Първи Основи на индустриалните отношения

Въпреки значителната изостаналост в стопанското и социалното развитие на Българските територии в условията на Османската империя, благодарение на присъщата си прагматичност, българското население през ХVIII и ХIХ век се превръща в значителен икономически фактор в тази част на балканите. В резултат на това и на провежданата стопанска политика от българските правителства след освобождението, условията, които правят възможна професионалната организираност у нас, изпреварват повечето от балканските държави³².

Първите стъпки за обединяването на работниците за защита на техните икономически и социални интереси се правят през 1883 г. от група словослагатели, които се обединяват в дружество за защита на своите професионални интереси. Това са създадените почти едновременно Българско типографско дружество в София и работническото печатарско дружество "Единство" в Пловдив. Тяхната идея веднага се подема и от словослагателите на много други градове в страната, но тя не се увенчава с успех. [4, 238]

Възникването, обаче, на тези ранни работнически организации все още не може да се счита, че по това време в България има синдикално движение от типа на онова, което вече съществува в развитите в икономическо отношение Западно-Европейски страни. Основната причина за това е незначителното промишлено развитие на нашата страна, както и сравнително малките по броя на наемните работници предприятия, които се създават и работят по това време. Друга причина за това е и занаятчийското мислене на хората, които формират класата на наемните работници у нас, липсата на осъзнати общи интереси на тази общност.

Поради това стачките и бунтовете, които избухват по това време не са резултат на организирана синдикална дейност. Те са израз главно на недоволството на наемните работници от манифактури и занаятчийски работилници, които се разоряват под ударите на нарастващата вътрешна и външна конкуренция на промишлеността и имат стихиен характер.

6.2. Установяване на партиен контрол върху организациите

на работниците и служителите като страна

в индустриалните отношения

Съществен влияние върху синдикалното асоцииране на работниците у нас оказва Втория конгрес на социалистическата партия, проведен по време на Пловдивското изложение през 1892 г. със своето решение за засилена агитация и пропаганда сред работниците за тяхното синдикално обединяване като средство за защитата на трудовите им интереси. В резултат на активността на организациите на социалистическата партия в различни градове на страната възникват нови печатарски дружества. Създават се келнеро-готварско дружество и взаимоспомагателното дружество "Братство" в София, Шивашкият синдикат в Търново и др.

През 1893 г. за пръв път организирано се чества празника на труда – 1 май.

През 1894 г. се създава Съюзът на печатарските дружества в България. Девет занаятчийски работилници в Казанлък обявяват стачка. Печатарите във Видин и тютюноработниците във фабрика “Слънце” в Пловдив също обявяват стачка и др. [4, 238]

По такъв начин развитието на синдикалното движение у нас попада изцяло под влиянието и непосредствения контрол на социалистическата партия.

Бързото развитие на работническото сдружаване поражда съществени спорове в средите на социалистите за неговата същност и за неговите непосредствени и бъдещи цели. Част от тях, начело с Янко Сакъзов и Слави Балабанов, защитават разбирането, че работническите сдружения трябва да бъдат политически неутрални, че тяхната дейност трябва да се съсредоточи в икономическата област, за защита на икономическите интереси на техните членове. Друга част, начело с Димитър Благоев и Никола Габровски, застъпват тезата, че за освобождението на работниците от капитала трябва да се създаде партия, без участието на селяните, които те са считали за дребна буржоазия. На синдикатите в тази концепция се предоставя ролята на възпитатели на работническата класа в дух на солидарност с класово-политическите борби на партията.

В този политически диспут, въпреки исторически вярната теза на "съюзистите" (Я. Сакъзов, С. Балабанов и др.), поради липсата на работничество, което да приложи това становище на практика, то отстъпи на становището на "партистите" (Д. Благоев, Н. Габровски и др.). [4, 239] Дава се предимство на политическата борба на работниците пред тяхното движение за подобряване на икономическото им положение. Социалистическата партия се превръща в ръководен фактор на борбите на работниците за по-добри условия на труд и живот, а синдикалните организации – в спомагателен, помощен отряд на социалистическата партия. По такъв начин се нанася първият сериозен удар върху синдикалното движение в България. То бе насочено в страни от движението, което доминира по това време в Европа.

