Разновидности на стачката

Разновидности на стачката

Класификационен признак	Видове стачки
Според характера на исканията	 икономически  политически
Според основанията за обявяване и провеждане	 основни  стачки от солидарност  предупредителни  символични
Според обхвата на действие	 в поделението  в организацията  в отрасъла  в бранша  национални
Според съответствието им със закона	 законни  незаконни

Стачките в поделението на предприятието или организацията, в предприятието или организацията, в отрасъла или в бранша могат да бъдат символични, предупредителни, за солидарност и основни (ефективни) стачки.

От същностната характеристика на стачката следва, че политическите стачки са незаконни.

Незаконният или законният характер на стачката може да се определи единствено от съда.

Когато се разглежда стачката като форма за оказване на законен натиск на работниците и служителите върху работодателя за защита на техните икономически и социални искания при възникнал колективен трудов спор и/или при воденето на колективните преговори, неизбежно възниква въпроса за равнопоставеността на страните, за техните еднакви шансове за успех при дадената ситуация. Този въпрос е свързан с правото на работодателя да провежда локаут. – от английското Lock-out – затварям, в случая спирам, предприятието, а в юридическия смисъл като отказ на работодателя да допусне работниците на работа, докато не приемат неговите условия. [16, 264]. Ако стачката е насочена към извоюване на по-добри условия в колективния трудов договор, работодателите трябва да могат да предприемат локаут на територията на колективния трудов договор. [1, 69]

Глава пета
Модели на индустриалните отношения

5.1. Модели на индустриални отношения в

зависимост от актьорите в тях
В зависимост от актьорите (страните и участниците), в тях условно могат да се разграничат четири модела на индустриалните отношения – традиционен, неокорпоративен, неолиберален и неодемократичен.

В традиционният модел на индустриалните отношения главните действуващи лица (страни и участници) в тях са представителните организации на работниците и служителите и на работодателите на различните равнища на управление – национално отраслово, национално браншово, териториално или местно, както и в отделното предприятие или организация. При наличието на висока степен на асоцииране на работниците и служителите и на работодателите индустриалните отношения, сътрудничеството и взаимодействието между тях може да се осъществява и на национално (централно, междуотраслово) равнище.

Основните характерни черти на този традиционен модел на индустриалните отношения са две:

 държавните институции уважават автономията на страните и на участниците в индустриалните отношения и насърчават регулярното двустранно сътрудничество и взаимодействия между работодатели или техните организации и съответните организации на работниците и служителите на различните равнища на националната структура чрез разработване и усъвършенствуване на законите и нормативните актове на правителството, чрез решенията на съда и арбитража, чрез избягване на пряката намеса в техните отношения, чрез създаване и подържане на необходимата инфраструктура за осъществяването на това двустранно сътрудничество и взаимодействие и др.;

 правителството играе важна роля за създаване и функциониране на помирителната институция, а така също и на трудовия арбитраж за уреждане на възникналите колективни трудови спорове между работодатели и/или работодателски организации и съответни синдикални организации, асоциации и конфедерации, представляващи интереси на определена група от работници и служители.

Този модел на индустриалните отношения предполага доминираща роля на двустранното сътрудничество и взаимодействие в системата на индустриалните отношения на съответното равнище на националната структура.

В неокорпоративният модел на индустриалните отношения главните действуващи лица (актьори, страни, участници) в са асоциациите, федерациите и конфедерациите, представляващи интересите на работниците и служителите и държавата, обикновено представлявана от правителството. Взаимодействието между тях е преди всичко на национално (централно, междуотраслово) равнище, както и на национално отраслово и/или на национално браншово равнище. При определени условия то може да се осъществява и на регионално равнище.

Основните характерни черти на този модел на индустриалните отношения са две:

 държавните институции уважават автономията на асоциациите, федерациите и конфедерациите на работниците и служителите, но по същество не се съобразяват в достатъчна степен с автономията на работодателските организации, които играят подчинена роля при обсъждането и решаването на проблемите на икономическата и/или на социалната политика на национално равнище, или при разработването и реализирането на определени икономически и/или социални програми в отделните отрасли или региони, а в определени случаи и в отделни предприятия и организации, или при вземането на решения за промени в жизненото равнище;

 правителството е пряк участник в преговорите със съответните представителни организации на работниците и служителите, което ограничава възможностите на помирителната процедура и на трудовия арбитраж.

