Социалното сътрудничество и социалното взаимодействие

Социалното сътрудничество и социалното взаимодействие са често употребявани термини заозначаване на индустриалните отношения. Тези термини, обаче, са по-тесни по смисъл от понятията “социално партниране” и “социално партньорство”, доколкото те не показват продължителното, трайното взаимодействие между страните, които участват в него.

В същото време термините “социално сътрудничество” и “социално взаимодействие” не са приемливи от принципна гледна точка тъй като ограничават индустриалните отношения единствено до социалната проблематика, като изключват от техния обект въпросите, свързани с формирането и/или изпълнението на икономическата политика.

В някой страни (Франция, Белгия и др.) като синоним на индустриалните отношения се употребява понятието “междупрофесионални отношения”. В Япония за тази цел се употребява понятието “взаимоотношенията работна сила – работодател”. Тези понятия отразяват спецификата и разбирането на индустриалните отношения в тези страни.

Страните в индустриалните отношения имат различни очаквания от социалната стабилност в страната.

 Държавата очаква тя да помогне за постигнето на желаната икономическа стабилност и желаният икономически растеж като условие и предпоставка за икономическа и политическа стабилност, за разработването, провеждането и подържането на ефективна икономическа и социална политика.

 Работодателите очакват тя да помогне за повишаването на производителността на труда и конкурентно способността на предприятието или организацията, за разширяване на производството, за ефективна реплика на предизвикателствата на пазара.

 Работниците и служителите очакват здравословни и безопасни условия на труд, възнаграждение, отговарящо на положения труд и на постигнатите резултати, осигуряващо достойното им съществуване, както и възможност за професионално и квалификационно развитие и израстване в кариерата.

Очакванията на страните от участието им в индустриалните отношения са органически свързани помежду си.

Очакванията на държавата чрез индустриалните отношения да се постигне стабилен икономически растеж са условие и предпоставка за сбъдването на очакванията на работодателите. И, обратно, сбъдването на очакванията на отделните работодатели чрез индустриалните отношения да постигнат висока производителност на труда и висока конкурентно способност са условие и предпоставка за стабилен икономически растеж в страната, за провеждането на ефективна икономическа и социална политика.

Очакванията на работодателите, на предприемачите чрез индустриалните отношения да постигнат висока производителност и висока конкурентно способност е условие и предпоставка за постигането на такава финансова стабилност, която ще им позволи да инвестират средства за създаване на здравословни и безопасни условия на труда, за умножаване на човешкия капитал, за увеличаване на трудовото възнаграждение в съответствие с растежа на производителността на труда, както и за да постигне стабилна и висококачествена заетост на човешките ресурси. А това е сърцевината на онова, което очакват работниците и служителите от индустриалните отношения.

Очакванията на работниците и служителите чрез индустриалните отношения да бъдат отстранени, ограничени или намалени опасностите за живота и за здравето им, да получават за положения труд възнаграждение осигуряващо достойното съществуване на техните семейства, както и да получат възможност за професионално и квалификационно развитие и израстване в кариерата е условие и предпоставка за сбъдване на очакванията на работодателите – да разполагат с човешки ресурси, които ще гарантират постигането на основните цели на предприятието или организацията.

1.4. Индустриалните отношения, политическата

демокрация и пазарната икономика

Индустриалните отношения са неразделна част от съвременната обществено-икономическата система. Те пренасят в икономическите и в социалните отношения онези принципи, които са залегнали в основата на политическата демокрация и на пазарната икономика. По-конкретно, това са принципите на свободата, на плурализма и на участието на работниците и служителите и на работодателите при вземането на решения по въпроси, които ги засягат непосредствено. Световната практика показва, че политическата демокрация, пазарната икономика и индустриалните отношения са неделими. Нито една от тези три системи не може да постигне своите същински цели, ако не постигнат своите цели останалите две системи. [2] Казано с други думи, не може да има политическа демокрация и пазарна икономика, ако няма ефективно работеща система на индустриални отношения. И обратно, не може да има ефективно работеща система на индустриални отношения ако няма политическа демокрация и пазарна икономика.

Връзката обаче на индустриалните отношения с политическата демокрация не е лишена от известна противоречивост. Наистина съвременните индустриални отношения са резултат от развитието на политическата демокрация и са немислими без нея. Едновременно с това те съдействат за развитието на политическата демокрация като привличат работниците и служителите, пряко или посредством техните организации, в дейността по разработването и/или реализирането на икономическата и на социалната политика, както и при вземането на решения по въпроси, които ги засягат непосредствено. В същото време обаче, те могат да се разглеждат и като един от факторите, който ограничават полето на политическата демокрация, тъй като при споразумение между страните по проблемите, обект на обсъждане в системата на индустриалните отношения винаги, се "прави реверанс" на определени групови интереси. Това може да стане само за сметка на други групови интереси, а понякога и за сметка на общите национални интереси.

