Психология на човешкото всекидневие

Това напомня една уводна статия, която се появи във вестник „Стар", излизащ в Канзас Сити, която цитираше някакво обществено ангажирано лице, което декларирало, че „в бирариите има твърде много непълнолетни, но както винаги пропуснало да отбележи колко/ непълнолетни е нормално да има там".

Когато препоръчвах Транзакционния анализ пред група учители, ми казаха: „Трябва да въведем това в училищата." Напълно съм съгласен. Много родители също са съгласни с това. Въпросът, „Дали би трябвало Транзакционният анализ да се преподава в училищата?", беше зададен на 66 родители, които току-що бяха завършили осемседмична серия от лекции върху него. В отговор 94 процента от родителите казаха „да", когато става въпрос за ученици от гимназията, и 85 процента казаха „да" за по-долните класове и началното училище.

Образованието се обяви за най-доброто лечение на всички злини по света. Тези злини обаче са дълбоко вкоренени в самото поведение. Поради това образоваше за поведението чрез една лесна за разбиране система, каквато е Р — В — Д, може наистина да бъде най-значителното нещо, което можем да направим, за да решим проблемите, които ни обсипват и които заплашват да ни унищожат. Поставената задача почти надхвърля границите на възможностите ни; и все пак по някакъв начин и в определен момент ние трябва да се опитаме да нарушим неумолимия път на поколенията към умопомрачение или към други форми на саморазруха, започнали още по време на детството.

ЛЕЧЕНИЕ В ПРЕДЮНОШЕСКА ВЪЗРАСТ

Някои родители гледат на предюношеската възраст като на период от време, преди да се достигне краят на пропастта — преди хормоните и прическите на юношеството, които усложняват вече и без това трудните взаимоотношения между деца и родители, да се появят. Това е време, когато децата са изложени най-много на нови идеи за света около тях — в училище и в обществените контакти. Това е време, когато децата допълват своите ранни игри с нови творчески действия, които довеждат някои родители до объркване, а други до лекаря. Ние трябва да имаме предвид, че Детето има нужда от сигурност, която се дава от близостта, последователността, милването, одобрението и подкрепата. Някои деца са установили, че такава сигурност може да се постигне, като се приспособяват, участвуват и — ако родителите им позволяват това — творят. Други, които не са се научили да получават милувка по този начин, ще продължат да използуват предишните начини за манипулиране от страна на тригодишното дете, като разиграване, пробване, надпреварване, избягване, крадене и съблазняване. Тези начини могат да внесат смут в семейството, особено когато детето в предюношеска възраст използува острия си ум за тяхното усъвършенствуване.

Алън Уотс, бивш англикански свещеник и специалист по източната философия, говори за самоунищожителното отношение на родителя, който „седи вкъщи, безпокоейки се дали прави най-доброто за детето си, и живее така, като че ли единственото нещо, което трябва да постигне, е да има едно добре възпитано дете". Той казва: „Неприятно е, че в толкова много семейства бащата и майката са принудени да се чувствуват виновни за това, дали възпитават децата си както трябва. Те смятат, че единствената причина да вършат уважаваната си работа е да имат добър резултат при детето. Това е като да се опитваш да бъдеш щастлив само за да си щастлив. Но щастието е един вторичен продукт...".

Както е и доброто дете. Ако единственото нещо, към което детето трябва да гледа, когато стане голямо, е това да е родител, който ще трябва да „се грижи за едно „келеме" (като самото него), защо да се безпокои? Ето в този момент по-добре е родителите да попитат: Що за човек съм аз, изправен до моето дете? Или по-скоро след това: Що за родител съм аз? Аз искам то да е щастливо. Има ли радост в нашия дом? Аз искам то да бъде творческа натура. Аз самият въодушевлявам ли се от нови неща? Аз искам то да научи нещо. Колко книги съм прочел през. миналия месец, година, години? Аз искам то Да има приятели. Колко дружелюбен съм аз? Аз искам то да има идеали. Имам ли аз такива? Значителни ли са те, за да оказват влияние на това, което правя? Казвал Ли съм му в какво вярвам? Искам то да е щедро.

Състрадателен ли съм аз към нуждите на когото и да било извън моето семейство? Хората привличат не с това, което искат, а с това, което са. Хората също така отглеждат не децата, които искат, а децата, които само възпроизвеждат това, което са самите родители, и т.н. Именно в това, което родителите „влагат" в децата си, те могат да започнат да виждат път, който извежда извън това да бъдат обладани От чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Именно „там, навън", в света и заедно с другите хора става нещо, там, където с един все по-укрепващ Възрастен, изпитващ чувство за отговорност за всичко, могат да се случат такива неща, които започват да предизвикват чувството ДОБЪР СЪМ и то да противодействува както на предишните чувства НЕ СЪМ ДОБЪР, така и на отчаянието.

Ние трябва да се замисляме върху заемането на категорични становища. Дали пълната искреност е най-доброто нещо? Може и да изглежда така. Както обаче изтъква Трублъд: „Ние винаги грешим, като прекалено опростяваме нещата, когато наблягаме само на един от свързаните с даден въпрос принципи". Той илюстрира по следния начин как може би загрижеността за доброто на човека или на хората би представлявал един повиеш критерий, и то по-ценен от абстрактната искреност:

Вземете последиците от това да се казва истината при всички обстоятелства. Да предположим, че сте в тоталитарна страна, в която човек с високи принципи и смелост е бил изпратен в затвора. Така се случва, че го виждате как успява да избяга надолу по някоя улица и скоро след това забелязвате, че пазачите от затвора го търсят. Вие сте напълно сигурен, че ако той бъде заловен и върнат в затвора, ще бъде измъчван. Питат ли ви дали сте го видели надолу по улицата — вашите единствени отговори са Да или Не. Какво би било в тази конкретна ситуация вашето морално задължение?

Тук е налице ситуация, при която нашите решения очевидно трябва да се вземат, като се претеглят относителните трудности. Ето какво трябва да направят родителите, когато се сблъскат с проблема, какво да кажат на осиновеното дете. Трудно е да му кажат, че е осиновено, но е трудно и да не му кажат. А вероятност то да разбере това съществува. Но родителите могат да му го кажат по такъв начин, че да го предпазят от последиците на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, като изберат подходящо време, начин и подробности. Детето може да приеме по-лесно всичко това едва когато е развило вече свой Възрастен и да разбере, че „ние те излъгахме, защото те обичахме", вместо да започне да смята в съвсем ранна възраст, че напълно и значително се различава от всички други. Не е възможно да се изготви предварителен сценарий за това, какво трябва да се каже. Но може да се помогне на родителите да разберат както положението на детето с неговото чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, така и променящите се въздействия от страна на техния собствен Р—В—Д. Знаейки това, подобни родители могат да продължат по-нататък да „свирят по слух" в следния контекст, както той е изложен от Трублъд пак в същата книга:

„Най-доброто" във всяка конкретна ситуация означава „най-малкото зло"! Всяка лъжа носи в себе си зло, защото тя разрушава чувството за сигурност и наистина извършва зло, ако върнеш в затвора един добър човек, обвинен несправедливо. Добрият човек трябва да преценява тези неща колкото се може по-добре и е негово задължение да предпочете по-малкото зло, тъй като другата алтернатива е нещо още по-лошо. Често, когато изпаднем в такава ситуация, ние искаме някак си да можем да избегнем жестокия избор, но не можем, защото сме изправени пред това, което Уилям Джеймс нарича принудително мнение. Самата невъзможност да решим е сама по себе си вече едно решение, което намалява възможностите за други алтернативи. Който отказва да вземе решение, не се освобождава от отговорност, а заслужава порицание. Ние сме точно толкова виновни за злото, което допускаме, както и за злото, което сами извършваме.

Ето защо трябва да постъпваме, ръководени от това, което ни е известно. Влизането в положението на малкото дете се основава на известни знания, който могат да помогнат на родителите да вземат такива решения, които ще обезпечат най-много ласки, най-много облекчение от чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, най-много подкрепа на версията: „ти принадлежиш на нас". Такова разбиране също така ще помогне на осиновилите дете родители да бъдат чувствителни към тяхното собствено Дете, което чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР. Много хора, които не могат да имат деца, изпитват толкова силно чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, че те стават прекалено взискателни към детето, което са осиновили: Това дете няма да донесе срам на семейството, и т. н.

