Програма за световна евангелизация, която да донесе посланието на спасението до всеки човек на земята, във всяко поприще

ЧАСТ I: ОСНОВИ

При смъртта всички хора влизат в духовния свят, вечното обиталище (или небето, или ада).¹⁵ Но преди нашето пристигане във вечността всички хора живеят пред Бога в материалния свят,¹⁶ който Той е създал за Своя собствена слава като място за обиталище на човека.¹⁷ Великото поръчение неизбежно говори и за настоящето състояние (като ни дава нашето задължение в материалния свят), и за вечното състояние (като ни показва средството за нашето влизане в небесата). С други думи, то коментира въпросите, засягащи и тялото, и душата.

И двата основополагащи камъка на изследването ни за Великото поръчение се намират в Битие. Всъщност основите на цялата действителност, откровение и изкупление са положени в книгата Битие, което определя първостепенното значение на тази книга в християнската вяра. Самото заглавие “Битие” (на английски, Genesis) е извлечено от гръцкия превод¹⁸ на Битие 2:4а: “Това е книгата за произхода [гръцки: geneseos] на небето и земята.”¹⁹ Думата geneseos означава “произход, източник”.²⁰ И в началните глави на Битие (гл. 1-3) намираме основните елементи на тези основополагащи истини.
Обяснение на мандата
Мандатът на сътворението беше даден на човечеството на шестия ден от седмицата на сътворението.²¹ Следователно мандатът изпълнява важно предназначение при разграничаването на човека от животинското, растителното и клетъчното царство: само човекът е сътворен по “Божия образ” (Битие 1:26; 9:6), малко по-долу от ангелите (Псалм 8:5). Една важна функция на този образ е да упражнява господство над земята и под Бога. Както се засвидетелства в Битие 1:26, подтикът за господство (“нека владеят”) е ключова част от Божия образ (“Да направим човека по Нашия образ”) в човека.

Така, човек има изконен импулс да господства като резултат на това, че е създаден по Божия образ, и основополагаща отговорност да прави това като резултат от заповедта в мандата на сътворението. Отличителната задача на човека в Божия свят съобразно Божия план е да развие общество.²² Обществото може да се определи като сборно натрупване на нормативни трудове на човека в съвкупността на времето.²³ Адам трябваше да “култивира” света (Битие 1:26-28), започвайки от Едем (Битие 2:15).

Интересно е, че ранният паднал човек е подтикван към обществени подвизи много над очакванията на хуманистичните антрополози и социолози. Виждаме резултата и значението на мандата на сътворението много рано в историята на действията на Адамовото потомство в изграждането на общество. В Библията човекът е виждан да действа като господстващо творение, завладяващо земята и развиващо култура, дори въпреки навлизането на греха. Човекът бързо развива различни страни от обществената култура: отглеждане на добитък, създаване на музика, изработка на сечива от метал, и т.н. (Битие 4:20-22). Понеже човекът е социално творение (Битие 2:8), неговото изграждане на общество включва и областта на политическо управление; това се вижда в наредбата от Бога за държавната власт (Римляни 13:1-2). Още в първите мигове след сътворението на човека не само му беше заповядано да развива цялото Божие творение, но той действително започна да го прави. Обществото не e случаен елемент встрани от историческия ред. Нито трябва да бъде такъв за християнската дейност.

Важно е да осъзнаем, че общественият мандат не беше оттеглен с навлизането на греха в света. Мандатът се появява на няколко места в Писанието след Падението: Битие 9:1; Псалм 8; Евреи 2:6-8. Но новият фактор – грехът – направи необходима божествената намеса и допълването на първоначалния мандат с нов фактор – на изкуплението.

Веднага след грехопадението на Адам Бог установява завет на благодат, който осигурява човешкото изкупление. Битие 3:15 обещава идването на изкупител (“потомството на жената”), който ще унищожи Сатана (“потомството на змията”). Този стих често е наричан “протоевангелие”, или “първото обещание на благовестието”. Благовестието на Божията спасителна благодат започна именно в този момент от историята.²⁴

И завършекът на това протоизкупително обещание е Великото поръчение.

