Програма за световна евангелизация, която да донесе посланието на спасението до всеки човек на земята, във всяко поприще

Задължението цялото общество да се покори на Христос, което доказахме в предните глави, никога не трябва да се отделя от духовните му основи на преклонение и поклонение пред Бога. Винаги трябва да изтъкваме духовния принцип на църковната работа за царството като отбелязваме изкупителната му отправна точка и наблягаме върху поклонението. Както казва Герхардъс Вос:

В частта, която се занимава с клетвата-поклонение, Христос е изявен в Своята свещеническа власт. Той е нашият Велик първосвещеник, осигуряващ изкуплението ни, символизирано и запечатано в нас с кръщението.

Без съмнение отправната точка на благодатното влияние на Христос сред хората е личното спасение, изработено от върховната благодат на всемогъщия Бог.²⁷⁹ Евангелските християни се съгласяват с това, и в тази книга аз със сигурност потвърждавам тази истина. Заради присъщата му поквара²⁸⁰ човекът не може да познава Божиите неща.²⁸¹ Нито може да се спаси или дори да се подготви за спасение.²⁸² Освен това той не може и да действа правилно в Божия свят.²⁸³ На това място идва Великото поръчение: то впряга Божията сила да извърши коренна промяна в сърцето и ума на човека. На основата на Божия план, основано върху делото на Христос, осъществено от действието на Святия Дух, Благовестието носи вечно спасение на грешниците, които иначе са безнадеждно изгубени. Затова кръщението в Поръчението носи такова огромно значение.

Христос заповяда кръщението като белег²⁸⁴ и като печат²⁸⁵ на Своя благодатен завет. Кръщението предимно и основно обозначава съюз с Христос, съюз, който съдържа вяра в Христос и очистване от греха.²⁸⁶ Самата формула на кръщението, дадена във Великото поръчение, изявява истината за съюза с Христос (като по-пълната представа за този съюз включва триединния Бог): “кръщавайте ги в името на Бащата и на Сина, и на Святия Дух” (Матей 28:19б).²⁸⁷

Но издигането на личното, индивидуално, духовно спасение, където повярвалият е очистен от своя грях и е съединен с Христос, не е крайната цел на Великото поръчение. Ще перифразираме репликата на Гейнс Добинс, спомената по-рано. На въпроса: “Не е ли обръщането във вярата крайната цел на Великото поръчение?” ние отговаряме: “Да, но на кой край?”

Гръцкият предлог eis (в) е използван тук по такъв начин, че да изразява „идеята за сфера.”²⁸⁹ Тоест това кръщение е белег и печат на това, че новоспечеленият ученик е в “сферата на” или “идва под Господството на” Бащата, Сина и Святия Дух.²⁹⁰ Или, както на следствието от него е описано на друго място, повярвалият вече е “в Христос.”²⁹¹ Следователно в момента на спасението изкупеният грешник е преместен от царството на Сатана и неговото господство²⁹² в царството и под господството на триединния Бог (Деяния 26:18).²⁹³ Интересно, в Книгата Деяния, където се намират историческите сведения за мисионерската работа на ранната църква, Христос е наречен “Господ” поне двадесет и шест пъти и вероятно цели деветдесет и два пъти.²⁹⁴ Наречен е “Спасител” само два пъти.²⁹⁵ Писанието ясно набляга върху Неговото господство в спасението и живота. И разбира се, цялото схващане за ученичеството, както е разбирано във Великото поръчение, подразбира отношенията между Господ и вярващия като отношения между учител и ученик.

Властта на триединния Бог е включена в кръщението чрез израза, показващ, че ученикът се кръщава в Неговото “име.” Вярно е, че древните юдеи често са използвали израза “името” като заместител на святото име на Йеова (поради страх от случайно нарушаване на Третата заповед). Независимо от това случаят в Матей 28:19 не е такъв. По-скоро употребата на “името”, съчетано с действието на кръщението, означава „собственост.”²⁹⁶ То не е само евраизъм или заобикаляне на Божията личност.²⁹⁷

Има основателно доказателство, че използваната тук терминология е била употребявана във и извън християнските кръгове по начин, който е от полза на разбирането на текста в Матей 28. Специалистите по гръцки език са открили, че “употребата на име (onoma) е често срещана в Септуагинта и в папирусите, означавайки сила или власт.”²⁹⁸ Например, войниците-езичници са се заклевали в името или притежанието на бог Зевс при започване на военна служба. А във финансовите дела парите са се плащали в името или на сметката и притежанието на някого. “Съответно в настоящия текст за кръстените може да се каже, че са пренесени в притежание на Бащата, Исус Христос и Неговия Дух.”²⁹⁹

Всичко това е важно. При обръщането към Господ Исус Христос хората се прекланят пред нов Господар и Учител, и получават белега и печата на Неговото царство. Следователно в това кръщелно дело на поклонение има публична, клетвена декларация за преминаването от една сфера на власт (на Сатана) в друга (на Бога).³⁰⁰ Това допълва идеята за християнското обновление на обществото, защото сега кръстеният е задължен да живее целия си живот според заветните наредби на новия Господар и да отхвърли стария.
Кръщение и клетва
В тази книга доказвам, че Великото поръчение е заветно задължение. Следователно то изисква заветна клетва на посвещение към условията на завета. Кръщението е белегът и печатът на завета и включва заветна клетва. Както говорих в Глава 2, клетвената част на завета съдържа санкции. Заветът представя обещанието за благословения при покорство на условията и заплашва с проклятия при непокорство. Макар да сме склонни да мислим само за славните обещания свързани с кръщението, в него има и негативни санкции.

