Психология на човешкото всекидневие
Изтегляне 3.38 Mb.
|
| 53. Обичайни дейности са участието в служебни срещи, приготвянето на яденето, построяването на къща, писането на книга, чистенето на сняг, ученето за изпити. Поради това, че са продуктивни и съзидателни, тези дейности могат да бъдат източник на удовлетворение само по себе си или пък могат да доведат до удовлетворение в бъдеще от самото милване в резултат на добре свършена работа. Но по време на извършването на дейността няма нужда от интимно обвързване с друг човек. Това може да стане, но то не е нещо задължително. Някои хора използуват работата си, за да избегнат установяването на интимност, като работят и нощем в службата си, вместо да се върнат вкъщи, и посвещават живота си да правят милиони, вместо да си създават приятели. Дейности като отдръпването в себе си и ритуалите могат да ни държат на разстояние един от друг.
Развлеченията са начин за прекарване на времето. Бърн дефинира развлечението като: ...ангажимент, при който транзакциите са директни... С щастливи или добре организирани хора, чиято способност да се забавляват не е нарушена, можеш да се отдадеш на социално развлечение заради самото развлечение да предизвикаш удовлетворение за себе си. При други, особено при невротици, както и самото име показва, начин за прекарване (т. е. структуриране) на времето е: докато човек опознае хората по-добре, докато се изкара някак си този час и за по-голям период от време — докато си легна, докато дойде ваканцията, докато започне училището, докато лечението се почувствува, докато получа благоволение, утешение или пък дойде смъртта. В екзистенциален смисъл развлечението е начин да се разтоварим от чувство за вина, отчаяние или от интимност — средство, което се предоставя от природата или културата, за да облекчава тихото отчаяние. По-оптимистично погледнато, в най-добрия случай то е нещо, на което се наслаждаваме заради самото него, и то служи поне като начин да се запознаем, надявайки се да постигнем дълго жадуван контакт с друго човешко същество. Всеки човек използува ситуациите, в които попада, и то по начин, че да извлече доколкото е възможно някакви основни и второстепенни ползи от тях54. Хора, които не могат да се ангажират в развлечения, когато пожелаят, не са лесни за обществото. Развлеченията могат да се разглеждат като един вид социално тестуване, при което човек търси информация за нови запознанства по един незастрашителен, неангажиращ начин. Наблюдението на Бърн се състои в това, че „развлеченията формират базата за селекционирането на познанства и могат да доведат до приятелство", а освен това те имат като предимство „потвърждението на ролята и стабилизирането на позицията". " Бърн даде чудесни и привлекателни имена на някои от тези развлечения, които могат да се видят по коктейлите, обедите в женска компания, семейните събирания и в клуба Кивайнис55, и те са: вариации на „Светски разговор" като например „Дженерал Мотърс" (сравняване на коли) и „Кой победи" (и двете са „мъжки разговор"); „Бакалница", „Кухня" и „Гардероб" (всичките са „женски разговор"); „Как да" (направиш нещо); „Колко" (струва?); „Какво беше" (за някое носталгично място); „Знаеш ли" (Така и така); „Какво стана с" (Добрия стар Джо); „На сутринта" (какъв махмурлук!); и „Мартини" (Аз зная по-добър начин). Развлеченията могат да се играят от Родителя, Възрастния и Детето. Развлечението Родител — Родител започва със следната транзакция: Мод: Искаш да кажеш, че правиш тапицерии? Бес: Само когато е необходимо. Това довежда до дискусия колко скъпо струва да се направи това, колко „афиф" се работи днес, както и за разпродажбите с намалени цени в магазина на Мейси. Едно развлечение Дете — Дете е споделянето на невъзможни алтернативи, символизиращи положението на малкото дете — да му мислиш, ако го направиш, и да му мислиш, ако не го направиш. Възбудата може да бъде намалена от това развлечение не защото проблемът