Мандатът на сътворението се появява като “надигане на тържествуваща песен” при приключването на Божията творческа дейност.²⁶ По това време сътворението е току-що завършило и е обявено за “много добро” (Битие 1:31-2:2). Битие заявява: “Бог завърши Своето дело.”²⁷ Гръцката дума за “завърши” тук е suntetelesen, основана на корена teleo. Дадено е радостно изявление при завършването на Божието дело.

Мандатът на новото творение също се появява в кулминационна точка от божествената работа. Той беше даден при завършването на Христовото дело за изкуплението на човека, недълго след като той обяви: “Свърши се” (Йоан 19:30).²⁸ Неговото твърдение на гръцки е tetelestai, на основата на същия корен teleo, намиращ се в заявлението в Битие 2:2.

От делото на Христос започва “ново създание”; има няколко стиха, които говорят за спасението като за ново творение.²⁹ Старото творение включва материалния свят, в който ние живеем; новото творение включва духовния свят, който управлява живота ни на спасени създания. Следователно старото творение и новото творение са взаимно свързани. И така, мандатът на сътворението и мандатът на новото творение също се допълват.

Върховната власт на триединния Бог стои конкретно в основата на мандатите и на сътворението, и на новото творение. Мандатът на сътворението беше даден пряко от устата на Бога, Който току-що беше създал цялата действителност чрез Своето изговорено Слово (Битие 1:26-31). Този Бог каза: “Да направим човека по Нашия образ” (Битие 1:26), показвайки тук своето триединно естество.

Дейността на по-късния мандат на новото творение трябва да бъде изпълнявана “в името на Отца, и Сина и Святия Дух”, триединния Бог (Матей 28:19). Той също беше произнесен от самата уста на Бога: Бог Син, Който има “цялата власт на небето и на земята” (Матей 28:18), и чрез Когото беше създадена вселената.³⁰
И двата мандата са дадени на заветни глави

Мандатът на сътворението първоначално беше под заветното ръководство на Адам. Под “заветно” се има предвид, че Адам действаше не само от свое име, но и от наше. Когато беше изкушен в Едемската градина (Битие 2:16-17) и падна (Битие 3:6), той направи това и вместо нас, като наша заветна глава (Римляни 5:14). Всички ние се раждаме грешници³¹ на основа на тази заветна връзка с Адам. Ние не придобиваме нашето греховно състояние; ние се раждаме в него.

Мандатът на новото творение е под продължаващото ръководство на последния Адам – Христос.³² Когато Христос живя според Божия закон през всички Свои изпитания (Евреи 4:15) и умря под този закон (Галатяни 4:4), той направи това от наше име, като наша заветна глава (Римляни 5:14). Всички християни са новородени³³ въз основа на тази заветна ръководна връзка с Христос. Ние не придобиваме нашето праведно състояние; ние се раждаме в него.
И двата мандата включват една и съща задача

Мандатите на сътворението и на новото творение са предназначени за покоряването на земята за Божията слава. Мандатът на сътворението трябваше да започне от Едем (Битие 2:15) и постепенно да обхване цялата земя (Битие 1:26-28). Той беше потвърден отново след потопа (Битие 9:1-7).

Мандатът на новото творение, който допълва, обхваща и възстановява етично човека за праведната задача на мандата на сътворението, трябваше да започне в Ерусалим (Лука 24:47) и постепенно да обхване света (Матей 28:19). Както ще покажем в следващите глави, във Великото поръчение е изложено божественото задължение на истинската, сътворена същност на човека. То цели спасението на света, довеждането на сътворения ред в покорство на Божието управление. Това трябва да бъде изпълнено с активното, осветено посредничество на изкупения човек, който е бил обновен в Божия образ.³⁴
И двата мандата първоначално бяха дадени на малки групи

Мандатът на сътворението първоначално беше даден на Адам и Ева (Битие 1:27), и след това обновен с Ной и неговите синове (Битие 9:1). Мандатът на новото творение беше даден на Христовите ученици (Матей 28:16) за всички времена (Матей 28:20).

