Психология на човешкото всекидневие



страница11/18
Дата08.05.2018
Размер3.38 Mb.
#67951
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   18
68.

Този „ужас да не можеш да понесеш нещо" е разбираем, когато се вземе предвид, че признаването на съпричастността прибавя още нещо към смазващия товар на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, който е причина за възникването на проблема. Трудно е да се признае една вина. Тази последна обида на нещастното Дете, този последен товар има предвид германският теолог Дит-рих Бонхофер, като казва: „Не става ли всичко това само за да се сложи друг и още по-тежък товар върху раменете на хората? Нима това е всичко, което можем да направим, когато душите и телата на хората пъшкат под тежестта на толкова много измислени от човека догми?"69.

Разбирането на Структурния анализ — а именно опознаването на същността на Родителя, Възрастния и Детето — ни показва пътя да излезем от тази дилема: от една страна, невъзможността за промяна без признаването на собственото участие, а, от друга — смазващите последици от това да се признае вината. По един напълно конкретен начин ние можем да видим разликата в това, как отнасяме самия човек към това, което прави. Ако някой каже: „Ти си опак, зъл, труден, неприятен човек и затова бракът ти не върви", той просто засилва позицията НЕ СЪМ ДОБЪР и предизвиква чувства, които правят човека още по-капризен, злобен, труден и неприятен. Може да се каже, че се случва точно това, т.е. ти задълбочаваш депресията му. Ако, от друга страна, човек може със симпатия да каже: ,,Твоето Дете, което чувствува, НЕ СЪМ ДОБЪР, непрекъснато ти създава неприятности и като реагира по този стар дестабилизиращ и раздразнителен начин, разрушава шансовете ти за някакво щастие в момента", то тогава съществува известно обективно представяне на дилемата и човекът вижда себе си не като кръгла нула, а като комбинация на минал опит, както положителен, така и отрицателен, който именно предизвиква затруднението. Нещо повече — той прави възможен избора. Човек може да признае тази реалност за себе си, без да се разстрои и подобна оценка може да сложи началото на оздравяването на Възрастния при изпълнение на функции за изучаване на Родителя и Детето, както и на начина, по който тези стари записи започват да упражняват тиранията на миналото.

Без признаването на „моя дял в нашите проблеми" Транзакционният анализ или анализът на игрите могат да се окажат просто друг начин за изразяване на омраза: „Ти и твоят проклет Родител", „Твоето отвратително Дете пак започва, скъпи". „Ето накъде отиващ, отново играеш игра." Тези конструкции тогава започват да се използуват като умни, но обидни епитети в една нова игра — „предизвикване за игра". Когато видим проблемите, които могат да възникнат, ние започваме да разбираме значението на идеята, изразена в заглавието на статията на Артър Милър за неговата пиеса. „С Уважение към Нейната Агония — но с Любов."

Именно възприемането на тази идея се изисква от двойките, които постъпват за лечение, ако те искат да успеят да построят нещо ценно в брака си. Възниква един последен въпрос: Когато спрем да играем игри, какво правим тогава? Какво друго остава? Какво правиш с освободения за действие Възрастен?

УСТАНОВЯВАНЕТО НА ЦЕЛИ

Кораб, който плува, без да има цел, се люшка и се отнася от приливите и отливите — веднъж нагоре, веднъж надолу, стенейки и скърцайки, когато е в открито море, спокоен и чудесен при безветрие. Той се подчинява в действията си на волята на морето. Много бракове наподобяват нещо такова. Те се държат на повърхността, но са без определена посока. Най-голям принос при вземането на решения при тях има максимата: „Какво правят другите хора?" Такива бракове се подчиняват на своя социален кръг по отношение на облеклото, домашната работа, отглеждането на децата, ценностите и мисленето. „Докато другите го правят, значи е ДОБРЕ" е техният еталон за това, какво да правят. Ако „всеки" купува определен вид луксозен автомобил, те също ще купят такъв, дори ако техните парични задължения за покупки на изплащане вече им носят всеки месец купища неприятни квитанции за плащане. Те не са построили свой собствен ред от независими ценности по отношение на своите собствени реалности и поради това често завършват обезверени и в дългове.

Само Възрастният може да каже „не" на шумните протести на Детето за нещо по-голямо, по-хубаво и повече, за да се чувствува то още по-ДОБРО. Само Възрастният може да попита: „Ако четири чифта обувки те правят щастлив, ще те направят ли по-щастлив десет чифта обувки?" Както сочи правилото, всяко увеличение на материалните придобивки носи по-малко радост от тази, която е била изпитана предишния път. Ако можеше по някакъв начин да се изчисли радостта, много вероятно е нов чифт обувки да предизвика повече щастие у едно дете, отколкото новата кола у възрастен мъж. По същия начин първата кола носи повече радост от втората и втората повече от третата. Х. Л. Менкен казва:

Човек винаги помни първата си любов. След това той започва да ги трупа"70. Детето в нас има нужда от трупане — както е на Коледа сутринта: заобиколено с подаръци, детето плаче: „Това ли е всичко?" По време на една телевизионна програма питаха едно малко момче какво е получило за Коледа. „Не зная", каза то натъжено, „имаше твърде много".

Едно проучване от страна на Възрастния на действителнито положение в семейството може да определи дали получаването на определени придобивки си струва (в смисъл на радост) изплащането на ипотека, сметката от магазина или отклоняването на пари от нещо друго. Възрастният също може да отстъпи пред нуждата на Детето да събира купища вещи, както е хобито за събиране на марки, монети, редки книги, модели на железопътни съоръжения, бутилки или камъни. Възрастният може да определи, доколко разходът за тези колекции е реален. Когато това е така, „събирачеството" е удоволствие и е безвредно. Но ако то обаче разорява семейството (например колекционирането на вили, спортни коли и оригинали на Пикасо), Възрастният може да каже „не" на забавленията на Детето.

