Психология на човешкото всекидневие

Един от най-подходящите начини да се изследват приликите и разликите с помощта на Транзакционния анализ е обсъждането преди сключването на брака на нещо като диаграма на личността на партньорите, които възнамеряват да встъпят в брак. Целта е да се изтъкнат не само явните прилики или разлики, но да се предприеме по-доброто изследване на това, което се намира в Родителя, Възрастния и Детето на всеки от партньорите. Може да се каже, че двойка, която се насочва към такова изследване, има вече нещо на своя страда, понеже приема брака достатъчно сериозно, за да се вгледа продължително, преди да направи големия скок. Един от партньорите обаче, имайки сериозни съмнения за основанията на връзката, може да предприеме такова изследване и сам за себе си. Пример за това беше млада жена в една от моите групи за лечение. Тя ме помоли за индивидуален час с цел да обсъдим следната дилема — един млад мъж, с когато тя се срещаше отскоро, й предложил да се оженят. Нейното Дете е било изключително привлечено от него и все пак има други данни, които са постъпвали в компютъра й и които я карат да се пита — дали идеята за такъв брак е добра. Тя се беше научила да използува добре Р — В — Д и молбата й се състоеше в това да й помогна да изследва техните взаимоотношения въз основа на Р — В — Д, което съществува във всеки един от тях.

Започнахме с това, че сравнихме Родителя и в двамата. Установихме, че тя има силен Родител, който съдържа безброй правила и много „би трябвало" и „длъжен си", включително и предупреждението да не се втурва в брака, без да помисли. Имаше някои елементи на самодоволство, като например „нашият тип" сме най-добрите хора. Той съдържаше идеи като „за теб се съди по компанията, която имаш" и „не прави нищо, което е под твоето ниво". Той съдържаше ранните отпечатъци на живота вкъщи, който е бил високоорганизиран, където майката е била главата на семейството и където бащата е работил усилено и до късно в службата. Имаше голям запас от материал „как се": Как се празнува рожден ден, как се подрежда коледно дърво, как се възпитават деца, как да се държиш при определени ситуации в обществото. Нейният Родител е с очевидно голямо влияние в живота й именно поради факта, че е съществувала някаква последователност на впечатленията. Неговата непоколебимост пък, от друга страна, е имала деспотичен характер и е предизвикала силни чувства НЕ СЪМ ДОБРА в нейното Дете, но въпреки това Родителят е продължавал да бъде постоянен източник на данни във всички нейни транзакции в настоящето.

Вниманието ни след това се насочи към разглеждане на Родителя в младия мъж. Родителите му са се развели, когато е бил на седем години. Отгледала го е майка му, която го е занимавала предимно с битови и материални проблеми и рядко му е оказвала някакво внимание. Самата тя е била емоционална и доминирана от Детето и под действие на чувствата си бурно е проявявала щедрост, прекъсвана от периоди на цупене, отдръпване в себе си и прибягване до наказание. Бащата не се появява на записа изобщо, освен че в съзнанието му е запечатано, че той е „гадно копеле като всички мъже". Родителят в момчето е толкова разбит, откъслечен и непоследователен, че изобщо не се проявява в сегашните транзакции като контролиращ или модифициращ фактор за неговото импулсивно, доминирано от Детето поведение. Нейният и неговият Родител не само нямаха нищо общо; нейният дори изобщо не одобряваше неговия. Лесно се вижда, че е съществувала недостатъчна основа за транзакции Родител—Родител по който и да е въпрос, като по този начин се изключва всяко комплементарно взаимоотношение на това ниво.

След това ние предприехме проучване на стабилността на Възрастния във всеки от тях и определихме интересите им в живота. Тя беше интелигентна, добре образована млада жена, която имаше широк кръг от интереси. Обичаше класическа музика, но и съвременна; добре познаваше класиците на литературата; обичаше да прави на ръка различни неща и да изработва артистични декоративни неща за къщата. Обичаше да обсъжда философски и религиозни идеи и въпреки че не можеше да приеме религиозните вярвания на своите родители, все пак чувствуваше, че някаква „вяра" е необходима. Тя умееше да разсъждава, да разговаря и беше любознателна. Засягаха я последиците от това, което прави и чувствуваше, че проявява отговорност към себе си. Съществуваха определени предразсъдъци, които се оказаха контаминация на Възрастния от Родителя, като например: „Всеки мъж над трийсет, който не е женен, не е свестен"; „От жена, която пуши, няма да излезе нищо"; „Всеки, който днес не може да завърши колеж, е мързелив"; „Какво можеш да очакваш от разведен мъж?"

Обратно, Възрастният на приятеля й беше контами-ниран от Детето. Той продължаваше да е разглезен, както е бил разглезен като малко момче. Липсвало му е интерес към учението, когато е бил ученик в гимназията, и е отпаднал от долните класове през първия срок, защото „това не го ентусиазирало много". Не беше лишен от интелигентност, но сериозните неща не го интересуваха особено, докато за момичето те бяха важни. Предизвикателно заявяваше, че цялата религия е лъжа и че всички възрастни са фалшиви. Което особено я дразнеше, беше, че той не можеше да произнася думите буква по буква и че единственото, което следеше, бяха картинките в списанието „Лайф"; т.е. „той е такъв човек", казваше тя, „който смята, че Бах е бира." Идеите му за политика бяха повърхностни и смяташе, че правителството е лошо, защото „ти отнема свободата". Беше духовит и умен, но без съдържание. Неговите основни интереси в живота бяха спортните коли, от които разбираше и за които проявяваше големи познания. Очевидно беше, че малко неща можеха да способствуват за устойчиви взаимоотношения Възрастен—Възрастен между двамата. Това ниво на транзакция предизвикваше объркване в нея и досада у него.

След това ние се насочихме към изучаване на Детето във всеки от тях двамата. Нейното Дете копнееше за обич, приятно му беше да доставя удоволствие. То беше често потиснато и чувствително към отправена към него критика, която предизвикваше силно чувство НЕ СЪМ ДОБРА. Момичето не можеше до проумее факта, че „някой толкова красив" може да си пада по нея. Не беше имала много приятели и смяташе себе си за безцветна, че чертите й са толкова обикновени, че по всяка вероятност никой няма да я познае след само една среща. Краката й се подкосяваха от този приятен за обичане рус Адонис и тя не можеше да отрече какво чудесно чувство е това да си обичан и преследван. Когато беше с него, тя се чувствуваше толкова ДОБРА, колкото никога преди това и да се откаже от такова нещо беше много трудно за нея.

От друга страна, неговото Дете беше агресивно, егоистично и изплъзващо се. Той „винаги си правеше своето" и имаше намерение да си прави каквото поиска с нея, а това вече създаваше проблеми, тъй като нейният Родител не би й позволил да се забавлява с екзотични удоволствия, в които той имаше намерения да я въвлече. Детето така контаминираше Възрастния у него, а Родителят му беше толкова слаб, че той не само не можеше да прецени последиците, дори смяташе самата идея за някакви последици за глупава и пуританска и предпочиташе, подобно на Скарлет О'Хара⁶², да „мисли само за утре".

С течение на времето оставаха все по-малко неща, за които да си говорят. Не съществуваше нищо на ниво Родител—Родител, малко — на ниво Възрастен—Възрастен и дори това, което съществуваше на ниво Дете-Дете, скоро започна да предизвиква значителни разстройства в Родителя на момичето. Тогава връзката започна да клони към типа Родител—Дете, като тя приемаше ролята на отговорния и критичен партньор, а той — ролята на подвеждащото, опипващо почвата Дете, което възпроизвеждеше първоначалната ситуация в детството.

Тази оценка на Р — В — Д е доста различна от преценяването на това, колко „добър" или „лош" е всеки от партньорите. Това беше търсене на обективни данни за всеки от тях с надеждата да се предскаже какъв тип взаимоотношение е възможно в бъдеще. След дълго размишление върху този материал момичето реши да се откаже от връзката като нещо лошо, което обещава малко щастие за когото и да е от тях. По този начин тя успя да види също така как нейното Дете с присъщото му НЕ СЪМ ДОБРА беше чувствително към ухажванията от страна на мъжете, които са „по-долу от нея" в този смисъл, че тя някак усещаше, че не е достатъчно добра за „един наистина свестен мъж". Тя не само разбра защо тази връзка не беше комплементарна, но откри и какво всъщност търси в един мъж и действуваше не въз основа на позицията НЕ СЪМ ДОБРА, а на основата на едно ново уважение към себе си.

Не всички взаимоотношения контрастират толкова явно като това. Тя имаше силен Родител, а неговият беше слаб. Има много случаи, в които и двамата партньори имат силен Родител, но различаващ се често по противоречивото си съдържание. Различията от религиозно и културно естество може да предизвикат сериозни трудности, ако всеки от партньорите чувствува силната нужда да се подчинява на непроверените нареждания на своя Родител. Понякога тези различия не се улавят през ранния етап на брака, но започват да се проявяват много бързо с появата на децата. Макар че един евреин може да се съгласи предварително децата му да се възпитават в католическа вяра според желанията на бъдещата младоженка католичка, това не означава, че той няма да е дълбоко обезпокоен по този повод по-късно. Чувството в случая е, че „моята религия е по-добра от вашата" и всъщност „нашите хора са по-добри от вашите", което скоро се свежда до „аз съм по-добър от теб". И не че различия от този характер не биха могли да се разрешат, но те изискват еманципиран Възрастен във всеки от партньорите, който оперира на основата на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.

Такива различия биха се възприели съвсем добре, преди бракът да е сключен. Но това рядко се случва. Младата двойка е влюбена; партньорите, ако изобщо се съветват преди брака, прекарват формално един час с пастора и след това тръгват по път, който смятат, че ще ги изведе до щастлив брак. А често те дори не са имали възможността да видят такъв.

Какви са тогава възможностите за възстановяване или спасяване на един брак, към който е пристъпено, без да бъде направен подобен анализ? След като не могат да се намерят двама души, абсолютно еднакви, идеята за пълна съвместимост е илюзорна. Може би проблемът може да се формулира, като се съпоставят някои трудности: трудно е да се преодолеят разликите и да се правят компромиси, но също така е трудно да се върви по другия път — разтрогването на брака. Човек не може да действува само въз основа на безкомпро-мисност от рода на „разводът винаги е грешка", защото има други принципи, които се намесват и които важат. Да се твърди, че една жена трябва да продължи да живее с жесток и нагрубяващ я съпруг и никога да не намери щастие с някой друг, значи да се отрече значението на човешкото достойнство само заради някакво възмездие: каквото си си постлал, на него ще лежиш. Да се настоява, че един мъж трябва да продължи да издържа мързелива, отмъстителна съпруга, която отрича каквото и да било свое участие в разрушаването на техния брак, значи да се отрекат същите тези принципи, на които се базира човешкото достойнство. Това съвсем не означава, че не можем да се придържаме към идеала за брака като една трайна връзка, но не трябва пък и да я разглеждаме като нещо, което опримчва някои така, че те завинаги да останат свързани със законни, но не и с морални задължения. Хората започват да се занимават с брака си едва когато забележат, че се приближават към развод. Тогава започва съпоставянето на трудностите и вникването във възможностите за избор, който трябва да направят.

Тогава може да се пристъпи към търсенето на причините в самия брак. Много често само единият от партньорите проявява интерес към подобно разглеждане, тъй като една от най-обичайните брачни игри е „Ти Си Виновен За Всичко". Ако единият партньор, да кажем съпругата, дойде за лечение и научи Р — В — Д, тогава ние се концентрираме върху начините, по които можем „да сплашим Възрастния у съпруга й" и да го заинтересоваме също да научи този език. Само чрез него може да започне да се развива отношение на основата Възрастен—Възрастен. Ако единият партньор откаже да участвува в това, шансовете за спасяване на брака силно се намаляват. Но ако и двамата са заинтересовани достатъчно да работят върху брака си, Р — В — Д им дава средство да се разграничат от архаичните Родителски команди, като използуват вече добре установените начини за игра.

Двойката, която търси начин да спаси брака си, трябва да направи съвместни усилия за еманципирането на Възрастния така, че НЕ СЪМ ДОБЪР в Детето, както и предизвикващото неприятности съдържание на Родителя във всеки от двамата да може да се изследва и да се види как тези архаични данни продължават да доминират и провалят техните взаимоотношения в настоящия момент.

Взаимоотношенията често биват нарушени от някои абсолютни декларации от рода на „Такъв съм си — и не се опитвай да ме променяш". Като се придържа към упоритото „Аз съм в лошо настроение, преди да изпия първата си чаша кафе", човек приписва грешките си на своя характер, а не характера си на своите грешки. Ситуация от типа „Човек в Лошо Настроение Преди Кафето" разваля всички сутрини в много семейства. Това, което може да бъде най-добрата част на деня, когато се втурваш с ентусиазъм към предстоящите задачи, се превръща направо в съпроводена с враждебност бъркотия. Децата отиват на училище вкиснати, съпругът се втурва на работа с киселини в стомаха, а майката има нужда да легне, защото току-що е загубила тези, които зависят от нея. Може да се признае, че човек не трябва да изпада в лошо настроение поради това, че още не е изпил първата си чаша кафе, пък това важи и за което и да е друго време от деня. Той може да направи избор само след като веднъж Възрастният му е достатъчно свободен.

Една стара френска песен гласи: „...I`amour est I`enfant de la liberte"⁶⁶. Любовта в брака предполага Възрастният да може свободно да изучава Родителя, да го приема или отхвърля въз основа на създаденото в момента положение и да изследва позицията на Детето и измислените от него разплати или игри, които предизвикват неприятности и имат за цел то да ги отрече, да се издигне над тях или да отхвърли товара на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР.

Причините, поради което женените двойки решават да влязат в групите за лечение, са различни. Някои са чували за Транзакционния анализ и идват „да научат нещо ново". Други идват, за да търсят отговор на въпрос, на който не могат да отговорят, който не им дава мира: „Това ли е всичко в живота?" Други идват, защото децата им имат неприятности. А много са и тези, чиито брачни отношения са в критично състояние. Голяма част от тридесет и седемте двойки, с които се занимавах за период от четири години, замислят или поне са обсъждали развода като единствен начин да решат проблемите си. Някои бяха започнали официални постъпки за това и се бяха отнесли към адвокатите си или към роднинския съвет. Кризата на седемнадесет от тези двойки (46 процента) беше доведена до краен предел, когато единият партньор беше взет в болница поради тежка депресия с намерение за самоубийство или дори направен опит за това. Четиринадесет от хоспитализираните пациенти бяха съпруги и двама бяха съпрузи, а в един от случаите и съпругата, и съпругът бяха хоспитализирани заедно по тяхно искане, „за да се успокоят нещата". Всички двойки бяха прекарали поне десет години брачен живот. Всички имаха деца, а някои — и внуци.

Те усвоиха Р — В — Д или в болничните групи, или на индивидуални сеанси в моя кабинет. Когато и двамата партньори вникнаха в самата идея, те пожелаха да бъдат включени в някоя от съществуващите групи за женени двойки, всяка от тях състояща се от по пет двойки. Средният брой на сеансите за лечение за всяка една двойка беше седемнадесет, приблизително един сеанс седмично в продължение на четири месеца. Моите групи от женени двойки бяха насрочени за последния час на деня, но понякога продължаваха по-дълго.

Доколкото ми е известно, от тези тридесет и седем Двойки, тридесет и пет са все още женени, като само две са се развели. Четири от тези тридесет и пет отпаднаха от групата, защото трябваше да се откажат от игрите си, а те не пожелаха да направят това. Другите тридесет и една двойки имат добри транзакции в браковете си, като всеки от партньорите сега изпитва въодушевление от новите цели, от относителното отсъствие на старите разрушителни игри и от установяването на интимност. Що се отнася до реализирането на първоначалните цели на лечението, а те се свеждат до спасяване на брака, 84 процента от пациентите в тази група успяха да постигнат това.

Взаимоотношенията на много двойки са сложна клопка от игри, в които натрупаното озлобление и горчивина са предизвикали заплетени версии на игрите „Врява", „Ти Си Виновен За Всичко", „Кусур", „Ето Какъв Е Баща Ти" и „Ако Не Беше Ти Щях". Правилата и стереотипните изпълнения в тези игри са каталогизирани в големи подробности в книгата на Бърн „Игрите, които хората играят", която е едно от универсалните ръководства, препоръчвано на двойките при лечение. Всички тези игри произлизат от ранната детска игра „Моето Е По-Хубаво От Твоето", измислена, за да се преодолее първоначалният страх от това да бъдеш изигран. Един от най-блестящите пасажи, разкриващи участие в игра, е написан от Едуард Олби във вече споменатата пиеса „Кой се страхува от Вирджиния Уулф?". Тази пиеса илюстрира как въпреки цялото предизвикано отчаяние игрите, макар и косвено, съдействуват за стабилизирането на брака. Някои бракове се задържат поради това, че единият партньор е „зле". Ако този партньор започне да се подобрява и започне да отказва да участвува в старите игри, бракът се разпада. Един съпруг, чиято жена беше току-що изписана от болницата, смаян ми се обади и ми каза: „Жена ми изглежда по-щастлива и по-добре, но сега аз не мога да се оправя с нея изобщо." Бракът е като стойката на човека: ако раменете започнат да се отпускат, съответно отпускане трябва да стане и на друго място, за да се задържи главата перпендикулярно на ходилата. По същия начин, ако единият партньор се променя, промени са необходими и в другия, ако искат взаимоотношенията да се запазят ненакърнени. Това е една от най-главните слабости на старите видове психотерапия, където психиатърът лекува само единия партньор и отказва дори да говори с другия. Ударението падаше върху взаимоотношението, установено между психиатъра и пациента, оставяйки брачните взаимоотношения от другата страна на вратата. Когато лоялността и поведението на пациента започнаха да се променят, бракът често страдаше, тъй като другият партньор нямаше концептуални средства, с които да разбере какво става или да осъзнае натрупаните в себе си ярост и отчаяние.

Ако имаше възможност да направи това, другият партньор би могъл да започне лечение при друг терапевт, като по този начин отчуждението би се задълбочило поради факта, че е сменен обектът на неговата привързаност. Когато базата на комуникация е малка, открива се възможност за нови и по-добри начини да се играе „Моето е По-Хубаво" под формата на „Моят Терапевт е По-Добър От Твоя Терапевт" или „Аз Преодолявам Промяната По-бързо От Теб" или „Ще Реша Дали Да Се Любя С Теб След Сесията Си В Сряда". И двамата позволяват на своето Дете да се отдаде на интроспекция, до която само то има достъп и която, въпреки че би могла да доставя полезни данни по отношение на произхода на техните собствени чувства, не улавя вярно реалността на съществуването, когато става дума вече не само за един човек, а за двама — т.е. във взаимоотношение, каквото е бракът.

Всеки партньор трябва да е готов да признае своята съпричастност в трудностите на брака. Гледна точка като „Ти Си Виновен За Всичко" се посочва от Емерсон като грешна при наблюденията му, че „никой не може да намери подход към мен другояче освен чрез моето собствено поведение". Ако съпругът е бил груб в продължение на десет години и съпругата го е понасяла десет години, тогава тя по свой начин е участвувала в този обмен. Ако който и да е от партньорите откаже да признае това съучастие, надеждата за промяна е малка.

Артър Милър в своя прочувствен разказ за Меги от „След грехопадението" (персонаж, който имаше поразителна прилика със съпругата му Мерилин Монро) отбелязва, че неговата пиеса била „за животинското нежелание или неспособност у човека да открие в себе си кълновете на своята собствена деградация".

Отново и винаги същата борба: да долови някак своята собствена причастност към злото е нещо ужасно, което не може да се понесе. Това е много по-окуражаващо — да видиш света като напълно невинни жертви и напълно злостни подстрекатели на цялото чудовищно насилие, което виждаме около нас. На каквато и да е цена, никога не безпокой нашата невинност. Но кое е най-невинното място в която и да е страна? Не е ли психиатричното убежище? Там хората се носят по течението на живота наистина невинни, неспособни да видят в себе си каквото и да е било. Най-висока степен чувството за невинност достига в лудостта