Това противоречие между индустриалните отношения и политическата демокрация обикновено, както е показала световната практика, не поражда сериозни практически проблеми на обществената, политическата икономическата и социалната система на съответнитестрани. То се възприема като естествена потребност и компромис, които са необходими за запазване на социалната стабилност в страната. Към това трябва да се добави и доминиращото разбиране, че ако участието на работниците и служителите и на работодателите при вземането на решения, свързани с въпросите, които ги засягат рядко поражда проблеми за политическата демокрация, то такива проблеми неизбежно възникват, когато тези организации не участват или не представляват в достатъчна степен интересите на работниците и служителите или интересите на работодателите в този процес. [3, 10]

Не е лишена от противоречивост и връзката, която съществува между индустриалните отношения и пазарната икономика. Всеобщо е разбирането, че индустриалните отношения са немислими без пазарната икономика. В същото време, обаче, основните следствия на съвременните индустриални отношения много често са обикновена държавна намеса в икономическата и социалната сфера, обикновено под натиска на организациите на работниците и служителите, и/или на работодателите, която трябва да коригира, по определен начин и в определена степен, действието на пазарните сили в дадения момент, на даденото място и при дадените условия, така че да се неутрализират социалните негативи на икономическото развитие и да се постигнат определени икономически и/или социални цели.

Това противоречие между принципите на пазарната икономика и индустриалните отношения обикновено се разглежда като естествен социален коректив на невидимите пазарни сили, тогава когато настъпи срив в пазарните механизми и, в същото време, като важно условие и предпоставка за ефективното функциониране на пазарната икономика в съвременните условия.
Глава втора
Общи принципи на съвременните

индустриални отношения

1.1. Ролята на Международната организация

на труда за развитието на индустриалните

отношения
Развитието на съвременните индустриални отношения е непосредствено свързано с възникването и с дейността на Международната организация на труда.

Международната организация на труда е създадена през 1919 г. въз основа на Парижките договор, едновременно с Обществото на народите¹. По силата на тези договори първоначалните членове на Обществото на народите се обявяват и за първоначални членове на Международната организация на труда, а впоследствие качеството член на Обществото на народите дава и качеството член на Международната организация на труда.

Като мотиви за създаването на Международната организация на труда Съюзните и Сдружени сили – победителки в Първата световна война сочат своето разбиране, че:

 Всеобщият мир, към който се стреми Обществото на народите не може да бъде установен по друг начин освен върху основата на социалната справедливост.

 Съществуващите условия на труд налагат за голям брой лица несправедливост, бедствия и лишения и поради това пораждат недоволството им, което поставя в опасност световният мир и хармония. За да се премахне тази опасност трябва да се определи максималната продължителност на работния ден и на работната седмица; да се води борба срещу безработицата; да се гарантира надница, осигуряваща условия за прилично съществуване; да се осигури защита на работниците срещу общите и професионалните болести и нещастията, произхождащи от труда; да се покровителства труда на децата, юношите и жените; да се покровителстват пенсиите за старост и инвалидните пенсии; да се защитават интересите на работниците, заети в чужбина; да се утвърждава принципа за синдикална свобода; да се развива организацията на професионалното и техническото образование и други.

 Установяването на един истински хуманен режим на труд може да стане само в световен мащаб. Ако един народ, който и да е той, не възприеме и не установи истински хуманен трудов режим, това представлява пречка за усилията на другите народи, желаещи да подобрят участта на работниците в собствените си страни. [4, 77]

За реализирането на това свое разбиране Съюзните и Сдружени сили – победителки в Първата световна война, движени от чувството на справедливост и хуманност, а също и от желанието да осигурят един световен траен мир, се съгласиха да основат една постоянна международна организация – Международната организация на труда.² [4, 77]

Още с обявяването на Международната организация на труда Съюзните и Сдружени сили – победителки в първата световна война признават, че разликата в климат, нрави и обичаи на икономическа навременност и индустриални традиции правят мъчно постижимо незабавното и абсолютното приравняване в трудовите условия. Но убедени, че трудът не трябва да се смята за обикновена търговска вещ, те мислят, че има начини и начала за уреждане условията на труд, които всички индустриални общества трябва да се стараят да приложат, доколкото особените условия, в които се намират, биха позволили това. Към тези начини и начала договарящите страни считат за особено важни и спешни следните:

 трудът не трябва да се счита като стока или търговска вещ;

 правото на сдружаване за постигане на всякакви цели не противоречи на законите, както за работници, така и за господари;