Решенията относно хобитата, притежанията, къде да се живее и какво да се купува трябва да се правят според системата на ценностите и отчитането на реалните възможности, които са различни за всеки брак. Постигането на съгласие по тези решения е изключително трудно, ако целите на брака не са установени. По време на самото лечение една двойка може да се научи да вижда разлика между Родителя, Възрастния и Детето, но тя все още е потопена в същото социално море и ако не се ориентира правилно курсът, тя ще продължи независимо от своето прозрение да следва старите обрати, забавления и игри. Нужно е повече от това само да знаеш нещо, за да владееш умението да преодоляваш социалните течения. Изисква се установяването и следването на нов курс при определянето на целите, до които е стигнал Възрастният. Хората или поемат нов курс, или се връщат към същите начини на плаване без посока. И без значение е колко карти са на тяхно разположение.



Ето къде вземането предвид на моралните ценности, етиката и религията стават от голямо значение за хода на брака. Един мъж и съпругата му трябва да предприемат някои основни проучвания за това, какво те смятат за важно, за да могат да насочват курса си. Уил Дюрант разглежда основния проблем на етиката като задава следния въпрос: „Какво е по-добре — да си добър или да си силен"71? Той може да бъде зададен по различни начини в контекста на брака. По-добре ли е да си любезен, или да си богат? По-добре ли е да прекараш времето си със семейството, или да прекарваш времето си в обществени дейности? По-добре ли е да окуражаваш децата си „да не губят смелост", или да „нанесат ответен удар"? По-добре ли е да живееш царски днес, или да трупаш всяко пени в банката за утре? По-добре ли е да си известен като разумен съсед, или да си известен като обществен водач?

Това са въпроси, които могат да доведат до безнадеждни принципни затруднения, освен ако не се задават от Възрастния, защото дори и тогава те си остават трудни. Не е достатъчно да знаеш какви мнения съдържа Родителя на отделния партньор, за да отговориш на тези въпроси. Не е достатъчно да знаеш, че Детето има нужда от чувствата на всеки от тях. Ако данните от Родителя и Детето си противоречат, трябва да има някакви морални норми, приети и от двамата, които могат да насочват хода на брака и важат за всички решения, които предстои да се вземат. Казва се, че „любовта не означава да се гледате в очите, а да гледате към околния свят заедно, в една и съща посока". Родителят и Детето във всеки от партньорите могат да предизвикат големи различия. Само посредством Възрастния е възможно те да се срещнат. И все пак целта в перспектива не може да бъде достигната без морални и етични съображения. Един от честите ми въпроси към двойка, изпаднала в задънена улица при въпроса, „какво да правим сега", е: „Какво да се направи с любов?"

Това надхвърля научното оценяване на възможността за еволюция на каквото и да е към нещо по-добро. Какво означава „да си любящ"? Какво е любов? Какви думи са „трябва" и „длъжен си"? Тези въпроси се разглеждат задълбочено в глава 12: „Р — В — Д и Моралните Ценности."

Р — В — Д и децата

Онези, които не могат да си спомнят миналото, са обречени да го повторят.

Джордж Сантаяна72

Най-добрият начин да се помогне на децата е да се помогне на родителите. Ако родителите не одобряват това, което техните деца правят, не са само децата, които трябва да се променят. Ако Джони създава проблеми, той няма да стане по-добър само от това, че го разкарват от специалист на специалист, докато нещо не се направи с положението вкъщи. Тази глава е написана, за да позволи на родителите да помогнат на децата. „Специалистите" не са в състояние да направят това, което е във възможностите на самите родители.

Вярно е, че има много професионално ориентирани към възпитанието на децата специалисти, включително и детски психиатри и детски психолози, които извършват тестуване и провеждат лечение. В миналото кръщаването на детето означаваше „да се изгради детето". Разсъждавайки по този начин, може да изглежда, че довеждането на Джуниър при детски психиатър може да означава детето да се „преправи" или може би „развали". Докато едновременно с това родителите не се преправят, смятам, че в повечето случаи такива усилия са загуба на време и пари. Сигурен съм, че повечето родители чувстват същото, но някои от тях, като не знаят какво друго да направят или пък като не искат самите те да се ангажират, възприемат идеята за лечение на детето, ако могат да си го позволят. Много други родители се плашат от неизвестностите около помощта отвън при възпитанието на детето, като гледат на положението си като на някаква кутия на Пандора, която е по-добре да не се отваря. Те четат най-новите книги, вземат съвети от колоните на вестниците и играят на „Не Е Ли Ужасно" по време на сутрешното си кафе. Те практикуват „търпение", без да има резултат — с надеждата, че Джуниър „минава през определена фаза". Тази надежда се основава на несигурния принцип, че е хубаво да разрешаваш нещо на някого. Резултатите, които се очакват, не идват бързо и борбата при възпитанието на детето носи само малкото утешение: „Добре, аз поне съм по-голям от него." Някои родители използуват ожесточено това, че са „големи", и малтретират децата си, за да ги вкарат в пътя. След това обаче идва денят на равносметката — някъде по време на юношеството, — когато вече „той е по-голям от мен". Навсякъде и за децата, и за родителите нещастието е огромно. Това не би трябвало да е така. Целта на тази глава е да хвърли светлина върху картината на възпитанието на детето при прилагането на Р — В — Д не само към взаимоотношенията между родителите и децата, но също между децата и други деца.

