Проект " прогнози и перспективи за развитие на българското образование"
Изтегляне 3.06 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- КОНКУРЕНТНИ ПРЕДИМСТВА НЕДОСТАТЪЦИ
- Социалните функции на образованието и задачите на съвременната образователна реформа
- 1. Кратък исторически преглед на социалните функции на образованието в България.
- А. Консолидираща функция на образованието Основните задачи на тази функция са две: - Свързана с консолидирането на националната общност
- Свързана
|
Източник: База данни на WIIW Въпреки различията, структурата на заетите в развитите пазарни икономики показва нужните насоки на развитие на икономиката и трудовия пазар на България предвид предстоящото ни членство в ЕС. Предприемането на навременна реформа в сферите на образованието и професионалното обучение е изключително важна с оглед подготовката на качествена работна сила, която да бъде адекватна на перспективите и прогнозите на развитие на българската икономика и трудовия пазар. Въпреки предприетите активни мерки на пазара на труда и въвеждането на задължителна регистрация на трудовите договори в НОИ и задължителни минимални осигурителни прагове по групи професии и отрасли през последните няколко години, равнището на безработица в страната все още е високо. За 2004 г. безработицата в България е била 12 на сто при средно равнище от 9 на сто за разширения ЕС и 8 на сто за 15-те страи страни-членки на ЕС. Румъния ни изпреварва и по този показател, където безработицата е на задоволително ниво от 5.8 на сто. Основните характеристики на безработните лица в България показват кои са лицата в неравностойно положение на трудовия пазар, към които следва да се предприемат адекватни мерки за успешното им повторно интегриране на този пазар. Възрастовата структура на безработните лица за 2003 г. показва, че най-висока е безработицата при лицата във възрастовите групи 15-24 г. (28.2 на сто) и 25-34 г. (14.5 на сто). Причините за високата младежка безработица могат да се търсят в липсата на адекватно образование и практически опит и умения, което изисква реформиране на образователните и обучителни програми в съответствие с изискванията на новата икономика и бизнеса. Безработицата при лицата под 25 г. в България е 27.1 на сто за 2003 г., което е значително над средното равнище както за 25-те страни-членки на ЕС (18.4 на сто), така и за 15-те стари страни-членки на ЕС (15.9 на сто). Румъния отново има по-добро равнище на този показател от 19.5 на сто. Равнището на дългосрочна безработица в страната също е значително над средното за Европа. Средно за ЕС това равнище е 4 на сто при 8.9 на сто за България. Над половината от всички регистрирани лица в България са дългосрочно безработни. Това са лица, които са загубили трудовите си навици и умения, като неблагоприятната им образователна и професионално-квалификационна структура и ниска грамотност допълнително затруднява повторното им интегриране на трудовия пазар. Курсовете за повишаване на квалификацията и за преквалификация за тези лица следва да бъдат обвързани с придобиване на практически опит. Необходимо е да се въведат специални насърчителни мерки за бизнеса за наемане на дългосрочно безработните, за да може да се използва в по-голяма степен потенциалът на работната сила в България. Половината от безработните лица в България са със средно образование, а една трета от тях са с основно и по-ниско образование, което показва че, реформи са необходими не само в сферата на висшето образование, но и в сферата на средното образование. През последните 5 години относителният дял на безработните със средно образование остава почти непроменен, но се наблюдава крайно неблагоприятната тенденция на увеличаване относителният дял на безработните с висше образование сред всички безработни. Докато през 1998 г. делът на безработните с висше образование е бил 8.6 на сто, то през 2003 г. той се увеличава на 11.9 на сто. Това показва, че все повече хора с висше образование не могат да намерят реализация на трудовия пазар, което красноречиво говори за качеството на висшето образование в страната, за непълноценното използване на човешките ресурси в страната и за бавна възвръщаемост на инвестициите в човешки капитал. Тревожен е фактът, че коефициентът на безработица сред хората с висше образование за последните 5-6 години се е увеличил от 6.1 на сто през 1998 г. на 6.8 на сто през 2003 г. Наблюдава се тенденция на намаляване коефициентът на безработица сред хората със средно образование, но