Програма за световна евангелизация, която да донесе посланието на спасението до всеки човек на земята, във всяко поприще

5 - УСЛОВИЯТА НА ВЪРХОВНАТА ВЛАСТ

Някои евангелски християни неволно смекчават призива. Например Чарлз Лий Файнберг пише, че “Нищо не може да бъде по-ясно в Новия Завет от това, че в тази епоха на благодат Бог използва църквата, членовете на Христовото тяло, за да бъдат свидетели по цялата земя (Матей 28:18-20; Деян. 1:8).”²¹⁰

В една книга, написана от Уейн Хаус и Томас Айс, се появява интересно твърдение в това отношение. В абзаца, следващ непосредствено споменаването на Великото поръчение от Матей 28, виждаме следното: “Първа е думата ‘ученици’ (Матей 28:19).” Няколко изречения по-нататък те пишат: “Гръцката дума mathetes [ученик] означава просто ‘учещ’ или ‘ученик,’ и е едно от общите понятия, използвано да обозначи вярващия в Христос. . . . Ученик е всеки, който е вярващ, който изучава Божието слово и израства.”²¹¹

Какво да кажем за твърдения като тези? Дали са точни обобщения на заповедта на Великото поръчение да се създават ученици? Всъщност цитираните твърдения са неточни и непълни още на пръв поглед. И са показателни за широко разпространеното неправилно разбиране на най-благородната задача, възложена на църквата.

Файнберг погрешно цитира Матей 28:19-20 като пример, в който “нищо не може да бъде по-ясно” от това, че християните трябва да “бъдат свидетели по цялата земя.” Както ще видим, “нищо не може да бъде по-ясно” от това, че Файнберг тълкува неправилно Христовата заповед към християните да “създават ученици,” като казва, че те трябва да си останат само “свидетели.”

Хаус и Айс се справят малко по-добре. Макар от контекста им да е ясно, че става дума за Матей 28:19, те говорят така, сякаш заповедта използва съществителното “ученик”, вместо глагола “научавам.” Така стигат до мъчноопределимото разбиране за “ученик”: Всеки, който е “вярващ”, който “израства.” Израства в какво? В разбиране за новорождението? Всъщност това осакатено разбиране действително се изтъква като истинското значение от някои хора. Джак Хайлс, фундаменталисткият пастир на мегацърква,²¹² пише за Великото поръчение: “Забележете четирите основни глагола: (1) Идете. (2) Проповядвайте. (3) Кръщавайте. (4) Учете ги отново. Можете да ги научите на нещо, след като сте ги спасили и кръстили. На какво ги учите? Да . . . ‘спазват всички неща, които съм ви заповядал.’ . . . Е, Той какво ни заповяда да направим? Да отидем, да проповядваме, да кръщаваме и след това да ги научим на това, което ни е заповядал. Така ние ги научаваме да отидат, да проповядват и да кръщават, за да могат да научат техните новоповярвали да отидат, да проповядват и да кръщават.”²¹³

Дали обучаващото дело на Великото поръчение не е много повече от това да помогнеш на хората да “израстват”? Разбирането за следствията от новия живот в спасението не включва ли обучение в прилагането на Божието Слово към целия живот, защото заявената от Христос власт е “на небето и на земята”, насочена към “всичките народи”?

Мисията на църквата е много повече от това да бъде само свидетел, макар че тя със сигурност трябва да бъде поне това (Деяния 1:8). Както отбелязва Бетнер: “На учениците беше заповядано не само да проповядват, но да научат всичките народи.”²¹⁴ Ако мисията във Великото поръчение беше само да се “проповядва”, Господ щеше да използва гръцката дума kerusso (както е в Марк 16:15). Ако беше предвидил хората си единствено за “свидетелство”, щеше да използва думата marturia (както е в Деяния 1:8). Но в Матей 28:19 не е използвал нито едната от двете. И този факт е ужасно важен.