е решен, а защото е предаден на някой друг — „Ето, ти се боричкай с това известно време!". Ето някои въпроси, които бяха дочути от две петгодишни деца: Какво би предпочел — да изядеш един хълм, пълен с мравки, или да изпиеш кофа с вряло лекарство? Какво би предпочел — да те преследва див бик или да носиш обувките си разменени цял ден? Какво предпочиташ — да седиш на гореща печка или да минеш през пералната машина петдесет пъти? Какво би предпочел — да те ужилят хиляда оси или да спиш в кочината? Отговори по единия или другия начин! Ти трябва да отговориш по единия или другия начин. Версиите на възрастните могат да бъдат по-сложни, като „Демократ ли си или републиканец?". Възрастният може да играе за развлечение на такива теми като времето и да поддържа някакви взаимоотношения, докато не се появи нещо интересно или предизвикващо милувка: Г-н А: Изглежда, че идва буря. Г-н Б: Тези облаци наистина изглеждат черни. Г-н А: Напомня ми времето, когато карах самолета си и попаднах на внезапна буря над залива на Сан Франци-ско. Г-н Б: О, ти караш самолет? Колкото и полезни да са развлеченията в определени ситуации в обществото, очевидно е, че взаимоотношения, които не се развиват извън тях, загиват — в най-добрия случай те съществуват, съпроводени с тиха безнадеждност и нарастваща досада. Развлеченията, както и отдръпването в себе си, ритуалите и дейностите могат да държат хората настрани един от друг. Игрите са такива важни транзакционни явления, че Бърн е посветил цяла книга на тях — своя бестселър „Игрите, които хората играят". Повечето игри предизвикват неприятности. Те разчистват взаимоотношенията и всичко, което предизвиква нещастия, като разбирането им предполага да се даде отговор на въпроса „Защо това винаги ми се случва?". Думата „игра" не трябва да ни подвежда, обяснява Бърн. Тя не означава непременно удоволствие или дори забавление. За пълното разбиране на игрите се препоръчва неговата книга. Все пак следващото е кратка дефиниция, която ще послужи за целите на това ръководство по Транзакционен анализ. Игра е извършващата се серия от комплементарни транзакции със скрити подбуди, които се насочват към добре дефиниран, предсказуем изход. Казано по-общо, тя е периодично осъществяваща се група транзакции, които се повтарят често, външно са правдоподобни и имат прикрита мотивация; или, казано по-разговорно — това е серия постъпки с уловка или някакъв „трик". Игрите са строго разграничени от процедурите, ритуалите и развлеченията по две техни характерни черти: (I) скрития замисъл и (2) отплатата. Процедурите може да са успешни, ритуалите — ефективни, а развлеченията — полезни, но всички по дефиниция са прями; те могат да включат спор, но не конфликт и завършекът им може да бъде сензационен, но не и драматичен. Всяка игра, от друга страна, е в основата си нечестна и изходът има драматичен, а не само вълнуващ характер. Както беше изтъкнато в гл. З, всички игри произхождат от простата детска игра „Моето Е По-Хубаво От Твоето", която често се наблюдава във всяка група четиригодишни. Както някога, така и сега тя има за цел да донесе моментно облекчение от бремето на позицията НЕ СЪМ ДОБЪР. При по-сложните версии на възрастните тя е прикрита в този смисъл, че не изразява онова, което наистина се чувствува. Когато малкият човек казва: „Моето Е По-Хубаво От Твоето", той всъщност чувствува „Аз не съм толкова добър, колкото си ти". Това е само начин за дръзка защита. Тя има предпазен характер, в смисъл че търси начин да се запази хомеостазата. За нея също има отплата, както е при игрите, които големите играят. Когато „Моето Е По-Хубаво От Твоето" се натрапва силно, играта завършва със силен удар, с плесница или с унищожително доказателство от рода на „Не е вярно: моето е по-хубаво". Едва тогава малкият човек е поставен обратно на мястото му, отново е доказано, че НЕ Е ДОБЪР, и в поддържането на тази определена позиция има известна нищожна сигурност.