той все още е на високото равнище от 12.6 на сто. Коефициентът на безработица сред хората с основно и по-ниско образование също регистрира увеличение от 22.2 на сто през 1998 г. на 24.5 на сто през 2003 г., което показва необходимост от разработване на специални програми за повишаване образователното и квалификационното равнище на тези лица, което ще им позволи по-лесно повторно интегриране на трудовия пазар. Съществуват големи регионални различия в коефициентите на безработица в страната, което предполага съвместни действия от страна на местните и регионалните власти, бизнеса, НПО и институциите за професионално обучение и повишаване на квалификациите в борбата с безработицата. Необходимо е да се разработят специални образователни и обучителни програми със задължителен практически стаж сред бизнеса, които да бъдат съобразени с особеностите на местната икономика и бизнес. Най-наложително е предприемането на такива мерки в Североизточният, Северозападният и Югоизточният райони на планиране, където коефициентът на безработица е над средния за страната и където относителният дял на продължително безработните лица е най-голям. Т.нар. “изтичане на мозъци” от страната е друг съществен проблем не само за трудовия пазар в България, но и за конкурентноспособността на бизнеса и икономиката като цяло. България е на 98-мо място по този показател сред 104 страни според Доклада за глобалната конкурентнопсособност (2004-2005) на Световния икономически форум. Основната причина за емиграцията на младите образовани хора от България се крие в липсата на възможности за успешна реализация на трудовия пазар в страната и ниското равнище на заплащане, което е силно демотивиращ фактор. Спирането на този неблагоприятен процес е отговорност не само на държавата, но и на бизнеса, и образователните институции. Подобряването на бизнес средата, намаляването на бариерите пред предприемачеството и по-тясното сътрудничество между бизнеса и образователните институции за качествена образователна подготовка на младите хора са част от мерките, които следва да се предприемат. 2. Адекватност на образователната система Съществена причина за неефективното функциониране на трудовия пазар в България е нереформираната образователна система, която не отговаря на структурата на новата икономика, ориентиентирана към сектора на услугите, и на изискванията на бизнеса към качеството на работната сила. Лисабон постави амбициозната задача Европа да постигне общ процент на заетост от 70 на сто, заетост на жените от 60 на сто и заетост на възрастните хора от 50 на сто. Пътят за постигането на тези цели е чрез повишаване образователното и квалификационното равнище на работната сила, както и преквалификация съобразно изискванията на новата икономика и бизнеса. В борбата с безработицата и насърчаването на заетостта Лисабонската стратегия поставя акцент върху необходимостта от инвестиции в образование, професионална квалификация и преквалификация и обучение през целия живот (“life-long learning”). Важни задачи в образователната сфера пред страните-членки на ЕС до 2010 г. са намаляване наполовина на броя на хората на възраст 18-24 г. само с основно образование; поне 85% от хората на възраст 20-24 г. да са завършили средно образование и насърчаване “обучението през целия живот” с помощта на социалните партньори. Делът на хората на възраст 20-24 г., които имат не по-ниско от средно образование в България, е сравнително добър – 76 на сто за 2004 г. Равнището на този индикатор е близък до средното за Европа, но все още е далече от желаното равнище от 85 на сто. Тревожен е фактът, че 21.4 на сто от населението на възраст 18-24 г. има по-ниско от средното образование и няма намерение да продължава образованието си или да повишава квалификациите си, което означава, че тези млади хора навлизат в трудовата си кариера със слаби конкурентни позиции на трудовия пазар. Необходими са насърчителни мерки за повторното интегриране на тези хора в образователната система и за включването им в различни професионално квалификационни курсове, които ще повишат качеството на тяхната заетост и възможностите им за трудова реализация. България има сравнително добре образована работна сила. Доказателство на този факт е процентът от населението между 25 и 64 години, което има по-високо образование от средното – 71.5 на сто. Страни от ЕС с добри позиции в тази област са Чехия, Естония и Словакия, а с лоши позиции са Португалия, Испания и Италия. Средният брой години на участие в