 изплащаната надница на работниците трябва да бъде достатъчна за да осигури сносен живот, според схващанията за това на времето и в страната³;

 възприемане на осемчасов работен ден или на 48 часова работна седмица, като цел, която трябва да се постигне, дето още не е постигната⁴;

 възприемане на седмична почивка най-малко двадесет и четири часа, която би трябвало да включва неделята винаги, когато това е възможно;

 премахване на детския труд и задължения да се прокарат необходимите ограничения относно труда на юношите, за да могат те да продължат възпитанието си и да се осигури физическото им развитие;

 мъже и жени трябва да получават еднаква надница за работа от еднаква ценност;

 нормативните актове на всяка държава, които са свързани с условията на труда трябва да осигурят справедливо икономическо положение на всички работници, които законно живеят в страната;

 всяка държава трябва да организира инспекционна служба, в която да влязат и жени, за да се осигури прилагането на законите и правилниците за защитата на работниците. [4, 84-85]

През 1944 г., когато Международната организация на труда има зад себе си 25 години работа и се подготвя за следвоенната си дейност, приема на 26-тата си сесия във Филаделфия, САЩ , Декларация, в която тържествено се потвърждават задачите и целите на организацията. Тази декларация прокламира, че:

 трудът не е стока;

 свободата на печата и на сдружаване е необходимо условие за постоянен прогрес;

 бедността, където и да съществува, представлява опасност за напредъка на всички;

 борбата срещу мизерията трябва да се води неуморно във всяка държава и чрез постоянни и съгласувани международни усилия, в които представителите на работодателите и на работниците и служителите, като сътрудничат на равноправна основа с представителите на правителството, участват в свободни дискусии и във вземането на решения с демократичен характер, за да съдействуват за общото благо.

Като потвърждава обосноваността на заявлението в своя устав, според което траен мир може да се установи само върху основата на социалната справедливост, Генералната Конференция на Международната организация на труда от 1944 година потвърждава, че всички хора, независимо от тяхната раса, вяра или пол, имат право да осъществяват своето материално благосъстояние и духовно развитие в свобода и достойнство, в икономическа сигурност и с равни възможности. Създаването на условията, които позволяват да се постигне този резултат, трябва да бъде основната цел на всяка национална и международна политика. Всички програми за развитие и взетите национални и международни мерки в икономическата и във финансовата област трябва да бъдат преценявани от тази гледна точка и приемани само когато са от естество да съдействат, а не да възпрепятстват достигането на тази основна цел. Международната организация на труда трябва да проучва и да разглежда в светлината на тази основна цел в международен план всички програми за развитие, както и мерките от икономически и финансов характер. [5, 86-87]

Международната организация на труда е международна правителствена организация. В нея членуват държавите. Първоначално тя функционира като част от системата на Обществото на народите, а след 1945 г. е призната за специализирана организация на ООН по въпросите на труда. През 1919 г. в нея са членували 29, предимно европейски страни, в края на март 1992 г. има 153 члена от всички региони на света, [5, 20] а към края на м. април 2005 г. в работата на Международната конференция на труда участвуват 178 страни. Последната страна, приета за член на Международната организация на труда е държавата Самоа – на 7 март 2005 г.

България е член на Международната организация на труда от 6 декември 1920 година.

Международната организация на труда е изградена на трипартитна

(тристранна) основа. В нейните органи участват по 4-ма представители на всяка страна – членка на организацията с право на глас. Право на 2 гласа имат представителите на съответното правителство, на 1 глас – представителите на работниците и служителите на съответната страна и на 1 глас – представителите на работодателите на съответната страна. Тази структура на организацията позволява, от една страна, в обсъждането и решаването на основните проблеми на труда и на трудовите отношения да участват трите най-заинтересовани страни в тази област и, от друга страна, да се достигне до такова решение, което да предотвратява социалното напрежение и да бъде еднакво приемливо за трите страни. Що се отнася до съотношението 2:1:1 в полза на представителите на правителството на съответната страна, то отразява идеята за отговорността на държавата при решаването на проблемите на труда чрез провежданата от нея икономическа и социална политика⁵.

Основните органи на Международната организация на труда са три:

 Обща конференция от представители на Членовете, която заседава всякога, когато това е нужно, и, най-малко, един път в годината. В съвременната практика Международната конференция на труда се провежда ежегодно, обикновено през м. Юни, в Женева.

 Административен съвет, който се състои от 56 члена: 28 души представители на правителствата, 14 представители на работодателите и 14 представители на работниците и служителите. Той е основният изпълнителен орган на Международната организация на труда и ръководи нейната работа в интервала между Международните конференции на труда.