Д. А. Карсън правилно отбелязва, че “matheteuo (‘научавам’) съдържа в себе си проповядване и отговор.”²¹⁵ Разбира се, прогласяването на истината там е необходимо. Но идеята за обучение включва прогласяването на истината с цел тя да задейства в ученика правилния отговор. Всъщност “да научим един човек в Христос означава да го поставим в отношение ученик към учител [върховна власт], ‘да поеме Неговото иго’ на обучение с власт (11:29) [йерархия], да приеме това, което Той казва, за вярно, защото Той го е казал, и да се подчини на Неговите изисквания [етика], понеже Той ги е постановил.”²¹⁶

Обучението включва обръщането на хората от греховен бунт срещу Бога към вярно посвещение на Христос²¹⁷ и упражняването му през целия им живот във вяра,²¹⁸ а не просто неопределено “израстване.”

Уилиям Хендриксен отбелязва проницателно: “Думата ‘правя ученици’ поставя доста повече ударение върху факта, че умът, както сърцето и волята, трябва да бъде спечелен за Бога.”²¹⁹ С други думи, той е предназначен да спечели подчинение в целия живот на ученика. Ученикът трябва да поддържа етичен заветен начин на живот. Но как църквата ще спечели сърцето му за Бога? Как може волята на човека да бъде обърната да следва Божията воля? И след като служението на църквата е да разпространява поклонението към Бога през целия живот, къде да търсим Божията воля за този живот? В мистично размишление? В харизматично пророчество? В човешка логика? В топли чувства? В прагматични съображения?

За ортодоксалния християнин отговорът трябва да бъде очевиден: Определяме Божията воля чрез благословено от Духа изучаване на написаното Божие Слово, Библията.²²⁰ Както казва Господ: “И тъй, идете и научете всичките народи, . . . като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:18-19).

Християнинът приема апостолското слово “не като човешко слово, а като Божие слово, каквото е наистина и което действа между вас, вярващите” (1 Солунци 2:13). Затова той стои с Христос и Мойсей в уверението, че “не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което идва от Божията уста” (Матей 4:4; сравнете Второзаконие 8:3, защото Божиите думи са “думи на живот.”²²¹ Следователно ортодоксалният християнин се придържа към абсолютния авторитет, непогрешимост и безгрешност на Писанието. Той вярва, че Великото поръчение се позовава на “всяка власт на небето и на земята”, която означава “неограничена власт във всяка област” на живота.²²²

Божието слово има основополагащо значение за боящия се от Бога християнин. Изговореното слово не само доведе до съществуването на цялата действителност,²²³ но могъщо поддържа вселената²²⁴ и извършва Божията воля в историята.²²⁵ Значението на Божието Слово е такова, че Божият Син, Господ Исус Христос, е наречен “Словото”,²²⁶ защото открива невидимия Бог на човека.²²⁷ Написаното Слово притежава в живота същата власт, с каквато изговореното Слово упражни творческа сила във вселената.

Тук, във Великото поръчение, Божието Слово бива издигнато, когато Христос наставлява Своите последователи: “като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал.” Но какво означава “всичко”? Със сигурност поне поученията, които Той изрично е оставил – и това включва много повече от просто: “отиване, проповядване, кръщаване”, както твърдят Джак Хайлс, Джон Р. Райс и други. Това трябва да е очевидно от пръв поглед, защото Той ги увещава да обучават във “всичко (гр.: panta), които съм ви заповядал.” Понеже той е Бог,²²⁸ Неговият глас е глас на власт.²²⁹ Затова всичките Му думи, които стигат до нас чрез Писанието, идват с повеляваща власт.²³⁰

Твърди се, че “фактът, че Исус даде заповеди (enteilamen) говори за ! Неговата власт да издава обвързващи и трайни наредби. . . .”²³¹ Тези наредби “обвързват” и “регулират” поведението на християнина в целия Божи свят. Всъщност заповедта е: “научете ги да пазят всичко, което съм ви заповядал.” Тук “Исус ни задължава с всичко, което е заповядал, а не само с една-две подробности”,²³² както често смятат много християни. Твърде много християни ограничават заповедта само до конкретно евангелизаторска дейност или до някоя лична страна от християнските задължения.
Източникът на поучението