Този модел предполага доминираща роля на двустранното сътрудничество и взаимодействие в системата на индустриалните отношения на съответното равнище на националната структура. Той предполага и участието на държавата като страна в тези индустриални отношения в качеството си на принципал на предприятията и организациите с преобладаващо държавно и общинско участие.

В неолибералният модел главните действуващи лица (страни, актьори, участници) в системата на индустриалните отношения са правителството и представителните или най-влиятелните организации на работодателите. Сътрудничеството между тях се осъществява преди всичко на национално (централно, междуотраслово) равнище. При определени условия обаче те могат да се осъществяват и на национално отраслово и на регионално равнище, както и в отделни предприятия или организации, чиято дейност има национално значение.

Основното, което характеризира този модел на индустриалните отношения е подценяването от страна на изпълнителната власт на ролята и значението на най-влиятелните или на представителните организации на работниците и служителите, по същество елиминирането им от участие в обсъждането и решаването на въпросите, свързани с разработването и реализирането на икономическата и/ или на социалната политика, в действията за повишаване жизненото равнище, както и на въпросите, свързани с уреждането на трудовите и на осигурителните отношения. Тук става дума за ограничаване възможностите на работниците и служителите да вземат участие при решаването на въпросите, които засягат техните икономически и социални интереси.

В неодемократичният модел, освен държавата, обикновено представлявана от изпълнителната власт и представителните организации на работниците и служителите и на работодателите, главни действащи лица (актьори, участници) в системата на индустриалните отношения са и представителни организации на гражданското общество, т.е. представители на онази част от гражданското общество, която се вписва в организационната рамка, чието съществуване е фактор за неговото структуриране [83, 3]. При неговото приложение множеството актьори (страни, участници) в системата на индустриалните отношения осъществяват своето сътрудничество, своето взаимодействие на централно национално равнище в създадени специално за целта социални, икономически или социално-икономически съвети или комитети.

Този модел на индустриалните отношения е израз на увеличаващото се влияние на политическата демокрация върху взаимодействието между държавата и представителните структури на организираното гражданско общество. Той предоставя съществени възможности за участие на все повече представителни структури на членовете на гражданското общество в процеса на обсъждането и на вземането на решения по въпросите на социалната и/или икономическата политика, на жизненото равнище, както и на трудовите и осигурителните отношения, които засягат техните интереси.


5.2. Модели на индустриалните отношения в зависимост от

степента на централизация
В зависимост от степента на централизация на взаимодействието на страните в тях моделите на индустриалните отношения могат да бъдат национално-централизиран, отраслово-централизиран и децентрализиран.

Национално-централизираният модел на индустриалните отношения притежава следните основни характеристики:

 На национално равнище се провежда регулярно взаимодействие между представители на правителството и представители на представителните организации на работниците и служителите и на работодателите. Това взаимодействие може да се осъществява във форма и по процедури, които имат обичаен, нерегламентиран характер, по искане на която и да е от страните, когато нейните интереси го изискват, но могат да се провежда и в специално създадени за целта, чрез закон или чрез споразумение между страните в него органи, по уговорени между страните и участниците в тях правила и процедури.

 Когато в резултат на взаимодействието между страните на национално централно равнище се постигне общо съгласие за провежданата икономическа и/или социална политика, или за изпълнението на съответната икономическа и/или социална програма, или за промяна на жизненото равнище, или за промяна в трудовите и/или в осигурителните отношения, страните сключват споразумение, което има силата на закон за тях, независимо от това дали това е направено в писмена или устна форма.