Като белег и печат на изкуплението, кръщението говори за нашето спасение и обновяването на живота, което спасението донася. Както старото създание (физическият свят) излезе от водите (Битие 1:1-10), така и новото създание (изкупеният свят, т.е. спасението) излиза пак оттам. При изливането на водите на кръщението върху повярвалия³⁰¹ ние получаваме белега на идването на Святия Дух, Който осъществява нашия съюз с триединния Бог, очистването ни от греха и вярата в Христос. Следователно кръщението говори за благословение и прошка.

Но кръщението силно изявява и съда. Първото споменаване на кръщението в Новия Завет е при служението на Йоан Кръстител. Йоан кръщава с цел покаяние от греха, в очакване на идещия съд.³⁰² По-късно Христос употребява “кръщение”³⁰³ когато говори за Своя идещ съд, страдание и смърт. Авторът на Посланието към евреите също говори за “различни кръщения”³⁰⁴ в Стария Завет, “кръщения” извършвани с кръвта на убитите жертвени животни, което ясно говори за осъдителна смърт (Евреи 9:10, 13, 19, 21).

Християнското кръщение е свързано със съд. Петдесятният призив за кръщение беше даден в сянката на идващия огнен съд: разрушаването на Ерусалим (Деяния 2:19-21, 40-41). По същия начин Петър свързва кръщението с въпросите за живота и смъртта, когато го споменава в контекста на Ноевия потоп (1 Петрово 3:20-21). Избавлението от съда, за което говори кръщението, е чрез изкупителните страдания на Христос, изяснява Павел в Римляни 6. Там той конкретно споменава въпроса за смъртта, който кръщението съдържа, когато казва: “Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него в смъртта.”³⁰⁵

В крайна сметка може да се каже, че кръщението е “клетвен белег за лоялност към Господ Христос. . . . И ако непосредствената функция на кръщението в заветната наредба е да служи като ритуална клетва за ученичество, имаме още един признак, че кръщението е символично изобразяване на съда на завета. Както видяхме, ритуалите на заветната клетва бяха постановления на санкциите, призовани в клетвата.”³⁰⁶ Както обобщава Гари Норт: „. . . където има клетва, има и скрито проклятие. Без проклятие не може да има клетва.”³⁰⁷
Кръщение и общество
Повечето християни са съгласни, че кръщението е уместният библейски белег, който трябва да се прилага към новоповярвалите. В Новия Завет виждаме редица примери как отделни хора приемат кръщение при своето обръщане под влиянието на Великото поръчение. Говорим за етиопския евнух, за Павел, за Корнилий, Лидия, тъмничаря от Филипи, Крисп и Гай.³⁰⁸

Но поради това, че Великото поръчение е заветно поръчение, кръщението не може да бъде ограничено до индивидуалистична насоченост. Както Великото поръчение, така и самото кръщение имат общностно влияние. И този общностен замисъл включва кръщение и на семействата на вярващите.

В заветните отношения на Бога с Неговия народ има нещо, което можем да наречем принцип на семейната солидарност.³⁰⁹ Виждаме този принцип да действа в различни примери в Писанието. Например, макар Библията да казва, че “Ной придоби Господнето благоволение” (Битие 6:8), цялото му семейство беше поставено под закрила в ковчега поради Божия милостив завет.³¹⁰ По същия начин Божият завет беше установен с Авраам (Битие 12:1-3) – и с неговото потомство (Битие 17:7). Божият благодатен завет е предназначен да продължава в поколенията,³¹¹ точно както и Божиите страшни проклятия.³¹²

Поради това Бог благодатно освещава (отделя) потомството на верните към завета. Дори в Новия Завет Бог прави разграничение между децата на Своите хора и децата на невярващите: “Защото невярващият мъж се освещава чрез жената и невярващата жена се освещава чрез брата, своя мъж; инак децата ви щяха да бъдат нечисти, а сега са святи” (1 Коринтяни 7:14).³¹³ Това обяснява защо Христос положи ръце върху децата на последователите Си, за да ги благослови.³¹⁴ Когато Павел пише към “светиите” (отделените) на дадено място,³¹⁵ той включва заповеди за децата, които се броят между светиите.³¹⁶

В допълнение можем да отбележим, че новозаветните благословения, както и тези в Стария Завет, са оформени така, че да включват поколенията, а не да ги изключват: обещанието е за вярващите и за техните деца.³¹⁷ Няма нищо в Новия Завет, което да подкопава и да обезсилва старозаветния заветен принцип за семейна солидарност. Всичко потвърждава неговата продължаваща валидност. Следователно заветното разбиране за кръщението неизбежно води до кръщение на деца. За да докажем накратко това, нека разгледаме старозаветния белег на завета: обрязването. След това ще покажем елементите на приемственост между старозаветното обрязване и новозаветното кръщение.
Старозаветното обрязване

Очевидно обрязването е белегът на завета в старозаветната епоха, както се вижда в завета с Авраам (Битие 17:7, 10-11).³¹⁸ Всъщност Стефан го нарича “заветът на обрязването” (Деяния 7:8). А обрязването в Израел представяше дълбоки духовни истини.

