатни коли 7. Формат 84/108/32

ISBN 954—445—025—4

Издателска къща „Хр. Ботев" — София, бул. „Цариградско шосе" № 47

ДФ „Полиграфически комбинат" — София, ул. „Н. Ракитин" № 2

На корицата — картина от художника РЬОНЕ МАГРИТ

16 лв.