Бремето на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР е дори по-голямо за отгледаното от чужди родители дете, но както при всяко друго дете, ние трябва да започнем оттам, където се намираме. Не можем да се върнем назад и да възстановим условията в такъв вид, в какъвто те не са съществували никога. Ползата от Р—В—Д се състои в това да се сложи ред в хаоса от чувства, в това да се разделят Родителят, Възрастният и Детето и да се осигури възможност за избор. В многогодишната ми работа като консултант при Отделението за социални грижи за децата към Окръжната служба за социални грижи в Сакраменто аз имах възможност да работя с много осиновени деца и с техните осиновители. Аз установих, че ако успеехме да развием чувствителност както в родителите, така и в децата към влиянието на Родителя и Детето в двете страни, тогава ставаше възможно да търсим най-добрите пътища за помагане на тези деца да преодолеят мощния пагубен запис НЕ СЪМ ДОБЪР, направен в ранните, травмиращи детето месеци и години. При развод децата стават жертви пък на друга стихия — ужасяващата, потискаща емоционална буря, която разрушава семейството. В най-добрия случай разводът е ситуация НЕ СЪМ ДОБЪР, която непременно сплашва Детето с чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, което изпитват всички засегнати. Обикновено само много малка част от Възрастния функционира в такъв нещастен за човека момент. Това е основният проблем. Майката и Бащата се сражават толкова неистово в пресечени транзакции, че децата са оставени да Се лутат сами. Въпреки че родителите могат да бъдат загрижени, те често не са способни да дадат достатъчно помощ, за да може децата да преживеят разрушаването да семейството без сълзи и унижения, които значително засилват чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. В това положение, както и във всички други, където децата преживяват периоди на голям стрес, все още има възможност да се отърват от обърканото си минало, ако им се помогне да разберат, че те наистина имат Възрастен, който може да им помогне да намерят собствената си същност и собствения си път, за да излязат от джунглата на чувствата, в която живеят.

БИТОТО ДЕТЕ

Битото дете е програмирано да стане убиец. Това е детето, което е било непрекъснато бито, и то по толкова жесток начин, че са му свличали кожата и са му чупили костите.

Какво се е записало в Детето и какво се е записало в Родителя на този малък човек в момента на такъв побой?

В Детето са записани разрушителни чувства на ужас, страх и омраза. Детето се бори и се мята в този кошмар (поставете се на негово място) и изпитва вътрешно гняв. Ако аз бях толкова голям, колкото си ти, бих те убил! Тук става изместването към психопатната позиция АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР. В Родителя е записано разрешението да бъде жесток, дори да убива, както и повече подробности как да прави това.

В по-късния си живот такъв човек при достатъчно голям стрес може да даде ход на стари записи: Той има желание да убива (Детето) и позволение за това (Родител). И то наистина го прави!

В много щати са приети закони срещу малтретирането на децата. Изисква се от лекарите при съмнение за извършено насилие в случаи, когато се обръщат за съдействие съм тях, да съобщават за тези си съмнения на властите. Въпросът се състои в това: Какво да се прави след това? Бих казал, че прогнозата е лоша, освен ако детето, преди да достигне възрастта пред юноошеството, не премине интензивно лечение, така че да осъзнае източника на тази склонност към убийство и да разбере впоследствие, че въпреки миналото си то може да има избор в бъдеще. Ако обществото не предложи на малтретираното дете нещо такова, това означава да се играе със зареден пистолет.

Степените на малтретиране, разбира се, са различни. Аз съм твърдо убеден, че всякакво насилие върху децата предизвиква възпроизвеждащи се чувства на ярост. Предписанието, записано в него, гласи: Когато всичко върви към провал, удряй! Крайното решение е насилие. Не оправдавам плесването с едно изключение: само ако детето е съвсем малко, за да се накара да разбере опасността. Тогава плесването може да се окаже единственият начин да бъде убедено детето да не излиза на улицата. Такъв подход би имал ефект в определена ситуация, но не и да се използува всекидневно за безобидни нарушения като например, ако е разляно млякото или е ударена сестричката. Не е възможно да внушаваш ненасилие чрез насилие.

Въпреки че родителите са по-скоро човечни а не об ратно, все пак понякога те посягат на децата си Чувст вата както в родителя, така и в детето могат да бъдат обсъждани чрез Р - В - Д така, че нещо конструктивно все пак може да се извлече от инцидента: например как да не се допусне това да се случи отново Важно е родителите да разберат, че прилагането на физическо наказание показва, че е надделяло Детето, а то не е не що положително, което може да се постави в рубриката дисциплина.

Бруно Бетълхайм казва:

Преподаване на Р—В—Д но деца със забавено развитие

Едва когато разберем, че всички деца се борят под тежестта на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, ние започваме да оценяваме колко потискащо е бремето, което се стоварва върху детето със забавено развитие. То не само чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР, а и в действителност то е по-малко ДОБРО от другите деца по интелектуални възможности. Неговото умствено изоставане често е придружено и от други физически затруднения и видими уродства, които предизвикват у околните реакции, под-клаждащи лошото му самочувствие. При състезание с другите деца неговата позиция непрекъснато се потвърждава отново и избликът на бушуващите емоции умножава проблемите, с които се сблъсква. Всъщност трудностите му се дължат на факта, че използува един дефектен компютър, който още повече се разстройва от продължаващото пагубно влияние на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР.

Неговата неспособност да се държи в обществото, където има сравняване и състезания, понякога създава конфликти, изискващи настаняване в лечебно заведение, в което състезанието е намалено до минимум. Й все пак това емоционално вълнение продължава да тормози и него, и хората наоколо. Ефективността на психотерапията при деца със забавено развитие е много обсъждан въпрос. В психиатричната литература се отделя малко внимание на тяхното лечение. Неголям е опитът и в груповото им лечение. Традиционните техники, използувани в повечето локални програми, включват обикновено контрол от страна на родителите, структуриране на времето, избягване на прекалена състезателност и даване на възможности за относителен успех в работата, извършвана от детето. Такива техники са били доста успешни при обезпечаването на осигурен и понякога щастлив живот за детето със забавено развитие. Те обаче са били изградени на базата на транзакции Родител—Дете, което дава ограничени резултати, що се отнася до това да се помогне на децата да развият вътрешен контрол чрез заздравяване на своя Възрастен. Постоянен проблем за хората, с които детето живее, е било винаги справянето с предизвикващи емоции епизоди.

През януари 1966 г. в Сакраменто беше започната нова програма за преподаване на Р—В—Д на деца със забавено развитие, организирана от Денис Маркс, педиатър и директор на Лоръл Хилс — негов наскоро завършен център със сто места за деца със забавено развитие. Маркс, който е член на Управителния съвет на Института за Транзакционен анализ, усети, че Р—В—Д е толкова лесна за разбиране система, че тя може да бъде преподавана на пациентите и в неговия център. Възрастовите граници са от шест месеца до четиридесет и седем години, което представлява пълният обхват от възрасти на изоставащите. Онези, които посещават групите за Р—В—Д, имат коефициент за интелигентност между 30—75. Една трета от тях имат значителни до сериозни физически недостатъци, а много проявяват и предизвикващи гърчове отклонения. Една трета са настанени по частна инициатива, а две трети са били препоръчани от, обществени служби като например от отделите за социални грижи, а рядко и от отделите за условно осъдени. Те идват от семейства, от домове, където са били осиновени, и понякога от щатски болници или центрове за малолетни престъпници. По отношение на хронологичната възраст повечето от тях са между 12— 19 години и по-големи.

Тъй като се борави често пъти с безпомощни деца с увреждания, необходимо е да не се допускат такива, които не могат да контролират агресивното си поведение. Откритият характер на заведението (вратите не се заключват) също изисква да не се включват деца, които са или прекалено буйни, или много асоциални, или пък такива, които имат склонност да бягат оттам. Подобна структура обаче предоставя на много активните и шумни деца значителна свобода и търпимост.

Така че двата най-спешни въпроса за разрешаване са, от една страна, как да се успокои силно възбуденото, войнствено настроено дете, а, от друга — как да се предотврати това то да не избяга. Именно по отношение на тези две ситуации Маркс постига значителен успех, като използува Транзакционния анализ.

Групата се състои от тридесет деца (използуваме термина „деца" по отношение на целия възрастов обхват поради липса на по-добър общ термин) и се среща веднъж седмично в една голяма стая в Центъра. Участниците са подредени в два кръга, като Маркс и черната дъска се виждат от всички. Контрактът (термин, който се приема за удобство) се състои в това: „Ние се намираме тук, за да усвоим Р — В — Д, което ще ни помогне да разберем как я карат хората и ще ни позволи да заменим голяма част от съществуващата бъркотия с приятни развлечения и дейности..." Групата най-напред се въвежда в принципите на Р — В — Д: идентифицират се трите части на личността, представени като три кръга — Родител, Възрастен и Дете. Маркс помага на децата да установят „коя част говори", когато някой член на групата прави изказване. Така например той ще попита групата: „Кой говори сега? Това родителят на Джон ли е или неговият Възрастен, или може би неговото Дете?" По този начин те се научават също така да идентифицират и думите. „Ако погледнеш едно парче плод, а то е развалено и ти кажеш „то е лошо", това е Възрастният. Ако погледнеш към някого, който рисува, и заявиш „картината е лоша", това е Родителят. Той прави една критична оценка. Ако се втурнеш в стаята за игра облян в сълзи и викаш: „Всички са лоши с мен!" — това вече е Детето. Децата много бързо се научават да идентифицират думите и действията по този начин. Те изпитват задоволство от това и за тях това е опит, който им помага да разберат, че имат Възрастен или компютър.

Думата компютър" е друга дума, която е удобна за децата. Разбирането на Възрастния като компютър даде възможност да се говори за умственото изоставане което иначе рядко се споменава в повечето институции На чинът, по който Маркс представя това на групата е следният:

Някой може да има компютър, който струва милион долара а друг може да има компютър за десет хиляди, но ние няма да се притесняваме от това. Трябва да използуваме компютъра който имаме колкото е възможно по-добре. В края на краищата не е задължително да имаш компютър за милион долара, за да бъдеш добър с хората или да вършиш добре една работа.

В подтекста на цялата програма е често повтаряното твърдение АЗ СЪМ ДОБЪР - ТИ СИ ДОБЪР. Децата повтарят това заедно в началото и в края на всеки сеанс и то се превръща във всекидневието им в средство което изключва емоциите и включва техния Възрастен На тях им се помага да разберат, че Детето е това което винаги изпитва желание да подлага нещата на сравнение. Маркс обяснява следното:

Детето иска да каже: „Моето Е По-Хубаво" и , Аз Имам По-Хубав Компютър От Теб". Това е един ох начините Детето да се чувства по-добре. Детето винаги е, което се безпокои кой е по-способен. Но Възрастният може да разбере, че ако най-важното нещо в живота е да си способен, то тогава в света ще има много малко щастливи хора: такива ще бъдат например най-добрият художник или най-добрият математик, или пък най-добрият музикант, а всички останали ще са нещастни, защото не са толкова способни. Групата добре схваща и оценява такъв подход. Групата дооре

Що се отнася до това да се контролира агресивното поведение, Маркс казва, че едно възбудено, войнствено настроено Дете би могло да бъде успокоено само за две-три минути. Той обяснява, че основната работа трябва да се извърши от самата група. Методите за самоконтрол се представят в три групи: на Родителя, на Възрастния и на Детето. Ето когато пред него е дете, което става и се преструва, че ще го удари:

„Тогава аз сграбчвам ръката му и я задържам" — казва Маркс — и питам групата „Как възпирам Джо?". Те тогава се съгласяват, че това е възпиране от Възрастния, тъй като той само го спира да не удря. Тогава Маркс се преструва, че нанася ответен удар на детето, и те веднага идентифицират това като възпиране чрез Детето. Когато Маркс се преструва, че го хваща над коляното и го плесва, това веднага се разбира като възпиране от страна на Родителя. Как усвоеното се използува, когато възникват проблеми с контрола върху емоциите, беше илюстрирано от Маркс по следния начин:

Един ден влязох в стая, където трима души държаха едно дете. То беше ужасно възбудено, трепереше от ярост и се опитваше да удари всеки, който беше наоколо. Това беше момче с коефициент на интелигентност 50 и в повечето случаи беше привлекателно и приятно. Отидох при тях, буквално сключих здраво край него ръцете си, за да го овладея.То трепереше и крещеше: „Оставете ме, оставете ме..." След около двадесет секунди аз казах:

„Сега, Том, кажи как те възпирам? Това Родителят ли е, Възрастният или Детето?"

Том изкрещя: „Родителят!"

Аз казах: „Не съвсем, Том. Аз не те плясвам. Така щеше да постъпи Родителят. Освен това аз не се сбивам с теб. Ако бях направил това, чия реакция щеше да бъде тогава?"

„На Детето", каза той.

„Значи как те възпирам — с моя Родител, Възрастен или с Детето?"

„С Вашия Възрастен", отговори Том.

„Добре, това е хубаво, Том", казах аз. „Сега ще покажем на тези хора какво можем да направим. Вземи сега ръката ми и да кажем това, което казваме винаги." Той взе ръката ми и промърмори „АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР" и така отидохме в стаята с телевизора, където да се присъединим към децата, гледащи програмата.

Целият епизод — от срещата с треперещото, натоварено с адреналин и развилняло се дете до влизането в стаята с телевизора — всичко стана точно за три минути. Въпросът се състои в това да се изключи Детето и да се включи Възрастният. Това става чрез задаването на простия въпрос „Как те възпирам?". Невъзможно беше човек да се справи с тази разгневена кипяща маса от чувства — неговото Дете; в този момент положително нямаше как да разбереш какво го е ядосало. Моята конкретна цел в момента беше просто да променя поведението му и епизодът да отшуми. Не би могло да се каже или чуе каквото и да е „разумно" нещо, докато положението се намираше под контрола на Детето.

Един традиционен Родител, ангажиран в подобна ситуация, би посветил значително повече време, за да се справи с Детето, което по-остро от всякога чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР, защото смята, че е „лошо момче" В горния случай до известна степен чувството АЗ СЪМ ДОБЪР се явява резултат на умение именно на Възрастния, което е довело до постигане на самоконтрол и е спомогнало за приобщаване отново към дейността на групата.

Децата лесно възприемат представи като тези да се „потопиш във Възрастния" и да изключваш уплашеното Дете или порицаващия Родител (както човек може да направи с един телевизор).

Друг пример, който Маркс дава, е свързан със справянето със ситуация, при която детето бяга от групата Това е случаят със срамежливото осемнадесетгодишно момиче с коефициент на интелигентност 68, което говори с тих глас и обикновено няма много какво да каже Един ден, когато Маркс минавал покрай стаята й, я сварил, че е опаковала всичко и е готова да си тръгне. Виждайки го. през сълзи, които се стичали по лицето й, тя промърморила: „Нямам нужда да стоя повече тук. Отивам си!"

Обикновеният подход на Родителя в този случай би бил да отхвърли чувствата й с нещо като: „Разбира се, че няма да си тръгнеш. Иди сега да обядваш с другите деца. Никъде няма да ходиш. И освен това с какъв транспорт смяташ да си ходиш?"

Това само би направило Детето й още по-решително, упорито и разгневено. Не можеш да се опитваш да „убеждаваш", когато преобладават чувствата в Детето, когато Детето контролира положението.

Вместо да постъпи така, Маркс седнал на леглото на момичето и казал: „Ти сигурно не се чувствуваш добре днес, Керолин. Някой наистина трябва да е сплашил Детето ти."

„Да", отговорила тя бързо.

„Добре, но какво всъщност се е случило?", попитал Маркс.

„Не ми дават да си купя книга джобен формат", казала Керолин.

„Знаеш ли, казал Маркс, обичам Детето в теб, което чувствува НЕ СЪМ ДОБРА, но сега искам да говоря с Възрастния ти. Затова ще ти кажа... вземи ръката ми и ние ще кажем АЗ СЪМ ДОБРА — ВИЕ СТЕ ДОБЪР." Което те и направили. Това било точно това средство, което е било усвоено през седмичните сеанси от началото на годината досега. След това Маркс вече можел да говори на нейния Възрастен и нейният Възрастен бил в състояние да разбере, че този ден просто не е имало кой да я заведе да си купи книгата, която искала, и че биха могли да отидат за нея утре или вдругиден. След като Възрастният вече е овладял положението, това не било трудно, но би могло да се окаже невъзможно, докато нещата са били под контрола на Детето. Куфарите били дръпнати настрани и момичето отишло на обяд. Всичко случило се продължило само четири минути.

„И в двата случая, коментира Маркс, ние постигнахме това, което искахме. Намалихме емоционалния заряд и обогатихме взаимоотношенията си. Рискувам да кажа, че ако тези деца са имали достатъчен брой такива взаимоотношения в продължение на няколко месеца или години, те биха постигнали достатъчен самоконтрол и обработка на данните, което да им позволи да се чувствуват и да се държат добре."

Като обобщение можем да кажем, че към решаването на проблемите на всички деца независимо от тяхното поведение се подхожда по същия начин, както и към проблемите на големите. Трябва да се тръгне от това да разберем, че миналото не може да бъде променено. Можем да започнем само оттам, където се намираме. Това, което е в нашите възможности, е само да отделим миналото от настоящето, като използуваме Възрастния, който може да се научи да идентифицира записите на Детето с неговите архаични страхове и записите на Родителя — с обезпокояващото възпроизвеждане на миналата действителност. Родители, които са се научили да правят това чрез собственото си разбиране и прилагане на Р — В — Д, ще се уверят, че могат да помогнат на децата си да правят разлика между живота, какъвто са го видяли, — или пък както им е бил обяснен (Родител); живота такъв, какъвто са го почувствували (Детето); живота такъв, какъвто е в действителност, и живота такъв, какъвто може да бъде (Възрастният). Те ще разберат колко необходим е точно такъв подход, когато предстои да се извърши промяна, като навлизането в годините на юношеството, които ще бъдат разгледани в следващата глава.

10 Р — В — Д и юношите

Ако искаш да разговаряш с мен, определи понятията си

Волтер

Така изглеждат и годините на юношеството. Тинейджърите се сблъскват с големи и малки решения. И все пак, изглежда, те често трябва да изчакват самите условия да решават вместо тях, защото всъщност те не са свободни, за да решат сами. Мозъкът им се е развил напълно. Физически са съзряли. Но юридически и икономически те са зависими и опитите им за независими действия често са предварително пресечени поради осъзнаването на факта, че така или иначе не могат да вземат свои собствени решения. Така че каква е ползата от това да вземаш правилни решения. Те чувствуват, че могат да се влачат така по посока на движението по време на юношеството и да чакат светофарът да стане зелен. При тези условия Възрастен не се развива. Изведнъж, когато са юридически еманципирани, те чувствуват, че ги носи течението, не знаят какво искат да правят и много от тях прекарват времето си, като се надяват нещо да се случи, някой да дойде, някак си нещо да ги задвижи. И все пак до този момент една четвърт от живота им вече е преминала.

Поради външния и вътрешен натиск транзакциите на тинейджърите често се свеждат до старите транзакции от типа Дете — Родител. Чувствата на Детето се възпроизвеждат у юношите в силно преувеличена форма, тъй като хормоните започват да действуват и юношата се пренасочва от родителите си като основен източник на милувка към своята собствена възрастова група, за да получи милувка от нов тип. Записите НЕ СЪМ ДОБЪР се появяват все по-често, но техниката за справяне с тях, усвоена в детството, за да намалява това чувство, може да бъде опасна. Съблазнителната миловидност на малкото момиче трябва сега да се постави под контрол, за да се предотвратят нови събития, както външни, така и вътрешни» „Моето е по-хубаво", разигравано от малкото момче, трябва да бъде модифицирано в името на добрите обноски, тъй като юношата започва да усвоява болезнения процес на самоконтрола. Начинът за общуване трябва да се учи наново и да бъде преразгледан. Юношата е изтласкан на сцената с нов ръкопис в ръце, който никога не е чел и редовете му не се виждат много добре в началото. Той прилича на самолет, който върви напред с пълна скорост между движещи се един срещу друг слоеве от облаци. Отдолу бързо се издигат кипящите облаци от сексуални тласъци и се води упорита борба за независимост, отгоре са надвисналите и снишаващи се облаци на родителските опасения и неодобрения. Той чувствува, че нещата се затварят около него и отчаяно търси изход.

Основната трудност се състои в това, че той и родителите му често действуват със средствата на стария контракт Родител — Дете. Колкото и да се чувствува пораснал, той все пак се чувствува като дете. Родителите могат да предложат нещо, което смятат за напълно разумен начин на действие и са смутени, объркани и засегнати от неговата яростна съпротива, която сплашва тяхното Дете. Често проблемът се състои в това, че своите външни родители той взема за вътрешния си Родител. Той не може да чуе майката и бащата през погледа от тинейджърските си години, защото старите записи възпроизвеждат майката и бащата на тригодишното, които го понатупват, гледат го с ужасяващи погледи и заплашително казват винаги „не", както са правили това в онези ранни години. Външният стимул засяга едновременно и Родителя, и Възрастния, и Детето на тинейджъра. Въпросът е следният: „Кой от тях ще овладее транзакцията?" През цялото детство Детето е непрекъснато активирано, макар и да се проявяват в зависимост от самия индивид голям брой транзакции на Възрастния. Детето е изключително уязвимо или „сплашващо се" в това емоционално натоварено време от живота. Докато реакциите на Детето в малкия човек могат бързо да се определят като „детински", същите тези реакции сега стават заплашителни и разрушителни за родителите. Хлопването на вратата от страна на едно петгодишно дете може да изглежда направо ужасно, ако блъскащият е някой петнадесетгодишен юноша, висок шест фута. Цупенето на малкото момиче изглежда грозно и вбесяващо, когато го прави тинейджър. Това, на което се гледа у малкото момче като на навик да „измисля истории", при юношата се появява в рубриката „лъжи". Ранните записи са същите. Много от техниките за справяне на Детето продължават да са същите и през юношеските години. Бертранд Ръсел пише по този повод:

Толкова много неща бяха забранени за мен, че свикнах да хитрувам, в което постоянствувах до двадесет и еднагодишна възраст. Стана ми втора природа да смятам, че каквото и да правя, по-добре е да го правя само за себе си и никога напълно не преодолях импулса да крия какво чета, когато някой влизаше в стаята. И дори сега само с усилие на волята мога да преодолея този импулс1.

Това „усилие на волята" е Възрастният у юношата. Възрастният може да идентифицира старите записи. Той може също така да установи, че не е подходящо и полезно те да се възпроизвеждат по време на юношеството. Необходимо е Възрастният да контролира това тяло с размери на възрастен по такъв начин, че на реалните на настоящето да може да се даде предимство пред реалиите на миналото.

Основната работа при лечението се свежда до освобождаване на Възрастния както в тинейджъра, така и в неговите родители, за да създадат контракт на основата на Възрастен — Възрастен. Без освободен Възрастен животът и за двете страни изглежда като търсене на нещо слепешката. Проблемът на юношата е, че вътре в себе си той има силен Родител, който му създава неприятности, и че той е принуден да живее в рамките, в които този Родител се е развил и в които Родителят вътре в него се усилва от родителите отвън. Когато те се почувствуват заплашени или обезпокоени, все повече и по-често се обръщат към своя собствен Родител за решения, идващи от прадедите, които могат да бъдат толкова неадекватни, колкото когато се опитваш да подкараш реактивен самолет с трева вместо с гориво. И родителите, и тинейджърът са толкова сплашени, че никой от тях не използува своя Възрастен. Тинейджърът избухва в чувства, идващи от Детето, а родителите, уплашени от това да не позволят чувствата им да надделеят, най-често извъртат транзакцията към Родителя (баба и дядо). Не съществува обща реалност, без да е установен контракт на ниво Възрастен—Възрастен, и в такъв случай комуникацията спира.

Отдавна се възхищавам на староеврейската церемония, известна като Бар Митцва, която е символичното и публично сключване на нов контракт или излагане на взаимните очаквания. В края на тринадесетата година 4 еврейското момче става мъж, като поема отговорност | и религиозни задължения. Това не става без известна подготовка. Този момент е отдавна установена цел и той е подготвен за приемането на отговорността чрез усилени упражнения и дисциплина, както се предписва от староеврейския закон. Жалко, че подобно събитие не може да се случи в живота на всеки тинейджър. Познавам едно нееврейско семейство, което проведе подобна церемония, когато синът им навърши четиринадесет години. На него му беше казано, че сега той е отговорен за всички, свързани с етичните норми, свои решения. Той прие тази отговорност напълно сериозно, въпреки че изрази известна загриженост за възможните последици. Безспорно това би имало успех, тъй като младият човек е подготвен за тази отговорност. На него са му помагали да взема тези решения от ранно детство и е наблюдавал родителите си да вземат трудни решения, базиращи се на техните собствени задължаващи ги етични ценности.

Често питат тинейджърите: „Какъв ще станеш?" Трудно е да се изкаже особено плодотворна мисъл по този важен въпрос, ако времето на компютъра е заето непрекъснато с недовършена работа от типа „какъв съм бил". Мира Комаровски използува следната алегория:

Хора, пътуващи в автобус, в който местата на всички пътници, включително и на шофьора, са обърнати назад. Това някак символизира пътищата на хората в живота. Но, изглежда, най-добре представя пътищата на начинаещия, който по времето, определено за събиране на голям запас от знания поради самото си емоционално развитие, често се обръща назад, а не напред.

Ако това минало бъде разбрано и отразено в картотеката, компютърът няма да бъде непрекъснато натоварен с архаична работа; а ще бъде свободен да твори и да се справя с възникващите в действителността проблеми. Едва тогава тинейджърът може да се качи в автобус, в който седалките гледат напред. По този начин той може да има правомерен, свободен избор, може да види накъде отива и да взема трудни решения за това, къде иска да отиде, а не да приеме фаталистично път, който не е избрал.

В моята практика аз имам няколко групи от тинейджъри, които се събират всяка седмица. Родителите също имат възможност да се срещат вечер. Основният въпрос е комуникацията. Повтарящи се пресечени транзакции са довели до ограничаване на диалога до „подай ми маслото" и „трябват ми десет долара за края на седмицата". Първата крачка при лечението е да се обучат както тинейджърите, така и родителите на езика на концепциите на Р—В—Д. Това е ефикасен начин за сортиране, който въвежда ред в масата от хаотични чувства и родителски забрани. Родителите представляват смесица от страх, вина, несигурност и самозалъгване. Тинейджърите са смесица от "страх, вина, несигурност и самозалъгване. Ако им се даде език, за да обяснят всичко това, те установяват, че имат нещо много общо, а именно — Родител, Възрастен и Дете. Едно от най-неутрализиращите тинейджъра открития е да разбере, че неговите родители имат Дете със също толкова болезнени записи като неговите. С този нов език морето от тревоги започва да стихва. Един от моите пациенти — тинейджър, каза: „Наистина е великолепно да можеш да говориш за идеи вкъщи, а не само за хора и неща." Друг пък каза: „Това, което наистина е чудесно при Р—В— Д, е че нашите взаимоотношения се извеждат от Аз— Ти и се разчупват на шест души." Членовете на много семейства като че ли са затворници един на друг. Детето казва: „Не можеш да се отървеш от родителите, защото нямаш къде да отидеш другаде." Родителят казва: „Бих обичал дъщеря си, ако ми беше съседка, но не мога да понеса да живея с нея в една къща." Чрез Р—В—Д за това може да се говори като за обща трудност и обединените усилия могат да се насочат към това семейството да не се превръща само в поносима група, в която да се живее, а това да бъде приятно и интересно.

Невинаги обаче е толкова просто да се превърне семейството от бойно поле в сцена на домашно спокойствие. Някои тинейджъри не се отказват лесно от игрите си „Те Са Виновни За Всичко", въпреки че могат да разберат до известна степен последиците от такова становище. Родителите пък също се опитват да наблягат на „Виж Колко Много Се Старах". Когато ситуацията вкъщи е особено шумна и враждебна, ефикасен начин за слагане край на игрите е да се хоспитализира юношата за кратък период от време, например за една седмица. Това не само подчертава факта, че нещо не е в ред вкъщи, но отдалечава юношата от провокираща Детето домашна обстановка и го поставя в успокояваща среда, където може да активизира Възрастния си. Тогава той може да започне да се обучава. В същото време и на родителите му се обясняват принципите на Р—В—Д и те биват насочвани в групите за родители. След като юношата е изписан от болницата, той се присъединява към извънболничните групи за продължаване на лечението.

За нещастие лечението понякога започва лошо поради начина, по който тинейджърът е доведен до лечение. Едно момче каза: „Аз бях вкаран насила в тази група и това сплаши моето Дете, което чувства НЕ СЪМ ДОБЪР — аз не знаех, че ще идвам тук до сутринта на същия ден, когато за първи път дойдох. Ние сме натика-ни тук, защото сме лоши, но след това вие ни научавате на Р—В—Д и ние се чувствуваме по-добри. Когато си отидем вкъщи обаче, или ни се подиграват, или се чувствуваме неудобно. Когато се опитвам да обясня нещата, старият ме отрязва с думите: „Избий си от главата това нещо Р—В—Д и прави каквото ти казвам!" Аз наистина бих се чувствувал по-добре, ако виждах, че родителите ми също се интересуват да научат това, което ние учим. Поне да не продължават пак по стария начин." Родителите на момчето в началото не посещаваха групите. В края на краищата те бяха убедени да направят това и особено ги впечатли колко бързо взаимоотношенията вкъщи са се подобрили.

Някои от най-блестящите формулировки се дават именно от моите тинейджъри. Като че ли осем или десет компютъра обработват данните в групата с цел да извлекат нов смисъл от тях. Така например по време на сеанс един тинейджър твърдеше: „Аз смятам, че Родителят е по-заинтересован от институцията на Родителя, отколкото от личността като цяло. Само Възрастният може да разбере, че моето Дете има чувства, които също са от значение." При друг случай един тинейджър заяви: „Аз смятам, че мислещата част от нас е нещо като закъснелия Джони. На първо място стоят чувствата. „Аз чувствувам" е по-насочващо, отколкото „Аз мисля". „Аз мисля" ти дава възможност да се дистанцираш, докато „Аз чувствувам" включва цялата ми същност". Друг пък каза така: „Само моят Възрастен може да уважава майка ми и баща ми: моето Дете е твърде необуздано."

Много родители се страхуват да се доверят на Възрастния в техните деца при сериозни решения. Бащата на едно момиче каза следното: „Когато тя беше на пет години и си играеше с бръснача, аз трябваше да й го взема. Сега я виждам да си играе с друг вид бръснач. Какво да й кажа — продължавай и си играй с него ли?" Разликата е в това, че на пет години тя не е имала достатъчно данни, за да разбере всички възможни последствия, в случай че през годините родителите са се заели да я запознаят с ценностите, реалностите, значението на хората и нейната собствена ценност.

Вярата във Възрастния е единственият конструктивен начин да се посрещнат многото предизвикващи безпокойство решения, които тинейджърът може да донесе вкъщи. Ако дъщеря ви в тинейджърска възраст пристигне вкъщи и обяви печално „Аз съм бременна", това вероятно ще избие писеца на сеизмографа на Р—В—Д. Родителят в родителите ще се надигне с голямо възмущение и порицание, Детето ще се просълзи и ще бъде тъжно (още един неуспех) и гневно (как можа да ни направиш това), и ще се чувствува виновно (тъй като вътрешният Родител удря вътрешното Дете с неодобрението си). Коя част от родителите ще реагира на съобщението на дъщерята? Ако Родителят и Детето стоят и си чупят ръцете, може да се каже, че Възрастният никакъв го няма или пък се чуди какво да прави. Възрастният е в състояние да определи коя част от Родителя и Детето могат да се облекат в конкретни конструктивни данни и все пак да направи нещо за това — дъщеря им да се справи с трудното положение. Едно от нещата, които най-силно допринасят за вътрешната сила у дъщерята, е гя да види, че родителите й се борят с техните собствени отчаяни чувства и все пак запазват нещата под контрола на Възрастния, който планира тяхното протичане въз основа на реалността и както диктува любовта им.

Тя самата ще има голяма нужда от такъв вид контрол в близките месеци. Възрастният може да обработва всички реални положения: чувствата на родителите и на дъщерята, болката от вътрешния диалог в тях самите, силното чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, което се възпроизвежда у тях, срамът върху семейството, който те трябва да понесат, трудността да се направи това, което трябва, решението за или против брака, решение за или срещу приемането на това положение — накратко казано, последиците.

В много семейства травмата е дори по-голяма, когато дъщерята обяви: „Излизам тази вечер с Джон. Той е негър." Позорът пред обществото по отношение на бракове между хора от различни раси е обикновено по-жесток от предбрачната бременност. Някои родители се справят с положението, като изкрещяват: „По дяволите! Само да видя, че дори говориш с това момче, ще ти счупя глупавата глава." Тази глава, разбира се, знае, че Джон е председател на класа, от добро семейство е, посещава колеж и всъщност така, както е чернокож, той е в ред. Към дилемата се прибавя и фактът, че в гимназията на нея й е било внушено, че хората са равни, класът се е опитвал да намери начин да се сложи край на расовите предразсъдъци и е осъдил фанатизма. Като осъществяват транзакцията чрез Родителя, родителите забиват още-по-дълбок клин между реалността и нейното възприемане. Съществува и друг начин да се справят с това — чрез Възрастния, който вижда действителността не като заплаха, а като съществена част от оценката на това, което трябва да се направи. Само човек с изключителен усет и честност може да разгледа и провежда междурасовите взаимоотношения на ниво Възрастен — Възрастен. Факт е обаче, че обществото все още не одобрява такова нещо. Нито го одобряват роднините. Нито пък повечето от членовете на църквата въпреки официалните твърдения за обратното. Някой ден и това може да стане. Има ли тази двойка достатъчно силен Възрастен, за да изгради при тези условия достойни взаимоотношения? Някои двойки наистина имат такъв. А тази може ли да има такъв Възрастен? Реалистичният поглед към последиците е единственият начин да се справи човек с такава ситуация. Съществува риск, но съществува и възможност за укрепване на Възрастния, който се подготвя за пълна независимост.

Пример за неадекватност на някои родителски предписания е въпросът за секса извън брака. Червените фенери на бременността и венерическите болести, размахвани повече или по-малко успешно от родителите през поколенията, сега са свалени поради откритията в науката. Все още съществува напълно реалната възможност да се донесе срам върху семейството, въпреки че това не е толкова важно, както е било някога, тъй като много от тези, които участвуват в родителските групи, сформирани паралелно с групите на техните деца, гледат на сексуалния опят не с лошо око.

Това се възхвалява също така в „Плейбой", в рекламите, във филмите и всъщност — в много аспекти в света на възрастните. Възгледът на Възрастния може да бъде доста по-различен, тъй като той задава въпрос: „До какво води човека това?" А, Олдрич формулира становището по то.зи начин:

Много млади хора приемат, че ако двама души постигнат съгласие за секс и ако двамата смятат, че това няма да бъде продължителен ангажимент и никой няма да е засегнат, тогава какво лошо може да има в това? Бедата е в това, че нещо със стойност — сексът _ е било обезценено. Той е бил случаен и не е постигнал това, което е могло да се получи от него. Въпросът е бил да се изпита това без усложнения. Грехът от предбрачния секс не означава, че нещо е било дадено, а по-скоро, че нещо не е било дадено достатъчно.

Няма абсолютни доктрини освен тази, че е лошо да се използуват хората като вещи дори ако един от тези хора си самият ти. Ако в продължение на дълго време една преходна връзка предизвиква липса на добро мнение за себе си и усилване на позицията НЕ СЪМ ДОБЪР, тогава сексът извън брака осигурява само физическо облекчение от напрежението, но не води до продължителен екстаз на двама души, които силно се привличат. Как да уважава човек такова взаимоотношение безрезервно, когато много други биха имали по-основателни претенции за неговото внимание? Много момичета казват също така, че изживяването е неприятно и те не могат да достигнат оргазъм. „Смята се, че е страхотно, каза едно момиче, а аз не изпитвам такова нещо." Едно момче, запитано дали приятелката му стигала до оргазъм, казало: „О, не можех да я попитам такова нещо. Не я познавах толкова добре." Сексуални взаимоотношения без интимност могат да доведат само до загуба на чувството за собствено достойнство. Това важи и за брака.

Една чудесна книга, която разглежда реалностите на секса, с които се сблъскват както юношите, така и техните родители, е книгата на епископ Джеймс Пайк „Тинейджърите и сексът". Основният момент в нея е, че сексуалната връзка носи със себе си и етична отговорност:

Ние боравим не с принципи и кодове, а с преките ефекти, които решението на някого може да има върху другите хора — за добро или за лошо. Както правилно отбелязва философът теолог Мартин Бюбър, нашите взаимоотношения с Бога не са на основата на Аз — Той, а на основата на Аз — Ти. Затова отношенията между едно човешко същество с друго трябва да бъдат Аз — Ти: основна нравствена норма, според която хората не могат да се третират като вещи.

Каквото и решение да се вземе във всеки отделен случай, идеята е, че то трябва да се вземе с чувство на отговорност. Епископ Пайк продължава:

Взето като цяло, дори по-важно от това, какво точно нашите синове и дъщери ще направят или няма да направят, е как те разбират смисъла на самия сексуален акт — тайнство, външен и видим белег на вътрешна и духовна изтънченост. Физическият акт не само изразява духовната и емоционална връзка между мъж и жена, той е също така средство, чрез което тази връзка се засилва. Това е нещо хубаво. Каквито и да било ограничения върху него, които могат да се сметнат разумни, както от абсолютистка, така и от екзистенциална гледна точка, трябва да се базират на предварителното условие, че това е нещо хубаво, толкова хубаво, че то не трябва да бъде използувано при определени условия. Ако ограничението се основава на факта, че сексуалната връзка е нещо толкова хубаво, а не на схващането, че тя е нещо толкова лошо, младите хора ще навлизат в брака много по-пълноценно и с по-голямо желание за сексуална реализация.

Проблемът все пак остава: как могат идеи като горните да бъдат предмет на разговор между юношата и възрастния, ако двамата са разделени от мълчание, неудобство, недоверие или преувеличение, от догматичния отказ на тинейджъра да говори с мама и с татко (Защо е необходимо това? Аз си знам!)? Следният разговор между мен и петнадесетгодишно момиче илюстрира начина, по който Р—В—Д може да бъде използуван, за да се говори по сложните проблеми на взаимоотношенията, включително и секса, с който тинейджърите се сблъскват. По времето на това интервю момичето беше подложено четири пъти на сеанси за индивидуално лечение и осем пъти на лечение в групи. Това е индивидуален сеанс. „Д" означава Доктор, „С" означава Сали (не е нейното истинско име):

С.: Знаете ли, говорите точно като психиатър — разбира се вие сте такъв, но това е толкова типично. Д.: Това лошо ли е?

С.: Ами прилича ми на телевизионна програма, точно тези, които презирам, когато ги показват; тези психиатрични програми. Ненавиждам това нещо. А аз говоря точно като типичен пациент. Искам да кажа, че действително съм, зная това. Д.: Защо не говориш за Р—В—Д? С.: О, днес не мога. Не мога да го използувам сега. Правя всичко съвсем не както трябва. Д.: Разбираш ли какво казваш? С.: Не.

Д.: Ти казваш на този, който играе ролята на психиатър: „Хайде, променете ме." Не е ли това, което искат да кажеш?

С.: Кога съм ви казвала такова нещо? Д.: Ами това е, което искаш да кажеш. Аз те питам защо не искаш да използуваш твоя Р—В—Д, а ти казваш: „Аз не го използувам, няма да го използувам, хайде накарайте ме да го използувам." С.: Аз не казах завинаги. Казах просто за днес — аз не го използувам и нямам желание да го използувам. Нервна съм, това е. От няколко дни съм нервна. Д.: Значи днес искаш да играеш ролята на нервна. С.: Не, не искам да играя никаква роля. Искам по-силно успокояващо средство.

Д.: Искаш по-силно успокояващо средство? С.: Защо не? Имам нужда от по-силно успокоително. Не трябваше да идвам днес, знаете ли, не ми се идваше. Д.: Ти искаш по-силно успокоително, защото те мързи да използуваш твоя Р—В—Д.

С.: Аз го използувах и наистина се опитвах, но съм избухлива и...

Д.: Значи какво ново има?

С.: Значи какво ново има? (Смее се.) Това не беше хубаво. Но искам да кажа, че съм много избухлива, а не бях такава, когато излязох от болницата. Д.: Това ли е единственото, което искаш — да бъдеш избухлива?

С.: Не, не е и аз опитвам да не бъда, но понякога съм такава.

Д.: Самонавиваш ли се?

С.: Не съвсем, но усещам, че полудявам и тогава, когато го задържам вътре в себе си, това ме изважда от равновесие. Разбирате ли?... Неприятно ми е, всичко това ми е неприятно и днес всички са ми неприятни. Ще напусна психиатрията. Не звучи ли това сега съвсем като от пациент.

Д.: С усмивка — радвам се, че се усмихваш. С.: О, не.мога да се смея за това. Аз съм... това ме прави нервна. Но знаете ли какво правя? Д.: Какво?

С.: Ако се усмихна, започвам да се смея и тогава ми става много тревожно и...

Д.: Можеш ли да ми кажеш какво те тревожи? С.: Не!

Д.: Искаш да се разплачеш ли?

С.: Надявам се, че не. Не, добре съм. Тревожно ми е днес, знам — мразя това състояние. То не ни води доникъде — защо просто не спрем лечението и да взема хапчета. Какво ми е на мен освен главоболието и постоянното нещо, което имам? Какво ми е? Д.: Не искаш да пораснеш.

С.: Точно това ми казахте веднъж. Казахте, че не искам да порасна голяма. В сегашния случай това не е вярно. Д.: Не зная какво значи „голяма", аз казах „пораснеш" — знаеш ли, отвори ума си за някои нови мисли. С.: Какви нови мисли? Д.: Р—В—Д.

С.: Аз с готовност възприех това, когато бях в болницата. Отидох си вкъщи и се чувствувах доста добре. Д.: Защо Възрастният ти не се включва днес? С.: Не зная.

Д.? Можеш да говориш само това: „Нервна съм, не мога. Не трябваше да идвам днес тук, вие сте стар психиатър, а аз съм пациент." С.: Ами точно това сме днес.

Д.: Добре, това беше едно реално твърдение. То дойде чрез Възрастния. Точно това сме днес. С.: Не мога да бъда Р—В—Д всеки един ден. Д.: Добре, ама това не би било лоша идея. Аз съм. С.: Добре, чудесно е, че можете да го правите, но точно сега аз не мога. Д.: О, защо пък не? С.: Защото съм... Д.: Детето ти иска да надделее.

С: Добре, предполагам, че от време на време това може да се случи. Не съм използувала Р—В—Д през целия си живот или дори за една година или нещо такова. Не зная.

Д: Какви са отношенията с баща ти? С:_Аз съм била — била съм много добра с родителите си.

Д: Как е майка ти? С: Чудесно — по-близки сме, откогато и да било преди и двамата ги обичам и се опитвам да бъда такава дъще-'. ря, каквато те биха искали да имат, защото, не зная, но развивам комплекс за вина — чувствувам, че съм била толкрва лоша, и т. н.

Д: Добре нека да отделим шестдесет секунди на това, защото не мога да видя, че — да мислиш колко си лоша ще те доведе донякъде.

С: Ако продължават с тази психиатрия, ще се психоана-лизирам оттук до второ пришествие. Д: Това лошо ли е? С: Ами да.

Д: Но не и ако това помогне да си отговориш на някои въпроси.

С: Не, невинаги това става. Аз имам един близък приятел и той е почти умопобъркан, поне така смятам. Той не ходи на психиатър, познавам го от години, толкова е далеч от действителността, че е просто покъртително, и той се психоанализира непрекъснато. Чете книги. Д.: Той тинейджър ли е? С.: Да.

Д.: Добре, ама едно нещо е да се психоанализираш, без да познаваш начините за това, но ти имаш Р—В—Д, за да се психоанализираш, и Р—В—Д ще ти даде отговорите, от които имаш нужда.

С.: Добре, все пак е добре, ще ви кажа нещо. Не зная дали искам или не да използувам Възрастния си през цялото време. Аз се опитвам да го използувам в повечето случаи. Понякога просто не искам, в мен става нещо като борба, това е почти да бъдеш идеален, да постъпваш по правилния начин, когато е необходимо. Понякога просто не е човешко. Д.: Зная какво искаш да кажеш. Наистина ние бяхме казали преди — Детето у теб е това, което те прави очарователна и приятна за другите, така че ние не искаме да отстраним Детето, а по-скоро Р—В—Д да е винаги на разположение, искам да кажа — Родителят, Възрастният и Детето винаги да присъствуват. Вярно е, че Детето може да изтласка Възрастния и емоциите да надделеят или пък Родителят може да изтласка Възрастния; и Родителят да надделее. Смятам, че главното се състои в това Възрастният винаги да бъде на мястото си дори когато Детето играе. Ако Детето иска да играе, остави Възрастния да огледа, за да се убеди, че всичко е както трябва, защото начинът, по който момичетата си навличат беда, е, когато надделее Детето и играе, но играе игри, които са опасни. Така ли е? С.: Да. Искате да кажете нещо като съблазнителка, нещо такова ли? Д.: Ами...

С.: И не знае кога да спре?

Д.: Да, точно така — не може, — когато Възрастният не е способен да каже „не" на Детето и то кара да „хлътне", всички имаме неприятности. С.: Това е валидно за всичко, а не само за... Д.: Така е. За всичко. Детето може да поиска да вземе нещо, което не му принадлежи или пък Детето може да поиска да използува другия. Детето може да иска да манипулира друг човек.

С.: О, престанете да говорите по този начин. Д.: Наблюдавал съм малки деца да манипулират възрастни.

С.: Аз да манипулирам — това не е ли грях? Нали? Д.: Ами не знам дали грях е подходяща дума, но ако манипулираш другите и това ги обърква, кара ги да се чувствуват зле или ги безпокои, тогава бих казал, че това е нещо, от което искаш да се освободиш. Или пък, ако се оставя да бъда манипулиран, това ще ме накара да се чувствувам неудобно. Ако манипулирам други и не го разбирам, но те се нахвърлят върху мен, тогава се чувствувам неудобно. Виждаш ли? Така че кога сме започнали да манипулираме или да позволяме да бъдем манипулирани? На три или на двегодишна възраст. С.: Добре, ама как става така? Искам да кажа как става, че постоянно съм манипулирала баща си и все още го правя в известна степен. Не зная, може би вие не смятате това за манипулация или за манипулиране на хората, но аз бих могла — защо пък, наистина бих могла. И той позволяваше това — защото аз не зная какво беше това, може би точно това е било, — аз съм го манипулирала, а може и да не съм.

Д.: Добре, в това, което става между теб и баща ти, сигурно има елементи на манипулиране, но до известна степен налице е радостта на бащата от неговата дъщеря — тинейджър, разбираш ли, — той се радва да дава различни неща, това е част от това да бъдеш баща на чудесен тинейджър, но ти можеш да извлечеш полза от неговата щедрост, нали така, да използуваш чувствата му и това не е хубаво за теб, а и за него също, защото това ще ви доведе до кавга. С.: Аз правех точно така. Д.: Какво правеше?

С.: Аз го използувах и използувах и неговите чувства. Очаквах да получа всичко, което исках, очаквах всяко... добре де, очаквах доста и все пак той толкова ме обичаше, а аз не му разрешавах дори да ме докосне, освен ако не бях в настроение. Аз си тръгвах и всъщност понякога бях жестока. Това продължаваше и в болницата и тогава една нощ аз казах нещо ужасно, когато ме водеше в болницата, когато той щеше да слиза с асансьора, и мисля, че искаше да ме прегърне, а аз се отдръпнах и му казах да не прави това, май се засмях и казах: "Разстройва те, нали?", като че ли аз наистина се опитвах да го засегна, а той ми каза: „Да" и се съгласи с мен. Тогава се почувствувах зле. Д.: Тогава прегърна ли го? С: Не.

Д.: Жалко, защото твоят Възрастен би разрешил на твоето Дете да го прегърне, тъй като за твоя Възрастен може да е ценно това да не засегнеш някого. С.: Макар и досега да не съм опитвала това, ако той поиска да ме прегърне, аз ще му позволя. Ако не изпитвам желание да показвам много привързаност, аз просто му позволявам да ме прегърне и това е всичко. Но аз му показах привързаността си. Д.: Не искаш ли да го прегърнеш отново? С.: Добре, сега ще ида и ще го целуна по бузата или нещо такова, ще му покажа известна привързаност и ще бъда много мила — това съм правила също така и с майка ми. Правила съм го преднамерено, за да им покажа привързаността си. Е, това не беше всеотдайно, защото искам да кажа, че почувствувах... Д.: Виждаш ли, проблемът тук с привързаността към обратния пол се състои в това, че Детето се страхува от п-о-л-а независимо дали това е чувство или каквото и да било, както смятат другите. Твоят вътрешен Родител наблюдава твоето Дете и твоето Дете се страхува от п-о-л-а поради вътрешния Родител, но твоят Възрастен може да каже: „Виж какво, съвсем подходящо е, съвсем уместно е ти да покажеш привързаност към баща си под формата на физическа прегръдка и ако можеш да го направиш, това е овладяване на Детето от страна на Възрастния."

С.: Аз правя това. Д.: Хубаво.

С.: Аз го правя много добре.

Д.: Но знаеш ли, че това е наистина проблем на ти-нейджърите.

С.: Добре, добре, аз не знаех това. Д.: Наистина е така. С.: Не виждам защо.

Д.: Не виждаш? Това е съществувало през всички поколения — т-а-б-у. Привързаността към противоположния п-о-л е нещо хубаво, стига да не съществува кръвна връзка. Това именно е едно изключително голямо т-а-б-у. Но това са неща, които трябва да бъдат открити. Аз разбирам, че мога да помогна на всеки тинейджър да бъде напълно естествен и любвеобилен и да се разбира с родителите си? ако мога да им помогна да извадят наяве фактите, за да ги обработят с техния Възрастен. Разбираш ли, ти не можеш да чувствуваш привързаност към обратния пол цяла вечност като че ли ти не можеш . да правиш разлика и да бъдеш селективен. След като го разберат, извадят фактите наяве, тогава те могат да бъдат нежни на ниво Възрастен и нежни на ниво Дете, като Възрастният ще има грижата за Родителя, защото Възрастният обработва данните закова, какво е реално. Знаеш ли, данните на родителите са вече остарели. С каква давност? С.: Три години.

Д.: Така е и това е напълно различно от това, което е реално днес. Освен това, както и двамата знаем, ти имаш красив баща — когато ви виждам заедно и забелязвам как той те гледа, разбирам, че ти си гордостта в неговия живот.

С.: Не съм. Аз съм толкова лоша, че понякога е ужасно. Д.: Добре, ами защо си лоша?

С.: Защото съм му причинила мъка. Съжалявам. Той е жертва.

Д.: Добре, вероятно го обичаш толкова много, че както ти веднъж каза, трябва да постъпваш така, за да запазиш дистанция, да не се сближаваш много. С.: Да, понякога и той, знаете ли — това е лошото в известен смисъл също — не е заради момчетата, наистина ще опитам. Имам много приятели момчета и в тях има нещо, което не харесвам, защото мислят много за секса и обикновено много от тях, когато ме гледат — как да кажа, — искат нещо от мен и... Д.: Как те кара това нещо да се чувствуваш? С.: Не много добре, не зная, не обичам да ме докосват, освен ако самата аз не искам да бъда докосвана, а момчетата обичат да докосват момичетата, това ме безпокои и ми е много трудно, когато трябва да кажа „не". Аз мога да кажа „не", но ми е неудобно и обикновено те разбират това, но ако някой не може да го почувствува, искам да кажа, ще ме измами, така че трябва да внимавам.

Д.: Добре, хайде да видим, има винаги три групи данни. Детето иска да играе, Родителят казва „засрами се" или „дръж се както трябва", или „по-добре е да внимаваш", или пък, знаеш ли, Родителят излиза с редица формули за справяне с положение като това. Възрастният ще вземе предвид, че Детето иска да играе, Родителят иска да критикува, Родителят има дълъг списък от правила, които да включи в ситуацията, но реалното, с което Възрастният се съобразява, е: Какво означава за теб транзакцията? Така например какво ще извлечеш от нея? Какви са опасностите? Какви са рисковете? Какви са последиците? Помниш ли момичетата в групата, които имаха неприятности — те бяха напълно слепи за последиците. Разбира се, ние знаем, че Възрастният е този, който борави с последиците. Детето не се интересува от последиците, Детето иска само да играе. Колко от тези тинейджъри, на които им се бяха случили неприятности са изследвали внимателно последиците, преди да вземат решението? Добре, ще ти кажа колко — никой. Съществуват други, които имат добър Възрастен. Има само няколко такива, виждал съм ги тук. Много от тях се научиха тук, в групата, да развиват Възрастния. С.: За това както и да е, то е трудно да се усвои, но това това са морални ценности. Научаваш ги обикновено от родителите си. При мен е така. И се учите един от друг Тинейджърите наистина говорят помежду си. Д.: Да, това са наистина морални ценности, но те с реалистични или ценности на Възрастния от типа „Да не бъда засегнат", или пък, ако си най-важната личност в света, а ти би трябвало да си такава за себе си в известен смисъл, ти не искаш да засегнеш този човек и не искаш да изпаднеш в положения, които да са отвратителни, знаеш ли, и така нататък. С.: Знаеш ли какво правя? Д.: Какво?

С.: Имам склонност да дразня, всъщност преди момчетата ме смятаха за закачлива и това не е много хубаво. Д.: Добре, ама какво имат те предвид? Това, че ги водиш за носа ли?

С.: Ами да, нещо такова, с жест или поглед, или само с присътвието си, като правя нещо, понякога не го осъзнавам, но понякога го правя умишлено. Д.: Добре, на това може да се погледне по два начина. Единият е, че ти си чаровна и привлекателна и с тебе е приятно, което е хубаво, другият е, че си съблазнителна, което...

С.: ...е лошо и понякога дори аз правя това Д.: Добре, ами знаеш ли откъде си се научила да правиш това? Съблазняването е игра, която се научава много

рано от малките момичета, защото им осигурява бонбони, така че те я усвояват рано. С.: Кога?

Д.: Татко гледа малката кукличка, тя се държи мило и татко изважда бонбон и играчка, така тя е възнаградена за това, че е била мила.

С.: (Смеейки се.): Може би точно така съм се научила. Значи грешката е на баща ми.

Д.: Няма грешка, това е удоволствие за бащата и дъщерята.

С.: Да, ама ти просто не го правиш с друг... Д.: Ами да, това е нещо забавно, нали? С.: О, да.

Д.: Това става така, ако Възрастният е близо до Детето, когато Детето играе, както играе на съблазняване или играе на закачки, или с която и дума да го наречеш, Възрастният ще се справи с транзакцията, когато момчето започне да се закача.

С.: Не само момчетата, а и мъжете. Ако някой мъж ме гледа, аз съм поласкана понякога, ако не е с мръсен поглед, и всъщност повечето време ми е приятно това да се случва, но все пак, когато половината от времето правят това или по-дълго, аз всъщност, знаете ли, не че съм засегната, но малко се плаша или не толкова, че се плаша, обикновено не се плаша, но не бих го погледнала втори път.

Д.: Ето какво казва той и какво казваш ти: той казва „Виж, аз бих искал да те използувам", а ти казваш: „Зная, че ти така и така, но няма да успееш". Така че, знаеш ли, стигаме отново до манипулиране, ти обичаш да играеш на закачки или съблазняване, защото това ти носи нещо като „златни монети". Тук отново се връщаме към монетите за обмен при транзакцията. Ти казваш, че това формира твоята нравственост, а всъщност ти нямаш нужда от това. Всяка жена играе тази игра и тя създава образа на жената, морала на жената, но знаеш, че този, който ти дава златните монети, иска нещо в замяна. И ето за това Възрастният трябва да е подготвен да се справя, така че това е. Някои от тези индивиди имат много привлекателни Златни монети, знаеш, те имат четиринадесет карата злато с украса навсякъде по тях и наистина е трудно, знаеш ли — едър, красив, широки рамене и подобни глупости, но всичко, което трябва да направиш, както в нашата дискусия сега, е да извадиш всички данни наяве и да имаш възможност за избор, след като си ги обработила чрез Възрастния. Не е нужно да извървиш целия път както някои момичета, защото това е единственият им избор. Ти имаш свестен Възрастен, имаш възможността да играеш играта, както трябва и след това да кажеш: Добре, беше приятно да се запознаем и след това каквото и да...

С.: О, това ме притеснява, никога не мога да допусна такова нещо, освен ако не е насила, защото ме притеснява, не искам нищо такова. Д.: Защо да те притеснява? С.: Не зная, но ме притеснява.

Д.: Може би би трябвало да се притесняваш, за да предпазиш Детето си от това да излезе изпод контрол, но след като веднъж нарасне увереността в този твой Възрастен, като имаш свестен Възрастен — ти си успяла, защото твоят Възрастен може да се справя с всяка транзакция. Дори когато Детето изпитва удоволствие от транзакцията, Възрастният и тогава дава сигнали и това е, което те спасява.

С.: Виждам, че времето ми изтече. Ще ви видя, когато групата започне отново. Довиждане

Д.: Добре, и запомни, АЗ СЪМ ДОБРА — ТИ СИ ДОБЪР. (Край на интервюто.)

През тревожните години на юношеството, когато младите хора понякога изглеждат като че ли са глухи за думите на своите разтревожени родители, въпреки това съществува голяма нужда от това да чуят и почувствуват уверенията в любов и загриженост от страна на мама и татко. Жаждата за такива уверения беше формулирана по неопровержим начин неотдавна от моята петгодишна дъщеря, Гретхен. Когато Мама се появи на сцената, Гретхен пазеше неуверено равновесие, като вървеше по тесния ръб на една тухлена оградка. Майка й каза: „Внимавай или ще паднеш в онези цветя."

Гретхен каза: „За цветята ли е грижата ти или за мен самата?"

„Петгодишното" в юношата задава същия въпрос само че не използува толкова много думи. Родители, които са чувствителни към такава неизказана молба и които чрез прояви на любов, грижа, сдържаност и уважение показват постоянно — „Именно за Теб Ни е Грижата", ще почувствуват, че годините на юношеството могат да носят радости и изненади далеч извън техните очаквания.

Кога е необходимо лечение

Ние се замисляме едва когато се сблъскаме с един проблем.

Каталог: other -> ftp -> books -> books ocult2
books ocult2 -> Авел (Библейски брат на Каин)
books ocult2 -> Изкуството да бъдеш родител
books ocult2 -> Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън
books ocult2 -> Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен
books ocult2 -> Книга Благодарности
books ocult2 -> Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена"
books ocult2 -> Сто дзенски коана
books ocult2 -> Дзен (Джобен пътеводител)

Изтегляне 3.38 Mb.

Сподели с приятели: