Опит за коригиране на индустриалните

Първо, обективните трудности в работата на изпълнителната власт, породени от това, че по един съществен кръг от икономически проблеми тя е ограничена във възможностите за избор на алтернатива от тяхното предрешаване в Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите. Работата на Министерският съвет се затрудняваше от факта, че Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите по същество се проявяваше като "втори център" на изпълнителната власт⁵⁵.

Второ, наличието на еднопартийно правителство (правителството на Съюза на демократичните сили), което по това време имаше относително стабилна парламентарна подкрепа и очевиден стремеж да ограничи влиянието на Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите върху вземането на решения в областта на икономическата политика.

Трето, споразуменията на правителството, постигнати с международните валутно-финансови институции за провеждане на твърда парична политика, с оглед намаляването на инфлацията през 1992 г. и през следващия период. Тази твърда парична политика предполагаше и такава политика по доходите на населението, която да направи така, че ако те нарастват това да става значително по-бавно от темповете, с които нарастват потребителските цени. Правителството считаше, че тази цел може да се постигне по-лесно, ако то е свободно за едностранни решения, без да се съобразява с позициите на най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите.

При тези условия в заседанието си на 24.12.1992 г. Министерския съвет приема становище относно по-нататъшната дейност на правителството в областта на тристранното сътрудничество⁵⁶. В това становище се съдържа категоричната оценка, че сътрудничеството и взаимодействието на правителството с най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите се оказа сполучлива форма за запазване на социалния мир в страната. Формулата на това сътрудничество – Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите – позволи на правителството да осъществява регулирането на трудовите и осигурителните отношения и въпросите на жизненото равнище след съответните консултации с организациите на работниците и служителите и на работодателите. Още повече, че подобно сътрудничество се предвижда в проекта на Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда. Така че прекъсването на това сътрудничество ще предизвика нежелателни последици както от гледна точка на вече структурираните отношения, така и по отношение на бъдещата уредба в тази насока.

Заедно с това в този документ правителството подчертава, че новите реалности налагат внасянето на известни корективи в развитието на тристранното сътрудничество. Тези корективи следва да дефинират новите отношения в съответствие с принципите на пазарната икономика. При наличието на огромна държавна собственост правителството е този орган, който е натоварен с нейното управление и носи за това отговорност пред закона и Народното събрание. Ето защо то е в правото си да определя реда и начина за това управление, без да се налага волята и субективните искания на организациите на работниците и служителите и на работодателите. В същото овреме, обаче, някой от управленските решения рефлектират и в социалната сфера, поради което е необходимо провеждането на консултации и диалог с представителните организации на работниците и служителите. По този начин правителството ще получи обратна информация за действеността на управленските си решения без това да води до социално напрежение. Що се отнася до въпросите, свързани пряко с трудовите и осигурителните отношения, както и със жизненото равнище, правителството задължително трябва да съгласува с най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите мерките, които има намерение да вземе в тази насока.

На тази основа правителството счита за необходимо:

 тристранното сътрудничество и взаимодействие да продължи и в бъдеще като гарант за запазване на социалния мир в страната;

 да се разграничат правомощията и отговорностите на изпълнителната власт и тези на представителните организации на работниците и служителите и на работодателите, като се изключи възможността да се пречи на правителството при вземане на чисто управленски решения;

 трите страни съвместно да решават всички въпроси, свързани с жизненото равнище;

 да изрази своята готовност за продължаване на сътрудничеството с най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите, като се реши и въпросът за извършването на съответни промени в статута на Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите по приемлив за трите страни начин, като се избегне възможността за възлагане на компетенции на Комисията, които пренасят върху нея конституционно определените правомощия на правителството.

В резултат на обсъждането Министерският съвет с Протокол 102 възлага на министъра на труда и социалните грижи, съвместно с министъра на индустрията и търговията, на транспорта и териториалното развитие, жилищната политика и строителството да разработят предложение за механизма на работа и контакти на правителството с най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите, като отчитат Становището относно по-нататъшната дейност на правителството на Република България в областта на тристранното сътрудничество.