образователната система в България е нисък - 14.6 при средно от 17.4 за 25-те страни-членки на ЕС. По този показател България е близо до страните от ЕС с най-лоши позиции като Кипър, Малта, Люксембург и много далече от лидерите Великобрирания и Швеция, където този показател е съответно 20.1 на сто и 19.8 на сто. По-продължителното участие в образователната система, както е известно, при равни други условия повишава конкурентните позиции на трудовия пазар. Следователно, България следва да предприеме специална политика за насърчаване по-продължителния престой на младите хора в образователната система. Създаването на качествена работна сила изисква и значителни инвестиции както от държавата, така и от бизнеса, и от индивида. Равнището на публичните разходи за човешки ресурси като процент от БВП в България все още е сравнително ниско - 3.57 на сто, което е доказателство, че инвестициите в човешки капитал все още не са приоритет на държавната политика. Пример в тази област могат да бъдат най-конкурентните икономики в света като Дания и Швеция, които отделят съответно 8.51 на сто и 7.66 на сто от БВП за развитие на човешките си ресурси. Системата за професионално обучение е обект на по-негативни оценки в сравнение с качеството на образователната система като от български, така и от чужди експерти в областта. Компаниите в България почти не инвестират в развитието на способностите на служителите си, а средната оценка за приоритета на този вид инвестиции е ниска. Едва 34.5 на сто от предприятията предлагат професионално обучение. Най-голям е делът сред големите предприятия с персонал над 250 човека (76.6 на сто), които предлагат професионално обучение на своите служители, което се обяснява преди всичко с наличието на по-големи финансови ресурси. Най-малък е делът на предприятията, които организират мероприятия за професионално обучение, в секторите “хотели и ресторанти”, “търговия, ремонт на автомобили, лични вещи и стоки за домакинството” и в “строителството”. В тези икономически дейности са заети около 20 на сто от всички заети в икономиката. Частният сектор в България все още силно подценява ролята на професионалното обучение на служителите за повишаване конкурентноспособността на бизнеса. Т.нар. “обучение през целия живот” е жизнено важно за повишаване конкурентнопсособността на работната сила, а оттук и на бизнеса и икономиката като цяло. В България, за съжаление, значението на този ключов фактор за повишаване икономическия растеж и жизнения стандарт на населението все още не е осъзнато, а и липсват достатъчно ефективни държавни мерки за насърчаване обучението през целия живот. Едва 1.3 на сто от населението между 25-64 години участват в образователен и обучителен процес. По този показател България е на последно място в Европа. Обобщен баланс на конкурентните предимства и недостатъци на българската работна сила:
Източник: Световен икономически форум, Доклад за глобалната конкурентноспособност 2004-2005, база данни на СВ и Евростат Социалните функции на образованието и задачите на съвременната образователна реформа Социалната функция на образованието е това, което мотивира неговото съществуване в обществото и заради което това общество влага ресурси, изгражда сложни институции и полага специални усилия. С други думи, именно социалната функция на образованието ни позволява да разберем защо и как са изградени образователните институции, съставени са образователните програми и са изработени педагогическите методики. Ясната дефиниция на социалната функция на образованието е това, което може да даде отговор и на въпросите за необходимостта и задачите на образователната реформа у нас, доколкото нуждата от такава реформа е очевидна – при равни други условия качеството на образованието пада, без да са ясни причините за това. А всъщност причини има и те, изпреварвайки хода на изложението, ще кажем, че се намират в пълното несъответствие между функцията, която образованието е призвано да изпълнява в съвременните условия, и заварените структури, предназначени да изпълняват съвършено различни функции. За да докажем верността на тази теза е необходимо да направим един кратък преглед на различните социални функции, които българското образование е играло в своята сто и петдесетгодишна история, а от тук ще разберем как и защо се е формирала образователната система, която се опитваме да реформираме и защо тези реформи постигат твърде съмнителен успех. 