 Международното бюро на труда е секретариат на Международната организация на труда, оперативен, изследователски и издателски център. В него и в неговите звена по целия свят работят приблизително 1800 души, произхождащи от около 100 народности. Дейностите му са децентрализирани по регионални, областни и отраслови служби в повече от 40 страни в света.

Работата на Административния съвет и на Международното бюро на труда се подпомага и от тристранни комитети по основните клонове на индустрията и от експертни комисии, които работят в най-различни области: професионална подготовка, повишаване квалификацията на ръководните кадри, безопасност на труда и здравеопазване, образование на работниците, специални проблеми на жените и на младите работници и служители.

Дейността на Международната организация на труда е свързана със:

 разработване на международно ниво на политика и програми, които целят да се подпомогне подобряването на условията за живот и труд, увеличават възможностите за заетост и спомагат за зачитането на основните права на човека;

 създаване на международни норми на труда, предназначени да служат като ръководство на националните органи на власт и по този начин да спомагат за постигане на поставените от тези норми цели;

 осъществяване на обширна програма на международно техническо сътрудничество, което цели да подпомогне правителствата да осъществяват тази политика на дело;

 разработване на програми за професионална подготовка, образование, изследователска и издателска дейности, посредством които се подпомагат всички тези усилия.

Една от най-важните дейности на Международната организация на труда е приемането на международни конвенции и препоръки, които установяват международни норми на труда от тристранната Международна конференция на труда. Държавите – членки на Международната организация на труда, ратифицирали конвенциите, са задължени да прилагат техните разпоредби. Препоръките служат за насочване на националната политика, законодателство и практика.

От 1919 до м. май 2005 г. Международната конференция на труда е приела 185 конвенции⁶ и 195 препоръки⁷. Тези документи намират широка реализация в световната практика. За това говори факта, че към м. май 2005 г. броят на ратификациите на конвенциите на Международната организация на труда достига до 7 312 или средно по 41 ратификации на страна, членуваща в нея към този период.

За периода 1920 – 2005 г. България е ратифицирала 93 от конвенциите на Международната организация на труда (15 от които са денонсирани), което е 2.3 пъти повече от ратификациите, падащи се средно на страна – членка на Международната организация на труда. Последната конвенция за този период, ратифицирана от Народното събрание на 24 март 2005 г. е Конвенция № 181 за частните агенции по заетостта.

Конвенциите и препоръките на Международната организация на труда съдържат международни норми за регулиране на основните въпроси на трудовите и на осигурителните отношения. Основополагащо значение обаче за утвърждаването и развитието на съвременните индустриални отношения имат няколко конвенции и препоръки:

 Конвенцията за профсъюзната свобода и защитата на правото на организация; [6, 859-864]

 Конвенцията за правото на организиране и на колективно договаряне; [6, 1019-1014]

 Конвенцията за правата на представителите на работниците и служителите; [7, 91-94]

 Конвенцията за тристранните консултации относно международните норми на труда; [7, 139-142 ]

 Конвенцията за колективното договаряне; [7, 209-212]

 Препоръката за колективните трудови договори; [6, 1042-1044]

 Препоръката за сътрудничеството в предприятията; [6, 1087]

 Препоръката за представителите на работниците и служителите; [7, 325-328]

 Препоръката за колективното договаряне. [7, 471-472]

Международната организация на труда със своята разностранна и ефективна дейност е демонстрация на възможностите на индустриалните отношения за разработването и реализирането на икономическата и социалната политика, за развитието и усъвършенствуването на трудовите и осигурителните отношения, както и за повишаването на жизненото равнище на хората във всички страни на света.

Анализът на световната практика, въпреки изключителното разнообразие на условията, които съществуват в отделните страни, както и на различията в националните практики, дава основание да се изведат редица общи принципи на съвременните индустриални отношения. Основните от тях са:

 Заменяне на лозунга "Борба между класите” с лозунга "Сътрудничество между класите и съгласуване на интересите”;

 Признаване правото на работниците и служителите и на работодателите да се асоциират в организации за защита на своите икономически интереси;

 Утвърждаване на сътрудничеството между страните и участниците в индустриалните отношения като средство за разработване и/или реализиране на икономическата и социалната политика, за уреждане на трудовите и осигурителните отношения, както и за повишаване на жизненото равнище на работниците и служителите и на техните семейства;

 Създаване на необходимата нормативна база за сътрудничество и съгласуване на интересите между страните и участниците в индустриалните отношения;

 Търсене, намиране и подържане на оптималния баланс между либерализма в икономиката и намесата на държавата в нейното функциониране;

 Отчитане на взаимната връзка и зависимост между състоянието на икономиката и социалното положение на хората в страната и в отделните предприятия и организации;

 Сътрудничеството и взаимодействието между страните и участниците в индустриалните отношения са основните пътища за постигане на желания и на възможния, в дадения момент и при дадените условия в съответната държава, баланс в техните интереси;

 Всички страни и участници в индустриалните отношения имат равни права при защитата на своите интереси;

 Създаване на условия за разширяване участието на организациите на работниците и служителите и на работодателите в индустриалните отношения;

 Разширяване обхвата на проблемите, които са обект на сътрудничество и взаимодействие между страните и участниците в индустриалните отношения;

 Многообразие на формите, чрез които се реализират индустриалните отношения;

 Участие на работниците и служителите и на работодателите при вземането на решения по въпросите, които ги засягат;

 Плурализъм, участие на различни организации на работниците и служителите и на работодателите в индустриалните отношения;

 Утвърждаване на представителността на организациите на работниците и служителите и на работодателите в индустриалните отношения;

 Признаване на автономността, на независимостта на страните и на участниците в индустриалните отношения;

 Взаимодействието и сътрудничеството между страните и участниците в индустриалните отношения не означава постигане на единомислие, разбирателство и/или споразумение.

Съвременните индустриални отношения се намират в социално-икономическата траектория. Тяхната същност намира израз в сътрудничеството и взаимодействието между държавата, най-често представлявана от правителството, и организациите на работниците и служителите и на работодателите при решаването на проблеми, свързани със защитата на техните основни икономически. Сега доминира схващането, че съгласуването на общодържавните интереси с интересите на работодателите и на работниците и служителите притежава несравними предимства пред борбата за класово господство, че индустриалните отношения са най-доброто средство, с помощта на което страните и участниците в тях могат да постигнат най-добре своите икономически цели.

Конвенция № 87 за профсъюзната свобода и защитата на правото на организиране, [6, 859-864] приета през 1948 г.⁸, утвърждава няколко императиви:

 работниците и служителите и работодателите, без каквато и да е разлика и без предварително разрешение, имат право да образуват организации⁹ по свой избор, както и да се присъединяват към тях, като се съобразяват единственото с техните устави;

 организациите на работниците и служителите и на работодателите имат право да изработват свои устави и правилници, да избират свободно своите представители, да организират управлението и дейността си и да създават свои програми за действие;

 органите на държавната власт трябва да се въздържат от каквато и да е намеса, която може да ограничи това право или да попречи на неговото законно упражняване;

 организациите на работниците и служителите и на работодателите не могат да бъдат разпускани по административен ред;

 организациите на работниците и служителите и на работодателите имат право да образуват и да се присъединяват към федерации и конфедерации, а всяка организация, федерация или конфедерация – към международни организации на работниците и служителите и на работодателите;

 при упражняване на своите права работниците и служителите, работодателите и техните организации са длъжни да спазват законодателството на съответната страна.

Едновременно с това страните – членки на Международната организация на труда, ратифицирали тази Конвенция, поемат задължението националното законодателство да се прилага по такъв начин, че да не накърнява гаранциите, които са им предоставени.

Конвенция № 98 за прилагане на принципите на правото на организиране и на колективно договаряне, [6, 1010-1014] приета през 1949 г.¹⁰ урежда защитата на работниците и служителите и на работодателите и на техните организации. Тя изисква работниците и служителите да се ползват от надлежна защита срещу всякакви дискриминационни действия, насочени към накърняване на синдикалната свобода в областта на труда. Такава защита се изисква особено при действия, целта на които е да подчинят трудовата заетост на изискването работника или служителя да не членува или да престане да членува в синдикална организация, както и да го уволняват или да му навредят по някакъв начин заради неговото членуване в профсъюзна организация или заради неговото участие в синдикална дейност.

В съответствие с Конвенция № 98 организациите на работниците и служителите и на работодателите се ползват от надлежна защита срещу всякакви действия на вмешателство едни спрямо други, осъществявани както пряко, така и от техни дейци или членове при тяхното образуването или в тяхната дейност и управление. За вмешателство се считат и мерките, насочени към създаване на организации на работниците и служителите, подчинени на работодателя, или към изграждане на организации на работниците и служителите чрез финансови средства на работодателя или на организации на работодателите, или по друг начин, с намерение тези организации да се поставят под контрола на работодателите или на организации на работодателите.

Правото на работниците и служителите и на работодателите да се обединяват в организации за защита на своите интереси, като едно от основните човешки права, се защитава и от Международният пакт за икономическите, социалните и културните права на ООН от 1966 г.¹¹ Той задължава държавите –страни по него да осигурят: [8, 29, чл. 18, т. 1]

 правото на всяко лице да образува профсъюзи и да членува в тях по свой избор за подпомагане и защита на своите интереси при единствено условие да спазва правилника на съответната организация;

 правото на профсъюзите да основават национални федерации и да образуват или да влизат в международни профсъюзни организации;

 правото на профсъюзите да развиват свободно своята дейност без всякакви ограничения, освен тези, предвидени от закона;

 правото на стачка, упражнявано съгласно законите на всяка страна.

Правото на организиране се защитава и от Европейската социална харта (ревизирана)¹² . С цел да се осигури или да се съдейства за упражняване свободата на работниците и на работодателите да образуват местни, национални или международни организации за защита на техните икономически и социални интереси и да членуват в тези организации, тя задължава националното законодателство на страните, които са я ратифицирали да не накърнява тази свобода [82 , чл. 5].

Правото на работниците и служителите и на работодателите да се сдружават за защита на своите икономически и социални интереси в областта на труда и социалното осигуряване, както и за защита на своите стопански интереси се защитава и от нашата Конституция. [9, чл. 49]

Този принцип има съществено значение и за развитието на индустриалните отношения на международно регионално и на световно равнище.

 законите, които уреждат разработването и/или реализирането на икономическата и/или на социалната политика на страната, както и индивидуалните и колективните трудови и осигурителни отношения и решаването на проблемите на жизненото равнище;

 международните правни норми в пактовете, споразуменията и конвенциите, засягащи въпросите на икономическата и на социалната политика, както и на трудовите и осигурителните отношения и на основните човешки права, ратифицирани от парламентите на съответните страни;

 нормативните актове на правителството, които уреждат разработването и изпълнението на икономическата и на социалната политика на страната, както и индивидуалните и колективните трудови и осигурителни отношения;

 решенията на трудовите съдилища и на трудовия арбитраж, засягащи трудовите и осигурителните отношения;

 споразуменията на национално, отраслово и териториално равнище между страните и участниците в индустриалните отношения, които не противоречат на изискванията на законите и на нормативните актове на правителството;

 колективните трудови договори между работодателя и съответната организация на работниците и служителите в предприятието или организацията, които не противоречат на законите, на нормативните актове на правителството и на обществените договори.

Опитът на много страни в света показва, че колкото по-добре е изградена системата от принципи, норми, правила, изисквания и процедури за взаимодействие между страните и участниците в индустриалните отношения, толкова по-малко са колективните трудови спорове, толкова по-ефективно функционират колективните трудови отношения.

Важно е да се знае, че:

 по-големият либерализъм в икономиката предоставя по-големи възможности на работодателите и на техните организации, както и на организациите на работниците и служителите да използват пълноценно принципите, правилата, механизмите и процедурите на индустриалните отношения за уреждането на трудовите и на осигурителните отношенията между тях, както и за своевременно и приемливо разрешаване на възникналите колективни трудови спорове.

 всяка намеса на държавата в икономиката, било по законодателен път с ограничителни норми, било чрез нормативни актове на правителството, които повеляват едно или друго решение, ограничава възможностите на индустриалните отношения, а в редица случаи създава условия за възникването на колективни трудови спорове.

Това налага необходимостта от постигането на такъв баланс между централизма и либерализма в управлението на икономиката, който ще позволи на всяка страна или участник в индустриалните отношения да реализира правото си да защити своите икономически интереси, като отчита икономическите интереси на другите страни и участници в тези отношения.

Във връзка с това, обаче, много важно е държавните институции, когато определят нормите, правилата, изискванията и процедурите за функциониране на икономиката да отчитат необходимостта от осигуряването на жизнено пространство и свобода за сътрудничество и взаимодействие между правителството и съответните организации на работодателите и на работниците и служителите за разработване и/или реализиране на икономическата и/или на социалната политика, както и за уреждане на трудовите и осигурителните отношения.

В крайна сметка ефективността на индустриалните отношения зависи от възможностите, които предоставят за това решенията на държавните институции.

Отчитането на взаимната връзка и зависимост между състоянието на икономиката и социалното положение на хората в страната и в отделните предприятия или организации е основополагащо условие и предпоставка за ефективността на всяко взаимодействие в системата на индустриалните отношения. Световният опит показва, че основните проблеми на заетостта и сигурността на хората, на техните реални доходи и жизнен стандарт, на тяхното развитие и израстване могат да намерят ефективно и трайно разрешение само при наличието на висок и стабилен икономически растеж. Икономическите и социалните проблеми на хората не могат да се разрешат в сферата на разпределението. Там неизбежно се проектират проблемите на производството и на неговата ефективност. Световната практика доказва, че стабилния икономически растеж е основната предпоставка за постигане и за подържане на високо качество на трудовия живот и на жизнения стандарт.

В същото време, обаче, практиката на много страни в света показа и друго – жизненият стандарт, ефективната и висококачествена заетост и социалната сигурност на хората, възможностите за тяхното развитие и израстване са едно от важните условия и предпоставки за тяхната ефективна мотивация за постигане и за подържането на висока производителност на труда.

Отчитането на тази обективно съществуваща зависимост между състоянието на икономиката и социалното положение на хората от страните и участниците в индустриалните отношения гарантира онази икономическа и социална стабилност, която е една от основните предпоставки за създаването на такива условия на труд и заплащане, които са достойни за човека.

Сътрудничеството и взаимодействието между страните и участниците в индустриалните отношения са основните пътища за постигане на желания и на възможния, в дадения момент и при дадените условия, баланс в техните интереси. Те са реална и доказана от световната практика алтернатива на едностранните средства за решаване на проблемите, които неизбежно възникват при разработването и/или реализирането на икономическата и/или на социалната политика, в областта на трудовите и осигурителните отношения, както и при повишаването на жизненото равнище и, в същото време, са естествен израз на осъзнатата необходимост и на добрата воля на страните да взаимодействат помежду си при зачитане на интересите на другите, да извървят своя път, ако това е необходимо, към компромисното разрешаване на проблемите. Без наличието на свободно осъзната необходимост и на добра воля за взаимодействие и сътрудничество, за постигане на компромис, отчитащ интересите на всички, които участвуват в тях, съвременните индустриални отношения не могат да бъдат реален фактор за постигане на социална и икономическа стабилност в обществото и в отделните предприятия и организации. Нещо повече, при отсъствието на такова желание и на такава воля, индустриалните отношения реално се превръщат в източник на социално напрежение, във фактор за изостряне на противоречията между представителите на изпълнителната власт, на работниците и служителите и на работодателите.

Равноправието на страните и на участниците в индустриалните отношения означава равното право на всяка страна и на всеки участник в тях да защитава своите икономически и интереси. Това равноправие, тази равнопоставеност произтича от признаването на обективния характер на тези интереси и от това, че те се намират в една плоскост по хоризонтала, а не в една плоскост по вертикала. Интересите на отделните страни и участници в индустриалните отношения имат еднаква значимост. Те не са подчинени едни на други.

Съществен компонент на равнопоставеността на страните в индустриалните отношения е пропорционалността, създаването на такива условия за тяхното осъществяване, които ще предоставят равен шанс на страните да защитят своите икономически интереси. За да има баланс във всяка социална или икономическа система, на всяко действие на една от страните трябва да има възможност за относително равно противодействие. Ако това не се осигури, страната или участника с по-висока относителна договорна сила ще упражнява диктат над другите страни или участници и по същество ще решава проблемите едностранно, нещо, което блокира индустриалните отношения.

В съответствие с този общ принцип, индустриалните отношения могат да се дефинират и като отношения между равноправни, между равнопоставени, между независими страни и участници, възникващи по повод и във връзка с разработването и/или реализирането на икономическата и/или на социалната политика, с уреждането на трудовите и на осигурителните отношения, както и с повишаването на жизненото равнище.

Създаването на условия за разширяване участието на организациите на работниците и служителите и на работодателите в системата на индустриалните отношения, като ръководно начало при осъществяването на съвременните индустриални отношения, е израз на използването на принципите на политическата демокрация при уреждането на колективните трудови отношения, отразява националната воля за търсенето на консенсус при разработването и/или реализирането на икономическата и/или на социалната политика, при уреждането на трудовите и на осигурителните отношения, както и при повишаването на жизненото равнище. Решаваща за това е ролята на националното законодателство, на нормативните актове на правителството и на обществените договори. Те трябва да бъдат разработени по такъв начин, че да насърчават взаимодействието и сътрудничество между страните и участниците в индустриалните отношения като условие и предпоставка за постигането на желания и/или на възможния баланс в техните икономически интереси, на желаната и на възможната икономическа и социална стабилност.

Духът на съвременните индустриалните отношения, обаче, изисква тази нормативна уредба да се разработва в сътрудничество и взаимодействие на съответните органи на изпълнителната власт с представителните организации на работниците и служителите и на работодателите.

Формите чрез които се реализират индустриалните отношения не могат да бъдат избирани едностранно. Изборът може да стане само чрез взаимодействието между страните и участниците в тях, при условие, че те постигнат консенсус по този въпрос.

Участието на работниците и служителите и на работодателите при вземането на решения по въпросите, които ги засягат има и друго предназначение. При разработването на своята икономическа и/или социална политика, при уреждането на трудовите и на осигурителните отношения, както и при решаването на въпросите,свързани с подържането и/или с подобряването на жизненото равнище държавните институции засягат жизнени интереси на работодателите и на работниците и служителите. За да намерят възможно най-добрата мяра при вземането на решение държавните институции трябва да си сътрудничат и, при необходимост, да се консултират или да водят преговори и да постигат споразумения със заинтересованите страни и участници. Дори и тогава, когато държавата не може да отчете в задоволителна степен интересите на работодателите и на работниците и служителите, тя трябва използва възможностите на индустриалните отношения като средство за убеждаване на страните и на участниците в тях за целесъобразността и обосноваността на своята теза.

Плурализмът в индустриалните отношения, като израз на свободно избраното право на работниците и служителите и на работодателите да се сдружават за защита на своите икономически интереси не само, че не трябва да се ограничава, но трябва да се поощрява от държавните институции.Той позволява в траекторията на индустриалните отношения да присъстват такъв брой организации на работниците и служителите и на работодателите, с такава численост на техните членове, които да отразяват разнообразието в икономическите и в социалните интереси на съответните общности. Това е много важно както за разработването и за изпълнението на приемлива за всички страни и участници в индустриалните отношения национална икономическа и/или социална политика, за приемливото уреждане на трудовите и на осигурителните отношения, за постигането и/или за подържането на желаното от тях и на възможното при конкретните условия жизнено равнище.

Плурализмът, като общ принцип на съвременните индустриални отношения, трябва да се признава и от другите страни и участници в индустриалните отношения, въпреки естествената конкуренция между тях.

Институцията на представителността на организациите на работниците и служителите и на работодателите в индустриалните отношения означава, че при разработването и/или при изпълнението на икономическата и/или на социалната политика, при уреждането на трудовите и/или на осигурителните отношения, както и при решаването на въпросите, свързани с подобряването на жизненото равнище, трябва да участват не всички организации на работниците и служителите и на работодателите, а само тези, които са признати за представителни в съответната страна. Това ръководно начало произтича непосредствено от изискванията на политическата демокрация и от принципа на плурализма и отразява обективната необходимост при взаимодействието и сътрудничеството между страните и участниците в индустриалните отношения да присъстват икономическите и социалните интереси на значима част от работници и служители и работодатели. Както показва нашата и световната практика, когато в индустриалните отношения присъстват интереси на малки групи от работници и служители или от работодатели, трудно, а понякога и не може да се постигне консенсус, общо съгласие, на всички страни и участници в тях.

Институцията на представителността е свързана и с необходимостта организациите на работниците и служителите и на работодателите, които участват в системата на индустриалните отношения, да имат достатъчно членове, чиято подкрепа ще бъде реална гаранция за изпълнение на поетите от тази организация ангажименти в областта на икономическата и/или социалната политика, на трудовите и осигурителните отношения, на жизненото равнище.

За да не бъде, обаче, институцията на представителността средство за дискриминация на останалите (обикновено малки или с недостатъчно разгърната отраслова и/или териториална структури) организации на работниците и служителите и на работодателите, тя, обикновено, предвижда и институцията на присъединяването. Това изисква националното законодателство да предвиди и да предостави възможност на малките организации, когато те имат желание и воля за това, да се присъединяват към постигнати споразумения в индустриалните отношения.

Принципът на представителността в системата на индустриалните отношения може да се реализира, когато изискванията, критериите и процедурите за признаване на представителността на организациите на работниците и служителите и на работодателите са обективни и отразяват особеностите и конкретните условия в съответната страна. Те могат да бъдат регламентирани със закон, с нормативен акт на правителството или със споразумение между страните на национално равнище, но във всички случаи трябва да се определят в сътрудничество и след консултации и/или чрез провеждането на преговори и постигането на споразумение на съответните държавни институции с най-влиятелните организации на работодателите и на работниците и служителите.

Всяко преплитане във функциите на страните в системата на индустриалните отношения, всяко прехвърляне на функции от една страна на друга и, по-специално, от държавата на работодателски сдружения или на организации на работниците и служителите, замъглява идентичността на организациите на работниците и служителите и на работодателите и по такъв начин деформира резултатите от взаимодействието и сътрудничеството между тях. Счита се, че в такива случаи съвременните индустриални отношения са невъзможни, или ако все пак се осъществяват, те са подчинени на постигането на други цели.

Индустриалните отношения във всяка страна отразяват нейните традиции, обичаи, право, икономически и социални условия, равнище на развитие, национална култура, както и други специфични условия. Те трябва да бъдат такава, каквито могат да бъдат, каквито могат да се изградят в сътрудничество и взаимодействие между съответните държавни институции и представителните организации на работниците и служителите и на работодателите. Ако една система на индустриални отношения, работеща ефективно в една страна, при едни конкретни условия, се пренесе в друга страна, с различни традиции, обичаи, право, икономически и социални условия, равнище на развитие, национална култура и други, вероятността за успешна инплантация, както е показала практиката на много страни в света, е много малка, за да не кажем – невъзможна.