Психология на човешкото всекидневие
Изтегляне 3.38 Mb.
|
| 80
Ако човек си изкълчи глезена, той може да покуцука и евентуално глезенът му ще се оправи. Той все пак ще може да го използува дори когато куца. Ако си счупим крак, той има нужда от подпора за него за известно време, докато зарасне. Едно нещо е увреждането, друго — осакатяването. Медицинските грижи са от полза в първия случай, те са наложителни във втория. В известен смисъл можем да разглеждаме нуждата от лечение на емоционалните проблеми именно по този начин. Възрастният на един човек може да бъде увреден чрез стари записи от миналото, но той може да съумее да преодолее трудностите и проблемите без лечение. Лечението само би улеснило това. Но той се справя. За някои хора обаче Възрастният е увреден до степен, в която той не може да функционира. Те са осакатени от повтарящ се неуспех или са блокирани от чувството за вина. Често има и физически симптоми. Майките не могат да се държат като майки, работниците не могат да си вършат работата, децата се отчайват в училище или пък поведението на някого става до такава степен неподходящо, че влиза в конфликт със закона. За такива хора се изисква лечение: и всеки би имал полза от това. Всички хора могат да. станат транзакционни аналитици. Лечението просто ускорява процеса. Лечението чрез транзакционен анализ представлява по същество познавателен опит, чрез който индивидът разбира как да сортира данните, които се използуват за вземането на неговите решения. Не съществува някаква магия в ръцете на всесилен експерт. Терапевтът използува думи, за да предаде това, което знае, и тях той прилага в своята собствена транзакция с човека, дошъл за лечение, за да може да усвои и да използува същата техника. Един от моите приятели психиатри казваше: „Един от най-добрите транзакционни аналитици, които познавам, е шофьор на камион." Целта е всеки човек при лечението да стане специалист при анализирането на своите собствени транзакции. Много от формите на психиатрично лечение са доста различни. Различните хора несъмнено си го представят различно. По тази причина решението да се отиде при психиатър, общо взето, не се взема без сериозен вътрешен спор. Много пациенти изпитват неприятни чувства при мисълта да се изложат напълно пред някого, дори този някой да е „експерт" и да оказва професионална помощ, например психиатрична. Когато пациентът отваря за първи път вратата на кабинета, в много от случаите той се чувствува самотен, наплашен и се срамува поради наличието на неуспех. Дори ако Възрастният в индивида го заведе в кабинета на психиатъра, Детето скоро надделява и се развива ситуация Родител — Дете. При транзакциите през първия час Детето у пациента изразява чувства и очаква взаимоотношения с Родителя на психиатъра. Психоаналитиците наричат това трансфер — т. е. ситуацията предизвиква пренасяне на чувства и съответно поведение от миналото, когато пациентът е бил дете — в настоящето, в което Детето у пациента реагира спрямо авторитета на Родителя така, както е правило някога. Тази уникална транзакция е доста често срещана в живота и елементи от нея присъствуват във всеки контакт с авторитет, например както когато някой е спрян от патрул по магистралата. Психоаналитиците поддържат становището, че състоянието на пациента се е подобрило, когато той е успял да избегне този вид пренасяне на чувствата от детството. В тази част на анализата пациентът не е нужно да взема и подбира това, което ще разкрие за себе си пред своя аналитик. С други думи, пациентът вече не трябва да се страхува от Родителя у аналитика. Това в традиционната психоанализа се нарича преодоляване на съпротивата. В Транзакционния анализ ние избягваме много от забавящите ефекти на трансфера и съпротивата чрез взаимно уточнените граници и съдържание на Р—В—Д. Пациентът скоро разбира, че той се отнася на равностойна основа към друго човешко същество, при което той е дошъл за помощ, и което е заинтересовано знанията на пациента за самия него бързо да нарастват, така че колкото е възможно по-скоро той да може да стане аналитик на самия себе си. Ако пациентът е затруднен поради трансфер и съпротива на чувствата, овладяването им може да стане още в първия час след като той се запознае с Родителя, Възрастния и Детето. В моята практика първият час протича по един доста определен начин, през който приблизително половината от времето се посвещава за да се изслуша разказа на пациента за неговия проблем, а другата половина — за да бъде той въведен в принципите на Р—В—Д. След като пациентът разбере смисъла на Родителя, Възрастния и Детето, неговият проблем се обсъжда, като вече се използува току-що усвоеният език... Тази транзакция „сплашва" неговия Възрастен, ако се използува един от разговорните изрази, с които изобилства Транзакционният анализ, като при това пациентът обикновено иска да чуе и нещо повече. Обезпокоеното Дете не се предава лесно и може да упорства или да се появи отново (съпротива) в следващите индивидуални сеанси или при груповото лечение. Интерпретация на база Възрастен _ Възрастен се прави при всяка поява на Детето, като се посочва характерът на транзакцията, която произлиза от Детето и как това обременява и предизвиква проблеми в живота при транзакциите на индивида. В началната си фаза Транзакционният анализ е по същество метод за обучение с цел да се установят някои специфични понятия като основа на взаимно изследване на това, как Родителят, Възрастният и Детето се проявяват в настоящите транзакции. Този процес на установяването още в началната фаза на лечението на език със специфични понятия е според мен уникален за този метод на лечение и благодарение на него става и изразяването на промяна, например чрез „Аз се чувствувам по-добре" или „Това ми дава надежда", които често могат да се чуят още в края на първия час. Първият час също така включва дискусия по отношение на определен „контракт на лечението". Ние използуваме думата „контракт" за формулиране на взаимните очаквания (аз съм тук, за да те науча нещо, а ти си тук, за да научиш нещо). Той не включва гаранция за излекуване. Той просто дава обещание за това, което ще направи терапевтът и какво ще направи пациентът. Ако някой от тях се отклони от първоначалните очаквания, контрактът може да се преразгледа. Този диалог се улеснява от новия език, който разкрива пътя към собствената си специфика. Пациентът се съгласява да усвои езика на Транзакционния анализ и да го използува при изучаване на всекидневните си транзакции. Целта на лечението е да излекува наличния симптом и методът на лечение се състои в освобождаването на Възрастния, така че индивидът може да има свобода на избора, която да бъде поставена над и извън ограничаващото влияние на миналото. ДИАГНОЗАТА
В рамките на медицинските традиции диагнозата е ефикасно средство за комуникации между лекарите. Узнаването на диагнозата им помага да разберат какво да предприемат. Остър апендицит, бурсит, карцинома на белия дроб, инфаркт на миокарда — тези термини обозначават специфичното състояние и изискват определено лечение. В психиатричната практика съществуваше традиция да се поставя диагноза, но тя претърпя пълен неуспех по отношение на първоначалната цел на общуването. Много страници с диагнози се намират в Ръководството, издадено от Американската психиатрична асоциация, и с някои изключения информацията, която всяка от тези диагнози дава, е съвсем неясна, както са неясни например термините суперего, его и инстинктивни импулси (Ид). Като се каже, че някой има Псевдо-шизофренична обсесивно-компулсивна пасивно-зависи-ма страхова невроза, Ръководството не ти казва кой знае какво, освен че това ще продължи дълго, дълго време. Да се каже, че някой страда от шизофрения също не ти говори много, защото няма ясна дефиниция за шизофренията. Това може и да устройва в известен смисъл пациента, като знае, че страда от такава странна и труднолечима болест. Така или иначе мненията на малко терапевти съвпадат по отношение на това, как да се лекува шизофренията, и дори за това, каква трябва да е основната единица за наблюдение. Така че диагностични термини като този нямат собствен смисъл и служат предимно да придадат на усилията на психиатрите лекарски авторитет и да отговарят на изискванията на регистратурата на болницата. Всяка дума, която е неподходяща за комуникация, е безполезна и трябва да бъде отстранена. Това, което трябва да знаем в окончателния анализ, именно то променя нещата. Думи, които замъгляват истината, трябва да бъдат отстранявани и замествани от такива, които дефинират нещата просто, точно и направо. Всъщност самите ние можем да се почувстваме свободни само ако знаем истината за това, как сме устроени като цяло. Езикът на Транзакционния анализ, наблюденията върху една приета единица (транзакцията) и специфичните дефиниции на Родителя, Възрастния и Детето дават възможност за нов, смислен, разговорен начин за комуникиране не само между лекарите, които го използуват, но и между лекарите и пациентите. Пациент, над когото доминира Родителят, а Детето му е блокирано, знае в какво се състои неговият проблем и може да се освободи от миналото, без да се влияе от това, че състоянието му има „обсесивно-компулсивен и хроничен характер". Когато някой от групата настоява да научи диагнозата си („Какъв съм все пак?"), аз обикновено от-говорям с формулировка, която той може да разбере и която се базира на това, което знам за него от получените впечатления при наблюденията си в групата. Такава формулировка може да бъде следната: „Чувството НЕ СЪМ ДОБЪР в твоето Дете е силно изразено и значително контаминира твоя Възрастен и ти разбираш това в неподходящ момент, което пък дава на неуравновесения ти Родител възможност да бие Детето ти. Откъде смяташ идва цялото това чувство на вина?" Тягостното ровене в симптомите може да бъде също толкова разрушено, колкото и търсенето на диагнозата. Ние никога не сме могли да докажем предположението, че непрекъснатото обсъждане на такива симптоми като депресия, главоболие, безсъница или болки в корема помагат за тяхното премахване. Ние успяхме да докажем, че намаляването на вътрешния конфликт може да направи чудеса за отстраняването на коремните болки. Същественият момент е този, че диагнозите и симптомите се оказват в услуга на доста печална човешка склонност към хазарт или заемане на позиция за някаква изключителност като например „Моето Е По-Хубаво" или „Никой Не Знае Какво Ми Е Било". Ако човек има проблеми в живата си независимо какви са те и търси помощ, за да ги реши, той може да бъде обучен на Транзакционния анализ, за да изследва моментните си транзакции в живота, в резултат на което да може да разкрие какви влияния от далечното минало лежат в дъното на неговите неприятности. „Колко дълго ще трае това?" е често задаваният още през първия час въпрос. В много, ако не и в повечето психиатрични практики отговорът на такъв тип въпроси е бил най-малкото „предпазлив". Изводът е — дълго време. Джеръм Д. Френк изтъкваше, че очакванията на пациентите за продължителността на тяхното лечение са съществени фактори за определяне на продължителността от време, необходимо да се постигнат едни и същи терапевтични резултати. Той цитира две групи с приличащи си „психосоматични" пациенти, които стигат до една и съща крайна точка — едните за шест седмици, а другите за една година в зависимост от техните представи за продължителността на лечението. Аз считам, че за да бъде тази представа реална, трябва да се разбират очакваните терапевтични резултати. Нашата цел при лечението е формулирана ясно с новия език, който току-що е усвоен, така че пациентът знае какво предприема. Аз обичам да помагам на пациентите си да гледат на ограниченията, налагани от реалностите на времето, и цената, която трябва да се плати, като на предизвикателство, а не като на потискащо бреме. Това често е вмъкнато в предложението: „Нека да те запиша да идваш с групата от два часа след обяд във вторник за десет сеанса и да видим какво можем да направим за това време." Ако пациентът иска да продължи след тази серия, можем да организираме още десет сеанса. Той знае, че винаги може да дойде пак. Средната продължителност от време за една група в моята практика е двадесет часа. Съществуват, разбира се, и отклонения, като се започне с индивидуалните разлики. Ние се различаваме по Родителя, Възрастния и Детето. Различаваме се по трудностите в нашите условия на живот: семейни проблеми, работа, която не ни задоволява, липса на време за почивка и т. н. Имало е пациенти, при които пробив се получава вече след три или четири групови сеанса, т. е. те успяваха да освободят достатъчна част от своя Възрастен така, че да могат да започнат точно да разграничават своя Родител от Детето, а пък Родителят и Детето, от другата страна, да бъдат разграничавани от действителността, от външния свят. Един от първите признаци на такава диференциация е твърдението на пациента „Чувството НЕ СЪМ ДОБЪР в моето Дете беше..." или „е...". Използуването на този израз показва, че е постигнато осъзнато, истинско и действително отделяне на Детето на пациента от неговия Възрастен, който е, така да се каже, както интелектуално, така и вътрешно и външно интегриран в неговата личност. ЗАЩО НЕПРЕМЕННО ГРУПОВО ЛЕЧЕНИЕ? Лечението на хората в групи е предпочитан метод от Транзакционния анализ. Лошо ли е това или добро? Лечението на групи не е ли „психиатрия, основаваща се на сделката"? Много хора реагират на думата „група" по същия начин, както е било реагирано на израза на Франклин Рузвелт за „обикновения човек". Кой иска да бъде обикновен? Кой иска да бъде деперсонализиран до някаква статистика или да бъде сведен просто до член на една група? Какво става при груповото лечение? Какво става при груповото лечение, когато се използува Транзакционният анализ? Едно общо впечатление е, че при груповото лечение хората стигат до изразяването на чувства, „излизат от рамките на собствената си система", казват на други хора какво мислят за тях и „всичко се приема". Всъщност много от нещата, които са написани за груповото лечение, подкрепят такава гледна точка. С. Р. Славсън, един от пионерите в развитието на методите за групово лечение, казва в своята книга „Практика на груповата теория": Главното и общо значение на групата се състои в това, че тя позволява да се прояват инстинктивните подбуди, което се засилва от катализиращото действие на другите членове. Налице е по-малко предпазливост и по-голямо увлечение в групата, където членовете намират подкрепа един от друг и страхът от саморазкриване е учудващо намален. В резултат на това пациентите разкриват проблемите си по-лесно и терапията се ускорява. Защитните реакции са занижени, търпимостта на цялата среда и примерът, който се дава от другите, позволяват на всеки да проявява намалени ограничения със самозащитен характер. Въпреки че и при групите на възрастните се забелязва понижаване на защитните реакции, това все пак особено важи за групите от деца и юноши. Свободните изяви и разговарянето донасят удовлетворение. В същото време това сблъсква пациентите лице с лице с техните проблеми в доста ранна фаза на лечението. Защитата срещу засягане на чувството за собствено достойнство също отслабва. Доброжелателният климат, който съществува в групата, и взаимната благосклонност не налагат човек да бъде в защитна позиция. Всички имат същия или подобни проблеми и негативни реакции не се проявяват от когото и да било. Статусът е осигурен. Не съществува страх, че ще отвърнат със същото или че ще те унижат. В моя собствен клиничен опит аз не съм могъл да докажа горното твърдение. Да се позволява на Детето да проявява своите собствени инстинктивни импулси и да играе игри без определена цел, когато лечението се извършва в групи, е губене на времето на групата и нарушаване на правата и целите на всеки отделен член на групата. Ако му се позволи да продължи така, то ще саботира контракта за лечение, сключен при Транзакционния анализ. Докато всеки член не е поне започнал свободно да саморазкрива своя Възрастен, желанието за изповядване ще допринесе много за излекуването на индивидите в групата. Лечението се ускорява само когато Възрастният вземе нещата в ръцете си. Само Възрастният може да идентифицира Детето или Родителя. Разкриването на проблемите е покана за игра: „Защо не ..., да, ама ...". Изразяването на чувства и „изприказването" могат да дадат удовлетворение на Родителя и Детето, както и във всекидневието, но в груповото лечение такива транзакции пречат на усвояването на основните принципи и концепции, което е съществено за постигането на освободен Възрастен. Няма никаква магия в думата „група". Тъй като в началната си фаза Транзакционният анализ е придобиването на опит вследствие на процеса обучение — усвояване, груповата постановка има някои определени предимства пред традиционната, характерна за индивидуалното лечение, което се провежда от лекаря с един пациент. Всичко, което се казва в групата, трябва да бъде видяно и чуто от всеки друг неин член — всеки въпрос, всеки отговор, всяка транзакция. Неуловимите и различни начини, по които при транзакциите се разкрива самият Родител, трябва да бъдат разкрити и усвоени. Както вътрешните, така и външните заплахи на Детето трябва да бъдат разпознати отначало най-общо, последвано от индивидуално и специфично характеризиране на Детето във всеки индивид в групата. Съществува взаимна конфронтация на игрите, на реалностите, „в които живееш", което е доста различно всъщност от изолираното и толерантно „ухо" при терапиите, провеждани индивидуално. При груповото лечение хората се виждат в естествена среда, ангажирани с други хора, а не съвсем сами в изолация, която никога не може да се осъществи навън. Основната полза от груповото лечение с Транзакционния анализ е, че по-бързо се постига подобрение, хората започват да живеят, да виждат и да чувствуват кое е реално или „израстват", ако може така да се изрази целта на индивида при лечението. В края на интересен час в групата един член каза така: „Чувствувам се, като че ли съм висок десет фута." Преди да се разгледа тази „основна печалба" обаче, би било добре да се посочи, че с груповата терапия се решава въпросът с всеизвестните високи цени на индивидуалното лечение и с огромната разлика между броя на хората, които имат нужда от помощ, и броя на хората, които са на разположение да им я окажат. Живеем във век, в който се държи сметка за цената и за времето. Навсякъде чувствуваме неотложна нужда да се помогне на хората в беда, на много хора в беда. При търсенето на решение ние трябва да разгледаме една от основните критики, отправяни към психиатричното лечение: то струва доста скъпо и е необходимо доста дълго време за постигането на едни несигурни резултати. Ние не можем да подминем тази критика само като се позоваваме на мнението, че хора с такива възгледи нямат реалистични предимства, както е случаят с някой, който наистина има неприятности и смята, че може да ги реши по-скоро, като си купи нов модел кола, отколкото, като потърси помощ, от която действително има нужда. Съществуват много хора днес, които, въпреки че могат напълно да приемат идеята, че „душевното здраве е важно", все още нямат сили да включат и продължително психиатрично лечение към своя иначе разорите-лен начин на живот. В тази категория попадат много от средната класа и всички влизащи в категорията с ниски доходи. Нима душевното здраве е само за богати? И дали психиатричното лечение е, както чух един колега лекар да казва неотдавна, „разкош"? Или дали груповото лечение е именно начинът да се помогне на много повече хора? Може ли психиатричните грижи да се разглеждат като толкова важна част от лечението, както е спешната операция? Д-р Ленард Шацман, лекар социолог в Медицинския център на Калифорнийския университет, завърши през 1966 г. обширно проучване на петнадесет медицински центъра за период от осем години, като се концентрираше върху психиатрите и техните екипи. В една статия, публикувана в „Сан Франциско Кроникъл" през 1966 г., той съобщава следното: Старият клиничен модел за индивидуално лечение на богатите и пълното пренебрегване на масите от бедни вече не може да се смята приемлив. По-високо образованите различни групи от населението изискват все повече психиатрична помощ и обслужване. Психоаналитично ориентираният психиатър се ограничава в рамките на своя кабинет, осигурява индивидуално обслужване на много ограничена клиентела и трябва да се занимава с по-богати хора, за да покрива разноските на своята дейност. Добро, лошо или без полза обслужването се скроява според клиента, и то с голяма изисканост и финес. Но кой купува сега ушити от моделиер дрехи? Кой вечеря редовно в ресторанти с изискано меню на светлината на свещи и с вино? Кой кара коли, направени по поръчка? Лечението на индивидите в групи може да намали средствата за лечението до такава степен, че повечето хора със скромна заплата да могат да си го позволят. От моя собствен опит мога да кажа, че груповото лечение при използуването на Транзакционния анализ намалява продължителността на лечението, което също води до намаляване на цената за пациента. Съществува и трети фактор, който се състои в това, че „контрактът" за лечението и използуваните процедури са толкова специфични, че според мен тази форма на лечение може да се осъществи в голям мащаб. Ако е във възможностите ни да купим застраховка, за да осигурим на децата си образование, бихме могли да осигурим и специално образование по отношение на тяхното поведение. По-съществен от тези съображения обаче е фактът, че според моя собствен опит индивидите вървят към подобрение много по-бързо при групово лечение с използуването на Транзакционния анализ, отколкото при лечение, при което взаимоотношението се осъществява между лекар и пациент. Под „подобрение" аз разбирам постигането на целите, формулирани още в първия час на контакта, една от които е облекчение на наличния симптом (например, ако се касае за разрушаването на брака, умора, главоболие, неуспех в работата и т.н.), а другата се състои в усвояването на точна и ефективна употреба на Р—В—Д. Един от показателите за излекуване на пациента е дали той може да каже какво се е случило във всяка транзакция по начин, който да е разбираем за останалите в групата. Ако някой ми каже, че е минал лечение за дълъг период от време и че е „било много полезно", а все пак не може да отговори на въпроса ми „какво се случи по време на лечението?", то аз не смятам, че той е успял да овладее своите действия. Тук важи идеята на Аристотел, че „това, което се изразява, се внушава". Ако пациентът може да изрази с думи защо е направил това, което е направил, и знае как е станало така, че е спрял да го прави, тогава той е излекуван, защото знае в какво се състои лечението и може да го прилага отново и отново. След като веднъж пациентът е усвоил основите на Р—В—Д, той може да погледне на групата за Транзак-ционен анализ като на нещо много по-различно от това, което е свикнал да вижда със своите Родител и Дете. Съвсем отрано може да са го учили „недей да переш мръсното си бельо пред други" или „не издавай семейните тайни". Това се появява като ясно записана лента от Родителя. Детето, от друга страна, „иска думата за целия час" в продължаващата игра „Горкият аз". Индивид, който иска да играе на „Признание", „Психиатрия", „Не Е Ли Ужасно" и „Той Е Виновен За Всичко" скоро не намира никого в групата, който иска да играе с него. Ролята на терапевта е тази на учител, треньор и вещ човек, като се набляга на участието на пациента Групата представлява сцена на действие, участие и движение с поощряване на възможността за смях, която облекчава, от евентуалната тенденция да се гледа на преживяното като на нещо наистина „отблъскващо". За всеки член от групата Р—В—Д целта е ясна, тя е кратка и лесноформулирана: да се излекува пациентът, като се освободи неговият Възрастен от влиянията и желанията на неговите Родител и Дете, които предизвикват неприятности. Целта се постига, като всеки член на групата се обучава как да разпознава, идентифицира и описва Родителя, Възрастния и Детето, когато някой от тях се появява в транзакциите на групата. Тъй като основното предназначение на групата е обучението, усвояването и анализирането, ефективността на Транзакционния анализ се основава на това, че се приема с ентусиазъм и служи като средство за обучение и за бързо реагиране при овладяването на всяка комуникация или сигнал в групата — словесен или от друг вид. В постановката на групата Родителят се разкрива в различни форми: размахания показалец, вдигнатите вежди, свитите устни или пък изрази като: „Не си ли съгласен?" „Всеки знае, че..." „Те казват..." „В края на краищата..." „Аз ще разбера как стоят нещата веднъж завинаги!" Детето също се проявява по начин, който лесно го разкрива: смях, свенливост, гризане на ноктите, нервност, затвореност и цупене в допълнение към игрите на Детето като „Бедният Аз", „Не Е Ли Ужасно" й „Пак Ще Го Направя". Чувствуващото НЕ СЪМ ДОБЪР Дете у всеки един от групата намира подкрепа в другите членове, които упрекват неговото активирано Дете по маниера на Родителя. Вместо това е налице съчувствено отношение като: „Виждам, че Детето ти е засегнато: коя е причината?" или „Можеш ли да ми кажеш какво сплаши Детето ти?" Чрез многобройните транзакции в групата пациентите бързо започват да попълват пропуските в информацията по отношение на Родителя, Възрастния и Детето на всеки един от тях. Това е „оценка на отбора" — не на данни, които отдавна са погребани, а на видими данни, проявяващи се в момента при транзакциите, в които всеки един от тях участвува. Отборът се състои обаче от участници, а не от безпристрастни наблюдатели, наречени просто група за лечение. „Малко пациенти биха приели отборния принцип и малко психиатри могат да го оправдаят пред своите пациенти", казва Евръм Джейкъбсън, директор на психиатрията в Джърси Шор Медикъл Сентър: Клиниките обаче продължават да „преценяват" пациентите според груповия подход. Това е за пациента жесток по отношение на продължителността си процес, който включва процедурата на събиране на данни от този, който се занимава със случая [археология] и тестуването от страна на психолог, което допринася много малко за впечатлението у психиатъра от клиничното състояние на пациента. Времето, което той трябва да прекара, за да слуша излагането на всички тези сведения — събирани толкова внимателно в продължение на няколко месеца, — може да се използува по-полезно за пряк контакт с пациента. Той се позовава на едно по-ранно изследване в една клиника, което показвало, че повечето от клиничното време е било посветено на занимания с пациенти, които няма да бъдат подложени на терапия. В първите дни от прилагането на Р—В—Д от мен някои пациенти се отнасяха предпазливо към влизането в група, като настояваха според своето разбиране за традиционните методи на лечение, че са дошли за индивидуално и многократно обсъждане на проблемите им. Позицията им се състоеше в това: Аз ви плащам, за да ме изслушате, и от това все пак нещо ще излезе. Това отношение беше до голяма степен променено вследствие на добрите отзиви за ефективността на груповото лечение. От известно време насам хората биват насочвани от външни инстанции направо към групи или пък молят да им се разреши да влязат в тях, тъй като са чули за тези групи от приятели. Предварителен подбор на членовете на групата според диагностичната категория не се прави. Нито пък причисляването към групата се извършва въз основа на аналогичност на симптомите не само защото това не е необходимо, но и поради клеймото, което се „лепва" заедно с психиатричната диагноза. Не е уместно да се отделят в различни групи всички алкохолици, всички хомосексуалисти или всички отпаднали от училище, тъй като това е предпоставка за възникването на една обща тенденция „Не са ли всички такива?", като терапевтът остава единственият, който се различава от тях. Така че групата може да включва всички основни диагностични категории, включително и пациенти с ниска интелигентност и такива, на които им липсва елементарно образование. Голям брой „самоуки" индивиди са способни да провеждат добре Транзакционния анализ. Много от моите пациенти са имали възможността да видят как някой пациент от трупата изпада във или се измъква от остър психотичен епизод (нефунк-циониращ Възрастен) или пък те стават свидетели на свободното проявяване на различни самозаблуди (надделяване на архаичното Дете). В групата те са наблюдавали и слушали пациенти с много силни халюцинации, свидетелствуващи, че се осъществява диалогът Родител — Дете, който пациентът възприема като нещо извън него. Пациенти с освободен Възрастен не се безпокоят от такива прояви на временни умствени разстройства. Те са склонни да помагат, да окуражават и да проявяват нежност, като игнорират това, което е. необичайно. Всяка от моите групи за Транзакционен анализ се събира веднъж седмично освен болничните групи, които се срещат всекидневно. В края на пребиваването в болницата, чиято продължителност е средно по две седмици, пациентът влиза в една от групите, които се събират в моя кабинет. Членовете на групата се обучават да бъдат нащрек за склонността на Детето да сравнява — „Аз усвоявам по-бързо от теб" или пък „Ти си по-зле от мен". По тази причина новите пациенти, когато влизат в група от „стари членове", изглежда, се чувствуват свободно и бързо навлизат в работата с използуването на Транзакционния анализ. Условията на груповите сеанси са удобни и съвършени в акустично отношение. Всичко може да бъде чуто, включително и въздишката. Централно място в стаята заема черната дъска, която във всеки сеанс се използува доста често за структурни диаграми за представянето на по-важни формулировки по символичен начин. Някои напредват бързо при усвояването на умението да идентифицират Родителя, Възрастния и Детето и на начина, по който те участвуват в транзакциите в този момент. На други им е необходимо по-дълго време за това. И все пак онези, за които усвояването протича по-бавно, започват постепенно да разбират че това, което им пречи на усвояването, е чувството НЕ СЪМ ДОБЪР у Детето, което страда под тежестта на една стара действителност, в която на малкия човек не му е било разрешено да мисли самостоятелно. Разбирането на факта, че у теб съществува Дете, което изпитва чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, е една от първите и най-важни стъпки за разбирането на основите на поведението. Това бележи началото на обективното оценяване на структурата на собствената личност. Това е нещо, което трябва да се разбере по умозрителен път. Съвсем друго нещо е да успееш да уловиш точно тази реалност в самия себе си. Детето, което чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР, може да се разглежда като една интересна идея. Моето Дете, което изпитва чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, наистина съществува в действителност. Съдържанието, което се влага в самите транзакции, осъществяващи се в групата, се отнася преди всичко към днешните проблеми на членовете й. Какво се е случило вчера или какво се е случило миналата седмица, е много по-често обект на изучаване, отколкото това, което се е случило отдавна. Членовете се научават да идентифицират Родителя, Възрастния и Детето по техните прояви в транзакцията в настоящия момент, особено при транзакцията в самата група. Това е доста по-различно от данните, на които гледаме като на получени в резултат на психологическо изследване. В своето обръщение към американската психологическа асоциация през септември 1967 г. Президентът на Асоциацията Ейбръхам Маслоу изтъкна, че неговите колеги, общо взето, са доста склонни да натрупват „тривиални" факти под егидата на научното изследване. „Информацията, която те събират, е полезна, но е по-скоро тривиална, прилича на натрупването на дребни факти... Твърде много психолози работят върху такива измислени теми като например „левият квадрант на очната ябълка на някого". Крайният резултат на научното изследване, каквато и да е неговата форма, се състои в получаването на информация, която да позволи на хората да се променят. Промяната, настъпваща, когато техният Възрастен започне да се променя, става веднага очевидна в групата. Тя става очевидна и за членовете на семейството. Понякога това може да предизвика редица изненади за индивида. Един съпруг, чиято съпруга беше в моя група, се оплака: „Какво става в тази група — съпругата ми изглежда по-щастлива, но бракът ни се клати." В такъв случай аз поканвам този съпруг на индивидуален сеанс, за да му обясня принципите на Р—В—Д. Обикновено в резултат на това и двамата влизат в брачна група. По-'чти задължително е, когато един член от семейството влезе в група и започне да се променя, цялото семейство да се включи, защото иначе целият начин на игра се нарушава. Ако например един член на семейството е „черна овца" и започне да излиза от тази си роля, ролите на останалите, особено на хората от една и съща генерация, могат да се объркат, обърнат или по някакъв друг начин да се нарушат. В моите юношески групи контрактът изисква равностойно участие и на родителите. Една от постоянните теми за дискусия в тези срещи на групата е „Как се саботира терапията". Някои родители несъзнателно подкопават усилията за лечение, защото наистина не искат да се откажат от взаимоотношенията Родител — Дете, които според тях „са действували толкова успешно" в миналото. Тяхната власт е застрашена, когато юношата започне да действува чрез Възрастния; ако родителите също не действуват с Възрастния, Транзакциите ще бъдат пресечени. Такива родители виждат в самостоятелността на своето дете заплаха за техния контрол върху него и могат да решат, че по-добре е. било по-рано, преди лечението. Познатите неприятности могат да изглеждат по-удобни за изплашените родители, отколкото рискът да поверят на своя тинейджър да развива собствените механизми на контрол. Членовете на групата се поощряват да гледат на своите взаимоотношения навън с чувство на отговорност и симпатия. Някои взаимоотношения съществуват единствено благодарение на игрите. Да се спре играта означава да се прекратят взаимоотношенията. Това не-винаги е приятно или пък реалистично. Ако посещенията в дома на баба са били структурирани през последните двадесет години чрез игри от типа „Не е ли ужасно", няма да е много мило да се спрат посещенията при баба, защото повече не може да се понася това „Не Е Ли Ужасно". Възрастният има избор: да играе, да не играе, да измени играта или да се опита да обясни своите съображения така, че да помогне на хората да се откажат от игрите. Ние не можем в края на краищата да се отдръпнем от човешката раса, колкото и да е въвлечена тя в игрите. Ако не искаме да бъдем победени от злото, то трябва да преодоляваме злото с добро. От време на време аз се позовавам на съдържащата се в Р—В—Д самозащитна реакция. Когато пиша това, виждам пред себе си редиците от лавици с книги, отрупани с цели томове, посветени на общата тема за терапията. Голяма част от съдържанието им е посветена на едни и същи ужасяващи данни за така нареченото „душевно заболяване" или за човешкото нещастие и съвсем малко на „техническо" обсъждане на опасностите от терапията. До голяма степен това е свързано с така наречените проблеми за трансфера и съпротивата, които са толкова съществени при метода на психоанализата. Твърде често в тези писания се размишлява върху това, как да се предпази терапевтът, а не как да се излекува пациентът. При психоанализата главен герой е психоаналитикът. При Транзакционния анализ такъв герой е пациентът. Самозащитните елементи на Р—В—Д се коренят в поставянето на неговата форма на съучастие (с език, който създава основата за транзакции от типа пациент — пациент и пациент — терапевт) за подробно изучаване на всички аспекти на поведението и чувствата независимо от тяхната природа. В групата на Р—В—Д членовете имат едновременно и подпомагащо влияние един на друг. Няма нищо от всемогъщия терапевт, който седи в тъмния ъгъл със своето пациентче, отпуснато пред него — и двамата нащрек за опасностите от тази мрачна дейност. Една особеност на груповия контракт при Р—В—Д е, че той позволява и дори окуражава Детето във всеки член, включително и в терапевта, да се прояви и да се смее. Групите за Р—В—Д са обикновено групи, които се смеят и които притежават, от друга страна, голяма способност да бъдат внимателни и да подпомагат възпитаващия Родител, докато търсят нови решения с бдителния Възрастен. Опасността тогава се състои в това терапевтът да не знае или никой да не знае какво може да направи в живота на един човек и в живота на хората около него позицията НЕ СЪМ ДОБЪР за Детето. Когато някой член в групата обяви: „Ти сплаши моето Дете, което почувствува НЕ СЪМ ДОБЪР, когато ти каза това", тогава е открит пътят за изучаване на една от. загадките на нашето съществуване. Резултатът от него може да се окаже изключително полезен за всички членове на групата. Р—В—Д и моралните ценности Аз съм съгласен, че напрежението между науката и вярата би трябвало да се премахва не чрез елиминиране или двойственост, а чрез синтез. Теяр дьо Шарден Каталог: other -> ftp -> books -> books ocult2 books ocult2 -> Авел (Библейски брат на Каин) books ocult2 -> Изкуството да бъдеш родител books ocult2 -> Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън books ocult2 -> Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен books ocult2 -> Книга Благодарности books ocult2 -> Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена" books ocult2 -> Сто дзенски коана books ocult2 -> Дзен (Джобен пътеводител) Изтегляне 3.38 Mb. Сподели с приятели:
|