 Писмените или устните споразумения, постигнати на национално централно ниво между правителството и представителните организации на работниците и служителите и на работодателите са задължително минимално ограничение за колективните преговори на отраслово, браншово или териториално равнище, ако страните в тях не са се уговорили за друго. Това означава, че когато на това равнище се водят колективни преговори и се подписват отраслови, браншови или териториални споразумения, клаузите в тях по съответните въпроси не могат да бъдат по-неблагоприятни от клаузите в постигнатите споразумения на национално централно равнище.

 Споразуменията, които са постигнати между страните в индустриалните отношения на национално централно, на национално отраслово и на национално браншово равнище, както и на териториално равнище са задължителни минимални ограничения за колективните преговори между отделния работодател и съответната организация на работниците и служителите в предприятието или организацията. Това означава, че в колективните трудови договори в предприятието или организацията не могат да се съдържат клаузи, които са по-неблагоприятни от тези в националните, отрасловите, браншовите и териториалните споразумения.

 Правителството изпълнява двойнствена роля в индустриалните отношения. От една страна то е актьор, участник, страна при взаимодействието с представителите на представителните организации на работниците и служителите и на работодателите. От друга страна то е фактор за създаването и ефективното функциониране на националната система за сътрудничество и взаимодействие при формирането и/или изпълнението на икономическата и/или на социалната политика на страната, при изменението на жизнения стандарт, както и при уреждането на трудовите и на осигурителните отношения.

В национално-централизирания модел доминира йерархическата подчиненост на споразуменията между страните, които са постигнати на различните равнища:

 в националните споразумения се съдържат задължителните минимални ограничения по отделни въпроси на трудовите и осигурителните отношения за всички отрасли, браншове и предприятия;

 в отрасловите споразумения не могат да се уговарят по- неблагоприятни клаузи от тези, постигнати на национално централно равнище;

 в браншовите споразумения не могат да се уговарят по-неблагоприятни клаузи от тези постигнати на национално равнище;

 в споразуменията, постигнати в отделното предприятие или организация не могат да се уговарят по-неблагоприятни клаузи от тези, постигнати на отраслово (национално и централно) равнище, на браншово равнище и/или на териториално равнище.

Приложението на подобен национално-централизиран модел на индустриалните отношения е свързано преди всичко с наличието на:

 такава система за управление на икономиката, в която държавата е запазила своите функции на централно равнище и е активна страна, участваща в тези индустриални отношения на национално централно равнище;

 ефективни средства на държавата за намеса в трудовите и в осигурителните отношения и за промяна на жизнения стандарт;

 наличието на представителни организации на работниците и служителите и на работодателите, достатъчно асоциирани на национално равнище за активно и ефективно участие в индустриалните отношения на национално централно равнище;

 консенсус на страните и на участниците в индустриалните отношения за използването на национално-централизирания модел.

Елементи на подобен национално-централизиран модел на индустриалните отношения могат да се открият в практиката на Испания, Австралия и Нова-Зеландия. Този модел се прилага и у нас.

Специфична модификация на национално-централизирания модел на индустриалните отношения е ефективното взаимодействие между представителите на представителните организации на работниците и служителите и на работодателите на национално равнище, без в него да участват непосредствено органите на изпълнителната власт. Когато в резултат на това двустранно взаимодействие се постигне общо съгласие между страните и участниците в тях, те подписват двустранно национално споразумение. Клаузите в него имат характер на закон и са задължителни за спазване от тези, които са го постигнали, както и от техните членове в отделните предприятия или организации.

Споразуменията на национално равнище между представителните организации на работниците и служителите и на работодателите са задължителни минимални ограничения за колективните трудови преговори на отраслово, браншово и/или териториално равнище. И тук, когато на това равнище се водят колективни преговори и се сключват отраслови споразумения, клаузите в тях не могат да бъдат по-неблагоприятни от клаузите в националното споразумение.

Споразуменията на отраслово и/или браншово равнище и тук са задължително минимално ограничение за преговорите между работодателите и съответните организации на работниците и служителите в предприятието или организацията. В тях не могат да се съдържат по-неблагоприятни клаузи от тези в националните и отрасловите и/или браншовите споразумения.

Елементи на тази отраслова и/или браншова модификация на Национално-централизирания модел на индустриалните отношения могат да се открият в практиката на Дания, Норвегия, Финландия, Швеция и др.