От Новия Завет е ясно, че малцината ученици, макар първоначално да бяха изплашени от съпротивата на съгражданите си към Христос, накрая преодоляха своето страхливо колебание. След като станаха свидетели на възкресението на Христос, те се убедиха в Божията сила. Те приеха заповедта да “научат всичките народи” на основа на “всяка власт на небето и на земята”. Те приеха задължението да проповядват благовестието на “всяко създание” (Марк 16:15).
И двата мандата изискват едно и също упълномощаване

Както показах по-горе, мандатът на сътворението установява тясна връзка между тълкувателното откровение за сътворяването на човека по Божия образ (Битие 1:26а, 27) и заповедта човекът да владее над сътворения ред (Битие 1:26б, 28). Човек живее според творческата цел на Бога, когато упражнява праведно господство над земята. Бог е вложил в човека стремежа към господство. Навлизането на греха обаче извращава благочестивото господство в желание да “бъде като Бога” (Битие 3:5).

Мандатът на новото творение осигурява възстановяването на Божия образ в познание, праведност и святост (Ефесяни 4:24; Колосяни 3:10). Чрез силата на новото творение мандатът на сътворението е подкрепен от възстановителната дейност на Бога.
Заключение
Главната опора на Великото поръчение стои върху здравата основа на Писанието и сътворението в Битие. Осъзнаването на отредената от Бога задача на човека в света е съществено за разбирането на величието на Великото поръчение, както ще покажа подробно в изложението на самото Поръчение. Великото поръчение е естествено следствие от мандата на сътворението.

Но вторият основен камък, за който намекнах по-горе, трябва да бъде разгледан сега. Този основополагащ въпрос засяга завета на Бога с човека.

Взаимно сключваните завети са били честа практика сред древните, примерите за което са многобройни и в Писанието, и в древните небиблейски текстове. Като пример можем да посочим заветите между: Авраам и Авимелех (Битие 21:22-32), Исак и Авимелех (Битие 26:26-31), Яков и Лаван (Битие 31:43-55), Исус Навиев и гаваонците (Исус Навин 9:3-15), и Соломон и Хирам (3 Царе 5:12). Има и много други.

Такива взаимно сключвани завети са подобни на съвременните договори и мирни договори, макар с някои важни различия.³⁷ Тези човешки завети са сключвани между приблизително равни страни: човек с човек.

Много по-важните върховно установените божествени завети, също са открити в Писанието. Страните в тях определено са неравни: неограниченият Бог и ограниченият човек. Някои от божествените завети, върху които набляга Писанието, са сключените с: Адам (Осия 6:8), Ной (Битие 6:18), Авраам (Битие 15:18), Израел (Изход 24:8) и Давид (Псалм 89:3). Далеч в бъдещето, погледнат от старозаветната перспектива, лежи славният, окончателен “Нов завет” (Еремия 31:31-34). Павел обобщава различните старозаветни завети като “заветите [множествено число] на обещанието [единствено число]” (Ефесяни 2:12). В основата на божествените завети има едновременно общо единство и прогресивно развитие.

Казано кратко и ясно, заветът може да се определи като:

Освен това всяка от страните на завета трябва да има екземпляр от заветния договор. Затова заветните Десет заповеди бяха записани на две каменни плочи.³⁹ Всеки камък съдържаше пълен екземпляр на Десетте заповеди за всяка страна, за Бога и за човека.⁴⁰

Древните върховно установени завети между имперските царе (“сюзерени”) и по-низши царе, и победени народи или отделни хора (“васали”) често са имали петстепенна структура, очертана обикновено в по-долу споменатия ред. Едно кратко въведение към тази структура ще ни помогне да разберем Божия завет, който също следва този модел.⁴²

1. Трансцендентност: Обикновено преамбюл даващ въвеждащо изявление определящо властта на царя сключващ завета.

2. Йерархия: Исторически пролог, обобщаващ царската власт и посредничеството на управлението му чрез напомняне на исторически обстоятелства.

3. Етика: Подробно изложение на законовите постановления, определящи етиката на верния живот под заветния съюз.

4. Клетва: Изложение на санкциите на завета, определяне на обещанията и предупрежденията чрез полагане на официална клетва.