След падането на Стефан Стамболов през 1885 г. дейността на социалистическата партия за по-нататъшното синдикално асоцииране на работниците се активизира. Увеличава се броя на печатарските дружества. Образуват се съюзи на шивашките, железарските и обущарските синдикати. В резултат на това стачките се умножават. Само през 1895 г. се провеждат 12 печатарски стачки, от които 3 в София, 1 в Пловдив и 1 в Русе. През 1896 г. стачки обявяват шивачи, дърводелци и тютюноработници.

Икономическата криза към 1897 г. се отразява неблагоприятно върху синдикалното движение. То се активизира отново към 1902-1903 г. Само за 2 години се създават 32 работнически синдиката и 7 работнически дружества, а през 1903 г. в страната се провеждат 28 стачки, част от които са доста многобройни – в София 500 работници стачкуват в захарната фабрика, във Варна стачкуват 600 работници в памучната фабрика, в Хасково стачкуват 590 работници в тютюневите складове и др. [4, 239]

По това време, в резултат на провежданата държавна политика за стимулиране на индустриалното развитие, на трудовия пазар излизат много разорени занаятчии от традиционното абаджийство и дребни собственици от града и селото, които търсят платена заетост като наемни работници.

Важен фактор за увеличаването на напрежението на националния трудов пазар е и нахлуването, особено след Илинденско-Преображенското въстание, на голям брой бежанци – българи от Македония и Беломорска Тракия. Тези бежанци нямат препитание и търсят възможност за издръжка на своите семейства чрез вливането си в наемното работничество.

Заедно с увеличаването на наемните работници в промишлеността по това време съществено се увеличават и занаятчийските наемни работници. Това се дължи на новите занаяти, които възникват в резултат на урбанизацията, промяната в бита на гражданското население и недостатъчното производство и внос на фабрични стоки за бита.

Точно по това време обаче синдикалното движение в нашата страна се разцепва. През периода юли-август 1904 г. се обособяват два големи синдикални съюза:

 Общият работнически синдикален съюз, създаден по инициативата и под ръководството на БРСДП /тесни социалисти/, който се изгражда като организация на фабричните наемни работници;

 Свободният общ работнически синдикален съюз, създаден по инициативата и под ръководството на БРСДП /широки социалисти./, който се изгражда като организация на занаятчийските наемни работници.

Взаимодействие обаче между двете основни синдикални централи не се постига, поради съществените идеологически различия между тях. Свободният общ работнически синдикален съюз³³ е за икономическа борба, за подобряване условията на труд и заплащане на работниците по пътя на взаимодействие и преговори с работодателите, както и чрез протести, петиции и стачки. За разлика от това Общият работнически синдикален съюз³⁴ е за политическа борба, за революционна смяна на политическия строй, за превръщане на работническата класа в управляваща като условие и предпоставка за подобряване условията на труд и заплащане. Пълният разрив между тези две синдикални централи настъпва през 1919 г., когато Общият работнически синдикален съюз се свързва с Комунистическата партия за подготовката на революционното завземане на политическата и икономическата власт в България.

По такъв начин още с първите си стъпки синдикалното движение у нас попада под силното влияние на политическите страсти и преди да е направило нещо съществено за защита на интересите на своите членове, то е въвлечено в политически борби и партийни сблъсъци.