Психиатричното лечение на децата се развива срав-. нително отскоро. Докато теоретиците на психоанализата, наблягащи на влиянието на първоначалния житейски опит, подчертаваха значението на това, което се е случило на детето през ранния период в семейството, пряка работа с деца не се провеждаше в ранния етап на приложението на теорията за целите на лечението. Една от трудностите беше проблемът за комуникирането с малкия човек. Другата беше осъзнаването още в самото начало на факта, че малко може да се постигне при работата с децата без участието на важните за него възрастни в неговата среда, главно родителите му.

Първият обширен клиничен модел за лечение на деца беше разработен през 20-те години под формата на това, което стана известно като Ръководство по Детска клиника. То се разви в обединен „опит за лечение" за родителя и детето, като детето се „лекува" по метод, който се нарича игрова терапия, а на родителя му се помага с консултации по някои социални проблеми. Основното за метода е възможността родителят и детето да „изразяват чувства" с цел да се елиминира потенциален източник за провокиране на лошо и пагубно поведение. Посредством използуването на играчки и други символични средства за комуникация детето се окуражава да се нахвърли срещу своите мъчители — родителите, — преминавайки през пречистващ катарзис от „негативни чувства". Така че, когато Джуниър хвърля куклата майка в тоалетната и пуска водата или пък отчупва ръцете на малката кукла сестричка, набелязва се следващият сеанс за „разискване" — много важна дейност за участие в терапията. Предполагаше се, че тези изблици разчистват пътя за развитието на по-положителни чувства, базиращи се на новото прозрение, което родителите ще извлекат от тяхната работа с консултанта по социални въпроси — че след неколкократно повтореното „Мразя те" ще последва и „Обичам те". Неправилното разбиране обаче от страна на родителите на действията или транзакциите, които са предизвикали самите чувства, често не позволяват положението да се промени. Всъщност то често става още по-лошо, тъй като на детето му е казано, че „да изразяваш чувствата си е хубаво нещо", и по този начин семейството се превръща в бойно поле, на което Джуниър е в ролята на командуващ генерал. Това е нещо като капките за нос — облекчават запушването на носа за известно време, но не помагат за предотвратяването на състоянието през следващите дни. Някои хора през целия си живот изразяват някакви чувства. И в двата случая изглежда, че активността отива в погрешна крайност. Това не значи, че от изразяването на чувства или от използуването на капки за нос няма известна терапевтична полза, но съществува нещо повече от това.

Тежестта в тези първоначални начини на лечение падаше върху това, какво самото дете може да постигне и как неговото поведение може да се промени, въпреки че се признаваше отчасти, че родителите също трябва да участвуват. Тежестта при нас в Транзакционния анализ пада върху това, какво родителите могат да постигнат, така че характерът на транзакциите между родителя и детето да се промени. Когато това се случи, скоро ще последва промяна и в детето.

Всеки признава увеличаващата се сложност на културата и социалната структура, в която живеем днес — с натиска от много страни, които отслабват и дори разрушават семейството като първична социална структура за посрещане на емоционалните нужди на децата. Под действието на несигурността, претрупването с новини, средствата за развлечение и непрекъснатите изисквания съвременната майка се чувствува притисната и е на път да се предаде в борбата си с нервното разстройство. Всичко около нея е конфликтно. Чувствителността й е притъпена, както може и да се очаква, след като само за секунди на телевизионния екран се сменят ужасяващи съобщения за война с великолепието на новия живот с Клейрол. Нейният Родител е в конфликт с Родителя на съпруга и по отношение на подробностите за доброто възпитание на детето. Нейният Родител вади душата на Детето й в един вътрешен диалог, който я кара да чувства, че е претърпяла неуспех като майка. Децата крещят едно срещу друго и срещу нея. Тя чете, за да получи повече данни, но данните си противоречат. Един авторитет казва „пляскай", друг казва „никога не пляскай", а трети — „пляскай понякога". Междувременно нейните чувства достигат до градус, когато й се иска „да пребие от бой малките копелета". Къщата й е пълна с технически приспособления, които й помагат да прави всичко лесно. Но това, от което тя има най-много нужда, е начин да сложи ред в хаоса, да определи кои цели се важни и кои не, да намери правилни отговори на често повтаряния въпрос: Как да възпитам както трябва децата си?

При този въпрос нейната майка може да отбележи мъдро: „Ние не сме имали такива неприятности навремето, преди да се появят всички тези книги по съвременна психология." Бабата е права в това отношение, тъй като е имало много повече добро в старите времена.

Гезел и Илг установяват:

В по-старите времена светът на природата и на човешките взаимоотношения се е разраствал по доста подреден начин, като е вървял в крак с узряването на детето. Къщата е била голяма, членовете на семейството многобройни и обикновено друго дете е било на път да се роди. Винаги е имало някой, който да наглежда детето в предучилищна възраст и да го въвежда постепенно, на етапи в неговия все по-разширяващ се свят, стъпка по стъпка, с последователно нарастване на неговите изисквания. Имало е много свободно място около къщата — поле, ливада, овощна градина. Имало е животни в обора, кокошки, кафези за кокошките и пасище. Някои от тези същества са били малки като него. То е можело да им се радва, да ги докосва, понякога да ги прегръща.



С времето тази среда напълно се е преобразила. Детето от апартамента, пък до известна степен и детето от предградието, днес е много ощетено от своите предишни компаньони — хора и по-низши от тях. Пространството за живеене вкъщи се е свило до размерите на няколко стаи, веранда, двор; понякога една-единствена стая с един или два прозореца73.

Те тъгуват за това, че малкото дете е загубило „цялостния интимен контакт в течение на живота с другите деца, с други възрастни освен родителите им".