 На национално равнище формални и регулярни взаимоотношения и взаимодействия между правителството и представителните организации на работниците и служителите и на работодателите не съществуват. Не са редки случаите обаче, когато правителствата, при наличието на необходимост, осъществяват неформални двустранни или тристранни контакти с представителни организации на работниците и служителите и на работодателите. Инициативата за това може да бъде на която и да е от страните. При тези контакти, то поднася информация или предлага за обсъждане и консултиране една или друга икономическа и/или социална политика, едни или други мерки за подобряване на жизнения стандарт, за извършването на едни или други промени в трудовите и в осигурителните отношения. Но при тяхното осъществяване преговори не се водят и не се цели постигането на споразумение, което да има задължителна сила за страните, участвуващи в тях. Обикновено те завършват със заявление на правителството, че при вземането на решения по обсъжданите въпроси то ще отчете, доколкото това е възможно или целесъобразно при конкретните условия, становището на представителните организации на работниците и служителите и на работодателите. Разбира се, че при това представителните организации на работниците и служителите и на работодателите заявяват своята готовност да действат в съответствие със своите интереси като спазват изискванията на закона и на нормативните актове на правителството.

 Същинското сътрудничество и взаимодействие между представителните организации на работниците и служителите и на работодателите се осъществяват на отраслово и/или на браншово национално равнище. В резултат на това често се стига до сключването на отраслови и/или на браншови споразумения между страните и участниците в тях. Постигнатите договорености в тези споразумения са задължителни минимални ограничения за колективните преговори провеждани в предприятията или организациите на отрасъла, освен ако страните не са се споразумели за друго. Те са основата върху която се водят колективните преговори между работодателя и съответните организации на работниците и служителите в предприятието или организацията. При тези колективни преговори задължително се спазва онова, което е уговорено на национално-отраслово и/или браншово равнище. В колективните трудови договори на това ниво обаче могат да се съдържат и по-благоприятни условия на труд и заплащане, отколкото са предвидените в национално-отрасловите и/или браншовите споразумения.

 Правителството, и при възприемането на този модел на индустриалните отношения, поощрява развитието на взаимодействието и сътрудничеството между работодателите и организациите на работодателите и организациите и представителите на работниците и служителите във връзка с подобряване условията на труд и заплащане, изобщо във връзка с уреждането на техните трудови и осигурителни отношения. От друга страна, обаче, то и при този модел е фактор за създаването и ефективното функциониране на националната система за сътрудничество и взаимодействие при формирането и/или изпълнението на икономическата и социалната политика на страната, при изменението на жизнения стандарт, както и при уреждането на трудовите и на осигурителните отношения.

Очевидно е, че при този модел на индустриалните отношения стълбицата на йерархическата подчиненост на минимално защитните норми е намалена, но не е премахната. Той е по-либерален от национално-централизирания модел, но със значителни компоненти на централизъм, тъй като постигнатите споразумения в отрасъла са споразумения на национално равнище за предприятията и организациите в него.

Съществени елементи на тази модификация на национално-централизирания модел могат да се открият в практиката на Белгия, Франция, Германия, Италия, Холандия, Португалия.

 На национално равнище сътрудничеството и взаимодействието между правителството и представителните организации на работниците и служителите и на работодателите както и при отраслово и/или браншово централизирания модел няма регулярен характер. Основните форми на неговото осъществяване, доколкото и когато то се осъществява, са информирането и консултирането. Те се използуват при необходимост, по искане на една от страните и/или участниците в индустриалните отношения, и могат да имат двустранен или тристранен характер. И тук, в резултат на това сътрудничество или взаимодействие не се цели постигането на споразумения, сключването на двустранен или на тристранен договор. Контактите и разговорите, доколкото се провеждат, имат консултативен характер. На тях се разменя информация за разбиранията и намеренията на страните, за становищата им и за предложенията им в областта на провежданата икономическа и/или социална политика, за стабилизиране на заетостта и намаляване на безработицата, за подобряване на трудовия и на жизнения стандарт, за уреждането на трудовите и на осигурителните отношения. Това подпомага правителството при вземането на решения да отчете становищата на представителните организации на работодателите и на работниците и служителите, да се съобрази, доколкото това е възможно и целесъобразно, с техните предложения. То подпомага и представителните организации на работодателите и на работниците и служителите да изразят своята позиция, идеи, предложения и намерения пред правителството относно провежданата или предлаганата икономическа и/или социална политика, както и по отношение на предлаганата и/или провежданата линия в областта на жизненото равнище, както и на трудовите и осигурителните отношения.

