Първи Основи на индустриалните отношения

В съответствие с тези идеологеми се изгражда и политическата и социалната система в страната. Основната характеристика на тази система, преценена от гледна точка на индустриалните отношения, е тясното преплитане на функциите, изпълнявани от трите страни в тях – държавата, и преди всичко правителството, организациите на работодателите и организациите на работниците и служителите, както и зависимостта на страните една от друга.

Монополната през този период професионална организация на работниците и служителите както политически, така и кадрово бе зависима от комунистическата партия. Нейните ръководни дейци бяха членове на политическото ръководство на комунистическата партия. Тя се определяше като трансмисия на комунистическата партия, като организация, която трябва да обедини, да организира и да мобилизира партийни и безпартийни за реализиране на партийната политика. Заедно с това от нея се изискваше сътрудничество с изпълнителната власт и поемане на държавни функции в управлението на икономиката. След закриването на Министерството на труда и социалните грижи в края на 1950 г. на професионалните съюзи са били възложени държавните контролни функции за спазване на трудовото законодателство и управлението на общественото осигуряване, а по-късно, и на охраната на труда. С това на практика профсъюзите се срастват с държавните механизми, превръщат се в необходима и в органическа част от тоталитарната държава, в съществен механизъм за подържането на нейното господство над работниците и служителите. Обичайна практика през този период е била нормативните актове на правителството да се издават съвместно от Политбюро на ЦК на БКП, Министерския съвет и Централния съвет на професионалните съюзи.

Политбюро на комунистическата партия, ръководеше и правителството. То не можеше да реши нищо, преди по него да се е произнесъл най-висшия оперативен партиен орган. И неговата основна задача бе да осигури изпълнението на партийната политика. И тук, както и при профсъюзите, между тези два органа съществуваше персонална уния.

И в пространството на работодателите се намираше само една работодателска организация – Българската търговско-промишлена палата. Като се абстрахираме от нейното монополно положение, тя нямаше никакво отношение към индустриалните отношения, изпълняваше чисто държавни функции в управлението на икономиката и беше кадрово и финансово зависима от централата на управляващата партия и от правителството. Нейната основна задача също така се свеждаше до изпълнението на партийната политика в областта на производството. Това, че през 1983 г. се появява и още една работодателска организация – Българската индустриална стопанска асоциация, с нищо не променя ролята на работодателските сдружения през този период. Тя също изпълняваше държавни функции в управлението на икономиката и нямаше никакво отношение към индустриалните отношения.

Когато се преценяват обаче функциите на работодателските организации в системата за управление, от гледна точка на индустриалните отношения, трябва да се има предвид, че в политическата система, функционираща по това време, не се предвиждаше обсъждане и сътрудничество между правителството, синдикатите и организациите на работодателите при разработване и осъществяване на една или друга икономическа или социална политика. В правната конструкция на колективните преговори в Кодекса на труда след 1950 г. няма място за водене на преговори на национално и на отраслово равнище между правителство, организациите на работниците и служителите и на работодателите.

Ръководителите на предприятията и организациите също бяха представители на комунистическата партия, които трябваше да провеждат “партийната линия”. Те се назначавали от правителството и отговаряли партийно, административно и финансово пред него за изпълнението или неизпълнението на възложените им задачи.

Ръководителите на предприятията са били непосредствено зависими и от съответната профсъюзна организация. Кодексът на труда, действуващ до края на 1992 г., разглежда ръководителя на държавното предприятие като изборна длъжност, която се намира в пълна зависимост както при избора му, така и при неговото освобождаване от съответните синдикални организации. [32, чл. 83, ал. 2] По смисъла на закона правото да посочват кандидати за ръководител на предприятията и на техните звена в материалното производство имат всеки работник, първичните трудови колективи и ръководителите на обществените организации в предприятието, както и по-горе стоящия орган на предприятието. [32, чл. 84, ал. 1] Още по-пряка е зависимостта на ръководителя на предприятията от съответните организации на работниците и служителите при прекратяване на неговото трудово правоотношение. Това ставаше от органа, който го е избрал и в случаите, когато общинския и окръжния съвет на професионалните съюзи поиска това поради системно нарушаване на трудовото законодателство, виновно неизпълнение на съществени задължения от колективния трудов договор или бюрократично отношение към нуждите на работниците и служителите. [32, чл. 338, ал. 1, т. 2]

При тази характеристика на страните не може да се мисли, че на национално равнище е могло да се провежда каквото и да е било двустранно или тристранно сътрудничество. Трите или двете страни реално не са били обособени като самостоятелни социални субекти. Те по същество са били една страна, водена от един политически и кадрови център с едно основно предназначение – да изпълняват задачите, поставените от “партията – ръководителка”.

При тези условия в отношенията между държавата, респ. правителството, организациите на работниците и служителите и организациите на работодателите е било възможно само едно "взаимодействие" – монологът на висшето ръководство на “партията - ръководителка” пред правителство, организациите на работниците и служителите и на работодателите.

Аналогична оценка може да се даде и на "сътрудничеството" в държавните и кооперативните предприятия и организации. Принципът на партийността в управлението ликвидира всякаква възможност за диалог – и ръководител и профсъюзи са устремени към едно – изпълнение на задачите, поставените от конгресите и пленумите на комунистическата партия. Освен това, при административната зависимост на работодателя от профсъюзите и от териториалните им органи, той не е могъл да бъде действителен партньор при провеждането на колективните преговори със съответните организации на работниците и служителите. Всяка негова позиция по условията на труд и заплащане в организацията, произтичаща от пределните му финансови възможности, е могла да бъде оценена от съответните синдикални организации като бюрократично отношение към нуждите на работниците и служителите и като основание да последва искането им, пред съответната държавна структура, за прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя.

При наличието на такава взаимна зависимост между държавата и организациите на работниците и служителите и на работодателите не е могло да има реално сътрудничество и взаимодействие, и ако е имало някакво подобие на такова сътрудничество и взаимодействие, доминантата на партията – държава го обезсмисля с нейния монолог.