Не само тези ранни преживявания липсват, а потокът от постъпващи данни всява дори страх. Вярно е, че винаги е имало войни и зверства, но те не са се случвали във всекидневната на някое семейство, показвана на телевизионния екран. Дълго преди детето да може да се справя с елементарните трудности в отношенията си в семейството, то бива въвлечено в това, което моята малка дъщеря нарича „нечестен свят" от расови безредици, малолетни затворници, намушкани с нож, масови убийства, световни водачи, обсъждащи вероятността от глобално унищожение. Прибавете към това трудностите на малкото дете да прецени кое е реално и кое — измислица: Това новините ли са или е филм? Предизвиква ли пушенето рак или това е полъхът на пролетта?

По време на кубинската криза през 1962 г. дъщеря ми Хайди, още в детската градина, където малките се обучават на „пускане на атомни бомби", каза на майка си: „Мамо, хайде да говорим за войната и бомбата и за нещо такова." Майка й отговори: „Добре, Хайди, какво да говорим за тях?" На което Хайди отговори: „Ти кажи всичко, мамо. Аз не зная никакви думи за това."



Ето следователно светът, в който се намираме — не прилича на оазис с пасторална сцена с малки агънца, жълти цветенца и Добрия Кораб Лолипоп74, а на свят, изпълнен с оглушителни звуци, доведени до такава сила, че ти идва да ги изключиш и да не те интересува каква е разликата между това да се убие един Президент и смъртта на конекрадеца с черна шапка от комикса. Някога Уил Роджърс75 каза: „Училищата не са това, което бяха и което никога не са били." Може би добрите стари времена също „никога не са били", но лошото не е засягало децата толкова рано и толкова пряко, както става днес. Това не променя проблема, но изисква повече от всякога родителите да имат начин да помогнат на децата си да развиват своя Възрастен рано, за да се справят в съществуващия свят.

ОТКЪДЕ ДА СЕ ЗАПОЧНЕ

В най-добрия случай ние бихме искали да започнем отначало. Ефикасно приложение на Транзакционния анализ е програмата за обучение на бъдещи родители, която се провеждаше в Сакраменто от 1965 г. от д-р и г-жа Ъруин Айхорн. Той е акушер-гинеколог, а тя обучава медицински сестри в Сакраменто Сити Колидж. В повечето акушерски консултации подготовката за раждането на детето обикновено включва инструкции за бъдещите родители, особено за майките, за това, какво може да се случи по време на бременността, родилните болки и раждането, както и информация за физическите грижи за бебето. Това често е съпроводено с различни книги и филми, които изобразяват идиличния живот с Новото бебе. Може да се проведе и разговор за някои неприятни аспекти, какъвто например е вероятността от „следродилна депресия" или отпадналост или колики, но рядко специфично и задълбочено са се изучавали отношенията между съпруга и съпругата, новата майка и новия татко и това чудесно, но понякога всяващо ужас ново малко човече — бебето. Повечето акушер-гинеколози биха искали да помогнат на младата двойка по този начин, но не е имало система за бързо усвояване, лесно разбираема и която да може веднага да се приложи. Много акушер-гинеколози посвещавали цели часове на съчувствени дискусии за трудностите в семейното положение, като напрежението се разреждало чрез отговарянето на въпроси и като се правят опити да се намали страхът по тактичен начин. Други разчитаха на по-настойническа позиция, която накратко се състои в това: „Ти следваш инструкциите ми, правиш каквото ти казвам и всичко ще мине добре." Ако има обаче серио.з-ни проблеми във взаимоотношенията на двойката, подобен подход може да препрати тези проблеми някъде на заден план, тъй като в края на краищата бебето трябва да бъде на първо място. И все пак, оставайки нерешени, те се превръщат в източник на непрекъснато раздразнение и алиенация и за майката, и за бащата през първите месеци или години от живота на бебето, през време на които в детето остава най-значителният отпечатък.

Г-н и г-жа Айхорн — и двамата членове на Директорския съвет на Института за Транзакционен анализ — започнаха да въвеждат преподаването на Р — В — Д в класовете за бъдещи родители през 1965 г. Вечерни съвместни за съпруга и съпругата сеанси се планират всяка седмица. Посещението е доброволно, но повечето двойки са обикновено редовни. Освен обичайните инструкции във връзка с бременността, родилните болки и раждането, преподават се и основите на Транзакцион-ния анализ. Те се излагат, като се използува действителният опит на двойката в момента — че тя ще има бебе. Този личен опит се използва за определени цели, но двойките могат да го използуват и при решаването на много други проблеми в живота, след като бебето се появи. Пълният курс за усвояването на Р — В — Д за всяка двойка се провежда за около двадесет и четири часа, но разработеният в него език служи като база и за по-нататъшно обсъждане при посещението на бъдещата майка на редовните акушерски прегледи, когато често тя е придружавана от съпруга си, въвлечен по този начин да участвува в събитията, а не да бъде само техен страничен наблюдател.

Установено е, че усвояването на Р — В — Д още в началото на бременността помага на двойката да разбере как възникват някои нови, доста сложни и не съвсем положителни усещания. Младите хора, в чийто Родител се съдържат много категорични неотдиференцирани записи за общуването и бременността, не би трябвало да се изненадват, че тези записи се възпроизвеждат по време на това емоционално наситено преживяване. Млада двойка, дори когато е планирала и с желание очаква бременността, открива, че изпада в периоди на „необяснима" депресия. Брачното свидетелство и малката бяла къщурка не са достатъчни, за да изтрият стария запис в Родителя, в който „Аз съм бременна" се явява като една наистина ужасна новина. Това не променя и записа в Родителя на съпруга, който достига до съзнанието му по стария начин: „Ти забременя от мен."

С бременността са свързани и много други силни чувства, които Джералд Каплан характеризира като „период на повишена чувствителност към криза - период, когато някои важни проблеми стават още по-значителни"76. Освен външните финансови и социални промени съществуват и вътрешни промени — както физиологични, така и емоционални. Майката вече има нова поля, особено ако това е нейното първо бебе; при родилни болки е налице чувство за самотност, а оставането насаме с бебето вкъщи е причина майката да се чувства в изолация, особено ако преди това е работела; възниква и отговорността да се структурира времето. Жената също така започва сериозно да осъзнава, че с бебето, което е налице, тя вече никога няма да бъде същото малко момиче, че е прекрачила границата към по-възрастното поколение: т.е. сега тя е майка. Това напомня чувството за мимолетността на живота и безвъзвратното отлитане на времето, което кара хората да плачат на сватби. Същите сакраментални моменти в живота, които отварят вратите към бъдещето, затварят едновременно с това вратата към миналото и връщане назад няма. Подобни чувства спохождат и младата майка.

Понякога тези чувства стават толкова потискащи, че се развива това, което може да се нарече постпартум-на или следродилна психоза. В тези случаи Детето става толкова всесилно, че границите се нарушават и позволяват да настъпи пълна контаминацйя на Възрастния. Майката не може да се справи със своите собствени непреодолими нужди, а същевременно е и напълно неспособна да се грижи за бебето си.

Една пациентка, която видях най-напред в остра сцена на следродилна психоза след раждането на първото й дете, беше в състояние да напусне болницата три седмици след като беше въведена в принципите на Р —В _ Д Тя вече можеше да започне да се грижи за бебето си и нейният Възрастен стана по-силен, тъй като тя продължи да идва за групово лечение. В истинско изпитание на тази нейна способност се превърна втората и бременност две години по-късно. Като знаеше през какво е минала преди това, тя понасяше бременността си с голяма доза разбиране. Но тя можеше да обсъжда това разбиране на езика на Р — В — Д с нейния акушер-гинеколог. (Фактът, че двама лекари — единият акушер-гинеколог, а другият - психиатър, говорят един и същ език, е сам по-себе си окуражаващ.) Тя роди своето дете и остана в добро разположение на духа през целия след-родов период. (Не е необичайно за постпартумната психоза да се възвръща с всяка бременност.)

Ето тези са някои от чувствата, които могат да бъдат осъзнати и преодоляни чрез Р — В — Д. Когато съпругът и съпругата могат да използуват свой току-що усвоен език, предстоящото вълнение се споделя и от , двамата. Айхорн съобщава, че ако лекарят може да използува своя Възрастен, за съпруга би било по-лесно да стане баща. При взаимоотношението Родител — Дете между някои акушер-гинеколози и пациентките им в значителна степен се включва бащата. Майката и лекарят изглеждат погълнати от дейност, в която проявяват изключителни познания, а съпругът е изоставен и пуши цигара след цигара в чакалнята. Повечето съвременни болници разрешават на съпруга да бъде със съпругата си и да й помага през часовете на родилни болки, а някои, но не всички допускат той да присъствува в родилната зала. Айхорн казва, че в неговата собствена практика връзката между бащата и бебето започва рано. Съпругът е въвлечен, доколкото е в неговите възможности, в оказването на помощ по време на родилните болки, показва му се как може да масажира й облекчава физическия стрес, как може да предпази съпругата си от чувството за самотност при болките и как в действителност тя може да разчита на неговия Възрастен дори ако при нейната собствена умора и способност за разбиране Детето й надделее. Когато една двойка премине през подобна криза заедно, посрещането на всяка друга криза в живота вече е нещо познато, - „Ако можем да направим това, можем да направим всичко!" Тези бащи бързо започват да говорят за „нашето" бебе. И майката, и бащата се чувствуват добри и това се предава на малкото дете.

На такива бащи им се помага да признаят още в началото на бременността, както това прави Каплан, че бременната жена има нужда от допълнително любов така, както има нужда от повече витамини и белтък. Това важи особено за последните няколко месеца на бременността и за кърмаческия период. По време на бременността тя често става интровертна и пасивно зависима. Колкото повече е способна да приеме това състояние и колкото повече любов и загриженост получава от хората около себе си, толкова по-майчински може да се държи към детето си. Медицинският персонал не може да й даде любовта, от която има нужда, но той може да мобилизира членовете на семейството й и особено усилията на съпруга й да сторят това. В нашето общество съпрузите и другите роднини често се страхуват да не „развалят" бъдещата майка и се изискват специални усилия, за да се противодействува на това отношение.

Присъствието на съпруга при самото раждане е. кулминация на чувство за близост при двойка, която е била подготвена; но дори ако двамата са били разделени при раждането, въвеждането им в принципите на Р — В — Д не само е помогнало по време на бременността, но позволява максимално отдръпване от конфликта, който обикновено назрява в началния период на отглеждането на детето. Топла, ласкава майка е тази, която е освободена от вътрешен диалог Родител — Дете, предизвикващ в самата нея чувството НЕ СЪМ ДОБРА. Нейният еманципиран Възрастен може да чуе фактите, може да отхвърли „бабините деветини" и може да реагира на спонтанните майчински чувства, да иска да прегръща, гали и милва, без да проверява преди това дали е добре. Една от най-често проповядваните идеи на Родителя в групите от родители, които очакват дете, е, че „бебето не трябва постоянно да се взема на ръце, защото ще се разглези". Ако този запис се пуска всеки път, когато младата майка отива да погали детето си, очевидно ще възниква противоречие, което по някакъв начин ще се отразява и на детето. Възрастният в майката може да се заеме с проучване на тази догма, но по-нататък ще разчита на нейната собствена преценка на въпроса, преценка, която ще се доближи до: Ако се държиш с бебето като с бебе, когато то е бебе, няма да" е необходимо да се държиш с него като с бебе през останалата част от живота му. (Термини като „разглезване" на детето или „нарушаване" на навиците на детето ми изглеждат винаги толкова груби и жестоки, когато се отнасят за човешки същества. Те положително са били измислени от някоя злобна мащеха от приказките, обитавала тъмна кула някъде в блатата!)

Майката със силен Възрастен може да се справи при напрегната ситуация с майка си или свекървата по начин, който ще намали разрушителните пресечени транзакции. Тя може да оцени това, че майка й има също Р — В — Д и че както Р, така и Д са уязвими при сплашване. Или пък нейният Възрастен може да каже на свекърва си, че те имат прислужница, за да се грижи за къщата, и че тя, майката, ще се грижи за бебето. Възрастният й може да остави да се събере прах, докато тя се грижи за малкото, дори ако богатата й леля Агата пристига с подарък същата вечер. Накратко, младите родители имат избор как да процедират с изграждането на това ново ценно нещо, тяхното семейство, което се състои от новороденото бебе, младата майка и младия баща.

Едно от най-полезните неща, които трябва да се разберат при отглеждането на малките деца, е осъзнаването на позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Детето се държи благодарение на чувството АЗ СЪМ ДОБРА — у майката. То чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР само дотогава, докато тя е ДОБРА — т.е. има нещо, за което да се държи. Значението на родителската милувка за детето е правопропорционално на значението, което детето отдава на своя родител. Съвсем очевидно е, че когато Детето у майката е сплашено и тя се заплита в разпра Дете — Дете с малкия, той усеща, че неговият свят наистина върви на зле. Както и да се погледне, той НЕ Е ДОБЪР. Ако този вид транзакция преобладава в началото на живота на малкия човек, пътят е отворен за заемането на позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР или в краен случай — АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР,

Майката и бащата (особено майката, тъй като тя е по-влиятелният родител в ранните години) трябва да са чувствителни към Детето в себе си, което чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР. Докато в родителите, особено в майката, се появи нужната чувствителност, способността да усеща нещата и докато те проявят интерес към прилагането във възпитанието на децата на такова средство, каквото е Р — В — Д, можем да очакваме изостряне и задълбочаване на болезнената позиция НЕ СЪМ ДОБЪР. Ако позицията НЕ СЪМ ДОБРА на Детето в майката е силно застъпена и ако то лесно се сплашва от такива житейски затруднения, пречки или разочарования, до които обикновено води твърдоглавото поведение на едно малко дете, чието Дете чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР, дава се възможност в родителя да надделее неговото Дете. Това предизвиква регресираща последователност от непрекъснато повтарящи се цикли от архаични събития, които вземат връх в нелепата игра „Моето Е По-Хубаво", където майката спечелва последния тур с „Аз Съм По-Голяма".

Лесно е да се разбере, че само чрез Възрастния малкият човек може да усвои ефективни начини да живее. Но съвсем уместно е децата да попитат: Как можеш да изградиш пълноценен Възрастен, без да си виждал такъв? Децата се учат чрез подражание. Един от най-ефикасните начини, по които едно малко дете може да из-гр*ади свой Възрастен с все по-стабилни нива на контрол, е то да има възможност да наблюдава своя родител, и то в моменти на сплашване на Детето у родителя, когато се проявяват изблици на ярост в стремежа за надмощие на Детето, и как тези прояви биват контролирани от Възрастния по разумен и обмислен начин.

Много по-лесно е да се покаже какво представлява. Възрастният, отколкото да се даде дефиниция за него. Това поставя въпроса, дали родителите трябва да обучат децата си на Р — В — Д. Като се съди по това, което казват родители с малки деца, обучени на Р — В — Д, елементарните положения на Р — В — Д могат да бъдат разбрани от децата още в изненадващо ранна възраст — три или четири години. Това може да стане, когато детето става свидетел на Транзакционния анализ при родителите му. Когато родителите се занимават с анализирането на една транзакция и го правят по привлекателен начин, тргава малкото дете е в състояние да улови смисъла на това, което става. Много родители на три-четиригодишни деца са били изненадани как малкото се намесва със забележка, в която думите Родител и Дете се употребяват правилно.

Когато едно петгодишно дете казва: „Татко, не използувай целия си Родител", то влага разбирането, че Таткото има също „части", че той има Родител и Дете, които могат да бъдат сплашени. Когато Таткото казва на петгодишното „Ако продължаваш да правиш това, ще сплашиш моя Родител и тогава и двамата ще се чувствуваме зле", тогава става възможно да се възприемат нещата на ниво Възрастен—Възрастен, а именно — че както малкият човек, така и баща му имат чувства и тези чувства могат да ги тласнат надалеч. Позиция

Възрастен — Възрастен вероятно не би могла да се заеме, ако бащата само крещи: „Само да направиш такова нещо още веднъж, и ще те пребия от бой!" Всичко това служи да затвори компютъра на детето; то не може да размишлява върху всички „за" и „против" на „това, което прави", а се концентрира единствено върху факта, че може да бъде пребит от бой. И така урокът завършва. Бащата вероятно го е чул по този начин от. своя баща и така може да продължи до безкрайност.

Тук би било уместно да се отправи едно предупреждение! Всяко използуване на Р — В — Д (особено предизвикването за игра) от страна на родителите в случаите, когато Детето в малкото дете е вече активирано, ще бъде възприето като проява на Родителя. Това означава, че цялата идея може да започне да олицетворява Родителя и да загуби значението си като средство вкъщи за предизвикване на транзакции на ниво Възрастен — Възрастен. Не може да се обяснява Р — В — Д на едно ядосано, натоварено с адреналин дете. Отговорът е: Бъди Възрастен при взривоопасни ситуации. За Р — В — Д може да се говори академично само в друг случай, като се поднасят на детето данните, чрез които то ще е в състояние само да стигне до свое собствено „Аха"-преживяване; „Хей, какво правя аз!" С течение на времето употребата на такива думи позволява на децата да започнат да изразяват чувствата си словесно, а не да избухват внезапни поради объркването, което изпитват, и да се стремят да овладеят ситуацията чрез единственото средство, с което разполагат — своите емоции.

Като се имат предвид почти непреодолимите бариери за развитието на Възрастния в детството, не можем да се учудваме на цялата ирационалност или просто чист инат, които преобладават днес. Любопитството на детето, нуждата му да знае са все прояви на развиващия се у него Възрастен и те трябва да бъдат поощрявани от страна на чувствителните, разбиращи родители. За двойки, при които настоятелните искания на децата са прекалено големи и трудно осъществими според представите на техните собствени Родител и Дете, проявата на чувствителност и разбиране може да се окаже свързана със значителни трудности. Освобождаването на Възрастния от архаичните данни може да даде възможност такива положителни качества като търпение, внимание, уважение и грижа за другия да станат въпрос на избор. Изборът е нещо, което е логично да помага на малкото дете, но може и да започне да го притиска надолу й да го тегли назад към ужасния терор, налаган от беснеене-то на архаичния Родител — краен резултат от натрупване на родителско чувство за непогрешимост в безкраен низ от поколения.

Както философът при всяка транзакция си поставя за цел да попита „Какво следва?", така и родителят може да намери за полезен навика да се попита „Какво е имало преди?" Каква е била първоначалната транзакция? Кой какво каза? Отговорите на децата не се отдалечават много от това, което ги е стимулирало. Практит ката да се задават подходящи въпроси и да се изслушват отговорите ще ни доближи бързо до причината за затрудненията. Ако едно дете дойде при майка си обляно в сълзи, пред нея стоят две задачи. Едната е да успокои обезпокоеното Дете, а другата е да накара Възрастния да се задействува. Тя може да каже: „Мога да разбера, че някой те е накарал да се чувствуваш зле... а е тежко да си малък... и понякога единственото, което можеш да направиш, е да плачеш... можеш ли да ми кажеш какво се случи? Някой ти каза нещо, което те накара да се почувствуваш зле ли?" Много бързо транзакцията, която е предизвикала безпокойството, бива описана и майката и детето могат да говорят за нея на ниво Възрастен — Възрастен. Понякога установяваме, че децата извличат изгода едно от друго. Например голямата сестра измъква с измама пари от малката сестра, като хитро я заблуждава. Ние веднага ще накажем голямата сестра за това своеволие, но трябва да се запитаме: „Къде е научила тя това?" То може да е интуитивна изобретателност или пък е урок, усвоен от Мама и Татко: Бъди умна и гледай да печелиш много пари; те наистина са по-важни от самите хора (дори от малките сестрички).

Често забравяме колко бързо съжденията за ценностите, които правим, се отразяват върху действията на нашите деца. Х. Алън Смит разказва една история, написана от деветгодишно момиче: „Някога имаше едно малко момиче — Клариса Ненси Имоджин Ла Роуз. Тя нямаше коса и краката й бяха доста големи. Но тя беше изключително богата и останалото беше лесно."

Освен задаването на въпроса, „Какво е имало преди?", Възрастният може също да попита какво е това, което е от значение тук? Родителят е прочувствен и може да изложи всякакви причини за това, защо някой трябва, би трябвало, не трябва и т.н. Тази филипика се стоварва върху малкото дете като от пожарникарски маркуч и то не чува изобщо нищо. Възрастният може да бъде селективен и да представи най-добрата гледна точка, а не всички гледни точки.

Особено объркваща детето транзакция е тази, при която, за да отговори на някакво искане на детето, родителят скучно излага всички причини, поради които нещо не би трябвало да се прави, а всъщност не излага истинската причина. Ако тази причина не е достатъчно изяснена, за да може да бъде формулирана с прости думи, тогава по-добре би било тя да не се излага изобщо.

Шестгодишно дете идва в кухнята, последвано от четири другарчета. Часът е 4,45 следобед. Майката се е заела да приготви яденето за вечеря и от време на време го и опитва. Шестгодишното казва: „Майко, може ли да хапнем нещо?"

Майката отговаря с пълна уста „Не, вече е почти време за вечеря. Много бонбони ядеш. Лошо е за зъбите ти. Ще трябва да ти слагат пломби. (Тя има пломби.) Ако сега хапнеш, няма да ядеш на вечеря. (Тя яде сега.) Иди навън да си играеш. Винаги цапаш кухнята. Защо не прибираш никога нищо?" Това е чудесна възможност за Родителя у майката да тормози детето с цяла серия морализиращи „още повече". Децата се нацупват и излизат и след десет минути отново се „забавляват и играят".

Истинската причина, поради която майката е била раздразнена, е „защо винаги трябва да водиш тези съседски деца вътре? Омръзна ми да давам всичкия сладолед на съседските деца. Никога не остава за нас". Точно в този момент това е естествената причина и тя именно е истинската. Но като не може да признае това, тя натоварва дъщеря си с поток от несъществуващи данни. В резултат на такъв вид транзакция детето се свива и започва да усвоява второстепенни (или изопачени) начини как да се нанася удар срещу Истеблишмънта. Ако „учтивостта" не позволява на майката да представи истинската причина, тя по-добре би трябвало да каже „Не може — ще говорим за това по-късно". След това, в отсъствието на другите деца, тя би трябвало да обясни действителното положение на своето собствено дете. Или пък би могла да измисли почерпка и за другите деца, но да не използува „скъпата почерпка — сладоледа".

