Психология на човешкото всекидневие

Ние можем да мразим злото толкова силно, че да забравим да обичаме доброто. А в Америка има много добри неща, голяма част от които в минали години са предизвиквали възхищението на хората по целия свят, които са привлекли потиснатите от други земи. През 1950 г. Чарлс Малик, тогава посланик на Ливан в Съединените щати, каза следното:

Като си помисля какво могат да направят вашите [американските] църкви и университети като проводници на любовта и прошката, внушавайки самоконтрол, тренирайки ума, разкривайки истината, когато виждам какво са постигнали вашите индустрии, като са превърнали цялата тази материална вселена в инструмент, който ще облекчи товара върху човека, когато си помисля какво могат да помогнат вашите семейства и малки общности само чрез твърдост и стабилност на характера и с чувство на хумор, като имам предвид мащабите на масмедиите — кино, радио и телевизия, и чувствителния им принос за формирането на демократичния начин на мислене, когато аз смирено и конкретно мисля за тези неща и още повече, когато заемам ролята на посредник, който смята, че нищо не може да попречи на тези институции да се посветят на истината, любовта и съзиданието, тогава мога да кажа, че може би наближава денят на Господа.

Единственото нещо, което може да попречи да се посветим на тази цел, е страхът — страх от другите хора по тази земя, страх в Детето, който ще изчерпи нашите сили да правим добро до степен на непрекъснато ожесточаваща се битка, за която ние погрешно ще смятаме, че можем да я спечелим.

ПОБЕДИТЕЛИ И ГУБЕЩИ

Алтернативата за Хамлет е била „да бъде или да не бъде". Смята се, че нашата (на САЩ) алтернатива е „да спечелим или да не спечелим" борбата срещу световния комунизъм. Да спечелиш е нещо по-важно, отколкото да бъдеш, както изглежда на фона на засилващата се опасност от крайна въоръжена агресия, която ще доведе до глобално унищожение. Едно виетнамско село е било обстрелвано толкова много, че когато частите най-накрая влезли в него, там не било останало нищо и никой не оцелял. Изявлението на командуващ операция от такъв род е било: „Трябваше да ги разбием, за да ги спасим." Това звучи много близко до твърдението на Родителя, който казва ex cathedra¹⁰⁷ откъм дървения навес: „Това мен ме наранява повече, отколкото теб." Можем ли наистина да се обърнем към разрушеното село, застлано с изпепелените си жители: Това нас ни засяга повече, отколкото засяга вас?

Как хората от Северен и Южен Виетнам наистина виждат демокрацията, която американците възхваляват и настояват, че е най-доброто нещо за тях? Те одобряват ли я? Дали те преценяват „нашия свободен начин на живот" по това, което виждат, че става в тяхната страна? Дали вярват, че ние наистина обичаме азиатците, които не са с бял цвят на кожата, като се има предвид расовият конфликт в Америка? Ние казваме: „Демокрацията е нещо чудесно", по същия начин, както, майката казва: „Спанакът е чудесен". На нас не ни беше позволено да изкажем нашите вкусови предпочитания. В много подобни транзакции ние сме били принудени да не вярваме на собствените си усещания и да не признаваме нашите собствени чувства. Наистина ли самата майка е била толкова ентусиазирана за качествата на спанака? Доколко сме ентусиазирани и ние за нашите демократични институции? Демокрацията е хубаво нещо, но нима насилието и. войната са единственият начин да докажем това?

И „Демокрацията е чудесна", и „Това мен ме засяга повече, отколкото засяга теб" са изключително опасни международни игри поради това, че те са по-далечен отглас на истинския мотив, който гласи: „Ние трябва да спечелим, защото ако не направим това, ще загубим."

Нима победата и загубата са единствената възможност за избор на личностите или на нациите? Единственият начин да останеш победител е да се заобиколиш с хора, които губят. Победителите и губещите са били единствените модели, които сме имали пред нас. Когато приматите са били изтласквани от горите, които снижили размерите си поради настъпилите климатични промени, са съществували два единствено възможни изхода при сблъсъка им с някогашните месоядни животни в откритата равнина. Онези, които спечелили битката за храна, са успели да оцелеят, онези, които я загубили, са загинали. Вярно е, че от време на време религиозните и политическите водачи излизат пред света с нещо ново, което наричат нов модел, и все пак в повечето случаи идеите на тези „мечтатели и пророци" са били отхвърляни като утопични, като възможни само за друг свят и направо неосъществими. Факт е, че моделите, които са преобладавали през цялата история на човечеството, са били именно побеждаващите или губещите модели.

Но обстоятелствата се промениха. Развитието на науката позволи да се произвежда достатъчно храна, за да се изхрани населението на света, при положение че може да се предотврати демографски взрив. Науката също така позволи да се постави под контрол раждаемостта. Сега вече е по-лесно да започнем да мислим за възможен избор: АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Най-после съвместното съществуване е възможност, основаваща се на реалността. В началото мозъкът на човека е нараствал и се е развивал за целите на собственото му оцеляване. Можем ли сега да насочим ума си към нови задачи, към задачите за оцеляването на всички хора по света? Може ли удоволствието от даровете на живота и краткият проблясък на нашето съществуване на земята да се проникнат изцяло от духовните възможности на човека?

Ако разберем, че заемането на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е най-сетне в границите на възможното, ще се осмелим да потърсим промяна, нещо ново под слънцето, нещо, което да спре насилието, заплашващо да разруши това, за построяването на което са били необходими милиони години?

Теяр казва: „Или природата не обезпечава реализиране на нашите намерения за по-нататъшно съществуване, в който случай мисълта — резултат на милиони години усилия, ще бъде задушена, мъртвородена в границите на една самоабортираща се и абсурдна Вселена. Или ако това не е така — някакъв изход все пак остава.

Ние вярваме, че сме намерили някакъв изход. Този изход ще се проучва не от една безименна общност, а от отделни личности в нея. Това проучване може да стане само ако личностите са освободени от миналото и могат да избират, да приемат или да отхвърлят ценностите и методите на миналото. Неизбежно се стига до такова заключение: Обществото не би могло да се промени, докато не се променят самите хора. Ние основаваме нашата надежда за бъдещето на факта, че сме видяли хората все пак да се променят. Как те са успели да направят това, е и ползата, която ни носи тази книга. Ние сме сигурни, че тя може да бъде книга на надеждата и да стане важна страница на указанието за оцеляване на човечеството.