Задължението да се научи “всичко заповядано” се простира дори отвъд изричните думи на Христос. Първо, въпреки мнението на някои, ограничаващи обхвата на тази заповед,²³³ трябва да се отбележи, че тази заповед включва цялото учение в Писанието, което е предшествало Неговото земно служение.²³⁴ Христос внимаваше да издига в служението Си целостта и приложимостта на Божието Слово в Стария Завет. Отбележете, че: (1) Той дойде, за да живее според Божия закон,²³⁵ нарушен от човека.²³⁶ (2) Той поучаваше фундаменталното единство на двата завета (Йоан 10:35), като Старият Завет беше основата на учението му.²³⁷ (3) Той спазваше закона във всекидневния Си живот.²³⁸ (4) Заповяда на последователите си да пазят закона.²³⁹ (5) Дори издигна неговата валидност в държавните дела (например Матей 15:3-6²⁴⁰). (6) Той определи богоугодната любов чрез закона,²⁴¹ както направиха и апостолите.²⁴²

Важно е да помним, че самите апостоли следваха Учителя като разчитаха на етичната цялост и приложимост на Божия закон за потвърждение на своето учение.²⁴³ Трябва да отбележим също, че по самото си естество истинското евангелизиране изисква проповядването на закона. Истинското предизвикателство на Благовестието трябва да се занимава с въпроса за греха, а грехът се определя от Божия закон.²⁴⁴ В деня на съда хората ще бъдат съдени според праведните изисквания на закона.²⁴⁵

Второ, Неговата заповед включва бъдещото проповядване на апостолите. Преди да напусне този свят Той остави обещанието, че ще насочва откровението, което ще дойде чрез Святия Дух.²⁴⁶ Христос е Който дава Духа.²⁴⁷ Святият Дух беше даден на Неговите апостоли, за да ги ръководи в написването на Писанието.²⁴⁸

В светлината на това се вижда, че като ни увещава да поучаваме “всичко, което ни е заповядал”, Великото поръчение нарежда да разпространяваме “цялата Божия воля” (Деяния 20:27). А цялата Божия воля се намира в учението на Мойсей и на пророците (старозаветното писание), в учението на Христос (евангелията) и в учението на апостолите Му (останалата част от Новия завет).²⁴⁹

Абсолютно авторитетното Божие/Христово Слово е наръчникът с инструкции на всеки вярващ в целия му живот в Божия свят. Следователно истинското ученичество и поклонение, както са заповядани в Христовото Велико поръчение, включват разпространение на цялостен християнски възглед за света и живота.²⁵⁰ Христовото поръчение включва пълно посвещение в цялото Писание и разпространението му като “полезно . . . за да бъде Божият човек съвършено приготвен за всяко добро дело.”²⁵¹

Павел, най-великият мисионер на християнството, дава важен пример в прилагането на този принцип от Великото поръчение: “Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но чрез Бога са силни за събаряне помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа” (2 Коринтяни 10:4-5, курсивът е мой).

Павел не ни призовава да се съобразяваме със света, а напротив, призовава за радикална промяна на ума чрез утвърждаване на Божията воля (Римляни 12:1-2). Той насърчава да изобличаваме делата на тъмнината (Ефесяни 5:11), където и да се намират, във всяка област на живота, защото безбожните мисли и дела са невежество и суета.²⁵² Той предизвиква интелектуалните основи на нехристиянското общество, като увещава те да бъдат “унищожени” (не чрез меч, но чрез духовните средства дадени в Божието Слово) и заменени с “покорство” към Христос. Павел твърдо вярва, че единствен Христос е “истината”,²⁵³ истинското знание и мъдрост.²⁵⁴

Христос учи, че повярвалите в Него трябва да го следват (Йоан 10:27) по нов път (Матей 7:13-14). Той претендира, че е “пътят, истината и животът” (Йоан 14:6). Затова ранните християни са наричани “хора на пътя,”²⁵⁵ понеже следвали нов начин на живот. Били са известни и като “ученици”, защото са били обучени в истината и в прилагане на този “път.”²⁵⁶ Те не просто са приели „свидетелство” или чули „проповядване.” Те са откликнали положително на това свидетелство и проповеди; те са били „научени” в нова вяра, нов подход към целия живот.²⁵⁷
Съпротива срещу Поръчението
Наскоро няколко евангелски християни изненадващо изразиха тревога относно нарастването броя на хората, които подкрепят Божията воля във всички човешки дела, а не само във вътрешния духовен живот на отделни лица и семейства.²⁵⁸ Тези автори са притеснени, че подобни вярващи се стремят да утвърдят християнската вяра да тържествува и упражнява господство над всички човешки дела. Тези автори оставят впечатление, че подобно мислене призовава към политическа революция, обществени размирици и поощрява сливането на църквата с държавата. Това е напълно погрешно.