1. Кратък исторически преглед на социалните функции на образованието в България. Идеята за всеобщо образование принадлежи на Просвещението и се реализира на практика в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век в почти всички страни на Европа и то, забележете, в периода преди изграждането на националните държави. Всъщност именно масовото образование е може би най-мощният фактор, спомогнал за извършването на процеса по обособяването и идентифицирането на нациите и съответно на това – изграждането на институционалните национални държави. В този смисъл началната фаза в развитието на всеобщото образование се свързва с изпълнението на функция, която бихме могли да наречем “консолидираща”. Свързана_с_консолидирането_на_националната_общност'>А. Консолидираща функция на образованието Основните задачи на тази функция са две: - Свързана с консолидирането на националната общност: формиране на единен национален език, на общо национално културно пространство, на споделен разказ за общото минало, образ на националната територия (идеята за Родината), национален пантеон на героите, национален идеал и в същото време създаване на условия за личен и обществен просперитет чрез овладяване на онези знания и умения, които правят всеки член на общността конкурентен спрямо членовете на другите общности, които по презумпция се приемат като конкуренти за недостигащите блага и ресурси. - Свързана с организацията на обществото, респ. националната държава. Обществото и държавата се нуждаят от подготвени хора, които да изпълняват различни функции в нейните институции – чиновници, военни, учители, индустриалци, търговци и др., като особено важни са функциите свързани именно с държавните институции – армия, правораздаване, администрация. Всъщност нуждите от подобен човешки ресурс са се появили още по времето на монархическия абсолютизъм, ето защо първите наченки на масово образование трябва да търсим там. И тъй като институционалното изграждане на обществото е изисквало строга дисциплина и субординация, то и една от най-важните задачи на образованието е била да формира у своите възпитаници именно чувството за субординация. От степента, в която това чувство се е формирало у индивида, е зависело и неговото по-нататъшно положение в регламентираната обществена структура. Само като пример ще посочим, че образователните институции в имперска Русия са присъждали съответния чин, съгласно въведената от Петър І таблица за ранговете и чиновете, още в края на обучението, главно според послушанието, а това в много голяма степен е предопределяло цялостното житейско развитие на личността. В този смисъл образователната функция, свързана с институционалното изграждане на държавата е довело до формирането на един дух, който Мишел Фуко нарича “система на надзора”. Тази система на надзора пронизва всички аспекти на образователните институции – програмите, методите на обучение, формите за проверка на знанията, всекидневното поведение на ученици и учители и т. н. В България, поради особеностите на историческото развитие, тези два аспекта в реализацията на консолидиращата образователна функция се осъществяват не едновременно, а последователно. През десетилетията преди Освобождението бързо разрастващата се система от класни училища изпълнява преди всичко функциите на консолидиращ фактор на националната общност, въпреки формалната принадлежност на образователните структури към институциите на Османската империя. По същество обаче, българското училище е било организирано и управлявано с ресурсите и усилията на местните общности – селски и градски. Училищното настоятелство е един от първите успешно заработили инструменти на гражданското общество в още неосъзнатата българска национална общност. И тъй като местните общности са били относително малки, всички проблеми на образованието са били пред очите на всички. Знаело се е “кой пие и кой плаща” в буквалния смисъл на думата – срещу средствата, които всички домакинства на общността са влагали, а училищните настоятелства – управлявали, се е упражнявал строг контрол на образователните функции, които училището, респ. даскалът, е изпълнявал и на резултатите, които е постигал. Именно в този период се формира онзи дух на българското училище, който се характеризира с отговорно самоуправление, ясни обществени цели и пълна гражданска отговорност, който в извънредно кратко време успя да превърне едно затънало в традиционна патриархалност и културна и институционална безпросветност население, в самоосъзната и отговорна национална общност. Точно този процес е и онова “чудо”, за