5. Наследяване: Обяснение на споразуменията, пренасящи завета за бъдещи поколения.⁴³

Както споменах по-горе, Божият завет следва същия модел. Тази заветна структура се появява често в Библията. Ярък пример е цялата книга Второзаконие, която ще очертая за илюстрация.⁴⁴

1. Трансцендентност (очертаване на върховната власт на Бога, Който сключва завета). Второзаконие 1:1-3 служи като преамбюл към завета, подробно изреден по-нататък. В стих 3 на Израел е казано, че Мойсей говори “на израилтяните всичко, което Господ му е заповядал за тях”. Думата “Господ” е превод от еврейското “Йеова”, което се среща над 6000 пъти в Стария Завет. Това е специалното изкупително заветно име на Бога. Чрез това име Той откри Себе Си на Израел точно преди славното му избавление от Египет (Изход 6:2-7). Името Йеова непосредствено говори за Божието възвишено величие и славна мощ. Той е Който говори и сключва завет във Второзаконие.

2. Йерархия (очертаване на посредничеството на върховната власт на този, който сключва завета). Във Второзаконие 1:6-4:49 откриваме кратко обобщение на заветната история на Израел, което трябва да напомня на Израел за активната историческа роля на Бога в световните дела. Нека да отбележим три характеристики на въпросната йерархия:

(1) Господ е върховен владетел на Израел. Той милостиво води и защитава Израел в пустинята и обеща да победи враговете му в обещаната земя (Второзаконие 1:19-25, 29-31).

(2) Под върховната власт на Бога е установено непосредствено управление на Израел от избрани старейшини (Второзаконие 1:12-16). Те трябваше да управляват от името на Бога (Второзаконие 1:17).

(3) Под ръководството на това управление народът на Израел трябваше да бъде влиятелен пример за добротата на Бога и за Неговата върховна власт в очите на останалите народи. (Второзаконие 4:4-8). Те трябваше да бъдат светлина на света,⁴⁵ прилагайки чрез йерархична власт Божието управление в света. Израел като народ беше Божият представител на земята.

3. Етика (очертаване на постановленията на завета). Във Второзаконие постановленията се намират в глави 5:1 до 26:19. В началото на тази част стоят Десетте заповеди (Второзаконие 5:1-21), които са основните, фундаментални правни принципи на Бога. Другите закони, съдържащи се в Изход, Второзаконие и навсякъде другаде, са “казусни закони,” които показват как основният закон трябва да се прилага при дадени примерни обстоятелства.⁴⁶

4. Клетва (очертаване на тържествените санкции на завета). Във Второзаконие 27:1-30:20 са записани санкциите на завета. Тези санкции насърчават етичното поведение като обещават награда и обезсърчават бунта като заплашват с проклятия.

5. Наследяване (очертаващо предаването на заветните споразумения в бъдещето). Във Второзаконие 31-33 Мойсей наближава смъртта (31:2). Той насърчава народа в бъдещето за сила (31:6-8) и участие на всички, включително децата (31:9-13). Покорството осигурява бъдещо продължаване на благословението (32:46-47) върху всички племена на Израел (33:1-29).

Очевидно заветната идея е основополагаща в Писанието. Също толкова очевидно е, че заветът е очертан в конкретни условия, за да се избегне всяко объркване на задълженията и отговорностите.
Заветът и Великото поръчение
Стигаме до същността на въпроса: дали Христовото Велико поръчение е завет? Ако е, и то ще съдържа петточковата структура на библейския заветен модел. Ще има и други заветни характеристики на Неговото служение. Ако Великото поръчение наистина е завет, тогава всички християни попадат под неговите постановления. Те са задължени от Бога да работят за неговото изпълнение в историята.
Помазаникът на завета

Христос е изпълнение на най-основното обещание в завета. В Исус всички обещания на Бога намират своето пълно изражение (1 Коринтяни 1:20).⁴⁷ Той е потвърждението на Божиите обещания (Римляни 15:8). Така при раждането му радостта от Божието заветно обещание беше изразена във вдъхновената песен на Захариевото пророчество: “за да покаже милост към бащите ни и да спомни святия Свой завет” (Лука 1:72, курсивът е добавен). Основното обещание на завета (“Аз ще бъда ваш Бог; вие ще бъдете Мой народ”) беше изразено в раждането на Този, Който е наречен “Емануил” (“Бог с нас”, Матей 1:23), Който дойде, за да “спаси хората Си от греховете им” (Матей 1:21).

Христос съзнателно беше “Пратеникът на завета”. Този Пратеник на завета беше пророкуван в Малахия 3:1: “Ето, аз изпращам вестителя Си, който ще устрои пътя пред Мене. И Господ, Когото търсите, неочаквано ще дойде в храма Си. Да! Ангелът на завета, когото вие желаете, ето, иде – казва Господ на силите”. Че Христос идва като ангела на завета е поставено отвъд всяко съмнение в прилагането от Христос на първата част на Малахия 3:1 за Йоан Кръстител, който беше предтечата на Христос. Матей 11:10 дава признанието на Христос относно Йоан: “Това е онзи, за когото е писано: Ето, Аз изпращам вестителя Си пред Твоето лице, който ще устрои пътя Ти пред Тебе”. Така той направи път за ангела на завета.

Едно от най-дългите записани послания на Христос е Проповедта на планината (Матей 5-7). Интересно, изглежда Христос умишлено прави паралел с Мойсей, чрез когото дойде Мойсеевият завет.⁴⁸ Той прави това, като се представя на планината (Матей 5:1) като пазител на закона (Матей 5:15), както Мойсей беше представен на планината Синай като законодател (Изход 19:24).⁴⁹ Навсякъде в тази проповед се появяват сравнения между Христос и Мойсей (или “Синай”).⁵⁰

Мойсей и Илия, които представляват закона и пророците (Стария Завет⁵¹), дори се повяват малко по-късно в Христовото служение на планината на преображението, за да му прехвърлят заветната си власт.⁵² Те говорят за скорошното му заминаване от света чрез смъртта,⁵³ с която той официално ще установи Новия завет.

Новият завет беше сключен от Христос, “Пратеника на завета”, в горната стая в нощта преди да бъде разпнат. Той беше сключен между Него и Неговия народ от новозаветната епоха.⁵⁴ Новият завет е осъществяването (или “изпълнението”⁵⁵) на няколко прогресивни завета от старозаветната епоха, които развиват Божия изкупителен план.

Ясно е, че Христос представя Себе Си като пратеника на завета, за да установи окончателния осъществен завет между Бога и Неговия народ. И това е важно за разбирането на Великото поръчение като заветно действие.
Поръчението и заветът

Отделих тези няколко страници в развиване на заветната тема на Писанието, за да разгледам Великото поръчение от заветна гледна точка. Великото поръчение е обобщение на Новия завет. И ние откриваме в него конкретните структурни особености, характерни за заветите. Тук ще изредим накратко заветните елементи на Великото поръчение. Те ще бъдат подробно обяснени в Част II на това изследване.

Основната структура на Великото поръчение включва следните елементи:

1. Трансцендентно върховенство. Христос дава поръчението от планина, място в Писанието, характеризиращо възвишеност. “А единадесетте ученика отидоха в Галилея, на планината, където Исус им определи” (Матей 28:16).

2. Йерархична власт. От върха на планината Христос обявява, че всяка власт на небето и на земята е Негова. След това изпраща Своите последователи да направят Неговата власт известна и осезаема по цялата земя. “И като Го видяха, поклониха Му се... Тогава Исус се приближи при тях и им говори, казвайки: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всичките народи” (Матей 28:17а, 18-19а).

3. Етични постановления. Тези, които са свързани с Него в кръщението, трябва да научат и да се подчиняват на постановленията на своя Владетел, Христос Исус. “Научете всичките народи... като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:19а, 20а).

4. Клетвено посвещение. Тези, които ще бъдат доведени под благодатната закрила на Христовата власт, трябва да бъдат кръстени в Неговото име, като клетва за заветна преданост към Него. “[Кръщавайте] ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух” (Матей 28:19б).

5. Наредби за наследяване. Христос установява Своето поръчение за разпространяването на Неговата власт в пространството (“всички народи”, Матей 28:19б) и във времето (“и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века”, Матей 28:20б).

Нека да се посветим на това призвание, докато вървим към по-пълното му разбиране.