В рамките на обсъждането на този проект, по решение на Министерския съвет от заседанието му на 30.01.1992 г., министъра на правосъдието по това време Светослав Лучников, внася Законопроект за изменение и допълнение на Кодекса на труда. В него се предвижда глава втора “Трудов колектив” да стане “Представителство на интересите на работниците и служителите”, а чл. 12 да стане “Общо събрание и работнически съвет” с пет алинеи:

Алинея първа. Работниците и служителите от едно и също предприятие на общо събрание избират работнически съвет от 3 до 11 души, който да защитава техните общи интереси по въпросите на трудовите и осигурителните отношения и на жизненото равнище пред работодателя им.

Алинея втора. Работническият съвет се избира с тайно гласуване на общо събрание на работниците и служителите на предприятието, които имат трудов стаж в него повече от една година. Когато броят на работниците и служителите, имащи право да участвуват в събранието, е повече от 200 души, работническия съвет се избира от пълномощници, избрани по един на всеки десет души.

Алинея трета. За редовността на избора на работническия съвет или на пълномощниците е необходим кворум от две трети от работниците и служителите, които имат право на участвуват в събранието.

Алинея четвърта. Работническият съвет се избира за срок от две години. Член на работническия съвет може да се отзове преди изтичането на срока, само при извършване на умишлено престъпление или грубо неизпълнение на задълженията като член на работническия съвет. Отзоваването става по реда на избора.

Алинея пета. Работническият съвет е единствен законен представител на работниците и служителите в предприятието.

Основните правомощия на работническия съвет според това предложение са:

 да защитава интересите на работниците и служителите пред работодателя;

 да участва в подготовката и приемането на вътрешни актове на предприятието, които се отнасят до условията на труда и бита, работната заплата и други въпроси, свързани с трудовите отношения на работниците и служителите;

 да представлява работниците и служителите при разглеждане и решаване на колективни трудови спорове;

 да дава съгласие за прекратяване на трудов договор.

По смисъла на този проект организирането на общите събрания на работниците и служителите за избиране на работнически съвет в предприятието се възлага на професионалните съюзи, а страна по колективния трудов договор с работодателя е работническият съвет в предприятието.

В проекта се формулират и основните критерии, на които трябва да отговарят централните ръководства на организациите на работниците и служителите и на работодателите, които могат да участвуват в обсъждането на трудови и осигурителни въпроси⁵⁷. Те са три:

 числеността на членовете им да не бъде по-малка от 15% от броя на заетите лица в съответния отрасъл, а при национално представителство – от всички работници и служители;

 да имат демократично устройство, да не са привърженици на насилнически действия и да не практикуват расова, етническа, религиозна и друга дискриминация;

 да бъдат независими от държавата, от организации на работодатели и от политически организации.

В резултат на двумесечно обсъждане на проблема за характера и съдържанието на индустриалните отношения на национално равнище и по-специално за същността, обхвата и съдържанието на тристранното сътрудничество, правителството приема на 29 февруари 1992 г. проект на Концепция за социалното партньорство между правителството и най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите. [40, т. 1, 2 и 3] Този проект бе предоставен на легитимните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите на национално равнище, с предложение да се започнат разговори с тях за принципите и процедурите на тристранното сътрудничество. Като постоянни представители на правителството при партньорството с легитимните по това време организации на работниците и служителите и на работодателите на национално равнище правителството определя министъра на труда и социалните грижи, министъра на финансите и министъра на правосъдието. При обсъждане на отделни отраслови проблеми то предлага в тристранното взаимодействие да участвуват съответните министри или ръководители на ведомства. [40, т. 4]

В проекта “Концепция за социално партньорство между правителството, синдикатите и работодателите” се съдържа позицията в становището му от м. декември 1991 г., че тристранното сътрудничество се оценява като една положителна форма за запазване на социалния мир в страната. Подчертава се и факта, че новите обществено-политически и икономически реалности налагат промени във взаимодействието между тях, в някой отношения изискват преразглеждането на досега действуващите структури, организации и принципи на социално партньорство. В тази връзка то предлага своята концепция за неговото осъществяване. Според него:

Първо. Социалното партньорство да се осъществява на три нива:

 на национално ниво;

 на отраслово ниво (на регионално ниво – за стопанските структури с преобладаващо общинско имущество);

 на ниво търговско дружество, фирма или предприятие.

Предлага се на всяко ниво всяка една от страните да определя свободно своето представителство в приетите от тях структури.

В сравнение с предшествуващия период в обявеното намерение на правителството липсва регионалното равнище на взаимодействие между организациите на работниците и служителите и на работодателите за предприятията с преобладаваща държавна собственост.

Второ. На национално ниво да се създаде Национален съвет от представители на Правителството и най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите. Неговата основна функция е да постави началото на новите принципи на социалното партньорство, както и да разглежда основните макроикономически и социални проблеми, които засягат общонационалните интереси и тенденции в страната. Този съвет трябва да се събира по предложение на една от страните при възникнала необходимост. Приетите в него становища, мнения и предложения трябва да се представят в правителството. Що се отнася до основните проблеми на социалната политика (заетостта, социалното осигуряване, социалното подпомагане и др.) могат да се изграждат специализирани органи на тристранна основа на национално и по-ниско равнище.

Трето. Конкретните социално-икономически проблеми да се разглеждат и обсъждат с представители на най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите в три експертни тристранни комисии:

 по заетостта, безработицата и квалификацията на работната сила, която ще се ръководи от зам.-министър на труда и социалните грижи, зам.-министър на индустрията и търговията, зам.-министър на финансите, зам.-министър на транспорта, зам.-министър на териториалното развитие, жилищната политика и строителството и зам.-министър на земеделието;

 по доходите, работната заплата, цените и жизнения стандарт на населението, която ще се ръководи от зам.-министър на труда и социалните грижи;

 по социалното осигуряване и социалното подпомагане, която ще се ръководи от зам.-министър на труда и социалните грижи и зам.-министър на финансите.

При необходимост в дейността на комисиите могат да бъдат включени и други ръководители или техни заместници в зависимост от разглежданите проблеми.

Статутът, принципите, организацията, процедурите и обхвата на проблемите за работа на комисиите ще се определи от Националния съвет.

На дейността на Националния съвет и на експертните тристранни комисии за социално партниране следва да се дава широка обществена гласност чрез средствата за масова информация.

Четвърто. На отраслово равнище социалното партниране да се осъществява между отрасловите структури на най-влиятелните организации на работодателите и отрасловите федерации на най-влиятелните организации на работниците и служителите. За тази цел на основата на свободното договаряне помежду си те могат да създават на паритетни начала отраслови експертни комисии за социално партниране по целия кръг от трудови и социални проблеми на отрасъла – заетост, квалификация, условия и охрана на труда, работна заплата, колективни трудови спорове, възникнали в отделни търговски дружества, фирми и предприятия на отрасъла.

Съставът на отрасловите експертни комисии за социално партниране, процедурата и организацията на тяхната работа следва да се определя от всяка отделна страна. Страните в тези комисии сами определят и степента на задължителност на постигнатите споразумения.

Становищата и предложенията на отрасловите експертни комисии за сътрудничество и взаимодействие се представят на съответните държавни органи, както и на тристранните експертни комисии на национално ниво за вземане под внимание при приемане на необходимите решения.

На същите принципи могат да се изграждат и регионалните структури за сътрудничество и взаимодействие.

Пето. На равнище търговско дружество, фирма или предприятие сътрудничеството и взаимодействието трябва да се осъществява между съответния работодател и представителите на организациите на работниците и служителите по всички трудови и социални въпроси.

Конкретният начин на взаимодействие, контактите, процедурите и обхвата на това сътрудничество и взаимодействие се уговарят предварително между работодателя и организациите на работниците и служителите в съответствие с действуващите законодателни актове.

Този проект на Концепция за взаимодействие и сътрудничество между правителството и най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите, който бе предложен като основа за започване на преговори, бе възприет от Конфедерацията на независимите синдикати в България и от Конфедерацията на труда "Подкрепа" като отстъпление от принципите на тристранното сътрудничество и като израз на "втвърдяване" на политиката на правителството по отношение на организациите на работниците и служителите, като опит да се ограничи територията на индустриалните отношения на национално и на отраслово равнище.

Най-влиятелните по това време организации на работниците и служителите направиха три основни възражения.