Това разцепление на работническите професионални организации се счита за втория голям удар върху тях. До разцеплението професионалните организации са били подчинени само на социалистическата партия. След разцеплението те е трябвало да служат на борбата между отделните крила на социалистическата партия. Фракционните партийни борби, които преминали и в синдикалното движение, са оказвали влияние върху всяка негова последваща стъпка. Още повече, че тесните социалисти, за да коригират последиците от погрешната преценка на разрастването на работническото движение, е трябвало на всяка цена да оправдаят своето съществуване и поради това не са се спирали пред нищо – стачкоизменничество, стачкозаместничество, малтретиране на работници от работници и др. [4, 239]

Със създаването на двете големи синдикални централи у нас се свързват и първите колективните преговори между работодателите и синдикатите като представители на интересите на работниците и служителите. През 1905 г. е бил сключен първия колективен трудов договор. Това е бил договора на софийските печатари с работодателите на софийските частни печатници³⁵. [18, 10] С това обаче не може да се счита, че се открива ерата на сътрудничеството между работодателите и работниците за уреждане на трудовите и осигурителните отношения. Основната причина за това е, че материята на колективното договаряне по това време няма нормативна уредба. Към това трябва да се добави и враждебното отношение на работодателите към колективните трудови договори. Тази материя дълго време остава неуредена от националното законодателство. Поради това на тази фаза единственото средство за предизвикването на колективни преговори и за постигането на приемливи за труда и капитала споразумения остават стачките. [16, 47]

През периода 1908-1912 г. синдикалното движение у нас продължава да бъде под патронажа на социалистическата партия. Този патронаж продължава и през периода след войните и към 1920 г. е доминиран от комунистическите идеи за пролетарската революция като цел на националното и на международното работническо движение. По такъв начин синдикалното движение губи и онези незначителни белези, които са му придавали икономически и социален характер. Икономическите искания, които се поставяли в техните устави и програми са служели само за да се прикрият техните политически цели.

Стачното движение през периода 1920-1923 г., обаче, е показало на работниците, че в стачките, организирани от комунистическата партия на икономическа почва, те повече губят отколкото печелят – увеличаването на надниците далеч не е покривало загубата на заплати за стачното време, а вместо да запазят 8-часовия работен ден, те са го влошили (например в Сливен и Габрово). Освен това политическите загуби, които по това време инкасира комунистическата партия са се отразили негативно и върху синдикалното движение. [4, 240] По такъв начин възниква напрежение в отношенията между синдикалните централи и комунистическата партия. Това напрежение прераства в конфликт на 9 юни 1923 г. и при септемврийските събития същата година, когато синдикалните централи запазват неутралитет.

Политизацията на синдикалното движение у нас продължава и след трагичните събития от 1923-1925 г. През 1925 г. нелегалната комунистическа партия създава легални Независими работнически професионални съюзи (приемник на Общия работнически професионален съюз). Тяхната роля, обаче, не е била толкова да защитават икономическите интереси на своите членове, колкото да осъществяват линията и да провеждат политиката на нелегалната комунистическа партия. В същото време БРСДП /широки социалисти/ запазва своето влияние сред занаятчийските наемни работници и отчасти сред транспортния и индустриалния пролетариат.

Нова стачна вълна залива България през 1927 г. Най-значителна е стачката на тютюноработниците през май 1927 г. Отново тютюноработниците са в центъра на стачното движение през 1929 г., когато са били подкрепени и от други синдикални организации.

В годините на световната икономическа криза, която засяга и нашата страна, стачното движение се засилва, но то отново се преплита с политически цели, особено от страна на Независимите работнически професионални съюзи и на комунистическата партия, която в началото на 30-те години отново издига лозунга за непосредствена социалистическа революция.

В резултат на развитието на синдикалното движение, а така също и не без същественото благотворно влияние на чуждестранния опит, през този период се правят и първите стъпки за законодателното регулиране на отношенията между работниците и работодателите.

6.3. Първите трудови закони в България

и развитието на индустриалните

отношения

Първият трудов закон в нашата страна е от 1905 г. Това е Закона за женския и детския труд в индустриалните предприятия. През същата година се приема и Закона за спомагателната каса на работниците по обществените предприятия и за привилегията на надниците им, заменен през 1907 г. от Закона за подпомагане на държавните работници в случай на инвалидност и заболяване. По това време влиза в сила и Закона за инспектората по труда.

През 1917 г. се приемат четири закона за защита на труда. Това са Закона за хигиената и безопасността на труда, Закона за контрола на парните котли и резервоарите, Закона за осигуряване на работниците и служителите в случай на злополука и болест и Закон за положението и заплатите на работниците и служителите в частните заведения и предприятия през време на войната.

През 1919 г. по предложение на Министъра на търговията, промишлеността и труда се внася променя в чл. 18 от Закона за хигиената и безопасността на труда, с която промяна се въвежда 8-часовия максимален работен ден.

През 1924 г. влиза в сила Закона за обществените осигуровки, който обхваща не само всички работници и служители, но и занаятчии, земеделци, свободни професии и търговци, а през 1925 г. – Закона за настаняване на работа и осигуряване при безработица, по силата на който се създават борси на труда, помирителни съдилища и местни трудови съвети. През същата година отделните фондове за подпомагане на работниците при инвалидност и болест и Закона за насърчаване на местната индустрия, са били обединени със Закона за обединение на фондовете за работнически осигуровки в един общ фонд.

В края на 1919 г., България установява връзка с Международната организация на труда и на 6 декември 1920 г. тя е приета за неин редовен член. Това се превръща в съществен фактор за придвижването на индустриалните отношения в нашата страна към равнището им в развитите в икономическо отношение страни. За това говори факта, че в периода 1920 – 1933 г. България е ратифицирала общо 21 Конвенции от приетите до това време общо 40 Конвенции на Международната организация на труда³⁶. Това е станало възможно, тъй като работническото законодателство у нас е съдържало повечето от техните постановления, а по ония, които не се съдържали такива, са били създадени отделни закони, както е случаят със Закона за настаняването на работа и осигуряване при безработица. [4, 242]

Това е най-плодотворния период във взаимодействието на България с Международната организация на труда, с много съществено влияние върху защитата на труда и върху поставянето на здрави основи на националното трудово законодателство.

Глава седма

Закон за професионалните организации и издадените през 1935 г. наредби –

закони за работническите професионални организации, за професионалното организиране на индустриалците, за търговските организации, за занаятчийските организации, и за земеделските стопански задруги.

В тези наредби –закони, обаче, свободното професионално организиране, провъзгласено от Търновската конституция³⁷, е било заменено със задължителното професионално организиране, заимствано от италианската "Харта на труда". Така, например, Наредбата –Закон за професионалните организации [19] утвърждава следните принципи на професионалното асоцииране:

 Задължително образуване на професионални организации на различните категории лица. Всеки земеделец-стопанин, занаятчия, работник, търговец, индустриалец може да бъде член на професионалната организация. Всяко лице от тези категории може да членува само в една организация.

 Професионалните организации представляват всички лица, които принадлежат към професията, независимо от това дали те са записани в списъците на организацията или не са записани в тях.

 Целта на професионалната организация е да:

 посочи представителите на професията в държавните и общинските учреждения;

 служи като орган на държавата за провеждане на нейната стопанска и социална политика;

 защитава професионалните и морални интереси на членовете си пред всички учреждения, организации и частни лица;

 урежда взаимоспомагателни каси и социални служби за членовете си;

 се грижи за техническо-професионалната просвета и моралното възпитание на членовете си в национален дух.

 Работници и работодатели не могат да членуват в една и съща организация. Освен това работниците на умствения труд не могат да членуват в една и съща организация с работниците на физическия труд.

 Съставът, професионалните и териториалните поделения на професионалните организации, устройството на ръководните органи, техните права и задължения се определят от особените закони на всяка категория лица.

 Ръководството, посочено от организацията се утвърждава от съответния министър или от упълномощено от него длъжностно лице. Той може да не го одобри и да насрочи нов избор, и, ако и този избор не го удовлетворява – да назначи избрано от него ръководство. Той определя и лицето от предложеното ръководство, което да бъде председател на организацията и да я представлява. Назначава и секретаря на организацията, който по право е член на нейното ръководство.

 Животът на всяка организация се определя от устава, който се изработва и изменя от нейния конгрес и се утвърждава от съответния министър или от упълномощено от него лице.

 Размерът на годишната членска вноска се определя от конгреса на организацията. Тази вноска е задължителна за всяко лице от професията, независимо от това дали членува в организацията, или не членува в нея.

По такъв начин на основата на Наредбата – закон за професионалните организации и издадените през 1935 г. Наредби –Закони за работническите професионални организации, за професионалното организиране на индустриалците, за търговските организации, за занаятчийските организации, и за земеделските стопански задруги у нас се създават общите съюзи на българските земеделци, занаятчии, работници, индустриалци, търговци и кредитните и застрахователни компании. Тези съюзи, обаче, се намират изцяло под влияние на правителството.

Така в България през 1934 – 1935 г. започва ерата на казионните организации на работниците и служителите и на работодателите, която ще продължи повече от половин век.³⁸

7.2. Обща характеристика на Наредбата – Закон

за колективния трудов договор и уреждане

на трудовите конфликти
Стачната вълна през пролетта и през лятото на 1936 г. провокира приемането на Наредбата –Закон за колективния трудов договор и уреждане на трудовите конфликти. Тя може да се разглежда като продължение на започналата през 1934 г. целенасочена политика на правителството за установяване на ефективен контрол върху дейността на всички професионални организации в системата на индустриалните отношения.

В тази Наредба –Закон колективният трудов договор се разглежда като съгласие между представителите на законоустановените професионални работнически организации и отделните работодатели или представители на техните законоустановени професионални организации. Това съгласие е било необходимо за установяване съдържанието на бъдещите индивидуални трудови договори между работниците и работодателите. [21, чл.1]

Колективният трудов договор е могъл да се сключва за едно предприятие или група предприятия от един и същ бранш, в определени райони и за определен срок, който не е могъл да бъде по-дълъг от три години. Той е могъл да се сключва и за неопределено време, или докато трае определеното предприятие, но не за повече от две години. [21, чл. 2 и 3]

Тази Наредба –Закон предвижда колективният трудов договор:

 да се сключва само в писмена форма;

 да се регистрира пред съответната инспекция на труда;

 да влиза в сила от деня на регистрацията;

 да не включва клаузи, които противоречат на законите за защита на труда;

 да бъде задължителен за всички работници и работодатели до които се отнася, независимо от това, дали те са членове на законоустановените професионални организации, представителите на които са го сключили, или не са членове на тези професионални организации. [21, чл. 4, 5 и 7]

Колективният трудов договор, който е сключен за определено време или докато трае определеното предприятие, не е могъл да се развали преди да изтече срока или преди да се привърши предприятието, но в последния случай, в продължение на не повече от две години. Когато обаче условията, при които той е бил сключен са се променяли след влизането му в сила, страните, които са го сключили са могли да искат неговото предсрочно прекратяване от помирителния съд, който се е произнасял окончателно. [21, чл. 6, ал. 1]

Колективният трудов договор, който е бил сключен за неопределено време, е могъл да се прекрати по искане на една от страните, след като тя е отправила предизвестие за това към инспекцията на труда, пред който е бил регистриран. Предизвестието е трябвало да бъде съобщено от Инспекцията по труда на другата страна веднага, като на 20-тия ден от деня, в който е било получено съобщението, договорът се е считал за прекратен. [21, чл. 6, ал. 2]

Наредбата –Закон за колективния трудов договор и уреждане на трудовите конфликти от 1934 г. определяла и институциите за уреждане на трудовите конфликти. Това са били помирителните органи на пет равнища: общинските помирителни комисии; дирекцията на труда и обществените осигуровки; Централната помирителна комисия при Дирекцията на труда и обществените осигуровки; Министърът на търговията, промишлеността и труда; Министерският съвет.