Бойният призив на загрижените християни въобще не е призив за господство чрез политическа манипулация и военно нашествие. Издигането на царските права на цар Исус,²⁵⁹ както можем да го изразим, е чрез евангелизаторския призив на Великото поръчение да се научат народите. Ясно е, че целта на господството на Христос в света не е да упражнява духовно влияние чрез плътска война или политически размирици,²⁶⁰ а чрез Своя народ.

Напомня ни се още веднъж, че “думата ‘научавам’ поставя ударение върху факта, че умът, както сърцето и волята, трябва да бъде спечелен за Бога.”²⁶¹ Причината е, че Христовото царство “не е от този свят”, тоест то не получава своята власт и не упражнява своето влияние като земните царства (Йоан 18:36). То действа „отвътре,” а не отвън.²⁶² Трябва да помним, че Христовата власт е “на небето и на земята”, тя идва отгоре и работи отвътре.

Заповедта да обучаваме е заповед да научим хората “да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:20а). Трябва да призоваваме за утвърждаване на християнската теория и практика. Върху теоретичната основа на Великото поръчение (“всяка власт”) израстват практическите задължения (“идете”, “научете”, “кръщавайте”, “учете ги да пазят”). Важно е да отбележим общия ред на наставлението в новозаветните послания. Те имат обща тенденция първо да полагат доктринални основи (теория), и след това върху тези здрави основи да издигат нравствени наставления (практика).²⁶³ Тоест присъства призивът да “практикуваме това, което проповядваме.”²⁶⁴

Отново ни се напомня, че обръщането към християнската вяра включва приемането на нов начин на живот.²⁶⁵ Както отбелязах по-рано, Христос твърди, че е пътят на живота (Йоан 14:6). Той ни задължава да го „следваме.”²⁶⁶ Обещава ни благословения, ако изградим живота си върху Него и Неговото учение, и ни предупреждава, че отказът да го сторим ще доведе до разруха.²⁶⁷ Така тук с право ни е заповядано да приложим изискванията на Неговата истина във всяко начинание и дейност в живота.

Тези, които пренебрегват обществените и културните последствия на Христовото Слово, поставят Писанието в положение на практическа безсмисленост по отношение на големите житейски проблеми. Както Старият, така и Новият Завет издигат християнски възглед за обществен дълг и участие в обществения живот. Разбира се, той се занимава с брака и развода (Матей 5:27-32; Лука 16:18; 1 Коринтяни 7:1-10), семейните отношения (Ефесяни 5:22-33; Колосяни 3:18-20), и възпитанието на децата (Ефесяни 6:1-4; Колосяни 3:21), с което всички са съгласни. Но ни наставлява и относно задълженията на богатия към бедния (Матей 25:31-46; Лука 16:19-25; 2 Коринтяни 8:13), отношенията между работодател и работник (Ефесяни 6:5-9; Лука 17:10), справедливите надници (1 Тимотей 5:18; Лука 10:7), търговията на свободния пазар (Матей 20:1-15), правата на частна собственост (Деяния 5:4), богоугодното гражданско поведение и правилната функция на държавата (Римляни 13:1-7; 1 Петрово 2:13-17), семейството като основна агенция за социални грижи (1 Тимотей 5:8), правилната употреба на финансите (Матей 25:14), опасностите от дълговете (Римляни 13:8), моралността на инвестициите (Матей 25:14-30), задължението да се оставя наследство (2 Коринтяни 12:14), наказателните мерки срещу престъпниците (Римляни 13:4; 1 Тимотей 1:8-10), съдебните процеси (1 Коринтяни 6:1-8) и др. Новият Завет отразява и допълва обществено-културната загриженост на Стария Завет, увещавайки Божиите хора да поставят под властта на Христос целия си живот, а не само областите на вътрешния личен живот, семейството и църквата. Оттук следва и заповедта да “пазят всичко, което съм ви заповядал.”

Но евангелските кръгове има хора, които се опитват да разубедят вярващия от необходимостта от пълно обществено участие. Един учебник за мисии прави това:
Христос е най-мъдрият от всички философи. Той е Божията мъдрост, но не основа философска школа. Христос е най-великият от всички учени и образователни дейци, но не учреди образователна система. Христос е най-големият благодетел и филантроп, но не основа благотворителни общества и институции или филантропски фондации. Христос беше “християнското присъствие” с най-дълбока загриженост за свобода, обществено издигане, равенство, морална реформация и икономическа справедливост. Но Христос не основа организация или институция за да породи, пропагандира или наложи идеите, които въплъщаваше. . . . Христос не участва в демонстрации срещу римските господари, робството, обществената и икономическата несправедливост, нито в походи за граждански права, по-високи заплати или по-добро образование.²⁶⁸
Тази книга продължава:
Ние не сме изпратени да проповядваме социология, а спасение; не икономика, а евангелизиране; не реформа, а изкупление; не култура, а обръщане; не нов световен ред и революция, а новорождение; не обновление, а съживление; не съживяване, а възкресение; не нова организация, а ново създание; не демокрация, а благовестие; не цивилизация, а Христос; ние сме посланици, не дипломати.²⁶⁹
Но не трябва ли да проповядваме библейска социология, за да знаят получателите на спасението как да се държат в обществото? Не трябва ли да проповядваме „библейска икономика” на евангелизираните, за да знаят как да бъдат добри настойници на ресурсите, които Бог им е поверил и които те всеки ден използват? Не трябва ли да говорим „библейска култура” на онези, които са обърнати, за да работят за преобразяването на безбожното общество в почитащо Бога общество? Можем да продължим още в тази посока.

Дори и християнски колежи се рекламират на тази основа. Следната реклама се среща в Faith for the Family, рекламираща християнски университет: “Християнизиране на света? ЗАБРАВЕТЕ! . . . Опитайте се да наложите християнски ценности, етика, правила и стандарти на един изгубен свят и ще си пропилеете времето. . . . Евангелизирайте – проповядвай благовестието; грабвайте хората като главни из огъня. . . . Цялото ви проповядване няма да промени света, но благовестието е ‘Божия сила за спасение на всеки, който вярва.’”²⁷⁰ (Можем да попитаме: Каква академична може да се възложи, която би била последователна с подобен възглед за християнската мисъл? Какви учебници възлага за четене този университет? Отговорът е очевиден: учебници, написани или от хуманисти, или от християни, които не споделят презумпциите на този университет. Между другото, просто за сведение, преди “инфлацията на имената” от 70-те университетът беше академична институция, която дава докторска степен – Г. Н.)

Друг евангелски автор се съгласява, като коментира Великото поръчение: “Това, на което трябва да се покоряваме, ни е показано в примерите от живота на Христос и апостолите. Те не призоваваха за политическа революция, не организираха политическа партия, нито замисляха систематично завладяване на обществото. Те отдадоха енергията си на спасяването на души и за променянето на живота на вярващите така, че да станат граждани на Божието духовно царство.”²⁷¹ За нещастие начинът, по който това изречение е съставено (“революция”, “политическа партия”, “завладяване”) хвърля най-лошата светлина върху духовния призив за обществено-културно участие. Нашите оръжия не са плътски за политическа революция, а духовни (2 Коринтяни 10:4-5). Нашата ефективност не е чрез политически партии, а чрез Църквата (Ефесяни 1:19-21), молитвата (1 Тимотей 2:2-5; 1 Петрово 3:12), и богоугодния труд (Лука 19:13; 1 Петрово 2:15-16). Нашата цел не е да “завладяваме” чрез преврат, а да спечелим чрез могъщо слово (Евреи 4:12; Ефесяни 6:17). Както се изразява един автор: “трудът е от нас; завладяването е от Него.”²⁷²
Заключение
Великото поръчение ни призовава да живеем целия си живот за слава на Христос, да пазим всички неща, които ни е заповядал в Своето Слово. Трябва да правим всичко за Божия слава,²⁷³ защото всички хора и предмети са сътворени за Негова слава, и се очаква да Му носят слава.²⁷⁴ Трябва да обичаме Бога “с цялото си сърце, целия си ум, цялата си душа и всичката си сила,”²⁷⁵ защото Той ни е изкупил, за да ни очисти от “всяко беззаконие” (Тит 2:14, гр.), да бъдем „ревностни за добри дела” през целия си живот.²⁷⁶ Спечелването на ума и волята на изгубените включва обучението им във всичко, което Христос учи в Своето Слово и в Стария, и в Новия Завет.

IV. Заветна клетва