Първото възражение е неприемливото принизяване на ранга на представителството на правителството в Националния съвет като орган, в който се провежда взаимодействието и сътрудничеството между правителството и най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите. Според ръководството на Конфедерацията на независимите синдикати в България и Конфедерацията на труда “Подкрепа” това неизбежно ще доведе и до намаляване на ролята на самия Национален съвет, ще направи невъзможно в него да се вземат отговорни решения, от които да произтичат определени задължения за правителството.

Тази позиция на най-влиятелните организации на работниците и служителите отразява тяхното разбиране, че когато се постигне общо съгласие при обсъждането на даден проблем в Националния съвет между представителите на трите страни, това общо съгласие, в онази степен, в която то е и съгласие на представителя на правителството в този тристранен орган, то това общо съгласие трябва автоматично да се потвърди от правителството и да се материализира в съответния по ранг нормативен акт на правителството или на съответното министерство. Оттук произтича и искането, което те защитаваха по това време Правителството да бъде представено в Националния тристранен орган от зам.-председател на министерския съвет, който да председателствува и неговите заседания, а Националния тристранен орган да взема своите решения с консенсус.

Впрочем, такава бе и практиката, установена в Националната тристранна комисия за съгласуване на интересите и двете най-влиятелни организации на работниците и служителите, които участвуваха в нейната работа пледираха за съхраняването на тази практика, която според тях е била едно от важните условия за ползотворното тристранно сътрудничество в предшествуващия период.

Второто възражение е неприемливото ограничаване на ролята на тристранното сътрудничество за решаването на основните икономически и социални проблеми на работниците и служителите. За най-влиятелните организации на работниците и служителите на национално ниво не е достатъчно да се обсъждат само проблемите на доходите, жизнения стандарт, цените, заплатите, заетостта, безработицата, квалификацията, социалното осигуряване и социалното подпомагане. По какъв начин и доколко ще могат да се разрешават тези "чисто социални" проблеми, зависи преди всичко от ефективността на прехода на страната ни към пазарна икономика, от конкретната икономическа политика, която провежда правителството през съответния период. Ето защо отказът в Националния съвет да се обсъждат и съответно да се предлагат конкретни решения в областта на икономическата политика бе преценен като опит на правителството да изолира най-влиятелните организации на работниците и служителите и на работодателите от общия процес на развитие. То бе оценено и като "свиване хоризонта" на тристранното сътрудничество в сравнение с достигнатото през предшествуващата година и по-точно – в двете споразумения за запазване на социалния мир, постигнати през 1991 година.

Третото възражение е неприемливия отказ на правителството от осъществяване на тристранно сътрудничество на ниво отрасъл, оттеглянето му от тристранното сътрудничество на това равнище. Според двете най-влиятелни по това време организации на работниците и служителите на национално равнище това е отказ на правителството от функцията му на "генерален работодател" за заетите в държавните предприятия и организации, а на съответните министри и ръководители на отраслови ведомства – от техни основни отговорности в отрасъла. Те застъпват становището, че бягството от тези функции обезсмисля индустриалните отношения на отраслово равнище, създава проблеми и на тристранното сътрудничество на национално равнище.

Тези принципни различия между концепцията на правителството и позицията на най-влиятелните организации на работниците и служителите, участвуващи в системата на тристранното сътрудничество, провокираха острата реакция на тези организации. Още преди да бъде представена за обсъждане въпросната концепция на правителството като негово официално решения, в писмо до Министър-председателя президента на Конфедерацията на труда "Подкрепа" д-р К. Тренчев обяви решението на Втория редовен конгрес на КТ "Подкрепа" да оттегли ангажиментите си по спазването на Споразуменията за запазване на социалния мир от 1991 г., тъй като предложеният модел на тристранно сътрудничество е в противоречие с приетата програма на КТ "Подкрепа", със съществуващата световна практика и с механизма, регламентиран в Споразумението за социален мир⁵⁸.

Независимо от тази реакция започват трудни преговори между правителството и представителните организации на работниците и служителите и на работодателите в рамките на една тристранна работна група за обсъждане на концепциите за тристранна комисия, предложени от Министерския съвет и Конфедерацията на труда "Подкрепа".