Във връзка с това трябва да се посочи и факта, че през този период работниците и служителите по същество са били лишени и законодателно от основното оръжие за защита на своите интереси – стачката. През целия период след 1948 г. до 1990 г. законодателството пази пълно мълчание по въпроса за стачките. То изрично не ги забранява и не предвижда санкции за тях. Но и не признава и не урежда и правото на стачка. По идеологически съображения правото на стачка по това време се счита за несъвместимо с природата на социалистическите обществени отношения. [16, 55]

Глава девета

Наченките на съвременните индустриални отношения у нас могат да се търсят във времето, когато започва разпадането на тоталитарното управление на обществото и на икономиката. Бурните икономически, политически и социални процеси, с които бе съпроводено това разпадане провокира и първите реални опити за сътрудничество и взаимодействие между правителството и най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите, с цел да се разрешат онези икономически и социални проблеми, които пораждат недоволство и конфликти в обществото.

Първият опит за такова взаимодействие бе провокиран от голямата стачна вълна през 1990 г. По данни на Конфедерацията на независимите синдикати в България през тази година са били регистрирани общо 3 461 трудови конфликта и стачки с 1 370 725 участвуващи в тях. [16, 10]⁴⁵

За да се разрешат възникналите проблеми и за да се намали социалното напрежение, по инициатива на Конфедерацията на независимите синдикати в България, започват преговори на национално равнище между представители на правителството, на Конфедерацията на независимите синдикати в България и на Националният съюз на стопанските ръководители в България. В резултат на тези преговори на 15 март 1990 г. бе подписано първото в нашата страна Генерално споразумение за решаване на най-неотложните въпроси, които засягат жизнените интереси на работниците и служителите и пораждат социално напрежение. [33] Това споразумение страните считат като начало на нови взаимоотношения при формирането и осъществяването на икономическата и социалната политика, за социална ориентация на икономическото развитие, за осигуряване на трудова заетост и демократизиране на трудовите отношения, за гарантиране на социалната сигурност и справедливост при излизането на страната от кризисното състояние и прехода към пазарна икономика.

В него страните, които са го подписали, споделят своето убеждение, че най-неотложните мерки, които трябва да се предприемат от правителството са:

 активно включване в стопанския живот на всички форми на собственост и стопанисване, осигуряване на условия за тяхното конкуриране;

 отстраняване на всички нормативни бариери, които спъват стопанската инициатива;

 осигуряване на автономност и свобода на действие на всеки стокопроизводител, който иска да работи за своя сметка и отговорност;

 премахване на номенклатурния принцип за издигане на стопански ръководители, възприемане на професионализма като основен принцип за това;

 отхвърляне на партийната намеса в дейността на стопанските и други организации;

 ограничаване на дотациите, на държавните инвестиции и на разходите за издръжка на управлението, съкращаване на разходите за задгранична дейност и за представителни мероприятия;

 възраждането на селото да се възприеме за първостепенна национална задача, целевото насочване на ресурси за възстановяване на селското стопанство и за развитие на леката и хранителната промишленост;

 реформиране на данъчната и на кредитната система, на ценовия механизъм и на валутната политика, като се отхвърлят окончателно стереотипите на централизираното планиране;

 отхвърляне на онзи вариант на икономическата реформа, който би направил бедните още по-бедни и би задълбочил поляризацията в икономиката.

Наред с тези неотложни мерки, в това първо по рода си Генерално споразумение между правителството и националните централи на най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите, се постигат и редица конкретни споразумения в областта на гаранциите за упражняване на свободно избрана професия и трудова заетост, на работната заплата, на жизненото равнище и социалното осигуряване, на социалното развитие на колективите, на условията и категоризирането на труда, на почивното и курортното лечение, на демократизиране управлението на стопанската дейност и др.

Особено важна съставка на това първо споразумение в системата на индустриалните отношения на национално равнище е общото съгласие на представителите на правителството и на представителите на най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите да се създаде Национална комисия за съгласуване на интересите с равен брой представители на правителството, на най-влиятелните организации на работодателите и на работниците и служителите.

Първата Национална комисия за съгласуване на интересите бе създадена и правилата за нейната работа бяха приети от участниците в нея на 25 март 1990 г. [34]

Като първа реализация на идеята за уреждане на индустриалните отношения в нашата страна чрез механизма на колективните преговори, Националната комисия за съгласуване на интересите си поставя за задача да:

 съдейства за утвърждаване и развитие на сътрудничеството и взаимодействието между страните за постигане на взаимно приемливи решения по проблеми с национално значение в областта на трудовите и осигурителните отношения и на жизненото равнище;

 съгласува действията на страните за изпълнение на споразуменията, постигнати в Генералното споразумение от м. март 1990 г.;

 организира подготовката на ново Генерално споразумение, а при необходимост – и на други споразумения между правителството и най-влиятелните по това време организации на работодателите и на работниците и служителите за решаване на отделни въпроси;

 предлага становища по възникнали колективни трудови спорове и конфликти, които имат национално значение.

Особено внимание заслужават и онези моменти в Правилата, отразяващи разбиранията по това време за работата на Националната комисия за съгласуване на интересите, които през следващите години ще бъдат обект на горещи дискусии. През м. март 1990 г. се възприема разбирането, че Националната комисия за съгласуване на интересите:

 ще заседава при възникване на необходимост и по искане на една от страните;

 ще се председателства на ротационен принцип – последователно от зам.-Председател на Министерския съвет, от зам.-Председател на Конфедерацията на независимите синдикати в България, от зам.-Председател на Националния съюз на стопанските ръководители в България;

 ще изработва своите становища с общо съгласие и ще прави предложения за решаване на въпросите, по които е постигнат консенсус пред съответните ръководства на страните;

 представителите на правителството, на синдикатите и на работодателите ще поставят за разглеждане и решаване от своите ръководства всички въпроси, по които не е постигнат консенсус и, по които има неразрешими разногласия между страните;

 ще снемат от по-нататъшно разглеждане всички въпроси, при обсъждането на които на две заседания на комисията страните не могат да постигнат общо съгласие;

 ще изпълняват своите функции и задачи до подписването на ново Генерално споразумение между правителството, синдикатите и работодателите за 1991 г.

Следващият по значимост резултат от работата на тази първа в нашата страна Национална комисия за съгласуване на интересите бе приемането на 5.04.1990 г. на Общи правила за сключване на колективни трудови договори и споразумения през 1990 г., предложени от Конфедерацията на независимите синдикати в България. Това бе една необходима стъпка за запълване на законодателния вакуум в областта на колективното трудово договаряне в предприятията и организациите. Посредством нея, чрез едно обществено споразумение, бе запълнена законовата празнота в областта на колективното трудово договаряне в страната. Този акт, заедно с всичко друго, трябваше и да стимулира процеса на колективните преговори за уреждане на спорните въпроси между отделните работодатели и синдикалните организации. Тези общи правила, обаче през 1990 г. не можаха да намерят практическа реализация, тъй като липсваха необходимите за тази цел нормативни актове на правителството.

Не на последно място, важен практически резултат от работата на първата Национална комисия за съгласуване на интересите бе подписването на 14.08.1990 г. на ново споразумение между правителството, Конфедерацията на независимите синдикати в България, Националният съюз на стопанските ръководители, но този път и с участието на Конфедерацията на труда "Подкрепа", за решаването на някой остри социални проблеми, породени от задълбочаващата се криза. [35]

Подписването на това второ споразумение между правителството и най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите на национално равнище бе провокирано от:

 продължаващия спад на производството и от появяващата се пълзяща инфлация в страната, провокирана от промяната на цените, регулирани от правителството;

 мудността на правителството при изпълнение на уговореното в първото Генерално споразумение между договарящите се страни;

 социалното напрежение в страната, намиращо израз в нестихващата стачна вълна.

Основното в това споразумение е, че в него бе възприета техниката на индексацията и на компенсацията на работната заплата, пенсиите и на други фиксирани доходи на населението в съответствие с инфлацията. В изпълнение на това споразумение Правителството приема Постановление № 103 от 4 октомври 1990 г. за създаване на условия за практическо прилагане на индексирането на доходите на населението⁴⁶ в сила от 1 октомври 1990 г. По силата на това решение, отразяващо постигнатото съгласие във въпросния обществения договор, по договорена между страните схема, в определена степен с инфлацията, бяха съобразени брутната работна заплата, получавана за работа по основен трудов договор; сумата на пенсиите, получавани от отделния пенсионер; добавката за чужда помощ към пенсията на инвалидите; месечните добавки за деца; обезщетенията и помощите за отглеждане на деца до 2-, съответно 3-годишна възраст; стипендиите на учащите се; обезщетенията при временна нетрудоспособност поради болест и злополука, бременност и раждане; обезщетенията и помощите, изплащани на безработните въз основа на нормативен акт.

Това бе първото в историята на България тотално привеждане на доходите на работниците и служителите в съответствие с пълния размер на фактическото равнище на инфлацията, което впоследствие се преценява противоречиво от икономическа и от социална гледна точка. То, обаче, бе резултат на прякото сътрудничество и взаимодействие на национално равнище между правителството и най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите, на взаимните компромиси, които те направиха, и с консенсуса между тях показаха реалните възможности на сътрудничеството и взаимодействието между тях за постигане на взаимно приемливи решения в областта на трудовите и осигурителните отношения и на жизненото равнище.

Съществено следствие от сключването на второто национално споразумение между правителството и най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите е създаването на Обществен експертен съвет по индексиране на доходите⁴⁷. В него се предвиждаше да се включат представители на държавните органи, на най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите, както и на потребителите и независими експерти, а състава и статута му да се определят от Националната комисия за съгласуване на интересите.

На Общественият съвет по индексиране на доходите, като специализиран автономен орган в системата на тристранното сътрудничество, бяха възложени три основни функции. Той трябваше да:

 приема методики за изчисляване индекса на потребителските цени и за определяне издръжката на децата;

 предлага ежемесечно на Министерския съвет за утвърждаване и публикуване индекса на потребителските цени, необходим за компенсиране на доходите и за определяне размера на издръжката на децата;

 обсъжда предложения и да обосновава решения за актуализиране на методиката за изчисляване индекса на потребителските цени и системата за индексиране и компенсиране на доходите на населението.

Въпреки, че този обществен съвет има кратко и не особено плодотворно съществуване, той показва възможностите на тристранното сътрудничество за решаване на сложните проблеми от взаимен интерес за страните.

Не на последно място, важен резултат от това второ национално споразумение е и създаването на работни органи на Националната комисия за съгласуване на интересите – проблемните работни групи по обсъждането на проблемите на жизненото равнище, на безработицата, на работната заплата, на приватизацията, на стопанското законодателство, на трудовото и социалното законодателство, на почивното дело и курортното лечение, на условията и охраната на труда. Те ще останат един траен компонент на системата за тристранно сътрудничество на национално равнище у нас.

Наченатото сътрудничество и взаимодействие на национално равнище получи своето по-нататъшно развитие през 1991 г. В него коалиционното правителство привлече трайно и втората станала влиятелна по това време организация на работниците и служителите с нарастващо значение – Конфедерацията на труда “Подкрепа”, както и някой други влиятелни организации на работодателите, които изразиха желание да участват в предложеното от правителството тристранно сътрудничество⁴⁸. В резултат на активната позиция на всички участници в сътрудничеството и взаимодействието на национално равнище, доминирана от търсенето на реални гаранции за постигане на икономическа и социална стабилност, при посредническата роля на президентската институция⁴⁹, на 8 януари 1991 г. бе подписано ново Национално споразумение за тристранно сътрудничество – Споразумението за запазване на социалния мир. [36] Предвид на ограничените във времето функции на правителството, ръководено от Дим. Попов, това споразумение бе със срок на действие до края на м. юли 1991 г. С изтичането на този срок и с появяването на първите икономически и социални резултати от икономическата реформа, започнала в началото на 1991 г., след консултации на политическите сила участвуващи година преди това в “Кръглата маса”, страните подготвиха и подписаха на 13 юни 1991 г. ново тристранно споразумение – Споразумението за по-нататъшното провеждане на икономическата реформа и запазване на социалния мир. [37]

Двете Национални споразумения, постигнати между правителството и най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите, сега могат да се оценяват по различен начин. Преценени обаче, от гледна точка на формирането и развитието на индустриалните отношения у нас, те имат съществено значение. Причините за това са няколко.

Първата причина е, че те отразяват и декларират потребността от сътрудничество и взаимодействие между правителството и най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите на национално равнище при решаването на икономическите и на социалните проблеми на страната. Първото споразумение бе сключено в името на запазването на социалния мир в страната и началните стъпки за извеждането й от кризисното състояние и пред опасността от разпадане на българската икономика. [36, 167] Във второто споразумение се съдържа категоричната оценка, че страните, подписали споразумението, са убедени, че социалния мир има изключително значение за успеха на реформата в сложната по това време икономическа, социална и политическа обстановка в страната, че необратимостта на процесите се нуждаят от по-нататъшна широка обществена и политическа подкрепа, от постигането на национален консенсус по основните направления на прехода към пазарна икономика. [37, 174-175]

Втората причина е, че тези споразумения са не само израз на тристранното сътрудничество между правителство и най-влиятелните за времето си организации на работниците и служителите и на работодателите на национално равнище, но в тях е декларирана готовността и добрата воля и на трите страни да си взаимодействуват ефективно при решаването на икономическите и на социалните проблеми и да институционализират структурата на това взаимодействие. Още в Споразумението от 8 януари 1991 г. страните постигат споразумение да се създаде специална постоянна тристранна комисия за съгласуване на интересите на всички равнища, [36, 171-172] а в Споразумението от 13 юни 1991 г. се съдържа категоричната оценка, че своя принос за изпълнение на постигнатите споразумения и за решаването на сложните проблеми има създадената вече Национална тристранна комисия за съгласуване на интересите. [37,174-175]

По такъв начин тези обществени договори могат да се считат като първи стъпки към формирането на съвременните индустриални отношения в нашата страна.

Третата причина е, че тези тристранни споразумения на национално равнище демонстрират един от основните принципи на съвременните индустриални отношения – отчитането на взаимната връзка между състоянието на икономиката, правото и социалното положение на хората в страната. Те включват споразумения между правителството и най-влиятелните за времето си организации на работниците и служителите и на работодателите за:

 ограничаване на паричния натиск върху пазара с цел да се намали инфлацията;

 икономическа и финансова стабилизация;

 създаване на условия за активизиране на демонополизация, децентрализация и автономизация на управлението на стопанската дейност;

 подготовка на приватизацията;

 въвеждане на нова минимална работна заплата и привеждане на заплатите, пенсиите, месечните добавки за деца, обезщетенията, помощите за временна нетрудоспособност и безработица и социалните помощи в съответствие с поскъпването на живота;

 ускоряване на работата по организиране на действени институции на трудовия пазар и за активизиране дейността по преквалифициране на част от освободените работници и служители;

 насърчаване сключването на регионални и отраслови споразумения за по-безболезнено посрещане на съкращенията в производството и администрацията;

 преразглеждане на трудовото и на социалното законодателство и за подготвяне на предложения за рационализиране процедурите за съкращаване на работници и служители;

 разработване на законопроект за изменение на Закона за уреждане на колективните трудови спорове;

 осигуряване функционирането на жизнено важната стопанска дейност чрез по-стабилно снабдяване на страната през годината с минимално необходимите вносни горива и суровини (нефт, памук, дървен материал, желязна руда, хартия);

 либерализиране на цените, повишаване ефективността на ценовия контрол и защита на стоките, които остават под наблюдение и превантивен контрол на правителството;

 осигуряване с предимство на средства от бюджета за жизнено важните сфери на обществената дейност;

 разработване на програма за намаляване на разходите за държавния апарат, задграничните представителства, армията и органите на сигурността - до реалните потребности на страната;

 ограничаване на разходите, финансирани от държавния бюджет, до потребностите от завършване на екологични обекти, болници, балнеосанаториуми, училища, детски домове, ясли и заведения, за социални грижи, като бюджетното финансиране в материалната сфера се запази само за пътища, геологията, хидромелиоративното строителство и други инфраструктурни обекти;

 засилване контрола и санкциите при спекулативното увеличаване на цените;

 преструктуриране на държавните предприятия и разработване на програма за ликвидация на неефективни и остарели производства, дейности и предприятия;

 ангажиране на правителството с подобряване екологичната обстановка в страната, като стимулира по-рационалното и екологосъобразното използуване на природните ресурси, както и с разработването на проект на Закон за опазване на околната среда и др.

Много от тези споразумения остават неизпълнени, поради краткия живот на правителството – до подготовка на изборите. Широкото ветрило, обаче, от икономически и социални проблеми, по които постигат съгласие на национално равнище правителството и най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите, има голямо значение за бъдещия модел и развитие на индустриалните отношения у нас.

Четвъртата причина е, че в националните споразумения от 1991 г. доминират отговорностите и задълженията на правителството. Наред с това, обаче, трябва да се отчете и факта, че и в двете споразумения се съдържа един много важен ангажимент от страна на най-влиятелните организации на работниците и служителите, като ответна цена за онова, което ще направи правителството. Конфедерацията на независимите синдикати в България и Конфедерацията на труда "Подкрепа" поемат задължението да се въздържат от ефективни общонационални стачни действия. Те препоръчват на своите отраслови и основни организации да решават възникващите спорни въпроси чрез преговори и да се въздържат от ефективни стачни действия. [365, 171, т. 13; 37, 185, т. 18] Това задължение на организациите на работниците и служителите, подписали тези две споразумения, е израз на осъзнатата от тях необходимост и добрата им воля за запазване на социалния мир в оня момент и е важен прецедент при формирането на съвременните индустриални отношения у нас.

Петото условие е, че с националното споразумение от 13 юни 1991 г. бе постигнато съгласие между правителството и най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите за промяна в метода на заплащане, за преминаване към договаряне на работната заплата на всички равнища. [37, 179-180, т. 8]

Тази стъпка е важна поради това, че бележи началото на края на централизирания, административно-директивен метод на заплащане в нашата страна, установен с Надничния блок в началото на 1948 г., че от него произтекоха нови принципи за определяне на трудовото възнаграждение на национално равнище и в отделните предприятия и организации.