1. Обрязването представлява съюз и общение с Бога. В Битие 17:10-11 за обрязването се говори като за белега на завета на Бога с Неговия народ: “Ето Моя завет, който трябва да пазите между Мене и вас, и потомците ти след тебе: всеки между вас от мъжки пол да бъде обрязан. Да обрязвате краекожието на плътта си; и това ще бъде знак за завета между Мене и вас.” Необрязването би би5ло нарушение на завета и би изключило необрязания човек от Божия народ: “А необрязаният от мъжки пол, чието краекожие на плътта не е обрязано, ще се изтреби измежду людете си, защото е нарушил завета Ми” (Битие 17:14).

Израел е бил в много личен съюз и общение с Бога, той не е съществувал само в политически отношения с Него.³¹⁹ Всъщност най-висшето благословение на Божия завет с Авраам, който беше подпечатан в обрязването, е: “Аз ще бъда ваш Бог, а вие ще бъдете Мой народ.”³²⁰

2. Обрязването представя символично премахване на осквернението от греха. Често в Стария Завет чуваме призива да се “обреже сърцето”,³²¹ т.е., от нечистота. Този дълбоко духовен призив показва свещеното взаимоотношение между видимото, физическо действие на обрязването и вътрешната, духовна реалност на очистването от греха.

3. Обрязването подпечатва вярата. В Новия Завет “Апостолът на вярата” ясно говори за връзката на старозаветното обрязване с вярата, фундаменталната християнска добродетел: Авраам “прие обрязването като знак и печат на правдата чрез вярата, която имаше” (Римляни 4:11). Обрязването е белег и печат на правдата, която идва от вярата. И за апостолите Авраам е главния пример за оправдание чрез вяра.³²² Всъщност, навсякъде Павел свързва обрязването с духовната реалност на спасението чрез вяра.³²³

В новозаветния етап на завета кръщението става белег на завета.³²⁴ Оттук следва, че Великото поръчение го налага върху новоповярвалите. (Матей 28:19). Както и обрязването, кръщението представя същите духовни истини: (1) Съюз и общение с Господ,³²⁵ очистване от осквернението на греха,³²⁶ вяра.³²⁷

В Новия Завет кръщението замени обрязването: “В Него бяхте и обрязани с обрязване не от ръка извършено, а с обрязването, което е от Христа, като съблякохте плътското тяло, погребани с Него в кръщението, в което бяхте и възкресени с Него чрез вяра в действието на Бога, Който Го възкреси от мъртвите” (Колосяни 2:11-12, курсивът е мой). Затова не е изненадващо, че следвайки примера, поставен от старозаветното обрязване, кръщението е споменато във връзка с обещанието към семействата (Деяния 2:38, 39), и че са записани примери на кръщение на цялото семейство.³²⁸

В Деяния 16:14-15 четем: “И някоя си богобоязлива жена на име Лидия . . . слушаше и Господ отвори сърцето й да обърне внимание на това, което Павел говореше. И като се кръсти тя и домът й, помоли ни казвайки: Ако ме признавате за вярна на Господа, влезте в къщата ми и седнете. И принуди ни.” Забележете, че се казва за Господ, че е отворил сърцето на Лидия, а пък “се кръсти тя и домът й.” Това точно съответства на ситуацията с обрязването в Стария Завет.³²⁹

Така заветният принцип на семейната солидарност продължава от Стария завет в Новия. Затова кръщаването на деца се основава на следните съображения: (1) Обрязването и кръщението представят едни и същи духовни истини. Обрязването е било извършвано на бебета, така че защо на бебета да не може да се прилага и кръщение? (2) За кръщението конкретно се казва, че замества обрязването, затова защо да не е за бебета? (3) Изкупителните обещания са дадени по такъв начин, че да включват вярващите и тяхното потомство, така че защо да не кръщаваме всички? (4) Казва се, че децата на вярващите са “чисти” и “святи”, така че защо да не прилагаме символа на очистването и към тях? (5) Кръщения на домочадия се появяват в текста на Новия Завет, в някои случаи дори когато само за родителите се казва, че са повярвали. (6) Няма сведения за отменяне на включването на децата в заветните обещания.

Семейството е първата опитност на детето в обществото. Поради това, че семейството е учебно поле за зрелия живот (Второзаконие 6:6; 1 Тимотей 3:4-5, 12; 5:8),³³⁰ кръщението носи със себе си силни обществени последствия.