Дискусията, започнала в началото на м. април "втвърдява" и позициите на най-влиятелните организации на работниците и служителите за бъдещото тристранно сътрудничество. Като контрапункт на правителствената концепция за тристранното сътрудничество те издигнаха тезите:

 за задължителния характер на решенията, които взема Националния съвет за Министерския съвет;

 за необходимостта обхватът на тематичните комисии да върви надолу от отрасловото ниво до ниво общини и предприятия;

 за необходимостта Националния съвет за тристранно сътрудничество, наред с обсъждането и приемането на споразумения с консенсус по проблемите на труда, социалното осигуряване, социалното подпомагане и жизненото равнище, да разглежда и важни икономически проблеми⁵⁹.

Дискусиите, продължили около 5 месеца, формално приключват миролюбиво. Постига се съгласие между страните за създаване на Национален съвет за социално партньорство, ръководен от зам.-министър председател на Министерския съвет. Този съвет на 5 юни 1992 г. приема Правила за работа на Националната система за социално партньорство. В тези правила в основни линии е намерен компромисен вариант на проблема за обхвата на въпросите, обект на обсъждане в системата за тристранно сътрудничество на национално равнище. В съответствие с тях Националния съвет за социално партньорство обсъжда и приема споразумения за решаване на възникнали на национално равнище социални проблеми, отнасящи се до условията на труд, социалното осигуряване, жизненото равнище и свързаните с тях икономически параметри. [41]

В определена степен се намира приемлива за страните формула и за характера на решенията на Националния съвет за социално партньорство – до споразумение по обсъжданите в него проблеми се стига при наличието на консенсус между отделните участници. При постигането на споразумение всеки от участниците се задължава да предприеме необходимите действия за решаване на проблема в съответствие с прерогативите си. Когато не се постигне споразумение всеки от участниците в заседанието си запазва правото да действа съобразно законите на страната. [41]

Правителството отстъпи и от своята първоначална позиция за страните в отрасловите и в регионалните органи за тристранно сътрудничество. В правилата за работа на Националната система за социално партньорство като страни в отрасловите съвети за социално партньорство са определени:

 отделното министерство като представител на изпълнителната власт;

 отрасловите федерации (съюзи) на синдикалните централи, които са участници в Националния съвет за социално партньорство;

 отрасловите структури на работодателите, които са участници в Националния съвет за социално партньорство.

Аналогична структура е възприета и в регионалните съвети за социално партньорство. В съответствие с приетите правила, страни в тях могат да бъдат:

 общински съвети;

 регионални съюзи на работодателите, които са участници в Националния съвет за социално партньорство, ако има създадени такива;

 регионални организации на работниците и служителите, участници в Националния съвет за социално партньорство.

Въпреки, че тези правила за работа на Националната система за социално партньорство бяха приети от трите страни, те на практика не бяха реализирани. Националната система за социално партньорство през 1992 г. не бе изградена, а тристранното сътрудничество на национално равнище, протичаше трудно и по-скоро бе източник на социално напрежение, отколкото средство за постигане на необходимия социален баланс.

Когато се оценява този етап от развитието на индустриалните отношения у нас интерес представлява оценката, която му дава екипа на Международната организация на труда за Централна и Източна Европа. В доклада си за България те пишат, че след изборите през ноември 1991 г. новото правителство на СДС измества назад в своите приоритети социалното партньорство, като на практика суспендира постигнатите по-рано споразумения. Правителството, Конфедерацията на независимите синдикати в България, Съюзът за стопанска инициатива на гражданите и Българската стопанска камара приемат Правила за националната система на социално партньорство, но те не се прилагат и системата практически не функционира. По-раншният стремеж към диалог е изместен от напрежение и конфликти. През този период не е постигнато нито едно национално споразумение, въпреки критичното положение в много предприятия и рухването на цели отрасли на българската икономика. През декември правителството конфискува собствеността на организациите, които са били част от старите структури на властта. В парламента синдикалното имущество е добавено към този списък. Това означава скъсване на отношенията между двете основни синдикални конфедерации и между Конфедерацията на независимите синдикати в България и правителството. [42, 151-152]