На основата на това споразумение, след интензивна работа на представителите на правителството и на най-влиятелни за времето си организации на работниците и служителите и на работодателите, участвуващи в тристранното сътрудничество, в Постоянната тристранна комисия за съгласуване на интересите, бяха подготвени проектите на основните нормативни документи за колективното договаряне на работната заплата у нас, приети с Постановление на Министерския съвет № 129 от 5 юли 1991 г. за преминаване към договаряне на работната заплата.⁵⁰

На този етап от развитието на индустриалните отношения у нас, в сътрудничество и след консултации в рамките на Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите, бе постигнато съгласие за:

 равнищата, на които ще се водят преговори между тях и ще се сключват споразумения;

 обхвата на преговорите и на споразуменията и договорите;

 страните в преговорите и в споразуменията и договорите на различните равнища;

 съотносителността между споразуменията и договорите на различните равнища;

 общите изисквания към споразуменията и колективните трудови договори;

 информационното осигуряване на преговорите;

 действието на колективния трудов договор. [38 и 39]

Що се отнася до равнищата, на които да се водят преговори и да се сключват споразумения и колективни трудови договори, страните се споразумяха те да бъдат четири – национално, отраслово, регионално и на равнище предприятие или организация.

На национално равнище се предвиждаше да се обсъждат главно конкретни проблеми, които засягат жизнените интереси на работниците и служителите и пораждат социално напрежение в обществото. В рамките на тази обща формула особено значение се отдаваше на въпросите, свързани с:

 определянето на минималната работна заплата;

 регулирането на средствата за заплата в предприятията с преобладаващо държавно и общинско участие;

 видовете и размерите на допълнителните трудови възнаграждения, които не са определени с повелителна разпоредба на закона;

 минималната продължителност на седмичното работно време;

 защитата на доходите и равнището на живота от инфлацията.

Като страни в тези преговори се предвиждаха правителството и представителните национални организации на работодателите и на работниците и служителите⁵¹.

На отрасловите колективни преговори се възлагаше:

 задължителното уговаряне на минималната работна заплата по професии:

 режима на работното време и почивките;

 заплащането на извънредния труд;

 условията на труда;

 всички останали въпроси, които страните считат за целесъобразни.

Като страни при воденето на отрасловите преговори бяха определени държавните органи в съответния отрасъл, съответните отраслови сдружения на работодателите и съответните отраслови организации на работниците и служителите. Когато в дадения отрасъл липсват работодателски организации⁵² то колективните преговори се предвиждаше да се водят от органите на изпълнителната власт в съответния отрасъл със съответните представителни отраслови организации на работниците и служителите.

Концепцията за колективните преговори в организациите и в техните поделения включваше:

 условията за запазване на работните места;

 критериите за приемане и освобождаване на работници;

 реда за пренасочване на освободените;

 обезщетенията и социалното подпомагане за устройването им на друга работа;

 условията за работа на трудоустроените лица, ползуващи се с особена защита;

 повишаване образованието и квалификацията на работниците и служителите, преквалификация и осигуряване на работа, съответствуваща на придобитите професионални качества;

 условията и реда за формиране и изменение на работната заплата;

 условията за организация на труда и производството;

 формирането на доходите и заплащането, както и социалните проблеми при прилагането на акорд, аренда и други специфични форми на организация на труда и производството;

 оценката и стимулирането на иновационните предложения и разработки;

 подобряването на условията на труда;

 реда за формиране и изразходване на средствата за социално-битови и културни мероприятия;

 рационалното хранене на работниците и служителите в предприятието или организацията;

 осигуряването на дългосрочен и краткосрочен отдих и санитарно-курортно лечение на работниците и служителите и членовете на техните семейства;

транспортното обслужване на работниците и служителите;

 осигуряването на места в детските ясли и градини за децата на работниците и служителите;

 организацията на работното време и начините на неговото отчитане;

 организацията на ползуването на платения годишен отпуск;

 организацията и условията за полагане на нощен, извънреден и допълнителен труд;

 формите за участие на работниците и служителите в управлението на предприятието или организацията;

 формите на работническото участие в обявяването и провеждането на публични търгове за разпродажба на движимо и недвижимо имущество на предприятието или организацията;

 участието на работниците и служителите в собствеността.

Бе постигнато споразумение страните в колективните преговори, които се провеждат в предприятието или организацията да бъдат, от една страна, ръководителя, който да представлява предприятието и, от друга страна, съответната организация на работниците и служителите, която представлява техните интереси. Когато в предприятието или организацията има повече от една организация на работниците и служителите – всяка синдикална организация трябваше да представлява своите членове.

Освен преговорите на тези три равнища, трите страни постигнаха съгласие да се водят преговори и да се сключват споразумения и на регионално равнище. Те трябваше да решават конкретните социално-икономически проблеми на региона, свързани със:

 трудовата заетост;

 квалификацията, преквалификацията и пренасочването на работната сила;

 здравеопазването и здравното обслужване;

 социалните грижи и подпомагане;

 търговското, битовото и транспортното обслужване;

 общественото хранене;

 жилищното строителство, строителството на детски, културни, спортни и други заведения;

 проблемите на инфраструктурата и опазването и възпроизводството на околната среда.

Като страни при воденето на тези преговори и при сключването на регионални споразумения бяха определени представителите на съответния регионален държавен орган, на регионалния съюз на стопанските ръководители (ако има изграден такъв) и на представители на съответните регионални организации на Конфедерацията на независимите синдикати в България и на Конфедерацията на труда "Подкрепа".

Възприемането на тази желана структура на индустриалните отношения у нас, по която бе постигнато единомислие на национално равнище и бе заложена в един обществен договор, наложи необходимостта да се потърси и субординацията между споразуменията, които биха били постигнати на отделните равнища. Бе възприето разбирането за йерархическата структура на нивата:

 споразуменията, постигнати на национално равнище между правителството и най-влиятелните национални организации на работниците и служителите и на работодателите в областта на условията на труд и заплащане са минимални и задължителни ограничения за всички отрасли и предприятия в тях при воденето на колективни преговори и подписването на колективни трудови договори;

 споразуменията, постигнати в колективните преговори на отраслово равнище са минимални и задължителни ограничения за предприятията и техните поделения при воденето на колективни преговори и при подписването на колективни трудови договори.

Тази субординация отговаря на разбирането за един централизиран модел на индустриалните отношения със сравнително голямо влияние на връзките и взаимодействието между правителството и представителните на национал но равнище организации на работниците и служителите и на работодателите. Тя бе силно повлияна от централизираното регулиране на процесите в тази област в предшествуващия период и подпомогна в значителна степен процеса на либерализацията на икономиката.

Още на този етап на национално равнище бе постигнато споразумение между трите страни за някой общи изисквания към споразуменията и колективните трудови договори в системата на индустриалните отношения. Те са следните:

 уговорените със съответното споразумение или със съответния колективния трудов договор условия на труд и заплащане не могат да бъдат по-неблагоприятни за наемните работници от уговореното на по-горните равнища на управление, освен когато това бъде решено от общо събрание на синдикалните членове или от събрание на пълномощниците на синдикалните членове;

 споразуменията и колективните трудови договори имат действие само за членовете на синдикалните организации, които са ги подписали и за тези, които са се присъединили към тях;

 разработването и сключването на колективните трудови договори и на споразуменията на различните равнища на управление може да става паралелно;

 присъединяването на синдикални организации, които не са участвували в колективните преговори, към постигнати в резултат на това споразумения, става чрез подписването на колективния трудов договор от тяхна страна по най-благоприятните клаузи;

 работниците и служителите, които не са организирани в професионална организация, могат да се присъединяват към действащ колективен трудов договор по начин, определен в самия колективен трудов договор.

В рамките на тези общи изисквания към споразуменията и колективните трудови договори бе реализирана и една компромисна формула като резултат на различните позиции на двете най-влиятелни синдикални централи. Конфедерацията на независимите синдикати в България защитаваше формулата "едно предприятие – един колективен трудов договор". Тази позиция се защитаваше и от представителите на работодателите в Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите, както и от представителите на правителството. Конфедерацията на труда "Подкрепа" бе привърженик на формулата "едно предприятие – два колективни трудови договора". Поради съществените различия в концепциите страните, преговарящи в Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите, се споразумяха за възприемането на една двойнствена формула – препоръчва се в предприятието или организацията да се сключва един (общ) колективен трудов договор. При невъзможност и като изключение могат да се сключват и повече от един колективен трудов договор. Оттук произтича и двойствеността във формулата за представителството на работниците и служителите – те се представляват от синдикалната организация, в която членуват. При наличието на повече от една синдикална организация в предприятието или организацията всяка от тях има право да представлява своите членове. Преди да направят това, обаче, те трябва да потърсят начин за общо представителство. За тази цел трябва да се постигне споразумение между ръководствата на съответните синдикални организации. Това споразумение трябва да регулира въпросите на подготовката на преговорите, разработването на проекта на колективен трудов договор, участието в колективните преговори, подписването на колективния трудов договор и контрола по неговото спазване. Когато не се постигне такова споразумение отделните синдикални организации в предприятието или организацията разработват самостоятелно своите проекти и започват преговори със съответния ръководител на предприятието или организацията по едно и също време до изясняване на разликата в позициите и сключването на колективния трудов договор или на колективните трудови договори.

Този дуализъм създаде значителни проблеми още при първите стъпки на съвременните индустриални отношения у нас и преди всичко на отраслово равнище и в отделното предприятие или организация. Там различията между двете водещи синдикални организации се трансформираха в различия между тях и работодателите, а в някой случаи и между правителството и организациите на работниците и служителите и на работодателите, участвуващи в тристранното сътрудничество на национално, отраслово и регионално равнище.

На този етап беше постигнато споразумение и за информационното осигуряване на тристранното сътрудничество. Правителството и най-влиятелните по това време организации на работодателите приеха задължението да предоставят на синдикатите както обща икономическа информация, така и информация по конкретните икономически проблеми, обект на колективните преговори на различните равнища. Отчетено бе, че не може да има равнопоставеност на страните при обсъждането на проблемите на работниците и служителите ако страните, които участвуват в колективните преговори, не разполагат с необходимата информация, която да ги подпомогне при формирането на тяхната позиция.

Тази обща конструкция на тристранното сътрудничество, приета с общо съгласие в Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите, с оглед на преминаването към колективно договаряне на работната заплата, постави основата на съвременните индустриални отношения у нас. При отсъствието на законова уредба на тези отношения споразуменията между правителството и най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите от 1991 г. трасираха пътя на техните начални стъпки.

Когато се оценяват тези споразумения между правителството и най-влиятелните за времето си организации на работниците и служителите и на работодателите, постигнати в рамките на тристранното сътрудничество и заложени в един обществен договор, някой автори считат, че сключването, съдържанието и действието на колективните трудови договори е материя за закон, а не е от компетентност на тристранната комисия. Така както е създадена и утвърдена, тази комисия няма и не може да има нормотворческа компетентност. Тя е помощен орган и ако в своята работа опре до въпроси, които се нуждаят от правна уредба, според тяхното естество, тази правна уредба трябва да бъде създадена от Народното събрание или от правителството, а не от самата комисия.[16, 259] Без да се опонира на тази позиция трябва да се подчертае, че като се има предвид духа на Конвенциите на Международната организация на труда, регулиращи колективните преговори между работодателя или организации на работодателя и организации на работниците и служителите, процедурите, правилата и нормите за воденето на колективни преговори и за сключване на споразумения и на колективни трудови договори могат да се установяват от закон или нормативен акт на правителството, но могат да се установяват и в споразумение или колективен трудов договор. Практиката, особено в нашата страна, е богата на случаи, когато законови норми засягащи индустриалните отношения не "работят", а се заместват от норми в споразумения и колективни трудови договори, които намират реално приложение. В съвременните условия трудно може да се твърди, че силата на обществения договор, още повече в такава материя като колективните преговори, е по-слаба от силата на закона или на нормативните актове на правителството.

Когато се характеризират първите стъпки на съвременните индустриални отношения у нас, трябва да се оцени по достойнство и голямата роля, която изигра Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите както за изграждането на инфраструктурата на тези отношения, така и особено за провеждането на началния етап на икономическата и на социалната реформа у нас, особено на либерализирането на системата на ценообразуване. В резултат на добрата воля и на активното взаимодействие и сътрудничество на национално равнище между правителството и най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите, въпреки икономическите трудности и високата социална цена, която бе принуден да заплати нашия народ през този период за трудния преход към пазарна икономика, острите социални конфликти бяха избегнати.

На този етап от формирането на съвременните индустриални отношения в нашата страна обаче възникнаха няколко основни проблема.

Преди всичко трябва да се посочи проблема за представителността на организациите на работниците и служителите и на работодателите на национално и отраслово равнище и в отделното предприятие или организация. Опитът на представителите на правителството да потърсят общо съгласие за възприемането на критериите за представителност, използувани в страни с богат опит в областта на индустриалните отношения, се оказа безуспешен. В духа на националните традиции по отношение на организациите на работниците и служителите за представителни по това време се възприеха двата най-влиятелни на национално равнище в момента организации на работниците и служителите – Конфедерацията на независимите синдикати в България и Конфедерацията на труда “Подкрепа”. Те защитиха убедително своята представителност, като използуваха и някой специфични форми за оказване на натиск върху правителството и работодателите. Това бяха например декларациите, че няма да водят преговори с правителството и с организациите на работодателите, ако в тези преговори участвуват и "синдикати-фантоми". В това време, което се характеризираше с множество синдикални образования в отраслите, както и в отделните предприятия и организации, които се създаваха и сами обявяваха своята принадлежност към едната или другата синдикална централа, страните постигнаха общо съгласие всяка от Националните организации на работниците и служителите, представена в Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите, по свои собствени критерии и изисквания да определя своите представителни отраслови организации, както и представителните си организации в отделните предприятия и организации. Всяка национално представителна организация на работниците и служителите прие да определя по свои собствени критерии и изисквания за идентифициране своите представителни отраслови структури, както и представителните си организации в предприятията и организациите. Като съгласие това бе постигнато в Споразумението за по-нататъшното провеждане на икономическата реформа и запазване на социалния мир. [37, 180, т. 8.4]

Подобна формула бе приета и за представителността на организациите на работодателите на национално равнище. В резултат на продължителни дискусии за характера на работодателските съюзи и за изпълняваните от тях функции, както и за това, доколко те са легитимни сдружения на легитимни работодатели при доминираща държавна собственост във всички сектори на икономиката, за представителни на национално равнище бяха приети Националния съюз на стопанските ръководители в България, Националния кооперативен съюз, Съюза на трудово-производителните кооперации, Съюза на частните производители “Възраждане”, Съюза за стопанска инициатива на гражданите, Българската стопанска камара, т.е. всички организации на работодателите, подписали Споразумението за запазване на социалния мир от 8 януари 1991 г. Както и при Конфедерацията на независимите синдикати в България и при Конфедерацията на труда “Подкрепа”, на тях им бе предоставено автономното право да легитимират своите отраслови структури.

Правителството от своя страна пое ангажимента да легитимира работодателите в държавните предприятия и организации чрез механизма на договорите за възлагане на управлението. Този ангажимент бе заложен в Споразумението за по-нататъшното провеждане на икономическата реформа и запазване на социалния мир. [37, 180, т. 8.4] Той бе нормативно изпълнен в Протокол № 42 на Министерския съвет от 16 май 1991 г., който одобрява основните положения на договорите за възлагане на управлението на държавни и общински фирми с преобладаващо държавно и общинско участие и Процедура за подготовка и сключване на договорите за възлагане и управление на държавните и общинските фирми. По такъв начин правителството отговори на натиска на национално представителните организации на работниците и служителите чрез процедурата за "легитимиране" на работодателя в предприятията с преобладаващо държавно и общинско участие да се "обнови" управлението⁵³.

Това легитимиране бе съвършено основателно, като се има предвид автономизацията на държавните и общинските предприятия⁵⁴, която започваше по това време, необходимостта от повишаване ефективността на управлението на държавните и общинските предприятия и особено наложителната потребност от формирането на икономически легитимен работодател в тези предприятия. Практическото реализиране, обаче, на това споразумение между правителството и участвуващите в тристранното сътрудничество на национално равнище организации на работниците и служителите и на работодателите не можа да се осъществи за оставащото време до края на 1991 г. и остана като проблем за разрешаване през следващите години.

Съществени различия се проявяват и в разбиранията за страните в индустриалните отношения на отраслово и на териториално равнище. Представителите на двете национално представителни организации на работниците и служителите, основавайки се на доминиращата държавна собственост в икономиката, защитаваха тезата за “генералния работодател” – държавата. Според тях държавата е тази, която назначава ръководителите на държавните предприятия, т.е. тя е работодател на работодателите. От тази гледна точка, когато се водят колективни преговори между национално представителните организации на работниците и служителите и работодателите на съответното отраслово или регионално равнище, държавата трябва да бъде представена чрез съответното министерство или ведомство, изпълняващо функциите на принципал в отрасъла или на съответното регионално равнище.

Като се позовават на юридическото съдържание на понятието работодател, на реалните функции на министерствата, както и на регионалните държавни органи при пазарната икономика, на автономното функциониране на държавните предприятия и организации, както и на опита на развитите в икономическо отношение страни, представителите на правителството защитаваха тезата за тристранното сътрудничество на национално равнище и за двустранно сътрудничество на отраслово или браншово и териториално равнище. Като водещ аргумент се привеждаше и разбирането за липсата на правно съдържание на понятието "генерален работодател".

Тази дискусия се провежда с променлив успех за различните тези и през отделни периоди. Например в Общите препоръки за водене на преговори, сключване и изпълнение на колективни трудови договори и споразумения, приети от Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите през 1991 г. страни по отрасловите споразумения са отрасловите синдикални организации, сдруженията на работодателите в отрасъла, представлявани от излъчени от тях представители и държавните органи в съответния отрасъл. [38, 191] Аналогично на това, те предвиждат възможността страни при сключването на регионални споразумения да бъдат представители на съответния регионален държавен орган, регионален съюз на стопанските ръководители (ако има изграден такъв) и представители на синдикалната организация. [38, 202]

По-късно в Наредбата за договаряне на работната заплата, утвърдена с Постановление № 129 на Министерския съвет от 1991 г., приета с консенсус от същата тази комисия, бе заложено друго принципно разбиране: колективното договаряне на работната заплата може да се извършва по отрасли между отрасловите организации на синдикатите и работодателите, както и по общини или региони – между общинските или регионалните формирования на синдикатите, от една страна, и сдруженията на работодателите, от друга. [39, Наредба за договаряне на работната заплата, чл. 8, ал. 1]

Промяната в позициите не намали натиска на национално представителните организации на работниците и служителите преди всичко за участието на отрасловите министерства и ведомства в отрасловите преговори като страна в индустриалните отношения, което нерядко водеше до засилване на социалното напрежение и до компромисни решения, провокиращи още по-високо социално напрежение в предприятията и организациите на отрасъла.

Тези противоречащи си позиции породиха съществено напрежение в системата на индустриалните отношения през следващия период.

Индустриалните отношения, формирани през този период отразяват разбирането и готовността на правителството и най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите да утвърждават тристранното сътрудничество и взаимодействие като основна форма за решаване на икономическите и социалните проблеми на наемния труд. Нейното практическо реализиране, обаче, на този етап, не можа да се реализира пълноценно, дори и от позициите на своето време, не толкова поради липсата на нормативна регламентация, не само поради липсата на достатъчно опит на водещите колективните преговори, а преди всичко поради това, че не бе създадена необходимата инфраструктура на системата.

През този период, с по-големи или с по-малки спорове и проблеми, успешно функционираше преди всичко тристранното сътрудничество на национално равнище в рамките на Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите. Не можаха обаче да се създадат отрасловите структури на индустриалните отношения. Основната причина за това бе различието в организационната структура на национално представителните организации на работниците и служителите и на работодателите. Национално представителните организации на работниците и служителите имаха разгърната отраслова мрежа от организации, а организациите на работодателите, представени в Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите, или нямаха отраслови организации или имаха такива секции, но само в някой водещи отрасли. Нещо повече, при възприемането на този модел на индустриални отношения се оказа, че тепърва започва дискусия за определянето на отраслите в страната и за формиране на такива организации на работниците и служителите и на работодателите, които биха могли да си взаимодействуват ефективно в една регулярно функционираща система.

По това време не бе създадена и инфраструктурата, която е необходима за взаимодействието на страните в индустриалните отношения на регионално и на общинско равнище. Основната причина за това бяха работодателските сдружения, представени в тристранното сътрудничество на национално равнище, които не можаха да създадат регионални и общински секции на своите организации. Разбира се, ако те бяха създадени от работодателските централи като административни единици, едва ли биха функционирали ефективно в системата на индустриалните отношения, защото организирането в тази система има смисъл само, ако е резултат на общи интереси, на осъзнаването на общността в интересите на асоцииращите се работници, служители или работодатели. Все пак, обаче, те биха били някаква стъпка към формирането и стабилизирането на системата на индустриални отношения в страната.

Един от основните проблеми, които възникнаха по това време, и по които все още няма обща позиция, е проблемът за “ветрилото” от въпроси, които би трябвало да бъдат обект на сътрудничество и консултации между правителството и организациите на работниците и служителите и на работодателите на национално равнище.

Представителите на правителството в националната структура за тристранно сътрудничество защитаваха разбирането, че обект на индустриалните отношения на всички равнища трябва да бъдат социалните проблеми на работниците и служителите, защитата на техните доходи и жизнен стандарт, осигуряването на доброволна, свободно избрана и ефективна заетост, както и на здравословни условия на труд. Това отговаря на всичко, което е породило необходимостта от възникването и развитието на индустриалните отношения в света и в нашата страна.

За разлика от това национално представителните организации на работниците и служителите утвърждават тезата, че защитата на заетостта, на реалните доходи, условията на труд и жизнения стандарт на работниците и служителите изискват обект на сътрудничество и консултиране в системата на индустриалните отношения да бъдат и основните компоненти на икономическата политика на правителството. Според тях, след като правителството е декларирало своята готовност за тристранно сътрудничество, то трябва да обсъжда и консултира с организациите на работниците и служителите и на работодателите и проектите за своята бюджетна политика, за финансовата, кредитната и данъчната си политика, за своята ценова и структурна политика, за политиката и взаимоотношенията с международните валутно-финансови организации и т.н. В крайна сметка условията на труд и живот на хората са пряка функция на икономическото развитие и синдикатите биха искали да имат реална гаранция за защитата на икономическите и социалните интереси на работниците и служителите и на населението.

В тази дискусия, в която работодателските организации, представени в Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите, подкрепиха безусловно синдикатите, надделя схващането на синдикалните централи. То бе материализирано и в двете споразумения за запазване на социалния мир, [36 и 37] в които по същество бе очертана икономическата и социалната политика, която ще осъществява правителството и на практика превърна Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите в един постоянно действуващ работен орган. Това общо решение, отразяващо належащата потребност от запазването на социалния мир в страната и от обществена подкрепа на започващата икономическа реформа, която се очертаваше да има твърде висока социална цена, създаде един прецедент, различен от практиката на много развити в икономическо отношение страни. Този прецедент в следващия период ще бъде оценяван по различен начин, ще има различни решения и ще поражда проблеми на системата на индустриалните отношения в нашата страна.

Предмет на широка дискусия бе и проблемът за характера на сътрудничество в Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите. Преобладаващото схващане на национално представителните организации на работниците и служителите и отчасти на работодателските сдружения, представени в този тристранен орган бе, че тя трябва да бъде институция, която взема отговорни решения, задължаващи правителството. Това означава и да се председателствува от отговорен член на правителството – по искане на национално представителните организации на работниците и служителите и на работодателите – от зам. Председател на Министерския съвет.

Тази позиция е различна от опита на много от страните с традиции в областта на индустриалните отношения, където взаимодействието на правителството с организациите на работниците и служителите и на работодателите има характер на консултиране, на взаимодействие преди вземането на решение. Отчитането на този опит предполага при вземането на решение от страна на правителството да бъдат отчетени, доколкото това е възможно и целесъобразно, и мотивите на представителните организации на работниците и служителите и на работодателите.

Въпреки това обаче конкретната политическа и икономическа ситуация през 1991 г. изискваше широка социална подкрепа, социална стабилност, стимулирана и от международните валутно-финансови институции и от Международната организация на труда. Още повече, че и двете организации на работниците и служителите, представени в Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите поставиха като условие за своето участие в системата на индустриалните отношения приемането на тяхното разбиране за характера на тристранното сътрудничество, както и за задължителния характер на решенията на Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите за правителството.

При тази конкретна ситуация тезата, защитавана от двете национално представени организации на работниците и служителите, подкрепяни от национално представителните организации на работодателите бе възприета и заложена в системата на индустриалните отношения у нас по това време. Това създаде още един прецедент в тристранното сътрудничество на национално и отраслово равнище, което поставя пред съществени изпитания индустриалните отношения през следващия период.