Така че игрите предоставят изгоди за всички играчи. Те охраняват целостта на позицията без заплаха от това да се разкрие самата позиция. За да изясним по-добре природата на игрите, ние ще представим действията в една игра „Защо Не Направиш? Добре, Но". Участниците са Джейн, млада жена, която работи, и нейна приятелка. (Тази игра се играе често в ситуация, когато има нужда от помощ — стаичката за изповед на пастора, кабинета на психиатъра или кухнята на дълго страдащ приятел, с когото пиеш обикновено кафе.) Джейн: Толкова съм безцветна и скучна, че никога не ми определят среща. Приятелката: Защо не идеш в добър фризьорски салон да си промениш прическата? Джейн: Добре, ама това струва твърде скъпо. Приятелката: Ами какво ще кажеш да си купиш списание с някои идеи за различни начини да го направиш самата ти? Джейн: Добре, опитах това — но косъмът ми е много тънък. Не държи прическа. Ако си направя кок, косата ми изглежда поне чиста. Приятелката: Какво ще кажеш да си сложиш малко грим, за да подсилиш чертите си. Джейн: Добре, ама кожата ми е алергична към грим. Опитах веднъж и кожата ми стана груба и се напука. Приятелката: Сега правят много добри нови гримове, които не предизвикват алергия. Защо не идеш при кожен лекар? Джейн: Добре, но зная какво ще каже. Ще каже, че не се храня, както трябва. Зная, че ям много боклуци и нямам балансирана храна. Ето какво е, като живееш сам. Е, добре, красотата е само повърхностно нещо. Приятелката: Да, така е. Може би би имало смисъл да изкараш някакви курсове за възрастни, например да се запознаеш с изкуството или с текущите събития. Това, знаеш ли, помага да станеш добър събеседник. Джейн: Добре, но те всички са вечер. А след работа съм толкова изморена. Приятелката: Добре, тогава запиши се в курсове за машинопис. Джейн: Добре, но като нямам време дори да пиша писма на нашите. Как ще намеря време за курсове по машинопис? Приятелката: Можеш да намериш време, ако са необходими. Джейн: Добре, но на теб ти е лесно да говориш така. Толкова си енергична. Аз винаги съм като умряла. Приятелката: Защо не си лягаш навреме? Нищо чудно, че си уморена, щом като седиш и гледаш „Дъ Лейт Шоу"57 всяка вечер. Джейн: Добре де, ама все пак трябва да правя нещо приятно. Това е всичко, което може да се прави, когато си като мен! Тук дискусията очертава пълен кръг. Джейн системно отхвърля всяко едно от предложенията на приятелката си. Тя започва с оплакването, че е безцветна и безинтересна, а после завършва, извъртайки въпроса с крайната причина: тя е безцветна и безинтересна, защото „просто си е такава". Приятелката й най-накрая отстъпва и вероятно в края на краищата спира да идва, което още повече подчертава чувството на Джейн, че НЕ Е ДОБРА. Това „доказва" на Джейн, че за нея няма наистина надежда — тя дори не може да задържи приятелите, които има, и това й служи като оправдание да започне друга игра: „Не Е Ли Ужасно." Ползата за Джейн се състои в това, че тя няма нужда да прави нещо за себе си, защото многократно е получила доказателства, че нищо не може да се направи. „Защо Не Направиш? Добре, Но", може да се играе от няколко души според Бърн: Единият от играчите, който в случая е „тя", представя проблем. Другите започват да представят решения, всяко от които започва със „Защо Не Направиш?". На всяко от тях този, който е „тя", се противопоставя с „Добре, Но". Добрият играч може да се противопоставя на останалите от групата за неопределено време, докато те отстъпят, а „тя" тогава печели. Тъй като с редки изключения всички решения се отхвърлят, очевидно е, че тази игра служи за някаква скрита цел. „Трикът" в „Защо Не Направиш? Добре, Но" се състои в това, че не се играе за неговата очевидна цел (Възрастен търси информация или решение), а за да се увери и възнагради Детето. Самият запис може да изглежда като Възрастен, но на живо може да се забележи, че този, който е „тя", се представя като Дете, неподготвено да посрещне ситуацията; след което другите се превръщат в сурови Родители, нетърпеливи да дадат съвет за доброто на безпомощния човек. Точно това е, което „тя" иска, тъй като нейната цел е да прати по дяволите тези Родители един след друг58. (Това е последна версия на „Моето Е По-Хубаво От Твоето", която отрича истинското убеждение „Ти Си По-Добър От Мен".) Когато играта свърши, всички онези, които са предложили съвет, са обезкуражени, тъй като не са успели да „й" помогнат и „тя" е доказала, че нейният проблем е наистина неразрешим, което й позволява да въвлече Детето си в нова игра — „Не Е Ли-Ужасно". Ето как стоят нещата и ето какво представлявам (и затова няма нужда да правя каквото и да е, тъй като, както току-що разбрахме, нищо не може да се направи). Бърн описва около три дузини игри в „Игрите, които хората играят". Наименованията на неговите игри са разговорни и повечето от тях са точни в семантичен смисъл, посочват основната характеристика на игра като: „Не Е Ли Ужасно", „Ако Не Беше За Теб, Аз Бих Могъл", „Нека Ти и Той Да Спорите", „Сега Те Хванах, Кучи Сине". Тъй като наименованията са разговорни, те често предизвикват смях. Факт е обаче, че игрите не са смешни. Те са защита, за да се запазят индивидите от по-голяма или по-малка степен на болка, която се поражда от позицията НЕ СЪМ ДОБЪР. Популярността на книгата на Бърн за игрите породи в много изискани кръгове ново развлечение, състоящо се в повикване за игри. Концепцията за игрите може да бъде полезно терапевтично средство, когато се използува в комбинация с предварително усвояване на Р — В — Д; но когато липсва такъв поглед, концепцията за играта, особено за призоваване към игри, може просто да стане определен начин за изразяване на враждебност. Хора, които разбират Р — В — Д, могат да дискутират научно игрите, като ги прилагат към себе си; но да бъдеш „повикан" на игра от друг човек, без да е налице разбиране или истинска заинтересованост, най-често предизвиква гняв. Мое твърдо убеждение в резултат на продължителни наблюдения върху този феномен е, че анализът на игрите трябва винаги да следва Структурния и Транзакцион-ния анализ. Осъзнаването на това, каква игра играеш, не може само ipso facto59 да ти позволи да се промениш. Съществува опасност за лишаването от защита, без да се помогне преди това на човека да разбере позицията и ситуацията в детството, в която тя е била установена и която е направила тази защита необходима. Друг начин да се формулира това е, че ако само един час е на разположение, за да се помогне на някого, методът, който трябва да се избере, е да се направи кратко обучение за значението на Р — В — Д и феномена на транзакцията. Уверен съм, че тази процедура дава по-голяма сигурност за промяна при краткосрочно лечение, отколкото това може да се постигне с анализа на игрите. Да сумираме накратко — ние разглеждаме игрите като структуриращи времето средства, които, както отдръпването в себе си, ритуалите, дейностите и развлеченията, държат хората настрана един от друг. Какво можем тогава да направим с времето по начин, който няма да ни държи разделени? Ето какво е установил Джордж Сартън: „Смятам, че човек може да раздели хората в две основни категории: онези, които страдат от измъчващо ги желание за близост, и онези, които не изпитват това. Между тези две категории има бездна — „стремящият се към близост" е обезпокоен; другият е спокоен". Хиляди години човешкото съществуване е било структурирано предимно чрез отдръпване в себе си, ритуал, развлечения, дейности и игри. Скептицизмът по отношение на това твърдение може най-добре да се преодолее, ако се припомни възникващото през цялата история повтаряне на войната — най-ужасната игра от всички. Повечето хора безпомощно са приели тези примери като човешка природа, неизбежен ход на нещата, признаци на историята, която се повтаря. Такова примирение със съдбата е донасяло известно душевно спокойствие. Но както предполага Сартън, истински обезпокоени хора в историята са били онези, които са отказвали да се примиряват с неизбежността на отчуждението и които са били движени от измъчващо ги желание за близост. Основната действена сили на философията е бил импулсът за сливане. Винаги е съществувала надеждата, но не е преодолян присъщият страх от близост, от това да се обезличиш в другия, от участието в последния възможен избор за структуриране — интимността. Едно отношение на интимност между двама души може да се разглежда като съществуващо независимо от първите пет начина на структуриране: отдръпване в себе си, развлечения, дейности, ритуали и игри. То се основава на приемането от страна на двама души на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. То се състои буквално в приета любов, при която защитното структуриране на времето става излишно. Даването и споделянето по-скоро са спонтанни изрази на радост, отколкото реакция на обществено програмираните ритуали. Интимността е лишено от игра взаимоотношение, тъй като целите не са прикрити. Интимността става възможна в ситуация, в която отсъствието на страх прави възможна пълнотата на възприятието, в която красотата може да се възприема отделно от полезността, в която собственическите чувства стават излишни поради наличието на самото притежание. Тя е взаимоотношение, в което Възрастният и в двамата е отговорен и позволява да се прояви Естественото Дете. В това отношение може да се смята, че Детето има две природи: Естественото Дете (съзидателно, спонтанно, любопитно, съзнаващо, освободено от страх) и Адаптивното Дете (адаптирано към първоначалните цивилизоващи искания на Родителя). Освобождаването на Възрастния може да позволи на Естественото Дете да се покаже още веднъж. Възрастният може да идентифицира исканията на Родителя на такива, каквито са всъщност — архаични, — и да позволи на Естественото Дете да се прояви отново, без да го е страх от ранния цивилизоващ процес, който е изключил не само агресивното му антиобществено поведение, но и радостта, и съзидателността му. Това е истината, която го прави свободен — свободен да осъзнава отново и свободен да чува и чувствува и вижда по свой собствен начин. Това е част от феномена на интимността. Така например подаряването на букет иглики може да бъде по-скоро спонтанен израз на любов и радост, отколкото е скъпият парфюм на някой си И. Магнин60 по случай важна годишнина. Забравеният рожден ден не е катастрофа за интимните съпруг и съпруга, но е често такъв за онези, чиито взаимоотношения съществуват благодарение на ритуала. Често се задава въпросът: Дали отдръпването в себе си, развлеченията, ритуалите, дейностите и игрите са винаги лоши за взаимоотношенията? Може да се каже, че игрите почти винаги са разрушителни дотолкова, доколкото тяхното действие е с прикрит замисъл, а качеството прикритост е антитеза на интимността. Първите четири не са винаги разрушителни, освен ако не станат доминираща форма за структуриране на времето. Отдръпването в себе си може да бъде начин за отпускане и възстановяване при уединено съзерцаване. Развлеченията могат да бъдат приятен начин за забавяне на социалния двигател. Ритуалите могат да доставят удоволствие — рождени дни, ваканционни традиции, тичането да посрещна татко, когато се връща от работа — поради това, че те повтарят отново радостни моменти, които могат да бъдат предчувствувани, да се разчита на тях и да си ги припомняме. Дейностите, които включват и работата, са не само необходимост за живота, но сами по себе си са награда, тъй като предполагат майсторство, ценни качества, професионализъм и проявяването на много разнообразни умения и таланти. Все пак, ако съществува дискомфорт в отношенията между двама души, когато тези начини за структуриране на времето се прекратят, може да се каже, че интимността е малко. Някои двойки програмират изцяло времето, което прекарват заедно с неистова активност. Активността сама по себе си не е разрушителна, освен ако принудата да си зает с нещо не е равносилна на принудата да се държиш настрана. Сега възниква въпросът: Ако се лишим от първите пет начина за структуриране на времето, автоматично ли ще имаме интимност? Или ще останем с нищо? Не съществува прост начин да се дефинира интимността и все пак възможно е да се посочат онези условия, които са най-благоприятни за появата й: отсъст на игри, еманципиране на Възрастния и преминаване в позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Именно посредством еманципирания Възрастен ние можем да овладеем огромни сфери на знание за нашата Вселена и един за друг, да изследваме дълбините на философията и религията, да възприемаме новото, без да се влияем от миналото и може би да намерим отговори един по един на голямата ни обърканост: „Какво е хубавото на всичко това?". Разглеждането на тази идея ще стане в гл.12. 8 Р — В — Д и бракът Ние обещаваме според надеждите си и изпълняваме според страховете си Ларошфуко Един приятел ми разказа следната история за нещо, което се е случило, когато е бил малко момче. В края на храненето майка му обявила на братята и сестрите, които били пет на брой, че десертът ще бъде това, което е останало от нейните специални домашни сладки с овесени ядки, след което донесла купата със сладките и я поставила на масата. Последвало бързо боричкане на децата да се доберат до купата, като най-малкото брат-че — четиригодишно — било последно, както обикновено. Когато дошъл и неговият ред, то намерило само една сладка, останала там, и на нея й липсвало едно парче. То я грабнало и ядосано я хвърлило на пода с ожесточение, като плачело „Моята сладка цялата е счупена!". В природата на Детето е да бърка разочарованието с бедствието, да разрушава цялата сладка, защото едно парче липсва или защото тя не е толкова голяма, съвършена или вкусна, както тази на някой друг. В неговото семейство анекдотът съществувал като стандартен язвителен отговор на по-късни оплаквания „Какво става, сладката ти е счупена ли?". Подобно нещо се случва и когато се руши бракът. Детето надделява в един от двамата партньори и когато несъвършенствата започнат да се появяват — разклаща се целият брак. Бракът е най-сложното от всички човешки взаимоотношения. Някои брачни съюзи могат да доведат емоциите до такива крайности или бързо да изминат пътя от уверения за най-безоблачно щастие до един студен и от юридическа гледна точка разрушителен финал — душевната жестокост. Когато човек престане да взема предвид огромното съдържание от архаични данни, които всеки партньор донася в брака чрез непрекъснато участие на неговия Родител и Дете, лесно може да се разбере необходимостта от еманципиран Възрастен във всеки от тях, за да накара това взаимоотношение да заработи. И все пак обикновено брачният контракт се прави от Детето, което разбира любовта като нещо, което чувствуваш, а не което правиш, и което вижда щастието като нещо, което преследваш, а не като допълнителен резултат от определено действие за постигане по-скоро на щастието на другия, а не само на своето собствено. С късмет са, но и са рядко тези млади партньори, чийто Родител съдържа впечатленията от това, как изглежда един добър брак. Много хора никога не са виждали такъв. Така че те заимствуват концепцията за брака от романите, които четат, в които съпругът има хубава работа като млад администратор в голяма фирма за реклами и си идва всяка вечер с букет рози при елегантната усмихната съпруга, очакваща го в дома им, който струва петдесет хиляди, където подът е „Армстронг" и прозорците блестят, свещите са запалени и стереото свири музика, подходяща за любов. Когато илюзията започне да се разклаща, когато килимите са изтъркани, стари и подарени от сватовете, стереото не работи, съпругът загуби работата си и престава да казва „обичам те", Детето се появява със записа за „счупената сладка", цялото представление, всичко започва да се руши на парчета. Архаичните чувства НЕ СЪМ ДОБЪР контамини-рат Възрастния във всеки един от партньорите и като няма къде другаде да избягат, партньорите се обръщат един срещу друг. Отдавна е признато, че най-добрите бракове се създават, когато и двамата партньори имат аналогично минало и аналогични интереси в живота. Когато обаче Детето е отговорно за планирането на брака, значителните несъответствия често се игнорират и контракт, според който „докато смъртта ни раздели" се базира на толкова слаба близост като например „и двамата обичаме да танцуваме", „и двамата искаме да имаме много деца", „и двамата обичаме конете" или пък „и двамата сме резки". Съвършенството се разбира като широки рамене, блестящи зъби, големи бюстове, блестящи коли или други в известен смисъл преходни чудеса. Понякога връзката се установява на основата на взаимен протест с погрешното допускане, че врагът на някой мой враг ми е приятел. Така, както две деца, ядосани на майките си, се успокояват едно друго чрез общото си нещастие, някои двойки се държат заедно под девиза „ние срещу света" като един вид протест срещу зле настроените „те". И двамата мразят семействата си, мразят своите фалшиви някогашни приятели, мразят Истеблишмънта или онези безсмислени институции на американската „повърхностност" — боулинг, бейзбол, къпане и работа. Те съществуват в атмосферата на folie a deux Каталог: other -> ftp -> books -> books ocult2 books ocult2 -> Авел (Библейски брат на Каин) books ocult2 -> Изкуството да бъдеш родител books ocult2 -> Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън books ocult2 -> Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен books ocult2 -> Книга Благодарности books ocult2 -> Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена" books ocult2 -> Сто дзенски коана books ocult2 -> Дзен (Джобен пътеводител) Изтегляне 3.38 Mb. Сподели с приятели:
|