Твърде много християни днес гледат пренебрежително на кръщението. Но неговата тясна връзка с Великото поръчение, с “всяка власт на небето и на земята,” трябва да предизвиква уважение към кръщението в разумния християнин. Заветните клетви са обвързващи – обвързващи завинаги. “На когото много са поверили, от него повече ще изискват” (Лука 12:48).

Очакването от влиянието на Поръчението е, че Благовестието на Исус Христос постепенно и все повече ще побеждава по света, докато голямото мнозинство от хората и обществата попаднат под неговата благодатна и свята власт. Крайното следствие ще бъде, че по цялата земя ще се наложат небивали (макар и не съвършени) правда, мир и благоденствие. С други думи, Библията представя славно оптимистично очакване за бъдещото обръщане на хората и народите по времето на тази настояща епоха на Благовестието. Този възглед за прогрес в историята е познат като постмилениализъм,³³¹ защото учи, че Христос ще се завърне след като милениалните условия са се разпространили по света.

А сега към настоящата задача. Спрямо светлото бъдеще за света, спечелено от Великото поръчение, нека разгледаме първо:
Упълномощаване за Поръчението
Тази точка трябва да се подчертае: На светска основа не може убедително да се защитава никакво оптимистично очакване за бъдещето на човечеството. Това славно постмилениално очакване по никакъв начин, вид, или форма не се основава на хуманистична теория или природни еволюционни сили.³³² Не можем да имаме големи очаквания за бъдещето на човека на основата на самия човек, защото “копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тези, които са плътски, не могат да угодят на Бога” (Римляни 8:7-8). Когато е оставен сам на себе си, светът на човека се покварява и унищожава, като класически пример е времето на Ной (Битие 6:5).

Надеждата за прогреса на човечеството под благовестието не е свързана и със собствените сили, мъдрост или разум на християнина.³³³ Оставени на своите собствени усилия, ние християните доста бързо научаваме, че “отделени от Мене не можете да направите нищо” (Йоан 15:5). Всъщност, това е добре показано и в историческия контекст, в който е дадено самото Великото поръчение. Поръчението беше дадено от Христос на малка група изплашени християни, които неотдавна Го бяха изоставили и бяха избягали.³³⁴ Тези хора се скриха изплашено заради силната съпротива срещу Христос, породена от юдеите и упражнявана от Римската империя,³³⁵ съпротива, за която Той пророкува, че ще става още по-силна по време на тяхното поколение.³³⁶

А сега Христос идва, за да заповяда на тези страхливи ученици да занесат Благовестието на “всички народи” (Матей 28:19), започвайки първо от Ерусалим (Лука 24:47)! Сега им е заповядано да приемат предизвикателството да проповядват името на Христос в Ерусалим, столицата на Израел и мястото на Христовото разпятие, и Рим, столицата на “народите” на Римската империя, под чиято власт беше изпълнено разпятието! Как можеха те да останат смели пред такова страшно бъдеще? Със сигурност то би изложило живота им на опасност между яростната юдейска съпротива³³⁷ и непоследователната римска правна система!³³⁸ И как можем да очакваме днес да имаме успех с Благовестието срещу нашата съпротива? Хуманистичната съпротива е добре финансирана, добре подготвена и има могъщи властови позиции!

Независимо от това, както ще видим, на основата на Божията върховна воля и Божиите принципи ни е осигурено славно бъдеще, защото Бог “върши всичко по решението на Своята воля.”³³⁹ Учениците и тогава, и днес трябва да знаят, че Всемогъщият Бог прави всички неща, дори злите намерения на човека, да работят за Неговата слава и доброто на Неговия изкупен народ.³⁴⁰

По отношение на величието на това Велико поръчение към народите, нашата заповед не е да “правим тухли без слама.” Славната надежда идва “не чрез мощ, нито чрез сила, но чрез Духа Ми, казва Господ на силите” (Захария 4:6б). Можем да сме сигурни, че всъщност “за всичко имаме сила, чрез Онзи, Който ни подкрепя” (Филипяни 4:13). Защото “Бог е силен да преумножи всякакво благо, така че като имате всякога и във всичко достатъчно във всяко отношение, да изобилствате във всяко добро дело. . . . Този, който дава семе на сеяча и хляб за храна, ще даде и ще умножи вашето семе за сеитба, и ще направи изобилни плодовете на вашата правда” (2 Коринтяни 9:8, 10).

Вместо върху греховен натурализъм, очакването за победата на Благовестието е основано върху висш супернатурализъм, който включва могъщото, променящо духовно влияние на Божието и Христово Слово, “живо, деятелно, по-остро от всеки двуостър меч, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето” (Евреи 4:12). Всъщност, Благовестието на Исус Христос е истинската Божия сила за спасение, първо на юдеина, а след това и на езичника.³⁴¹ И Великото поръчение добре осведомява учениците за това.

Няма да разглеждам изчерпателно “основанието за надежда”, защото го направих по-горе (Глава 3-4). Но го въвеждам тук като напомняне. Сигурната основа за славната надежда за изкуплението на човечеството е върховната власт на Исус Христос, Господарят на господарите и Царят на царете.