 Аналогичен характер имат и взаимодействието и сътрудничеството между представителните организации на работниците и служителите и на работодателите на национално равнище. На това равнище и между тях сътрудничеството и консултациите нямат регулярен характер. В редица случаи обаче, по различни исторически, икономически, религиозни и други причини, на това равнище няма и преки контакти между организациите на работниците и служителите и на работодателите, а когато такива контакти има, те нямат за цел постигането на отраслови споразумения.

 Аналогичен характер имат и взаимодействието и сътрудничеството между представителните организации на работниците и служителите и на работодателите на отраслово и/или на браншово равнище. И тук тези контакти, взаимодействие и сътрудничество са по-скоро изключение, отколкото правило, и, доколкото се осъществяват, те нямат за цел да се постигне споразумение между страните и/или участниците в индустриалните отношения на това равнище.

 Основното в индустриалните отношения при този модел сътрудничество и взаимодействие са колективните преговори с цел постигането на обща позиция и сключването на колективен трудов договор между съответния работодател и съответните организации на работниците и служителите в предприятието или организацията. Те се осъществяват в съответствие с повелителните разпоредби на закона, отчитайки, доколкото това е възможно и приемливо при конкретните икономически и социални реалности, препоръките на своите национални и отраслови и/или браншови централи, с които те разполагат преди започването на колективните преговори.

 Държавните институции, и при възприемането на този модел на индустриалните отношения, поощряват развитието на взаимодействието и сътрудничеството между работодателите и съответните организации и представители на работниците и служителите в предприятието или организацията във връзка с подобряване условията на труд и заплащане. В същото време те и тук изпълняват ролята си на фактор за ефективното функциониране на индустриалните отношения на всички равнище на управление на икономиката.

Съществени елементи на децентрализираният модел на индустриалните отношения могат да се открият в практиката на Великобритания, Канада, САЩ, Япония, Швейцария.

Моделите на индустриалните отношения, в зависимост от степента на централизация, рядко се прилагат в “чист вид”. Тяхното разпознаване става по преобладаващите елементи на централизма или на децентрализма в сътрудничеството и взаимодействието между представителите на правителството и представителите на представителните организации на работниците и служителите и на работодателите.

Избирането на един или друг модел на индустриалните отношения зависи, наред с всичко останало, и от това:

 Как са възникнали и са се развивали индустриалните отношения в дадената страна?

 Какви са традициите в областта на индустриалните отношения?

 Какви са законите и нормативните актове на правителството, които уреждат индустриалните отношения?

 Какви са интересите на представителните организации на работниците и служителите, на работодателите и на държавните институции?

 Какво е съотношението в силите на представителните организации на работниците и служителите и на работодателите?

 Каква е степента на асоциираност на различните равнища на работодателите и на работниците и служителите?

 Доколко са развити отрасловите структури на представителните организации на работниците и служителите и на работодателите?

 Доколко е централизирана системата за управление на икономиката в страната?

Световната практика в областта на индустриалните отношения показва, че няма универсален модел на индустриалните отношения. Всяка страна изгражда своята практика в тази област като отчита множеството специфични за нея условия. При това няма доминиращи предпочитания към определен модел на индустриалните отношения. Забелязва се обаче стремеж на правителствата в по-голяма степен да сътрудничат и да провеждат консултации с представителните организации на работниците и служителите и на работодателите и в по-малка степен да се възползват от механизма на колективните преговори с тях за постигането на споразумения на национално, отраслово или браншово равнище.