което Иван Вазов намери най-подходящите думи: “и в няколко деня, тайно и полека народът порасте на няколко века.” Ролята на училището в това отношение е била толкова силна, че въпреки фактическото положение – в годината на Освобождението само около 7% от населението е било грамотно – идеите и целите на Възраждането са били разпространени по цялата етническа територия на българите. Именно по това време понятието “народен учител” е получило своята хубава двузначност – освен учител в началната образователна степен, то означава и носител на необходимия за цялото население дух на възраждане и национална консолидация. И за отбелязване е, че ролята на “народния учител” се запазва дълго време и след Освобождението, закономерно преминавайки в следващата функция на образованието. Но за това – по-долу. Що се отнася до втория аспект на консолидиращата образователна функция – подготвяне на кадри за институциите на националната държава, той заработва активно още в първите години след Освобождението. Спешните нужди на нововъзникналата държава от армия, правораздаване, администрация и образование са довели да изключително бързо развитие системата на всеобщото образование на територията на цялата страна. Освен задължителната мрежа от начални и основни училища, чиято цел е била да обхванат практически децата на цялото население, бързо се развиват и инстутуциите на средното образование (гимназиите) и дори висшето образование – по-малко от две десетилетия след Освобождението България вече има свой Университет с преподаватели на добро европейско равнище. За отбелязване е, че независимо от присъщите на тази функция “надзорни” характеристики на образованието, силните възрожденски традиции успяват да наложат своя дух и независимо от своята централизация и субординация, българската образователна система остава една от териториите на разкрепостения дух и отговорното гражданско общество, в доста голямо противоречие спрямо наложилия се в останалите сфери на държавната структура бюрократичен дух на дисциплина и субординация. Институционалното изграждане на националната образователна система плътно следва нуждите на консолидиращата образователна функция. И тъй като за консолидация на нацията се изисква една висока степен на стандартизация (уеднаквяване) в различни аспекти на духовния живот – единна езикова норма, единно културно пространство, единен образ на колективното минало и др. съвсем закономерно е и образователната институция да се изгради като единно, централизирано и субординирано поле, в което сферите на задълженията, правата и отговорностите са строго разпределени и фиксирани. По същество издръжката на образователната система е едно от трите най-съществени пера в държавния бюджет, наравно с издръжката на армията и правоохранителните органи. Това обстоятелство трансформира заварените образователни институции с техния дух на самоуправление и граждански контрол в една малко или повече бюрократизирана и централизирана държавна машина. Остава място и за частна благотворителност – нека си спомним участието на Васил Априлов или на братята Евлоги и Христо Георгиеви, но тя вече не е определящ фактор в развитието на образователната система. Но независимо от неизбежното си бюрократизиране и субординиране, така изградената единна национална образователна система е единствено възможната за изпълнение на консолидиращата образователна функция – централизираното единство произхожда пряко от нея. Паралелно с възникването и реализацията на консолидиращата образователна функция, българското училище започва да изпълнява и още една задача – да въведе своите възпитаници в системата на съвременните за момента зания, идейни движения, морални норми, цивилизационни и поведенчески правила, граждански отговорности и мисловни нагласи. По същество отново образователната система е призвана да извади българското население от традиционните патриархални модели и да го въведе в модерните. Ето защо тази извънредно важна образователна функция можем да наречем “модернизираща”. Каталог: wp-content wp-content -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца wp-content -> За приемане чрез централизирано класиране на децата в общинскиte детски ясли, целодневни детски градини и обединени детски заведения на територията на община пловдив раздел І – Основни положения wp-content -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране wp-content -> Временно класиране „В”-1” рг мъже – Югоизточна България Изтегляне 3.06 Mb. Сподели с приятели:
|