Трябва да помним, че Великото поръчение започва с тази възвишена декларация: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18б). Тази власт обхваща небето и земята, и е “над всяко име, което се именува.”³⁴² Христос има властта да изпълни Своята воля сред хората.³⁴³ Той има “всяка власт” да заповяда на тези слаби, пипкави и уплашени ученици да се захванат с променящото света дело, което Той иска да се свърши. Тази власт включва и триединния Бог, защото кръщението е в “името на Бащата, и Сина, и Святия Дух” (Матей 28:19б). Каква сила имат смъртните хора или дори адът срещу такава власт?
Силата за надеждата

Чрез Божията благодат – и единствено чрез Божията благодат – можем да вършим Господното дело с надежда за успех: “Затова, любезни мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилствайте всякога в Господнето дело, като знаете, че в Господа трудът ви не е празен” (1 Коринтяни 15:58). Макар да сме слаби и сами, на нас ни е обещано, че Христовата благодат ни е достатъчна, “защото силата Ми в немощ се показва съвършена” (2 Коринтяни 12:9а). Неговата сила се усъвършенствува в нашата слабост. Увереността за продължаването на завета чрез Великото поръчение е дадена предвид тези истини.

Думите на властта, предявена от Христос, поставят ударението точно върху Този, на Когото е дадена властта. Точният ред на думите в началото на Великото поръчение е: “Дадена Ми е всяка власт на небето и на земята.”³⁴⁴ Граматически в изреченията в гръцкия език върху думите, които първи се произнасят, се поставя ударение (това се нарича “пролепсис”); тук тези подчертани думи са: “даде Ми се.” Стоящ там, сред учениците, пред и заедно с тях в своето възкресенско тяло, беше точно Този, Който току-що беше победил смъртта! Той отвори устата си към тях и обяви, че притежава необходимата власт да им помогне. Самото Му присъствие беше урок: Той има властта да направи немислимото.³⁴⁵

Нещо повече, макар и скоро да щеше да се завърне телесно на небето (Деяния 1:9), Той им остави обещание, което дава сила: “Ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20б). Той не само привлича вниманието им с “ето,” но и отново гръцкият синтаксис е поучителен. Гръцкият език има спрежения. Тоест, неговите глаголи не се нуждаят от местоимения, за да се определи значението им. Съдържащото се в глагола окончание дава идея за местоимението. Но когато местоименията се използват с глагола, както е тук, това значи, че върху твърдението се поставя голямо ударение. Както казва Робъртсън: “Когато се изразява подложното местоимение, има известно ударение, тъй като подлогът е вече в глагола.”³⁴⁶

На гръцки Христос можеше да каже просто: “С вас съм” (Гр.: meth humon eimi). Но Той е много по-категоричен; той е решен да даде съвсем ясна представа на тези слаби ученици. Тук той казва буквално “Аз съм с вас” (Гр.: ego meth humon eimi). Както отбелязва Ленски: “Ego определено е категорично”, означаващо по същество: “Самият Аз.” Тоест той казва: “Самият Аз съм с вас.” Намерението е ясно: Неговите изплашени, страхливи ученици трябва “да приковат очите и сърцата си върху Него.”³⁴⁷ Този, Който претендира за “всяка власт на небето и на земята,” и Който е възкръснал от мъртвите, ще бъде с тях.³⁴⁸

Вярващите имат достатъчно сила за задачата да евангелизират света и за труда на християнско преобразяване на обществото, който пряко следва от евангелизирането.³⁴⁹ Християнинът има пребъдващото присъствие на възкресения Господ на славата³⁵⁰ чрез духовното действие на обитаващия в него Святи Дух,³⁵¹ за Когото Христос казва, че дава “сила отгоре” (Лука 24:49). Християнинът не трябва да чете вестници и да се страхува от посегателствата на различните клонове на светския хуманизъм в историята, защото светският хуманизъм във всичките си прояви е само един идол за унищожаване.³⁵²

И това упълномощаващо, даващо сила присъствие не е ограничено за апостолската епоха на църквата. Четири пъти в тези три стиха Христос говори за “всяка” или „всичко.” В стих 18 заявява “всяка власт.” В стих 19 заповядва обучаването на “всичките народи.” В стих 20а заповядва пазенето на “всичко, което съм ви заповядал.” В стих 20б обещава “Аз съм с вас през ‘всичките дни’³⁵³ – до окончателния край на времето.”³⁵⁴

Тук обещанието на Христос е заветно обещание, установяващо наредбите по наследяването. Неговото присъствие ще бъде с Неговия народ през цялото време, докато е на земята. Граматиката тук предполага, че той ще бъде с тях във всеки един ден, през “всичките дни”, които им остават. И поради величието на предстоящата им работа – Той им заповядва да “научат всичките народи” – Неговото второ идване, което ще приключи епохата на Благовестието, по необходимост лежи в далечното бъдеще. Както Брус проницателно отбелязва: “всичките дни, както се подразбира, могат да бъдат много; видението на бъдещето се удължава.”³⁵⁵ Независимо от това възкръсналият Христос обещава, “Самият Аз” с “всяка власт на небето и на земята” съм с вас до този далечен край.
Целта на Поръчението
Показах, че чрез наследяването на завета могъщият Христос обещава да бъде винаги със Своите хора. Но това само прави славното очакване за обръщането на света и следващото от него славно бъдеще само теоретична възможност. С Христовото присъствие тежестта на работата със сигурност не е съкрушителна.

Но ще стане ли така в действителност? Наистина ли евангелизацията на света – включвайки всички хора и народи – е очакваната цел на Великото поръчение? Търсим важен смисъл в съответствието между Господната молитва и Великото поръчение: трябва ли с вяра да се молим “Да дойде Твоето царство, да бъде твоята воля на земята, както е на небесата” (Матей 6:10) и след това да работим действително за изпълнението на Поръчението да “научим всичките народи”?

Беше ли прав някога Жан Калвин (1509-1564), пишейки следното относно Христос и Великото поръчение?
Той трябва да притежава върховна и наистина божествена власт да заповядва, да обяви, че в Неговото име е обещан вечен живот, че цялата земя лежи в Неговата власт, и че се разгласява учение, което ще покори всеки стремеж към себевъзвисяване и ще доведе целия човешки род до смирение.³⁵⁶
Накратко: те трябваше да доведат всички народи до покорство на вярата чрез разгласяване на Благовестието навсякъде и трябваше да подпечатат и да удостоверят своето учение чрез белега на Благовестието.³⁵⁷
Беше ли обичаният коментатор Матю Хенри (1662-1714) в съгласие с библейската заповед, когато перифразира Христовата заповед във Великото поръчение: “Направете всичко, което можете, да направите народите християнски народи”?³⁵⁸

Безспорно Христос очаква точно това. Нека да видим:

По-рано в Глава 4 отбелязах как Христос насочва Поръчението към всички общества и народи, а не само към отделни хора. В Глава 5 показах как мисията на Христовия народ е да “научи” онези, за които то е предназначено. Тук отивам по-далеч за да разгледам важния факт, че Христос напълно очаква народите да бъдат обърнати и доведени под Неговата благодатна власт.

Отново трябва да уточня, това, което казвам, за да разпръсна всички погрешни впечатления. Не твърдя, че всичко във Великото поръчение е насочено към обществено обновление, и че останалото е странично. Първоначалното влияние на Великото поръчение неизбежно работи първо върху отделни хора, спасявайки ги от техните грехове и давайки им нови сърца. Тогава тези спасени хора, които са спасени и са получили нови сърца, са задължени да живеят нов живот. На всички християни Писанията заповядват: “изработвайте спасението си със страх и трепет; защото Бог е, Който според благоволението Си действа във вас да желаете това и да го изработвате” (Филипяни 2:12б-13). Християните трябва да пленят всяка своя мисъл и да я подчинят на Христос (2 Коринтяни 10:56). Християнската обществена промяна неизбежно изисква масово спасение на множества отделни хора. Християнското обществено обновление подразбира лично спасение на отделни хора.³⁵⁹

След като накратко отбелязахме това, се обръщам към думите на Великото поръчение, както действително са произнесени от нашия Господ. Приложимата тук част от Христовата заповед е напълно ясна: “научете всички народи, като ги кръщавате в името на Бащата и Сина, и Святия Дух.” Че Той напълно очаква успешното научаване на всички народи, може да се обоснове върху следното:

В Деяния 14:21 четем: “И след като проповядваха благовестието в този град и научиха много ученици, върнаха се в Листра, Икония и Антиохия.”³⁶² Тук на всички е ясно, че “многото” са били “научени.” Кой би оспорил ясното твърдение, че апостолите наистина “научиха” (активното наклонение на matheteuo) “многото”, които са изрично споменати? Същото граматично отношение е използвано в Матей 28:19, където четем заповедта: “научете всичките народи.” Как е възможно някои хора да не разбират, че Христовата заповед включва действителното научаване на “всичките народи”? Не е ли думата “народи” във винителен падеж и следователно пряко допълнение на обучаващата работа на Църквата? В допълнение, Ленски заявява за тази заповед да научаваме: “това повелително наклонение разбира се ‘да превърнат в ученици,’ а неговото несвършено време предава мисълта, че това действително ще бъде направено.”³⁶³

Второ, езиковото значение на думата matheteuo подкрепя учението за очакването на световно обръщане към вярата. Както отбелязах по-рано в друг контекст, гръцкият глагол matheteuo не означава просто “свидетелствам.” Той включва действителното довеждане на личността или личностите под авторитетното влияние и наставление на обучаващия. Той включва действително създаване на ученик на Христос.

Трето, допълващата и равностойна заповед очаква световни обръщания към вярата. Очевидно е, че заповедта да обучават действително очаква обръщането и обучаването на народите, защото тези народи после трябва да бъдат кръстени: “научете всичките народи, и кръщавайте ги” (гр.: autous). Според Христовата заповед, тези, които са научени, трябва да бъдат кръстени, което действие ясно изобразява тяхното идване под властта на триединния Бог, т.е. превръщането им в християни.³⁶⁴ В оригиналния гръцки език местоимението в множествено число autous (“тях”) се отнася за съществителното в множествено число ethne (“народи”). От народите се очаква да станат християни чрез обучение и чрез кръщението да бъдат белязани като наистина намиращи се под Божието управление.

Мнозина се опитват да заобиколят тази точка като твърдят, че местоимението “тях” не се отнася за “народите”, а за онези, които са направени ученици.³⁶⁵ Те предполагат, че не народите като народи, а отделни хора измежду народите ще бъдат кръстени. Смятат така, защото местоимението autous (“тях”) е в мъжки род, докато съществителното ethne (“народи”) е в среден род. Обикновено местоименията се съгласуват по род със съществителните. Отправената идея е, че съществителната форма на глагола “правя ученици” е mathetes, което е в мъжки род.

Този възглед не изглежда да има достатъчно однования, защото поставя съществително (“ученик”) там, където в действителност има глагол (“правя ученици”). И прави това въпреки че има подходящо предшествуващо съществително, което е отделено от местоимението само с една дума.³⁶⁶ То също налага едно общо правило отвъд необходимостта. Grammar на Уайнър отбелязва: “Характерна особеност на местоименията, били лични, показателни или относителни, е, че нерядко приемат различен род от този на съществителните, към които се отнасят, като се зачита значението на съществителните, а не техния граматически род . . . както е в Матей 28:19. . . .”³⁶⁷ Робъртсън категорично заявява: “В Матей 28:19 autous се отнася за ethne.” Той също посочва, че “личните местоимения понякога са използвани свободно според смисъла.”³⁶⁸ Ленски се съгласява.³⁶⁹

Обучението е за “всичките народи” (Матей 28:19а). Проповядването на покаяние е за “всичките народи” (Лука 24:47). Защо всичките народи да не бъдат кръстени? (Матей 28:19б)? Всъщност, не очакват ли това и старозаветните пророци? Например Исая 52:12-15 пророкува за Христос:

ще се възвиси и издигне, и ще се възнесе твърде високо.

Както мнозина се чудеха на Него

(толкова беше обезобразено лицето Му, повече от лицето на който и да е човек,

и образът Му – от образа на който и да е от човешките синове),

така Той ще поръси много народи;

царете ще затворят устата си пред Него.” (Курсивът е мой.)
Четвърто, на други места есхатологията на Писанието очаква световни обръщания към вярата. Макар мястото да възпрепятства пълно разглеждане на доказателствата, ще избера само два типа доказателства за научаването и за кръщаването – християнизацията – на света.³⁷⁰

Съществуването и очакванията на Христовото царство. Че Христовото царство присъства мощно и влиянието му расте е очевидно от следните съображения:

1. Времето на царството дойде в служението на Христос. “Времето се изпълни, и Божието царство наближи” (Марк 1:14-15).³⁷¹

2. Царството беше обявено за присъстващо и действащо по време на Неговото служение. “Но ако Аз чрез Божия Дух изгонвам бесовете, то Божието царство е дошло върху вас” (Матей 12:28).³⁷²

3. По времето на Неговите слушатели то щеше да покаже своята сила: “Истина ви казвам: Има някои от тук стоящите, които никак няма да вкусят смърт, докато не видят Божието царство, дошло в сила” (Марк 9:1).³⁷³

4. Сега Христос е при Божия престол, управлявайки и царувайки над Своето царство: “На този, който победи, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол” (Откровение 3:22).³⁷⁴

5. Неговото управление ще нараства, за да обхване целия свят, докато сломи всяка съпротива: “Той, като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога, и оттогава нататък чака, докато се положат враговете Му за Негово подножие” (Евреи 10:12-13).³⁷⁵

1. Той умря, за да изкупи “света.” Гръцката дума за “свят” (kosmos) обозначава света като система от хора и неща. Бог създаде този свят на хора и неща; Христос дойде, за да го изкупи за Бога. “Бог не е пратил Сина в света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17).³⁷⁷

2. Той умря с очакването да привлече “всички хора” при Себе Си: “И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си” (Йоан 12:31).³⁷⁸ Христос е наречен “Спасителят на света”, заради цялостния замисъл и масивното влияние на Неговото изкупително дело. Великото поръчение е средството, чрез което Бог ще привлече всички хора към Христос.
Отричане на надеждата

Въпреки ясното твърдение на Великото поръчение, има влиятелни евангелски християни, които по някакъв начин пропускат очевидното. На една академична дискусия върху този въпрос някои евангелски християни поддържаха “безполезността да се опитваме да променим света в настоящата епоха.”³⁷⁹ Диспенсационалистичният теолог Харолд Хьохнър например отговори на постмилениалната надежда по следния начин: “Просто не мога да приема тяхната основна презумпция, че можем да направим нещо значително, за да променим света.”³⁸⁰

Друг евангелски християнин, Алберт Дагер, каза: “Да се ‘научат всичките народи’ или да се ‘направят ученици [измежду] всичките народи’ не означава, че всеки народ като цяло ще научи един ден пътищата на истината. Великото поръчение изисква от нас да отидем при всички народи и да научим ‘всеки, който ще бъде спасен.’”³⁸¹ Интересно е да отбележим, че за да омаловажи славното очакване на Поръчението, Дагер трябва да прибави думи към текста. Следните думи в курсив показват неговите текстови добавки: “направят ученици [измежду] всичките народи”, “отидем при всичките народи” и “научим ‘всеки, който ще.’” Христос просто казва: “научете всичките народи”, без всичките тези разкрасявания. Основният въпрос е този: научаването (дисциплинирането) на народите означава да разпространим властта на Божието царство в историята.

Една издадена наскоро евангелска книга прави опит за изграждане на силна теза срещу очевидното значение на Великото поръчение, теза, която е основен предмет на тази книга. Популярният автор Хал Линдзи енергично напада тълкуванието на Великото поръчение, което предлагам тук. Той цитира Великото поръчение със забележки върху превода и след кова коментира тези забележки: “И тъй идете и направете ученици от [гръцки = измежду] всичките народи [ta ethne на гръцки = езичниците], като ги кръщавате. . . . Нищо в тези текстове от Великото поръчение не води до заключението, че ще обърнем света и ще господстваме над него.”³⁸²

По-късно, след като цитира постмилениалисти, които разглеждат Поръчението така, както го представям, той коментира:
Те тълкуват заповедта “научете всичките народи” така, че да означава християнизирането на обществото и на културата, и систематичното завземане на всички правителства³⁸³ по света.
Има много важна причина, освен онези, изброени по-горе, това тълкуване да не може да се подкрепи с Библията. Оригиналният текст на Матей 28:19 не позволява това тълкувание. Конструкцията в родителен падеж означава “част от цялото.” Думата “народи” е същата гръцка дума (ethne), която разгледах в четвърта глава. . . .
Никога не е имало и никога няма да има напълно християнска нация докато Господ Исус Христос лично не царува на тази земя.³⁸⁴
В отговор казвам, че има много важна причина тълкуването на Линдзи да не може да се подкрепи: Няма абсолютно никакъв родителен падеж на думата “народи” в Матей 28:19! Ако няма родителен падеж, не може да има “конструкция в родителен падеж.” Това, което той приема за родителен падеж в действителност е винителен, за което ни обвинява нас! Следователно неговата “много важна причина” е плод на неговото въображение. Освен това Писанията, които цитирах по-горе, очакват християнски свят като следствие от разпространението на Благовестието на Исус Христос.

Доналд Барнхаус, диспенсационалистичен предвестник на Линдзи, Хънт и други, цитирани дотук, със сигурност греши, когато изтъква идеята за постоянния малцинствен статус на християнството. Той се опитва да прави това на основа на твърдението в Деяния 15:14: “Затова, заедно, те означават да ‘призове измежду,’ да вземе нещо от неговата среда. Това е което прави Бог. Той посяга и изважда хора. Бог няма да спаси всеки във Филаделфия, или Ню Йорк, или Сан Франциско, или Роктаун Сентър, или къде да е. Не, Бог казва: ‘Спасявам този, и онзи, и тези, и онези и този човек и онзи човек.’”³⁸⁵

Но тогава какво остава от това, че Той е Спасителят на света (Йоан 4:42) и всички хора (Йоан 12:32)? Защо ни заповядва да “научим всичките народи, кръщавайки ги” (Матей 28:19)?

Хаус и Айс твърдят за различни следвъзкресенски поръчения на Христос: “В нито един от тези текстове няма нито реч, нито тон, които да подкрепят идеята за християнизация на света.”³⁸⁶ Но както показах, точно това е “речта” и “тонът” на Великото поръчение. Интересно е, че тези диспенсационалистични³⁸⁷ автори са в противоречие с други диспенсационалисти, които пък енергично настояват, че Великото поръчение включва самото научаване на народите. Диспенсационалистът У. Х. Грифит Томас пише:

По същия начин Антъни Хьокема пише: „Едновременно с растежа и развитието на Божието царство в историята на света след идването на Христос виждаме растежа и развитието на царството на злото.”³⁹¹ И в отговор на постмилениалното тълкувание на Матей 28:18-20, както е изложено от Лорен Бетнер,³⁹² Хьокема твърди: “Ясното значение на [Матей 13:36-43] е, че сатанинското царство, ако можем да го наречем така, ще продължи да съществува и да расте едновременно с растежа на Божието царство, докато Христос се върне. Новият Завет дава признаци за продължаващата сила на това ‘царство на злото до края на света.’”³⁹³ Хендрикус Беркхоф също представя паралелно развитието на доброто и злото.³⁹⁴

Всяко такова не-постмилениално мислене се препъва във величието на Великото поръчение. Защото в това Поръчение намираме живо очакване за причиненото от Благовестието обръщане на света. Очакване, което е напълно съвместимо с учението на Писанието във всичките му части. Очакване, което не налага вмъкване на думи в текста. Славна надежда, която е напълно съизмерима с получената власт и постановената цел.