В случая тя е обременила транзакцията с противоречиви аргументи, които предизвикват въпроси в мозъка на детето: Как става така, че ти ядеш, а ние да не можем да ядем? Какво лошо има в това да си с пломби? Ти имаш пломби. Ти цапаш кухнята също. Ти ядеш бонбони. Какво значи „твърде много бонбони"? Това е потискащо, ако не и вбесяващо за детето, както би се почувствал един възрастен, ако поиска от шефа си повишение, а го карат да изслуша десетте божи заповеди.

За да докаже каквато и да е гледна точка, човек, който може да се справя с положението, би представил най-доброто доказателство. Той не обременява ситуацията с противоречиви аргументи. Същото важи и за родителите. Те могат да постигнат нещо само ако се придържат към най-вярната причина. Това предоставя на Възрастния у детето нещо солидно за обработване и неговият компютър не се натоварва с противоречиви данни. То има също така възможност да излезе от транзакцията със самоуважение, вместо да бъде обхванато от чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Ти се въздържаш да четеш на подчинения си десетте божи заповеди, защото уважаваш неговия Възрастен; ако искате Възрастният във вашето дете да порасне, трябва да го уважавате.

ДЕЦАТА В УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ

Когато петгодишното смело тръгва през първия тържествен ден към детската градина, то взема със себе си около 25 000 часа записи, регистрирани на две писти. Едната писта представлява неговият Родител. Другата — неговото Дете. То също така има огромен компютър, който може да даде точни отговори и да роди хиляди блестящи идеи, ако не е напълно въвлечено да разработва проблемите, свързани с чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Блестящо малко момче би било само онова, което е получавало много ласки, което се е научило да използува и да вярва на своя Възрастен и което знае, че неговият Родител е ДОБЪР и ще остане такъв дори когато то чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР. То ще е научило своя Възрастен на умението да прави компромис (въпреки че може да очаква връщане отново към същото състояние), то ще е изпълнено с доверие, което е резултат от успешно справяне с проблемите, и ще се чувствува добро. Друга крайност представлява свитото, затворено в себе си малко момче, при което 25 000 часа записи се възпроизвеждат като какофония, обхващаща широк диапазон, като се започне от рязко, настойчиво и критично отношение до постоянно повтарящи се чувства НЕ СЪМ ДОБЪР, НЕ СЪМ ДОБЪР, НЕ СЪМ ДОБЪР. То има също така на разположение изключително добър компютър, но още не го е използувало. Луиджи Бонпенсиер в една забележителна книга по пиано коментира върху това, колко слабо използваме изключителния физически апарат на човешкото тяло: „Това е както да имаш най-съвършения апарат с голяма прецизност, конструиран и построен така, че да бъде използуван от високопрофе-сионален оператор, но отстъпен на лошо обучен инженер, който в края на краищата ще се оплаче от неговите ограничени възможности".

Ако детето не може да използува своя компютър това вероятно е защото то никога не е виждало как той трябва да се използува или пък не е виждало някой, който да му помогне да се научи как да прави това. Ако не му върви в училище, неговите опла.квания от ограничените му възможности ще бъдат изразени под формата "Аз съм глупав", а становището на родителите му ще бъде „Той не използува докрай потенциала си". Основният проблем е безжалостността на позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Училището, освен ако не разполага с наистина компетентни учители, е мястото, където, формално погледнато, „богатият става по-богат и бедният става по-беден". При дете, което очевидно има проблеми в училище — лошо поведение, разсеяност или лоши оценки, много вероятно е да се окаже, че него непрекъснато го занимава позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. В училището е налице конкурентна ситуация с твърде много заплахи за Детето, които впоследствие се реализират и има много малко възможности поне в началото за някакви дори символични успехи, които да намалят чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Ранните години в училище могат да сложат началото на определен тип повтарящи се пробни транзакции, за които то усеща, че са в основата на неговата позиция НЕ СЪМ ДОБЪР и са свързани с чувството за несполука и отчаяние, което тя предизвиква. Действително натрапващият се аспект на тази ситуация е, че всичко в живота е конкурентно, като се започне от живота в семейството и се разшири това през времето в училище и до живота на възрастните в обществото.

През целия живот чувствата и свързаният с тях начин за справяне с позицията НЕ СЪМ ДОБЪР, които детето възприема в рамките на семейството и в училище, могат да се съхранят и в зряла възраст и да го лишат от гордостта и удовлетворението, които човек изпитва само когато съществува истинско чувство за свобода на избор при насочването на своята собствена съдба.



Моят съвет към родителите на дете, което има трудности в училище, е да научат Р — В — Д, да го приемат сериозно и да започнат да осъществяват своите транзакции с детето на равнище Възрастен — Възрастен, а ако е необходимо, да потърсят терапевтична помощ. Те трябва винаги да имат предвид какво огромно влияние оказва позицията НЕ СЪМ ДОБЪР. Правилото се състои в следното: Когато се съмнявате, бъдете ласкави. Това ще успокои наплашеното, възбудено Дете, докато Възрастният успее да се справи с възникналата ситуация. Много често обаче самата ситуация не е много ясна на детето. Д-р Уорън Прентис, професор по педагогика в Щатския колеж в Сакраменто и член на Директорския съвет на Института за Транзакционен анализ, смята, че дете, което донася вкъщи контролно със забележката „Опитай по-добре", възприема това като родителска, неидентифицирана оценка ТИ НЕ СИ ДОБЪР. Това, което то има нужда да знае, е „Да опитам какво по-добре?". Становището „твърде бавно" включва въпроса: Колко бързо ще бъде добре? Прентис казва, че детето има нужда от помощ, за да определи областите, в които то има или може да има успех, и това не се прави чрез писмен тест, такова средство възпроизвежда стария запис „Аз не мога да го направя, защо да опитвам?". Това се прави, като с детето се води разговор. Той също така казва, че ако едно дете има неприятности в училище, безсмислено е да се приема, че повече занимания в лятното училище


Сподели с приятели:
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница