Психология на човешкото всекидневие

Прогнозата за човек с блокиран Родител не е толкова безнадеждна в този смисъл, че за разлика от маймуната той има 12 милиарда клетки в компютъра, с които да възприема действителността и да конструира отговорите си дори ако никой от тях не е бил записан преди това. Един криминален психопат може да вникне в своя (Р) — В — Д до такава степен, че Възрастният да насочва бъдещата му дейност по начин, променящ неговата представа за престъпление, арест и убеждение. Той може никога да не се сдобие с оперативен Родител, който да подкрепя Възрастния му, но неговият Възрастен може да стане достатъчно силен, за да го преведе през един успешен живот, в който той печели одобрението и дори уважението на другите. Именно върху тази възможност трябва да се основават усилията за възстановяване, когато се налагат корекции.

ИЗВАДЕНИЯТ ОТ СТРОЯ ВЪЗРАСТЕН

Човекът, който има блокиран Възрастен, е психотичен⁴⁹. Неговият Възрастен не функционира и затова той е загубил връзка с действителността. Неговите Родител и Дете „вървят направо", често в една объркана смес от архаични данни, объркано възпроизвеждане на ранни преживявания, които нямат смисъл сега, защото не са имали смисъл и когато са били записани. Такова нещо беше наблюдавано при една хоспитализирана пациентка, в чиито песни за лагерен сбор (Родител) бяха вмъкнати нецензурни думи, свързани с някои функции на тялото (Дете). Съдържанието беше нелепо, но, изглежда, възпроизвеждаше стар конфликт Родител— Дете между доброто и лошото, трябва и не трябва, избавление и проклятие. Съдържанието на тези словесни изяви бързо разкри доста неща за Родителя и. Детето. Фактът, че Възрастният е изчезнал, показа сериозността на конфликта. „Борбата е много тежка; няма да се опитвам." Не може да се каже, че има някакво утешение в това да се предаде. Тя е във властта на същите ужасяващи чувства, съществували в нея още като е била дете.

Първата стъпка при лечението на психотичен пациент е да се редуцират тези чувства на ужас. Основен момент за възстановяването на пациента е той от първата си среща с терапевта да усети демонстрирането на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. През 1963 г. моят сътрудник Гордън Хайбърг описа значението на тази заемана позиция върху психотични пациенти, които е лекувал тогава в държавната болница на Стоктън:

Моите текущи хоспитализирани групи, които по всяко време се състоят от десет до двадесет души, често включват психотични пациенти. В рамките на една група, в която АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е установена договореност, психотичният пациент се смята подпомогнат, милван и уверен и сцената е готова за възвръщането на Възрастния.

В една болнична група една жена ставаше непрекъснато по време на сеанса, за да си оправи полата и да я свали под коленете си. Въпреки че такава дейност не можеше да мине незабелязана, никой нищо не направи, никой не погледна с неодобрение. Групата просто продължи своята дискусия. Часът включваше тридесет минути преподаване на Р — В — Д, последвано от дискусия. В края на сеанса един мъж, който седеше до жената, й каза: „Знаете ли, аз проследих, че станахте да оправите полата си деветнадесет пъти."

С известно учудване и удоволствие от откритието, тя каза: „Така ли?"

Тя можа да даде този отговор на Възрастния без подозрение за заплаха. Появата на Възрастния, колкото и да е незначителна, е началото на възстановяването на контакта с действителността и „сцената е готова", за да се започне усвояването на Р — В — Д, чрез което пациентът може да направи по-нататъшни открития за своето собствено поведение.

Едновременно с груповото лечение се дават и лекарства, за да подпомогнат повишаването на настроението и успокояването на крайната възбуда. В случаи ' на тежка депресия се прилага лечение с електрошок. Ефектът на лечението с електрически шок е изключителен. След два или три сеанса пациентът става весел, ре-лаксиран и има желание да говори. Лечението временно изтласква болезнените архаични записи, като по този начин позволява възвръщането на Възрастния. С Възрастния, който функционира отново, пациентът може да започне да усвоява Р — В — Д, да разбере откъде идват архаичните му чувства и как самият той може да ги изключва.

ПЕРИОДИЧНО БЛОКИРАНЕ ПРИ МАНИАКАЛНО-ДЕПРЕСИВНАТА ЛИЧНОСТ Човек с постоянен Родител, постоянно Дете или постоянен Възрастен, който изключва другите две части на личността, реагира на събитията около себе си по доста определен и предсказуем начин. Неговото настроение също остава постоянно.

Повечето от нас показват промени в настроението, тъй като всяка част от Р — В — Д дава своя принос за нашето мислене и поведение. През някои дни ние се чувствуваме ДОБРИ, а през някои — обратно. Обикновено, ако се опитаме, ние можем да установим причината защо сме „горе" или „долу". Понякога причините са неуловими или не изглежда да са свързани с който и да е специфичен сигнал в настоящия момент. Много хора изпитват промени в настроението в зависимост от промяната на сезоните. Ваканционните сезони обикновено предизвикват депресия, за което говори рязкото повишаване на броя на хоспитализираните по Коледа. Идването на есенния сезон предизвиква повишено настроение у много хора, тъй като старите записи от завръщането в училище се възпроизвеждат и „отново ни замирисва" на възбуждащата миризма на кутии за моливи, намазани с паркетин подове и тебешири. Същите тези миризми могат да предизвикат депресия у други в зависимост от това, какво се е случило през онези ранни години в училище. Много стари записи се пускат и предизвикват нашето „повишаване" и „падане" на настроението, което изпитваме. Въпреки че са неясни, тези причини за промените в настроението могат да бъдат разкрити, като се поровим малко във Възрастния. Повечето от нас из-гонват тъжните чувства и се наслаждават на добрите, защото Възрастният остава отговорен и поддържа нашето поведение както трябва.

Има ситуация, при която тези промени в настроението са крайни и предизвикват неестествено поведение, върху което Възрастният няма контрол. Възрастният не само не може да контролира поведението, но той е неспособен да открие причината за промяната в настроението. Тази ситуация се наблюдава при маниакално-депресивната личност. Маниакално-депресивната личност периодично претърпява остри и необясними промени в настроението. В маниакалната или приповдигната фаза той се чувствува еуфоричен, на върха на света и пълен с енергия. Той може да бъде приказлив и агресивен. Изглежда, като че ли Детето му тича заедно с него. Родителят, изглежда, няма ограничаващо въздействие в тази фаза и човекът смята, че няма да направи нещо погрешно. Той скача от един обект на друг, изливайки своето повишено настроение в една дейност, като я изоставя заради друго, дори по-рисковано удоволствие и като че ли в известен смисъл пробва докъде може да стигне в приятната си разюзданост. Проблемът е, че въпреки че той се чувствува великолепно, неговият Възрастен е разстроен или контаминиран и поведението му не е реалистично. Той може да стане неприятен за другите и в крайния случай — трябва да бъде удържан или хоспитализиран. В края на краищата той „слиза на земята" и започва отново нещо като стабилен период, който може да трае дълго. Тогава Възрастният държи под контрол неговото поведение, което изглежда реалистично и подобаващо.

След това по неизвестна за него причина той изпада в период на крайна депресия. Чувството, че е ДОБЪР, е изчезнало така загадъчно, както се е и появило. Животът изглежда празен, енергията му я няма и Родителят му се е завърнал с натрупания скептицизъм и старата потиснатост. Възрастният отново е разстроен и човекът е демобилизиран от своята депресия.

Маниакално-депресивният се различава от другите, които изпитват обикновени всекидневни „възходи" и „падения" главно по това, че промените в настроението изглеждат необясними. Тези промени в настроението са също така периодични и повтарящи се.

За да се разбере какво става по време на маниакал-но-депресивните цикли, важно е да се разбере, че както чувството за всемогъщество при маниакалната фаза, така и липсата на чувство за собствена ценност при депресивната фаза са чувства, които са записани в Детето. И двете са реакции на архаични записи в Родителя. В която и да е от фазите вътрешният диалог, който се води, е Родител—Дете. В депресивния стадий Родителят „удря по Детето", а в маниакалния стадий Родителят аплодира

Както и при анализа и на други чувства, от значение е да се попита: „Каква е била първоначалната транзакция?" При маниакално-депресивната личност ние често откриваме силно, ако не и прекалено силно биещ Родител, който е пълен с противоречиви команди и разрешения, записани много рано - вероятно според наблюденията на Пиаже през първите две години от живота, — когато Възрастният в малкия човек е за първи път ангажиран в изработването на система за връзка между причина и следствие. В това решаващо време, ако са налице прекалено голяма непоследователност и много противоречия, детето може да се откаже от интелектуалното разработване на структурата на причинността (няма смисъл, както и да го погледне) и вместо това може да стигне до това да наблюдава какво се случва с него с течение на времето, а не връзката между обектите и събитията. Маниакално-депресивният индивид не може да каже какво е предизвикало нито неговото „горе", нито неговото „долу", както е било и в началото. Неговото настроение е толкова непредсказуемо сега, както и тогава, защото наказващите и хвалещите родители са непредсказуеми. Фрида Фром-Райхман отбелязва, че човек, който проявява маниакални и депресивни колебания, е бил по правило възпитаван под въздействието на голяма непоследователност. Възрастният в малкия човек не е могъл да разбере периодичните промени в родителите си, така че Възрастният абдикира, като си отива с последен опит да формулира позицията: АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР и НЕ СЪМ СИГУРЕН ВИЕ КАКВИ СТЕ. Детето все пак стига до това да разбере, че „е време нещо да се случи" или че „всички добри неща трябва да свършат". Така е ставало тогава; така ще стане и сега.

Фактът, че е имало добри неща, много добри неща, които се възпроизвеждат в маниакалната фаза, показва, че родителят (обикновено майката, тъй като тя е най-влиятелната личност през първите две години) наистина всъщност освен разрушителното отхвърляне е доставял голяма нежност и одобрение. Нейната реакция към детето не е била свързана пряко с това, какво е направило самото дете, а с нейните собствени промени в настроението или драматичните промени в личността й.

Трябва да имаме предвид колко е трудно за едно двегодишно момче да разбере какво става, когато майка му се променя периодично и напълно, като се превръща от един човек в друг. Редица причини могат да са отговорни за такъв вид промяна. Едната може да бъде алкохолизмът. Майката е „горе". Тя го гушка и го гали, и го стиска, докато то започва да вика. Играе на гоненица с него около масата. Подхвърля го във въздуха. Пляска с ръце и се смее истерично, когато то върти котката за опашката. Ей! Животът е прекрасен! След това майката излиза. Часове малкият е изоставен. Гладен е Празно му е. Тя си е отишла. Галенето е свършило Как може да го получи пак? Какво се е случило? Той не знае По-късно тя се събужда махмурлия. Не може да го понася. Пъди го настрана. Той плаче и идва при нея отново. Тя го удря. Какво се е случило? Какво е направил? Толкова добре се чувствуваше. Сега е толкова лошо Плаче, докато заспи. Идва следващият ден. Майката е отново в приповдигнато настроение. И ето какво се случва. Снощи беше лошо. Сега пак е добре. И, разбира се, ще стане лошо пак. Не зная защо, но с времето всичко ще се промени. Ужасно хубаво е (маниакално) и ужасно лошо (депресивно). Ужасно описва и двете състояния поради преживяното в действителност, че промяната ще дойде внезапно, ще бъде пълна и непредсказуема.

И други обстоятелства при родителите предизвикват подобен вид промени — например наркоманията, рели-гиозността (изключително, изключващо, мистично за-нимаване с религия) или психозата; или пък майката може да е имала маниакално-депресивен характер, който реагира не на алкохола, а на стари записи, които сега тя възпроизвежда в малкия си. Маниакалната депресия се проявява и в семейството. Лесно е да се види как се предава. В объркваща обстановка като тази се увеличава чувството НЕ СЪМ ДОБЪР у детето. Едно възможно спасение е да се опита да се обърне родителят в негова полза: АЗ МОГА ДА БЪДА ДОБЪР, АКО. Но АКО-то се променя. (Снощи, когато въртях котката за опашката, тя се смееше и ме прегръщаше. Тази сутрин направих същото и тя ме наби.) Когато детето пораства, тези различни непоследователни реакции се усилват Детето свирепо се наказва затова, че използва „лоши" думи; но същата вечер чува пияния си баща да забавлява „момчетата", когато играят покер, с разкази за смелостта на момчето му, че произнася четирибуквени думи, като най-накрая вика малкия, настоявайки (обратно на предишната забрана) да „каже на чичо Хари шегата, която беше казал".

Така че маниакално-депресивната личност може да се разглежда като човек, у когото е задържано развитието на Възрастния още по времето на ранния процес за конструиране на системата от причинно-следствен ефект по отношение на родителското одобрение или порицание. Тъй като в ранните години това одобрение или порицание е било изразявано най-често чрез устно задоволство или отричане, люшкането в настроението на маниакално-депресивния и вече пораснал човек са също свързани с чувството „животът е богат", характерно за маниакалната фаза, и „животът е празен" по време на депресивната фаза.

Както е при лечението на всички емоционални проблеми, необходимо е да се ангажира Възрастният в изследването на чувствата и да се окуражава той да задава въпроса „защо?". Най-голямата трудност при лечението на маниакално-депресивната личност е, че много рано детето се е отказало да пита защо, всъщност е решило никога да не пита вече. Фром-Райхман отбелязва, че у маниакално-депресивните има „липса на способност за правилни наблюдения, липса на интерес, ранно обучение и талант за интроспективно наблюдение и разбиране". Тези установявани черти са резултат от ранно взети решения. Лечението се състои във връщане на Възрастния към неговата някога изоставена ръководна роля, когато става дума за преценяване на връзката между причина и следствие. Тъй като границата между Възрастния и Детето е разрушена и човекът е обзет напълно от чувства, често е необходимо да се окаже помощ на пациента чрез прилагането или на транквилизатори, или на антидепресивни средства, или пък да му бъде направена шокова терапия. След като един път Детето се успокои, Възрастният започва да функционира и може да му се помогне да разкрие причините за неговите „необясними" промени в настроението. В началото детето е било в „техни" ръце. Сега човекът стига до това да разбере, че което той прави, може да предизвика похвала или порицание. Похвалата или порицанието, които получава днес, може и да не са толкова силни като онези, които е получавал в детството си — похвалата може да не предизвика маниакална приповдигнатост или порицанието — депресивно спадане, но той е освободен от крайната възбуда на непредсказуемостта, която е налице дори в маниакалната фаза.

ПОСТОЯННИЯТ ДОСАДНИК

Съществува един тип мек човек, чиито записи в Родителя и Детето са толкова безцветни, че той просто не притежава необходимите предпоставки да бъде колоритна личност. Това най-често се проявява клинично при човек с лека депресия (щастието е за другите хора) или просто отегчен от живота. Неговите родители са били скучни, неразговорчиви и двойствени. Рядко е имало наказания и рядко награда. Малко ентусиазъм е съществувал за каквото и да било. Като малък той не е бил изложен на вълненията на външния свят, рядко е имал отношения с други деца и въпреки че е бил „добро" момче, в смисъл че не е причинявал особени неприятности, не е дете, което някой би забелязал. Неговият Възрастен правилно възприема действителността, но действителността сама по себе си е скучна. Той може да порасне, да има освободен Възрастен, но той ще бъде човек, който не вижда някаква полза от това да контактува с други хора. (Такава полза се забелязва най-напред при Родителя, а може да бъде и ценност за Родителя.) Неговата личност много прилича на компютър. Докато другите се забавляват на някое парти, той разгръща списание в ъгъла, като прави единственото нещо, което знае да прави — да разчепква фактите. Ако най-накрая стигне до лечение, въпросът му ще бъде от рода на „Няма ли нищо повече от това?". Въпреки че не представлява проблем за обществото, той е проблем за самия себе си. Неговата действителност е ограничена по същия начин, по който неговата действителност е била ограничена по-рано в живота му.

В известен смисъл важи твърдението на Алфред Норт Уайтхед: „Невъзможно е нравственото възпитание да бъде отделено от привичното видение за величие." Ако „нравственото" се разглежда като ценностна система и ако „да не си досаден" или „да си интересен на другите хора", или пък „да си съзидателен и продуктивен" се възприемат като положителни ценности, ясно е, че човек, чиито ранни впечатления от живота са били скучни, освен ако не се появят някакви впечатляващи взаимоотношения, ще бъде и самият той скучен.

Вярно е, че има и други причини за досада и да си досаден. Малкият човек, който започва живота си с огромно любопитство за това, защо пушекът отива нагоре, защо дъждът вали надолу, кой е създал Бога и кой ме е създал мен, и на когото се дават твърди отговори без колебание, които само допринасят за неговото объркване, а по-късно се оказват погрешни, в края на краищата спира да пита, спира да изследва, спира да се интересува и започва да изпитва досада. Неговият компютър започва да изключва в обширни сфери на интереси, защото отговорите на въпросите му само допринасят за объркване. Този вид досада често се наблюдава сред учащите в гимназии и колежи към религиозни институции. Тяхната досада произлиза от опростените отговори, които са им били давани често при търсенето на истината, забраните, на които са подложени при следването на истината (очевидни, наблюдавани факти), където и тя да ги отведе, и предписанието, че трябва да изберат между истината и вярата, като че ли те взаимно се изключват. Не всички служители на църквата дават опростенчески отговори; и все пак неизследваната догма присъствува все още по правило в много религиозни общества. Това ще бъде разгледано по-нататък в гл. 12 „Р — В — Д и моралните ценности".

РАЗЛИЧИЯ В СЪДЪРЖАНИЕТО НА Р — В — Д

В предшествуващото изложение ние видяхме как хората се различават благодарение на различното структурно построяване на Родителя, Възрастния и Детето. Повечето от тези разлики са клинични проблеми. Ние се различаваме също така и по съвсем „здравословен" начин. Дефиницията за здраве е еманципиран Възрастен, който е постоянно отговорен за всяка транзакция. Това означава, че при всяка транзакция Възрастният взема данни от Родителя, от Детето и от действителността и стига до решение какво да направи. Колкото е по-богат фондът, от който се извличат данните, толкова повече възможности за изпълнение съществуват. Малкото дете, чийто ранен опит включва безпрепятственото изучаване на тенджерите и тиганите, калта заедно с маргаритките, любимите домашни животни, приятелите, пътуванията до фермата, разказването на приказки вечер, традициите около празниците, играчките за манипулиране, плочите за слушане и откритите и приятелски разговори с родителите, които не бързат, ще има далеч по-богат фонд от данни в своя Родител и много повече положителни чувства в своето Дете, отколкото малкият човек, който е изолиран и прекалено опекунстван. Малкият човек, който рано изпробва начините за преодоляване на позицията НЕ СЪМ ДОБЪР, усилва своя Възрастен и е окуражен за по-нататъшно изследване и усъвършенствуване. Той става тогава „блестящо дете", като си докарва похвала и самочувствие, които го вдъхновяват да бъде още по-блестящ. Фактът, че той носи престиж на семейството, не намалява факта, че той носи престиж на себе си, освен ако с течение на времето неговите родители не окажат неподходящ натиск и поставят изисквания върху него, които не са в негов интерес.

Чрез разбирането на нашите собствени Р — В — Д ние можем да стигнем до това да разбираме не само какво има в Родителя и Детето, но също така и какво няма там. Ако момичето, което се оплаква: „Аз съм невзрачна и скучна... точно такава съм", може да разбере, че това, което липсва в нейните Родител и Дете, идва именно от въвеждането й в живота по един невзрачен и скучен начин, тя може тогава да се освободи и със своя Възрастен да се доближи до действителността, за да разбере какво точно е невзрачното и скучното. Може и да е необходимо известно време, за да навакса; тя няма да го обърне на бурен живот, но поне може да й се помогне да разбере, че тя има шанс. Казва се, че да обвиняваш за грешките си своята природа, не променя природата на твоите грешки. Така че „Такъв съм си и това е" не помага в нищо: „Аз мога да бъда различен" помага.

Как използуваме времето

Времето е това, което най-много желаем, но което уви — използуваме най-зле.

Уилям Пен⁵¹

Едно от най-драматичните научни приключения през този век е изследването на Космоса. Това, че той е безкраен, не предизвиква задоволство у нас. Предпочитаме нещо да ни служи за ориентири — те да служат като площадки за кацане на нашите сателити или пък да бъдат математически изчислени пролуки, през които можем да насочваме космическите си кораби. Желанието ни е да усвоим пространството; да го охарактеризираме; в известен смисъл — да го използуваме.

Другата огромна космическа реалност е времето. Можем да правим предположения за който и да е край на нашето земно съществуване. Можем да вярваме в безсмъртието пред лицето на непонятната смърт; но както в случая с нашите усилия да дефинираме космическото пространство, в нашето определение за време ние трябва да започнем оттам, където сме. Всичко, което можем да знаем, е, че средната дажба от време, която се полага на човека, е 70 години. Това, което основно ни вълнува, е какво правим с полагащата ни се част от него. Най-непосредствено ни засяга как се разпореждаме с по-малките блокчета от време в непосредствена близост до нас.

Всички споделяме с Дизраели⁵² общата загриженост, че „животът е твърде кратък, за да бъде нищожен". И все пак най-много ни безпокои това, че толкова голяма част от живота ни е именно такава. Може би по-важно и драматично от изследването на Космоса е това, как използуваме времето. „Какво безразсъдство е, казва Джон Хау, да се страхуваш да отхвърлиш живота изведнъж и да не виждаш, че го отхвърляш на части, една по една."

Както и по отношение на Космоса, ние не се задоволяваме да възприемаме времето само като безкрайно. За много хора непосредственият въпрос е „Как ще прекарам следващия час?". Колкото по-структурирано е времето, толкова по-лесен за разрешаване е този проблем. Много заетите хора с различни външни ангажименти нямат време за себе си. „Следващият час" е много добре програмиран. Програмирането или структурирането на времето е това, което хората се опитват да постигнат и когато не са способни да го направят сами, очакват други да направят това вместо тях. „Кажи ми какво да правя след това?", „Това, от което имаме нужда, е някой да ни води".

Нуждата от структуриране на времето е резултат от необходимостта за признание, която се е породила от първоначалната нужда от милване. Малкото дете няма необходимото понятие за време, за да го структурира, а просто започва да прави неща, които му доставят удоволствие в момента. Когато стане по-голямо, то се научава да отлага удовлетворението заради по-големи награди: „Мога да изляза навън и да правя сладкиши от кал със Сузи сега, но ако изчакам още двадесет минути и си запазя хубавата рокля, ще мога да отида в търговския център с Татко." Това е в основни линии проблемът при структуриране на времето. Коя алтернатива ще достави по-голямо удоволствие? Коя ще донесе по-голяма нарада? Като ставаме все по-големи, ние имаме все по-голям избор. Все пак обаче позицията НЕ СЪМ ДОБЪР ни удържа да изпробваме този избор свободно, както мислим, че бихме могли да направим.

При наблюденията ни върху транзакцията между отделни хора имахме възможност да установим шест типа житейски опит, които влизат във всички транзакции.

Те са затваряне в себе си, ритуали, дейности, прекарване на времето, игри и интимност.

Затварянето в себе си, въпреки че не представлява транзакция с друг човек, може да се осъществи въпреки това и в социална среда. Човек, който обядва с група досадни колеги, заети повече с това да им се обръща внимание, може да се затвори в себе си и да започне да си представя как е прекарал предишната вечер, когато вниманието към него е било голямо. Тялото му все още се намира на масата за обяд, но не и самият „той". Класните стаи през хубав пролетен ден са пълни с тела, чиито „притежатели" са долу в плувния басейн, стрелят във въздуха по горяща ракета или си спомнят колко приятно е било да се целуват под глицинията. Когато и да се отдръпнат така в себе си хората, винаги е сигурно, че отдръпването ги държи настрана от онези, с които са тялом. Това е съвсем безобидно, освен ако не се случва постоянно или пък освен ако се случи, когато жена ви се обръща към вас.

Ритуал се нарича социално програмираното използуване на времето, когато всички се съгласяват да правят едно и също нещо. То е безопасно, няма задължение или ангажиране с други хора, изходът му може да се предскаже и то може да бъде приятно, докато вие сте „в крак" или правите това, което трябва. Има ритуали за поведение при боготворене, при поздравяване, на коктейли, в спални. Ритуалът има за цел да събере група хора за час-два, без да има нужда да се сближават един с друг. Те могат да направят това, но не са длъжни да го направят. По-удобно е да се отиде на литургията в Хай Чърч, отколкото да присъствуваш на религиозна служба, където може да ти бъде зададен въпросът „Спасена ли е душата ти, братко?". Сексуалните взаимоотношения при хората, за които физическата близост не се реализира на личностно ниво, са по-малко сковани, когато те се осъществяват на тъмно. Съществува по-малка възможност за участие, ако дадеш коктейл, отколкото вечеря за шест души. Налице е ниска степен на ангажиране и оттам и слаба реализация. Ритуалите, както и отдръпването в себе си, може да ни задържат на разстояние.

Дейността според Бърн е „обичаен, подходящ, удобен и полезен метод за структуриране на времето чрез планиране, целящо да се справи с естеството на външната реалност"